355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Робърт Лъдлъм » Мистерията „Миша“ » Текст книги (страница 19)
Мистерията „Миша“
  • Текст добавлен: 24 марта 2017, 07:00

Текст книги "Мистерията „Миша“"


Автор книги: Робърт Лъдлъм


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 29 страниц)

33

Станцията на остров Уензди

Ранди видя как приближава и беше готова. Ударите връхлитаха с отворени длани, но не бяха обикновени шамари. Тя отпусна врата си и мускулите на раменете и се понесе със злостното ляво-дясно-ляво на ударите, като намали до минимум ефекта им. Въпреки това зад очите й святкаха звезди, а кожата й гореше.

Нямаше причина за насилието. Ранди не беше казала и дума на нападателя си, нито пък той на нея. Това беше само предсказуемото начало в процеса на изпитване и пречупване, заявление от страна на нейните похитители, че ни най-малко не се колебаят да причиняват болка и страдание. Ранди вече беше съвсем наясно с този факт. Тя се отърси от въздействието, изправи се и срещна погледа на своя нападател с предизвикателно безразлично изражение.

Знаеше от обучението си в бягство и спасение, че това е лоша тактика. Трябваше да държи очите си сведени в режим смирение. Като се имаше предвид животинската психология на терориста, да го погледнеш в очите беше заплашителен жест, който можеше да отключи насилническа, ако не и смъртоносна реакция.

Но пък да му се не види, те така или иначе щяха да я убият.

Мъжът, който я беше удрял, беше с гигантски размери, а височината и масивната му фигура изглеждаха още по-големи от защитното полярно облекло. От отворената яка на шубата му извираше оплетена, посивяваща червеникава брада, а изпод рунтави вежди със същия цвят надничаха присвити бледосини очи – кървясали и съсредоточени.

Тези очи дълго изучаваха лицето на Ранди; после бръчките от смях се събраха около тях и той се закиска дълбоко в гърдите си. Това не успокои Ранди. Гневът на този човек най-вероятно беше по-жалостив от чувството му за хумор.

– Това е една малка нахалница – избоботи грамадният човек. – Какво знаеш за нея, Стефан?

– Че е някакъв американски държавен агент, чичо – отвърна Кропоткин с тежка злоба в думите. – И че кучката ми е длъжница.

„Чичо“, помисли мрачно Ранди – значи всичко това беше семейна работа. Някакво невероятно търкулване на зарчета с произволни шансове беше поставило лисицата Кропоткин вътре в кокошарника на научната експедиция. Службите за безопасност по света бяха оставени изцяло в милостивите ръце на подобни случайности.

Бяха в хижата на лабораторията: Ранди, професор Троубридж, Кропоткин, червенокосият гигант и още двама от бандата му – зорки славянски типове с каменни лица. Обезоръжиха Ранди, претърсиха я, свалиха якето и дебелите й защитни панталони, а китките й закопчаха с добрата старомодна стоманена разновидност на белезниците.

Единият от гардовете веднага застана зад нея и от време на време тя усещаше как дулото на автомата се опира между плешките й.

– А той какъв е? – попита гигантът, като кимна към доктор Троубридж.

Плоските, тъмни очи на Кропоткин леко се присвиха към учения – човекът, когото беше молил за подкрепа и който го беше защитавал срещу обвиненията на Ранди.

– Той е учител. Не е нищо.

Троубридж, с ръце зад гърба също с белезници, достигаше връхната точка на своя кошмар наяве. Беше толкова пребледнял, че кожата му имаше зеленикав оттенък и Ранди се опасяваше, че на този човек всеки момент ще му спре сърцето. Той стоеше на краката си само заради ударите и ритниците, които бяха последвали, след като коленете му омекнаха. Панталоните му от рипсено кадифе бяха мокри между крачолите.

Ранди искаше да му поговори, да му каже някоя окуражителна или успокоителна дума, но не посмя. В интерес на Троубридж тя трябваше да поддържа поза на абсолютно безразличие към него. Ако покажеше дори намек за съчувствие към учения, техните похитители можеше да решат, че системното му изтезание е средство да пречупят нея.

– Хайде сега, Стефан – весело каза големият мъж. – Никой не е нищо. Всеки е нещо. – Той се обърна към Троубридж. – Хайде, сега, приятелю, ти си нещо, нали?

– Да! Да, аз съм… аз съм доктор Розен Троубридж, административният директор на научната програма на остров Уензди. Канадски гражданин съм. Аз… не съм… военен! Цивилен съм! Нямам нищо общо с… с тези, другите хора!

– Виждаш ли, Стефан? – Големият мъж прекоси лабораторията до стената близо до печката, където се свиваше Троубридж. Той леко плесна доктора по рамото. – Той е доктор. Учен човек. Интелигентен.

Погледна назад към Ранди.

– А ти, моя хубавице? И ти ли си интелигентна?

Ранди не отговори. Тя се взираше покрай него навън през прозорците на лабораторията. Блуждаещият й поглед автоматично улавяше движенията на другите мъже, слезли от борда на огромния хеликоптер, отбелязваше припасите, които разтоварваха, опитваше се да определи къде може да сложат своите постове и охраняваща стража около периметъра на лагера.

– Х-м, може би дамата не е така интелигентна като вас, докторе. Коя е тя? За каква агенция работи?

Езикът на Троубридж докосна устните му, докато се опитваше да не гледа към Ранди, докато се опитваше да не гледа към нищо.

– Както каза Стефан, тя е нещо като американски правителствен агент. Не знам за нея нищо повече от това.

– Приятелю – гласът на червенокосия гигант стана заплашително мек. – Не преставай да бъдеш интелигентен човек.

Той замахна с голяма космата ръка, която потъна в предницата на пуловера на Троубридж. Като завъртя закопчания с белезници човек, водачът на терористите го преви над печката в лабораторията, докато голата плът по ръцете и китките на Троубридж не зацвърча върху нагорещения капак.

Ранди стисна челюсти толкова силно, че задните й зъби едва не се строшиха.

След като Троубридж спря да крещи, започна да говори, а думите извираха от него като скимтящ брътвеж. Нямаше нужда червенокосият гигант да провежда разпит. Той само водеше потока от думи, като от време на време задаваше по някой тих, подтикващ въпрос, а понякога правеше кръстосана проверка на отговора с Кропоткин.

Троубридж всичко изпя: за Джон, Валентина, Смислов, кораба „Хейли“, мисията. Докторът не беше обучен агент. Ранди не можеше да очаква злочестия, ужасен човек да направи нещо друго.

Докато Троубридж говореше, Ранди мислеше. Умът й препускаше, използвайки всяка спечелена безценна секунда, за да развие някаква хитрост или подход, който можеше да спаси живота на доктора и нейния. Беше се озовавала в подобни ситуации и преди, където си беше издействала време да оцелее с умело измислена лъжа или история за прикритие. Но да му се не види, тази ситуация не й оставяше място да маневрира!

Тези хора просто знаеха твърде много. Тя нямаше какво да продава, за какво да се пазари или с какво да блъфира. В ръцете и очите на врага тя и Троубридж бяха неуместни и за еднократна употреба.

В другия край на стаята словесният поток на Троубридж пресъхваше. Ранди като обезумяла се опитваше да му предаде съобщение по телепатия. „Продължавай да говориш! За Бога, измисли нещо! Каквото и да е! Само продължавай да говориш!“

Той не чу настойчивата й мълчалива молба. Думите му заглъхнаха с окончателното, почти нашепнато:

– Това е всичко, което знам… Съдействам ви… Аз съм канадски гражданин.

Големият мъж се обърна към нея, а бледосините му очи обмисляха нещо.

– Е, хубавице? Имаш ли нещо да добавиш?

Ранди прочете какво се таи в очите му и разбра, че вече му е ясна. Той я разбираше, разбираше, че каквото и да каже тя, ще е просто военна хитрост, приложена, за да отложи неизбежното. Тя отвърна на погледа му невъзмутимо като статуя на Венера, а гордостта и инстинктивната й дисциплина блокираха отчаянието и гнева й.

– Ти си абсолютно права, хубавице моя. Няма смисъл да си губим времето.

Огромният червенокос мъж пак се обърна към Троубридж, като извади голям автоматичен пистолет CZ-75 от страничния джоб на якето си.

– Благодаря ти, приятелю доктор. Ти много ни помогна.

Той вдигна пистолета. С леко тръсване на главата посочи на гарда, който покриваше Троубридж, да стои настрана.

Троубридж улови значението на жеста и по лицето му се четеше възможно най-големият страх.

– Не! Чакайте! Казах ви всичко, което знам! Нали ви съдействам! Нямате причина да ме убивате!

– Прав е! Той не участва в това! – изтърси Ранди. Трябваше да говори, да възрази поне веднъж, макар да знаеше с ужасна сигурност, че е безполезно, съвсем безполезно. – Нямате причина да го убивате.

Насоченото дуло на пистолета потрепери.

– Това е самата истина. – Огромният мъж се извърна към нея и се усмихна. – Нямам причина да го убивам… Но също така нямам причина да го държа жив.

CZ-75 изрева. Единственият 9-милиметров куршум се заби в преградата на радиокабината, заобиколен от разплискана кръв, парченца кост и хомогенизирана мозъчна тъкан. Безжизнено, тялото на Троубридж рухна в ъгъла на лабораторията.

Ранди затвори очи и никой освен, нея и вселената, не чу скръбния й, отчаян вопъл. „Троубридж, съжалявам! Джон, съжалявам! Не бях достатъчно добра!“

Тя пак отвори очи и видя, че червенокосият гигант заобикаля работната маса, за да застане лице в лице с нея. Значи това беше то. Мястото, на което щеше да умре. Знаеше, че някой ден ще застане на него. Точно това място не беше особено приятно, но малцина от нейната порода имаха хубав край. Беше си част от професията.

CZ-75 се насочи към корема й.

– Е, хубавице, имам ли причина да не те убивам?

Мъжът зад оръжието задаваше реторичен въпрос. Ранди чувстваше, че вече е решил. Той знаеше, че тя за нищо не му е нужна. Каквато и тактика да опита сега, каквато и сделка да предложи или да пробва с отвличане на вниманието, щеше да бъде сметнато за извъртане. Ранди пак потъна в мълчание.

– Не, предполагам, че не. – Пистолетът се вдигна и се насочи в лицето й.

– Чакай.

Говореше Кропоткин. Стоеше до рамото на чичо си и от него се излъчваше самодоволна жестокост. Плоските му тъмни очи пробягаха по тялото й и се вмъкнаха под дрехите.

Проблесна едва доловима надежда.

– Трябва ли толкова да бързаме с тази? Чака ни дълга, студена нощ, чичо. Ще е прахосничество.

Тази слаба искра надежда се разгоря, щом в очите на гиганта пропълзя сянка на размисъл. Дулото на пистолета се снижи пред гърдите на Ранди и леко опря в тъканта на пуловера й, като бавно следеше очертанията.

Ранди знаеше, че е привлекателна, дори красива жена. Сексът и съблазняването бяха полезни инструменти в професионалния й комплект на агент и тя нямаше проблем с използването им. Но сега всяко явно кокетство от нейна страна би взривило крехката възможност. Този човек не беше глупак. Все пак Ранди бавно и дълбоко вдиша глътка въздух, който повдигна и изкусно подчерта пълните й гърди.

– Да, Стефан. С тази може и да си струва да се позабавляваме малко – измърмори червенокосият.

Ранди много внимателно отмери отсянка на страх в изражението си, обещанието за пукнатина в железния й самоконтрол. Страхът и уязвимостта щяха да са афродизиак за хора като този. Щяха да реагират по начина, по който реагира акулата на капка кръв във водата. Може би единственият шанс щеше да е тактиката на бодливия храст.

„Хайде, копелета! Искате го! Чукайте ме, преди да ме убиете!“

Съществуването се крепеше върху острие на бръснач.

– Да, прахосничество. – Пистолетът слезе от гърдите й и изчезна в джоба на якето. – Възможностите за развлечение категорично липсват на тази жалка скала. Помни това, Стефан. Винаги трябва да се грижиш за духа на своите служители. Хората ни няма да ни простят, ако им откажем компанията на тази чаровна дама. – Гигантът посегна и игриво потупа насинената буза на Ранди. – Върнете я в спалното и я охранявайте до довечера. Първо работата, после удоволствията.

Ранди се престори на разстроена и придоби крайно ужасено изражение. А вътрешно ликуваше. Помислиха с жлезите си вместо с мозъците. В края на краищата те бяха само банда главорези. Вероятно главорези от световна величина, но само това. Бяха направили грешка, каквато истински професионалисти никога нямаше да допуснат. Бяха допуснали друг професионалист да остане жив. Сега тя трябваше да ги накара да си платят за това безразсъдство.


Станцията на остров Уензди преживяваше бум от пренаселеност. Антон Кретек беше довел с това „Хало“ двайсет души охрана и технически персонал. Сега екипът му здраво работеше да опази огромния хеликоптер от метеорологичните условия и да установи периметър за постовете.

След като уреди проблемите вътре в лабораторията, Антон Кретек направи обиколка, за да инспектира и да се увери, че подробният му план за действие се изпълнява буква по буква. Още можеше да успее в това начинание – беше сигурен, че е така, дори при дразнещата намеса на западните агенции за сигурност – но нямаше място за грешки.

Синът на покойната му сестра вървеше до него по скриптящия сняг. Кретек беше доволен как се подредиха нещата с него. Преди няколко години Стефан беше съвсем необуздан. Кретек вече се беше отчаял от момчето. Никаква дисциплина. Никакъв здрав разум, също като повечето младежи напоследък.

Не беше достатъчно, че Стефан намушка с нож онзи германски студент заради някаква туристка в Белград, ами преряза гърлото и на момичето. Това нямаше как да се поправи. Кретек беше изразходвал много време и усилия, за да изведе момчето извън Европа и да го установи под нова самоличност в Канада.

Но момчето му се беше отплатило с този сполучлив удар. Беше се справило добре и може би в края на краищата за него щеше да има място в бизнеса. Като наследник.

Стефан присвиваше очи пред все по-силната вихрушка на довеяния от вятъра сняг.

– Тук сме изложени на показ, чичо. Американските шпионски сателити може да забележат, че има движение.

Кретек кимна на себе си, доволен. Момчето мислеше. Да, беше извървяло дълъг път.

– Нека гледат каквото искат. Това беше една от причините, по които отложихме пристигането си. Трябваше да преценим точно момента спрямо развалянето на времето. Промъкнахме се точно преди да връхлети поредната буря. Сега условията за полет са невъзможни навсякъде между нас и канадския бряг. Никой не може да стигне до тук.

– Но по някое време ще се проясни.

– Точно така, Стефан. Всъщност ще има затишие утре сутринта. Но в тази част на света времето утихва откъм север. Ще успеем да излетим първи. Довел съм най-добрите специалисти по експлозиви и те имат лентови заряди, вече срязани, за да паснат на стените на Ту-4. Освен това се снабдих с комплект схеми за биологична оръжейна система и имам специално пригодено устройство, за да вдигнем резервоара с антракс.

Утре сутринта ще отлетим до мястото на катастрофата и ще отворим самолета като стрида. После отскубваме перлата и тръгваме. Би трябвало да отнеме само половин час, може би най-много четиридесет и пет минути. Докато дойдат властите, ще сме заминали.

– Къде отиваме след това, чичо?

– Установил съм три места за презареждане в изолирани райони из Северна Канада. Ще минем през тях, докато стигнем залива Хъдсън и ще летим над върховете на дърветата, за да избегнем радара на северноамериканската военновъздушна отбрана. В залива Хъдсън ще се срещнем с исландския траулер. Хеликоптерът отива на дъното на морето, а ние отплаваме към средата на Атлантическия океан. Там ще прехвърлим резервоара на един от корабите на нашата група и ще се отървем от траулера и екипажа му. След това сме свободни и чисти. Ще трябва само да решим дали да продадем целия трофей на един купувач или ще изкараме повече пари, ако го раздробим на малки порции.

Кропоткин се засмя и потупа Кретек по рамото.

– Старият вълк винаги има план.

– Да, но този път острият нюх на вълчето надуши плячката – Кретек внимателно се вгледа в очите на по-младия мъж. – Сигурен ли си, че разследващият екип не е имал възможност да докладва по радиостанцията за ситуацията тук?

– Сигурен съм. Предавателят, който донесоха със себе си, нямаше достатъчно мощност, за да пробие през слънчевите изригвания, а аз бях саботирал радиото в станцията. Почти успяха. Бяха много близо, но не предадоха съобщение.

Кретек кимна.

– Това е добре. Доколкото знае останалият свят, разследващият екип и групата от научната станция може да са още тук, в лагера. Американците няма да рискуват с крилати ракети или радарни бомби по време на бурята, ако тя може да убие врага. Това е последното нещо, за което трябваше да се тревожим.

– Не съм чак толкова сигурен, чичо. – Кропоткин погледна назад към хижата на лабораторията. Един от гардовете на Кретек извличаше тялото на доктор Троубридж отвън на снега. Втори побутваше Ранди Ръсел с белезници на ръцете към спалните помещения. – Другите членове на американския разследващ екип още са на свобода из острова. Ако са като тази кучка, може да създадат проблеми.

Кретек сви рамене.

– Тц, тц, тц! Те са само трима. Притеснявай се само за това, за което си струва. Ако се върнат разнебитени в лагера довечера, ще ги убием. Ако и утре сутринта още са горе на мястото на катастрофата, ще ги убием там. Ако решат да се скрият от нас някъде на острова, нека се крият. Те са нищо, докато не ни се пречкат.

– С изключение на тази – кимна към Ранди Кропоткин. – За мен тя е нещо. – Гласът му беше твърд и студен като полярните ветрове.

– Разбирам те. Ти ще си първи при нея довечера. Заслужи си го. – Кретек тупна племенника си с юмрук по рамото. – Само гледай да оставиш достатъчно и за нас – продължи необуздано той. – Помни, че сега си член на фирмата. Значи, справедлив дял за всеки.

Двамата мъже топло се разсмяха.

34

Глетчерът в седловината

Черната скала на Източното възвишение беше надвиснала над бледата повърхност на глетчера и започваше да се слива с настъпващата нощ. В основата й започна окончателното настъпление. От качулките на шубите надничаха тъмни лица с груба като подметка кожа и тъмни, присвити очи, които преценяваха нарастващата сила на вятъра и плътността на снега, навят преди него. При всеки порив, който заличаваше директната видимост между тях и целта им, войниците от спецназ пропълзяваха напред още няколко метра, като се възползваха от всяка прикриваща ги падина и вдлъбнатина в леда и безмилостно затягаха своя полукръгъл периметър около гърлото на пещерата.

Бяха от племената на сибирските якути, древен родоначалник, от който бяха произлезли индианците, вещ в оцеляването сред такава свирепа ледена пустош. Можеха да пренебрегват вятъра, който блъскаше през полярната им екипировка, като превръщаха обветрената страна от телата си в почти умъртвена болка. Бяха привикнали към изгарящото вцепенение на измръзването, което разяждаше лицата им. След това струпеите и раните ставаха отличителни белези на честта, свидетелство за тяхната способност да оцеляват и да се сражават в среда, която би унищожила по-слабите и мекушави мъже.

Тази нощ, ако изобщо имаха чувства, изгаряха от гняв. Пламъците на отмъщението горяха ярко за другарите им, които бяха загинали заради онези в пещерата. Надяваха се враговете им да не умрат бързо при първата атака. Според техния мироглед отмъщението беше нещо, което си струва да погълне цялото ти време.

Лейтенант Павел Томашенко предпазливо надникна иззад купчина покрити със сняг хлъзгави камъни. Той и неговият сержант помощник-командир на взвода си бяха проправили път по повърхността на надвисналата скала и сега бяха на петдесет метра от целта. През монокъла си за нощно виждане той успя да различи тялото на редник Улух, проснато на леда пред гърлото на пещерата. То му даваше нужния обхват.

Да се опитват да хвърлят вътре граната този следобед беше грешка, но той се беше ядосал заради това, че снайперът уби разузнавача Тойон. Беше станал нетърпелив и това му струваше двама души вместо един.

Значи общо ставаха трима, за които да отмъщава. Сигналът за атака от радиопредавателя, носен от майор Смислов, се оказа последният им контакт с техния агент от американския разследващ екип. Сигурно американците някак бяха научили за истинските намерения в мисията на Смислов и го бяха убили. Това беше нещастие, но пък и един фактор по-малко, за който да се тревожи в предстоящото нападение.

Мъжът и жената в пещерата, мислеше Томашенко, бяха добри. Вероятно от специалните части на американската армия или от ЦРУ. Когато той и неговите войници тръгнеха след тях, щеше да е като преследване на чифтосана двойка сибирски тигри. Трябваше със сигурност да убият и двамата.

Настана пълен мрак, началото на шестнайсетчасова полярна нощ. Томашенко още веднъж присви очи през монокъла. Фотоувеличителят помагаше срещу липсата на светлина, но не и срещу все по-обилния сняг, а сега и батерията падаше от студа. Хората му бяха получили своите заповеди и взводът щеше да бъде на позиция. Нямаше смисъл да протакат.

– Бъди готов, сержант.

Сержант Виляйски изръмжа в потвърждение и измъкна сигналния пистолет от кобура, закопчан за коланите му.

Томашенко извади граната РГН-86 с ограничено разпръскване от патрондаша си и издърпа свирка изпод шубата си. Отначало, когато го прехвърлиха в сибирския гарнизон, веднъж беше допуснал грешката да остави свирката да се вее на верижката си отвън на гърдите му. Металът на мундщука беше обелил веднага кожата от устните му.

– Освети!

Сержантът помощник стреля, като плъзна трасиращата ракета ниско по леда, за да се приземи близо до гърлото на пещерата и да я покаже в синкавобелия блясък на горящия магнезий. Томашенко вдигна свирката и наду дълго и пронизително.

Около периметъра леките картечници РПК-74 избълваха дълъг, съсредоточен откос, а трасиращите им снаряди се събраха при гърлото на пещерата. Секунда по-късно там се удариха половин дузина винтовъчни гранати и запратиха тялото на редник Улух настрани в гротескно премятане. Една от гранатите отбеляза точно попадение във входа на тунела и от барикадата пред отвора се разхвърчаха пръски сняг и лед.

Томашенко изсвири два пъти – сигнал за прекратяване на огъня и нападение. После скочи на крака и хукна към входа на пещерата. Заради собствената си гордост и надмощието на неговия взвод той трябваше да е начело на атаката.

Хората му връхлетяха пещерата от всички ъгли – бледите им призрачни фигури се изправяха от леда с вдигнати оръжия. Но Томашенко пристигна първи.

– Пази се от гранатата!

Той измъкна иглата от ръчната граната РГН-86 и остави предпазната халка да отскочи от малката смъртоносна сфера. Отброи два удара на препускащото си сърце, преди да метне гранатата в гърлото на тунела и да се притисне плътно до лицевата страна на скалата.

Мощният тътен на взрива силно отекна в тунела, прокопан от лавата. От него пак изригнаха ударни вълни и сняг. Като измъкна своя автомат „Калашников“ изпод мишницата, Томашенко се завъртя пред входа на пещерата и изпразни трийсетзарядния пълнител с един дълъг откос. Сержант Виляйски беше от едната му страна и избълва втора серия, а искрите, изскочили от рикоширалите куршуми, танцуваха из гърлото на кухината.

Нямаше ответен огън.

Щом останалите от взвода се разгърнаха по двете страни на входа, Томашенко и Виляйски включиха тактическите светлини, прикрепени под цевта на оръжията им.

