355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Робърт Лъдлъм » Мистерията „Миша“ » Текст книги (страница 3)
Мистерията „Миша“
  • Текст добавлен: 24 марта 2017, 07:00

Текст книги "Мистерията „Миша“"


Автор книги: Робърт Лъдлъм


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 29 страниц)

5

Пекин

Ранди Ръсел седна в кантонския ресторант, който гледаше срещу най-голямото и някак вехто лоби на хотел „Пекин“, като поръча зелен чай и закуска.

Беше работила в комунистически Китай по редица случаи за ЦРУ и странно, но смяташе тази среда за сравнително лесна за действие.

Огромната държавна машина за сигурност на Народна република Китай неизменно присъстваше, бръмчеше и прещракваше в национален мащаб. Тя беше „идоуай“, чужденка, и всяко пътуване с такси или влак, което Ранди предприемаше, се регистрираше. Всяко телефонно обаждане на далечно разстояние се проследяваше, всеки имейл се четеше. Всеки екскурзовод, преводач, управител на хотел или туристически агент, с когото влизаше в контакт, отговаряше пред народната въоръжена полиция.

Този механизъм беше до такава степен разпространен, че всъщност започна да работи против себе си. Като агент Ранди никога не се изкуши да измами своя ескорт или да се отнесе небрежно към прикритието си, защото винаги знаеше, че е под наблюдение.

Тази сутрин нейните наблюдатели щяха да следят несъмнено привлекателна бизнес дама, наскоро навършила трийсет години, облечена в елегантна бежова плетена рокля и чифт скъпи лачени обувки с много високи токове. Къса, разрошена златисторуса коса обрамчваше лицето й и върху откритите й черти на фермерско момиче се забелязваше съвсем лек грим – прашинки пудра върху луничките на носа й.

Само друг представител на професията й можеше да забележи, че има нещо нередно, и то при съсредоточен поглед в тъмнокафявите й очи. Там можеше да се види отсянката на вътрешна пустота и на инстинктивна, постоянна предпазливост към света около нея – знак на човек, който е едновременно преследван и преследвач.

Днес тя преследваше или поне дебнеше.

Ранди внимателно беше избрала масата си в кафенето, за да може непрекъснато да наблюдава през фоайето на хотела участъка между вратите на асансьорите и главния вход. Тя ги следеше само с ъгълчето на окото си. Докато отхапваше и отпиваше, вниманието й изглеждаше приковано единствено върху отворената папка на масата пред нея.

От време на време поглеждаше часовника на ръката си, сякаш отброяваше минутите до някаква среща.

Нямаше такава среща. Но някой друг може би имаше. Предишната вечер тя беше научила наизуст разписанието на пекинския трафик за „Ер Корио“, севернокорейските авиолинии.

Ранди покриваше фоайето вече почти два часа. Ако нищо не се случеше в следващите петнайсет-двайсет минути, друг член от ядрото на ЦРУ, причислен към хотела, щеше да поеме наблюдението и Ранди щеше да се оттегли преди прекаленото й забавяне да пробуди подозрения.

Но сега тя беше на смяна и засече двама мъже, които прекосяваха фоайето.

По-дребният, по-слаб и по-нервен от двамата беше облечен в сини джинси и измачкано, светлокафяво непромокаемо яке и държеше в ръка износена чанта за лаптоп.

Вторият мъж, по-висок, по-едър и по-възрастен, носеше зле скроен черен костюм и във вида му имаше сурова непреклонност. Ранди Ръсел знаеше, че са корейци. Мъжът в костюма беше агент на Севернокорейските държавни сили за сигурност. Мъжът с якето беше Франклин Сун Чок, трето поколение американец от корейски произход, завършил университета „Бъркли“ в Калифорния, служител на лабораториите „Лорънс Ливърмор“ и изменник.

Той беше причината Ранди и цялата специална група от агенти на ЦРУ да се разположат по протежението на Тихия океан – да следят неговото предателство и ако е необходимо, да му съдействат да го осъществи.

Без да бърза, Ранди затвори папката и я пъхна в чантата си. Извади химикалка и написа номера на стаята си върху сметката на масата. Изправи се, прекоси фоайето и се спусна след двамата мъже.

Навън пиколото на хотела настаняваше опашка от гости в множество таксита, които се трупаха да излязат на покрития със смог и задръстен от коли булевард „Дунчанан’дзие“.

