Текст книги "Мистерията „Миша“"

49

Южният бряг на остров Уензди

– Как се справяш? – Смит хвърли поглед към скривалището от плътен сняг.

– Пак ти казвам, добре съм! – сопна се в отговор Ранди. – За Бога, Джон, не ме закриляй!

– Ставаш сприхава – каза доволно Смит. – Това е добър знак.

– Не съм… – Тя се спря, после смутено се ухили. – Наистина съм добре. Ти си способен лекар.

Бяха се укрепили върху парче земя, което се подаваше навън от южната страна на острова – позиция, която им осигуряваше и прикритие, и поглед отвисоко към бреговата ивица на изток и на запад. През последните няколко дни ледените блокове се бяха сковали по-здраво и сега морето и брегът се различаваха единствено по това, че морският лед беше по-натрошен и неравен.

Той повдигна вежди.

– Мерси. От известно време не съм практикувал и се опасявах, че съм позабравил малко технологията.

Ранди вдигна ръка от приклада на Валентининия модел 70 и сви облечените си в ръкавица пръсти.

– Още нито един не е паднал.

– Все пак искам да те види добър дерматолог, когато се махнем оттук. Може да смъкнеш малко кожа и ръцете ти трябва да се наблюдават за инфекция.

Ранди въздъхна във вихрушка от пара.

– Джон, повярвай ми, изобщо не си забравил технологията. И ти като всички лекари вдигаш пушилка! София щеше да се гордее с теб.

За момент настъпи мълчание; после Ранди излезе от неловкото положение с още една усмивка.

– Наистина щеше, да знаеш.

Разговорът им беше прекъснат от дращене на ботуши и ръкавици по леда. Григорий Смислов се шмугна до тях в лисичата дупка, като се придържаше ниско до земята и пълзеше на ръце и крака. Руснакът беше установил втори наблюдателен пост по-навътре в позицията и така имаше по-добра видимост на изток.

– Планът проработи – каза той малко задъхан. – Спецназовците. Идват към нас по крайбрежната диря.

– Къде са те?

– На около километър, в долния край на пътеката, идват откъм подножието на Западното възвишение.

Смит първо погледна часовника си, а после хвърли поглед към снежен насип в края на прикритието. Запалката предавател стоеше върху насипа с извадена антена.

– Работи. Привличаме ги. И синхронът май се получава. Колко са?

– Шестима. Явно пак са се разделили на две.

– Да му се не види! Надявах се на целия взвод. – Смит се пресегна и прибра предавателя. Прибра антената и го сложи в джоба си. Беше изпълнил предназначението си.

– Другите сигурно идват след тях – добави Смислов.

– Може би, но вероятно няма да стигнат навреме, за да направят услуга на нас или на себе си. Дай ми бинокъла.

Смислов откачи чантичката на бинокъла и я подаде на Смит. Той се повдигна на колене и насочи бинокъла на запад към научната станция, като проследяваше пътя на маркираната с флагчета крайбрежна диря.

– Виждаш ли я вече, Джон? – попита Ранди.

– Още не… Чакай малко. Да! Ето я. Бяга.

През увеличителното стъкло той можеше да види как Валентина подтичва по пътеката с привидна лекота, а червените и зелени цветове на дрехите й, по-точно дрехите на Ранди, я открояваха на фона на огряната от слънцето снежна повърхност. И отново синхронът се получаваше така, както Смит се бе надявал. Той насочи бинокъла по-далеч и успя да различи хълмчето с антената, което гледаше към научната станция. Иззад хълма сякаш се издигаше дим, а от отсамната страна срещу тях идваха фигури, големи колкото мухи. Мъжете, разгърнати в линия, бързаха надолу към брега в преследване на другата малка цветна точица, която се движеше към позицията на Смит.

– Вал придвижва нейния дял! Пет… шест… осем – по дяволите, и тук не са толкова, колкото ми се иска.

