Текст книги "Мистерията „Миша“"

28

Мястото на катастрофата на „Миша“

– Според мен много хора ще се чувстват ужасно глупаво, ако влезем вътре и открием, че през изминалите петдесет години контейнерът е лежал на дъното на океана. – Индивидуалният костюм за защита при мисии с биохимична опасност беше проектиран да пасва върху екипировката за студено време и Джон Смит подозираше, че много е заприличал на човечето на „Мишлен“.

– Това е глупост, с която бих могъл да живея – отвърна Смислов, докато му подаваше слушалките за тактическата радиостанция „Леприкорн“.

– Аз също – Смит отметна качулката на якето си и намести слушалките, потръпвайки малко от пронизващия студ, който моментално защипа оголените му уши. – Проверка на свръзката.

– Улавям те. – Валентина Метрас клекна долу на леда до Смит с втори чифт тактически слушалки на ушите. – Поне сме добре на разстоянията по линия на пряката видимост.

Екипът се беше установил на около петдесет метра от мястото на сблъсъка, срещу посоката на вятъра, зад оскъдния параван, който можеха да си позволят да носят в раниците, и тясна издатина от изтикан лед. Свечеряваше се, но нямаше нищо подобно на залез; сивотата около тях просто изглеждаше по-тъмна, а вятърът – по-студен. Времето и обстановката ставаха опасни.

– Добре, хора, това ще е бързо влизане и излизане, за да разберем дали антраксът още е на борда на самолета и да видим влизал ли е вътре някой друг. – Смит свали защитните пластмасови покрития от филтърната маска на костюма. – И двамата знаете какво трябва да търся и ще ме насочвате накъде. Не би трябвало да има никакви проблеми, но сега въвеждам едно абсолютно правило. Ако по някаква причина нещо се обърка – ако не изляза или ако изгубим връзка, – никой да не влиза вътре след мен. Ясно ли беше това?

– Джон, не ставай глупав… – запротестира Валентина.

– Ясно ли е? – изрева въпроса Смит.

Смит погледна Смислов.

– Ясно ли е, майоре?

Смит успя да види в сянката на качулката, че зад каменните черти на руснака бушуват някакви емоции – вълнение, което Смит беше забелязал няколко пъти през последната седмица. Смислов отново се бореше с нещо постоянно свиващо стомаха му.

– Подполковник, аз… Разбрано, сър.

Смит нахлузи предпазващата от заразяване качулка на главата си и нагласи лентите на маската и самозалепващите краища. Пое първата си глътка пропит с мирис на каучук, филтриран въздух и дръпна горните ръкавици на костюма.

– Добре – думите му звучаха приглушено дори в собствените му уши. – Тъп въпрос на деня: как да вляза вътре?

– Корпусът на самолета изглежда, общо взето, непокътнат – пропука гласът на Валентина по радиоканала. – А единственият път към предния бомбен отсек е през предната кабина на екипажа. За съжаление стандартните люкове за достъп се намират в нишата на носовия колесник и в самия преден бомбен отсек, но и двете са блокирани. Другите ти варианти са през прозорците от лявата и дясната страна на пилотската кабина, но ще е трудно да се провреш през тях в това облекло, или по тунела за достъп на екипажа до опашната част. Последният е най-добрият ти избор.

– Тогава как да отида до опашната част?

– В опашката има люк за достъп точно пред хоризонталния стабилизатор, от дясната страна. Ще трябва да си проправиш път оттам през херметическите помещения за екипажа.

– Ясно. – Смит се изправи непохватно и се заклати към мрачните очертания на катастрофиралия бомбардировач.

Лявото крило на Ту-4 беше откъснато и увиснало при сблъсъка и сгънато назад, почти се беше залепило за фюзелажа, но достъпът от дясната страна на самолета беше открит. Докато Смит обикаляше около голямата алуминиева плоча на хоризонталните стабилизатори, усети, че е леко удивен. Дори и в епохата на внушителен военен транспорт и огромни реактивни пътнически лайнери това нещо изглеждаше грамадно. И действително са пилотирали тези чудовища по време на Втората световна война.

Смит приближи голямото цилиндрично тяло и прокара ръка по покрития с леден слой метал.

– Добре, тук съм и намерих входа. Има дръжка със секретно заключване, но изглежда така, сякаш е била избита.

– Аварийното освобождаване трябва да е дръпнато отвътре – отвърна Валентина. – Трябва да се отвори, но може би е нужно да я поразкъртиш малко.

– Добре.