Сун Чок бързо влезе първи в таксито. Севернокорейският таен агент спря, преди да го последва, като хвърли последен поглед към входа на хотела. Ранди усети как смразяващият му поглед мина край нея.

Докато таксито с корейците се отдалечи, тя гледаше настрани. Като се имаше предвид темпото, с което се движеха, Ранди знаеше накъде може да са се запътили. Една-две минути по-късно, използвайки услугите на колеблив китаец, владеещ езика доста по-зле от нея, тя инструктира шофьора на своето такси да я закара до главното летище на Пекин.

Докато малкият фолксваген седан се бореше да премине през истеричното задръстване в района на Забранения град, Ранди взе мобилния си телефон и набра запаметен номер.

– Здравейте, господин Данфорт. Таня Стюарт се обажда. Отивам да посрещна господин Белърман на летището.

– Много добре, Таня – отвърна Робърт Данфорт, управителят на пекинския офис на Калифорнийския тихоокеански консорциум. – Би трябвало да пристигне с полет деветнайсет на „Катей Пасифик“. Но няма гаранции. Знаеш какви са от офиса в Лос Анджелис.

– Разбирам, сър. Ще ви държа в течение. – Ранди затвори телефона си.

Робърт Данфорт всъщност беше по-старшият агент, отговарящ за пекинския клон на ЦРУ, а Калифорнийският тихоокеански консорциум служеше за фасада, използвана да прикрива приходящи агенти, които действаха в Северен континентален Китай. Що се отнася до господин Белърман, той съществуваше само като име за оправдание, включено в обичайния бизнес трафик на консорциума през последните няколко дни.

Обаждането по мобилния телефон имаше две цели. От една страна, щеше да обясни действията на Ранди на китайската държавна сигурност, в случай че събуди любопитството им. От друга, щеше да подскаже на началниците й, че двете години внимателно контраразузнаване скоро щяха да дадат резултат.

Когато Франклин Сун Чок за първи път беше засечен на екраните на ЦРУ, току-що беше завършил физика в „Бъркли“ и беше нает в огромния комплекс лаборатории „Лорънс Ливърмор“ в залива на Сан Франциско. Усърден и крайно задълбочен младеж, неговите интереси след работно време включваха етническото му наследство и международното разоръжаване.

Нито едно от двете не беше неуместно за млад американски учен, но като се имаше предвид секретният характер на по-голямата част от работата в „Лорънс Ливърмор“, това го причисли към внезапно проверяваните от лабораторната охрана хора. Включиха се сигналите за тревога.

Сун Чок се оказа в близки отношения с малка група корейски националисти в кампуса на „Бъркли“, група, която на висок глас подкрепяше обединението на Корея и изтеглянето на американските военни части от полуострова. Освен това беше определена като организация за прикритие на севернокорейския шпионаж в Съединените щати.

Колата на Ранди се нареди на дългата колона от автомобили, които се процеждаха през будките за плащане на такса, на път за магистралата към летището. Може би на десетина коли пред тях тя забеляза таксито, което возеше Сун Чок и неговия охранителен ескорт. Още беше по дирите им.

Сун Чок беше поставен под интензивно наблюдение. Проследяваха го, претърсваха и подслушваха апартамента му, записваха разговорите му по телефона и движението му из интернет. Накратко, беше потвърдено, че той действително шпионира за севернокорейското правителство.

Доказателствата представляваха достатъчно основание за арест, но вместо това се взе алтернативно решение. Предателството на Франклин Сун Чок щеше да им е от полза.

Ранди погледна часовника си и се намръщи. Ако това задръстване не се разсееше скоро, и тя, и корейците щяха да загазят. После си каза да не се държи глупаво. Следващият самолет до Пхенян нямаше да излети, докато на борда не се качат всичките ВИП пътници.

За наслада на неговите севернокорейски контрольори, Франклин Сун Чок получи повишение в структурата на „Лорънс Ливърмор“ заедно с щедро повишение на заплатата, личен кабинет, асистент и по-голям достъп до тайните на лабораториите. В действителност попадна в технологична страна на фантазиите, създадена от ЦРУ.

Повече от една година Сун Чок беше захранван с внимателно подбрана, убедителна, валидна, долнокачествена информация: пробиви в изследванията, които така или иначе щяха да бъдат публикувани в научните списания през идните месеци, и маловажни военни тайни, които щяха да са секретни само до следващия кръг на бюджетното обсъждане в Конгреса.