Нищо. Освен завихрената мъгла от пемза на прах и пари на пикринова киселина тази първа отсечка от тунела беше празна. Американците сигурно се бяха оттеглили по-дълбоко в пещерата преди нападението.

Томашенко сложи нов пълнител в автомата си.

– Младши сержант Виляйски. Ти и твоята огнева група оставате да покривате подходите към пещерата. Останалите, след мен!

Не беше привлекателна заповед, но трябваше да се изпълни. Приведени и в нишка един зад друг, те трябваше внимателно да си проправят път покрай купчина старо радиооборудване, смачкано от избухналата граната. И тук нямаше признаци нито за живот, нито за смърт, но отпред дълбока пукнатина в пода на тунела отблъсна проследяващите лъчи на тактическите светлини – спускане към по-голям, по-нисък коридор. Това трябваше да е естествена преграда и място за засада.

– Светлина – промълви Томашенко.

Сержантът щракна нов патрон в прожектора. Заедно, с крайна предпазливост, те стигнаха до входа на по-ниската кухина, като се движеха толкова тихо, колкото могат добре обучените бойци.

– Сега!

Сержант Виляйски изстреля светлинния патрон в търбуха на мрака и Томашенко рязко дръпна автомата от рамото си, готов да праща куршуми напред.

Светлинният патрон се удари, отскочи в задната част на кухината и пламна.

„Боже мой! Нали бяха само двама!“

На пода в пещерата имаше половин дузина тела, полуосветени от пулсиращия пламък зад тях.

– Назад! Връщай се назад! – Томашенко изстреля неудържим откос и се хвърли встрани от входа на кухината. Заби нокти в патрондаша и хвърли още една ръчна граната, а сержант Виляйски правеше същото като в огледало.

Томашенко метна гранатата долу в кухината и металната топка с дрънчене отскочи от камъка. Избухна с трясък и ударната вълна блъсна в ушите им. Спецназовците се снишиха, докато шрапнелите свистяха и стенеха между стените на кухината. Последва втора граната, трета. Въздухът се изпълни с пушек и лава на прах, а от тавана на тунела се откърти парче скала колкото юмрук и отскочи от рамото на Томашенко.

– Достатъчно! – извика той, внезапно уплашен. Можеше да се срути цялата планина. – Прекратете огъня!

Кънтящото ехо и смътното, зловещо стържене на скала в скала затихнаха. В трапа на по-ниската кухина беше съвсем тихо. А също и тъмно, защото изсипаните ръчни гранати бяха загасили пламъка.

– Още светлина, сержант! – изкомандва Томашенко.

Светлинното оръжие пак се покашля и прати още една блестяща топка, която заподскача из вътрешността на пещерата.

– Пипнахме ги, лейтенант! – възкликна Виляйски. – Край с копелетата!

Те усилиха осветлението с тактическите светлини и прокараха лъчите по струпаните върху пода на кухината тела.

– Нали видяхме само двамата американци. Откъде се взеха тези другите?

– Не знам, сержант. Внимавайте. Може да има и още.

Имаше нещо странно в скования начин, по който лежаха телата. И тогава Томашенко разбра. Нямаше кръв! Не бяха убили никого! Тези хора тук бяха умрели преди петдесет години!

Като псуваше, Томашенко поведе хората си по наклонения път на лавата към пода на тунела. Бяха хвърлили във въздуха вкочанените, замръзнали тела на собствените си хора! Мъртвите членове на екипажа на „Миша 124“ бяха окачени като кукли на конци по мрежа от катераческо въже, оплетено на кръст между питоните, забити в стените на пещерата.

Все по-разярен, Томашенко разпозна средството за задържане, сръчно нагласено от някой добре запознат с психиката и инстинктите на военна част в операция за прочистване на пещера. И той, Павел Томашенко, беше реагирал точно както врагът му се беше надявал. От самите американци нямаше и следа. Нито пък имаше някаква улика за съдбата на майор Смислов.

Томашенко долови тревожно мърморене, което се носеше сред редниците и сержантите от неговия взвод. Те бяха войници на Руската федерация, но бяха и якути, запознати с магиите и суеверията на своя народ.

– Разпръсни се и търси! – изрева Томашенко и отново ги хвърли в действие. – Трябва да има и друг изход от тази галерия! Друг тунел! Намерете го!

Отне им няколко минути претърсване, за да намерят прохода към следващата част на тунела. Той беше блокиран с късове базалт, натрупани вътре от другата страна.

Американците опитваха да печелят време. Но докога? Все пак бяха като плъхове, приклещени в отходна тръба. Освен ако…

– Напред! След тях! Движи се!

Томашенко безразсъдно се вмъкна през пролуката към следващата част на тунела. Не трябваше да им дава повече време и възможност да организират други маймунски хитрини. Той имаше числено превъзходство и огнева мощ. И щеше да се възползва.

– Светлина! Освети това място!

Напред се посипаха залпове от светещи топки и изпълниха тунела с алената светлина на ада, а химическите изпарения от горенето им замърсяваха въздуха и изгаряха дробовете. Тази част от пътя на лавата беше широка колкото шосе и висока колкото двуетажна сграда. Взводът напредваше бързо и коварно, като се провираше през нащърбените, разхвърляни скални отломки по пода на пещерата и хората прескачаха един пред друг, за да следят за врага и собствената си безопасност – половината се движеха, докато другата половина ги покриваше, готова да избълва порой от изстрели при първия признак на живот или сигнал за съпротива.

Но нямаше нищо подобно и докато напредваха по проточилия се тунел, страховете на Томашенко ставаха все по-основателни. И тогава я видяха – плътна купчина от блед, пресован сняг, който се сипеше от лявата страна на тунела. Каменният под беше хлъзгав от чист, втечнен лед, но това идваше от външната страна. Проклятие, имаше втори изход и американците го бяха намерили! В повърхността на ледения водопад бяха издълбани няколко стъпала. Сержант Виляйски се покатери по наклона, за да погледне отблизо.

– Тук има тунел в снега! Сигурно са избягали през него, а после са го срутили след себе си.

Американците логично бяха предположили, че Томашенко ще затегне охранителния периметър около главния вход на пещерата, докато се готви за нападението. Те просто бяха изчакали неговото ограждение да се свие покрай замаскираната им спасителна пролука; после се бяха измъкнали, оставяйки серия от средства за забавяне и отвличане на вниманието, за да спечелят време за бягство.

– Сержант! Веднага отворете този тунел и тръгвайте след копелетата! Дръж отделението на сержант Отосек при себе си. Аз ще взема останалия взвод с мен обратно при главния вход! Американците сигурно се връщат към научната станция. Вие ги проследете, а ние ще пробваме да им отрежем пътя. Движение!

– Слушам, лейтенант – отвърна сержантът якут и стоически извади своя шанцов инструмент. – Ти, редник Амаха, довлечи си задника тук и ми помогни!

След секунди двамата спецназовци връхлетяха снежната запушалка. Томашенко се обърна и тръгна да пришпорва останалите от взвода обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Внезапна мисъл накара Томашенко да се усъмни. Американските копелета бяха умни. Ами ако…

Редник Амаха заби шанцовия инструмент в буцата ронлив сняг, която блокираше пътя навън. Докато изгребваше изкопаното настрани, усети силно дръпване. Погледна надолу на светлината от пламъка и видя тънък шнур, закачен върху края на лопатата му. За миг се втренчи в него, без да схваща; после разбра и изкрещя.

Усилената с пластичен експлозив ръчна граната, която редник Улух беше опитал да хвърли във входа на пещерата по-рано същия ден, изпълни предназначението си.

Концентриран от ограниченото пространство на тунела, взривът хвърли Томашенко по лице на каменния под. Усети вкуса на кръв, горчивината на мощния експлозив и металния примес на базалта. Над бучащото дрънчене в ушите си той слабо дочу стоновете и горчивите ругатни на другите паднали войници от взвода. Изправи се на крака и се втренчи през розовата мъгла на осветения от пламъка прахоляк, която изпълваше кухината.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю