Текст книги "Мистерията „Миша“"

3

Президентското убежище „Кемп Дейвид“

Президентското убежище „Кемп Дейвид“ се намираше на около седемдесет мили от Вашингтон, в грижливо изолирана област от почивната зона на планината Катоктин.

Произходът му се губеше в бурните времена на Втората световна война, когато, загрижени за безопасността на президентската яхта „Потомак“, американските тайни служби изискали Франклин Делано Рузвелт да намери ново, по-сигурно място за отдих и почивка в района на Вашингтон.

Подобно място имало в обраслите с гори хълмове на щата Мериленд, летен лагер за федералните служители, построен в средата на трийсетте години от цивилните охранителни корпуси като пилотен възстановителен проект за труднообработваемите пустеещи земи.

Като наследство от дните на „Потомак“, лагерът бил обслужван от военноморските сили на САЩ, традиция, продължила до наши дни, и първоначалното му кодово название било „USS Шангри Ла“. Убежището получило името „Кемп Дейвид“ през петдесетте години, когато го прекръстили в чест на внука на президента Айзенхауер.

Редица важни дипломатически и държавнически ходове бяха предприемани в това убежище – едно от тях бе историческото мирно споразумение от „Кемп Дейвид“ между Египет и Израел. Но между всички срещи и конференции, предавани от националните медии, имаше и неотразени, забулени в най-дълбока тайна.

Облечен небрежно в памучни панталони, поло и пуловер за голф, президентът Самюел Адамс Кастила се загледа в един хеликоптер „Мърлин“ в тъмносините и златисти цветове на президентската ескадрила, който се доближи предпазливо над площадката за кацане, а витлото му отвя алените листа от върховете на дърветата. Извън периметъра на неизбежната дебнеща охрана от морски пехотинци и тайни агенти на пост, Кастила чакаше сам. Не беше планирано официално дипломатическо посрещане. Нямаше барабани и тържествени речи. Нямаше членове на наблюдаващата преса от Белия дом.

Гостът на Кастила така беше поискал.

Този гост сега слизаше от работещия на празен ход хеликоптер – нисък и набит мъж, с късо подстригана прошарена коса и син раиран костюм с европейска кройка. Беше износен така, сякаш не му е по мярка, сякаш собственикът му е привикнал към друг вид облекло. Инстинктивният маниер, по който понечи да отвърне на козируването на морския пехотинец в долния край на стълбичката на хеликоптера, подсказа какво може да е това друго облекло.

Кастила, бивш губернатор на Ню Мексико, прехвърлил петдесетте, но все още висок, строен и с изправени рамене, тръгна напред с широки крачки и протегната ръка.

– Добре дошъл в „Кемп Дейвид“, генерале – поздрави той, надвиквайки воя на турбините.

Дмитрий Баранов, командващ генерал от Трийсет и седма стратегическа военновъздушна армия на Руската федерация, отвърна със здраво, сухо на допир ръкостискане.

– За мен е чест да съм тук, господин президент. От името на моето правителство още веднъж ви благодаря, че се съгласихте да се срещнете с мен при тези… изключителни обстоятелства.

– Няма защо, генерале. Нашите народи споделят много взаимни интереси в последно време. Консултациите между правителствата ни винаги са добре дошли.

„Или поне необходими“, добави негласно Кастила.

Новата несъветска Русия поставяше пред Съединените щати почти толкова предизвикателства, колкото и бившият СССР, но по друг начин. Раздирана от корупция, политически нестабилна и с икономика, която още се бореше да се съвземе от останките на комунизма, новородената руска демокрация непрекъснато заплашваше или отново да се поддаде на тоталитаризма, или напълно да рухне. И двата изхода не бяха изгодни за Съединените щати и Кастила се беше заклел през неговия мандат да не се случи нищо подобно.

Със значителен отпор от страна на старите бойци от студената война и конгресмените, орязващи бюджета, Кастила беше прокарал през Конгреса серия от леко прикрити сметки за чуждо подпомагане, като работеше с президента Потренко да запуши някои от най-критичните пролуки в руския държавен кораб. В момента се водеха дебати за още една такава сметка и решението още беше под въпрос.

Последното нещо, от което имаше нужда администрацията на Кастила, беше ново усложнение в Русия. Въпреки това предишната вечер във военновъздушната база „Андрюс“ беше кацнал руски дипломатически самолет. На него беше Баранов и носеше запечатано писмо от президента Потренко, който сочеше генерала за свой личен представител и го упълномощаваше да преговаря с президента Кастила по „спешен въпрос от взаимно национално значение“.

Кастила се опасяваше, че този сценарий може да означава само неприятности. Баранов потвърди страховете му.

– За съжаление информацията, която нося, може да не бъде приета радушно, господин президент. – За миг очите на генерала се стрелнаха към заключеното куфарче, което носеше.

– Разбирам, генерале. Ако нямате нищо против да ме придружите, поне можем да го обсъдим на спокойствие.

Екипите на тайните служби ненатрапчиво променяха позициите си за наблюдение, докато Кастила водеше госта си около опасания с каменна облицовка рибарник към „Лепен Лодж“, президентската резиденция в „Кемп Дейвид“.

Няколко минути по-късно двамата мъже седяха на широката веранда на резиденцията край маса в стил адирондак. Опитен и дискретен стюард от флота им поднесе горещ чай в руски стил, във високи чаши със сребърен филигран.

– Благодаря за гостоприемството, господин президент – каза Баранов.

Кастила, който в топлия есенен ден вероятно би предпочел изстудена бира „Корс“, кимна в знак на признателност.

– Разбирам, генерале, че въпросът не търпи отлагане. Как бихме могли да съдействаме на вас и на Федерацията?

Баранов извади малко ключе от джоба на жилетката си. Като постави куфарчето на масата, той щракна ключалките и извади една папка. Бавно постави серия фотографии върху плота.

– Предполагам, господин президент, че ще ги разпознаете.

Кастила вдигна една от снимките. Навъсено нагласи очилата си с титанови рамки и се загледа във фотографията.

Тя представляваше увеличен кадър, на който се виждаше вкочанено, сковано в лед поле, вероятно повърхността на глетчер. В центъра на изображението се виждаха останките на огромен четиримоторен самолет. Като цяло непокътнат, но едното му дълго, право крило беше усукано и огънато назад от силата на удара. Кастила беше достатъчно голям експерт по авиация и определи останките като тежкия бомбардировач „Боинг В-29“, същият вид самолети, които се използваха за бомбардировки над Японската империя в последните дни на Втората световна война и които пуснаха първите атомни оръжия срещу Хирошима и Нагасаки.

Или поне приличаше на такъв.

Някои медийни канали го наричаха „мистериозния самолет“. Други му казваха „Лейди, бъди милостива“33
  Lady-Be-Good – така наричали американския бомбардировач B-24D, изчезнал мистериозно през 1943 г. и намерен по-късно в Сахара без екипаж. – Бел. прев.


[Закрыть]. Научна експедиция на изолиран остров в канадската част на Арктика беше забелязала останките върху планина над своята база и тези фотографски изображения бяха профучали из целия свят по интернет и глобалните новинарски мрежи.

Това беше горещото събитие на деня и светът вече изобилстваше от спекулации за падналия самолет и неговия екипаж.

– Снимката ми е позната – внимателно каза Кастила. – Но съм любопитен как този стар самолет може да е обект на загриженост за нашите две нации.

Кастила вече знаеше, че мистериозният самолет е тревожен въпрос за руснаците. В последните доклади по национална сигурност се споменаваше като странен обект в полезрението на Агенцията за национална сигурност.

През последните няколко дни руското правителство беше обезумяло по въпроса за така наречения мистериозен самолет. Интернет регистрите на Агенцията за национална сигурност отбелязаха масивен скок в активността на определени разузнавателни отдели на Руската федерация, които проверяваха стотици пъти световните информационни сайтове, отразяващи новината за катастрофата. Още стотици посещения бяха генерирани на сайтовете, свързани с международната научна експедиция, открила останките, и на сайтовете с исторически справки за американските военновъздушни сили и архивите им с операции в Арктика.

Кастила щеше да остави руснаците да дадат собствено обяснение, макар че и той, и неговите съветници по разузнаването имаха своите подозрения.

Руснакът оставаше с поглед, прикован във фотографиите на масата.

– Преди да отговоря, господин президент, трябва да ви задам един въпрос.

Кастила повдигна филигранните си очила.

– Моля, заповядайте.

Баранов потупа една от снимките.

– Какво научи правителството на Съединените щати за този самолет?

– Научихме, че това не е американска „летяща крепост“ – отвърна Кастила, като отпи глътка от чая си. – Архивите и на американските военновъздушни сили, и на гражданската авиация бяха внимателно проучени. Макар че наистина сме изгубили малък брой бомбардировачи В-29 и техните производни В-50 над Арктика, всички тези свалени самолети са били локализирани. Всъщност всичките „Боинг В-29“, водени на служба в инвентара на Щатите, са ликвидирани.

Кастила остави чашата си.

– Осемдесет и седем „летящи крепости“ са били предоставени и на Великобритания през 1950 година. Кралските военновъздушни сили ги наричат „Вашингтон“. Консултирахме се с британското Министерство на отбраната и стана ясно, че никой от техните самолети „Вашингтон“ не е бил изгубен, нито пък изобщо е летял над канадска Арктика и в края на краищата всички бомбардировачи са били върнати в Съединените щати.

Кастила погледна косо през масата.

– Това отговаря ли на въпроса ви, генерале?

Дълго време Баранов не вдигаше очи.

– За съжаление отговаря, господин президент. Освен това трябва с неохота да ви уведомя, че този самолет най-вероятно е наш. Най-вероятно е руски. И ако е така, възможно е да представлява категорична заплаха за нашите две нации и за света като цяло.

– Как така, генерале?

– Този самолет може би е „Туполев Ту-4“, стратегически бомбардировач, с кодово име „Бик“, дадено от НАТО. Това е летяща крепост, много… подобна на вашата В-29. Използвани са от нашите авиационни сили с голям радиус на действие или по-скоро от съветските авиационни сили през първите години на студената война. На пети март 1953 година един такъв бомбардировач с радиопозивна „Миша 124“, изчезва по време на тренировъчно упражнение над Северния полюс. Съдбата на този самолет не ни беше известна. Беше изгубен всякакъв радио и радарен контакт с бомбардировача, а останките така и не бяха локализирани.

Баранов си пое въздух дълбоко и бавно.

– Опасяваме се, че този мистериозен самолет може да е онзи „Миша 124“.

Кастила се навъси.

– И защо съветски бомбардировач, изгубен на тренировъчно упражнение преди повече от петдесет години, трябва да се счита за нещо повече от реликва от студената война?

– Защото „Миша 124“ не е бил обикновен бомбардировач; бил е стратегическа платформа за биологични оръжия и по време на изчезването си е бил изцяло въоръжен.

Независимо от топлия ден и студения чай, който беше изпил, Кастила усети да го полазват ледени тръпки по гърба.

– Какво е било веществото? – поиска да разбере той.

– Антракс, господин президент. Под формата на биологично оръжие. Като се имат предвид неотдавнашните тревоги на вашия народ по този въпрос, сигурен съм, че разбирате катастрофалния изход.

– Съвсем ясно, генерале – намръщи се Кастила. Мегаломанът с примитивната биологична лаборатория и илюзии за божественост; облачето прах, което се пръсва от отворения плик – такива картини често витаеха в мислите на президента.

– „Миша 124“ е оборудван със суха аерозолна разпръскваща система – продължи Баранов. – Биоагентът е пренасян в запечатан резервоар от неръждаема стомана, монтиран в бомбения отсек в предната част на самолета. Ако по време на полет се случи нещо непредвидено, стандартната процедура за действие е резервоарът да се изхвърли в открито море или, в този случай, върху полярния паков лед. Но от снимките, с които разполагаме, е невъзможно да се определи дали тази процедура е била проведена успешно. Резервоарът и неговият агент още може да са в разбития самолет.

– И още да представляват опасност?

Баранов вдигна безпомощно ръце.

– Много е вероятно, господин президент. Като се има предвид полярната среда с нейните отрицателни температури, възможно е спорите днес да са толкова смъртоносни, колкото и по време на зареждането им в самолета.

– Мили Боже.

– Спешно искаме съдействието на Съединените щати по този въпрос, господин президент. Първо, за да се убедим дали този… проблем наистина съществува, и после, ако е така, за да се справим с него.

Ръцете на руснака се заровиха из снимките на масата.

– Господин президент, вярвам, че разбирате защо моето правителство счита секретността по този въпрос за наложителна. Разкритието, че на северноамериканския континент е намерена активна и опасна система за биологично оръжие на бившия Съветски съюз, може още повече да обтегне отношенията между Руската федерация и Съединените щати в този критичен момент.

– Меко казано – потъна в мрачни мисли Кастила. – Съвместният руско-американски пакт за противодействие на тероризма може директно да се разпадне. Освен това всяка терористична група или враждебна нация на планетата, щом научи за катастрофата на „Миша“, ще подскочи при възможността да се сдобие с арсенал от биологично оръжие просто като го вдигне от земята. И между другото, генерале, за какво количество активен агент говорим? За колко фунта или по-скоро килограма?

– Тонове, господин президент – Изражението на руснака беше смразяващо. – „Миша 124“ е носел два метрични тона зареден антракс.

Хеликоптерът „Мърлин“ на морската пехота с ръмжене се отдалечи над короните на дърветата, за да върне генерал Баранов в Руското посолство във Вашингтон, а Самюел Адамс Кастила бавно се върна в „Аспен Лодж“. Неговият охранител от тайните служби го покриваше отдалеч. За ръководителя на екипа беше ясно, че президентът на Съединените щати желае единствено компанията на собствените си мисли.

Край масата на верандата седеше нова фигура: възнисък мъж на около шейсет години, с прошарена коса и заоблени рамене. Анонимна личност, която работеше упорито зад своята анонимност, Натаниел Фредерик Клайн изобщо не напомняше на класическия тип супершпионин. В най-добрия случай можеше да го сбъркаш с оттеглил се от активна дейност бизнесмен или гимназиален учител. Но той беше и закален в службата си ветеран от ЦРУ, и директор на секретна група за разузнаване в западното полукълбо.

По-рано, в първия си мандат, президентът Кастила се беше сблъскал с така наречената програма „Хадес“, безжалостна биотерористична кампания, която беше причинила смъртта на хиляди хора по света и която беше на косъм да унищожи милиони. Когато правеше оценка на инцидента след кризата, Кастила стигна до определени зловещи заключения за способността на Америка да се справя с подобни заплахи.

Американските разузнавателни и контраразузнавателни части, в пълния потенциал на своята отговорност, ставаха все по-тромави и обременени от бюрокрация. Жизненоважната информация излизаше през „комина“ и не успяваше да стигне до предназначението си. Дребнави боричкания между отделите създаваха излишни спънки, а все по-голям брой професионални политически чадъри задушаваха оперативната инициатива, отслабвайки способността на Америка да реагира на рязко променящата се ситуация в света.

Администрацията на Кастила винаги е действала с необичайни методи и също толкова необичаен беше отговорът му на инцидента „Хадес“. Беше избрал Фред Клайн, стар и доверен семеен приятел, да създаде изцяло нова агенция, изградена с малко, лично подбрани специалисти – военни и цивилни – извън постоянната общност на националното разузнаване.

Тези оперативни агенти бяха внимателно подбрани заради изключителните си, необичайни умения и поради липсата на лични пристрастия и обвързване. Те отговаряха само пред Клайн и Кастила. Финансиран от националните „черни“ авоари извън общоприетата бюджетна примка на Конгреса, Първи секретен отдел беше личният механизъм за действие на президента на Съединените щати.