Нетърпелив и наивен като малко птиче, налапало предложения червей, той беше предал тази информация на хората, с които беше в контакт, и така изгради у тях убеждението, че е достоверен източник.

Когато американските разузнавателни части, които следяха севернокорейските вътрешни програми за изследване и развитие, забелязаха, че подадената информация се използва, разбраха, че на Сун Чок може да се вярва. Време беше кинжалът да се забие докрай.

Главното пекинско летище изглеждаше някак по-различно от модернистичните летища по света.

Ранди спря пред входовете за заминаване и само за миг зърна корейците, докато влизаха в терминала. Но точно това искаше. Ако тя не можеше да ги вижда, те също не можеха да я видят.

С изключение на обичайния брой полицаи от народната въоръжена полиция, носещи автомати, охраната на аерогарата всъщност беше по-лека от тази по американските летища. Разрешиха на Ранди достъп до залите само след една проверка на дамската й чанта през рентгеновия апарат. Тук нямаше за какво да се тревожи. Не носеше нито оръжия, нито някоя от джунджурийките на Джеймс Бонд. За тази задача не й бяха необходими.

След като куката здраво беше пъхната в севернокорейската уста, Франклин Сун Чок беше „уреден“ на още по-високо секретно ниво и му възложиха работа по нов важен проект, включващ националната антибалистична отбранителна мрежа с голям обсег на действие. През бюрото на Сун Чок започна да минава информация, която правеше примамливи намеци за възможни контрамерки срещу системата.

Вечерта преди Сун Чок да излезе в годишен отпуск от лабораторията, той остана до късно в своя кабинет, „за да подреди бюрото си“. Както наблюдателите на ЦРУ видяха по кибернетичен път, Сун Чок си осигури достъп и изтегли дълга серия от файлове със секретни данни за антибалистичната мрежа с голям обсег на действие.

Без да подозира, всеки негов незаконен компютърен достъп беше пренасочен към внимателно подправена алтернативна серия файлове, подготвена точно за този момент. После, вместо да се отправи към Лас Вегас, както беше казал на колегите си, Сун Чок тръгна на север към канадската граница.

Ранди тръгна през тълпата. Тук беше почти незабележима, тъй като главното летище поемаше целия международен трафик за Пекин и много от туристите и бизнесмените около нея сега бяха европейци или американци.

„Катей Пасифик“ бяха избрани като предпочитания превозвач за митичния господин Белърман, защото неговите контролно-пропускателни пунктове бяха разположени веднага след тези на „Ер Корио“. Като прекоси залата към зоната за чакащи на „Катей Пасифик“, тя седна на място, което й даваше периферен поглед към севернокорейския пропуск.

Полетът на Сун Чок през Тихия океан беше дълъг и заобиколен: от Ванкувър до Филипините, от Филипините до Сингапур, от Сингапур до Хонконг и от Хонконг до Пекин. До Пхенян не се стигаше лесно. По време на пътуването севернокорейските агенти на два пъти се свързаха с Франклин Сун Чок и му предаваха подправени паспорти и фалшиви визи, а в Хонконг той получи и ескорт от силите на тяхната държавна сигурност.

На всяка спирка Сун Чок се сдобиваше и със сянка от ЦРУ. За да се покрият основните разклонения на тихоокеанското пътуване, беше разгърната мрежа от американски агенти, които следяха транзитните преминавания на изменника. В Сингапур местният началник на аерогарата дори беше принуден бързо да се намеси в работата на властите, когато небрежно подправеният документ едва не доведе до ареста на Сун Чок.

Ранди Ръсел щеше да е последната брънка в тази верига. Тя щеше да надзирава окончателното преминаване на Франклин Сун Чок в небитието.

Тя тайно разгледа младия предател. Той продължаваше да хвърля скришни погледи назад към множеството. Да не би да се страхуваше от някакво преследване в последния момент? Или може би мислеше за залива на Сан Франциско, за апартамента, живота и семейството, които никога вече нямаше да види? Привързаността към дадена политическа идеология беше нещо хубаво, но съвсем друго беше да живееш в нейната реалност.

Ранди Ръсел много добре знаеше каква е тази реалност. Тя беше прекарала известно време в тази среда, вътре в последния „работнически рай“. Това преживяване още я караше от време на време да се буди обляна в студена пот.

