Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 29 страниц)
21
Вашингтон
Това беше подредена и самотна спалня на мъж от преуспяващата средна класа в скромна градска къща, в спокойно, порядъчно предградие на Вашингтон. Съвсем обикновена, с изключение на купчината телефони с цветни кодове на модерното датско нощно шкафче.
Пронизителният писък на сивия телефон на агенцията взриви съня на Фред Клайн, а интегралното електрическо осветление запали златисто оцветената нощна лампа до леглото при първото позвъняване. Клайн хвана телефона в ръка още преди да се беше събудил.
– Клайн слуша.
Гласът от другата страна на линията глъхнеше и се насичаше от смущенията.
– Обажда се Джон Смит, сър, от борда на „Хейли“. Ситуацията се усложни.
Клайн седеше на края на леглото и слушаше, без да проговори, докато Смит го въвеждаше в събитията с няколко стегнати изречения.
– От това, което виждам, сър, някой друг е отишъл първи там и действа, за да си осигури полезния товар на „Миша“.
– Ако е така, би трябвало да е дошъл по въздуха или с подводница и много умело успява да се прикрие – отвърна Клайн. – Последното преминаване на разузнавателен сателит на Агенцията за национална сигурност над архипелага Кралица Елизабет показва, че няма други кораби на повърхността в радиус от петстотин мили около Уензди и никаква видима активност на самия остров.
– Разбрано, сър. Втората възможност е, че ставаме свидетели как влиза в ход някаква част от „алтернативната“ руска програма.
– Имаш ли вече представа каква може да е тя? – попита Клайн. – От наша страна не показваме нищо.
– Не съм сигурен, сър, но според мен от майор Смислов се излъчват странни вибрации – отвърна Смит. – Подозирам, че той или лъже за нещо, или не ни разказва цялата история.
– Смяташ ли, че Смислов е риск за мисията, Джон?
Последва пауза, сякаш сигналът прекъсна.
– Потенциално да. Но въпреки това го оставям в екипа. Изглежда добър офицер, свестен тип и досега е бил полезен. Освен това сякаш издава противоречиви сигнали. Ако наистина имат алтернативен план за действие, не смятам, че той е доволен от него. Действаме ли правилно спрямо Смислов, може би ще продължава да е полезен.
– Пази си гърба с него, Джон. Свестните типове са хората, които могат най-лесно да те убият.
– Разбрано, сър. Взимам съответните предпазни мерки.
Клайн изтри остатъците от съня от очите си и непохватно затърси очилата си на масичката с лампата.
– Какви са намеренията ти в момента?
– Да продължа операцията, както е планирана, сър. Ще кацнем на Уензди утре още щом се разсъмне.
– При тези обстоятелства смяташ ли, че е разумно, Джон? Сега разполагаме с арктическия взвод рейнджъри и спешния екип за справяне с биологични оръжия, които изчакват във военновъздушната база „Айлсън“ заедно с две въздушнодесантни части и танкер MC-130, който да ги докара. Можем да ги пратим на помощ.
– Не, сър, не сега. – Отговорът беше решителен. – Не съм подготвен за тях. Ако целта на тази мисия е да предотврати международен инцидент, още не можем да се разкрием напълно. Не знаем достатъчно, за да ги извикаме.
Може би антраксът още е на борда на „Миша 124“, а може и да не е – продължи Смит. – Вероятно е на Уензди да има враждебни елементи, а може би групата по издирването е заклещена на някой глетчер, със счупено радио и чака да се изтегли, щом се разсъмне. Не знаем. Но едно нещо можем да кажем със сигурност. Ако влезем с пехотата, конницата и артилерията сега, операцията ще се провали необратимо. Всяка възможност за контрол над ситуацията ще изчезне. Ще стане почти непосилно да я запазим от общественото внимание.
Въпреки себе си Клайн сухо се изсмя.
– Аз трябва да държа тази реч, Джон. Но какво ще стане, ако кацнете на Уензди и там наистина има враждебни елементи?
– Ами, сър, ще пуснем мерника и тогава ще знаете със сигурност. – Клайн можеше да види смътната, горчива усмивка, която вървеше с тези думи. – Мисията е завършена.
– Действай, Джон, и успех.
– Ще ви държим в течение, сър.
Връзката прекъсна. Клайн върна сивия телефон в гнездото му и вдигна жълтия до него – директната линия до въоръжените мъже в малкия охранителен комуникационен център в мазето на градската къща.
– Моля, пригответе колата ми и очаквайте да тръгнем всеки момент. Местя се в щаба. После ми дайте пет минути и ме свържете с главнокомандващия нацията.
Директорът на Първи секретен отдел стана и почна да се облича.
22
Американският кораб „Алекс Хейли“
Дръпнаха вратата на хангара и хората от авиационния екип на ледоразбивача преминаха през отблясъка на ивицата луминесцентно осветление над тях и заскрежената мъгла на собствения си дъх. „Лонг Рейнджър“ с неговите понтони, прикрепени към помощни колела и нагревателни кабели, втъкнати в лъскавите му хълбоци, стоеше готов да го изтеглят на площадката за излитане. На югоизток, зад корабната кърма, се простираше хоризонтът, очертан от тънка, металносива ивица, която леко се поклащаше с притиснатото от леда разлюляно море.
Нощта беше дълга и безсънна, насечена от петнайсетминутни интервали между проверките на радиовръзката с остров Уензди; палубите потръпваха и подскачаха под краката им, докато капитан Джоргансън организираше последната атака срещу паковия лед. Хубаво беше, че най-после предприеха действия.
Като се имаше предвид теглото и обемът на „Лонг Рейнджър“, освободиха вътрешността му от всичко, с изключение на двете пилотски места. Джон Смит ръководеше сигурното прикрепяне на оборудването на екипа върху пода на кабината: четирите раници и рамки, натоварени с принадлежности за катерене и оцеляване, преносимия едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка и алуминиевия транспортен куфар с подсилени ръбове, пълен с медицински принадлежности и пособия за полеви тестове.
Двама матроси от бреговата охрана довлякоха последния елемент в търбуха на хангара: тъмнозелена, продълговата като наденица торба, изработена от дебел найлон.
– Тази е последната, сър – неловко каза един от матросите, докато наместваха торбата на пода. Вероятно тази неловкост идваше от ясно забележимите надписи на торбата:
АРМИЯ НА САЩ – ПОГРЕБАЛНА СЛУЖБА – ЧУВАЛИ – ТЕЛА – 12 БРОЯ.
– Благодаря, моряко. – Подпечатаният етикет още стоеше на място върху ципа на торбата. Камуфлажният надпис беше свършил добра работа: на никого не му хрумваше да се рови в съдържанието на торбата.
Като пристъпи към нея, Смит скъса етикета и дръпна ципа. Под трезвите погледи на екипа в хангара Смит започна да вади истинското съдържание на торбата – оборудване, от което един екип за рутинно разследване на катастрофа и издирване на тела не би имал нужда.
Бели камуфлажни комбинезони и панталони за сняг. Поясни чанти, съдържащи предпазни военни костюми и филтърни маски за специални мисии при опасност от биологично и химическо нападение. И оръжията.
– Виждам, че си голяма почитателка на великото училище по автоматична стрелба – измърмори професор Метрас, докато Ранди проверяваше леката картечница „Хеклер и Кох MP-5“.
– На мен ми върши работа – кратко отвърна Ранди, като изчисти дулото и с щракване отвори късия сгъваем приклад на малкото оръжие. – Муниции?
– Шест пълнителя – отвърна Смит, докато й подаваше заредените паласки. Като вдигна следващия омекотен калъф от торбата, той отвори ципа и изръмжа от задоволство. Бяха му осигурили тактическия снайпер SR-25, който беше поискал. Върху визьорите на пушката бяха прикрепени защитни капачки за лещите, а около сложния приклад и предната ръкохватка беше омотана бяла камуфлажна лента.
В усещането точно за това оръжие имаше нещо странно познато и Смит провери серийния му номер. Нямаше грешка; това беше същият SR-25, през който беше гледал и носил по време на планинския военен курс. Педантичността на Фред Клайн отново се беше проявила.