Смит носеше малък комплект инструменти, закачен за колана му, и извади оттам тежка отвертка с дълга дръжка. Като прокара върха на заострения край в запечатаната със скреж цепнатина около вратата, той стовари възглавничката на ръката си върху дебелата дръжка на инструмента. След един-два удара се чу пронизително скърцане от пропукването на ледената спойка. След още известно време напъване с лоста вратата увисна навън, вятърът я подхвана и остави мрачна правоъгълна пролука в корпуса.

– Беше права, Вал. Отвори се. Сега влизам вътре.

Като се приведе ниско, той се промуши през малката врата.

Вътре в корпуса беше тъмно, само с остатъци от оскъдната външна светлина зад гърба му. Смит извади фенерче от комплекта инструменти и го включи.

– Да му се не види – измърмори той. – Изобщо не съм очаквал това.

– Какво виждаш, Джон? – поиска да разбере Валентина.

Смит обиколи с лъча на фенерчето из вътрешността на корпуса. Вътре не беше влязъл почти никакъв сняг, но ледените кристали блещукаха навсякъде като фина инкрустация по сивите обшивки на бронирания самолет, по кабелите и тръбопроводната система.

– Невероятно е. Никъде няма признаци на корозия или разпадане. Това нещо може вчера да е излязло от завода.

– Естествено съхранение на студено! – възкликна историчката по радиото. – Това е страхотно. Продължавай!

– Добре, има тясна пътечка, която води назад покрай две големи плоски правоъгълни кутии към кръгъл вдлъбнат люк точно при опашката на самолета. Люкът е затворен и в средата му има монтиран кръгъл прозорец. От всяка страна е сложено по нещо, което прилича на транспортер за подаване на боеприпаси. Мисля, че това трябва да е мястото на стрелеца в опашната кула.

– Точно така. Има ли още нещо забележително там?

– Има нещо като стойка или поставка с два свободни кабела, които висят от нея. Сякаш някаква част от оборудването е била свалена.

– Това трябва да е генераторът на устройството за допълнителна мощност – замисли се историчката. – Доста интересно. Сега точно надясно от теб трябва да има преграда с още един херметически люк в средата й, който да води направо.

– Ето го. Затворен е.

– Семейството на В-29 и Ту-4 са от първите военни самолети, проектирани специално за височинни полети. Редица от отделенията им са херметизирани, за да позволят на екипажите им да оцеляват без нужда от кислородни маски. Ще ти се наложи да преминеш през няколко от тези херметически люкове.

– Разбрано – Смит се затътри към люка и се опита да надникне през дебелото стъкло към лявата страна, но разбра, че цялото е покрито със скреж. – Какво трябва да има в следващото отделение?

– Трябва да е помещението за почивка на екипажа по време на полет.

– Ясно. – Смит хвана заялата дръжка на люка и я завъртя. След известно съпротивление лостът започна да отстъпва.

– Джон, чакай!

Смит рязко дръпна ръката си от дръжката, сякаш тя беше нажежена до червено.

– Какво?

Смит чу на заден фон в слушалките мърморене.

– О, Григорий само казваше, че е много малко вероятно да има клопки по люковете или нещо подобно.

– Благодаря ви и на двамата, че го споделихте с мен, Вал.

Смит отново се облегна на лоста и накрая той поддаде. Люкът се отвори навътре и Смит огледа с фенерчето.

– Да, помещението за почивка на екипажа. Има няколко разгъваеми койки от всяка страна, има дори и джон99
  John (англ.) – клозет. – Бел. прев.


[Закрыть] – не правя асоциации – в ъгъла. Кабината, изглежда, е била опразнена. Върху койките няма дюшеци, нито завивки и виждам няколко празни, отворени шкафчета.

– Това е разбираемо. – Валентина звучеше замислено, явно разсъждаваше върху нещо. – Следващото отделение трябва да е кабината за радарно наблюдение. Да видим какво ще намериш там.

Като си проправи път напред, Смит се вмъкна през нисък, нехерметизиран люк. Тук слабо проникваше светлина отвън. Изпъкнали плексигласови прозорци, обвити в лед и помътнели от десетилетия брулещ вятър, бяха поставени върху лявата и дясната преграда, и на тавана. Скелети на столове гледаха към двата странични купола, а върху повдигната основа под астрокупола в тавана на корпуса беше сложена трета седалка. Смит си представи, че в бомбардировач, оборудван с пълното му отбранително снаряжение, това са били позициите на стрелците за определяне на целта за контролираните от разстояние оръдейни кули. Щом описа мястото, Валентина потвърди предположението.