Чудеше се дали младият мъж няма да промени решението си. Възможно ли беше модерното му, интелектуално презрение към Съединените щати да започне да отслабва? Дали сега усещаше призрака на онова, което беше накарало родителите му да избягат в западния свят?

И така да е, подобни разсъждения се появяваха твърде късно. Още една делегация от севернокорейци в черни костюми стоеше до изхода на „Ер Корио“ – секретен екип от посолството на Северна Корея в Пекин. Те обградиха Сун Чок, размениха няколко груби думи и американецът беше изтикан в ръкава до чакащия самолет покрай китайския полицай, който внимаваше да не види нито него, нито неговия ескорт.

Той се обръщаше за последен път и Ранди улови погледа му, а после изчезна.

Тя затвори очи и дълго време седя неподвижно. Мисията беше изпълнена.

Тя знаеше какво ще се случи след това. Информацията, съдържаща се в лаптопа на Франклин Сун Чок и в главата на самия Сун Чок, щеше да се излее в севернокорейската балистична програма с голям обсег на действие. Информацията обещаваше следи в посока на опростена система за контрамерки, която можеше да порази американските противоракетни установки и да остави градовете по западното американско крайбрежие открити за атака.

Но една след друга всички следи щяха да стигнат до технологична безизходица, и то след като са погълнали значителен процент от севернокорейския военен бюджет и хиляди също толкова ценни часове човешки труд за проучване и разработка.

Накрая на севернокорейците щеше да им стане ясно, че са ги измамили, че техният разузнавателен удар всъщност е бил бомба със закъснител, заложена от Съединените щати в тяхната програма за въоръжаване.

„Скъпите вождове“ на Северна Корея нямаше да са доволни. Особено от Франклин Сун Чок.

Ранди рязко отвори очи. Ако не внимаваше със спомените си, нощите, облени в ледена пот, щяха да се върнат.

От прозорците на залата тя проследи как остарелият реактивен самолет „Илюшин“ се издигна от летището към финалния етап от последното пътуване на Сун Чок. След като се върна на мястото си, тя изчака следващият самолет на „Катей Пасифик“. Хората слязоха, а после тя се обади.

– Господин Данфорт. Обажда се Таня Стюарт от главното летище. Господин Белърман не пристигна с този полет. Какво да направя сега, сър?

В превод шпионските двусмислици означаваха: пратката успешно беше предадена.

Данфорт театрално въздъхна.

– Лос Анджелис отново ни удариха! Ще проуча въпроса, Таня. Междувременно най-добре е да се върнеш тук. Има задача за теб.

– Каква?

– Искат да отидеш в Щатите колкото се може по-скоро. В сиатълския офис.

Ранди се намръщи. В Щатите колкото се може по-скоро? Това беше отклонение, и то радикално. След изпълнението на тази задача тя трябваше да излезе в почивка извън Китай за няколко дни, като продължи да поддържа прикритието си на бизнес дама. А какво, по дяволите, имаше в Сиатъл?

– Вече подготвям пътуването ти – продължи Данфорт. – Ще летиш тази вечер с „Азиана“ до Сеул, а оттам с Японските авиолинии. Имаш резервация в хотел „Сийак Дабълтри“.

– Разбирам, господин Данфорт. Да намина ли през офиса?

– Да, билетите ти ще са при мен и ще обсъдим новия проект. В Сиатъл ще те посрещне някой си господин Смит. Той отговаря за една от нашите фирми съдружници и ще работиш заедно с него.

Ранди се намръщи. Господин Смит? Агенцията никога не би използвала подобно име за прикритие. Сигурно е истинското му име.

Стана още по-мрачна. Не може да бъде. Не отново.

6

Заливът на Сан Франциско

Болният мозък, познат в залива като „изнасилвача от ферибота“, се настани отново на седалката си и потъна в сладостно съзерцание на поредната жена, която щеше да унищожи. Големият транзитен пътнически ферибот през залива тъкмо се изтегляше от терминала на „Маркет Стрийт“. Той разполагаше с цели петнайсет минути да размишлява, преди да пристигнат във Вайехо. Доставяше му удоволствие, че тя вече е негово притежание, а още нищо не подозира.

