Текст книги "Мистерията „Миша“"

15

Извън полуостров Аляска

С ярки, леденокристални звезди на небето и някоя случайна светлина от далечния бряг вдясно американският кораб „Алекс Хейли“ се понесе в настъпващата есенна нощ, а двигателите му боботеха в стабилен, бърз курс. Големият ледоразбивач трябваше да измине четиристотин мили югозападно по крайбрежието на Аляска, преди да може да се обърне на север при остров Унимак за истински дългото разстояние нагоре през Берингово море.

Неговото тясно радиоапаратно помещение миришеше на озон и цигарен дим и вътре беше задушно от остатъчната топлина, идваща от шаситата на оборудването. Протритият от използване сив стоманен стол скърцаше под тежестта на Смит и люшкането на кораба, а слушалките на закодирания сателитен телефон бяха хлъзгави от пот. Смит беше сам в апаратното помещение, а редовният на радиовахта беше излязъл заради свръхсекретния разговор.

– Как са ни забелязали? – поиска да разбере Смит.

– Не е трудно да се досетим – отвърна далечният глас на Фред Клайн. – „Поул Стар Аеролизинг“ осигурява хеликоптери и леки транспортни самолети за редица изследователски и научни операции в арктическата част на Канада и Аляска, включително и за проекта на остров Уензди. Когато съобщението за вашата експедиция до катастрофата на „Миша“ излезе в медиите, враговете трябва да са обградили най-вероятните източници на оборудване. Били сте хванати във въздушна версия на стрелба в движение.

– Тогава и някой друг трябва да знае за антракса на борда на „Миша 124“.

– Много вероятно, Джон – гласът на директора Клайн беше все така овладян. – Знаем още от самото начало, че бойният заряд на „Миша“ би бил голямо щастие за всяка терористична група или враждебна нация. Това може да обясни атаката по вашия хеликоптер. Но то е само едно от възможните обяснения. Не знаем достатъчно, за да изключим някои възможности за този инцидент.

Смит прокара ръка през подгизналата си от пот тъмна коса.

– Допускам. Но как е излязла информация? Откъде е изтекла?

– Не знам, но подозирам, че от руската страна. Ние държим цялата информация за „Миша 124“ строго класифицирана. На практика единствените хора в САЩ, които знаят цялата история, сме президентът, аз, Маги и членовете на твоя екип.

– И след като моите хора едва не ги убиха в това пресрещане, мисля, че със сигурност може да ги извадим от списъка с предателите.

Тонът на Клайн охладня.

– Казах, че не можем да изключим нито една възможност, Джон.

Смит схвана предупреждението. Смислов… Професор Метрас… Ранди. Той се съпротивляваше на инстинктивното отричане. Клайн беше прав. Фразата „Това е невъзможно!“ представляваше чудесна комбинация от известни предсмъртни думи.

Директорът продължи:

– Другата възможност, която остава, е да сме имали изтичане на място, чрез някой от членовете на самия екип на остров Уензди. Увериха ни, че никой от експедицията не е посещавал сваления бомбардировач. Някой може да лъже. Това също се налага да го разследваш, Джон.

– Разбрано, сър. Връщаме се към въпроса кой е по петите ни.

– Само мога да кажа, че работим по този проблем с всички възможни средства – отвърна Клайн. – Регистрационните номера на самолета, който ви атакува, са на „Чесна Центурион“, собственост на някой си Роджър Р. Уейнрайт, отдавна жител на Анкоридж. ФБР и родната агенция за сигурност са проверили мъжа – той няма криминално досие и не е известно да има връзки с никоя екстремистка организация. Човекът е сравнително преуспял предприемач и претендира да е стабилен гражданин. Но когато от службата на ФБР в Анкоридж го прибрали за разпит, той признал, че от време на време дава незаконно самолета си под наем на други хора. След това спрял да говори и почнал да вика за адвокат. ФБР още се занимават с него.

– Ами хангарът срещу „Поул Стар Аеролизинг“? Кой го е наел?

