Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 29 страниц)
Зад стоманеносивите очи на Валентина за миг се завъртя една мисъл.
– Ще ми се да надзърна в склада за муниции на тези опашни оръдия – промърмори тя почти на себе си.
– Ще имате възможност, професоре – отвърна Смит.
– Наричайте ме, Вал, моля – каза усмихнато тя. – Използвам „професор“ само когато се опитвам да впечатля някоя комисия за отпускане на средства.
Смит кимна в знак на признателност.
– Добре, Вал, има ли някакви белези, че антраксът още е на борда?
Тя поклати глава.
– Не е възможно да се каже. В един зареден с биологично оръжие Ту-4А резервоарът би трябвало да е монтиран вътре, в предния бомбен отсек. Както виждате, фюзелажът е непокътнат. Самият контейнер със съдържанието би трябвало да е направен от неръждаема стомана и да е конструиран с бомбена обшивка, достатъчно устойчива, за да издържи поне на умерено силен сблъсък.
– Може ли да е протекъл? – попита Ранди. – Имам предвид резервоара. Възможно ли е екипажът да е бил изложен на антракс по време на полета? Може би това ги е принудило да кацнат?
Смит поклати глава.
– Не. Едва ли е било така. Бацилус антрацис е сравнително бавнодействащ патоген. Дори при вдишване на антракс с висока концентрация в затворена среда инкубационният период все още е най-малко от един до шест дни. Антраксът освен това реагира добре на мощни дози профилактични антибиотици. През 1953 година руснаците би трябвало вече да са имали достъп до пеницилин. Един екипаж при биологична война трябва да е разполагал с оборудване и да е в състояние да се справи при случаен контакт с биоагента. Антраксът действа ужасно само ако не си бил подготвен да се справиш с него или ако не го разпознаеш.
– Колко ужасно!
– Много. Без незабавно лечение степента на смъртност при вдишване на антракс е от деветдесет до деветдесет и пет процента. Щом веднъж покълналите спори се размножат в лимфните възли и почнат да изработват токсини, дори със силни антибиотици и допълнително болнично лечение има около седемдесет и пет процента вероятност да доведе до смърт.
Смит се облегна на стола си.
– Не нужно да казвам, че ще нося в чантата си доксициклин, достатъчен да излекува малка армия, както и серум, който може да осигури краткотраен имунитет. Освен това като служител на Медицинския изследователски институт за инфекциозни болести съм ваксиниран срещу антракс. А вие?
Двете жени го погледнаха с широко отворени очи, като клатеха глави.
Смит мрачно се усмихна.
– О, добре, ако видите някакъв фин, сивкавобял прах, разпръснат наоколо, по-добре оставете тая работа на мен.
Валентина Метрас повдигна своите елегантно изписани вежди.
– Не бих и помислила да ви откажа, полковник.
– При предварителните ми разяснения стана ясно, че на борда на самолета може да има два метрични тона от веществото – каза Ранди. – Значи повече от четири хиляди фунта, Джон. Как се измерва това в ефективност върху дадена площ?
– Да го кажем така, Ранди. Ти можеш да побереш достатъчно спори антракс в портмонето си, за да заразиш цял Сиатъл. Зарядът на „Миша 124“ е колкото да покрие цялото Източно крайбрежие.
– Тоест ако планът за разпространение се изпълни перфектно – намеси се професор Метрас. – Това винаги е бил проблемът на всяко биологично или химическо оръжие. Те гледат да ударят теб, а ти накрая прахосваш деветдесет процента от него.
Твърде модерният външен вид на историчката силно контрастираше с нейната тема на разговор, но абсолютната увереност, с която говореше, оставяше малко съмнения в експертното й мнение.
– В Ту-4А руснаците са използвали суха аерозолна система за разпръскване. Като цяло бомбардировачът е бил огромна пръскачка на препарати. Нагорещеният въздух в капотажите на двигателите се отвежда и сгъстява попътната струя, като я канализира през въздуховодите към резервоарните колектори. Там въздушният поток издухва спорите на прах от съда и ги разпръсва през отворите под крилата.
Нескопосана система с лош измервателен контрол в сравнение с водното разпръскване, но е имала предимствата, че е проста и сравнително лека като товар. В зависимост от височината на спускане и преобладаващите ветрове ивица земя, широка около дванайсет и дълга няколкостотин мили, може да се окаже необитаема за десетилетия.
– За десетилетия? – стреснато погледна Ранди.
Валентина поклати глава.
– Спорите на антракса са малки упорити гадове. Обичат органична, богата на азот среда като обикновената кал в градините и остават болестотворни за противно дълго време.
Тя млъкна, за да отпие от кафето си.
– Имаше един малък остров срещу крайбрежието на Шотландия, върху който Великобритания експериментира с антракс като биологично оръжие по време на Втората световна война. Едва наскоро беше обявено, че този остров е безопасен за повторно заселване на хора.
Малки пространства, например отделни сгради, могат да се обеззаразят чрез използване на химически вещества. Обикновеният избелващ хлорен разтвор от магазина прави чудеса срещу антракса. Но за големи площи, като цял град или селскостопанска земя… – Историчката поклати глава.
– Ако антраксът още е на борда на самолета, вероятно е изгубил силата си на действие след половин век – добави Смит. – Но, от друга страна, е бил запечатан в контейнер и оставен на полярния студ. Всъщност е бил замразен в суха среда без кислород, а това са идеалните условия за дългосрочно съхранение, на които може да се надявате. Не мога да кажа в какво състояние може да се намират тези спори.
Валентина Метрас още веднъж си послужи със своите изразителни вежди.
– Едно нещо мога да кажа, подполковник. Не бих искала аз да бъда човекът, който трябва да издърпа тапата и да погледне вътре.
Смит се спускаше с асансьора към фоайето на хотела, а нощта с нейните неизброими светлини от улици и сгради рязко се проясни, щом тумбестата стъклената кабина изскочи от мъгливия слой.
Искаше му се и той да може да проясни мислите си така лесно. Тази предстояща операция изглеждаше предизвикателна, но ясна – такава, с която човек можеше да се справи, ако просто е достатъчно внимателен и разсъдлив, за да не прави грешки.
Но все пак имаше усещането, че се намира в средата на облак. Всичко в непосредствена близост беше ясно и чисто, но имаше също и стена, през която не можеше да погледне, и усещане за нещо скрито.
Какво му беше казал директорът Клайн? „Имай предвид, че и други планове се задействат. Бъди нащрек за тях.“
Трябваше да е подготвен за всичко, което можеше да изскочи от мъглата.
Поне щеше да има добри хора зад гърба си. Валентина Метрас беше… интересна. Определено нямаше такива професори по времето, когато той беше в колежа. Имаше какво да научи за нея. И като един от оперативните агенти на Клайн тя сигурно беше изключително добра в онова, което умееше.
И отново срещна Ранди. Свирепа, храбра и самодостатъчна, никой не можеше да се съмнява в нея. Като изключим всичката лична болка или гняв, тя нямаше да го провали. Щеше да направи всичко, което й е наредено, или щеше да умре, докато се опитва.
И това беше неговият проблем. Смит бе видял как толкова много от живота и света на Ранди Ръсел умира и понякога имаше усещането за предопределеност да стане свидетел и на нейната смърт. Или да е отговорен за нея. Това беше личен кошмар, който се разиграваше всеки път, когато попадаха заедно в някоя операция.
Той гневно тръсна глава. Не трябваше да се поддава точно на този страх. Ако трябваше да се случи, значи щеше да се случи. А през това време имаха да вършат работа.
Вратата на асансьора звънна и се разтвори. Неговият нает „Форд Експлорър“ беше оставен на предния паркинг на хотела и докато Смит преминаваше през фоайето, за момент се отклони. Влезе в остъкленото павилионче за вестници, в което се продаваха и сувенири, и купи два вестника – „Ю Ес Ей Тъдей“ и „Сиатъл Таймс“ – като част от инстинкта му на агент да бъде в час със заобикалящата го среда.
Върна се във фоайето, спря, за да прочете заглавията, и шпионската му коса настръхна.
Този ден трябва да е имало само скучни новини. На първа страница на „Таймс“ бе поместено кратко съобщение от Министерството на отбраната. То се отнасяше до съвместния руско-американски разследващ екип, изпратен до мястото на катастрофата на мистериозния полярен самолет, и обявяваше времето на заминаване от Сиатъл, маршрута и средствата за придвижване.
Новинарската статия беше напълно подходяща за прикритие на мисията; дадената информация беше рутинна. Ако пропуснеха да съобщят на медиите за операцията, това щеше да събуди съмнения у тях.
Но за Смит това бе крясък в тъмнината и нямаше начин да се разбере кой може да го чуе.