Веждите на Валентина Метрас се повдигнаха, докато преценяваше като познавач.
– Великите умове работят по подобен начин, Джон. И аз подозирах, че това ще е планинска задача.
Последното оръжие от торбата беше цивилна спортна пушка и контрастите в нея заслужаваха проучване. Мощната оптика, монтирана върху пушката, беше нова, всъщност произведение на изкуството, а самото оръжие издаваше, че за него се полагат най-щателни грижи. Но въпреки това надрасканият орехов приклад носеше патината на дълго ползване и старост.
– Какво е това? – поиска да разбере Смит, докато Валентина издърпваше оръжието от мекия калъф.
– Нещо от собствената ми колекция – отвърна тя, като перна затвора в отработена проверка на предпазителя. – Това е „Уинчестър“ модел 70, оригинален механизъм отпреди 1964 година, съчетан с един от първите барабани от неръждаема стомана на „Дъглас“.
Тя плавно вдигна старата елегантна пушка до рамото си и тества визьора към изгрева през отворените врати на хангара.
– Мерникът е „Шмит и Бендер“, увеличение от три до дванайсет, а престрелката е за патрони калибър .220 „Суифт“. Началната скорост на експанзивен куршум със зърно шестдесет и пет е над хиляда и двеста метра в секунда, а точността може да бъде описана само като свръхестествена и снижението на траекторията на куршума просто е нещо, което се случва на някой друг. Както се казва, вече не правят такива.
– Оръжие за дребни хищници – изсумтя Ранди.
– Всичко зависи от това какво имаш предвид под „дребни хищници“, скъпа – мрачно отвърна Валентина. – Да вкараш един суифт в гърдите на човек е все едно да го удариш със светкавица. Но изстреляй такъв куршум в рамото му и няма да получиш дупка, а размазана ампутация. Вкарах метална сачма направо в мозъчната кутия на един мъжки крокодил от триста метра с това старичко момиче, а крокодилите имат много дебели черепи и много малки мозъци.
Беше ред на Смит да повдигне вежда.
– Наистина имаш много интересни хобита, професоре.
Валентина загадъчно се усмихна, докато пълнеше островърхи патрони в патрондаша, пристегнат около приклада на уинчестъра.
– Даже идея си нямаш, скъпи ми подполковнико.
– Имате ли нещо и за мен вътре? – попита Смислов, докато наблюдаваше растящото въоръжение.
– Не сме опаковали нищо, майоре – каза Смит. – Но съм съгласен, че вероятно ще имаш нужда от зъби. – Той погледна към Валентина. – Всъщност помолих професора да се погрижи за това.
Тя кимна в отговор и метна винтовката си през рамо. Като пристъпи към отворената врата на хеликоптера, тя извади от пилотската седалка колан за пистолет, кобур и чантичка за пълнители.
– Нищо кой знае колко секси или екзотично, майоре, стандартно оръжие на бреговата охрана, но трябва да ти свърши работа.
Смислов измъкна пистолета „Берета 92F“ от кобура. Като претегляше голямото автоматично оръжие в ръката си, той експериментално задвижи затвора.
– Да, това ще свърши работа – отвърна той замислен.
Последното нещо в торбата беше стандартна аптекарска кутия от стиропор, в чиито прегради имаше дузина големи, затворени с бели капачки шишета с таблетки.
– Това са лекарствата ни за всеки случай, дами и господа – каза Смит, като подаваше шише с антибиотици на всеки от колегите си, преди да заключи останалото в медицинския си комплект. – Сега вземете по три като начална доза, после по две на всеки дванайсет часа на гладно. Подходящи са за това, което може да ви нападне.
– Може ли и аз да получа малко от тях, подполковник?
Навлечен с анорак, Троубридж стоеше в дъното на хангара с другите, които гледаха как екипът на Смит се въоръжава. Пристъпи напред.
– Идвам… – той понечи, после се спря. – Бих искал да дойда с вас на острова.
– При тези обстоятелства не смятам, че е приемливо, докторе – предпазливо отвърна Смит. – Не знаем какво ще намерим там, когато отидем. Положението може да е опасно.
