Текст книги "Мистерията „Миша“"

Автор книги: Робърт Лъдлъм

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 29 страниц)

Мина цяла вечност, а може би само секунда.

Смит започна откъслечно да осъзнава… Движения… Докосване… Гласове… Натиск върху гърдите си… Устни – меки, топли, живи – се притиснаха в неговите настойчиво, но без страст.

Усещанията му се върнаха. Повдигането на гърдите му; въздух – студен и чист – се изливаше в дробовете му като вода от охладена кана. Усети парещото ухапване на живота, който струеше от една точка във всички посоки. Можеше да диша. Можеше да диша! Лежеше там в изведнъж приятната хладна тъмнина и почти като в оргазъм се наслаждаваше на всяко вдишване.

Малка ръка без ръкавица отметна назад косата му и същите устни пак се притиснаха в неговите. Нежно този път и приятно се забавиха.

– Мисля, че дишането е напълно възстановено, професоре – отбеляза удивен глас с акцент.

– Само проверявам – отвърна втори, по-весел глас.

Смит осъзна, че под главата му е подложен навит спален чувал. Като отвори очи, той видя Валентина Метрас коленичила до него, качулката на якето й беше отметната назад, а върху черната й коса като звезди проблясваха ледени кристалчета. Тя му се усмихна и изви една от изразителните си вежди.

Смислов надничаше през рамото й и също се хилеше. Смит осъзна, че лежи на пода на предното отделение в бомбардировача. За момент не беше наясно какво всъщност правят всичките тук; после паметта му с трясък напълно се възвърна.

– По дяволите, Вал! Какво си мислиш, че правиш?

И двете вежди се повдигнаха.

– Че се наслаждавам на работата си?

– Нямам това предвид! – възкликна той, като се мъчеше да стане. – Този самолет е опасна зона! Има зараза…

– Полека, Джон, полека – отвърна историчката, като нежно го задържа легнал с ръце върху раменете му. – Няма зараза. Ти си наред, ние сме наред и самолетът е наред.

– Вярно е, полковник – кисело се намеси Смислов. – Казах ти и преди, с изключение на двата тона антракс под формата на оръжие на този самолет няма нищо поне малко опасно.

Смит отново се отпусна и откри, че още е с по-голямата част от защитния си костюм. Освен отблясъка на електрическия фенер, чиито лъчи изпълваха кабината, той видя през прозореца и гаснещата дневна светлина. Трябва да е бил в безсъзнание само няколко минути.

– Тогава какво, по дяволите, стана с мен?

– Предпазил си се почти до смърт. – Смислов вдигна качулката на защитния костюм. – Тук е студено. Влагата от дишането ти се е кондензирала и е замръзнала върху филтрите на дихателната ти маска. Така подаването на въздух постепенно е спряло.

Валентина кимна.

– Нещо подобно стана в Израел по време на първата война в Залива. По време на бомбардировка с ракетите СКЪД, когато имаше опасения, че Саддам ще използва нервнопаралитичен газ, редица израелски граждани се задушили, защото забравили да махнат капачките върху филтрите на противогазите си. Ти дишаше отново собствения си въглероден двуокис. Само че при теб ефектът трябва да е настъпил толкова постепенно, че не си забелязал натрупването.

Смит се върна към своите проясняващи се спомени.

– Да, когато започнаха дихателните ми проблеми, първо реших, че имам силен пристъп на клаустрофобия. След това си помислих…

– Знаем какво мислеше – меко каза Валентина. – Започна да докладваш симптоматиката на собствената си смърт. Но когато тръгна да ни даваш много добро клинично описание на човек, умиращ от задушаване, разбрахме какво става. Опитахме се да ти кажем да си свалиш маската, но ти беше твърде замаян, за да ни разбереш.

Тя кимна към остъкления нос на бомбардировача.

– Влязохме през прозореца на пилотската кабина, а Григорий се пъхна в бомбения отсек и те издърпа отвън. Малко реанимация уста в уста и ето те пак тук.

Смит направи физиономия.

– Извинете ме, но се чувствам невероятно глупаво.

– Аз не бих се чувствала така, Джон – сериозно отвърна Валентина. – Не мога да си представя какво ти е било да се покатериш в тази стая на ужасите. Само като погледнах през люка и беше достатъчно да ме полазят тръпки. – Историчката тръсна глава в крайно отвращение. – Обичам прецизните оръжия, но това… нещо… не е оръжие, то е кошмар.