– Това отделение също е било изпразнено – докладва Смит. – Доста празни чекмеджета и дори подплънките са били извадени от седалките.

– Сигурно са взели всичко налично за оцеляване, както и всяко нещо, което би служило за изолация. Там, срещу предната преграда, трябва да има и голяма електронна конзола.

– Ето я – потвърди Смит. – Шаситата са напълно изтръгнати.

– Това е локационната станция на радиометриста. Частите й са им били нужни – загадъчно завърши Валентина.

– Освен това в предната преграда има две кръгли врати или изходи – един над друг. По-големият долен изход е затворен с херметически люк. Към горния води къса алуминиева стълба.

– Долният люк се отваря към задния бомбен отсек. Там няма да има нищо, освен резервоари с гориво. На теб ти трябва горният изход. Това е проходът, по който екипажът пълзи. Минава над бомбените отсеци и свършва в предната част.

Смит прекоси кабината и надникна в тунела с алуминиеви стени. Беше проектиран достатъчно широк, за да може човек в обемисто зимно летателно облекло да се справи, затова той не трябваше да има проблем със защитния си костюм.

– Продължавам.

Той стъпи с върха на ботуша си върху стълбичката и се вмъкна в тунела, като тромаво се изтегляше и избутваше по пътя си към кръгчето бледа светлина в далечния му край.

Пълзенето на разстояние метър и половина по хлъзгавата от леда тръба му се стори цяла вечност. Отчупените ледени кристали валяха около него на всеки сантиметър, който изминаваше. Стресна се, когато най-накрая пъхна главата си в сравнително по-широкото пространство на предната част.

Остатъците от външната светлина чезнеха през астрокупола на навигатора и полусферичния, покрит с лед нос на стария бомбардировач и Смит отново се смая колко е запазено всичко. Самолетът беше застинал във времето, както и в температурата. Върху контролните уреди, които не бяха помръдвали от десетилетия, имаше обков от ледени диаманти, които проблясваха върху наредените измервателни прибори, замръзнали в последните си стойности.

– В пилотската кабина съм – докладва той на микрофона пред устните си, като леко се задъхваше от усилието.

– Много добре. Там има ли много повреди от сблъсъка?

– Няма поражения, Вал. Изобщо не е зле. Някои от прозорците в долната извивка на носа са били сплескани. Около позицията на бомбардира има натрупан малко сняг и лед. Около носа, изглежда, се е образувала пряспа. Освен това всичко друго е в доста добро състояние, макар че някое неприятно копеле е прибрало стълбата от тунела. Един момент, нека да сляза оттук.

Смит се обърна по гръб и използва перилото, монтирано над входа, за да се измъкне от тръбата.

– Добре, на пода съм.

– Отлично, Джон. Преди да проучиш бомбения отсек, може ли да провериш едно-две неща заради мен?

– Разбира се, стига да не отнеме много време.

– Не би трябвало. Първо, искам да огледаш мястото на бордовия инженер. Това трябва да е обърнатата назад седалка и конзола зад мястото на помощник-пилота.

– Добре. – Смит пак включи фенерчето си. – Тук е много по-просторно, отколкото си представях.

– В стандартния Ту-4 много от пространството в носовата част ще бъде заето от арматурата на предната връхна оръдейна кула. Тези оръжейни лафети бяха извадени от американските бомбардировачи.

– Да. – Смит вдигна качулката си от лицето. – Виждам шарнирната основа на кулата отгоре. Пак виждам опразнени чекмеджета и меката част на седалките, както и парашутите ги няма. Като погледна напред към носа, има нещо от лявата ми страна, което прилича на навигационната маса, а отдясно пак са изтръгнати електронни шасита.

– Това е била станцията на радиооператора. Подозирам, че екипажът на самолета си е построил спасителен лагер някъде наоколо, на място, което би им дало малко повече защита от корпуса на разбития самолет. Би трябвало да са пренесли там всичко, необходимо за оцеляване, както и радиооборудването заедно с резервния електрогенератор на самолета.

– Лагерът ще е следващото нещо, което ще търсим. – Смит се затътри към мястото на бордовия инженер и прокара лъча на фенера по измервателните уреди и панела, покрит с ключове. – Добре, намирам се на мястото на инженера. Какво да търся?