Системите за обществен транспорт на залива бяха неговата лична територия, на която вилнееше, и както при всичките му предишни шест нападения това също щеше да е произведение на изкуството, като начало и изпълнение, като изплъзване от полицията, щеше да е много красиво. Всъщност самото унижение на жертвата му щеше да е апетитната глазура, поставена върху тортата от майстор сладкар.

Никога не използваше една и съща самоличност два пъти. В този случай щеше да бъде пътуващ за работа през залива бизнесмен, който наскоро се е преместил от града във винарския район северно от залива. Фалшивата му самоличност щеше да подпомогне скалъпената история, както и подходящия вид, който беше приел: прошарена коса на слепоочията и очила с метални рамки, пуловер, спортни панталони и луксозно вълнено сако с велурени кръпки на лактите, обувки „Биркенщок“ и тъмни чорапи. Всичко щеше да пасне с въображаемия образ в съзнанието на всеки глупав полицай или охранител, който можеше да го разпитва.

Дори съдържанието на хартиения плик, който държеше на коленете си, щеше да бъде оправдание пред която и да е случайна полицейска проверка: две метални кутии, малки четки за боядисване, няколко картонени опаковки с винтове, гайки и дръжки за шкафове.

В такава компания ролката изолационно тиксо и скалпелът щяха да са напълно незабележими.

Беше се погрижил по същия начин и за предишните си нападения. При последното беше мръсен, умствено изостанал бездомник, а в по-предишното – немарлив шофьор и така нататък. Полицаите нямаха ясна представа кого точно преследват.

Жалко някак, че не можеха да му се възхищават на майсторството и гения.

Фериботът прекоси залива в посока североизток. Докато се спускаше мъгливият здрач, по брега се появяваха блещукащи светлинки. Това беше курсът в осем часа, последният за деня, и три четвърти от широкото пътническо помещение на ферибота с неговите многобройни редици беше празно.

Жената, която беше удостоил с вниманието си, седна на първата редица отляво. Спокойно дъвчеше хрупкава ябълка, купена от павилиончето на ферибота, вниманието й беше погълнато от книгата върху прибраните й колене. Беше красива, каквито бяха всичките му дами – в края на краищата изнасилвачът беше ценител. Висока брюнетка, слаба, но с едри гърди, а дългата й гарвановочерна коса беше прибрана на кок. Бе на около трийсет години, с безупречна кадифена кожа, леко загоряла.

Очите й бяха сиви и проблясваха, издавайки добро настроение, докато се закачаше с продавача в павилиончето. Беше редовна пътничка. Всеки вторник и четвъртък тръгваше от Вайехо със сутрешния курс в десет часа и се връщаше с последния ферибот за вечерта.

Той не беше наясно какво прави тя в града. Но очевидно бе модерна и състоятелна жена. Дрехите й винаги бяха с превъзходен стил и качество. Тази вечер носеше елегантен дамски костюм с панталони от сиво рипсено кадифе, който отиваше на очите й, и черни ботуши с тънки токчета.

Можеше да й позволи да задържи тези ботуши, след като унищожи останалата част от облеклото й; те щяха да добавят нещо към преживяването.

Тя винаги четеше по пътя през залива; вадеше книга от куфарчето, което неизменно носеше. През седмиците, в които я наблюдаваше преди атаката, той преднамерено се настаняваше така, че да вижда заглавията на книгите – като начин да проникне в ума й и да увеличи предимството си.

Но онова, което видя, го беше объркало: „Въздушнодесантните оръжия на Запада“, „Грийнвилски военен наръчник на основните бойни танкове“ на Антъни М. Торнбъро и такива подобни. Книгата тази вечер беше с пожълтели страници на някой от германските езици. Съдейки по илюстрациите, описваха се кавалерийски сражения. Подобни теми бяха необясними за такава изискана и съвършено женствена личност и напълно неподходящи. Той щеше да я накаже за интереса й към тях.

Фериботът забави скорост, докато насочваше носа си през пристанищния канал на Меър Айлънд, после щеше да завие надясно към ярките светлини на град Вайехо и разпръснатите сводове на работните помещения на старата военноморска корабостроителница в Меър Айлънд, за да хвърли котва. Огромните дизелови двигатели с турбозареждане отекнаха на празен ход. Завиваха към кейовете, а прожекторите на фериботния терминал заслепяваха през предното стъкло.

Изнасилвачът се напрегна. Беше време за последното действие.