Смит се извъртя по оста на 180 градуса и проследи източния бряг. Там беше другата половина от уравнението, частта на спецназовците. Само един човек следваше утъпканата пътека. Другите пет се бяха разгърнали от двете й страни и се тътреха със снегоходки. Руснаците бяха по-близо от групата, която идваше от научната станция, но те пък се движеха по-бавно. И засега с позицията, която блокираше тяхната пряка видимост, никоя от двете приближаващи сили не беше разбрала за другата. Смит изчисли наум времето и дистанциите. Да. Щеше да се получи точно толкова добре, колкото имаха право да очакват.

– Дами и господа – каза той, сваляйки бинокъла. – Пресрещат се. Ранди, дай знак на Вал.

Ранди за последен път набързо полира с ръкава си стоманеното сигнално огледало. Като надникна през малкия визьор в средата, тя улучи точката на Валентина Метрас в снега. Изви под ъгъл огледалото и предизвика един-единствен отблясък, който, ако не го търсиш специално, можеше да се сбърка със слънчев лъч, отразен от снега.

След няколко секунди преследваната точка просветна в отговор.

– Тя потвърди – докладва Ранди.

– Така. Само това можем да направим тук. Да се изтегляме.

– Това не ми харесва, Джон – разпалено зашепна Ранди. – Тази част изобщо не ми харесва!

– И аз не съм очарован от нея. – През бинокъла той виждаше Вал вече като човешка фигура, която без усилие се движеше, сякаш беше излязла на сутрешен крос. „Да водиш своите войски в битка е лесно. Но ако трябва да ги оставиш там сами, е наистина много тежко.“

– Тя дори няма оръжие, мамка му!

– Не мислеше, че ще й потрябва. – Смит тръшна бинокъла обратно в чантичката.

– Много се надявам да разбираш, че тази жена е просто безнадеждна фукла – каза Ранди, като пристягаше своите подобни на мечешки лапи снегоходки.

– О, да, абсолютно категорично. И като говорим за оръжия… – Смит извади своя револвер от кобура в джоба на якето си и подаде оръжието на Смислов с приклада напред. – Може да ти е от полза днес, майоре. Този работи, гаранция.

Смислов се ухили, прие пистолета и го прибра в джоба си.

– Приятно ми е да го чуя. Неотдавна имах крайно разочароваща случка с американско оръжие.

Валентина Метрас беше хищник и ловджийка и по вроден инстинкт, и по лично предпочитание. Но като преуспял хищник тя разбираше какво е нужно, за да преуспяваш, тоест да оцеляваш като плячка.

Да оставаш жив, когато периодично си в ролята на преследвано животно, даваше възможност не само да знаеш кога да бягаш, но кога, къде и как да се криеш и моментът, в който тя трябваше да прекъсне следите си и да изчезне, почти беше настъпил.

Единственият отблясък на огледалото от върха на позицията й беше съобщил, че планът на Джон Смит е в ход. Спецназовците се придвижваха към смъртоносната зона от другата страна на прикритието. Две просветвания щяха да значат отмяна, а за нея – да продължава да се движи и да изтласка преследвачите си под огъня на дългоцевните пушки от върха на укреплението.

Както изглеждаше, техните неподозиращи съюзници, спецназовците, вероятно щяха да свършат работата вместо тях.

Смит беше организирал добре своето сражение. На страната откъм брега, над стеснен, осеян с големи скални блокове плаж се издигаше десетметрова скала, докато откъм морето мястото действаше като нос на кораб – трупаше силно нащърбена и разхвърляна купчина ледени блокове. Това беше естествено природно стеснение и превъзходно място да се избият, защото не оставяше пространство на никоя сила да маневрира или успешно да се изтегли.

Сега тя само трябваше да се провре и да избяга изпод кръстосания огън, а струпаните ледени блокове представляваха чудесен лабиринт, в който можеше да изчезне.

Валентина вече започна да поглежда назад. Мъжете, които я преследваха, бяха вероятно на четвърт миля зад нея и бавно се приближаваха. Тя умишлено беше забавила крачка и така им позволи да я настигнат, като с тази примамка висеше на косъм от вероятността да влезе в обсега им на стрелба.

Стратегията й действаше.

Валентина нямаше ясна представа колко близо са спецназовците, затова не посмя да губи време. В мига, в който заобиколи заострения край на позицията и прекъсна пряката видимост на преследвачите си, тя свърна настрани към леда в морето и се покатери върху високия колкото човешки ръст леден хребет в края на плажа.

Като прекрачваше от утъпкания път, Валентина внимателно обмисляше всяка своя стъпка и опиране с ръка и скачаше от един леден блок, поръсен със сняг, на друг – като човек, който прекосява поток по нападалите камъни – и се стремеше да оставя възможно най-малко следи. Беше невъзможно да не остави никакви следи. Преследвачите й щяха да видят къде свършват дирите от ботушите й върху основната пътека, но тя се опитваше да ги обърка, за да задържи тази част от врага в смъртоносната зона до пристигането на другата част.

Проправи си път на около двайсет метра от брега и пак кривна на запад – като хитър белоопашат елен, който се върти зад дебнещия го ловец. Тук, над морето, ледът беше живо същество – по-мек, със зеленикав оттенък; измяташе се и се трошеше с покачването на водата при прилив и потъваше със спадането при отлив, а теченията отдолу го влачеха. Като дръпна спасителното одеяло, което носеше, Валентина го наметна като камуфлажна пелерина с бялата страна навън. Сниши се и запълзя на четири крака, като оставаше под външния ръб на ледените блокове.

Тя се движеше безшумно, но веднъж едва не изскимтя от страх, когато пред нея изригна кашкава смарагдова локва от ледени кристали и Валентина се озова буквално нос срещу нос със също толкова потресен пръстенов тюлен. Тюленът изпръхтя в лицето й и се гмурна обратно през дупката си за дишане, като остави Валентина да успокои своето дишане.

Тогава тя чу гласовете откъм брега. Преследвачите й бяха стигнали до края на следата. До тук беше. Времето за тичане беше свършило. Като придърпа бялото предпазно покривало по-близо, тя се сля с една вдлъбнатина между струпаните ледени блокове. Прибра краката си плътно към брадичката, обви ръце около коленете си и зае позата пу нинг му или „да се криеш като камък“ на бойното изкуство нинджуцу. Освен това издърпа деколтето на анорака върху устата и носа си и задиша вътре в дрехите, за да разсее струйката пара от дъха си. Валентина Метрас се превърна в още един леден блок.

Паковият лед под нея проскърцваше и въздишаше. Гласовете заглъхнаха в случайно откъслечно мърморене. Досега контрабандистите би трябвало да са се досетили какво е направила и къде е отишла. Досега някой би трябвало да стои върху ледените блокове и да обхожда с бинокъл.

Той щеше да гледа за цветове и движение. Ако лишеше ловците си и от двете, щеше да остане невредима, поне за известно време. За съжаление Ранди Ръсел се беше изплъзнала на тези хора по съвсем подобен начин. Съмнително беше, че ще се откажат втори път просто ей така. Те щяха да търсят. Щяха да мислят. Щяха да го обсъдят за минута. Ще започнат да се оглеждат за нея из леда в морето.

Поне докато руснаците не налетят на тях.

Валентина се съсредоточи в дишане без движение на гърдите. Не беше по-лошо, отколкото да чакаш в засада като леопард, само че не можеше да вижда, а точно нея търсеха. Тя изтласка другите си сетива извън втората кожа на спасителното одеяло, като се ослушваше за стържене от напрегнато дишане или вибрациите на стъпки върху леда. Пръстите й се преместиха към ръкава на анорака, върховете им докоснаха дръжката на ножа, прикрепен под лакътя й.