Ученият придоби непоколебимо изражение.
– Аз също не знам какво ще намерите. Затова трябва да дойда. Не знам защо се случва подобно нещо или защо е било позволено да се случи, но аз си имам отговорности. На този остров са моите хора! Аз помогнах да се организира и финансира тази експедиция. Аз подбрах членовете на екипа. Каквото и да се случва, нося отговорност!
„Моите хора“. Смит започваше да разбира тези думи доста добре. Той тъкмо беше отворил уста, за да отвърне, когато през вратата на хангара влезе член от екипажа и на бегом отиде до хеликоптера.
– Моля за извинение, полковник, но капитан Джоргансън иска да ви уведоми, че станцията на остров Уензди пропусна последната контролна радиовръзка.
Смит рязко вдигна китката си и нави ръкава на якето, за да погледне часовника си.
– Преди колко време?
– Десет минути, сър. Радиокабината прави постоянни позиви, но отговор няма.
Част от арктическия студ прониза Смит в корема. По дяволите! Кейла Браун почти беше успяла да издържи до новия ден.
– Благодаря. Може да уведомиш капитан Джоргансън, че веднага излитаме. – Смит се обърна пак към Троубридж. – Три капсули сега – каза той, като отваряше медицинския комплект. – После по две на всеки дванайсет часа на гладно.
23
Над Северния Ледовит океан
Слънцето вече пламтеше зад „Лонг Рейнджър“ – алено-златиста лента по протежение на южния хоризонт. То представляваше ярък контраст, вмъкнат между скованите черни води, белия лед на пропукания пак и снижаващата се сивилка на облаците. Изгревът от юг беше леко смущаващ, в разрез с естествения ред на нещата, и подчертаваше колко чужд е светът, в който навлизаха.
– Червено небе сутрин… – измърмори първата част на стария израз за времето Валентина Метрас. След като бяха извадили пътническите седалки от хеликоптера, тя, Смит и Троубридж се справяха както можеха, приклекнали сред екипировката, прикрепена на пода.
Смислов се отчая да опитва радиопанела над главата си.
– От станцията – нищо. Досега трябваше да сме влезли в обсега на близките им честоти.
– Ами смущенията от Северното сияние? – попита Смит.
– Отново се появяват, но корабът още има връзка с нас. А ако корабът ни чува, ние би трябвало да чуваме Уензди.
– Защо не ни казаха? – внезапно проговори доктор Троубридж. – Това е престъпление! Да оставят членовете на експедицията ни изложени на биологично оръжие без нито дума предупреждение! Това е направо престъпление!
– Хората ви бяха предупредени да стоят далеч от мястото на катастрофата – отвърна Смит. – Неведнъж ги предупреждавахме, както ще покажат регистрите от съобщенията. От вашия кабинет ни увериха, че те го изпълняват. Освен това, каквото и да е поразило хората ви, не е било антракс.
– Толкова ли сте сигурен, полковник? – предизвика го Троубридж.
– Да, сигурен съм – търпеливо отвърна Смит. – Нека ви напомня, докторе, че аз съм лекар, който има определена компетентност в тази област. През последните години установих много близки служебни отношения с Бацилус антрацис и каквото и да се е случило, не е той причината.
Смит се обърна, втренчи се в очите на доктор Троубридж от разстояние четиридесет сантиметра и мина в нападение.
– Докторе, ако вие и вашите хора прикривате нещо, което става на острова, сега е идеалният момент да изясним въпроса.
За момент челюстта на учения беззвучно увисна.
– Аз? Какво може да прикриваме ние?
– Не съм сигурен. Там е проблемът. Може ли членовете на вашата експедиция да са направили незаконно посещение до катастрофиралия бомбардировач? Може ли да са научили за вероятния му заряд с биооръжие? Може ли да са препредали откритието си на някой друг извън острова?
Троубридж придаде много добро впечатление на човек, напълно слисан от тази идея.
– Не! Разбира се, че не. Ако имахме представа, че нещо подобно се случва на острова, щяхме… щяхме…
– Да почнете да търсите купувач в „Ибей“? – елегантно блокира Троубридж Валентина Метрас. Щом ученият се извърна срещу нея, дойде нейният ред да го смрази с поглед.
– Докторе, мога да ви назова половин дузина враждебни държави, които с радост ще изпразнят националната си съкровищница, за да притежават свой собствен биологичен арсенал, и е удивително какъв ефект може да има седемцифрена банкова сметка в швейцарска банка върху морала.
– Затова Съединените щати и Руската федерация не искаха евентуалният товар на този бомбардировач да става обществено достояние – добави Смит.
– За съжаление, докторе, явно е станало – още веднъж нападна Валентина. – Може да е бил някой руснак, може да е бил някой от нашите, а може и някой от вашите. Както и да е, някой знае за гадостта, натоварена на борда на самолета, и сега е отишъл да си я прибере. Аз и моите колеги едва не загинахме. Вашите хора на остров Уензди може да са умрели заради това. Със сигурност невинният живот на милиони хора е поставен в опасност!
Валентина Метрас се усмихна. Ако историчката имаше зъби на кръвопиец, сега щяха да проблеснат.
– Може да разчитате, скъпи ми Троубридж, ние ще разберем кой точно се е полакомил. И когато това стане, той или тя ще бъде много, много обмислено наказан.
Троубридж нямаше какво да отговори, но тръпки го побиха.
– След „Хадес“ и „Лазар“ и редица противни случаи правителствата по света приемат тези проблеми много на сериозно – допълни Смит. – Аз също, както и останалите членове на този екип. И сега, след като ви оказахме нашето доверие, докторе, очакваме – не, зарежете това, – изискваме и вие да направите същото. Ясно ли е?
– Да.
Хеликоптерът внезапно се наклони в опит да се обърне по порива на вятъра.
– Малко подскача – коментира Ранди по вътрешната връзка. – Мисля, че пред нас има снежна вихрушка.
– Ще успеем ли да стигнем до острова? – попита Смит.
– Мисля, че да. Всъщност… – тя млъкна за момент, като се взираше през обсипаното със скреж предно стъкло. – Вече сме там.
Оттатък носа на „Лонг Рейнджър“, по замъгления от морски пари хоризонт, се материализира скалисто очертание – по-обширно от айсбергите, над които прелитаха; белият цвят на ледовете беше набразден от сивотата на камъка, а заострените краища на двете отличителни възвишения се губеха в мрачната облачна покривка.
Остров Уензди. Бяха пристигнали.
Професор Метрас се наведе съсредоточено напред.
– Можем ли да кацнем директно на мястото на сблъсъка? Ще отнеме само пет минути на земята, за да се уверим има ли оръжеен заряд.
Смислов погледна назад през рамо.
– Не съм сигурен, полковник. Небето на север от острова изглежда неприятно. Мис Ръсел е права, към нас се приближава буря. Може би снежна. Със сигурност ще духа вятър. Тук винаги ще духа вятър!
– Той е прав, Джон – намеси се Ранди. – Седловината е много лошо място за кацане, когато времето се разваля.
Смит сам виждаше това; смрачаващите се облаци от другата страна на острова се приближаваха пред очите му. Надпреварваха се да стигнат базата, преди промяната в арктическия климат да ги застигне.
– Добре, Ранди. Уведоми „Хейли“, че ще кацнем при научната станция. Ще се качим до мястото на катастрофата пеша.
Валентина тихо изстена.
– Боже, няма ли наистина да е забавно!
Пет минути по-късно кръжаха над изследователската база на остров Уензди. Мъдрото решение да кацнат тук вече ставаше очевидно. „Лонг Рейнджър“ започваше да подмята бурна вихрушка над гребена на хълма, а двете възвишения се превръщаха в сенки сред снежната мъгла.
Никой не излезе от постройките при шума на хеликоптерните двигатели.
