Текст книги "Мистерията „Миша“"

30

Мястото на катастрофата на „Миша“

Постепенно Джон Смит осъзна, че над горния астрокупол се зазорява. Също разбра, че има дисбаланс в топлината около него – тя беше подчертано от лявата му страна и доста приятна. Последва съвсем недвусмислено сгушване.

Замръзващата пара на дъха му задращи по повърхността на спалния чувал „Йегер“, щом Смит вдигна глава, за да се огледа из радиолокационната кабина. Втори зает спален чувал се беше прилепил плътно до неговия. Валентина Метрас, която ценеше удобството, колкото всяка котка, се беше приближила до него през нощта.

Смит не можа да не повдигне веждата си. Ранди се беше оказала права. Там, където имаше воля, със сигурност имаше и начин.

Дълго време женската компания отсъстваше в живота на Смит. Отначало, като резултат от смъртта на София, идеята му се струваше прекалено болезнена, много му приличаше на изневяра. След време емоционалните връзки започнаха да му се струват усложнения във вече прекалено трудния му живот. Но сега точно тази жена, изглежда, ясно заявяваше по стотици незабележими и не чак толкова незабележими начини, че смята да влиза в живота му.

Но защо, Смит бе неспособен да разбере. Той винаги беше гледал на себе си като на откровено прозаичен тип. Всяко любовно увлечение, което можеше да поддържа, беше само отражение на неговите професии и вероятно погрешно тълкувано. Той винаги се беше чувствал голям късметлия, че е спечелил любовта на една красива и интелигентна жена. А да се окаже, че втора смела, загадъчна и несъмнено привлекателна жена преднамерено влиза в неговия живот, беше неочаквано събитие.

Той усети, че главата на Валентина се вдига. Тя отметна качулката на спалния чувал, като се взираше в Смит само от няколко сантиметра.

– С радост и без минутка колебание бих убила човек – измърмори тя. – За дълго киснене в гореща вана и смяна на бельото.

– Мога да ти услужа с малко кърпички за дезинфекция – отвърна той.

– Твоите контрапредложения стават все по-трогателни, но предполагам, че не мога да откажа.

Тя отпусна глава на рамото му и няколко секунди двамата лежаха заедно в малкото чудато кътче интимност, която бяха открили върху заледения под на стария бомбардировач. Вятърът навън беше утихнал и се чуваше само едва доловим неравномерен шепот. В задната част на кабината на екипажа се чуваше как Григорий Смислов тихо похърква в леглото си.

Предишната нощ Смит внимателно беше подредил тяхната екипировка, за да направи място за спане на пода. Подпря пълната си раница на люка между отделенията, сложи снегоходките си отгоре и така направи безшумния достъп до радиолокационната кабина невъзможен. Необходимостта от това действие и усещането за ръбестия револвер под ватираната купчина на якето, пригодено за възглавница, временно прекратиха размислите му за Валентина Метрас.

– Какво е то, Вал? – каза той шепнешком. – Какво крият руснаците? Ти имаш някакви идеи, нали?

Тя се поколеба; после той усети как поклаща глава и меката й коса докосна брадата му.

– Не съм съвсем готова да кажа, Джон. Историкът в мен се ужасява от идеята да прокарва недостойна история, а шпионинът – да предлага лошо разузнаване. Но трябва да намерим лагера на оцелелите. Ако ще търсим някакви несъмнени отговори, там ще ги намерим.

– Мога да го разбера. Но това е една част от отговорите. Руснаците са само един фактор от нещо, което започва да ми се струва като уравнение с три неизвестни. Другите две неизвестни са кой е на острова сега и кой може да дойде за антракса. Оставих Ранди да виси там като стръв за онези, които може да са там сега.

– Не бива да се тревожиш, Джон. На всеки, който се постарае да лапне нашата мис Ръсел, бързо ще му се пригади от нея…

– Знам. Тя може да се грижи за себе си.

– Но ти пак ще се обвиняваш, ако нещо й се случи. Както още се обвиняваш за смъртта на сестра й и годеника й.

Смит погледна навъсено над главата й.

– Как, по дяволите, разбра за това?

– Двете с Ранди те обсъждахме доста усилено една вечер – отвърна Валентина. – В нещо като момичешки разговор. Освен това мъничко те изучавах и стигнах до определени изводи. Ти си едно от онези клети момчета, заседнали по средата – достатъчно издръжлив, за да взимаш хладнокръвно решения, но с достатъчно останала ти човечност, която те изяжда. Такъв баланс трудно се поддържа. Това те превръща в рядкост и си струва човек да те задържи. Ето защо, когато му дойде времето, ще станем любовници.

Смит не можа да сдържи тихото покашляне от смях.

– Разбирам. Не трябва ли и аз да кажа нещо по въпроса?

Валентина пак се сгуши и мушна глава под брадичката му.

– Не, всъщност не. Сега не се тревожи за това, Джон. Аз ще се справя с всички подробности.

Сигурно се шегуваше по обичайния си чудат начин. Но в гласа на тази спокойна и уверена жена имаше нещо, което не се връзваше с подобно тълкуване. Той не можа да не си спомни дълго останалата топлина върху устните му от нейните устни и усети внезапно желание пак да почувства тази топлина.

Тогава неясното мърморене и раздвижване на майор Смислов в съседното помещение пукна крехкия сапунен мехур и ги върна към мрачната действителност на остров Уензди.

Над глетчера в седловината се разкриваше бледосивкав свят. Матово осветените облаци скриваха най-горните части на върховете и забулваха северния и южния хоризонт в смътна мъгла. Снегът и ледът на повърхността също изглеждаха сиви и бяха изгубили блясъка си. Само тъмната оголена скала, която преграждаше планината, изпъкваше на преден план с преувеличена триизмерност в опушената белота на пейзажа. Непосредствената видимост около падналия бомбардировач и трите човекоподобни точици, които стояха до него, беше добра, макар че трудно се различаваха. Насред бледите контрасти беше трудно да се определят размери и разстояния и от време на време ги завладяваше чувство, подобно на световъртеж.

Джон Смит усети този ефект, докато правеше панорамен оглед с бинокъла си в инстинктивно бавно завъртане и не видя нищо – нито искано, нито нежелано.

– Добре, мадам, господине, къде са те? – попита той. – Къде са отишли след катастрофата?

– Предполагам, че са се спуснали към брега, полковник – бързо отвърна Смислов. – Имали са нужда от храна, а тук е нямало нищо. Покрай брега са щели да намерят тюлени и мечки. А и по-добри възможности за подслон. Времето тук горе, на глетчера, може да бъде много неприятно.

Валентина поклати покритата си с качулка глава.

– Не, не съм съгласна, Григорий. Направили са лагера си тук, горе; вероятно от него се е виждал и самолетът.

– Ако е така, скрили са се много добре – Смит върна бинокъла в кутията му. – И майорът определено има право за храната. Как стигна до това заключение, Вал?

– По ред причини – отвърна тя. – От една страна, заради опразнения самолет. Би им коствало много усилия и много пъти връщане, за да изнесат всичкия този материал от останките. Едва ли са го пренесли далеч. От друга страна, не са били притеснени за храната. Сигурно са имали запаси поне за две седмици, а едва ли са имали намерение да останат тук толкова дълго.

– Имали ли са голям избор?

– Така са предполагали, Джон. Тези хора не са планирали да се заселват тук. Смятали са да се приберат вкъщи. Помниш ли, че са извадили радиостанцията и радарните системи от самолета, както и резервния агрегат? Имали са всички необходими части и познания, за да сглобят един невероятно мощен радиопредавател, който може да се свърже с половината свят и със сигурност с Русия. Това е още една причина да поискат да останат тук, горе. По-голямата височина би увеличила обхвата им на излъчване и приемане.

– Тогава защо не са го използвали? – попита Смит.

– Не знам – Смит отгатна думите, които историчката не искаше да изкаже на глас. Той се обърна към Смислов.

– Какво мислиш, майоре?

Руснакът поклати глава.

– Не мога да се съглася, полковник. Ако са сглобили такава радиостанция, щяха да се обадят за помощ. Очевидно не са успели.

Този, който беше избрал Григорий Смислов, беше направил една съществена грешка. Той можеше да лъже добре с думи, но не и с очите или езика на тялото. Думите на руснака само подчертаха леката промяна, която беше пропълзяла в динамиката на екипа последната нощ. Сюжетната линия пак се оформяше по схема „ние против тях“ и в нея Смислов беше сам.

И все пак, размишляваше Смит, ако всичко се свеждаше до „ние против тях“, защо Смислов просто не го остави да се задуши в бомбения отсек предния следобед? Беше получил картбланш да го убие.

– Трябва да разберем кой от двама ви е прав, и то бързо – продължи Смит. – Знаем, че антраксът е в останките. Наясно сме, че и други знаят за него. Трябва да предположим, че тези индивиди идват да го приберат. Като имаме предвид, че враждебно настроените вече действат на острова, трябва да предположим също, че може би имаме само броени часове, преди основната им група да пристигне.

Смислов рязко заговори:

– Подполковник, като се има предвид ситуацията, не трябва ли веднага да се върнем в базовия лагер? Наш приоритет трябва да е възстановяването на връзката с началниците ни.

Нямаше никакво съмнение. Смислов не искаше да намери този спасителен лагер толкова спешно, колкото Валентина искаше да го открие, и вероятно имаше определена причина.

– Правилно, майоре, но ние все пак ще потърсим лагера на екипажа тук, горе. – Смит протегна ръка и я простря от север на юг, покривайки източния ръб на глетчера. – Ако приемем, че професор Метрас е права, най-добрият вариант на екипажа да си намери подслон би трябвало да е някъде там, в основата на Източното възвишение.

– Лагерът може би е затрупан със сняг през последните петдесет години – добави Валентина, като провеси модел 70 на рамото си. – Затова предлагам да търсим очертания, особено с прави линии, под повърхността на снега.

– Разбрано. Някакви други въпроси? Добре, да тръгваме.

Щом почнаха мъчителния преход по леда, Смит също хвана своето оръжие в ръце.

Смит действаше на север, като зави под ъгъл през седловината до мястото, където глетчерът се разтрошаваше на противна купчина от късове разтрошен лед, миниатюрен Биърдмор1010
  Име на един от най-големите глетчери в света. Намира се в Антарктика. – Бел. прев.


[Закрыть], който се свличаше надолу по лицевата част на острова към тясната крайбрежна ивица. От това място според плана те се върнаха през пролома. Като напредваха в редица един до друг, на интервали от около двайсет метра, те проучиха неравната скална повърхност и ледовете в пролуките й в основата на източното възвишение.

Валентина се придържаше към вътрешната пролука, като кръстосваше по дъното на наклона с жадната напрегнатост на куче птичар. Смит обхвана централната част на редицата, а Смислов остана на външния фланг. Освен че гледаше повърхността на глетчера, Смит се усети, че покрива Вал, докато тя работеше и държеше под око планинските склонове отгоре заради няколко потенциални заплахи: снежни корнизи, улеи на лавини и вероятността от наблюдатели в камуфлаж.

Освен това осъзна, че от време на време гледа Григорий Смислов с крайчеца на окото си. Дали руснакът не търсеше нещо друго под останките на изгубения самолет? Кого чакаше той и кой беше бутонът, който щеше да го пусне в ход? И какъв щеше да е този ход?

Те подминаха мястото на сблъсъка и изкачиха последните няколкостотин леко полегати метра до централния хребет на седловината. За момент Смит спря мъчителното придвижване, за да разгледа околността.

Морските пари отново се сгъстяваха около остров Уензди, мъглите се диплеха по краищата му, поглъщаха хоризонтите и усилваха чувството за неземна самота. За миг седловината буквално стана остров в небето, притисната в слой прозрачност между мъглата и облаците. Колко време щеше да е така, не се знаеше.

Всъщност нямаше чак такова значение. Скоро трябваше да прекратят търсенето и да тръгнат към станцията. И може би така беше по-добре. Ако Вал беше права, да намерят лагера на падналия екипаж можеше да се окаже точката, в която се задейства руският план. Може би щеше да е по-мъдро да изядат ябълката хапка по хапка и да запазят Смислов като съюзник. Първо да се справят с въпроса за антракса; после да се впускат в конфронтация.

Смит се обърна и после се препъна, защото дясната му котка за момент се закачи. Той машинално погледна надолу към препятствието.

Заостреният преден край на полярния ботуш беше ритнал и разкрил малка част от жица, чиято черна изолация се ронеше от времето и студа.

Смит се поколеба. Щеше да е много лесно да остърже малко сняг с върха на ботуша и да я зарие и просто да продължи. Но от друга страна – неведението беше в сърцето на тази криза още от самото начало. Преднамерено да поощрява незнанието сега вече нямаше никакъв смисъл. Смит прехвърли оръжието си в лявата ръка и вдигна дясната над главата си, а първата подви в сигнал за сбор.

– Съветски е – потвърди Смислов, като коленичи до оголената жица. – Буксируема антена. Такава, която може да се закачи зад самолета за комуникации с далечен обхват.

– Опъването на изолирана антена през леда е хитрина в комуникациите, използвана и преди в полярните области – съгласи се Валентина.

– Но къде е радиостанцията? – попита Смислов, като се изправи на крака. – Къде е лагерът? Няма нищо, освен жицата.

– Най-лесният начин да решим този въпрос е да я проследим – Смит посочи към основата на източното възвишение. – Нататък.

Антената се беше сляла със заледената повърхност като нишка през кубче лед, но непрестанното брулене на вятъра я беше задържало само на няколко сантиметра отдолу. Докато вървяха и вадеха антената, те откриха, че тя прави лека извивка, понесена от движението на ледника. На едно място натискът беше скъсал тънката жица, но откъснатият край се намираше само на няколко крачки по-нататък. Изненадващо тя водеше до почти абсолютно гладка стена от базалт, която в основата си се губеше във висока до раменете пряспа от силно пресован сняг.

– Какво е това?

Валентина Метрас безстрашно свали раницата и пушката си и извади ножа от колана си. Като застана на колене, тя започна да копае тунел в пряспата, сякаш е багер. След минута Смит и Смислов се присъединиха към нея.

Бързо стана ясно, че навятият сняг е пресована издатина в черната скала, вдлъбнатина, остъргана в планинския склон от непрестанното раздиращо свличане на глетчера. И тогава Смит забеляза, че структурата на снега се променя. Ставаше все по-плътен и сякаш върху него беше приложен някакъв модел.

– Това са снежни блокове! – възкликна Валентина.

Беше вярно. Някой бе използвал блокове плътен сняг за строеж както при иглу, за да построи стена в издатината. През изминалите десетилетия блоковете се бяха споили от студа в монолитна, подобна на стъкло маса, която устояваше на пробождащите остриета на ножовете, но накрая поддаваше и рухваше.

– Брезент! Тук е! Това е пещера!

Снежната стена и старият защитен брезент зад нея паднаха в тъмното. И от ледения мрак вътре ги лъхна застоял въздух.

Смит извади големия електрически фенер от раницата си и насочи лъча в гърлото на кухината. Тунелът беше може би два метра широк и доста нисък, така че дори Валентина трябваше да се наведе, за да влезе. Таванът на пещерата беше обсипан с малки, назъбени сталактити от черна скала.

– Тунел, прокопан от лава – коментира Смит.

– Ами, да, след като сме на вулканичен остров – съгласи се Валентина. – Вижте на пода.

Антенният кабел и нещо, което приличаше на маркуч, продължаваха изпод малката лавина сняг и лед, която се получи от копаенето, и се извиваха по разклонение в тунела на около три метра нататък.

– Това трябва да е – повтори Валентина. Тя се прегърби и продължи навътре в тунела.

– Един момент – Смит подаде на историчката пушката й, после вдигна своя SR-25. – Да приберем оборудването вътре и далеч от погледите, просто за всеки случай.

– Аз ще се погрижа за него, подполковник – обади се Смислов.

– Добре, ще те изчакаме, ако намерим нещо интересно – Смит извади две ръчни сигнални ракети от раницата си и потъна в пещерата след Валентина.

Смислов пренесе раниците в пещерата, после спря за момент на входа й, като хвърли за последно поглед наоколо.

Другите, хората от охраняващата част на Спецназ, бяха тук. Не беше видял никакъв белег за присъствието им, но това не беше изненадващо. Мъжете, избрани за тази задача, вероятно бяха снежни дяволи, невидими в този побелял свят, и не оставяха никакъв знак, че присъстват или са минали оттук.

Но те присъстваха. Смислов го усещаше. Бяха им наредили да държат мястото на катастрофата и околностите под строго наблюдение. Сега вероятно гледаха Смислов и чакаха единствената заповед, която той беше в правото си да даде. Командата, която щеше да ги задейства да убиват.

„Ах, само проклетият политкомисар да си беше свършил работата!“

Тогава може би всичко можеше някак да се поправи. Тогава може би той щеше да си възвърне контрола над ситуацията и щеше да спре по-нататъшна ескалация. Но трябва да е готов да потърси и алтернативата. Трябва да е готов да изпълни дълга си.

Смислов разкопча пипа на якето си и премести стоманената запалка в един от външните джобове. После дръпна на кръста си придържащата велкролента на кобура и издърпа пистолета „Берета“ модел 92, който му бяха дали американците. Като пренебрегна иронията на това, че зарежда оръжие, за да го използва срещу собствениците му, той провери пълнителя с бутване на дланта срещу долния край на ръкохватката. Издърпа назад затвора и ръчно зареди патрон в гнездото на пистолета.

Махна предпазителя и върна беретата в кобура. Скоро щеше да разбере дали има нужда от нея.

– Добре са се подредили – измърмори Валентина.

Зад разклонението в тунела бяха намерили резервния агрегат, донесен от бомбардировача. Опънатият маркуч водеше от входа на пещерата до ауспуха на мотора. Точно зад генераторното устройство, свързан с него чрез серия от акумулатори и захранващи кабели, стоеше сглобен от различни части, но впечатляващ на вид радиоапарат.

Неизменният скреж покриваше откритите му повърхности от старомодни вакуумни лампи и контролния панел. Около устройството бяха струпани инструменти и електронни части, а пред него на маса от парче дърво лежеше трансмитерен ключ заедно с чифт слушалки, свалени от радиста преди половин век.

– Знаех си – продължи да шепне тя. – Беше ясно от момента, в който видях извадените шасита в бомбардировача!

Дуралуминиевият стол на радиста беше взет от самолета и Валентина седна на него. Вдигна ръце, но, изглежда, се страхуваше да пипне каквото и да е.

– Тук има молив, Джон. Има молив, но няма лист. Това е пулт за комуникации. Трябва да има листове! И изобщо някакви бележки!

Смит прокара широкия лъч на фенера около вътрешността на прохода.

– Чакай малко… – Светлината падна върху опушена кофа, сложена до скалната стена. – Ето ги.

Той вдигна кофата за ръба и я сложи до стола.

– Какво е това? – попита Валентина, като погледна вътре.

– Това е тенекиена печка – отвърна Смит, клекнал зад кофата. – Била е наполовина пълна с натрошена пемза. Защото тя действа като дренаж, като пясък. Плисваш малко гориво вътре, запалваш и ще имаш постоянен огън за топлене и готвене.

Валентина кимна.

– А те са имали на разположение няколко хиляди галона самолетно гориво.

– Но тук е изгорено нещо друго – Смит издърпа ножа си и разрови овъглената скална маса. – Виждаш ли тук? Това е пепел от хартия, доста е. Обзалагам се, че това е дневникът на радиста и може би няколко бележника с кодове.

– Някой е почистил къщата.

Очите им се срещнаха на светлината от фенера и в миг се разбраха без думи. Нямаше причина този радиоапарат да не е работел. Нямаше причина този захвърлен екипаж да не е комуникирал със света. Нямаше причина да не повикат помощ.

Григорий Смислов бавно зави зад ъгъла на тунела откъм външния му край и включи своя фенер.

– Всичко е прибрано, подполковник.

Смит удържаше лицето си невъзмутимо като играч на покер.

– Добре, да вървим нататък.

Той се обърна и продължи по тунела. Няколко метра по-нататък прокопаният от лавата канал, в който се намираха, водеше към втора, по-широка и по-ниска галерия. Пластовете базалт бяха грубо изравнени, за да образуват серия от неравни стъпала надолу по нащърбен, срутен слой. Порестата черна вулканична скала просто изпиваше светлината на фенерите и тъмнината все така властваше. Чак когато Смит и екипът му предпазливо се спуснаха до пода на галерията, осъзнаха, че не са сами.

Смит чу как близо до него Валентина изпъшка, а Смислов тихо изруга на руски. Лъчът на фенера се разходи върху натрупаните вещи от спасителната екипировка, върху всевъзможните остатъци от обитаван някога лагер и накрая – по задната стена на кухината, където имаше редица сгушени неподвижни фигури в спални чували с горен слой от брезент.

Тяхното търсене на екипажа на „Миша 124“ беше приключило.

Смит извади сигналната ракета от джоба на якето си и я запали. От нея се разгоря великолепен червен огън и прогони тъмнината. Той пъхна долния край на ракетата в пукнатина в стената.

– Какво ли ги е довършило накрая? – обади се тихо Валентина почти на себе си.

– Не мисля, че е бил студът – отвърна Смит. – Изглеждат доста добре подготвени за него.

Спалните чували бяха тежки полярни модели и хората бяха добре изолирани от пода на пещерата с дебели подплънки от омекотителите на седалките, с животоспасителна материя и парашутна коприна – всички материали, свалени от падналия самолет. Освен това по пода на кухината с големина на къща имаше разположени няколко тенекиени печки, а в един ъгъл бяха складирани два бидона с гориво. Беше очевидно, че екипажът на бомбардировача е знаел правилата за оцеляване.

– И от глад не е било – Валентина пристъпи до първото от телата и посочи отворена тенекиена кутия със сухи бисквити от спешните запаси и половин парче шоколад, закрепени на малка издатина в скалната стена.

Историчката погледна тялото в краката си и се навъси.

– Джон, ела тук. Виж това.

Смит отиде до нея и веднага забеляза какво я тревожи.

Преди да си легне да спи преди около петдесет години, обитателят на спалния чувал беше дръпнал парче парашутна коприна над лицето си, за да го пази от скрежа. В средата на плата прецизно беше пробита малка кръгла дупка.

Смит подпря оръжието си на стената и застана на едно коляно, като отметна набръчканата от леда коприна. Разкри се лицето на млад мъж с приятни черти – бледно, спокойно заспало, застинало във времето. Очите бяха затворени, а в средата на челото имаше друга малка кръгла дупка, изцапана с няколко капки кръв, които още изглеждаха червени на потрепващата светлина на огъня.

– Ами сега – измърмори Смит. – Ръчно огнестрелно оръжие, среден калибър, ниска скорост. Стреляно е от близко разстояние, но не от упор. Няма следи от изгорял барут.

– Калибър 7,65 дозвуков, сигурна съм – съгласи се Валентина, като се наведе с ръце, подпрени на коленете. – Вероятно е изстрелян през заглушител.

– Вероятно – Смит се изправи и заобиколи до следващото тяло. – И тук същото. Един изстрел, в слепоочието. В стил екзекуция.

– На това прилича – съгласи се Валентина, като бавно вървеше покрай редицата от спални чували. – Те са спели и някой просто е минал надолу по редицата и е ликвидирал екипажа един след друг… но не всичките.

– Защо го казваш, Вал?

– Тук има само шест души, Джон. Минималният състав на американския бомбардировач би бил осем. – Тя прокара лъча на своето фенерче по притъмнелите ъгли на пещерата, отвъд пламъка на сигналната ракета. – Трябва да има поне още двама… А, ето ги.

Тя продължи навътре в пещерата, като си проправи път между няколко големи колкото маси отломки базалт. Смит тръгна след нея. Никой от тях не забеляза, че Григорий Смислов се промъкна назад към входа на тунела, прокопан от лавата.

Върху черния каменен под на тунела лежеше мъж, облечен в бежов мъхест панталон и шуба. Предната част на дрехата му беше черна от кръв и надупчена от многобройни куршуми. Сгърчен в застинала предсмъртна поза, устните на мъртвеца бяха изпънати назад и от половин век оголваха зъбите му. На няколко сантиметра от протегнатата му ръка лежеше малък автоматичен пистолет, а на цевта му беше завинтен дългият цилиндър на заглушител.

Смит вдигна лъча на фенера зад седмия човек и намери осмия.

В задната стена на пещерата се откриваше ниша. Вътре в нея имаше два спални чувала, единият – празен. По гръб лежеше по-възрастен офицер от авиацията, наполовина излязъл от втория спален чувал, а в средата на гърдите му имаше застинало петно кръв, голямо колкото длан. В юмрука си още стискаше боен пистолет, съветския модел „Токарев“.

Убиецът явно беше научил прекалено късно, че на човек с куршум в сърцето може да му остават още четиринайсет секунди живот и съзнателна мисъл.

Валентина се приближи до седмия мъж. Като се наведе, тя разкопча горното копче на шубата му и проучи отличителните знаци върху яката на авиаторската униформа отдолу. – Артилерийски подофицер и политкомисар.

Тя се изправи, отиде до осмия човек и повтори проучването си.

– Командирът на екипажа.

– Очевидно е имало срив сред горните ешелони.

– Очевидно – тя погледна назад към Смит. – Изглежда прекалено праволинейно. Вечерта са легнали да спят и политкомисарят или е бил на пост, или пък е станал, след като другите са заспали. Минал е по редицата и е убил другарите си от екипажа. После се е върнал тук да убие командира. Проблемът е, че ефективността на заглушителя намалява с всеки куршум, който преминава през него, и последният изстрел може да е бил по-шумен.

– Но, Вал, защо, по дяволите?

– Заповед, Джон. Би трябвало да е по заповед, дадена на човек, който така неистово е бил отдаден на волята на комунистическата партия, че да извърши и масово убийство, и самоубийство.

Веждите на Смит подскочиха.

– Самоубийство?

– Ъ-хъ – кимна историчката. – Почти съм сигурна, че заповедта е включвала да използва последния патрон в пълнителя за себе си. Смея да твърдя, че не е имал голям избор, защото е очевидно, че никой не е щял да дойде да ги спаси. Предполагам, че другата част от плана му е била да подпали останките, а може би едновременно с него и този материал. – Тя протегна върха на ботуша си и потупа покрит с брезент бордови дневник и купчина дебели платнени пакети, които лежаха до спалния чувал на командира и част от които още носеха на капака секретните печати на съветските военновъздушни сили.

– О, как ми се иска да знаех руски.

– Ранди знае – отвърна Смит и поклати глава. – Но да заповядат техен екипаж да бъде екзекутиран така? В това няма никакъв смисъл!

– За теб няма смисъл, Джон. За мен също, но за сталинистите – има. Спомни си баражните батальони на КГБ, които са следвали частите на Съветската армия в боя. Целта на тяхната мисия не е била да стрелят не по врага, а по всеки съветски войник, който отказва да умре за славата на пролетарската революция. Ако е било въпрос на държавна сигурност, и окото им не е мигнало.

– Но какво, по дяволите, са се опитали да прикрият?

– Честно да си кажа, беше ме страх да мисля за това… Ехо, какво имаме тук?