– Името в документацията е Стивън Борски. Хората от офиса на „Мерил Фийлд“ си спомниха безличен мъж на средна възраст с определено руски акцент. Вероятно руски емигрант – при тях по тези въпроси идват много такива. Платил в брой за месечен наем на хангара. Адресът и телефонният номер, дадени в документите, се оказаха фалшиви.

– Бил ли е на борда на самолета, който ни удари?

– Не е ясно, Джон. Бреговата охрана е намерила зона с плуващи отломки на мястото, където е паднала чесната, но тела не са открити. Би трябвало още да са в самолета, а той е на дъното на пролива Кенеди. Като се имат предвид дълбоките води и бързите течения, ще мине известно време, ако изобщо успеят да засекат и да извадят останките.

От безсилие Смит чукна с пръст върха на конзолата. Дори Аляска беше включена в конспирацията.

– Още нещо води към руснаците. Майор Смислов смята, че военната електронна система, използвана да повреди радиото ни, е произведен в Русия военен комуникационен заглушител.

Смит наклони стола си назад до пантите и леко настръхна от пронизителното скърцане.

– Но защо, по дяволите, руснаците ще искат да ни спрат? Те започнаха това!

– Има руснаци и руснаци – меко отвърна Клайн. – Ние работим с федералното правителство. А друг може би не. Служителите на ФБР в Анкоридж казват, че им прилича на руската мафия или нещо подобно, но това е само инстинктивна реакция от тяхна страна и няма с какво да я докажат. Руските връзки може да са чисто съвпадение или да са местни наемници, прикриващи някой друг.

Които и да са, изглежда, имат достъп до широк спектър от източници. Този заблуден куршум, намерен във вашия хеликоптер, беше патрон калибър 7.62 – натовски стандарт, а полицейската лаборатория на щата Аляска идентифицира нарезните полета по гилзата като изстреляни от американската армия – от картечница M-60.

Боже, Смит се подсмихна на себе си. Едва тази сутрин казваше, че в тази работа не би трябвало да има стрелби.

– Какво ще наредите, сър?

– Разговарях с президента, Джон. Смятаме, че мисията и нейните секретни протоколи още са необходими, сега дори повече от преди, ако някой друг се интересува от антракса. Освен това все още сме на мнение, че твоят екип е най-доброто средство, с което разполагаме, за да се свърши работата. Въпросът е какво мислиш ти по въпроса.

Смит разглеждаше сноповете с кабели над главата си цели десет секунди. Ако беше забравил как се командва, значи беше забравил и за тежестта, която носеше със себе си това командване. Сега живо си спомни за нея.

– Съгласен съм, сър. Екипът още е добър и операцията още е в сила.

– Много добре, Джон – в гласа на Клайн пропълзя малко топлота. – Ще предам за това на президента Кастила. Той е заповядал да ви се осигури известна подкрепа. Специален въздушнодесантен отряд командоси е разположен във военновъздушната база „Айлсън“ близо до Феърбанкс. Ще бъдат в готовност да долетят на остров Уензди, ако имате нужда от тях. Освен това работим по идентифицирането на вашите нападатели.

– Много добре, сър. Има още един въпрос: нашата връзка, майор Смислов.

– Проблем ли има с него, Джон?

– Не със самия човек. Днес той ни спаси. Но след днешните събития съм напълно убеден, че той не ни смята за обикновена групичка военни лекари и правителствени служители на договор. И ако трябва да бъдем честни, пределно ясно е, че майор Смислов не е най-обикновен руски офицер от военновъздушните им сили.

Клайн сухо се засмя.

– Мисля, че може спокойно да зарежете тия предположения, Джон. Операцията става опасна и вече имате общ враг. Може да е в реда на нещата да сложите още няколко карти на масата. Като ръководител на екипа оставям това на твоята преценка. Топката е в теб.

– Благодаря, сър. Има ли нещо друго?

– В момента не, Джон. Ще те държим в течение. Късмет.

Връзката на сателитния телефон се разпадна.

Смит пусна телефона обратно в гнездото му и се навъси. Можеше да се приеме, че Съединените щати и Русия наистина имат общ враг в тази история. Но това правеше ли ги непременно приятели?