Джон и другите трябваше да имат вече голяма преднина. Щяха да се придвижват към станцията покрай подножието на хребета. С количеството оръжия, които ще вземат и теоретично ще присвоят от спецназовците, щяха да имат по-голям шанс, когато започнат да обстрелват със снайперистки огън станцията и площадката за кацане. Разделяй и владей. „Добра стратегия, Джон.“

Тя преглътна и й се прииска да можеше да сложи в уста шепа сняг. Да видим какво ще прави, ако спецназовците не се появят. Не биваше да чака да се натъкнат на нея. Трябваше да скочи и да намушка най-близкия човек. Да събори втория до нея с удар. Да задигне автомат и муниции. Да държи прикритието си зад ледените блокове, да увеличи жертвите и да спечели време за Джон и Ранди.

Е, и това беше някакъв план.

Къде, по дяволите, се губеха проклетите руснаци? Не ставаше ли винаги така? Наоколо никога няма болшевик, когато ти е нужен.

Някой наблизо извика стреснато и изтрещя картечен пистолет. Валентина моментално се вцепени, после осъзна, че не е имало сътресение от удар с куршум. Отвърна друго автоматично оръжие – по-острият и по-пронизителен трясък на малокалибрен автомат. Тя разпозна „Калашников АК-74“. Спецназовците току-що бяха пристигнали!

Последваха още викове. Един крясък заглъхна. Размяната на изстрели внезапно се разрази.

Валентина си позволи истинска, дълбока глътка въздух. Като примигна за момент към пречупената от снега слънчева светлина, тя се измъкна изпод камуфлажното одеяло. Като измъкна един от ножовете си, тя започна да се плъзга по корем през деформирания лед, като се движеше към сърцето на разгарящия се огън.

Заповедите на Джон бяха недвусмислени. Щом враговете им се срещнеха, тя трябваше да отстъпи и да се оттегли веднага. Но Валентина беше избрала по-свободно тълкуване на „веднага“. Имаше намерение малко да се забави, да окаже военна помощ и на двете страни от конфликта.

При първия грохот от автоматична стрелба Джон Смит рязко спря и се обърна назад. После, когато някой отвърна на огъня и грохотът стана по-силен, Смит съумя да се ухили. Това беше битка, не екзекуция.

Те се движеха с ускорена крачка покрай подножието на централния хребет и внимаваха да останат скрити от пътеката по брега. Вървяха със снегоходки и се затрудняваха, но вече бяха изминали голяма част от разстоянието до научната станция. Сега, само ако успееха да заемат висока позиция над площадката за излитане и хеликоптера на Кретек, без да ги видят, щяха да имат шанс да осуетят неговите намерения.

Въпросителните бяха Вал и Ранди. Щеше ли Вал да се отърве и да се върне при тях и можеше ли Ранди да издържи на темпото? Ранди се беше отпуснала върху Смислов със затворени очи, а загриженият руснак наполовина я поддържаше, докато тя си поемаше въздух. Ранди не носеше нито раница, нито оръжие и той не можеше да се съмнява в нейната твърдост. Но да тичаш със снегоходки беше убийствено дори за човек, който още не е довършен от хипотермия.

– Ранди?

Тя вдигна поглед, а потъналите й в сенки очи бяха свирепи.

– Върви! – прошепна тя. – Просто върви!

Три стълба дим се издигаха над станцията на остров Уензди. Сега и трите хижи горяха. Останалите охранителни групи се бяха изтеглили плътно до хеликоптера, пилотите и сапьорите бяха на борда, а затоплящите калорифери около двигателите бяха съборени. Кретек крачеше предпазливо до голямата летателна машина, а безпокойството му нарастваше.

Погледна надолу към автомата, който носеше. MP-5 беше професионално оръжие и жената, която го беше носила, беше ненадминат професионалист. Ами другите, за които му бяха казали? Тази професорка по история, руският и американският офицер? И те ли бяха от същата порода като фаталната малка блондинка? Ами водачът на екипа, този Джон Смит? Очевидно името му беше най-нескопосното прикритие. Кой беше той всъщност?