Тя застана на колене и измъкна нещо от бордовия дневник. Смит видя, че това е мъжки портфейл. С фенерче, непохватно пъхнато между бузата и рамото й, Валентина почна да разглежда портфейла. Изведнъж тя застина, а фенерчето се изплъзна и подскочи на каменния под.

– Боже мили!

Смит бързо застана зад нея.

– Вал, какво има?

Без да продума, тя бутна портфейла в ръцете му. Смит закрепи фенера върху един скален блок, подпря се на коляно и започна да разглежда съдържанието.

Пари, американски пари: половин дузина двайсетачки, две по пет и още десет долара. Протрити, много използвани банкноти. Шофьорска книжка с регистрация от Мичиган, 1952 година, издадена на Оскар Олсън. Карта за библиотека в град Маркет и карта за социално осигуряване – и двете издадени на същото име. Два кочана билети за автокино. Касова бележка за осемдесет и седем цента от бакалница „Бромбъргс Корнър“.

– Вал, какво означава това?… Вал?

Историчката стоеше до него с озадачено, абсолютно слисано изражение на лицето. Без да продума, тя се свлече на колене до тялото на командира и разкъса отпред униформата на отдавна умрелия човек. Копчетата изскочиха, докато я разтваряше, и отдолу се показа конопена риза на черни и червени карета. Тя яростно се вкопчи в яката, като се бореше с противодействието на вкочанения, замръзнал труп. Съдра плата и извади етикета на производителя иззад врата.

– „Монтгомъри Уорд“! – Тя почти захвърли етикета към Смит. После запълзя по пода на пещерата и отиде до тялото на политкомисаря на „Миша“. Със сила разтвори шубата и униформата и под тях откри сако на цивилен.

– „Сиърс и Рьобък“ – прошепна тя. – Сиърс… и… проклетият… Рьобък! – гласът й се повиши до сподавен вик. – Смислов, кучи сине! Къде си?

– Тук съм, професоре.

Смит стана и се обърна по посока на тихия глас, после замръзна. Смислов беше дошъл зад тях. Той стоеше очертан от светлината на огъня, който Смит беше оставил в основната част на кухината, а яркочервеният пламък се отразяваше в насочената към тях автоматична берета в ръката на Смислов.

– Вдигнете ръце. И двамата. Моля, не предприемайте нищо. Скоро ще дойдат още руски части.

– Какво, по дяволите, е това, майоре? – попита Смит, докато бавно вдигаше ръце на нивото на раменете.

– Много непростима ситуация, подполковник. Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.

– Това е лъжа, Джон – спокойно каза Валентина, която се изправяше до Смит и вече беше овладяла гласа и гнева си. – Резервният план на руснаците вече е в пълен ход. Те не могат да ни позволят да напуснем тази пещера живи.

Цевта на беретата кривна в нейна посока.

– Това не е… Може нещо да се измисли… някаква алтернатива… – процеди Смислов през стиснатите си зъби.

– Няма такава – думите на Валентина бяха пълни с разбиране, почти благи. – Знаеш това. Политкомисарят на „Миша“ е оплескал работата си. Прекалено много е останало за нас да видим и ти не можа да ни попречиш да го намерим. Аз знам, Григорий, и ако дадем на подполковник Смит един-два справочника, той също ще го проумее. Ние трябва да умрем точно както тези клети нещастници в пещерата е трябвало да умрат. Няма друг начин да запазите тайната.

Смислов нищо не отговори.

– Вече проумявам, но какво ще кажете да ми обясните сега? – попита Смит с очи, приковани в притъмнелите в сенките очи на руснака.

– Наистина, защо не? – отвърна Валентина. – Всичко води назад към доктрините за нападение на съветските военновъздушни сили с далечен радиус на действие в началото на студената война…

Дулото на пистолета се вдигна.

– Мълчете, професоре!

– Няма смисъл да оставяш подполковника да умре в неведение, Григорий – тонът на Валентина беше почти закачлив, но в него имаше и хаплива нотка. – В края на краищата скоро ще му вкараш куршум в мозъка.