Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 29 страниц)
– Никога не съм се съмнявал в това, Ранди. В много отношения тази работа ще е по-трудната. Ще трябва да потвърдиш подозренията ни за това какво се е случило тук, докато си пазиш гърба, за да не се случи и на теб. Освен това трябва да разбереш как е изтекла информацията от острова и на кого е предадена. Троубридж може да ти помогне в това отношение. И поради тази причина го взех тук. Каквото успееш да научиш за самоличността, източниците и намеренията на враждебните елементи, може да е жизненоважно.
Тя кимна.
– Имам някои идеи по въпроса. И ще се опитам да поправя голямото радио.
– Много добре – изражението на Смит пак се стопи. – Но докато се занимаваш с това, помни, че трябва да останеш жива, чу ли?
– Доколкото не противоречи на мисията – отвърна тя. После се опита да оживи малко изказването си. – И докато си там, в планината, съветвам те да пазиш и своя гръб от онази потайна брюнетка. Мисля, че крои планове за теб.
Смит отметна глава назад и се разсмя и за момент Ранди успя да види какво у него беше очаровало сестра й.
– Арктическият глетчер едва ли е подходящ за романтична пауза, Ранди.
– Където има воля, има и начин, Джон Смит, а според моето предчувствие тази дама има силна воля.
Застанала пред лабораторната хижа, Ранди гледаше как трите смаляващи се фигури с мъка вървят по маркираната с флагчета пътека, която водеше на изток покрай брега към централните възвишения. Снегът, общо взето, беше спрял, но мъглата, едва ли не постоянният „морски дим“ на полюсите, се сгъстяваше. Арктическият камуфлаж, който другарите й носеха, ги сля със средата, докато внезапно не изчезнаха.
– А сега какво? – Доктор Троубридж стоеше до нея под стрехата на хижата, крещящо видим в оранжевия светлоотразителен костюм за студено време, предназначен за научната експедиция. Ранди усещаше, че ученият започва да съжалява за моментния си пристъп на отговорност на борда на „Хейли“.
Той беше човек, принадлежащ на отоплените аудитории и уютните кабинети в университетското градче, а не на дивите, студени и опасни зони на света. Тя усещаше как ужасът и самотата на това място се просмукват в него. Така щеше да е и без допълнителните усложнения с „Миша“.
Освен това той поставяше под съмнение своя единствен придружител, тази чужденка с автомат, провесен на рамото й.
Ранди усети как в нея за миг нахлува презрение към учения. После, разгневена, отхвърли тази мисъл. Розен Троубридж не можеше да направи нищо, че е такъв, какъвто е, както и тя не можеше да направи нищо, че е станала такава вълчица. Нямаше право да съди кой кого превъзхожда.
– Към сателитния телефон беше прикрепена система за предаване на данни, нали?
Троубридж примигна в отговор.
– Да, по този начин повечето открития на експедицията се предаваха на университетите участници в проекта.
– Членовете на експедицията имаха ли разрешен достъп до системата с данни?
– Разбира се. Всички членове на експедицията имаха личен компютър и им се даваха по няколко часа достъп до интернет на седмица за изследванията им по проекта и за лично ползване – електронна поща и други подобни.
– Добре – отвърна Ранди. – Това ще свърши работа. Първото, което ще направим, докторе, е да съберем лаптопите.
24
Южната част на Западния връх
След първия час бяха принудени да се пристегнат с котки и пикелите им се превърнаха в нещо повече от подпори за ходене. Обезопасяващото въже, което ги свързваше заедно, също се беше превърнало повече в удобство, отколкото в тежест.
– Ето го. Последният флаг. Край на пътеката. – Смит хвърли поглед към планинския склон над тях, като проверяваше за нестабилни скални образувания и снежни козирки. – Да си отдъхнем малко.
Той и другарите му измъкнаха рамене от рамките на раниците и хлътнаха долу с гръб към отвесната стена на широката издатина, по която вървяха. Самото изкачване на практика не беше голямо предизвикателство. Не се включваше използването на питони и въже, но студът, ледът под краката и на места парчетата отчупена скала изискваха физически усилия.
Изкачваха се сред облаци, сивкавата мъгла ги обгръщаше и ограничаваше света им до радиус от петнайсет метра. Видимостта някак се подобри в посока надолу от издатината. Можеха да видят крайбрежието на Уензди, но едва правеха разлика между покритата с лед земя и покритото с лед море.
– Хидратация, хора. – Със смъкната надолу снежна маска и вдигнати очила, Смит отвори ципа на своето яке и извади манерка от някакъв вътрешен джоб, където топлината на тялото му пазеше течността.
С инстинкт на лекар той гледаше как другарите му следват указанията.
– Още малко, Вал – посъветва я той. – Това, че не усещаш нужда от вода в тази среда, не означава, че не ти е нужна.
Тя направи физиономия и неохотно изпи още една глътка.
– Не се притеснявам за входящото количество, а за неизбежното изходящо. – Валентина завинти капачката на своята манерка и се обърна към Смислов: – Това му е неприятното да имаш постоянно лекар вкъщи, Григорий. Ходи насам-натам и настоява да се наслаждаваш на доброто здраве.
Руснакът печално поклати глава.
– Разяжда те като вода, която капе върху скала. Копелето ме ограничи до десет цигари на ден, и то като се чувствам виновен за тях.
– Ако почне да ни орязва шоколада и шампанското, ще му забия лопатка за торта между плешките.
– Или водката – съгласи се Смислов. – Няма да му позволя да атакува националната ми идентичност.
Смит се изкикоти на диалога им. Скоро нямаше защо да се тревожи за духа на екипа си. Нито пък за възможностите на своите спътници.
Смислов очевидно беше преминал същия вид планинско бойно обучение и тренировки, каквито и Смит. Познаваше и можеше да прилага простите, ефективни основни елементи без ненужни обяснения. Валентина Метрас беше начинаеща, но с много стремителна крива на заучаване. Беше бърза, държеше очите си отворени и беше готова и склонна да приема инструкции – от типа хора, които можеха да се заемат и да схванат бързо което и да е умение. И въпреки цялата шлифована в изискана среда изтънченост у това слабо, издължено тяло имаше стряскащ резерв от сила и издръжливост.
За тази жена имаше да се учат интригуващи неща, мислеше Смит. Откъде беше дошла? Акцентът й беше странна комбинация от американски и британски. И как беше развила противоречивата си комбинация от дарби, които я правеха таен агент?
Щом беше един от агентите на Фред Клайн, и тя като Смит трябваше да е човек без лични ангажименти или близки отношения. Какво нещастие я беше оставило самотна?
Смит си наложи да върне мислите си обратно към непосредствените грижи. Като откопча чантичката с картата, той извади ламинирана фотокарта със секторите на остров Уензди, сканирана от полярна орбита.
– Това е най-далечната точка, до която наземната част на експедицията е стигнала. Поне официално. Оттук катераческата група, която откри бомбардировача, е започнала да се изкачва директно нагоре по склона към върха. Ние ще продължим около планината до точка над глетчера в седловината.
– Как изглежда предстоящият маршрут, полковник? – попита Смислов.
– Не лошо, ако тази карта изобщо показва нещо. – Смит подаде фотокартата на руснака. – Издатината, която следваме, изглежда, продължава още около половин миля. Щом свърши, можем да се спуснем в глетчера. Може да се наложи да поработим с въжето, но не би трябвало да е трудно. Мястото на сблъсъка е почти в основата на източното възвишение, на около миля – миля и четвърт по леда. Без размотаване би трябвало да успеем да стигнем доста преди да се стъмни.
Той погледна Метрас. Тя седеше с гръб към скалната стена, с притворени за момент очи.
– Добре ли си, Вал?
– Прекрасно – отвърна тя, без да отваря очи. – Само ми кажи, че там, където отиваме, ще ме чакат димящ, бълбукащ топъл извор, пращяща камина и кварта горещ маслен ром и всичко ще ми е наред.
– Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо, освен спален чувал и солидна доза медицинско уиски в порцията ти готово кафе.
– Далечно бъдеще, но се приема. – Тя отвори очи и отвърна на погледа му с озадачена усмивка на лицето. – Мислех, че според вас, докторите, консумацията на твърд алкохол при температури под нулата е още едно биологично не-не.
– Още не съм толкова здрав, професоре.
Усмивката й прерасна в одобрение.
– За теб още има надежда, подполковник.
25
Станцията на остров Уензди
– Не трябва ли да имате разрешително или нещо подобно? – внезапно попита доктор Троубридж.
Ранди разсеяно вдигна поглед от редицата с шест еднакви лаптопа „Дел“ върху лабораторната маса.
– Какво?
– Тези компютри съдържат лични документи и информация. Не трябва ли да имате някакъв вид разрешително, преди да почнете да се ровите из тях?
Ранди сви рамене и пак се обърна към компютрите, като натисна поредица клавиши.
– Откъде да знам, докторе.
– Ами, вие сте някакъв вид правителствен… агент.
– Не помня да съм казвала това.