– Няма да споря по въпроса – усмихна й се Смит. – Вероятно трябва да смъмря и теб, и майора, че не се подчинявате на заповедите ми, но, изглежда, ми липсва ентусиазъм. Благодаря ти, Вал.

Той протегна покрай нея ръка към Смислов.

– Благодаря и на теб, майоре.

Руснакът здраво я стисна.

– Добрият подчинен е длъжен да посочва факторите в ситуация, по вероятност пропусната от неговия началник – цитира той, все още ухилен.

Смит пак се опита да седне и този път успя със съвсем малко замайване. Силите му, изглежда, бързо се възвръщаха.

– Е, имаме една добра новина и една лоша. Лошата е, че още имаме антракс, с който да се занимаваме. Добрата е, че контейнерът изглежда незасегнат и неповреден. За всеки случай ще продължим с антибиотиците, но не мисля, че трябва да се сражаваме с някакво изтичане на спори. Вал, как…

Тя рязко се изправи, като силно, но, изглежда, случайно удари Смит.

– Слава Богу поне за това – продължи да бърбори тя. – Мислиш ли, че е безопасно да се укрепим в корпуса за през нощта? По звуците отвън разбирам, че времето малко се е влошило.

– Да… мисля, че това ще е добра идея – отвърна Смит. – Подозирам, че ще се чувстваме малко странно да лагеруваме върху купчина антракс, но смятам, че ще е съвсем безопасно. Какво ще кажеш, майоре?

Смислов сви рамене.

– Мисля, че и тук ще е страшно студено, но пък ще е по-добре от палатка отвън, върху ужасния глетчер. Но все пак смятам, че ще ни е по-добре в задната част.

– Прекрасно! – каза Валентина, като подаде ръка на Смит. – Да си събираме оборудването и да си поиграем на къща. Мога да си капна малко от онова медицинско уиски, което обеща.

Смит пое ръката й и се надигна от пода.

– Сега като спомена за него, аз също бих си капнал.

Седнал върху голите пружини на една от койките, Смит се мръщеше на портативната радиостанция.

– Станция остров Уензди, станция остров Уензди. Тук мястото на сблъсъка, тук мястото на сблъсъка. Ранди, чуваш ли ме? Край.

Малката тактическа радиостанция „Леприкорн“ изсъска в отговор и злобно изтрещя насреща му.

– Винаги става така, нали? – с отвращение каза Смит. Той затвори слушалката и сгъна обратно антената в кутийката. – Можеш веднага да се свържеш с най-отдалеченото кътче на света, освен ако действително нямаш нужда да говориш с някой.

– Между нас и станцията има цяла планина.

Седнала с кръстосани крака до мъничката походна печка, Валентина внимателно пусна топка силно смачкан сняг в тенджерката с вода, която се изпаряваше отгоре. Освен да разтопи кръг, голям колкото стъпка, в скрежа по тавана на спалното помещение, малката горелка, поддържана с гориво на гранули, не беше в състояние значително да повлияе на температурата в отделението, но можеше да осигури гореща вода за пакетираната храна и да напълни отново манерките на екипа.

За да пестят батериите, единственото осветление в помещението идваше от две химически пръчки, закрепени за рамките на леглата, и меката, изпълваща всичко светлина даваше усещането за затопляне.

Корпусът поне осигуряваше неподвижна въздушна защита от вятъра, който пищеше из глетчера. Обстановката в разбития самолет щеше да е поне търпима за през нощта.

– Кое легло искаш, професоре? – попита Смислов, докато откачаше спалния си чувал от рамката на раницата. – Дамите първи избират.

– Благодаря ви, любезни господине – отвърна Валентина. – Но моля, разполагайте се. Аз ще съм на пода.

– Аз също – добави Смит и отпи последната глътка кафе от походната си чаша. – В онези дни явно авиаторите са били с малки размери.

– Както искате. – Смислов почна да развива спалния си чувал върху долната койка отляво. – Сега вече знаем, че имаме антракс. Как ще действаме с него?

– Ами, мисля, че вашите хора са имали вярната идея. Ние просто ще идем една крачка по-нататък. След като още сме с пълен резервоар, смятам, че просто трябва да доведем отряд сапьори, които да опаковат фюзелажа с един-два тона термит и бял фосфор. И правим на пепел цялата проклета машинария.

– Определено не бива! – възкликна Валентина, вдигайки поглед от печката.

– Защо не? – объркан попита Смит. – Ако успеем да концентрираме достатъчно топлина около обшивката, би трябвало да изгорим всички спори, преди да се появи каквато и възможност да се разпространят.

– О, мили Боже! Слепите, които няма да видят! – Тя изразително размаха ръка из помещението. – Като се има предвид превъзходното състояние на самолета, той е историческа ценност! Да дойде пролетта, ако успеем да докараме тук ледоразбивач и хеликоптер кран, можем да го вдигнем от глетчера, общо взето, непокътнат! Може да се реставрира. Всъщност…

Идеята блесна в очите й.

– Всъщност с частите от тази катастрофа и онзи Ту-4, който е изложен в института „Гагарин“, се обзалагам, че можем да сглобим един напълно нормален самолет.

Тя се обърна с лице към Смислов, внезапно развълнувана като ученичка с ново колело.

– Ти си ходил в института! Виждал си „Бика“ в авиационния музей! Какво мислиш?

Руският офицер вдигна очи смаян.

– Наистина няма как да знам, професоре, но съм сигурен, че ще отидат страшно много пари.

– Ти остави набирането на средства на мен, Григорий! Познавам няколко заможни маниаци по военните птички, които ще дадат и крака си, и ръката си, за да видят как „Фифи“, паметната летяща крепост, прелита ниско заедно с оригинален руски В-29. Само Шамплейн ще даде поне четвърт милион!

Смит нямаше как да не се впечатли от нейния бликащ ентусиазъм. Валентина Метрас очевидно беше човек, който до последно държи на своето. Той тихичко подсвирна и посочи с палец напред към бомбения отсек.

– Опасявам се, че все пак още имаме някои други приоритети тук.

Валентина безгрижно махна с ръка.

– Подробности, подробности! Не ме интересува какъв вид бактерии ще трябва да чистим. Никой не може ей така да драсне клечката на този самолет, ако аз имам да казвам нещо за него. Та той е история!

– Това ще го решат великите сили, Вал – усмихна се Смит. – А не аз, с голямо удоволствие мога да кажа.

С напрегнато изражение Смислов погледна през рамо към Смит.

– Какво ще правим след това, подполковник?

– Знаем, че антраксът съществува и все още е фактор, затова приоритетът е да докладваме за него. – Смит остави празната походна чаша на пода. – Утре сутринта, ако времето е поносимо, смятам да направим бърз оглед около мястото на сблъсъка, за да потърсим спасителния лагер на екипажа на „Миша“. После тръгваме към научната станция. Ако не можем да установим радиовръзка с външния свят от станцията, тогава ще пратя Ранди с хеликоптера до ледоразбивача, за да докладва.

Смит внимателно гледаше гърба на Смислов, докато руснакът развиваше спалния си чувал върху койката.

– Освен това ще поверя на отряда за подкрепление да охраняват острова, майоре. Това значи, че ще включим и канадците в играта и, общо взето, цялата ситуация ще ескалира. Знам, че обещахме на вашето правителство да се опитаме да я запазим в мълчание, но сега, след като трябва да се справяме и с антракса, и с изчезналия екип на станцията, нямаме избор, освен да се разкрием.

– Напълно разбирам, подполковник. Наистина няма друг избор.

Отговорът на Смислов беше безучастен и Смит се запита дали руснакът беше съгласен с думите му, или говореше с някаква задна мисъл.

– О, Боже! Всичко това е в списъка с тревоги за утре – каза Валентина, като хвърли поглед на люка, монтиран в задната преграда. – През това време искам да видя нещо друго.

– Не може ли да почака до сутринта? – попита Смит.

Тя погледна към Смит така, че мигновеното килване на главата й и повдигането на веждата да останат скрити от Смислов. – Не е нищо особено. Няма да отнеме и секунда.

Като грабна едно фенерче, тя се изправи и тръгна назад. Отвори херметическата врата и приведена се вмъкна през нея. Последваха най-различни удари и блъскане, докато си проправяше път до самата опашка на самолета, а след това – няколко минути неясна тишина.

– Това вече е интересно – гласът й отекна като в метална кухина. – Джон, може ли да ми помогнеш малко тук, моля те?

– Идвам.