Лагерната площадка за кацане се намираше на около осемдесет метра северно от къщичките. Там снегът беше наскоро събран и утъпкан, а върху него беше отбелязана с оранжев спрей буквата „Н“. Освен това от снежни блокове беше построена оформена като ъгъл защитна преграда срещу вятъра, за да може отчасти да приюти кацнал летателен апарат. Като подравни „Лонг Рейнджър“, Ранди се спусна на площадката. Снежната вихрушка се завъртя за последен път и понтоните тупнаха на земята.
Смит моментално скочи от пътническата врата на хеликоптера с карабината си диагонално върху гърдите. Приведен ниско, за да стои под перките, бързо отиде до края на преградата, от която се откриваше гледка към хижите. Той вдигна качулката на белия комбинезон, отпусна се на едно коляно и се долепи до края на стената от сняг с вдигната и насочена карабина.
Нищо не помръдна, не се чу звук, освен воя на вятъра и затихващото поскърцване на моторите.
– Няма движение зад прозорците на хижите – докладва един глас на няколко стъпки разстояние. Гъвкава като снежен леопард, Валентина Метрас легна в позиция за стрелба, а дулото на пушката й се люлееше в деликатни извивки, докато проверяваше за цели през мощния визьор на уинчестъра.
– Никъде няма движение – отбеляза Ранди Ръсел до него и остави дръжката на своя MP-5 върху снежната стена.
– Така изглежда – Смит стъпи на крака. Като метна през рамо карабината си, той извади бинокъла от чантичката и направи бавна панорама на запад по замръзналата долчинка и през хребета над станцията. Докъдето можеше да види, нямаше никакви други следи от плъзгане или спирачки на кацнал хеликоптер, никакво движение на хора. Абсолютно нищо живо.
Смит усети около очите си ужилването на първите бръснещи снежинки от настъпващата виелица.
– Майор Смислов – каза той, като върна в чантичката бинокъла. – Остани там с доктор Троубридж и пази хеликоптера. Установете интервалите си, дами. Да видим има ли някой вкъщи.
Ботушите им хрупаха и проскърцваха по зърнистия сняг върху дирята, докато се придвижваха към станцията.
Според картата на местността, която им бяха дали, най-северната от трите хижи беше постройката за складиране и общо ползване и от нея се разклоняваха по-къси следи към временните складове на лагера за лесно възпламеними въглища, газ и керосин.
Пред вратата на хижата Смит нямаше нужда да дава заповеди или изобщо да говори. Той само зае прикриваща позиция до вратата. Валентина изви изпъкналата дръжка на оптичната приставка „Пахмейр“ на своя модел 70, като бутна визьора настрани, за да освободи мерника за близко разстояние на пушката, а Ранди издърпа назад затвора на своя MP-5. След като носеше „късото оръжие“, на нея се падаше да влезе първа вътре. Смит и Валентина прикриваха от двете страни на навятия сняг, а Ранди влетя през външната и вътрешната врата в хижата.
Последва миг мълчание, после каза:
– Чисто.
Смит направи свой собствен бърз оглед във вътрешността на неотоплената постройка. Там се намираше само помощният газов генератор на лагера и рафтове, подредени с екипировка и запаси. Резервите бяха някак поизчерпани след цял сезон на терен, но все пак оставаше значително количество аварийни запаси. Открай време правеха така за всеки случай при полярни експедиции. Ако имаш един сезон престой, се запасяваш за два.
Централната хижа беше комбинирана лаборатория и радиокабина. Наблизо пърпореше ветрогенератор, монтиран върху къса, здраво обтегната мачта, и произвеждаше електроенергия. Втора, по-висока стоманена подпорна греда, на която стоеше антената за комуникации, стоеше на върха на ниско, покрито с лед хълмче на около стотина метра от района на лагера.
Последните думи на Кейла Браун бяха дошли от радиокабината.
Екипът отново повтори упражнението с влизането.
Отново: „Чисто!“
Със свалени по-ниско оръжия, Смит и Валентина влязоха в хижата след Ранди. Опушен, топъл въздух удари Смит в лицето, докато буташе вътрешната защитаваща от сняг врата. Тази постройка още пазеше следи от живот. Лабораторните пособия блещукаха недокоснати по работните места и централната маса. На пода лежаха куфари с проби и оборудване – някои затворени и обезопасени, готови за товарене. Други бяха отворени и в процес на напълване.
Топлината в хижата идваше от малка печка с въглища, поставена в средата на северната стена. Като отиде до печката, Метрас вдигна капака и откри светещата оранжева жар.
– Чудя се колко време такова нещо може да поддържа огън – замисли се тя, докато добавяше няколко бучки лъскави черни антрацитни въглища от кофата.
– Може би известно време – коментира Смит, като се оглеждаше из лабораторията. – Няма следи от борба, а тук има много крехки неща, които да се счупят.
– Ъ-хъ – съгласи се Валентина и посочи към редичка празни закачалки близо до вратата на изхода. – Мис Браун сигурно е имала възможност да си облече топлите дрехи. Явно е излязла оттук при контролирани обстоятелства.
Смит продължи нататък и влезе в радиокабината. Със свалени ръкавици и отметната назад качулка, Ранди, намръщена, седеше в стола на оператора на страничните честотни ленти. Радиостанциите още бяха включени. Контролните лампи светеха в зелено и от говорителите идваше слабото свистене на носеща честота. Докато Смит оглеждаше, тя натисна бутона за трансмисия в основата на настолния микрофон.
– ЦГАХ „Хейли“, ЦГАХ „Хейли“, тук КГВИ остров Уензди. Това е проверка на свръзката. Това е проверка на свръзката. Чувате ли ме? Край.
Носещата честота напразно свистеше.
– Какво мислиш, Ранди?
– Не знам. – Тя поклати глава. – На тази честота сме и предавателят показва, че излъчваме. – Тя нагласи входа на приемника и захранването на предавателя и повтори пробното повикване без резултат. – Или те не ни чуват, или ние не чуваме тях.
В далечния край на конзолата имаше сателитен телефон и система за предаване на данни. Смит заобиколи Ранди и вдигна слушалката, като набра кода на „Хейли“.
– И тук нищо – докладва след малко той. – Няма достъп до сателита.
– Може ли да е от антените?
– Вероятно. Ще трябва да ги проверим по-късно. Да тръгваме.
Последната хижа в редицата беше спалното помещение. Предният фронт на снежната буря беше обвил станцията и видимо посивяваше, докато екипът наближаваше постройката.
Те отново повториха начина си на влизане. От двете страни на вратата, защитаваща от снега, Смит и Метрас слушаха, докато Ранди си проправяше път към спалното помещение. След малко я чуха как възкликна на висок глас:
– Това вече е прекалено странно!
Смит и историчката се спогледаха и се сбутаха, за да влязат в спалното помещение.
Вътре цялостното разпределение беше подобно на лабораторията. Имаше две групи легла и малка печка с въглища до северната стена на хижата. В южната част имаше кухненски принадлежности и плот за приготвяне на храната, а по средата – обща маса за хранене. В далечния край на хижата беше отделено помещение за жените, пред което имаше наполовина отворена плъзгаща се врата хармоника.
Спалното помещение беше изпълнено изключително с лични вещи – различни фотографии, свалени от мрежата разпечатани листове, рисунки, хумористични или не, забодени или залепени по стените.
Ранди беше застанала до масата за хранене и се взираше в чиния с наполовина изяден сандвич с осолено говеждо месо и полупразна стъклена чаша чай.
– Съгласна съм, мис Ръсел – каза Валентина Метрас, като се присъедини към огледа на сандвича. – Това наистина минава границата.
Ранди сложи пистолета си на масата.
– Чувствам се така, сякаш току-що съм се качила на борда на „Мари Селест“77
Бригантина, открита през 1872 г. да плава в Атлантическия океан без хора на борда. Обстоятелствата по мистериозното им изчезване така и не са разкрити. – Бел. прев.
[Закрыть].
Ранди свали едната от вътрешните си кожени ръкавици и докосна с два пръста отстрани чашата.
– Още е топла – каза тя.
Като погледна нагоре, потропа с нокът по ръба на чашата.
Джон Смит знаеше, че в момента наистина има работещ екип. Не се налагаше никой от тримата в спалното помещение да казва и една дума, за да се разбере смисълът.
Преносимият едноканален предавател със система за наземно-авиационна връзка пищеше и стържеше и от него излизаше смътна прилика на откъслечна човешка реч, доловима през трясъка на разделящия се слой на Хевисайд88
Слой Хевисайд-Кенели или слой E на йоносферата между 90 и 150 км над земната повърхност, който отразява електромагнитното лъчение, в частност радиочестотното лъчение. – Бел. прев.
[Закрыть]. Дори с осемнайсетфутовата антена с разширен диапазон, опъната върху ската на лабораторната хижа, усилията бяха безсмислени.
Смит рязко загаси радиото.
– Мисля, че „Хейли“ може би получават сигнала ни и сигурно се опитват да потвърдят позива ни, но не бих разчитал на повече от това.
– Същото е и с апаратурата на „Рейнджър“ – добави Ранди. – Докато сме на земята, няма достатъчно мощност да пробие през слънчевите смущения. Може да имаме повече късмет с голямата станция на една странична честота, но още не мога да разбера какво не й е наред.
След като разтовари оборудването и покри хеликоптера с брезент и го завърза за защита срещу бурите, кацналата от „Хейли“ група се събра в лабораторната хижа и за да направи безсмислен опит да се свърже с кораба-майка, и да изработи схема за действие.
– Какво ще правим сега, подполковник? – попита Смислов.
– Ще правим това, за което дойдохме: ще огледаме мястото на сблъсъка. – Смит погледна през прозореца на лабораторията. Снегът беше позатихнал за малко, но вятърът още фучеше тревожно. – Остава ни достатъчно от светлата част на деня, за да стигнем до седловината. Майоре, Вал, вие идвате с мен. Съберете заедно екипировката си и се пригответе за нощуване на леда. Доктор Троубридж, както се изразихте, тази станция е ваша отговорност. Мисля, че е най-добре да останете тук. Ранди, би ли излязла с мен навън за малко? Трябва да поговорим.
Те се облякоха и си проправиха път навън през преградата, защитаваща от снега, като устояха на прехода от задържаната в хижата топлина към пронизващия студ навън. Смит поведе Ранди нагоре по утъпканата снежна диря между хижите, докато вече нямаше начин да ги подслушват.
– Добре – каза той, като се обърна към нея. – Имаме проблем.
Ранди се усмихна накриво с намазаните си с балсам устни.
– Поредният проблем?
– Може и така да се каже – отвърна Смит, а мъглата от дъха му се изви около лицето. – Ето какво е положението. Ще трябва да направя нещо, което не бих искал. Трябва да разделя силите си, доколкото ги имам, за да покрия и станцията, и бомбардировача. Майор Смислов и Валентина Метрас ще са ми необходими и двамата на мястото на катастрофата. Това означава, че ще се наложи да те оставя тук сама. Това не ми харесва, но съм принуден.
Лицето на Ранди помръкна.
– Благодаря много за гласуваното доверие, подполковник.
В изражението на Смит се появи раздразнение.
– Не се заяждай с мен, Ранди. Нямам нужда от това. Подозирам, че най-малкото, с което ще се сблъскаш тук, долу, е масов убиец. Единственото ти подкрепление ще е професор Троубридж, който, подозирам, ще е толкова безполезен в евентуален сблъсък, колкото и резервна кофа с вода на потъващ кораб. Ако не смятах, че ти си най-способният да оцелее член на този екип, нямаше дори да обмислям подобен вариант. При това положение смятам, че ти имаш най-голям шанс да излезеш жива от тази история. Напълно ясен ли съм по този въпрос?
Студените думи и смразяващата съсредоточеност на тъмносините му очи моментално я блъснаха в гърба. С тази част от Джон Смит Ранди не се беше сблъсквала преди – нито когато той беше заедно със София, нито в случайните им срещи след това. Сега говореше пълнокръвният войник, боецът.
– Извинявай, Джон, изпуснах си нервите. Ще държа нещата под контрол тук вместо теб, няма проблеми.
Изражението на лицето му се стопи – Смит се усмихна с една от онези свои редки широки усмивки и веднага сложи ръка на рамото на Ранди.
