Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 29 страниц)
37
Военновъздушната база „Айлсън“,
Феърбанкс, Аляска
Двата въздушнодесантни конвертоплана „MV-22 Оспри“ на командосите бяха пребоядисани в полярен камуфлаж на бели и сиви петна. Крилете и пропелерите ротори бяха сгънати назад, а дългите им сонди за презареждане стърчаха напред. Нападателните транспортни системи за вертикално излитане и кацане бяха полегнали под блясъка от лампите на хангарния свод като двойка изтегнали се на брега нарвали, а наземните им екипажи се суетяха около тях.
До една от стените на хангара седяха или се излежаваха рейнджъри от армията и специалисти по ядрено, химическо и биологично оръжие, също облечени в полярен камуфлаж. Някои четяха евтини книжлета, други играеха на джобни видеоигри или се опитваха да подремнат върху студения бетон – всичките флегматично заети в традиционните забавления на войниците между бързането и чакането.
Отвън, върху осветената настилка на плаца за товарене, беше кацнал един „MC-130 Комбат Талон“ и под широкото му ляво крило силно туптеше спомагателен електрически агрегат. Над зеления отблясък на измервателните уреди в пилотската кабина отегченият инженер на полета поддържаше двигателите на големия транспортен самолет в готовност за излитане.
В командното бюро в задната част на хангара летателните екипажи на въздушните командоси се бяха струпали около едно бюро и гледаха с благоговение как командирът им със специално предназначение говореше по телефона.
Майор Джейсън Зондърс, широкоплещест ветеран от Специалните операции с буйна коса, изрева в отговор на телефонната слушалка.
– Не, сър! Няма да пусна в ход тази мисия, преди да имаме подходящо време за нея… Да, сър, напълно съм осведомен, че там има наши хора в голяма беда. Аз искам да стигна до тях също толкова спешно, сър. Но да изгубим спасителната сила, защото сме излетели преждевременно, няма да донесе на никого нищо добро!… Не, сър, не става въпрос само за времето на остров Уензди или за времето тук. А на какво ще се натъкнем помежду им… Единственият начин да стигнем до този остров е да използваме презареждане във въздуха… Да, сър, обучени сме за това, но да долееш „Оспри“ от самолет танкер е сложно и при най-добрите условия. Турбуленцията и заледяването са главните проблеми. Да го правим през нощта и в центъра на действащ полярен въздушен фронт повишава рисковете до самоубийство. Ако не успеем да заредим гориво в конвертопланите, може да изгубим и тях, и десантните части над ледниците. А ако се сблъскаме във въздуха, ще изгубим цялото проклето въоръжение, танкер, всичко и никога няма да видим острова.
Майорът си пое дълбоко въздух, за да се овладее.
– Според моята професионална преценка се опитваме да се справим с невъзможен сценарий за действие в този момент. Няма да хвърля хората си и машините в безполезно действие! Дори и да ми заповядвате!… Да, сър, разбирам… държа всички в готовност за излитане и получаваме нови метеорологични данни на всеки четвърт час. Гарантирам ви, че ще бъдем във въздуха до пет минути след като времето… Метеоролозите казват, че малко след развиделяване, сър… Да, сър, господин президент. Много добре разбирам. Ще ви държим в течение.
Зондърс върна телефона в гнездото му и се сгромоляса по лице върху бюрото. С притъпен от скръстените му ръце глас той заговори на хората си от ескадрилата:
– Господа, заповядвам ви никога вече да не ме оставяте да правя подобно нещо!
38
Анакоста, Мериленд
Кабинетът без прозорци не предлагаше директен контакт със света навън и само цифровият часовник на бюрото му и умората в костите напомняха на директора на Първи секретен отдел, че е среднощ. Клайн побутна очилата към челото си и потърка парещите си очи.
– Да, Сам – обади се той на червения телефон. – Свързах се с капитана на „Хейли“. Успял е да се приближи на петдесет мили от остров Уензди, преди да се сблъска с непроходим паков лед, прекалено твърд, за да може корабът да премине. Бил е принуден да се оттегли заради силната буря, но смята да опита отново, щом времето се подобри.
– Получили ли са някакъв сигнал от Смит и неговите хора? – попита президентът Кастила и по гласа му личеше, че е толкова изтощен, колкото и Клайн.
– Радиовахтата на „Хейли“ докладва, че тази сутрин може и да са уловили вероятни следи от трансмисия от мобилния предавател на острова, но нищо, което да се декодира. Явно Смит не е бил в състояние да възстанови големия предавател на станцията или сателитния телефон. Това може би значи нещо, а може би не. В този смисъл имаме една добра новина. Космическото командване на ВВС докладва, че слънчевата активност е достигнала връхната си точка и йоносферните условия се подобряват. До утре вече трябва да имаме поносими комуникации.
– А стратегическото разузнаване? – попита Кастила.
– След като Смит и неговият екип отидоха там, над Уензди е минал един наш сателит, а тази вечер над острова е прелетял военноморски патрулен самолет „Орион“ от „Дъч Харбър“. И двата подхода са били неубедителни. Има прекалено много сняг в облаците и това не ни позволява ясна видимост към земята нито с инфрачервени детектори, нито с термографски уреди. По разписание имаме още един сателит, който трябва да мине по-късно утре сутринта, след като времето се проясни.
– От всички чувам само това изречение – огорчено каза Кастила. – „След като времето се проясни.“
– Все пак не сме пълни господари на съдбата си, Сам. В този свят има сили, с които не можем дори да започнем да се борим.
– И това е съвсем очевидно. – Откъм връзката с Белия дом настъпи мрачно мълчание. – Какво стана с разследването на ФБР на инцидента с пресрещането в Аляска? Има ли вече някакви предположения кой може да стои зад това?
– Стигнаха буквално до задънена улица, господин президент. Със сигурност знаем, че сме попаднали на звено от руската мафия, но то явно е изпълнявало външна за тях поръчка. Що се отнася до самоличността на истинските подстрекатели, още нямаме представа кои са. Единствените хора, които можеха да ни кажат, загинаха в катастрофата.
По линията пак настъпи мълчание.
– Фред – каза накрая Кастила. – Реших да изпратя на остров Уензди поддържащите сили. Смит и неговият екип може би наистина изпитват трудности с комуникациите, но аз имам лошо предчувствие за ситуацията там.
Клайн потисна въздишката си на облекчение.
– Сам, напълно съм съгласен с това решение. Всъщност седях тук и се чудех как да формулирам същото искане. Мисля, че там сигурно е възникнал някакъв инцидент. Ако не е попаднал в беда, досега Смит да ни е докладвал за ситуацията – независимо дали комуникациите са лоши или не.
– За нещастие, както всичко друго, поддържащите сили са в изчакване, докато това безбожно време не се оправи! – Кастила се разгорещи. – Просто се надявам там да е останало нещо за поддържане.
– Информирахте ли руснаците за решението си, господин президент?
– Не, нито пък смятам да го правя, Фред. Това е една от причините, поради които избрах да проведа операцията явно. Генерал Баранов, нашата руска връзка, беше на линия и чакаше от самото тръгване към Уензди. Буквално не мърдаше от телефона. А сега, от последните девет часа насам, вече „не е на разположение“ и неговият адютант не е упълномощен да казва нищо, освен „ало“, когато вдига телефона. Започвам да надушвам нещо крайно нередно.
– От самото начало подозирахме, че руснаците крият нещо, свързано с катастрофата на „Миша“. Може би Смит го е открил.
– По дяволите, те дойдоха при нас! Те ни помолиха за помощ!
Клайн въздъхна и свали очилата на носа си.
– Пак ти казвам, Сам, имаме си работа с руското правителство. За руския политически лидер конспирацията е като дишането, тя е механизъм за оцеляване. Освен това си имаме работа и с руската култура. Помниш ли как ги нарича Чърчил: „Ориенталци със запасани ризи“. Да предполагаме, че логиката и мотивите им винаги ще бъдат като нашите, е погрешно.
– Но защо ще рискуват и ще отблъскват моята администрация сега, след като сме сложили толкова неща на масата между държавите ни?
– Трябва да е заради нещо… – За момент Клайн млъкна, докато търсеше подходяща дума – … изключително. Пуснах моите хора в Руската федерация да проучат катастрофата на „Миша“ още в началото на тази операция и всичко, което са в състояние да установят засега, е, че информацията е абсолютно засекретена. Освен това са попаднали на израза „Събитието от пети март“.
– Събитието от пети март? Какво е това?
– Засега нямаме представа. Това е евфемизъм за някакъв по-голям сценарий на бившия съветски режим. Катастрофата на „Миша 124“ явно е само една част от по-големия план. Изразът предизвиква почти ужас в сегашното руско правителство.
– Дай ми повече подробности – потиснато каза Кастила.
– Вече работим по въпроса, но може да отнеме известно време. На тази тема руснаците държат капака херметически затворен.
– Ясно – тонът на Кастила спадна заплашително с цяла октава. – През това време ние се излагаме на смъртна опасност, за да може президентът Потренко да се чувства по-удобно. Ако ни забива нож в гърба по каквато и да е причина, ей Богу, ще се разкайва за деня…
– Предлагам да изчакаме доклада за ситуацията на полковник Смит, господин президент – тихо го прекъсна Клайн. – Той ще ни даде по-добра представа в какво положение сме.
– Само се надявам да е в състояние да докладва, Фред. Ще чакам в Белия дом.
– Аз оставам тук, в главния щаб, докато имаме развръзка, господин президент. Ще ви държим в течение.
– Разбрано, Фред. До сутринта ни остава дълга нощ.
39
Южната страна на остров Уензди
Полярните условия изискват да се поддържа рисковано равновесие. Енергичните движения и упражнения могат да задържат студа на разстояние, поне за известно време. Но не бива да са толкова енергични, че да предизвикат изпотяване. Влажността унищожава топлоизолацията. Може да замръзне и да стане проводник на температурните крайности. Потта може да ви убие.
Ранди Ръсел разбираше този процес и внимаваше да не напряга прекомерно сили, докато заобикаляше отдалеч научната станция и си проправяше път към хребета. Движеше се бързо, но не твърде бързо. Докато напредваше през мрака, тя мрачно преценяваше възможностите си.
Не изглеждаха обещаващи. Дали се движеше или не, беше й студено. Пластовете дрехи, които беше облякла, бяха подходящи да избегне моментална хипотермия и да се предпази от измръзване, но не за дълго време. Излагането на студа щеше да стане критичен фактор в следващите два часа. Нещо повече, за да задържи топлината, тя трябваше да продължава да се движи, но усети, че силата и запасите й от енергия вече бяха изключително оскъдни.
Освен това двайсет изключително противни мъже на този остров я търсеха, за да я убият. При други обстоятелства и с малко по-апатични охранители можеше да се надява преследването да бъде разумно отложено до сутринта. Но след като току-що беше ликвидирала племенника на техния работодател, щяха неотклонно да вървят по петите й.
Внезапно небето по посока на научната станция се запали – в облаците се гмурна мъглява топка светлина. Беше парашутна осветителна ракета, и то голяма.
Ранди не се разтревожи особено. Снегът, който хвърчеше, и морските пари станаха по-плътни и погълнаха светлината на ракетата, а вятърът я понесе на юг, далеч от Ранди. Това просто доказваше факта, че усилено я преследваха.
В известен смисъл това й помогна. Предоставяше нови възможности. Ако отвън на леда след нея имаше хора, изникваше шанс тя да причака някого от засада и да го убие за дрехите и оръжието му.
Макар че Ранди не можеше да разчита на това. Сигурно бяха видели Кропоткин. Знаеха на какво е способна. Сега щяха да се страхуват от нея и страхът им щеше да ги направи по-бдителни и по-опасни.
Друго беше сигурно. Ако Джон се намираше някъде в околността, щеше да разбере, че става нещо. Ако усетеше, че има преследване, щеше да познае кого гонят и щеше да дойде за нея.
Ранди спря и започна джогинг на място, щом в умореното й съзнание се стрелна случайна, странна мисъл.
Джон щеше да дойде за нея.
У нея се беше натрупала горчивина към Смит и винаги беше чувствала, че той не е помогнал на годеника й и сестра й, че някак си не е направил достатъчно, за да ги спаси. И все пак от всичко, което беше научила и отсъдила за него при случайните им срещи през последните няколко години, Ранди знаеше без никаква следа от съмнение – ако Джон Смит разбере, че тя е в беда, ще дойде да я спаси, независимо от всички несъгласия или заповеди и без да щади собствения си живот. Просто такъв беше той.
Щеше ли, можеше ли да направи по-малко за Майк и Софи?
Сега тя нямаше време да размишлява за миналото. Стори й се, че различава слаби проследяващи лъчи светлина в бурята. Мощни ръчни фенери обхождаха снега – преследваческата група от лагера вървеше след нея. И студът я измъчваше, караше я неконтролируемо да трепери. Трябваше пак да тръгва. Ранди се обърна с лице към вятъра, който нахлуваше откъм хребета, и пак започна да се катери. Може би щеше да намери лавина и да я събори върху тези копелета.
40
Северната страна на остров Уензди
Смит огъна една химическа светлинна пръчка и счупи вътрешната капсула. Разтърси и събуди зелената й светлина и я закачи за един от външните големи джобове на снежния си комбинезон. Само можеше да се надява, че никой от спецназовците няма пряка видимост към тях. За следващата си маневра трябваше да могат да виждат.
Щом Валентина запали друга химическа пръчка, в снежната вихрушка се появи втори бледозелен призрак. В съчетанието на двете светлинки успяха само да различат неравния ръб на една ледена пропаст на няколко метра от тях.
Бяха стигнали промеждутъка. Повече не можеха да се спускат по разтрошения, срутен лед на глетчера. Ако планината ги допуснеше, трябваше да се прехвърлят върху здравата скала на Западното възвишение.
Смит изхлузи раницата си и извади осветителна ракета и леден клин от страничните й джобове.
Той коленичи и заби клина в повърхността на глетчера, като го насочи под ъгъл встрани от ръба. Прекара въжето през дупката и се изправи, като се намести внимателно върху нестабилната ледена издатина. Запали ракетата и запрати съскащата огненочервена топка в черната бездна под себе си. Гледаше как тя подскача и пращи надолу по ръба на разтрошения леден водопад, докато не се закачи за една издатина на около сто и двайсет метра под тях. На яркочервената светлина той различи тъмния базалт, повърхността на възвишението. Но под издатината зееше бездната на друг, още по-дълбок и стръмен наклон.
– Фотографските карти се оказаха точни – надвика вятъра Смит. – Там, долу, има издатина.
Валентина се промъкна до него с ръка на обезопасителното въже.
– Не е кой знае каква издатина, а?
– Разширява се навън и се спуска, колкото по на запад отиваме, така е и откъм южната страна. Просто съм доволен, че има солиден преход, по който можем да преминем, за да я стигнем. Не бях сигурен, че има.
Качулката на Валентина се извъртя към него.
– Какво щеше да направиш, ако нямаше?
– Да кажем само, че съм доволен, задето не възникна такъв проблем. Щом веднъж стигнем до тази издатина, не би трябвало да е трудно да се спуснем до крайбрежната ивица.
– Движещата дума в това изречение, Джон, е „веднъж“.
– Ще успеем – Смит пак насърчаваше своята самоувереност, докато оглеждаше склона. На това място ледът от глетчера започваше финалното си спускане надолу по почти вертикалната северна стена на централния хребет – замръзнал водопад, който леко се подаваше от лицевата страна на планината. С малко късмет можеше да си проправят път надолу до издатината в свързващия ъгъл между скали и лед.
– Ще те спусна първа, Вал, после раниците, после Смислов. Аз ще се спусна на рапел последен.
Той видя как Валентина хвърли поглед на руснака, който непокорно стоеше завързан на няколко крачки встрани.
– Джон, може ли да разменим няколко думи насаме?
– Разбира се.
Те стъпиха встрани от ръба на глетчера и се придвижиха надолу по задната част на дирята, докато не стигнаха зад Смислов. Беше трудно да се познае в тъмното и с дебелите дрехи, но руснакът като че ли настръхна, щом минаха край него.
Валентина вдигна очилата си и свали напластената със сняг предпазна маска, а лицето й беше огряно от светлинната пръчка.
– Имаме проблем – каза тя, като контролираше силата на гласа си точно над воя на вятъра.
– Само един? – отвърна Смит с мрачна насмешка.
Тя наклони глава към гърба на Смислов, без да се усмихва.
– Сериозно говоря, Джон. Трябва да сме в състояние да се движим. Той ни забавя и усложнява и без това трудната ситуация.
– Знам, но нямаме кой знае какъв избор. – Той също свали маската и очилата си и й предостави възможност да чете изражението на лицето му. – Не можем просто да го освободим. Ако се присъедини към спецназовците, ще е много ценна придобивка за тях, а картите вече са раздадени не в наша полза.
– Напълно съм съгласна, Джон. Не можем да му позволим да се върне при руските си приятели. – От нея се излъчваше арктически студ също като обстановката наоколо. – Но не можем и да го държим като домашен любимец. Тъй като нямаме удобен военнопленнически лагер, където да го пуснем, ни остава само една възможност…
– Която още не съм склонен да обмислям.
Тя се намръщи.
– Джон, цивилизацията е прекрасна, но бъди практичен. Изправени сме до стената – буквално! Ако става дума за Хипократовата клетва, тогава аз мога да се справя. Григорий и аз може да идем на кратка разходка, да се насладим на пейзажа…
– Не – категоричен беше Смит.
– Джон, не можем да си позволим…!
– Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.
– Джон – повиши глас Валентина в знак на протест. – Бях там този следобед, когато болшевишкото копеле се опита да стовари чука върху теб! Значи не се брои за приятел!
– Знам. Имай ми доверие за това. Нещо ми подсказва, че самият Смислов още не е сигурен какъв е. Искам да му дам шанс да избере. Това е решение на командира, Вал. Не подлежи на обсъждане.
– Какво ще стане, ако реши, че е с тях, а не с нас?
– Тогава, както се казва в книгите, ще преразгледаме ситуацията и ще предприемем необходимите действия съобразно тактическите условия.
– Ами ако задържим Смислов и той ни убие, Джон?
– Тогава значи генерално ще съм прецакал работата и провалът на мисията ще падне изцяло върху мен.
Тя понечи да отговори разгорещено, поколеба се, после кисело се усмихна.
– Е, след като смяташ да си признаеш – каза тя, докато вдигаше отново маската си. – Но ако допуснеш да ни убият, преди да си ме вкарал в леглото, както се полага, поне веднъж, ще се пръсна от гняв и няма да ти проговоря цяла седмица.
Смит се засмя напук на себе си и ситуацията, в която се намираха.
– Благодаря ти, че ме мотивираш така, Вал – отвърна той и леко я стисна за раменете. – Тогава първо да приключим с това спускане.
41
Южната страна на остров Уензди
Ранди отчаяно искаше повече сняг и вятър. Както се беше опасявала, бурята не беше достатъчно силна, за да прикрие стъпките й. Като се обърнеше назад, виждаше как светлинните пръчки и лъчите на фенерите следват наполовина заличените й дири. Сигурно бяха поне шестима и я тласкаха неотклонно все по-нагоре по лицевата страна на хребета.
Още не се налагаше да бяга от изстрели. Това беше добре. Означаваше, че нямат видимост до нея. Но тя не можеше да предвиди нищо на повече от метър-два пред себе си и започваше да губи ориентация в бурната нощ. Ранди вече не можеше да определи местоположението си спрямо останалия остров. Намираше се някъде на централния хребет. Беше само въпрос на време да се озове в капана на внезапно свършваща издатина или в падина без изход.
Трябваше да намери скала, гола скала насред свят от лед и сняг, за да изгубят следите й. После трябваше да намери нещо като подслон. Чувстваше се уморена, страшно уморена. Препъна се в покрита със сняг купчина отломки и падна, като удари рамото си в масивен скален блок.
Не, не скален блок. Прекалено масивен беше. В отвесната част на скала. Боже, само да можеше да види къде е! Ако можеше просто да полегне за секунда и да затвори очи… „По дяволите, Джон, къде си?“
Тя рязко отвори очи и се насили да застане на ръце и колене. „Движи се, глупава кучко! Не помниш ли? На света няма никой, на когото да разчиташ, само на себе си. Всички други около теб умират. Движи се! Губиш време и дистанция! Светлините приближават.“
Ранди се изправи на крака и продължи, а дясната й ръка докосваше повърхността на скалата за ориентир. Как, по дяволите, изглеждаше светът около нея? Виждаше само различни сенки и тъканта на мрака.
Вече бяха доста над изследователската станция. Лицевата част на скалата беше от дясната й страна, значи вървеше на запад. От лявата й страна, общо взето, не трябваше да има нищо, освен полегатия склон. Колко стръмно щеше да е спускането освен оттук? Някак си го „усещаше“ като друг край на скалата. Значи тогава се намираше върху издатина или ръб. Какво имаше отпред? Беше невъзможно да разбере, но издатината, изглежда, се накланяше навън под зловещ ъгъл.
Нямаше защо да се обръща назад. Знаеше какво има зад нея.
Ранди беше сигурна само в едно. Нямаше да я хванат. Ако стигнеше до място без изход, трябваше да направи така, че преследвачите й да я убият.
Чу трещенето на автоматични изстрели и инстинктивно се хвърли по очи върху издатината, преди да разбере, че около нея няма дупки от куршуми. Още не бяха толкова близо. Някой отзад почваше да стреля безразборно.
Облекчението на Ранди продължи само секунда. Някъде над нея тя чу и усети силен, почти експлозивен удар. Ехтенето от стрелбата беше отчупило снежна козирка. Лавина! Къде? Пред нея? Зад нея? Отгоре й? Беше невъзможно да познае, освен да каже „приблизително“. Тя се сви и скри с ръце лицето си.
Чу се бърз, шумолящ тътен и издатината потрепери. Погълнаха я пухкави стълбове посипан сняг, но нямаше смазващ удар, не я завлече надолу замръзнал потоп. След моментен пристъп на паника и напрежение тя се отпусна и свали ръцете си. Оказа се малка лавина. Най-много няколко тона отприщен сняг – и беше минал на няколко метра пред нея. Тя отърси снега, който я засипа, и пак се изправи на крака.
Сега въпросът беше дали ще може да мине над могилата натрупан сняг, който щеше да се е свлякъл върху издатината, без да падне от другата страна. Много лошо, че лавината не падна между нея и търсачите. Иначе можеше да й бъде от полза.
Умът на Ранди за момент блокира, после пак запрепуска. Свличането й беше донесло малко добро. Вероятно й беше дало шанс.
Ами ако преследвачите видеха, че стъпките й водят нагоре към ръба на стръмнината и после спират? Ще помислят ли, че е била пометена? Те също едва ли бяха доволни, че са навън в такава нощ. Може би имаха нужда единствено от извинение, за да прекратят търсенето.
Тя направи две-три крачки напред, за да стигне до ръба на рохкавия паднал сняг. Това беше решението. От това място трябваше да се изкачи право нагоре по склона и нямаше значение каква беше челната повърхност на скалата, дори и да можеше да я види.
После се появи другият проблем: тя нямаше ръкавици. Досега можеше да пази ръцете си вътре в прекалено дългите ръкави на горните блузи, които носеше. Но ръцете щяха да й трябват за изкачването. Колко време имаше, преди кожата й да почне да се разпада при тези температури? Две минути? Три?
Имаше едно хубаво нещо. Повърхността точно над нея може и да не беше толкова висока. Падащият сняг беше стигнал издатината само за една-две секунди. Тя погледна през рамо. Светлините ставаха по-ярки. Трябваше да действа веднага!
Ранди дръпна ръкавите, извади ръцете си и скочи напред колкото може по-далеч. Ноктите й задраскаха по покритата с лед скала; един се счупи с режеща болка; после тя намери къде да се задържи с ръка. Дъхът й свистеше през стиснатите зъби. Тя се издърпа нагоре само със силата на ръката си, без да позволява ботушите й да докосват или да оставят знак по повърхността на скалата. Като се придържаше за малко с лявата си ръка, тя замахна с дясната нагоре и милостивата вселена я остави да намери друго място за хващане.
Пак се издърпа нагоре, а мускулите на рамото й щяха да се пръснат. Вече беше достатъчно високо, за да може да стъпи с ботуши, без да оставя явни следи – сега можеше пак да търси места, където да се закрепи с върха на крака си. И преди беше участвала в скално катерене – за удоволствие, – но в това нямаше нищо приятно. Ръцете й вече пламтяха от студа.
„Хайде, Ранди! Просто стоиш със затворени очи, защото слънцето на Юта е прекалено ярко. В националния парк «Зион» е трийсет градуса, ти носиш къси панталони и блузка с презрамки, усещаш как седалката здраво те държи и те пази. Имаш още само няколко метра и ще стигнеш върха. Тогава можеш да провесиш крака над ръба, да се засмееш и да пийнеш студено диетично пепси от хладилната чанта.“
Само още няколко метра.
Тя откри хоризонтал на пролука, на която успя да застане за момент и удари юмруците си в скалата, за да ги почувства отново. Още не можеше да ги остави да се вкочанят напълно. Трябваше да е в състояние да усеща пътя си нагоре!
Гласове! Отражения на светлини. Търсачите! Ранди като мида се залепи за повърхността на скалата. Бяха стигнали свлечената лавина. Бяха върху издатината точно под Ранди.
Сега щеше да стане ясно. Дали щяха да повярват в случайната й смърт или щяха да заподозрат хитрината? Дали лъчът на някой фенер нямаше да пробяга по скалната повърхност, последван от порой куршуми или само от един добре насочен изстрел?
Ръцете й! Мили Боже! Ръцете й!
Долу започнаха да спорят. „Хайде! Хайде! Преди да падна и да се стоваря отгоре ви!“ Кой щеше да спечели? Уморените или преданите? „Мъртва съм, дявол да го вземе! Погребана съм под лавината! Вашият проклет червенокос шеф би трябвало да е доволен!“
Те се движеха. Връщаха се обратно. Тръгваха си. Тръгваха си след цяла вечност. И никой не беше погледнал нагоре.
Ранди трябваше да продължи изкачването и трябваше да се моли наистина да е останало малко разстояние до края. От китките надолу не усещаше нищо и нямаше да се измъкне оттук, докато не паднеше мъртва или не изгубеше ръцете си.
„Само още няколко метра.“
Пак затърси къде да се закрепи с крак. Вече не я беше грижа дали ще е стабилно или не. Повдигна треперещото си тяло още една стъпка нагоре, втора стъпка, отново… и отново… Пак се пресегна и намери нещо, за което да закачи безчувствените си нокти. Нещо… меко. Скоро натрупан сняг, следи по ръба на отчупената козирка. Върхът! Последен напън и тя се зарови като червей в пряспата на ръба на скалата. Беше стигнала до горе. Беше успяла!
Ранди се повдигна на колене. Като опипваше, без да усеща нищо, тя пак прибра изтръпналите си ръце в ръкавите на горните ризи. Кръстоса ръце върху гърдите си вътре в ризите и пъхна пръсти под мишниците си. Трепереше, тресеше се на място и с ужас чакаше. Бавно, много бавно започна да усеща болка, ужасната пареща болка на възвръщащото се кръвообращение. Беше прекрасно! Дълго стоя така, подпряна на колене, наслаждаваше се на агонията, а по лицето й се лееха сълзи.
Но усети как сълзите замръзват. Щом животът се върна в ръцете й, тя пак осъзна бездънния, вездесъщ студ, който пропълзяваше в нея. Вятърът тук, горе, беше по-силен, по-пронизващ и навяваше снега по-упорито от преди.
Това трябваше да означава нещо за нея, но за гаснещото съзнание на Ранди то не значеше нищо. Гибелната, безмълвна хипотермия вече я докопа.
Да се движи. Трябваше да се движи. Като впрягаше последните остатъци от енергията си, тя се насили да стане на крака. С ръце, все така кръстосани под блузите, опита да си проправи път напред през навеяните преспи. Защо вятърът тук беше толкова силен? Зашеметена, тя се хвана за тази мисъл. Разбира се, сигурно беше точно на върха на хребета. Вече нямаше никаква преграда, която да възпира вятъра.
Но какво означаваше това? Защо беше важно?
Ранди с мъка измина още един метър, направи още една крачка в борбата със снега и мрака. После изведнъж под левия й ботуш нямаше нищо. Тя чу трясъка на друга рухваща козирка и снегът около нея оживя. Падаше заедно с него, потъваше и се давеше в него.
Но защо беше важно това?