Той се възпря, само държеше жертвата си под око, докато слизаха по рампите от борда и минаха покрай голямата осмоъгълна сграда на терминала. Знаеше точно къде отива тя. Неговият нает миниван вече беше паркиран до нейния гълъбовосив „Линкълн LS“ седан на далечния паркинг извън терминала. Встрани от светлините на гарата, той спря, за да премести бързо скалпела и лепенката в джобовете на сакото си, а хартиения плик изхвърли в кофа за боклук. Остави касовата бележка в плика. Нека полицията търси това пътуващо за работа юпи; той щеше да изчезне в рамките на следващите няколко часа.

Може би следващия път щеше да се превърне в адвентист от седмия ден.

Жертвата му сега прекосяваше обширното асфалтирано пространство на опразнения паркинг. Единственото нещо, което можеше да забави хода на съдбата й, беше присъствието на някой неочакван свидетел наоколо. Но не, обстановката бе напълно спокойна. По близките улици профучаха няколко автомобила, а малка група уморени работници се струпаха на автобусната спирка една пряка по-нататък. Вероятно дори на писък никой нямаше да реагира.

Той ускори крачки в стремително движение, което щеше да скъси дистанцията, щом тя стигне до автомобила си. За броени мигове тя щеше да се озове в сенчестата пролука между нейната кола и микробуса и щеше да тършува в дамската си чанта за ключовете, разсеяна, напълно уязвима. Няколко мига по-късно, със залепени с тиксо китки, уста и глезени, щеше да се намира на пода на неговия автомобил, покрита с одеяло.

Но тогава високата брюнетка подмина шофьорската врата на линкълна. Като се обърна рязко до предната броня, тя облегна гръб на бетонната преграда на паркинга. Остави куфарчето и дамската си чанта да се смъкнат на земята и застана с лице към него, а ръцете й отпуснато се скръстиха на корема. В полумрака изглеждаше така, сякаш на лицето й е изписана горчива, подигравателна усмивка.

– От морална гледна точка би трябвало просто да оставя природата да следва своя ход – каза тя, а контраалтовият й тембър беше изпълнен със същата горчива насмешка. – Но всъщност не се нуждая от подобно усложнение. – Гласът й спадна с една октава. – Затова ще го кажа само веднъж. Върви си и ме остави на мира.

Тя… го… подценяваше. Гледаше на него, на цялото му майсторство и усилия като на недоразумение, което трябва да се пропъди. Неговата първична ненавист кипна и помете извратените му претенции.

Ръката му потъна в джоба и острието на скалпела с щракване се отвори, докато го изваждаше. Пристъпи напред, изплювайки първия си гнусен епитет.

Тя помръдна, а ръката й изгуби очертания в директен, нечовешки бърз замах. Нещо рязко го удари в корема с глух, притъпен звук. За момент усещаше само шок от сблъсъка; после се появи непоносимата изгаряща болка. Той инстинктивно изпусна скалпела и се вцепени в агония, а пръстите му се свиха около тъничката метална дръжка на нож, забоден в корема му.

Това… не беше… по план.

Краката му се огънаха и той падна на колене върху натрошения асфалт. Парченцата чакъл го порязваха през крачолите – бледи отражения на агонията в средата на тялото му.

Парализиран от болката, той чу как се приближават отмерени стъпки.

– Извинявай – каза същият този ироничен, сега извънредно ужасяващ глас. – Но смятам, че това е моя собственост.

После токът на ботуша опря в рамото му, рязко го блъсна и го просна по гръб. Избухна последният, непоносим болезнен взрив, докато ножът излизаше със завъртане от перфорирания му стомах, после той изгуби съзнание.

Минути по-късно някой набра номера за спешни повиквания от крайбрежен обществен телефон и попита за полицейския участък. Диспечерът, който отговори на обаждането, чу как един приятен контраалтов глас каза:

– Ще намерите наскоро пенсионирал се изнасилвач на паркинг C до фериботния терминал. Отчаяно се нуждае от линейка. Ако направите ДНК сравнение с нападателя от ферибота, може да останете приятно изненадани.

Валентина Метрас, професор по история, доктор от „Радклиф“ и Кеймбридж, затвори телефона и се върна до колата си на тротоара. Докато лъскавата лимузина шумолеше към „Редууд Паркуей“, тя пусна диск в уредбата и от многобройните колони приятно се разнесоха композиции на Хенри Манчини.