Шестте екрана светнаха и започнаха цикъл на зареждане. От шестте само два изискваха парола за достъп: този на доктор Хасегава и на Стефан Кропоткин.
– Все пак, преди да мога ви позволя навлизане в личното пространство на хората от експедицията, трябва да има някакво…
Ранди въздъхна и впи гибелен поглед в Троубридж.
– Първо, докторе, няма откъде да взема разрешително. Второ, няма на кого да представя разрешителното и, трето, изобщо не ми пука! Ясно?
За момент Троубридж притихна, разгневен от поражението, и се обърна, загледан през прозореца на лабораторията.
Отново насочила внимание към компютрите, Ранди методично зареди и провери първо четирите достъпни системи, като преглеждаше електронната поща и списъците с адреси. Нищо от складираната кореспонденция не й се наби на очи. Професионални и лични занимания, писма от съпруги, роднини и приятели. Англичанчето Иън явно беше в много добри отношения с поне три различни момичета, а американката Кейла подготвяше сватба с годеника си.
Никой, изглежда, не бъбреше открито с никаква позната терористична групировка и не разменяше официални писма със сирийското Министерство на отбраната. Това, разбира се, беше безсмислено. В интернет изобилстваха безброй много прикрити контакти и препредаващи пунктове за подобни организации, точно както имаше безброй прости променливи кодове и шифри, след които скъсваш листчето с възможно приложение, да маскират тайна комуникация. Но в наши дни имаше по-добри начини да се справиш с нещата.
Ранди продължи нататък, като втори път провери контролните панели, програмните прозорци и свободната памет на лаптопите. Онова, което търсеше, можеше да е скрито, но пък можеше да погълне значителна част от мястото върху диска.
Отново нищо не й направи впечатление. Така оставаха заключените лаптопи.
Като стана от табуретката, която използваше, за момент тя се протегна и отиде до раницата си, която беше довлякла от хеликоптера. Отвори я, извади кутия за софтуер и измъкна номериран компактдиск. Върна се до лабораторната маса, отвори дискдрайва на първия заключен компютър и пъхна сребристия диск.
Защитеният лаптоп даде грешка, докато проверяваше идентификацията на пъхнатия диск, и след секунди усъвършенстваната разбиваща програма на Агенцията за сигурност завладяваше операционната му система. Излезе началният поздрав на екрана, заключващите протоколи на системата бяха изтрити и заменени.
Ранди започна да повтаря същия процес с втория лаптоп.
– Доктор Троубридж, моля ви, не заставайте така зад мен – измърмори тя, без да отмества очи от екраните. – Изнервям се.
– Извинете – отвърна той и стъпките му се отдалечиха към табуретката в ъгъла на лабораторията. – Просто си мислех да отскоча до спалното за чаша кафе.
– Предпочитам да не ходите. На шкафа до печката с въглища има буркан с разтворимо кафе, чаши и кана за загряване на вода.
Гласът на учения също загря.
– Значи да смятам, че аз също съм заподозрян в нещо, така ли?
– Да, разбира се.
– Абсолютно нищо не разбирам! – развика се той.
Боже, тя пък нямаше време за това! Завъртя се на лабораторното столче.
– Ние също, докторе! Там е въпросът! Не разбираме как информацията за антракса е излязла от тук. Нито пък кой може да идва за него. Докато не разберем, ще бъдем ужасно подозрителни към всички! Но това, което вие явно не схващате, е, че животът на цели народи сега е заложен на карта!
Тя се обърна към компютрите. В далечния край на стаята настана дълго мълчание, последвано от потракването на приборите за кафе.
Доктор Хасегава използваше на своя компютър японската писменост канджи и не беше трудно да научиш голямата тайна, която тя срамежливо беше скрила от света. Метеороложката беше и начеваща романистка. Ранди, която беше наясно с канджи и още няколко други езика, прегледа една-две страници от бурната и доста страстна историческа любовна драма, развиваща се в дните на шогуната. Всъщност беше чела и по-лоши.
Що се отнася до компютъра на Стефан Кропоткин, той спокойно използваше английски и в системата му нямаше нищо нередно, освен неголямо количество свалено от мрежата порно.
Но неговата територия се отличаваше с едно. Почти нищо от потока на личната електронна поща не беше запазено.
– Доктор Троубридж, какво знаете за Стефан Кропоткин?
– Кропоткин? Блестящ младеж. Първа специалност физика в университета „Макгил“.
– Това беше в досието му заедно с факта, че има словашки паспорт и е в Канада със студентска виза. Знаете ли нещо за семейството му? Правена ли му е някакъв вид проверка на произхода?
– Какъв вид проверка на произхода трябваше да направим? – Троубридж тихо изруга, докато се бореше с капака на буркана кафе на гранули. – Това беше чисто научна изследователска експедиция. Що се отнася до семейството му, няма такова. Момчето е бежанец, останало сирак през войната, от бивша Югославия.
– Наистина? – Ранди седна обратно на столчето си. – Тогава кой плаща обучението му?
– Получава стипендия.
– Каква стипендия?
Троубридж сипа с лъжичката кафени гранули в чашата си.
– Била е учредена от група загрижени бизнесмени от Централна Европа специално за заслужили млади бежанци от балканските конфликти.
– И нека позная: тази стипендия е била учредена малко преди Стефан Кропоткин да кандидатства за нея и засега той е единственият заслужил млад бежанец, който я получава.
Троубридж се поколеба, а лъжичката му застина над димящата чаша.
– Ами, да. Как разбрахте?
– Да го наречем предчувствие.
Ранди пак се концентрира върху лаптопа на Кропоткин. Онова неотчетено пространство върху диска, което тя търсеше, отново го нямаше.
Прехапа устна. Добре, някой пак се е изхитрил. Не беше скрито в никой от компютрите, трябваше да е някъде другаде. Къде можеше да е?
Тя затвори очи с ръце, отпуснати върху бедрата. „Да кажем, че е бил много, много хитър и много внимателен. Къде би го скрил?“
В личните си вещи? Не, там щеше да е рисковано. Същото като да го носи у себе си. Трябваше да е някъде другаде.
Може би там, където влизаше в употреба.
Ранди се смъкна от стола. Като отиде до връхните си дрехи на закачалката, тя извади от джоба на якето вътрешните си ръкавици от тънка кожа. Докато ги надяваше, профуча край Троубридж, прекоси лабораторията и пак влезе в радиокабината.
Беше малко по-голяма от обширен килер и съдържаше само радиоконзолата, един въртящ се стол, малък шкаф за разпечатки и още едно шкафче с инструменти и електронни резервни части.
Не трябваше да е вътре в радиошасито или в шкафчетата, просто защото и други хора можеше да имат причина да тършуват наоколо.
Подът, таванът, външните стени и вътрешната преграда бяха солидни плочи от фиброматерия; прозорецът – запечатан двоен стъклопакет. Никакви скришни места. Но там, където панелите на стените и тавана се свързваха, имаше тясна издатина, може би два сантиметра дълбока. Ранди внимателно започна да опипва по продължението й.
Когато върховете на пръстите й най-после застанаха върху него, тя каза на глас:
– Пипнах те!
– Какво е това? – Троубридж беше наблюдавал действията й от безопасно разстояние.
Ранди внимателно вдигна сиво пластмасово устройство с размерите на дъвка.
– Преносим компютърен харддиск. Някой го е скрил тук, където е удобно и подходящо.
Ранди се върна на лабораторната маса. Като измъкна капачето на малкия харддиск, тя го пъхна в USB порта на най-близкия компютър и поиска бърз достъп до преносимия диск.
– Пипнах те! – повтори тя с още по-голяма възбуда. Ранди се завъртя и видя, че доктор Троубридж се опитва да види какво има на екрана. – Заповядайте, докторе – каза тя, като се отмести.
– Какво е това? – повтори той, докато се взираше в надписа на монитора.
– Това е защитна интернет програма – отвърна Ранди. – Използва се да кодира електронни писма и интернет файлове, които не искате останалият свят да успее да прочете. Тази тук е много усъвършенствано и скъпо произведение, абсолютен шедьовър. Достъпна е на пазара, но обикновено човек може да види нещо подобно само в ръцете на много загрижена за сигурността бизнес компания или правителствена агенция.
Пръстите на Ранди, облечени в ръкавиците, танцуваха по клавиатурата известно време.
– Вътре има и защитен файл. Но дори и с програмата не мога да го отворя без личната кодирана парола. Това ще бъде работа на друг.
За първи път тя се огледа за Троубридж.
– Защо някой в тази станция ще има нужда от подобно нещо?
– Не знам – каза Троубридж, а всяка следа от предишната му войнственост беше изчезнала. – Не би трябвало да има причина. Изследването беше изцяло публично. Нищо секретно не са правили тук.
– Доколкото знаете вие. – Ранди внимателно извади минидиска от компютъра и го пусна в найлонов плик за веществени доказателства.
– Мислите ли… – той се поколеба. – Мислите ли, че това има нещо общо с изчезването на членовете на експедицията?
– Мисля, че по този начин е излязла информацията за биологичния заряд на борда на „Миша 124“ – отвърна Ранди. – Но това ни поставя пред още по-интересен въпрос.
– Какво е това, мис Ръсел? – За момент, в лицето на разкритието, те се бяха помирили.
– Този остров е бил напълно изолирана среда в продължение на повече от шест месеца. Някой е донесъл това нещо много преди бомбардировачът изобщо да бъде открит, по някаква съвсем различна причина. Използването му в тази ситуация е съвпадение, а не мотив.
Троубридж запротестира:
– Но ако не е за бомбардировача, защо на някой ще му е нужно…
– Както казах, докторе, това е много интересен въпрос.
Розен Троубридж нямаше отговор. Вместо това той се обърна към малката печка с въглища с малката кана вода, която кипеше отгоре й.
– Бихте… бихте ли пийнали чаша кафе, мис Ръсел?
26
Глетчерът в седловината
Смит проучи редичката от светещи в зелено цифри върху светодиодния екран на малкото олекотено GPS устройство.
– Не ме цитирайте за това, но мисля, че сме близо – каза той, като извиси глас над бученето на вятъра.
Каквото и време да идваше към остров Уензди, на глетчера между двете възвишения се падаше най-лошото, защото планините канализираха полярните ветрове между тях. Този следобед морският дим и облачната покривка се бяха смесили и се изпаряваха през пролома между планините във виеща се река от мъгла, пресичана от жилещите атаки на идващи от въздуха ледени кристали, които бяха прекалено твърди и пронизващи, за да се наричат сняг.
Както Смит се беше надявал, слизането с двойно въже надолу по планинския склон към повърхността на глетчера не се оказа кой знае колко трудно, но прекосяването на самия глетчер се превърна в бавно, болезнено пълзене. Видимостта варираше от лоша до несъществуваща и опасността от дълбоки пукнатини в леда беше наложила да се придвижват предпазливо с помощта на въжето и постоянно да пробват с пикелите. Далеч от защитата на планината, непрестанните ветрове теглеха и прогаряха; проникваха дори през тяхното висококачествено предпазно арктическо облекло. Измръзването и хипотермията скоро щяха да станат фактор.
Още не бяха загазили, но Смит знаеше, че хората му почват да се уморяват. Усещаше го по себе си. Нощта също бързо настъпваше. Скоро трябваше да прекъснат търсенето на самолета и да започнат да търсят подслон, ако изобщо съществуваше подобно нещо тук, горе.
Тази мисъл беше решаваща. Ако мислеше, че ще е „скоро“, значи трябваше да стане „сега“, докато още им оставаха някакви резерви. Трябва да запази силата и издръжливостта на екипа си. Времето беше от критично значение, но да го прахосва, като се лута наоколо в този вледеняващ мрак, нямаше да доведе до нищо.
– Така – каза той. – Да спираме. Ще се окопаем за през нощта и утре ще се надяваме на по-добра видимост.
– Но, Джон, ти каза, че сме близо – излезе от снежната маска приглушеният протест на Валентина. – Би трябвало почти да сме стигнали!
– Стои тук от петдесет години, Вал. И утре ще е тук. Просто трябва да сме сигурни, че и ние ще сме тук, за да го намерим. Майоре, ще се опитаме да прекосим до Източното възвишение. Това ще е най-добрият ни шанс да намерим някакво прикритие от вятъра. Разбрахте ме. Да тръгваме.
– Да, подполковник – Смислов покорно се обърна и с мъка тръгна прегърбен, като пробваше пред себе си със заострения край на катераческия пикел и при всяка стъпка удряше котките си в полирания от вятъра лед.
„Какво ще кажеш за тази команда, сержант?“ Смит се ухили на себе си, докато пращаше мисълта си към своя далечен боен планински инструктор.
В седловината преобладаващият вятър беше полезен като компас. Само трябваше да се придържат към лявото си рамо, за да успеят накрая да стигнат далечния край на глетчера. Последен на обезопасителното въже, Смит беше съсредоточил вниманието си върху другите двама членове на екипа си, готови да се подкрепят и задържат, ако някой изведнъж пропадне в скрита пролука в леда. Затова му отне малко време да разбере защо Григорий Смислов така внезапно спря.
– Вижте! – Развълнуваният вик на руснака беше отнесен от порива на вятъра. – Вижте там!
Почти направо пред тях се беше появило внушително, подобно на перка очертание като призрак в димящата мъгла: вертикалният стабилизатор на самолет, голям самолет. Очертанията на изтрита от бурите червена звезда още слабо се виждаха.
– Да! – Валентина Метрас вдигна победоносно юмрук.
Не ставаше ли винаги така? Когато не търсиш нещо, го намираш.
