Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 29 страниц)
52
Остров Възнесение
В южната част на Атлантическия океан беше ранна пролет, но с изгрева пристигна и буря. Призрачно сините, бързо нарастващи светлини на летище „Уайдауейк Фийлд“ проблясваха през воднистата мъгла и дъждът се стичаше от крилете на двата огромни реактивни самолета, които чакаха един до друг на най-изолираната местостоянка от съвместното американско-британско въздушно съоръжение. Единият, „Боинг 747“, носеше ливреята в синьо и бяло на президентската ескадрила; другият, „Илюшин 96“ – съответната символика на Руската федерация.
Светът като цяло не знаеше за присъствието на двата самолета тук, нито пък за срещата между двамата държавни глави, които бяха дошли с тях. Докато въоръжените постове обикаляха подгизналата площадка, на борда на „Еър Форс Едно“ в звукоизолирана, електронно защитена заседателна зала ставаше сблъсък без протоколи и свидетели.
– Признавам, че понякога се налага един президент да лъже своите избиратели – каза хладно Самюел Кастила на слабоватата, аристократична фигура, седнала на конферентната маса срещу него. – Но изобщо не ми харесва да злоупотребявам с тази привилегия. А най не ми харесва да лъжа хората как са загинали членовете на семействата им. Оставя противен вкус в устата ми.
– Какъв друг избор имаме, Самюел? – търпеливо отвърна президентът Потренко. – Да отворим заздравяващата рана от студената война? Да върнем сближаването между нашите народи назад с десетилетия? Да предизвикаме хардлайнерите и от двете страни, които казват, че Съединените щати и Русия са обречени да бъдат вечни врагове?
– Вие изработвате тази линия много лесно, Юри, същото правят моите съветници и Държавният департамент, но дори и да я приема, пак няма да я харесвам.
– Мога да разбера това, Самюел. Знам, че си човек с високо съзнание и чест – ъгълът на устата на руснака се накриви. – Вероятно в твърде голяма степен за реалностите на нашата професия. Но на нас ни трябва повече време. Трябва да оставим повече от участниците в студената война да умрат и трябва да изтласкаме страха още по-назад в миналото. Но вие поне ще имате утехата, че истината най-накрая ще излезе наяве.
– О, ще излезе, Юри. Можеш да разчиташ на това. Споразумяхме се, че след двайсет години цялата документация за инцидента на остров Уензди и за Събитието от пети март ще бъде разсекретена. И двете правителства ще извършат пълно съвместно разкритие.
– Споразумяхме се.
Кастила настоя енергично:
– Споменатият пакт да бъде узаконен с нашите подписи и при положение, че двамата поемаме цялата отговорност за секретната изолация и замаскиране.
Очите на Потренко пробягаха по повърхността на масата; после той кимна.
– Споразумяхме се. До този ден членовете на научната експедиция на остров Уензди са загинали в трагичен пожар на склада за гориво, който е обхванал станцията. Членовете на нашия отряд спецназовци са се изгубили в тренировъчна злополука. Екипажът на „Миша 124“ просто не е бил намерен, а изчезването му е още една от мистериите на Северния полюс. А самият самолет е бил разрушен, когато на борда внезапно избухва стар експлозивен заряд. Всички събития са потулени.
– Съмнявам се, че ще е чак толкова лесно – сухо отвърна Кастила. – При лъжите това рядко се случва. Няма спор, че остров Уензди ще се превърне в поредната конспиративна теория, витаеща из интернет. Може би трябва да вземем по една страница от Джон Камбъл и Хауърд Хоукс и да обвиним някоя летяща чиния.
Кастила отпи глътка от чашата изворна вода, която стоеше до него, и му се прииска и чашката бърбън да беше тук.
– Защо не можа да ми кажеш истината в началото, Юри? Щяхме да го нагласим някак си. Никой нямаше да умре. И нямаше да стигнем на косъм да изгубим антракса някъде по света.
Потренко продължи да изучава облицованата с тъмночервена кожа повърхност на масата.
– Без съмнение нещата можеше да се уредят… по-ефикасно. Но не мога да се извинявам, че съм част от руската бюрокрация или за протоколите, установени от моите предшественици. До голяма степен ние всички сме все още „роби на държавата“ и, изглежда, такива ще останем още известно време. Мога да се извиня само, че позволих тази ситуация да се изплъзне от контрол. Определени… личности в правителствените и военните командни вериги са направили лоша преценка. С тях е приключено.