На четиринайсет мили навътре във винарския район на Северния залив лимузината се отклони от пътя и спря пред защитен със стоманена решетка портал, вграден в измазана с пепеляворозов цимент обиколна стена. Встрани от портала беше монтирана незабележима бронзова табелка:

ОРЪЖЕЙНА КОЛЕКЦИЯ „САНДОВАЛ“

Работно време на музея:

10:00-17:00, от вторник до събота

Лекото докосване с шифрована карта отмести вратата и предостави достъп на професорката. Тя спусна колата през входа надолу по извитата пътека, покрай реактивния изтребител „F2H Банши“, наклонен върху своя пиедестал до портала, и покрай пехотния танк „Матилда“ върху неговата бетонна плоча, към разклонението, което водеше до нейното жилище.

Началото на оръжейната колекция „Сандовал“ беше поставено в края на предишния век като хоби на богат потомък на една от старите калифорнийски фамилии. Колекцията представляваше една от най-големите исторически сбирки на оръжие и военни атрибути в Съединените щати.

Заедно с престижната кураторска дейност на музея имаше и множество странични възможности за доходи като спретнатото калифорнийско мисионерско бунгало зад разпръснатите сгради на изложбения комплекс, библиотеките и лабораториите за реставрация. След като паркира под навеса за коли, Метрас спря за кратък техноритуал, преди да премине през плъзгащите се стъклени врати, които водеха към кухничката. Множеството контролни лампички от охранителни системи на музейния комплекс светнаха в зелено.

Тя включи страничното осветление на кухничката и остави куфарчето и дамската си чанта върху плочките на кухненския плот. Хубаво беше да си вкъщи, дори и след усложнения. С въздишка смъкна от раменете си сакото и изхлузи еластичната лента на скрития полиетиленов калъф над лявата й китка. Като извади от калъфа тъничкия метателен нож с черно острие, тя огледа блещукащите краища на острието за кости и резки от токата на колана.

Захапа долната си устна и се замисли. Не можеше просто да остави превъзходното малко оръжие в неговата мишена; беше го изработила ръчно и балансирала сама в работилницата си. Освен това, както при всички ножове, които изработваше, инициалите й бяха инкрустирани със сребро върху острието. Несъмнено суета от нейна страна.

Беше го избърсала в сакото на своя нападател, но това изобщо не беше адекватно на съвременните средства за разследване на убийства. Ако го накисне за цяла нощ в съд, пълен с бензин, щеше да премахне следите от ДНК по ножа, а калъфът можеше да иде в огъня, но ако нейният някогашен изнасилвач не направеше на света огромна услуга да умре от кръвоизлив, преди спешната помощ да стигне до него, можеше да даде на полицията описанието й и номера на колата.

Тя отново въздъхна. Нямаше как да заобиколи това. Ако нападателят решеше да я наклевети, трябваше се свърже със своя шеф, за да се защити. Прокурорите от залива понякога се държаха много особено, дори в случаи на очебийна самозащита. Можеше да предположат, че е трябвало да отиде на психиатрична консултация със своя нападател, преди да му забие четириинчовия стоманен нож в дванайсетопръстника.

Господин Клайн въобще нямаше да е доволен, ако този инцидент се разчуеше. Като професор по история тя беше длъжна само да познава оръжията, а не да ги използва.

Остави ножа и калъфа върху плота и прекоси коридора до кабинета си. Там държеше частната си колекция. Вграден шкаф с оръжия заемаше една цяла стена. Много други стоманени остриета блещукаха на фона на тъмната черешова облицовка. Някои от остриетата бяха с нейния сребърен подпис. Полираният рог на голяма антилопа се извиваше като сабя над бюрото в мисионерски стил.

Цялостната атмосфера на стаята би трябвало да излъчва мъжественост, но не беше така. В нея витаеше едва доловима стилна женственост – едва доловима, но все пак динамична и дълбоко индивидуална.

Като хлътна ниско зад бюрото, професорката откри, че на телефонния секретар свети лампичката на записано съобщение: номер, който не беше записан в списъка с телефоните. Тя натисна копчето за проверка на повикванията и там просветна кодът на Анакоста, щата Мериленд. Повдигна вежди. Нямаше нужда да се свързва с Първи секретен. Нейните работодатели се опитваха да се свържат с нея.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю