Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 29 страниц)
– Логично е – замисли се Смит. – Но някой определено хвърля много средства заради това предположение. – Той обърна глава и погледна Смислов направо. – Властите в Аляска също имат предположение – за възможна намеса на руската мафия.
Добре. Смислов пак можеше да каже истината.
– Това е напълно възможно, подполковник. Ще е глупаво да отричам, че определени престъпни елементи в моята страна са придобили огромна власт и влияние в нашето правителство.
Смислов направи гримаса.
– Представителите на подземния свят у нас имат значително предимство пред останалия народ. Те бяха единствената брънка от руското общество, която комунистите не контролираха.
Смит сподавено се засмя в тъмното и двамата се загледаха за момент в притъмнелите гребени на вълните, заслушани в свистенето на корпуса, който пореше водата.
Накрая Смислов се обади:
– Подполковник, може ли да ми кажете дали моето правителство е уведомено за днешното нападение?
– Наистина не мога да знам със сигурност – отвърна Смит. – Моите шефове са информирани за ситуацията и ми казаха, че използват всички налични ресурси, за да идентифицират нашите нападатели. Ще предположа, че това включва и руските ресурси.
– Разбирам.
Смит се поколеба, после продължи:
– Майоре, ако искате да говорите директно със своите началници за инцидента, мога да го уредя. Ако се тревожите за… сигурността, давам ви думата си, че ще можете да говорите свободно. Комуникациите ви няма да се следят.
Смислов се замисли за момент. „Какво мога да кажа спокойно и на кого?“
– Не, няма да се наложи.
– Както искате. Предложението остава – омекна гласът на Смит. – Е, кажете ми, майоре, хартс, бридж или покер – коя е вашата игра?
16
Близо до Рейкявик, Исландия
В друг океан, от другия край на света, потегли втори кораб.
Капитанът на дълбокоокеанския траулер „Сифсдотар“ си беше мислил, че дългият период лош късмет на неговия кораб най-после е свършил. Вече не беше толкова сигурен.
Риболовът в северноатлантическите райони беше западащ отрасъл от дълго време, а икономиите и бавенето от страна на собствениците на траулери изобщо не улесняваха нещата. Накрая, както неизбежно става, занемарената поддръжка си каза думата и тук. „Сифсдотар“ беше прекарал по-голямата част от миналия сезон задържан в пристанището с продължителни и скъпи поредици от аварии в машинното отделение. Собствениците, както неизбежно правят, сметнаха, че е по-лесно да обвинят кораба, а не себе си.
„Сифсдотар“ щеше да бъде нарязан за скрап, а капитанът и екипажът му щяха да останат на брега, когато се случи някакво чудо и присъдата беше отменена в последния момент – едномесечен чартър от филмова компания за достатъчно пари, които щяха да покрият и ремонтите, и слабия сезон. Само трябваше да отплават незабавно, за да се спази срокът на продукцията.
По изключение собствениците и екипажът бяха единодушни. С удоволствие щяха да услужат.
Но когато „кинаджиите“ се качиха на борда, се оказа, че са банда от двайсет извънредно яки на вид мъже дори за стандартите на закоравелия екипаж на траулера. Освен това снимачната техника категорично липсваше. Носеха обаче доста електроника и радиооборудване.
И оръжията. Бяха ги скрили. Показаха се чак когато корабът отплава. Двама от „кинаджиите“ се изтегнаха в задната част на мрачната кабина на щурвала, като всеки носеше автоматичен пистолет, втъкнат в колана.
Не предложиха обяснение и хората от траулера решиха, че е благоразумно да не питат.
Шефът на „кинаджиите“, висок, широкоплещест мъж с червена брада, който даваше командите си на английски със странен акцент, беше задал курс на запад-северозапад, а посоката им представляваше серия от безименни GPS координати далеч навътре в залива Хъдсън. Освен това беше наредил радиото на траулера да бъде извадено от строя. Неговите хора щяха да държат всички комуникации по време на пътуването „по служебни причини“.
Капитанът на „Сифсдотар“ вече силно подозираше, че неговите собственици са взели още едно лошо делово решение. Но докато мигащата светлина от фара на най-западното парче суша от Исландия преминаваше покрай десния борд, той подозираше също, че вече може да направи много малко по въпроса. Вместо това той се отдаде на древен исландски механизъм за оцеляване: безусловен, упорит неутралитет и надежда за най-доброто. Този механизъм беше превел Исландия през няколко световни войни, общо взето, недокосната. Може би и тук щеше да свърши работа.
В подпалубните помещения Командният отдел беше завзел каюткомпанията за оперативен център. Седнал на голямата столова маса, Антон Кретек плисна в тумбеста чаша три пръста „Аквавит“. Той отпи шумна глътка и изкриви лице. Този исландски алкохол беше боклук, но такъв боклук имаше подръка.
– Имаш ли вече сведенията от Канадската секция? – попита раздразнено той.
– В момента ги свалям, господин Кретек – отвърна от своя лаптоп главният офицер по комуникациите. – Ще отнеме малко време да ги дешифрирам.
Интернет се беше оказал благодат за бизнесмена с международни връзки, а също и за престъпника, защото му осигуряваше незабавни, сигурни комуникации от точка до точка навсякъде по планетата. Сателитен телефон с чиния, голяма колкото съд за основно ястие, поставен в надводната част на траулера, ги свързваше с глобалната телекомуникационна мрежа и най-съвършената сред комерсиалните криптиращи програми скриваше съобщенията им по интернет от любопитни очи.
Портативният лазерен принтер засъска и изплю няколко разпечатани листа. Като бутна стола си назад от бюрото с компютъра, шефът на комуникациите подаде през рамо документите на чакащия Кретек.
Търговецът на оръжие взе малка, прилична на торпедо датска пурета от пепелника, дръпна от нея и зачете, а гъстият тютюнев дим се смеси с обичайния мирис на дизел и рибно масло в каютата.
Кретек се навъси. В съобщенията имаше и добри, и лоши новини. Опитите да разтурят съвместното руско-американско разследване се бяха провалили. Кретек поначало не беше хранил големи надежди в това начинание. Човекът им на предни позиции в Аляска е бил принуден да наеме и оборудва когото е имал подръка за такъв кратък срок – в този случай местен уличен боклук от руската мафия.
Специалният самолет, пратен да унищожи хеликоптера на разследващите, не беше успял да се върне. Тъй като не бяха публикувани новини за нападение срещу правителствената експедиция или за изгубен самолет, вероятно беше паднал в морето или в дивата пустош в случаен сблъсък.
Така да бъде. Нека разследващият екип пристигне. Ако го изпревареха на мястото, щеше да разчита на своя агент на острова и на шоковия ефект от пристигането на основните му сили. Ако няколко запалени историци им дотегнеха в неудобен момент, това щеше да е техен проблем. Разчетът на времето, планирането и метеорологичната обстановка щяха да са техни съюзници срещу външния свят.
Кретек пак дръпна от пуретата, а после прочисти гърлото си с глътка алкохол. Освен ако, разбира се, разследващият екип не бе нещо повече от това, което изглеждаше. Възможно ли беше замесените държави да знаят за невероятната премия, която още стоеше на борда на самолета?
Това не изглеждаше вероятно. Ако се знаеше истината, американците щяха да побързат да сложат охрана на самолета с всички възможни средства и националните им медии щяха да изпаднат в истерия за заплахата от антракс. Руснаците трябва да са ги убедили, че полезният товар на бомбардировача е бил изхвърлен, ако изобщо са го споменали. Бившите съветски експерти по оръжията в Групата „Кретек“ бяха уверили своя лидер, че това е стандартната процедура за действие.
По някаква причина стандартната процедура за действие не беше приложена на борда на този самолет и Антон Кретек смяташе изцяло да се възползва от този факт.
Второто съобщение, от Влахович и Канадската група, беше много по-приятно. Бяха прекарали подходящ самолет през канадската митница и бяха осигурили надежден екипаж. Бяха установили база A за презареждане на гориво и проучваха местата за бази B и C. Много благоприятни условия. Наистина много благоприятни.
Последното съобщение запазваше доброто настроение на оръжейния търговец. То беше от остров Уензди и твърдеше, че не е вдигната тревога. Персоналът в станцията се готвеше за пристигането на специалистите по авиация и за своето зимно изтегляне. Не се споменаваха проблеми. Работата продължаваше.
След като планът вече беше в ход, Кретек щеше да е в състояние да изпрати изчисление на приблизителното време на пристигане и инструкциите си за финалната фаза на остров Уензди. Ако всичко продължаваше да се развива толкова добре, колкото досега, срещата им накрая щеше да бъде много приятна.
Кретек се ухили и си наля още един пръст алкохол в чашата. Вкусът на питието му се струваше все по-хубав.
17
Откъм източния край на остров Уензди
Звездите пробиваха през пролуките на облачната покривка, а светлината им се пречупваше и се отразяваше от разпилените ледени блокове, като предоставяше видимост за ловуване на огромната, тромава грамада, която се придвижваше като призрак между тях.
Полярната мечка беше още сравнително млада, само около четиристотин килограма от вълнообразни мускули и непрестанен глад, плътно покрити с лъскава бяла козина. Инстинктите й я тласкаха на юг, да следва гребена на настъпващото заледяване. Но беше спряла за известно време в района на остров Уензди. Напорът на леда около острова беше разтворил пролуки и отвори за дишане на мудна популация от пръстенови и ушати тюлени и предлагаше благодатна почва за лов на полярната мечка.
Мечката беше убивала два пъти през последната седмица, разбивайки черепите на жертвите си с внезапни, прецизни удари на масивните си лапи, а мощните й челюсти оглозгваха трупа на тюлена от богатите тлъстини, които й бяха нужни, за да зареди биологичната си фурна срещу пронизващия студ на арктическата среда. Но зимата се задаваше и тюлените бягаха далеч от нея. Мечката също трябваше да се предаде на своето влечение към юга. Или трябваше да изследва възможностите на единствения си друг евентуален източник на храна: странните, категорично неморски животни, които обитаваха острова и ходеха изправени на два крака.
Полярната мечка не познаваше тези създания, но вятърът беше довял до нея мириса на тяхната сладка, гореща кръв, а насред леда месото си беше месо.
Мечката тупна от ледения блок върху тънката гладка повърхност на скоро замръзнала пукнатина. Тук, където ледът беше още крехък и податлив, тя можеше да намери по-традиционно ядене: тюлен, който прегризва пътя си към повърхността за глътка въздух. Като пристъпи тихо до средата на зейналата пукнатина, бялата мечка спря, с глава, приведена ниско до ледената кора, и наостри сетивата си, усещанията и слуха дори за най-беглия намек за звук или вибрация отдолу.
Ето! Там под леда сякаш нещо се движеше.
И тогава дойде колосалният шок. Нещо откъсна мечката от леда и я запрати във въздуха. Подобни унижения просто не биваше да се случват на повелителите на Северния полюс! Тя се строполи тежко на леда. Като се пребори да стъпи на крака, мечката побягна, изпълнена с унизителен страх, и изрева своето възражение към безучастната нощ.
Грамадно черно острие на секира блъсна отдолу, под повърхността на замръзналата пукнатина, а разтрошеният лед хрущеше и се разбиваше във форма на цвете, докато се разтваряше около нея. Гигантската атомна подводница клас „Оскар“ си проправи грубо път през ледените късове и щом се стабилизира на повърхността, люковете върху корпуса й с трясък се отвориха. От тези люкове се изсипаха мъже – смугли, със загрубели лица, които контрастираха с белия цвят на тяхното арктическо камуфлажно облекло. Някои от тях се плъзнаха пъргаво долу на леда, като използваха стъпалата на подвижни стълби, прикрепени отстрани в контролната кула на подводницата. Щом се спуснаха на повърхността на процепа, те се разгърнаха и свалиха от рамо автомати АК-74, докато установяваха своя охраняем периметър.
Другите се съсредоточиха да издигнат оборудването си и да го извадят от осветения в червено корем на подводния съд: натоварени раници, бяла екипировка и пълни с провизии брезентови чували, сгъваеми, ръчно теглени шейни от фибростъкло и сандъци с амуниции и експлозиви. Всичко, от което щяха да се нуждаят, за да живеят, да се бият и да унищожават в полярна среда за продължително време.
Двамата командири – на флотския спецназ взвод и на подводницата – се изкачиха последни по стълбата до мостика на подводницата.
– Да му се не види, колко е студено – измърмори командирът на подводницата.
Лейтенант Павел Томашенко от специалните части на морската пехота се ухили с чувство на превъзходство и повтори старата поговорка: „В такова време цветята по улиците на Пинск цъфтят.“
Командирът на подводницата не беше впечатлен.
– Трябва да се потопя колкото може по-скоро. Искам да дам на тази пукнатина шанс да замръзне отново, преди да мине следващият американски сателит. – Като всеки добър подводничар той беше нервен и нещастен на повърхността. И имаше причина за това. Намираше се в канадски териториални води, в зона, забранена за чужди разузнавателни подводници. И макар че канадските военноморски сили бяха напълно негодни да наложат тази забрана, ударните атомни подводници на американския флот също охотно и редовно пренебрегваха това ограничение.
– Не се тревожи, капитане, след още няколко минути ще сме далеч – отвърна Томашенко, като погледна надолу към хората си, товарещи шейните. – Ние също трябва да сме под прикритие до времето на следващото преминаване. Няма да има проблеми.
– Да се надяваме – изсумтя подводничарят. – Ще се постарая да се придържам към комуникационното разписание, но трябва да ти напомня, лейтенант, че не мога да обещая. Зависи от това дали ще намеря пукнатини под водата, за да разположа радиомачтите. Ще се връщам на тези координати веднъж на двайсет и четири часа и ще слушам за вашите звукови трептения и транспондера през леда. Повече не мога да направя.
– Съвсем достатъчно, капитане. Предоставяш много ефикасни таксиметрови услуги. Досвидания.
Томашенко се преметна през ръба на мостика и се спусна по замръзналата стълба.
Капитанът на подводницата измърмори отговора си шепнешком. Оскърбително беше да търпи такова нахалство от един обикновен нахакан лейтенант, но тези спецназовци се мислеха за богопомазани. За съжаление точно този пример идваше с кратка серия запечатани заповеди от Тихоокеанското военноморско управление, които направо поставяха командира и неговата подводница на пълно подчинение и повикване от Томашенко. Да пренебрегне волята или характера на тези заповеди щеше да бъде изключително лош късмет в стопяващата се руска флота.
Капитанът на подводницата гледаше, докато Томашенко и неговият отряд се изтегляха – тъмни очертания върху леда, които с мъка вървяха към мрачния силует на остров Уензди. Беше доволен, че си тръгват. Душата и корабът му отново бяха негови за известно време. Освен това беше доволен, че точно това снаряжение се махна от палубите му. Хората на Томашенко сигурно бяха част от най-коравосърдечните екипи, които капитанът някога беше срещал. И като се имаха предвид двайсетте години служба в руската армия, за него това имаше значение.
– Разчистете мостика! – командирът на подводницата повиши глас на сподавения шум долу. – Всички наблюдателни постове долу!
Щом моряците му профучаха край него по стълбата, той натисна месинговия бутон до водоустойчивия интерком.
– Контролна зала, тук мостикът. Подгответе се да я спуснете!
18
Американският кораб „Алекс Хейли“
Ранди Ръсел побутна яркорозов пластмасов диск с нокътя на пръста си.
– Дама – каза тя, като се втренчи над игралната дъска със съсредоточената напрегнатост на пума, която се готви за скок.
Като си мърмореше под мустак на руски, Григорий Смислов взе един пул от малката си купчинка трофеи и го хлопна там, където беше посочено.
– Загазил си, Григорий – каза Валентина Метрас, докато дъвчеше чипс от купата, поставена до полесражението на масата.
– Дамата е детска игра – каза Смислов през зъби. – Детска игра. И не ме затруднява!
– Ние я наричаме чекърс, майоре – захили се Смит, който седеше до Ранди. – И все пак си загазил.
– Дори на великия Морфи66
Пол Морфи (1837–1884) – американски шахматист, най-големият майстор на своето време и неофициален световен шампион. – Бел. прев.
[Закрыть] щеше да му е трудно да се концентрира заради някакви хора, които непрестанно хрупат бисквитки в ухото му!
– Това е чипс тортила, за да бъдем по-точни – каза Валентина, докато се радваше на поредното вкусно парченце. – Но твоят проблем всъщност е, че се опитваш да вкараш логика в играта, сякаш играеш шах. Чекърс прилича повече на фехтовката: въпрос на изключително остър нюх.
– Така е – внезапно нападна Смислов и чукна един от червените пулове на Ранди с черен. – Казах ви, не ме затруднява.
Париращият удар беше унищожителен – току-що изкованата дама на Ранди изчисти дъската от черни пулове с бърза финална тройна атака.
– Най-добре четири от шест? – попита тя с едва доловима усмивка.
Смислов плесна с длан челото си.
– Да му се не види, затова ли дойдох от Сибир!
Смит се ухили на руснака.
– Не се отчайвай, майоре. Аз също никога не съм бил Ранди на дама. Не мисля, че е възможно. Кой ще играе бридж?
Смислов вдигна глава и почна да събира убитите си войници.
– Защо не? Да те изтезават с нагорещено желязо едва ли е по-лошо от това да ти изтръгнат ноктите.
Ледоразбивачът беше на четири дни път от Ситка. След като заобиколи Пойнт Бароу, сега той неуморно се носеше на североизток към архипелага Кралица Елизабет. Само определена част от тези дни можеше да се ползва за инструктаж и сесии с импровизирано обсъждане какво може да открият на остров Уензди. Оставаше им много време за губене и като външни хора за сплотената моряшка общност на „Хейли“ Смит и неговите хора бяха оставени сами да се оправят с положението.
Смит беше доволен от този механизъм. Изграждането на екип не беше просто въпрос на тренировка и дисциплина. Идеята беше постепенно да се опознаят един друг. Как мислят. Как действат и реагират. До съвсем дребните неща – например как обичат да си пият кафето. Всичко това се събираше в един фокус – как този човек би реагирал в дадена кризисна ситуация. Безценна информация.
Фрагмент по фрагмент той разширяваше файловете в главата си.
Ранди Ръсел: нея познаваше отпреди. Имаше основа, върху която да гради мнение за нея. Беше стабилна, неминуемо стабилна. Но някъде на ръба на възприятията винаги се усещаше онази смътна, ужасяваща следа от „изобщо не ми пука“. Никога относно мисията, а само за Ранди.
Григорий Смислов: очевидно добър войник, но също и много мислещ човек. И от настроенията, които Смит улавяше от време на време, той не беше щастлив в своите размисли. Руснакът се опитваше да вземе решение. Какво можеше да е това решение, беше нещо, върху което Смит трябваше да помисли.
Валентина Метрас: тя беше друга храна за размисъл. И по-специално – какво се таеше зад ярката, излъскана до блясък черупка на историчката. Там, вътре, имаше някаква друга същност. В продължителните му разговори с нея той беше доловил само много лек полъх от това второ аз. Не ставаше дума толкова за смъкване на маска, колкото за проследяване на покритите с камуфлаж бойници на кораб, който прилича на търговски. „Експерт по оръжията“ можеше да значи всякакви неща.
Не че видимата й личност не беше интересна сама по себе си.
Говорителят над главите им в каютата се включи:
– Каюткомпания, тук мостикът. Обадете се, моля.
Смит се изправи и отиде до вътрешния телефон близо до стълбището.
– Тук каюткомпания. Говори подполковник Смит.
– Подполковник Смит, тук капитан Джоргансън. Вие и хората ви може би ще искате да дойдете на палубата и да погледнете ляво на борд. Минаваме покрай нещо, което може да се нарече местна забележителност.
– Идваме – Смит върна телефона в гнездото му. Другите вдигнаха поглед към него от местата си около масата. – Капитанът предлага да разгледаме някои забележителности.
Вятърът на палубата сега беше пронизващ и сковаваше оголената кожа за няколко секунди. Пронизващо беше и оловносиньото море. Небето имаше същия цвят и го помрачаваха само няколко перести облака. Това ярко контрастираше с чисто бялата форма, прилична на замък, която бавно се носеше покрай кърмата на ледоразбивача, а под повърхността на океана грамадата на айсберга изглеждаше като зелена потрепваща буца. Това беше само първият съпровождащ ги от множеството. На север, от другата страна на носа, хоризонтът блещукаше със замъглена металическа светлина, която арктическите моряци наричаха „леден отблясък“.
Смит усети как някой леко го докосва по лакътя. Валентина Метрас беше застанала близо до него и той усети, че тя трепери. Доктор Троубридж също се беше показал от каютата и стоеше до парапета на няколко крачки встрани, без да говори или да гледа към екипа на Смит. Други членове от екипажа на ледоразбивача също се качваха горе, за да гледат преминаването на бледото морско привидение.
Първият враг се беше появил. Скоро битката щеше да започне.