– Смея да кажа, че е така – отвърна Кастила. – Има още един въпрос, който трябва да обсъдим. Когато нашите подкрепления окупираха остров Уензди, тялото на един човек не е било намерено, това на майор Грогорий Смислов, руският офицер за свръзка, прикрепен към нашия разследващ екип. Имате ли някаква информация за него?
Потренко се навъси.
– Няма нужда това да става предмет на безпокойство, господин президент.
– Подполковник Смит, водачът на нашия екип на Уензди, изглежда, е на друго мнение, когато говорих с него, той специално поиска да се поинтересувам от съдбата на майор Смислов. Склонен съм да подкрепя молбата му. Какво стана с него, Юри?
– Майорът беше… ранен по време на събитията на острова, но оцеля. Беше евакуиран до нашата подводница. Сега е задържан за съдебен процес по редица обвинения.
– Произтичащи от факта, че застана на страната на подполковник Смит и срещу вашето правителство? – в тона на Кастила се прокрадна зловеща нотка. – Това не е допустимо, господин президент. Вие ще се погрижите всички обвинения срещу майор Смислов веднага да бъдат оттеглени и всички негови звания и привилегии да бъдат възстановени без ущърб на правата му. Ако смятате, че това е невъзможно, ще предадете майора на нашия посланик в Москва за репатриране в Съединените щати. Ако не го искате, ние с удоволствие ще го приемем.
– Това е невъзможно! – отсече Потренко. – Майор Смислов е обвинен в метеж и в тежко неспазване на държавната сигурност. Това са много сериозни неща! Предупреждавам ви, господин президент, това са строго вътрешни работи на Руската федерация!
Кастила се усмихна безрадостно в отговор, но с известно удоволствие.
– И аз много мразя да се намесвам във вътрешните работи на Руската федерация, Юри, но, от друга страна, днес трябва да направя още много други неща, които не ми харесват. Какво е едно в повече?
– Този човек е руски гражданин и офицер от армията на Федерацията!
– Подполковник Смит, изглежда, смята, че майорът е още член на неговия екип и както казах, в момента съм склонен да изпълня молбата на подполковника!
– Този въпрос не е отворен за дискусии!
– Тогава забравете! – Кастила стана от стола си. – Цялото споразумение се проваля! След завръщането си във Вашингтон ще свикам пресконференция и ще разглася публично цялата история: за отменената ядрена война, убийството на Сталин, антракса, нападението над нашия разследващ екип, потулването – ще изстрелям всички патрони на всеослушание!
Лицето на Потренко стана бяло като тебешир.
– Вие сте луд! Няма да направите това! Няма да предизвикате катастрофа между нашите правителства само заради съдбата на един човек!
Кастила потъна обратно в стола си.
– Юри – каза той, като хладно се взираше в Потренко над рамките на очилата си. – Ситуацията, в която се намирам, не ми е приятна. Развесели ме.
53
Международно летище Сиатъл-Такома
Таксиметровият шофьор погледна в огледалото за обратно виждане към високия мълчалив мъж в зелена военна униформа и черна барета. От 11 септември насам той беше возил много войници до летището – някои от тях на път за вкъщи, други – на път за някъде. От множеството нашивки върху куртката на този мъж се виждаше, че е бил много пъти „някъде“, а от изтощението, издълбано в лицето му, личеше, че до неотдавна пак е бил. Но като повечето от най-добрите той не говореше за това.
Шофьорът се усмихна на себе си, докато се връщаше към своите собствени „някъде“, а сред тях – оризовото поле южно от базата „Беър Кат“, където замени дясната си ръка за метална кука.
Жълтата „Краун Виктория“ зави около голямата, извита платформа за посрещани на летището и намери незаета пролука сред лъкатушещите потоци от автомобили. Войникът слезе, като издърпа своята мешка и куфарчето от задната седалка. Приближи се към предния прозорец и посегна за портфейла си.
Шофьорът се пресегна с протезата си и нулира брояча.
– Забрави, подполковник. Този път заведението черпи.
Високият войник се поколеба, после се усмихна.
– Щом настояваш.
– Точно така, настоявам – извика в отговор таксиджията и се гмурна в трафика с ревящ клаксон. – Единайсета моторизирана, през шейсет и седма. Всичко хубаво, сър.
Началник-смяната нямаше да има нищо против. Той беше бивш морски пехотинец, и той беше ходил на някои места.
Джон Смит мина през стъклените врати на терминала към кабините за билети, проверката на багажа и тромавото тътрене на опашките за преглед от охраната. Чакането не го отегчи особено. В момента не бързаше.
Разпознаваше този феномен – комбинация от бурната реакция на екстремното напрежение предишната седмица и обичайния психологически срив след мисия. Щеше да премине. След последното разискване от далечно разстояние с Фред Клайн директорът му беше казал да се укроти и да си вземе малко от натрупания отпуск. Директорът дори размаха вълшебната си пръчица и уреди това да стане.
Проблемът беше, че на Смит не му се ходеше никъде и не му се правеше нищо определено. А там, в „Бетесда“, беше само къщата, която така и не получи шанс да се превърне в дом.
„Отърви се от него, Смит. Нямаш нужда от отпуск. Трябва да се върнеш на работа.“
Но това пораждаше друга причина за безпокойство. Каква точно беше неговата работа сега? Когато беше приел своята позиция в Първи секретен, виждаше себе си като изследовател микробиолог, който изпълнява случайно специално поръчение за Фред Клайн. Сега обаче все повече му се струваше, че е отдаден оперативен служител, а мястото му в института по заразни болести е само допълнение.
Не беше ли се захванал с тази изследователска пролука специално, за да може да работи със София? За да бъдат заедно? След чумата на „Хадес“ това вече нямаше да се случи. Тази илюзия беше изчезнала завинаги. Защо, по дяволите, още минаваше през тези импулси?
На драго сърце се разсея покрай рентгеновата машина и претърсването на охраната, макар че униформата и правителствената идентификация го слагаха в числото на най-беглите инспекции. Беше подранил за полета си до Дълс. Може би имаше достатъчно време да си вземе чаша кафе, преди да се качи на борда. Не питие, за да подобри настроението, в което се намираше, а чаша кафе.
– Джон, хей, Джон! Чакай!
Ранди Ръсел припкаше към него и влачеше багажа си на проскърцваща количка. Белите дамски ръкавици, които носеше, контрастираха с нейните доста протрити дънки. Тя спря и му се усмихна с открита, щастлива, доволна усмивка, много различна от онази, с която се бяха видели преди седмица отсреща в „Дабълтри“.
– Ходих при дерматолога, който ти препоръча – обясни тя и вдигна да покаже ръкавиците. – Той каза, че отсега нататък може да са малко чувствителни към студа, но не смята, че ще останат някакви белези.
Смит усети, че и той се усмихва.
– Радвам се да го чуя, Ранди. Накъде си тръгнала?
Тя направи физиономия.
– Не мога точно да кажа. Знаеш правилата.
Той кимна.
– Знам ги. Радвам се, че поне успяхме да се сбогуваме. Беше хубаво, че пак работихме заедно и изобщо беше хубаво, че те видях пак.
– И при мен е така. – Тя се поколеба за миг, като се оглеждаше из другите бързащи пътници в множеството и тогава, изглежда, взе окончателно решение по някакъв обмислян въпрос. – Можеш ли да дойдеш с мен за секунда?
– Разбира се. Защо не?
Тя го изведе до малко, закътано пространство зад една рекламна будка.
– Надявах се да имам шанс да ти кажа нещо, Джон – каза тя. – Нещо, което се случи на острова. Малко ми е странно да говоря за това. Но след като мислих за него известно време, смятам, че трябва да го знаеш.
– Какво е то?
Тя се поколеба още миг, после се втренчи в лицето му със спокойни тъмни очи.
– Помниш ли онази нощ на северния плаж, когато почти измръзнах до смърт? Нали се сещаш, когато ме намери, след като те бях извикала?
– Разбира се.
– Това е странното. Аз не бях… сама там, Джон. София беше с мен. Знам, че звучи налудничаво и сигурно съм луда, но за момент София… се върна. Тя ми каза да те повикам. Тя ме накара да викам. Ако не го беше направила, ти никога нямаше да ме намериш.
Тя сведе очи.
– Ето, сега вече кажи, че съм луда.
Смит се навъси.
– Защо да го правя? София много те обичаше. – Той леко опря ръце на раменете й. – Ако си била в беда и ако е имало някакъв начин тя да ти помогне, би го направила. Не мисля, че е налудничаво, Ранди. Дори не съм кой знае колко изненадан.
Ранди вдигна поглед и смутено се усмихна.
– Е, тя и теб страшно много те обичаше, Джон Смит. Затова не се изненадвай, ако някой път се появи и заради теб.
Той кимна замислено. Не беше неприятна идея.
– Може би това обяснява защо с теб все попадаме един на друг. Свързани сме чрез нея.
– Сигурно има някакво значение. – Тя се надигна на пръсти и леко докосна с устни бузата му. – Трябва да тичам. Обявиха моя полет. Да се пазиш, Джон, до следващия път.
– До следващия път! – А той знаеше, че ще има такъв.
Смит усети, че раменете му се изправят и настроението му се оправя, щом стигна до пропуска. То се подобри още повече, когато видя, че още някой го чака пред „Юнайтед Джетуей“.
Валентина Метрас носеше обувки с токчета и приятно прилепваща сива плетена рокля, която отиваше на очите й, и няколко от другите мъже пътници хвърлиха недоволни погледи на Смит, щом тя се усмихна и застана да го посрещне.
– Здравей, подполковник.
– И ти здравей, професоре. – Той остави куфара си долу до нейната купчинка ръчен багаж. – Във Вашингтон ли отиваш?
– Не, с удоволствие мога да кажа – Тя кимна към множеството. – Аз пътувам със „Саутуестърн“ два изхода по-нататък. Отивам в Палм Спрингс за няколко дни. Мисля, че имам нужда да разтопя малко остатъчен лед от душата си.
– Палм Спрингс – замислено кимна Смит. – Сигурно там е хубаво по това време на годината.
– О, да, уверявам те. Знам за един басейн под сянката на истински палми, захранван от един от истинските палмови извори. През деня мисля да лежа до него по бански костюм или не съвсем, а през нощта ще пия шампанско и ще спя в сатенени чаршафи. Животът ще бъде много красив.
Тя му подаде ръка.
– Мислех си… че ще е хубаво да го споделя с някого.
В поканата нямаше кокетност, нито предизвикателство, нито дръзко предложение, само загатнат копнеж, ехо от самотното съществуване на шпионина, което Джон познаваше и разбираше.
Той се поколеба за последно. Вал щеше да е различна, толкова много по-различна от всяка жена, която някога беше познавал. Различни щяха да са и всички пътища, по които можеше да тръгнат заедно. Но различното не беше непременно нещо лошо.
– Първо трябва да видя нещо – отвърна той.
– Какво?
Той придърпа Валентина към себе си. Като пъхна ръка в нейната гъста, буйна коса, той я целуна, като удължи целувката, изучавайки мекотата на устните й, деликатно примесените извивки на лицето й.
Очите на Вал се затвориха по време на целувката и когато пак се отвориха, той видя, че и тя е доволна от резултата. Тази беше различна от целувките на София, но и нея си я биваше.
Време беше. Крайно време за страшно много нови неща.
Смит отиде да смени билета си.
Епилог
Анакоста, Мериленд
Операцията на остров Уензди стигна своя край в осветения от екраните сумрак на кабинета на Маргарет Темпълтън и приключи на фона на тихо мъркащите вентилатори в компютрите.
– Успяхме да предадем полуистината и на канадските власти, и на Интерпол – каза Темпълтън от своята работна станция. – А именно, Антон Кретек и хората му са били замесени в някаква спекулация с контрабанда на оръжие, чийто конкретен характер остава неизяснен, когато наетият от тях хеликоптер е паднал в залива Хъдсън. Няма оцелели, но останките са били намерени.
– Хванаха ли се? – попита Фред Клайн, като опипваше с пръст почвата на бонзая.
– Засега. Според общото мнение, изглежда, този човек не е голяма загуба за никого. Освен това установихме и прочистихме неговите депа за презареждане на гориво.
Клайн разсеяно кимна, като пръсна струйка вода от пластмасово шише на малкото растение. Беше седнал до бюрото на Маги и гледаше редицата плоскоекранни монитори на отсрещната стена в кабинета. Чертите му се смекчаваха от леко наболата прошарена брада, а вратовръзката му беше разхлабена един-два сантиметра повече от обичайното.
– Ами избягалият траулер?
– Успешно се справихме с него, сър. Американският кораб „Макинтайър“ откара отряд тюлени на борда на съда. На исландския екипаж беше оказана първа помощ. Вероятно Кретек е смятал да ги ползва за еднократна употреба. Не са знаели нищо за истинския характер на операцията на остров Уензди. Съответно са били предадени на исландските власти.
– А хората на Кретек?
Невъзмутимото лице на Маги Темпълтън беше достойно за маса на шампионат по покер.
– Оперативен инцидент. Докато са ги извозвали към изтребителя, спасителната корабна лодка с контрабандистите на оръжие се преобърнала от една бурна вълна. Охраната и кормчията носели защитни костюми и спасителни жилетки и били спасени; хората на Кретек – не. Заливът Хъдсън е много опасен воден басейн, сър.
– Самата истина, Маги. Да се надяваме, че няма да ни се налага отново да работим по този начин в скоро време. – Клайн пак затегна вратовръзката си. Той и Маги щяха да довършат това и тогава със сигурност щяха да приключат за тази вечер. – Как се справят нашите хора?
Ръцете на Маги затанцуваха по клавиатурата и снимките от файловете на Джон Смит и Валентина Метрас изскочиха на мониторите.
– Физически се възстановяват от изтощението, студа и редица незначителни наранявания. Психологически изглеждат стабилни и оперативната работа още им се нрави. След разумен период на почивка и възстановяване смятам, че отново ще са на линия. По мое мнение и Джон, и професор Метрас продължават да са действащи оперативни агенти.
Клайн кимна.
– Съгласен съм. Харесва ми начинът, по който, изглежда, са се сработили. Винаги съм се тревожел малко за Метрас, понякога е склонна да се държи като каубой. Мисля, че Джон й оказва влияние. Химията помежду им е добра.
В отражението на екрана устните на Маги кривнаха в лека усмивка.
– В няколко отношения. Прекарали са последната седмица заедно в Палм Спрингс.
– Така ли? – Клайн се навъси не неодобрително, но замислено. – Обикновено не ми харесва сприятеляването на най-добрите ни агенти извън мисиите, но в този случай мисля, че ще направим изключение. Ако Джон е подходящ за Метрас, тогава може би Метрас е подходяща за Джон.
– Съгласна съм, сър. Сега има още един личен въпрос, който искам да повдигна.
– Какъв е той, Маги?
Пръстите на изпълнителната асистентка пак затракаха по клавиатурата и светна трети стенен екран, показващ портрета на Ранди Ръсел.
– Мисля, че е най-добре да обявим тази млада дама за радиоактивна. Мисля, че не трябва повече да я взимаме като външно средство.
– Защо така, Маги? Според доклада на Джон действията на мис Ръсел са били за пример. Тя има редица успешни операции с него.
– Да, сър, но тя е от ЦРУ, а Агенцията сега знае, че Първи секретен съществува. Още не знаят точно кои сме или какви сме, но не харесват нашата власт и начина, по който им отмъкваме служителите. Започват да душат наоколо и да дебнат по следите ни. Мис Ръсел може директно да посочи двама от нашите първокласни агенти и чрез нея донякъде да ни разкрият. Мисля, че трябва да я държим настрана за в бъдеще.
Клайн поклати глава.
– Не съм съгласен. Вярвам, че имаме друга възможност.
– Каква е тя, сър?
– Няма да я държим настрана. Ще я погълнем. Ще я въведем изцяло.
Маги повдигна вежда.
– Вербуваме я като оперативен агент?
– Защо не? Мис Ръсел има всички необходими достойнства. И отличен набор от умения. Има опит и няма никакви връзки или пристрастия.
– Освен към Агенцията.
– Можем да заобиколим това. – Клайн се усмихна на себе си като фехтовач, който огъва нова рапира. – Всъщност може да извлечем полза от това.
– Както желаете, сър. – Маги изглеждаше разколебана. – Искате ли да подготвя предложение за вербуване?
– Не… не още. Но нека я държим под око. Отбележи файла й със сребърен флаг и отново я обозначи като специален резерв. После я сложи под отслабено наблюдение за преценка. Ще чакаме друга възможност да я съберем в един екип със Смит и Метрас и тогава… ще видим какво ще стане.
– Много добре, сър.
Около снимката на Ранди Ръсел се появи сребриста рамка. Фред Клайн се наведе напред от стола си със сключени ръце и напрегнато изражение.
– Добре дошла във фирмата, мис Ръсел – промърмори той към портрета на блондинката.