За хиляден път погледът на Кретек профуча по височината над станцията. Вкуси кръвта на напуканите си от студа устни. Надушваше и друго освен дима от горящите хижи. Надушваше зловонието на загниваща акция.

Това беше грешка. Реагира, без да мисли, когато прати Михаил след момичето. Да се появи над лагера беше прекалено удобно и той беше налапал пуснатата стръв прекалено бързо. Някой кроеше нещо.

В обичайната си работа, във всяка друга работа, щеше да прекрати акцията и да бяга. Но това беше най-важната работа. Вече никога нямаше да има такава възможност.

Изведнъж той спря да крачи и изкрещя нагоре през отворената врата във фюзелажа на хеликоптера:

– Пригответе се да запалите двигателите.

Един от специалистите по експлозиви се надвеси от вратата.

– Още не съм нагласил дистанционния детонатор на другия хеликоптер, сър.

Понеже беше близо до кацналото „Хало“, по-малкият „Джет Рейнджър“ не можеше да бъде взривен, докато те не се вдигнеха във въздуха.

– Тогава се заемай с него! – нетърпеливо се сопна в отговор Кретек. – Излитаме.

– Ами Влахович и другите?

В този момент над хълмчето отекна глуха вълна от далечни изстрели – множество автоматични оръжия си разменяха изстрели.

Всички замръзнаха на място, заслушани. Тогава Кретек разби вцепенението с крясък.

– Всички на борда! Всички на борда веднага! Запалвайте проклетите двигатели! Изчезваме оттук!

Газовите турбини се задвижиха с глух стон, а огромните роторни витла изсвистяха над тях. Охранителният периметър се сви до хеликоптера, мъжете мятаха оръжията си през отворената врата и пропълзяваха след тях. Кретек последен се качи на борда, когато раздуханият сняг започна да се издига като торнадо около гигантския летящ кран.

Кретек се втурна към пилотската кабина.

– Вдигайте ни във въздуха! – изкрещя той, като се облегна между пилотските седалки. – Водете ни на мястото на катастрофата!

Пилотът се извърна от мястото си и погледна назад към своя работодател.

– Не тръгваме ли след другите? – Той беше бивш канадски военноморски пилот, уволнен заради малтретиране на жена си. Може да беше морално пропаднал, но още помнеше как се правеха едно време нещата.

– Морето е замръзнало – каза Кретек със свиреп поглед през предното стъкло. – Могат да се върнат и пеша.

Бяха на половин миля преди станцията, когато видяха проблясващото червено туловище на „Хало“ да се издига иззад хълмчето с антената. Грамадната машина увисна успоредно на хребета, като се издигаше на пълна мощност. Смит и другите инстинктивно легнаха по лице на снега и камуфлажите им се сляха с фона. Хеликоптерът профуча почти директно над тях и се насочи към централните възвишения и седловината между тях.

– По дяволите! – побесня Смит, като се изправи на крака, втренчен в отлитащия хеликоптер. – Надявах се, че като ги разделим, ще ги държим притиснати! Изоставят своите хора!

Ранди поклати глава, докато се изправяше на колене.

– Изобщо не им пука, Джон. Те са престъпници, а не войници. Съвсем искрено и сериозно пет пари не дават.

– Какво ще правим сега, подполковник? – попита Смислов.

– Минаваме на план Б.

– Какъв е план Б?

– Зависи какво е останало в станцията. Да вървим!

Михаил Влахович напипа и извади малката белгийска ръчна граната от джоба на якето си, като чувстваше, че куршумите удрят от другата страна на ледения блок, зад който беше пропълзял. Извади иглата, перна предпазната халка да се освободи, преброи до две и метна гранатата над главата си. Изчака да чуе глухия гръм на детонацията, после се измъкна зад ледения къс, като се заклати през замръзналия плаж, за да застане под ъгъл на хората, стреляли в него.

Влахович се надигна на колене, видя ранен спецназ, който се свличаше до друг ударен войник, и насочи аграма, като изпразни автомата в един-единствен продължителен откос като осморка, който погълна и ранения, и умиращия.

Щом затворът щракна и отвори празния патронник, Влахович усети тишината. Той беше стрелял последен. Единствените звуци, които се чуваха, бяха проскърцването и воят на ледените блокове и свистенето на собствения му дъх. Като се олюляваше, той се изправи на крака и издърпа нов пълнител от торбичката с патрони на колана си.

Руснаците бяха изникнали от нищото, докато вниманието на Влахович и хората му беше отвлечено в търсене на жената. Очевидно спецназовците също бяха толкова изненадани от присъствието на контрабандистите, колкото и те самите. Това беше неочакван сблъсък, неизбежно най-хаотичната и свирепа битка.

– Лаело – изрева той, като изхвърли празния пълнител и блъсна за презареждане пълния в магазина. – Лаело!… Врасек!… Пришкин! При мен!

Никой не отговори. По леда се стичаше кръв. Разхвърляните тела лежаха неподвижно. Техните хора и неговите.

– Лаело!… Пришкин!

Той бавно се обърна, оглеждайки се. Разгромът беше пълен. Взаимно избиване. Той беше единственият оцелял и от двете страни.

– Лаело?

Тогава чу далечното ритмично туптене на двигателите. Беше тяхното „Хало“. Не можеше да го види от своята позиция, но проследи шума от полета. Насочваше се към глетчера. Кретек беше тръгнал за антракса и Влахович знаеше с абсолютна сигурност, че той няма да се върне.

И Влахович накрая призна нещо друго, което дълго време беше таил дълбоко в себе си: че Антон Кретек рано или късно ще го предаде и изостави ето така.

– Кретек, копеле мръсно! – Той едва не пръсна гърлото си с крясъка.

– Действително не е много мил човек. – Гласът беше приветлив, женски и идваше точно зад него.

Влахович се извърна и видя, че жената стои на около шест метра от него. Преди няколко секунди я нямаше, но сега беше там и се бе появила тихо като дебнеща котка. Беше обута в червения скиорски панталон, носен от блондинката, която бяха заловили предния ден, и зеленото яке с прекалено дълги ръкави, което тя беше свалила от мъртвия племенник на Кретек. Но това не беше русата американка с кафяви очи. Отметнатата назад качулка на якето откриваше високо вдигната гарвановочерна коса и смразяващи сиви очи, а в говора й имаше слаб британски акцент. Тя стоеше отпусната, с ръце, свободно скръстени на корема.

– Но и ти всъщност не си много мил човек – продължи тя. И тогава се усмихна.

Странен, неудържим ужас се надигна у Влахович. За този ужас нямаше оправдание. Той беше мъж със зареден автомат в ръцете, а тя – невъоръжена жена. Въпреки това се тресеше от страха, който изпитва осъденият на смърт затворник, когато чува приближаващите стъпки на своя палач. Той вдигна аграма, като се опитваше да издърпа затвора, а ужасът го правеше непохватен.

Първият хвърлен нож потъна в дясното рамо и парализира ръката му. Вторият удари в средата на гърдите проникна през гръдната кост и се заби в сърцето му.

Валентина Метрас си позволи онази единствена, дълбока, бавна въздишка. Врагът беше мъртъв, а тя и приятелите й – живи. И така трябваше да бъде. Тя застана на колене до тялото на Влахович и си взе обратно ножовете. Изчисти всяко острие с шепа сняг и ги избърса в дрехите на контрабандиста, преди да ги прибере обратно в калъфите.

Беше почнала да прибира оръжието на мъжа и останалите муниции, когато се намеси нов фактор. От това място тя имаше ясна видимост надолу по източната страна на позицията. Изправи се, закри очи срещу все по-яркото слънце и се взря към откритата част от дирята край брега.