Смит последва Валентина в тъмния проход. Историчката се беше привела над отвора между пълнителите с муниции на опашната оръдейна кула. Насочила фенерчето към лицето си, тя беззвучно раздвижи устни:

– Затвори люка.

– Да му се не види, Вал. Да не си отгледана в плевня! Тук дори е още по-студено.

Той дръпна херметическата врата да се затвори и завъртя затягащия лост до заключено положение. Като се придвижи заднишком до пълнителите, той се спусна на едно коляно до Валентина. Между облечените си в ръкавици пръсти тя отново и отново подхвърляше снаряд на автоматично оръдие.

– Какво е това? – попита Смит, надвиквайки воя на вятъра, който фучеше около повърхността на опашката.

– Съветски 23-милиметров снаряд. От пълнителите на опашното оръдие – отвърна тя.

– Добре. Какво става?

– Нещо странно, Джон. Нещата не се връзват или по-скоро се връзват по много особен начин. Затова те срязах така в пилотската кабина днес следобед.

– И аз така си помислих – отвърна той. – Какво виждаш?

– Този самолет е бил напълно въоръжен за бойни действия. Освен че е носел заряда с антракс на борда си, отбранителното му въоръжение също е било напълно заредено. Нещо повече, този самолет тук не е извършил аварийно кацане. Било е случаен сблъсък.

Смит не беше съвсем наясно каква е разликата.

– Сигурна ли си?

– До голяма степен. Бомбардировачът не е бил настроен за аварийно кацане, когато се е ударил в леда. Помниш ли, когато те питах за контролните уреди на витлата и смесването на гориво в пилотската кабина? Оставени са на крайцерски режим. Освен това те питах за лоста на механизацията. Задкрилките не са били спуснати, както би следвало при всякакъв вид преднамерено кацане.

Валентина почука върху кожуха на пълнителя с кокалчетата си.

– И, накрая, не са извадили пълнителите с муниции на оръдейната кула. В една летяща крепост В-29 или в Ту-4 „Бик“ това би било стандартна процедура в случай на принудително или аварийно кацане.

– Тогава какво е станало, по дяволите?

– Както ти казах, куриозен сблъсък, абсолютна злополука – продължи тя. – Според картите на остров Уензди глетчерът има постепенен низходящ наклон в северна посока. Бомбардировачът трябва да е заходил от север. Освен това трябва да са летели през нощта, ниско и на уреди, защото изобщо не са знаели, че тук има остров. Влезли са между върховете и теренът внезапно е изникнал под самолета. Преди пилотите да разберат какво става, са се ударили в земята или по-точно в леда. Трябва да са летели с пълна крайцерска скорост, доста по-бързо отколкото при стандартно приземяване, но както неизбежно става, по това време повърхността на глетчера трябва да е била относително гладка, без някакви ръбове или пукнатини, които да заклещят самолета. Така че са се ударили на равно и са се плъзгали без препятствия.

Има подобни катастрофи и на Северния, и на Южния полюс – продължи шепнешком тя. – Когато екипажите са губили ориентация заради трудноразличимия релеф в тези условия. За да приключа темата, този самолет не е бил в извънредно положение, когато е паднал. Не са били изгубени и не са се приземявали. Били са в контролирана крайцерска конфигурация и са отивали някъде другаде.

– Щом е така, не трябва ли да са видели острова на картите си? – попита Смит.

– Спомни си, че през 1953 година подробната навигационна информация за тази част от света просто не е съществувала. Възможно най-точната карта е била американска военна тайна. На всичкото отгоре остров Уензди е нещо като забележителност. Той е една от най-високите точки в архипелага Кралица Елизабет. По онова време този, който е планирал полета на самолета, е нямал представа, че една адски голяма планина ще им се изпречи насред Северния Ледовит океан.

– Не е чак толкова високо – размишляваше Смит. – Тук сме само на 760 метра надморска височина. Това не е ли доста ниска крайцерска височина за херметически самолет като този?

– В голяма степен – съгласи се тя. – Всъщност Ту-4 или В-29 би следвал толкова ниска траектория на полета само по една причина: екипажът му се е тревожил да не го засече радар с далечен радиус на действие.

Джон се насили да изиграе адвокат на дявола.

– Нямаше ли да видят острова на своя навигационен радиолокатор?

– Само ако са го използвали. Ами ако са поддържали пълна радиоелектронна маскировка и всичките им радиолокационни и радарни предаватели са били умишлено изключени, за да не бъдат засечени?

Ако това беше възможно, изглежда, ставаше още по-неприятно.

– И какво мислиш, професоре? – попита Смит.

– Не знам какво да мисля, подполковник – отвърна тя. – Или по-скоро не знам какво искам да мисля. В едно съм сигурна. Утре сутринта трябва да намерим екипажа на този самолет. В по-цялостната картина на ситуацията това може да е по-важно от антракса.

– Мислиш ли, че това може да има нещо общо с алтернативния план на руснаците?

Смит видя как тя кимна.

– Много вероятно. Подозирам, че когато открием спасителния лагер, ще разберем.

– Подозирам, че дотогава ще разберем и за майор Смислов – мрачно отвърна Смит.

С ъгълчето на окото си Смислов наблюдаваше как Смит изчезва в опашката. Цяла вечер беше чакал възможност да действа, поне за момент, когато другите се занимаваха с нещо или бяха разсеяни. Това можеше да е най-добрият му шанс, ако не и единственият.

Той тръгна към тунела за пълзене, който водеше в предната част, и се заизвива по протежението му колкото можеше по-бързо и по-безшумно. Знаеше точно какво да търси и точно къде трябва да е то. Освен това имаше връзка петдесетгодишни ключове в джоба си.

По-рано през деня, когато бяха в пилотската кабина със Смит и Метрас, не беше посмял да търси. Не можеше да рискува и да привлече вниманието им към официалната документация на „Миша 124“, докато не се увери в статуса й.

Легнал по корем в предното отделение, той извади джобно фенерче от якето си. Стисна го между зъбите си, спусна се на едно коляно долу до навигаторското място и прати тъничкия пронизваш лъч по касата за карти под масата. Извади връзката ключове и припряно почна да изпробва ключалката на касата.

Това беше съветски бомбардировач, а в бившия Съветски съюз картите бяха военна тайна, крита от всички, освен от упълномощените служители.

След известно съпротивление механизмите на ключалката се завъртяха за първи път от половин век насам. Смислов отвори малката тежка врата.

Нищо! Касата беше празна. Навигационните карти и програмираните цели, които е трябвало да бъдат използвани от радиометриста, ги нямаше.

Без да губи време, той затвори и отново заключи касата. Следваха бордовият дневник на бомбардировача и заповедите на командира на полета. Като се придвижи напред към лявата страна на пилотската седалка, Смислов пъхна втория ключ в ключалката на пилотската каса, поставена под седалката. След като отвори малкото плоско сандъче, руснакът затърси пипнешком из него. Пак нищо!

Значи оставаше касата на политкомисаря. Най-критичната от трите. Той се провря между пилотските места към позицията на бомбардира в самия нос на самолета. Тук стъклото на недокоснатата от стъпки оранжерия беше вдлъбнато от удара. Вътре беше навалял сняг и после беше замръзнал. Самия механизъм за насочване на бомбите го нямаше – не е бил нужен за тази мисия – и останалата част от кабината беше погребана под втвърден полулед. Като измъкна ножа от колана си, той прокопа път до монтираната в пода каса.

Проклятие! Заключващият механизъм здраво беше замръзнал. Като ругаеше шепнешком, руснакът свали ръкавиците си. Извади запалката от джоба си и поднесе малкото газено огънче към мястото на заключване. Изгори пръстите си и пак изруга нещо, мърморейки, после отново пробва да отключи. Упоритият механизъм неохотно поддаде.

Нямаше ги. Снимките на целите и картите. Заповедите за действие. Бордовият дневник на политкомисаря, инструкциите за непредвидени ситуации и планът за действие на екипажа след мисията – всичките бяха изчезнали.

Смислов пак заключи вратата на касата, утъпка и заглади снега върху нея, като се опитваше да заличи следите от своето вмешателство. Изправи се и отново сложи ръкавиците си, а мислите му препускаха. Всичко беше изчезнало. Цялата документация на мисията. Така и трябваше да бъде. Политкомисарят на „Миша 124“ е имал заповед да унищожи и последното парченце от доказателствата относно мисията на бомбардировача от Събитието на пети март.

Но на политкомисаря е било заповядано да унищожи също и самолета, и неговия товар. Термитните запалителни устройства в бомбения отсек бяха доказателство, че тъкмо това е правел, когато са го прекъснали. Но какво е станало с документите? И тях ли са му попречили да унищожи?

И какво е станало с хората? Утре Смит щеше да иде да търси екипажа на бомбардировача. Какво ще е останало там за него?

Смислов дръпна надолу ципа на якето и прибра фенерчето писалка. Извади и запалката от джоба на ризата си. Не малката пластмасова с газ, която беше купил от магазина на летището в Анкоридж, а другата – стил „Ронсън“ резервоарна запалка, която беше донесъл със себе си от Русия. Балансираше с нея в дланта си, а умът му препускаше през бързо стопяващите се възможности, останали пред него.

Можеше да се успокоява с мисълта, че повечето решения, които трябваше да се взимат, лежаха на неговите плещи. Ако руските спецназовци бяха убили персонала на научната станция, значи съдбата трябваше да следва неумолимия си ход. Той нямаше да е отговорен за предстоящата конфронтация между Съединените щати и Русия.

Трябваше да се тревожи само за предателство. Днес беше спасил живота на приятел в тази странна, студена метална стая. Утре може да се наложи да убие същия този приятел като враг. И опровержението, че нямаше да е по вина на Смислов, отекваше ясно.

– Хей, майоре, добре ли си там, горе? – отекна гласът на Смит в тунела откъм задното отделение.

– Да, подполковник – отвърна Смислов, а пръстите му се вкопчиха в малката сребърна кутийка. – Просто… си изпуснах запалката.

Няколкостотин метра нагоре по лицевата страна на източното възвишение, върху издатина, от която се виждаше и глетчерът, и мястото на падналия „Миша“, през една пукнатина в изкусно замаскиран камък и заслон от снега надничаше голямата леща на мощен прибор за фокусиране на точкови цели. Двама мъже лежаха под заслона, предпазени от покрит с ледени кристалчета бял брезент, разстлан и прикрепен над главите им. Независимо от защитата, студът върху открития планински склон беше пронизващ. Въпреки това двамата наблюдатели упорито търпяха – единият се взираше през фотоувеличителния прибор за нощно виждане, прикрепен към визьора, а другият напрегнато слушаше малкия радиоприемник, който му бяха дали.

На определени интервали двамата мъже изпълняваха ритуал за оцеляване – свободните им ръце се движеха между краката, подмишниците и лицата, пренасяйки телесна топлина до изложената си на студа кожа, и се пазеха от зловещото, разрушително измръзване.

Като се плъзгаше по корем, сякаш е гущер, пропълзя трети, облечен в яке, мъж и отиде при двамата зад заслона.

– Нещо да докладваш, сержант?

– Нищо важно, лейтенант – изсумтя мъжът зад визьора. – Разположиха лагера си в останките на самолета. Може да видите светлини през прозорците на задното отделение. А от време на време и в предното.

– Дай да погледна – каза лейтенант Томашенко.

Сержантът спецназ се търкулна встрани, за да направи място на взводния си командир, и Томашенко се намести зад прибора за нощно виждане, надничайки в зеленикавосивкавия свят, който той разкриваше. Бомбардировачът лежеше върху глетчера под наблюдателния пост като заседнал на брега кит. Бледите струйки светлина, които се процеждаха през илюминаторите на падналия бомбардировач, едва доловими с просто око, се усилваха до яркозелено от фотоувеличителя. От време на време ярката светлина почваше да пулсира, докато някаква фигура се движеше покрай изпъкналите прозорци.

– Очевидно спорите антракс не са разпилени из самолета – измърмори Томашенко. – Това поне е нещо.

Томашенко и хората му не бяха посмели да се доближат до падналия Ту-4 и изобщо не бяха стъпвали върху глетчера. Заповедите на взвода бяха специфични и строго ограничени. Да държат мястото на катастрофата и разследващия екип под наблюдение от далечно разстояние. Да замаскират присъствието си на острова. На всяка цена да избегнат разкриването си. Да чакат издаването на алфа командата от определения агент, прикрепен към американската страна. Да се позиционират така, че да се намесят веднага при излъчването на споменатата заповед. Да са готови да се изтеглят към подводницата, ако заповедта не бъде издадена.

Томашенко понечи да пита радионаблюдателя дали не е чул нещо, но се спря. Ако сигналът беше излъчен, той щеше да го чуе. Дотогава трябваше да чакат.