– Добре, началник, за малко ти се махам от главата – каза Смит, докато излизаше от апаратното.

– Няма проблеми, сър – толерантно отвърна радистът на вахта. Старецът вече беше дал тихите си разпореждания. Военният и хората му трябваше да се смятат за много важни особи и не биваше и да помислят да им задават въпроси.

Смит се спусна едно ниво под палубата в каюткомпанията и тръгна към кърмата по боядисан в сиво коридор. Бяха минали няколко години, откакто за последно беше усещал трептящите полутонове на истински кораб в морето, бръмченето на въздуха през тръбопроводите, туптенето на двигателите и постоянното скрибуцане на корпуса, който се носеше по вълните. Не след обучението към морската пехота на борда на болничния кораб „Мърси“. Пътуването, на което годеникът на Ранди…

Той рязко изтръгна съзнанието си от тази мисъл. Миналото беше мъртво и нямаше време за съживяване. Той и неговият екип имаха задача.

Смит се приведе и влезе през вход със завеса в каюткомпанията на „Хейли“, малко жилищно пространство с надраскана, имитираща дърво ламперия на преградите и колекция от износени тръбни мебели с кожена дамаска. Ранди седеше свита наполовина на едно от канапетата с крака, подвити под нея.

– Добър вечер, подполковник – каза тя, като вдигна поглед от книга с меки корици на Джаки Колинс и така му напомни за присъствието на човек, който нямаше нужда да знае, че си говорят на малко име.

Другите двама обитатели на каютата седяха на голямата обща маса в средата: Валентина Метрас и мъж на средна възраст във войнишки пуловер от дебела вълна и плътни карго панталони, а пред тях бяха разпръснати отворени папки.

Заоблените рамене на мъжа го правеха по-скоро нисък, отколкото набит, а лекият скреж от посивяваща коса върху черепа му контрастираше с прецизно подстригана, примесена с черно и бяло брада. Върху чертите му беше изписано изражение на инстинктивна раздразнителност, а в погледа му – автоматично неодобрение, и носеше непретенциозните си дрехи като че ли бяха зле скроен костюм.

– Подполковник Смит, не мисля, че сте имали възможност да се запознаете с моя колега учен, доктор Розен Троубридж. Доктор Троубридж, това е ръководителят на нашия екип, подполковник Джон Смит – Зад думите на професор Метрас прозвуча преднамерена приветливост.

Смит любезно кимна. Той също беше уловил и отбелязал вибрациите, които този човек излъчваше. – Добър вечер, докторе. Още не съм имал възможност да ви се извиня за внезапната промяна в часа на отплаване. Надявам се, че не ви е причинила прекалено неудобство.

– Всъщност ми причини, подполковник – Троубридж изрече чина на Смит с отсянка на отвращение. – И, честно казано, не съм доволен, че не се консултирахте с мен за това. Експедицията на остров Уензди беше най-щателно планиран изследователски проект и засега той е успешен за участващите университети. Нямаме нужда от никакви усложнения на този късен етап.

Смит извади подходяща съчувствена усмивка.

– Напълно ви разбирам, професоре. Самият аз също съм участвал в редица изследователски проекти.

„Достатъчно, че да си ми ясен, приятелю“ – продължи наум Смит, скрит зад усмивката си. „Искаш да кажеш, че твоите хора на терен са направили добро проучване, докато ти си седял в топличкия си кабинет, подписвал си документите и си трупал похвали от бюрократичната машина. Сега може би си уплашен до смърт, че някой ще ти обърка плановете, преди да успееш да пробуташ името си в заключителния доклад.“

– Прав сте, докторе – Смит се настани на един стол срещу Метрас и Троубридж. – Трябваше да ви се обадя, но въпросът не търпеше отлагане. Има известна тревога за климатичните условия, с които може да се сблъскаме на остров Уензди. С приближаването на зимата изглежда, че колкото по-бързо стигнем до острова, толкова по-добре. Сметнах, че като спестим малко повече време и отплаваме по-рано от базата, разследването на моя екип при мястото на катастрофата е по-малко вероятно да попречи на изтеглянето на вашите хора и тяхното оборудване.