В хотелската си стая Ранди Ръсел се отпусна на края на леглото. Тя безцелно прокарваше ръка по златистите нишки на покривката, а мислите й се лутаха между миналото и бъдещето.
Да му се не види, тя беше много добър пилот или поне свестен, но бе твърде далече от броя на летателните часове, необходими, за да я причислят към компетентните авиатори, способни да маневрират над безлюдните арктически зони. Винаги имаше такъв проблем с Управлението. Признай, че можеш да поправиш протеклото кранче на чешмата, и те ще допуснат, че знаеш как да управляваш проект за контрол на наводненията.
Сложната част на уравнението, разбира се, беше гордостта, която винаги задушаваше думите „Не, не мога да се справя“.
И най-вече не можеше да се реши да каже тези думи на Джон Смит.
Какво проклятие я обвързваше с този човек?
Винаги щеше да помни най-лошия скандал, който някога преживя с по-голямата си сестра, ледения бяс, който беше усетила, когато София се появи с годежния пръстен от Смит на пръста си, и грубите предателски думи, които беше изсипала върху Софи, преди горделиво да си тръгне от апартамента й.
Най-лошото беше, че тогава София отказа да се съпротивлява.
– Джон съжалява за това, което ти е причинил, Ранди – беше казала тя с онази нейна усмивка на по-голямата сестра. – Съжалява повече, отколкото някога ще можеш да разбереш или поне ще поискаш да разбереш.
Ранди никога нямаше да разбере, вече не.
Тя беше почнала да смъква ципа на единия си велурен ботуш, когато на вратата се чу тихо почукване. Издърпа ципа обратно нагоре, отиде до вратата на стаята и внимателно провери през шпионката на вратата.
Насреща чифт присвити сиви очи отвърнаха на погледа й.
Ранди издърпа лоста и предпазната верига и премести подгизналата от влага кърпа от прага на вратата.
– Нещо не е наред ли, професоре? – попита тя, докато отваряше.
– Не съм сигурна – отвърна Валентина Метрас с хладен тон. – Затова съм дошла, да разбера. Трябва да поговорим, мис Ръсел, по-специално за вас.
Малко стресната, Ранди отстъпи назад и историчката се шмугна край нея в стаята.
– Тук безопасно ли е? – попита безцеремонно тя.
– Проверила съм за бръмбари – отвърна Ранди, като затвори и заключи отново. – Чисто е.
– Добре. Тогава може да минем на въпроса. – Валентина застана в средата на стаята със скръстени ръце. Внезапно се обърна с лице към Ранди. – Какво нередно има между теб и Смит, по дяволите?
С непринудената си приветливост по време на вечерята професор Метрас не беше направила впечатление, че е такава застрашителна личност. Но сега в позиция на атака очите й бяха стоманени и Ранди беше наясно, че дори без токчетата си брюнетката беше с няколко сантиметра по-висока.
– Нямам представа за какво говорите, професоре – резервирано отвърна Ранди. – Между подполковник Смит и мен няма проблеми.
– О, моля ви, мис Ръсел. Атмосферата на масата беше толкова напрегната, че можеше да я засече гайгеров брояч. Никога преди не съм работила нито със Смит, нито с вас, но доколкото разбирам, в миналото вие сте работили с подполковника. Освен това предполагам, че и двамата сте сравнително компетентни членове на клуба, иначе нямаше да сте тук. Но също така е видно, че нещо между вас се е объркало.
По дяволите! А Ранди се гордееше с начина, по който сдържа емоциите си и не издава нищо от личния си живот.
– Няма за какво да се тревожите, професоре.
Метрас нетърпеливо тръсна глава.
– Мис Ръсел, аз съм професионалистка в тази игра. Това означава, че не работя с хора, на които не вярвам, а в момента не вярвам на никого. Преди да направя и една следваща крачка в тази операция, искам да знам какво точно става между евентуалните ми колеги – с подробности!
Ранди успя да разпознае гамбита в играта: състояние на война, вероятно фалшиво и внезапно стремително нападение. Метрас не просто изискваше информация. Тя изпробваше, тестваше реакцията на Ранди.
Служителката на ЦРУ потисна инстинктивно избликналия си гняв.
– Предлагам да обсъдите въпроса с подполковник Смит.
– О, със сигурност смятам да го направя, скъпа. Но той в момента не е на разположение, а ти си тук. Освен това Смит, изглежда, се справя с тези истории по-добре. Явно ти си тази, която е завързала връзките си на възел. Осветли ме.
Тази жена изглеждаше все по-разярена или поне такава беше пожелала да е в момента.
– Мога да ви уверя, че каквито и отношения да съм имала с подполковник Смит в миналото, те няма да се отразят по никакъв начин върху сегашната ни задача.
– Аз ще отсъдя дали е така – безизразно отвърна Метрас.
Ранди усети как самоконтролът й се пропуква.
– Тогава може да отсъдите, че това изобщо не е ваша работа!
– Да пазя кожата си е моя работа, мис Ръсел, а й отделям много обич и внимание. А в момента надушвам неприятен екип и прекратена мисия преди още да е започнала заради проблеми между личния състав. Аз съм един от специалистите в мисията, следователно крайно необходима. Подозирам, че подполковник Смит също. Остава късата клечка да се падне на малкото момиче с хеликоптера. Уверявам те, че можеш да бъдеш заменена, скъпа. Ей сега излизам оттук и ще те сменя!
Конфронтацията приближаваше критичната си точка. Но и двете жени признаваха, че ако някоя нанесе удар, нямаше да е само скубане и драскане между котки; едната, другата или и двете щяха да са мъртви или фатално осакатени за секунди.
Накрая Ранди на пресекулки си пое дълбока глътка въздух. Майната й на тази жена, майната му на Джон Смит, майната ми и на мен. Но ако щяха да действат заедно, Метрас имаше правото да пита, а Ранди беше длъжна да отговори.
– Преди десет години един млад офицер, в който бях много влюбена, служеше в мироопазващите сили на Сомалийския полуостров. Щяхме да се оженим, щом той се прибереше. Но той се зарази с нещо от африканския болестотворен басейн, нещо, което медицината едва започваше да разпознава. Евакуираха го на военноморски болничен кораб и го поставиха под наблюдението на военен лекар, който в момента служеше на борда.
Валентина, общо взето, се отпусна.
– Подполковник Смит?
– Тогава беше капитан. Постави погрешна диагноза. Предполагам, че всъщност грешката не е била негова. Само неколцина специалисти по тропическите болести откриваха тази болест по онова време. Но моят годеник почина.
Тишината отново завладя стаята. Ранди пак си пое дълбоко въздух и продължи.
– Малко по-късно майор Смит се запозна с по-голямата ми сестра София. Тя също беше лекар и микробиолог изследовател. Влюбиха се и смятаха да се оженят, когато той я убеди да отиде да работи с него в американския Медицински институт за инфекциозни болести. Помните ли чумата „Хадес“?
– Разбира се.
Ранди беше приковала поглед в скучните мотиви на тапетите.
– Военномедицинският изследователски институт за инфекциозни болести беше една от първите агенции, повикана, за да се опита да изолира болестта и да намери лекарство. Докато работеше с чумата, сестра ми се зарази.
– И тя също е починала – тонът на Валентина Метрас съчувствено омекна. Тестът беше приключил.
Ранди вече можеше да погледне другата жена в очите.
– Оттогава се е случвало да работя с Джон Смит по няколко различни задачи. По някаква причина ние все се засичаме – тя продължи с горчива усмивка. – Стигнала съм до извода, че той е добър оперативен агент и като цяло добър човек. Освен това признавам, че това, което се случи в миналото, е… минало. Обещавам ви, професоре, че няма да има проблеми да работя с него като мой ръководител в екипа. Той си знае работата. Просто когато се срещаме, в началото винаги се налага да се справям с някои спомени.
Валентина кимна.
– Разбирам.
Тя тръгна към вратата, но спря на средата на пътя.
– Госпожице Ръсел, искате ли утре да закусвате с мен, преди да се качим в самолета?
Въпросът сякаш не предполагаше избор.
Този път Ранди открито се усмихна в отговор.
– С удоволствие, професоре. Можете да ме наричате Ранди.
– А мен Вал. Извинявам се, че така рязко те притиснах. Не бях много сигурна каква е историята. Чудех се дали няма да попадна в разпадането на някаква бивша любовна връзка.
– Между Джон и мен? – Ранди мрачно се подсмихна. – Няма вероятност.
На лицето на другата жена се появи още по-широка усмивка.
– Хубаво.
След като Валентина Метрас си тръгна, Ранди помръкна. Нямаше причина чернокосата историчка да изглежда толкова доволна от последния отговор, който беше получила.
11
Над пролива Хуан де Фука
Полет 737–400 на „Аляска Еърлайнс“ профуча над осеяната с острови ивица вода, която разделяше полуостров Олимпик и Съединените щати от остров Ванкувър и Канада. Самолетът зави под ъгъл на северозапад, а парцаливите облаци докосваха корема му. Когато боингът се снижи на своята крайцерска височина, Джон Смит откопча колана на седалката си. Сутрешният полет по средата на седмицата до Анкоридж беше наполовина празен и той имаше двойния лукс да пътува без спътник до него и място на широката редица „А“ точно зад преградата на пилотската кабина.
За първи път от седмици той беше в цивилни дрехи, заменил униформата си с дънки „Ливайс“ и доста поизносена памучна фланелка. Промяната беше приятна. Хвърляйки поглед назад към седалките, можеше да види Ранди Ръсел и професор Метрас разположени по-назад в салона.
След предишната нощ Ранди беше възвърнала самообладанието си в негово присъствие. Вдигна очи от наръчника за управление на хеликоптери, който четеше, и му прати бегла усмивка.
Професорката също четеше с нос, заровен в мащабно, осеяно с отметки изследване върху военновъздушните сили на Варшавския договор.
Професорка. Още му звучеше особено.
Неговото куфарче беше сложено под седалката, пълно с най-нова информация от Института за инфекциозни болести по бързо диагностициране и разпознаване на разновидностите на антракса и тяхното лечение. Скоро щеше да ги прегледа, но засега се чувстваше добре, облегнат назад, с опънати крака и с очи, притворени срещу топлото сутрешно слънце, което струеше през прозорчето на салона. Скоро нямаше да има нито време, нито възможност да се разтовари до такава степен.
– Имаш ли нещо против да седна до теб, Джон?
Той се откъсна от полудрямката, в която беше потънал. На пътеката стоеше Валентина Метрас, в ръката й димеше чаша кафе, а лицето й беше някак весело.
Смит също се ухили в отговор.
– Защо не?
Тя се шмугна край него и се сгуши на седалката до прозореца. Професорката явно беше от жените, които предпочитат да са елегантни при всякакви случаи. Тази сутрин носеше черен пуловер с орнаменти и ски гащеризон, а косата й беше повдигната на лъскав кок, който, изглежда, й беше любим. За момент Смит осъзна, че се чуди колко далеч може да стигнат тези черни, лъскави къдрици, ако ги пусне да падат свободно по гърба й.
Независимо от приятното разсейване, той все пак стрелна бързо поглед наоколо, за да провери обстановката. Редиците с места от другата страна и зад тях още не бяха заети и това им предоставяше възможност за уединение.
Валентина също беше предпазлива. Когато говореше, държеше гласа си снижен под воя на двигателите.
– Помислих си, че можем да използваме тази възможност да поговорим, преди човекът за връзка да се присъедини към нас. Кажете ми, подполковник, как смятате да се държите с нашия галантен руски съюзник?
Това беше уместен въпрос.
– До доказване на противното ще трябва да приемем, че всички братя са доблестни, а всички сестри – целомъдрени – отвърна Смит. – Докато виждаме, че руснаците играят честно с нас, и ние ще се отнасяме така с тях. Но оперативната дума е „виждаме“. Нашите инструкции са да действаме така, сякаш са ни подготвили изненада. Трябва да допуснем, че руснаците имат и друг залог в тази история.
Метрас отпи глътка от кафето си.
– Мисля, че можем да наречем това заслепяващата светкавица на очевидното.
Трябваше да се наведат по-близо един към друг, за да говорят, и Смит не можа да не забележи, че неговият помощник-офицер ухаеше приятно на „Алпийски цветя“ на Герлен.
– Така че ако руснаците се опитат да ни заблудят – Смит преплете пръсти върху корема си, – защо ще го правят? Какво не виждаме ние?
– Бих казала, че ще е по-добре да формулираме въпроса: какво не искат те ние да видим – отвърна тя. – Откакто излезе тази новина, си общувам по мрежата с няколко от моите приятели – любители на историята, и открих нещо доста интересно за катастрофата на „Миша 124“.
След края на студената война има широка… предполагам, че може да я наречем гласност, която съществува между военните историци от двете страни на конфликта. Без да е необходимо да се тревожим за ограниченията за сигурност, ние питаме защо е било направено това, къде и от кого. В повечето случаи получаваме отговор.
До днес нашите колеги отсреща, в Руската федерация, бяха забележително отзивчиви, дори за големите си военни гафове като потънали атомни подводници и разпръснат нервнопаралитичен газ.
Но не и по този въпрос. Преди да бъде открито мястото на падналия „Миша“, в никой от архивите на бившите съветски военновъздушни сили, до които ни е предоставен достъп, не беше споменато за никаква ескадрила Ту-4, която да е изгубила бомбардировач през март 1953 година, в никакъв вид рутинно изпитание, никъде.
– И не се споменава за биологично оръжие в Арктика, състоящо се от два тона антракс? – подсказа й Смит.
Тя тръсна глава, после отметна назад кичур гарвановочерна коса, паднала на челото й.
– Нито дума, докато руснаците не повдигнаха въпроса пред нашия президент.
Информацията за товар с биологично оръжие, носено от специфичен изтребител, много вероятно е била класифицирана по съображения за сигурност. Но точно този „Бик“ и целият му екипаж са били напълно изтрити от цялата редовна документация на червените военновъздушни сили. Спешно са искали да го накарат напълно да изчезне. И мисля, че единствената причина Руската федерация сега да признава за съществуването му е, защото той седи там, пред Бог и всички останали хора.
Докато смилаше информацията, Смит за момент погледна покрай Валентина навън през яркоосветения прозорец.
– Това е интересно – провлачено отвърна той. – Ето за какво се чудех аз. На мен ми изглежда много странно, че някой ще рискува да натовари живо биологично вещество като част от тренировъчно упражнение. Здравият разум би диктувал за изпитания да се използва някакъв вид безвредно, неактивно съединение.
Валентина сви рамене.
– Така си мислите вие, така мисля и аз. Но все пак ние не сме руснаци. Те са склонни да вършат нещата по различен начин.
Вземете злополуката в Чернобил – продължи тя. – Ние не бихме построили голям, захранван с електричество реактор, с лесно възпламенимо графитно ядро, но руснаците го направиха. Ние няма да построим голям ядрен реактор без подходящ удържащ го купол, но руснаците го направиха. И ние не бихме провели серия от тестове за екстремен срив в системата върху голям, незапечатан реактор с графитно ядро, но руснаците определено го направиха. Не мисля, че можем да даваме каквито и предположения по този въпрос.
Смит кимна.
– Тогава няма да го правим. А сега да преминем към нещо друго. Познавам състоянието на сегашната програма за биологично оръжие на Руската федерация, но вие сте нашият експерт по старите съветски системи. Каква е вероятността бомбардировачът да носи нещо друго освен добрия стар антракс?
Тя въздъхна.
– Трудно е да се каже. „Миша 124“ е самолет, който може да е бил използван за еднопосочна трансполярна бойна мисия срещу стратегически цели в Съединените щати. Като се има предвид това и след като знаем, че самолетът е бил въоръжен, трябва да е носел някакъв вид боеприпаси: ядрени, биологически или химически. Руснаците не биха позволили бомбардировач с далечен радиус и елитен екипаж да пренася нещо по-маломощно.
Тя отпи още глътка от кафето си и се изви, за да го погледне право в очите.
– Що се отнася до специфичния агент, онези времена са преди екзотичните подобия на ебола и преди напредналото генно инженерство. Налагало се е да се задоволяват с това, което дава майката природа. Голямата тройка, с която всички си правели шеги, била антракс, едра шарка и бубонна чума. Антраксът бил предпочитан, защото се произвеждал лесно и евтино в големи количества и военните го контролирали.
Смит навъсено се замисли.
– Ако там има чума или едра шарка, най-вероятно няма за какво да се притесняваме. Патогените сигурно отдавна вече не са активни. Но защо да лъжат за тях? Който и да е от трите варианта, е еднакво неприятен, а и щом стигнем до мястото, така или иначе ще разберем за тях.
– Точно така – потвърди Валентина, накланяйки глава. – Ето защо не може да е просто заради наличието на самия биоагент. Те вече си признаха за него. Трябва да има намесен и някакъв извънреден фактор, който ние не разбираме. Освен казаното стоящият пред вас свидетел не знае нищо друго. Но определено съм сигурна в едно нещо.
– Какво е то?
Тя пак отпи от кафето си.
– Когато влезем в онзи самолет, ще се случи нещо много странно.