– Добре, там трябва да има три блока с по четири лоста по дъното на конзолата – голям, среден размер и един малък – татко мечок, майка мечка и меченце. Големите са дроселите. Те трябва да са издърпани изцяло назад, предполагам, до позиция затворено. Другите са контролите върху пропелерите и смесването на горивото. В каква позиция са те?

Смит потри лице и тихо изруга към мъглата, когато се оказа, че мъглата е и вътре. – И двете някак си са по средата.

– Много интересно – размишляваше историчката по радиовръзката. – Не е имало причина да се занимават с тях след сблъсъка. Добре, има още един лост, който искам да провериш, Джон. Той би трябвало да се намира на контролния пулт, встрани от мястото на пилота. Няма начин да не го забележиш. Дръжката на края му ще има форма, подобна на крило.

Смит се обърна на пътеката между уредите за контрол на полета и мъчително се втренчи над гърба на пилотската седалка.

– Търся го… Има ужасно много лостове по цялото това нещо… Добре, намерих го. Целият е нагоре, напред, както там се казва.

– Това е контролът на задкрилките – измърмори Валентина. – Това се връзва… Почва да звучи смислено… – По канала за момент настъпи мълчание, после историчката внезапно продължи: – Джон, внимавай! Антраксът още е на борда на самолета!

– Откъде си сигурна? – попита Смит.

– Дълго е да ти обяснявам. Просто ми имай доверие. Екипажът така и не е изхвърлил резервоара на биологичното вещество. Още е вътре!

– Тогава по-добре да го погледна. – Смит се изправи и се върна към входа на предния бомбен отсек.

В огледален образ на задната част, това беше кръгъл, вдлъбнат херметически люк с кръгъл прозорец в средата и се намираше точно под тунела за пълзене. Смит коленичи.

– Добре, намирам се при бомбения отсек – докладва той. Спря за момент, за да си поеме дъх, и посегна към незаключения лост. – Отварям лю… – Думите му заглъхнаха.

– Джон, какво има?

– Ето защо е преместена стълбата от тунела. Някой е бил тук, Вал, и то скоро. Всичко тук е покрито със скреж. Всичко освен дръжката за отваряне на люка. Избърсана е. Мога да видя пръстовите отпечатъци.

Смит се изви и рязко освети с фенерчето пилотската кабина. Сега, след като знаеше какво търси, можеше да забележи петната и драскотините върху заскрежената обвивка от движението на друг из кабината.

– Влязъл е през прозореца от страната на пилота.

– Ходил ли е в бомбения отсек?

– Ще знаем след секунда.

Смит хвана заключващия лост и го завъртя. Люкът се отключи и увисна отворен с обезкуражаваща лекота. Като приклекна още по-ниско, Смит надникна в тъмния отвор.

Дъхът му заседна в гърлото му.

Изпълваше цялата горна половина на бомбения отсек: голям стоманен контейнер с ромбовидна форма, прикрепян от мрежа носещи опори и скоби, а заледеното му тяло проблясваше. От вътрешността му нашепваше потенциалната смърт на цели градове, милиарди и милиарди смъртоносни спори на болестта дремеха в ледено бездействие, чакаха да се събудят, чакаха да ги освободят.

Да се сблъсква с подобни ужаси беше част от професията на Джон Смит, но още му се налагаше да потиска потръпването.

– Вал, ти беше права. Тук е. Дай ми майор Смислов. Ще имам нужда от него.

Докато чакаше руснакът да дойде на линия, той претърси вътрешността на отсека с лъча на фенера, като оглеждаше за повреди по тялото на контейнера или за смъртоносно издайническо сивкавокафяво петно от протекли спори. След известно време филтрираният глас на Смислов изпълни слушалките.

– Разбрах, че имаме улов, подполковник.

– Със сигурност, майоре – отвърна Смит. – Сега оглеждам резервоара. От тази страна поне изглежда, че добре е понесъл сблъсъка. Вратите на бомбения отсек са частично огънати, но обшивката не изглежда да е засегната. Стойките и скобите също вероятно са непокътнати. Вал каза ли ти, че поне един човек си е пъхал носа в самолета?

– Да, подполковник.

– Идвал е и тук. Върху предната част на резервоарната обшивка, точно срещу мен, има табелка с инструкции. Скрежът върху нея е бил изтрит. Виждам символ на съветските военновъздушни сили, емблемата със сърп и чук и много яркочервени надписи. Не съм добър в четенето на кирилица, но предполагам, че е предупреждение за биоагента.

– Съвсем точно, полковник. То казва на любопитния всичко, което трябва да знае за заряда.

– В такъв случай мисля, че намерихме мястото, от което е изтекла информацията. Сега, майоре, контейнерът и системата за разпръскване на антракса са ваши продукти. Обяснявай ми какво да търся.

– Много добре, подполковник. Ако обшивката е непокътната, тогава трябва да провериш тръбопровода на системата за разпръскване, за да се уверим, че ръчните клапани на контейнера върху херметизираните канали още са затворени и запечатани. Клапаните не би трябвало да се отварят и системата да се зарежда, докато бомбардировачът не достигне целта, но…

– Наистина но. От схемите, които ми показа, тези клапани на контейнера трябва да са точно над главата ми.

С глава и рамене, пъхнати в бомбения отсек, Смит внимателно се обърна по гръб и се озова с лице под плетеница от стоманени тръби с голям диаметър.

– Добре, гледам нагоре към разклоненията на тръбопровода. Виждам два големи клапана с лостове точно над мен. Последователността на клапаните, изглежда, просто е отбелязана с червени и зелени зони.

– Точно така. Това са предните клапани на контейнера. В какво положение са те?

– Лостовете са обърнати изцяло наляво или надясно и стрелките им сочат към зелените зони. Оказа се, че и на двата клапана има непокътнати метални пломби, а полепналият скреж не е бил докосван.

– Много добре – с облекчение прозвуча гласът на Смислов. – Клапаните на контейнера още са затворени. Системата никога не е била зареждана за пръскане. Сега, точно от дясната ти страна, като погледнеш назад, близо до входния люк, трябва да видиш още два лоста, маркирани и запечатани като горните клапани. Те контролират клапаните на разпръсквателните вентили в задната част на резервоара.

Смит се завъртя и се подпря на лявото си рамо.

– Добре, виждам ги. Поставени са вертикално, към зеленото, и металните им пломби още са на мястото си.

– Отлично! – възкликна Смислов. – Всичките са ножови клапани „метал към метал“ с еднократни оловни уплътнения. Нищо не преминава през тях. Резервоарът още е пълен.

– На теория. Влизам в бомбения отсек, за да направя инспекция на цялата система със собствените си очи, за да сме сигурни.

В другия край на връзката последва тупкане и мърморене, а после гласът на Валентина заглуши този на Смислов:

– Джон, мислиш ли, че това е разумно?

– Трябва да се направи и ако го направя сега, няма да ми се налага да се връщам по-късно – Смит се опита да звучи безцеремонно по темата.

Всъщност не беше сигурен, че може да си наложи да се върне пак втори път. Да пълзиш по корем в смразяващата тъмнина под толкова концентрирана масова смърт беше изключително трудно. Трябваше да го направи още сега, веднага, иначе щеше да получи нервен срив.

– Влизам в отсека – кратко каза той.

Като извади заднишком раменете си от входния люк, той пъхна краката си вътре и тупна върху намачкания метален под на отсека. Застана ниско на ръце и колене и почна да се върти из бомбения отсек, като плътно притисна дясната си страна в преградата, за да се възползва от пространството, освободено от извивката на контейнера.

Дори и по този начин пълзенето беше крайно клаустрофобично и се усложняваше от смачкания при удара алуминий на вратите на отсека. Смит трябваше внимателно да планира всяко движение, докато минаваше над разкъсания метал, и се бореше да опази защитния си костюм. Не можеше да не потръпва всеки път, когато рамото му се опреше в надвисналата маса на пълната със спори обшивка.

Лицевата част на качулката пак се запотяваше и му пречеше да вижда и донякъде Смит трябваше да опипва пътя пред себе си. Посегна напред… и замръзна. Много бавно вдигна глава, като се опитваше да наднича по ръбовете на шлема.

– Майоре – каза предпазливо той. – Дясната ми ръка се оплете в жица. Жицата е свързана със серия правоъгълни метални кутии, закрепени с нещо като метална скоба отстрани на резервоара. Кутиите са с размери около трийсет на десет на осем сантиметра. Виждам и още шест, поставени върху близката до мен част от обшивката. Не мога да кажа дали друга такава серия е монтирана симетрично от другата страна. Не изглеждат като неразделна част от резервоара. И кутиите, и жиците са покрити със скреж и недокосвани. Стоят си така от известно време.

– Напълно си прав, полковник – кратко отвърна Смислов. – Напълно си прав. Това са термични запалителни заряди. Те са част от аварийното оборудване на бомбардировача. Били са предназначени да унищожат антракса, за да предотвратят залавянето му, ако самолетът бъде свален на вражеска територия.

– Хубаво. Какво да правя с тях?

– Нищо не трябва да правиш, полковник. Зарядите са стабилни. Би трябвало да се запалват чрез магнитно-електрическа кутия или от акумулаторна батерия, но ако има някакви акумулатори на борда, те отдавна са изтощени от студа.

– Благодаря, че ми каза – Смит измъкна ръката си и спря задъхан за момент.

– Това е странно – каза Смислов. – Екипажът на бомбардировача трябва да е прикачил запалителните устройства след кацането с намерението да унищожи бойния заряд. Чудя се защо не са ги задействали.

– Ако бяха го направили, щяха да спестят много неприятности на всички.

Смит продължи да пълзи към задната част на отсека. Не страдаше от клаустрофобия, но бомбеният отсек го влудяваше, и то страшно. Студените метални стени все повече го обгръщаха и му се струваше, че диша все по-трудно. Освен това почваше да го боли главата, а ударите на сърцето му пулсираха в слепоочията. Насила трябваше да се съсредоточи върху проверката на обшивката, обстойно, сантиметър по сантиметър, за пукнатини или други повреди, или за изтичане на спори.

Преодоля последния метър от задната част на отсека, за да провери и от другата страна резервоара и разклоненията на тръбопровода. Стъклото на шлема му все повече се замъгляваше, а светлината на фенерчето, изглежда, отслабваше. Главата му изведнъж сякаш се взриви и той опита да си поеме въздух, като тихо изруга. Това не беше хубаво! Трябваше да се маха оттук!

– Джон, какво има? – пак се обаждаше Валентина.

– Нищо. Добре съм. Просто… тук е тясно. Контейнерът не е засегнат. Тръгвам обратно.

Той се опита да се завърти и да се обърне в ограниченото пространство. Изглежда, нямаше да може. Продължаваше да се закача за неща, които преди ги нямаше там, и паниката, която беше потискал, внезапно се разгоря. Изпусна фенерчето и щом то се търкулна далеч, Смит пак изруга.

– Джон, добре ли си? – този път думите на Валентина бяха резки, изискващи.

– Да, по дяволите! – Той се отказа да търси фенерчето и опита да се изтегли към неясната пролука светлина в далечния край на отсека.

В очите му пареше студена пот, а ръцете му сякаш бяха обвити с втвърдяващ се бетон. Дъхът му свистеше през стиснатите зъби. Заповяда на тялото си да се движи. Само че то отказа да се подчини.

И тогава в помътнения му ум изникна мисъл. Не беше добре. Беше мъртъв.

– Махайте се от самолета! – извика изнемощял той и дробовете му изведнъж се подпалиха.

– Джон, какво има? Какво става?

– Самолетът е опасен! Заразих се! Тук има нещо друго! Не е антракс! Прекратете мисията! Махнете се оттук!

– Джон, чакай! Обличаме костюмите. Идваме при теб!

– Не! Костюмите не са добри! То прониква! Антибиотиците също не го спират!

– Джон, не можем просто да те оставим! – Зад обърканите думи на Вал той чуваше и настойчивите въпроси на Смислов.

– Забравете! – Трябваше да се насилва за всяка дума заедно с мъчителните глътки въздух. – Заразен съм! Вече умирам! Не тръгвайте след мен! Това е заповед!

Рано или късно непременно щеше да се случи. Избегна биологичния куршум на „Хадес“, на „Касандра“ и „Лазар“. Рано или късно трябваше да поеме отговорността. Онази частица от неговото разпадащо се съзнание, която представляваше изследователя и учения, си проправи път напред. Можеше да направи една последна услуга на онези, които щяха да го последват в тази черна дупка, за да проучват и да се борят с това нещо.

– Вал, слушай… слушай! Респираторно е. Удря през дихателните пътища. Изгаря дробовете и бронхиалните ми тръби… Няма натрупване или плавно засилване… Няма белодробна парализа… но не мога да си набавя кислород… пулсът ускорен… зрението отслабва… губя… сили… Изчезвайте… Това е… заповед.

Нямаше с какво повече да диша и да говори. Викаха го по радиото, говореха нещо за предпазния костюм. Не можеше да чува над зашеметяващите удари на сърцето в ушите си. Така ли е било при София накрая, да се удави в собствената си кръв? Не. Поне София не беше толкова самотна. Той направи последно усилие да се завлече до светлината, просто за да не умре на това отвратително място. После светлините изчезнаха и тъмнината изцяло го погълна.