– Е, в това има известен смисъл, подполковник – отвърна Троубридж, недоволен, че го успокояват. – Но все пак още много можеше да се желае от начина, по който беше направено това. Бих искал да се допитвате до мен, преди да предприемате други промени.

Смит сключи ръце върху полирания плот на масата.

– Напълно ви разбирам, докторе – излъга той. – И обещавам, че изцяло ще обсъждаме с вас всички следващи събития. В интерес на всички е да работим заедно по въпроса.

– Не мога да не се съглася с това, подполковник. След като се признае, че университетската експедиция е отишла там първа и че ние имаме предимство.

Смит поклати глава.

– Това не е точно така, докторе. Други хора са били на остров Уензди много преди вашата експедиция да пристигне. Работата на моя екип е да ги идентифицира и да ги върне там, откъдето са дошли. Мисля, че им се полага известно внимание.

Смит откри, че думите му само наполовина извъртат нещата. Там, на леда, имаше хора. Хора, които са престояли там дълго време. Бяха служили под друг флаг, но и те бяха войници също като Смит. Освен това бяха изоставени и забравени от света. Съдбата на съветския екипаж навярно беше по-маловажна от политическата целесъобразност, но след половин век те още заслужаваха да си отидат вкъщи.

Смит задържа погледа си прикован в Троубридж, докато ученият не се предаде.

– Разбира се, че сте прав, подполковник. Сигурен съм, че ще сме в състояние да настаним всички участници.

– Сигурен съм, че ще го направим.

– Преглеждах разположението на лагера на Уензди с доктор Троубридж – каза Валентина. – И списъка на личния състав, просто за да видим с какво ще се наложи да се справяме. Мислех си, че някои от членовете на експедицията може да ни помогнат в разследването на катастрофата.

– Ако това не пречи на официалните им задължения към университетската експедиция – прибързано се намеси Троубридж.

– Разбира се.

Смит поиска папката с участниците и я отвори. Всъщност Смит нямаше намерение да допуска никой от тези хора близо до „Миша 124“. Но това не означаваше, че някой от тях вече не беше направил незаконно посещение на бомбардировача. Изтичането на информация за заряда на „Ту-4“ трябва да беше дошло отнякъде. Можеше ли да е дошло от източника? И дали беше неумишлено или преднамерено?

Беше виждал тези папки и лица преди, но сега ги разгледа отново в тази нова светлина.

Доктор Брайън Крестън, Великобритания, метеоролог и водач на експедицията. Според снимката – едър, усмихнат мъж, приличен на мечка, с къса кестенява коса и червендалесто лице на летовник. Признат полеви изследовател, той беше участвал в редица експедиции и на Северния, и на Южния полюс.

Доктор Адаран Гупта, Индия, климатолог и помощник-ръководител на експедицията. Сухо, смугло лице на високообразован човек се взираше в Смит от снимката в папката. „Много път си изминал от Ню Делхи дотук, докторе.“

– Климатология и метеорология? – отбеляза Смит. – Предполагам, че глобалното затопляне и топенето на арктическия паков лед са били главният повод за притеснение?

– Точно така, подполковник.

Смит кимна и обърна на другата страница.

Кейла Браун, САЩ, докторант, геофизика. Хубава, крехка, почти неземна. Тя трудно се вписваше в класическия образ на закоравелия полярен изследовател. Но явно имаше гръб и умения да си пробие път в тази експедиция пред вероятно няколкостотин мъже кандидати.

Иън Ръдърфорд, специалист по биология от Англия, красив, от типа „симпатичното съседско момче“, особено ако случайно съседи са ни хора от Британските централни графства.

Доктор Кеико Хасегава, Япония, втори специалист по метеорология. Сдържана, прилежна, възпълничка. Вероятно беше компенсирала оскъдния си социален живот с изключителна отдаденост към своето поприще.

Стефан Кропоткин, Словакия, астрономия на космическите лъчения, длъгнест, тъмнокос, с леко крива дружелюбна усмивка и малко по-възрастен от другите докторанти. „Вероятно ти обръщаш най-голямо внимание на мис Браун, независимо дали тя го желае или не.“

Смит затвори папката. Не можеше да прави каквито и да е предположения относно националност, раса, пол или евентуални политически убеждения. Това беше изгубена кауза, защото алчността и фанатизмът можеха да имат всякакво лице. Първи секретен отдел и различни други разузнавателни и прилагащи закона агенции сигурно здраво работеха, за да анализират миналия живот на тези шест души. Когато той пристигнеше на остров Уензди, щеше да е негово задължение да анализира как живеят в момента.

Почувства, че го наблюдават, вдигна поглед и видя, че доктор Троубридж и професор Метрас са вперили очи в него. От изражението на Троубридж личеше, че е объркан. От усмивката на Валентина и иронично повдигнатата й вежда се виждаше, че е заета да чете мислите на Смит.

Смит върна папката на масата.

– Професор Метрас, виждали ли сте майор Смислов?

– Мисля, че е отвън на палубата да глътне малко никотин – отвърна тя.

– В такъв случай, ако ме извините, налага се да говоря с майора по няколко въпроса.

Устремът на ледоразбивача през морето тласкаше студения вятър по притъмнелите му палуби. Григорий Смислов щракна газовата запалка в шепата си и докосна с огънчето върха на цигарата. Той си дръпна веднъж силно и остави дима бавно да се процежда през стиснатите му зъби.

Трябваше да се свърже с генерал Баранов. Трябваше да разбере какво, по дяволите, ставаше! Имаше секретен телефонен номер, който щеше да се пази от военното аташе на Руската федерация в посолството във Вашингтон, но заповедта на Смит за незабавно потегляне този следобед не му беше дала шанс да се обади.

И дори да имаше достъп до явен телефон, можеше ли да се довери на човека от другата страна? Някой знаеше! Някой извън конспирацията знаеше!

Но колко? За „Миша 124“ ясно. Освен това би трябвало да знаят, че антраксът още е на борда на самолета. Това щеше да е минимумът, който евентуално оправдаваше опита за убийство във въздуха този следобед. Но какво друго можеха да знаят?

Смислов отново дръпна силно от цигарата. Антраксът и рискът той да попадне в ръцете на терористична група щяха да са достатъчно лошо развитие на нещата. Ами ако имаше нещо повече? Ами ако знаеха за Събитието от пети март?

Това беше кошмар, който си струваше да се обмисли. Ами ако някой извън кръга от тридесет и двама знаеше за Събитието и за възможността доказателството за него още да съществува на борда на катастрофиралия самолет? Ами ако се бореха да предотвратят унищожението на това доказателство и да си го присвоят?

Ами ако някоя организация или даден човек получи възможност да шантажира влиятелна ядрена сила? Това щеше да направи нищожна дори заплахата от самолет, зареден с антракс.

Изгубен в тези мрачни мисли, Смислов се стресна, щом някакъв глас наблизо му заговори.

– Като лекар от мен се изисква да ви предупредя, че пушенето е вредно за вашето здраве.

Силуетът на Джон Смит се отдели от сенките по палубата и дойде да се облегне на парапета до Смислов. – И след като вече изпълних това задължение, може да ми кажете да вървя по дяволите.

Смислов сухо се изсмя и хвърли светещия фас през борда.

– В Русия още не сме изобретили рака на белия дроб, подполковник.

– Просто исках да ви кажа още веднъж благодаря за това, което направихте днес.

Смислов се спря, преди да посегне и отново да извади запалката и пакета с цигари.

– Всички се возехме в един хеликоптер.

– Така е – съгласи се силуетът. – Е, майоре, какво мислите?

– Да ви кажа честно, подполковник, не знам какво да мисля. – И това беше истина.

– Имате ли изобщо някаква представа кой може да стои зад нападението?

Смислов поклати глава. Сега пак щеше да лъже.

– Никаква. Някой трябва да е научил, че „Миша 124“ е платформа за биологично оръжие. Сигурно действат по предположението, че антраксът може още да е на борда на самолета и се опитват да ни попречат да стигнем първи до мястото на катастрофата. Само това звучи смислено.