Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 29 страниц)
12
Анкоридж, Аляска
Три часа след като беше излетял от Сиатъл, „Боинг 737“ спусна задкрилките и въздушните спирачки и започна спускането си в низината на Анкоридж. Покритите със сняг извивки на хребетите и металносините води на пролива Кук минаха като панорама край прозорците на самолета, докато се спускаше по спирала в американския тип град от двайсет и първи век, разположен в сърцето на самата пустош.
Като се опря на колесниците си, малкият боинг се насочи към южния терминал на международното летище „Тед Стивънс“. Униформен полицай на щата Аляска от дежурната летищна охрана беше застанал да чака Смит и неговите хора в началото на коридора.
– Добре дошли в Аляска, подполковник Смит – важно произнесе щатският полицай. – Отвън на полицейския паркинг ви чака автомобил. – Той подаде на Смит връзка ключове. – Колата е бял немаркиран „Краун Вик“. Просто го оставете на „Мерил Фийлд“. Ще пратим някой да го прибере.
Беше очевидно, че невидимото, но убедително присъствие на директора Фред Клайн е оказало влияние тук и е утъпкало пътя им.
– Благодаря, сержант – отвърна Смит, като взе ключовете. – Оценяваме това.
Освен това полицаят му подаде и малък, тежък куфар от черна шагренирана изкуствена кожа.
– Това също беше изпратено за вас, подполковник. Явно някой мисли, че ще имате нужда от него.
Смит отвърна на доста явната усмивка на полицая.
– Може и да грешат.
Бяха се ограничили само до ръчни чанти, затова нямаше нужда да влизат в битката около лентите с багаж. Смит изведе своя екип от сградата на терминала и попаднаха в студения следобед на Аляска. Слънцето, застанало под особен ъгъл, излъчваше топлина, но въздухът в сенките беше хладен, а околните върхове на голямата планинска верига Чугач бяха посипани с пресен сняг, а това явно загатваше, че времето им за престой на Север изтичаше.
Както им бяха обещали, ги очакваше „Форд“, нашарен с кални струйки и регистрационни номера на щата Аляска. След като прибраха багажа си в просторния багажник на седана, Смит подхвърли ключовете на Ранди. Тя се вмъкна зад волана, Смит седна на седалката до шофьора, а Валентина – отзад. След това се въоръжиха.
Смит взе оръжейното куфарче в скута си, щракна страничните закопчалки и отвори капака.
След като влезе в тази професия, Смит си изработи теория за предпочитаните оръжия. Имаше си лично становище за индивидуалното оръжие и начина, по който то е свързано с потенциално враждебния свят. Освен това представляваше абсолютна реалност, защото на него човек поверяваше живота си.
Той подаде на Ранди чантичка за кръста от черна кожа и полиестер и наблюдаваше, докато тя отлепваше здравите велкроленти, обърна портмонето надолу и извади скрития вътре кобур за колан. Показаха се също ръкохватката от палисандрово дърво и покритието от неръждаема стомана на „Смит и Уесън“, модел 60, дамският вариант на „Магнум“, ергономично приспособен за жена стрелец. Със сръчни, отработени движения тя пъхна сменяем барабан калибър .357 в пълнителя на револвера.
Тезата му беше доказана. Ранди Ръсел беше дама и носеше дамски пистолет. Но тъй като бе много сериозна дама, носеше много сериозен дамски пистолет.
Той просто ползваше оръжие по военните спецификации, втора партида на Министерството на отбраната, „Зиг-Зауер“ с голямо количество 9-милиметрови пълнители, раменен кобур „Бианчи“ и патрондаш. Въоръжените сили бяха изразходвали страшно много време и усилия, за да докажат, че зиг-зауерът е ефективно и ефикасно лично огнестрелно оръжие. Смит не намираше причина да оспорва тяхното решение.
Накрая имаше малко, продълговато пакетче, увито в мек черен плат.
– Какво е това? – попита Ранди и Смит го извади от куфарчето.
– Това е за мен – отвърна Валентина, като облегна брадичка на кръстосаните си върху облегалката ръце. – Вижте го.
Смит отвори пакетчето. Там имаше пристегнати метателни ножове, но такива той не беше виждал преди. Заинтригуван, Смит издърпа един от хлъзгавия му найлонов калъф.
Само осем инча дълъг и едва достигащ дебелината на безименния му пръст, това беше наполовина дръжка, наполовина острие. Самото острие беше почти като шип, със загладен, ромбовиден профил, а точките на свързване на четирите лъскави фасети бяха наточени до блестящо острие. И лекарят, и войникът у Смит бяха впечатлени. Както рапирата или някой от старите окопни ножове с триъгълно острие, той щеше да произведе прободна рана – истински ужас за този, който се опита да я затвори.
Нямаше предпазно устройство, но прикрепена защитна ръкохватка опасваше върха на нашарената с квадрати дръжка. И ножът не беше сглобен; беше излят, изкусно изрязан с технология за студена обработка от едно-единствено парче изключително тежък метал.
Ножът имаше известна прилика с метателните остриета тонки, използвани в японските бойни изкуства, и когато Смит го постави върху изпънатия си пръст, за да изпробва баланса му, откри, че той е перфектен. Освен ръбовете на острието и миниатюрните сребърни букви „В.М.“, изписани върху една от фасетите на острието, ножът беше с лъскав черен цвят.
– Красив е – прошепна Ранди с искрено възхищение. Така беше. Малкият нож даваше усещане за дизайн и съразмерност, които освен оръжие го правеха произведение на изкуството.
– Благодаря – отвърна Валентина Метрас. – Това е стомана DY-100 – ужасна за работа, но невероятно твърда и ако успееш да я изработиш, е вечна.
Смит погледна назад към нея.
– Ти ли си ги правила?
Валентина скромно кимна с глава, за да потвърди.
– Това ми е хоби.
Ранди снизходително се усмихна, докато пристягаше колана на чантичката около кръста си.
– Хубави са, професоре, но ако възникне ситуация, може да поискате нещо малко по-масивно.
– Никога не подценявай острието и резеца, скъпа – Валентина пое ножовете от Смит. – Ножовете са убили повече хора от всичките бомби и куршуми, които някога са били произведени, и продължават да го правят с неотслабваща ефикасност.
Един от метателните ножове изчезна в левия ръкав на пуловера на историчката, а другият – в горната част на ботуша.
– Моите малки животинчета са тихи, не заяждат и се прикриват много по-лесно от пистолет. Никога не се притесняваш, че ще ти свършат мунициите, и могат да намушкват тялото през мека защитна броня, която би спряла стандартния пистолет направо без проблем.
Ранди окончателно намести колана с кобура си и запали двигателя на „Краун Виктория“.
– Ще се придържам към револвера, благодаря.
– Да се надяваме, че никой вид оръжие няма да ни е необходим в тази работа, дами.
– Да се надяваме ли, Джон? – повтори Ранди, като изкарваше колата от мястото й на заден ход.
– Ами, това са подробности.
Следващата стъпка беше да се обади на номер, който беше запаметил тази сутрин, преди да напуснат Сиатъл. Докато си проправяха път през паркинга на летището, Смит набра номера по мобилния си телефон. Отвърна дълбок глас, който говореше с лек акцент, но на перфектен английски:
– Майор Смислов.
– Добър ден, майоре, обажда се подполковник Смит. Ще ви вземем пред вашия хотел след около петнайсет минути. Бял „Форд“ седан с регистрация от Аляска, Сиера… Танго… Танго… три… четири… седем, един мъж, две жени. Цивилни дрехи.
– Много добре, подполковник, ще чакам.
Смит затвори телефона. Това щеше да е неговият следващ важен непознат. В състава на неговия отбор вече бяха станали няколко интересни обрата. Какво щеше да добави последният член към вече екзотичната компания?
Облечен в анорак, жълтеникавокафяви спортни панталони и катерачески ботуши, майор Григорий Смислов стоеше пред входа на фоайето на „Арктическа странноприемница“. Пътната чанта беше в краката му, а мислите му следваха тези на Джон Смит.
Беше уведомен да очаква военен лекар, историчка и цивилен пилот на хеликоптер. Но кои щяха да са те всъщност? Смислов вече имаше чувството, че ще са нещо повече. Начинът, по който Смит беше установил контакта и запознанството, отчетливите идентификационни номера, които му даде – тези неща убедително намекваха за опитен полеви оперативен сътрудник.
Той нетърпеливо запали с евтина газова запалка цигара „Кемъл“ с филтър, но не беше в настроение да се наслаждава на превъзходния американски тютюн. Скоро представлението му щеше да започне.
Смислов вече не харесваше работата си. От нея се носеше зловонието на безнадеждност, вонеше на нещо много типично за руските правителствени кръгове напоследък. Някой някъде в московската бюрокрация не мислеше, а само реагираше.
Той силно дръпна от цигарата. Не беше в позиция да решава тези неща.
Белият автомобил, който му казаха да чака, зави по улицата и се полюшна, преди да спре под хотелския навес, а регистрационният му номер и пътниците съвпадаха с описанието. Смислов хвърли цигарата на земята, като предпазливо я смачка с тока на ботуша си. Скоро щеше да научи или поне да добие представа какво знаят американците и какво подозират.
Вдигна чантата си и тръгна към колата.
В следващите пет минути Смислов наистина научи и всяка надежда, че американците може наивно да приемат руската версия за катастрофата на „Миша 124“, безвъзвратно изчезна. Както той размахваше фалшив флаг, така го правеха и останалите.
Двете жени може и да приличаха на американски топмодели, но най-вероятно бяха нещо друго.
Мълчаливата, бдителна блондинка, която караше колата, на теория „пилот на хеликоптер“, поддържаше шпионски тип наблюдение над ситуацията, както и явно по-спокойната, оживена брюнетка, „професор по история“. Щом се облегна на задната седалка до него и свободно заговори за климата в Аляска, погледът й започна да следи наоколо по определен шаблон, като проверяваше успоредното на тях движение и подскачаше от едното огледало за задно виждане към другото – нащрек за евентуална опашка.
Смислов прецени, че са от ЦРУ или някоя от сродните му разузнавателни агенции, които заедно оформяха така наречения от американците „Клуб“.
Той се зачуди дали удивителната привлекателност на двете агентки е чисто съвпадение или едната, или и двете може би включват разпита чрез съблазняване като част от своя арсенал.
Това можеше да се окаже смущаващо.
Що се отнася до ръководителя на екипа, може и да беше американски военен лекар, но освен това беше американски спецназ, вероятно прикрепен към тяхната разузнавателна агенция по отбрана. Усещането за бдителност, съсредоточеност и увереност, които се излъчваха от него, не можеше да се сбърка, както и размерът на военния калибър автоматично оръжие под якето му. Най-малкото, което са могли да направят, е да дадат на човечеца поносимо име за прикритие. Джон Смит, как не!
Както той ги беше подушил, така и те най-вероятно го бяха усетили. Когато Смит се обърна назад през седалката да се здрависа със Смислов, дълбоко в прозорливите му тъмносини очи беше просветнала насмешка, споделена цинична шега: „Ш-шт, ще играем играта, докато и ти я играеш.“
Лудост!
Смислов се изтръгна от мислите си.
– Какво казахте, подполковник?
– Само питах дали вашите хора са открили нещо ново по обстоятелствата около катастрофата – каза дружелюбно Смит, като още веднъж погледна назад над облегалката. – Имате ли по-точна представа какво го е свалило на наша територия?
Смислов поклати глава, усещайки трите чифта очи, които го гледаха, два чифта директно, а един в огледалото за обратно виждане.
– Не. Проучихме отново записите си и разпитахме част от служителите, които са работили в Сибир по време на изпитателния полет на „Миша 124“. Комуникациите са се изгубили някъде между два рутинни рапорта за местоположение и не е бил чут сигнал за помощ. Имало е някакви данни за радиосмущения в района над полюса. Смятаме, че това е обяснението.
– Каква е била последната стабилна връзка, която са имали с него? Координатите на самолета например?
Значи се започваше.
– Не знам наизуст точната ширина и дължина, подполковник, ще трябва да погледна в документацията си, но са били някъде на север от острови Анжу.
– Чудехме се какво е правел толкова далеч над нашата част от полюса на тренировъчно упражнение – професорката (Метрас ли беше?) плавно пое потока на разпита. – От това, което знаем за типа бомбардировачи В-29 – Ту-4, една катастрофа на остров Уензди трябва да е довела вашия бомбардировач почти отвъд точката, от която не може да се върне в сибирските ви бази.
Смислов стисна зъби за момент и повтори като папагал отговора, който беше инструктиран да даде:
– Изпитателният полет изобщо не е имал за цел да се приближи до северноамериканското крайбрежие на нито един етап. Нашата теория е, че бордовите жирокомпаси са се объркали. Като се имат предвид трудностите на въздушната навигация близо до полюса, екипажът трябва неочаквано да е поел обратен курс към Канада вместо назад към Сибир.
– Това е смешно – измърмори почти на себе си жената зад волана, докато сръчно маневрираше около един тежко натоварен СУВ.
– Какво има, Ранди? – каза Смит почти небрежно.
– През март около полюса още е тъмно, а В-29 е бил стратосферен самолет. Би трябвало да е летял доста по-високо от всяко облачно покритие. Дори да са изгубили жирокомпасите си, чудя се защо навигаторът не е бил в състояние да изстреля осветителна ракета и да се ориентира.
Смислов усети как под анорака му почва да избива пот. Сега вече знаеше какво е да си мишка под ноктите на сборище от изключително хитри и садистични котки.
– Не знам, мис Ръсел. Вероятно ще научим повече от мястото на катастрофата.
– Сигурен съм, майоре – каза Смит с любезна усмивка. Това… беше… лудост!
13
„Мерил Фийлд“, Анкоридж
Дори през двайсет и първи век Аляска като цяло още беше пустош с минимален брой пътища и рехава железопътна мрежа. Полетите свързваха необятния щат в едно цяло, а „Мерил Фийлд“ и неговото сродно съоръжение за кацане на хидроплани в Лейк Худ, бяха две от най-големите летища на гражданската авиация в света, възлови точки в обучението на опитни пилоти на малки самолети.
Голям брой хангари бяха наредени покрай местата за излитане и стотици леки самолети заемаха акри от настилката на стоянките. Неспирно бръмчаха двигатели, а схемата на движение постоянно се запълваше с кацащи и излитащи самолети.
Щом Смит и неговият екип спряха пред офиса на „Поул Стар Аеролизинг“, откриха, че от близкия хангар вече е изваден един лъскав, оранжев, светлоотразителен хеликоптер. Качен върху няколко полярни понтона от пресована пяна, той стоеше на видно място и беше готов за излитане.
– Добре, Ранди – каза Смит. – Ето я твоята част от екшъна. Какво мислиш?
– Става – отвърна тя, откровено доволна. – Това е „Бел Джет Рейнджър“, разширеният вариант „206L Лонг Рейнджър“ с двойка турбини. Той е горе-долу толкова здрав, колкото може да е един хеликоптер. Според документацията трябва да е напълно способен на полет по прибори и подготвен за атмосферните условия на полярните операции.
– Тогава мога да допусна, че е приемлив във всяко отношение, нали, мис Ръсел?
Тя му хвърли поглед, придружен с половинчата усмивка.
– Май да, подполковник Смит. Ще ви кажа със сигурност, когато приключа обиколката си наоколо.
Смислов се загледа през прозореца си в рейнджъра с онзи особен вперен поглед на пилот и Смит си помисли, че руският офицер от военновъздушните сили наистина беше руски офицер от военновъздушните сили.
– Имате ли часове на хеликоптер, майоре? – попита той.
– Малко – отвърна той, като се огледа ухилен. – В Камовск и Свидник, но не на такъв красавец.
– Ранди, значи имаш помощник-пилот. Дай му работа.
Ранди му отправи колеблив поглед. Смит отвърна с едва забележимо кимване. Всички братя бяха доблестни, а всички сестри целомъдрени… до доказване на противното. Освен това светлокосият руснак щеше да се вози в хеликоптера заедно с останалите, а Смислов не направи впечатление на Смит да има открито самоубийствени намерения.
Като остави зареждането и предварителната подготовка на Ранди, Смит влезе в офиса да се обади. Там имаше малко работа за него; невидимото, но силно присъствие на Фред Клайн беше оказало влияние и тук.
– Погрижили сме се за цялата документация, подполковник – каза застаряващият управител. – Птичката ви е инспектирана и пълна догоре с гориво. Позволих си да ви съставя летателен план до Кодиак. Имате условия за полет – таван и видимост неограничени – по целия път, а времето над пролива Кук и подстъпите, изглежда, ще е хубаво през следващите дванайсет часа. Шефът на въздухоплаването на борда на „Хейли“ ви очаква и вие директно ще кацнете на кораба. Ще го уведомя, когато излетите.
Смит знаеше от своите инструкции, че „Поул Стар“ осигурява летателни машини за множество търговски и правителствени изследователски проекти в Арктика, а вероятно и за други цели.
Управителят на офиса явно беше бивш служител на ВВС. Върху покритата с хвърчащи листчета стена на офиса беше монтиран голям щит с герб на Първа въздушна кавалерия, а на бюрото се мъдреше модел на „АН-1 Хю Кобра“. Старо пилотско яке от времето във Виетнам беше провесено на облегалката на стола. Смит подуши, че самият старец също може да е бил член на Клуба навремето или да е работел в неговата периферия.
– Благодаря за обслужването – каза Смит, като протегна ръка към управителя. – Ще се опитаме да го върнем цял-целеничък.
– Напънете го. Подсигурен е – ухили се в отговор старият авиатор и пое ръката на Смит в здрава, мазолеста хватка. – Не знам какви заповеди изпълнявате, подполковник, но ви желая късмет и си пазете гърба. Хората имат значение. А не хеликоптерите.
– Това е най-хубавата мисъл за деня.
Смит излезе от офиса и плъзна поглед наоколо. Небето беше синьо и почти безоблачно, а вятърът – лек, хладен полъх в лицето му. След броени минути щяха да са във въздуха. Екипът му беше събран. Нищо неприятно не се беше случило при полета от Анкоридж или на летището. Никой не ги беше проследил дотук. Никой не се виждаше, с изключение на неговите хора и един-двама облечени във вълнени ризи местни, които човъркаха голяма бяла „Чесна“ в хангара срещу лизинговата агенция.
Защо мислеше, че нещо не е наред?
Островът и пристанището Кодиак се намираха на около 270 мили от сушата на Аляска, югозападно от Анкоридж, надолу по протежението на пролива Кук и през пролива Шеликов – поносимо разстояние за един хеликоптер.
Ранди Ръсел държеше „Лонг Рейнджър“ малко по-далече от крайбрежието и следваше курс покрай гъсто обраслия с гори бряг на Кенайския полуостров. Градската цивилизация бързо се изгубваше зад тях и вместо нея се появи върволица от селца, разположени по крайбрежната магистрала „Стърлинг“ като мъниста на огърлица.
Ранди беше благодарна за възможността да разучи своя летателен апарат. Повечето от летателните й часове бяха на хеликоптери от типа „Бел Рейнджър“, но имаше съвсем малко на големи от серията 206. Вече усещаше как да влияе на управлението на „Лонг Рейнджър“ и проучваше как по-големият размер и тежест на машината и дърпането на понтоните се компенсираха от увеличената мощ на двойката двигатели. Очите й скоро откриха и се напаснаха към схемата за несъзнателно наблюдение на опитния пилот: измервателните уреди – хоризонтът – измервателните уреди – хоризонтът.
С изключение на рибарската общност в Хоумър и извивката на залива Качемак, дори крайбрежните села останаха назад и „Лонг Рейнджър“ се отправи над подстъпите на пустите проливи Кенеди и Стивънсън към остров Кодиак. Случайната далечна диря на рибарска лодка, която прекосява студените сини води, послужи като последно, протяжно напомняне за човечеството.
След първия час във въздуха непоколебимият вой на турбините и ритмичното туптене на двигателите застрашаваха да се превърнат в приспивателно и Ранди се усети, че трябва да се бори с умората от часовата разлика през Тихия океан. Случайните въпроси на майор Смислов, който седеше на мястото на помощник-пилота, за контрола и управлението на „Лонг Рейнджър“ бяха добре дошли и й даваха стимул.
В средата на пътническите места професор Метрас се беше предала. Сгушена в своето кожено яке с яка от норка, тя беше заспала. Като погледна към огледалото за обратно виждане в кабината, Ранди не можа да не забележи начина, по който главата на Метрас дружелюбно беше клюмнала върху рамото на Джон.
Значи Ранди не си беше въобразила онова в Сиатъл. Валентина Метрас очевидно нямаше нищо против да съчетае работата с удоволствието и явно също се интересуваше от Смит.
Добре, този мъж не просто я привличаше. Но, по дяволите, трябваше ли така наречената „историчка“ да го прави толкова очебийно? И винаги ли трябваше да се разхожда наоколо като героиня от „Джеймс Бонд“?
Ранди се погледна, видя удобно протритите си дънки и яке и потисна едва доловима женска въздишка.
А какво смяташе Джон по въпроса, Ранди не можеше да каже. Но все пак тя винаги е имала подобен проблем с него. Смит беше от малкото познати на Ранди, чиито мисли тя не можеше да чете. Никога не беше напълно сигурна какво се случва зад тези красиви, неподвижни черти.
Същото беше дори когато й признаваше колко съжалява за годеника й или й разказваше за София.
Но едно нещо можеше да усети – предпазливостта на Смит. Дори с такава приятно ухаеща съседка по място, сгушена до него, в главата му се въртяха бавни, повтарящи се размишления, а съсредоточените му сини очи като на боен пилот постоянно се движеха и наблюдаваха.
Със сигурност знаеше нещо, което не беше казал, а може би го усещаше? Да му се не види, какво ставаше тук?
Вероятно причината беше просто във времето и обстановката. Ако някой поискаше да създава проблеми сега, над открито море, когато Кенайският полуостров и остров Кодиак бяха просто мъгляви очертания на хоризонта отпред и зад тях, щеше да има отлична възможност.
Внезапно потокът от мисли в главата на Смит спря и като оръдейна кула, която прихваща целта, той прикова поглед в нещо от лявата им страна.
– Ранди – тихо каза той в микрофона на слушалките си. – Успоредно на нас има движение. На осем часа височина.
Ранди изруга наум, че е оставила собствената си бдителност над ситуацията да й се изплъзне. Извита около седалката на пилота, тя погледна надолу към ориентирите. Там имаше нещо. Слънчев отблясък, който просветваше в предното стъкло на друг летящ обект.
– Засякох го.
Всички в кабината на „Лонг Рейнджър“ застанаха нащрек. Валентина се изправи, погледът й беше така прояснен, че Ранди се зачуди дали изобщо е спяла. Групата наблюдаваше как натрапникът се промъкна по-близо – голям, с високо разположени крила, едномоторен моноплан.
– Това е директният курс на полетите от Анкоридж за остров Кодиак – отбеляза Смислов, като предложи друга версия. – Има логика тук да се видят и други самолети.
– Може би – отвърна Ранди. – Но това прилича на „Чесна Турбо Центурион“. Той има доста по-висока крейсерска скорост от нас. Защо ще стои така близо на пост?
– Ранди – каза Смит, без да откъсва очи от дебнещия самолет, – завий под ъгъл и се отклони от директния маршрут за Кодиак.
– Разбрано. Изпълнявам.
Тя разклати лоста за управление и хеликоптерът се измести в леко отклоняващ се курс. Минута и половина по-късно Смислов тихо промълви:
– Обръща заедно с нас.
Руснакът затегна колана на седалката си – жест на военен пилот, който инстинктивно застава в готовност.
– Отново, Ранди – тонът на Смит стана по-рязък. – Изгони го!
Тя се подчини без въпроси. Обърна опашката на хеликоптера към чесната. Като смени курса и се отдалечи на северозапад, тя се опита да увеличи дистанцията.
Чесната рязко се наклони към опашката. За повече от една минута небето около хеликоптера остана чисто. После лекият самолет пак се появи, като отново изпълзя в зрителното им поле на половин миля вляво от тях. Той ускори и се издигна в доминантна позиция до лявата предна част на „Лонг Рейнджър“ – тъмен силует на фона на ослепително синьото небе. И отново започна да се приближава.
– Явно харесва нашата компания – отбеляза Валентина Метрас, като извади плоско спортно бинокълче от вътрешния джоб на якето си. Отвори го и го фокусира върху натрапника.
– Вратата на дясното товарно отделение е махната – докладва тя. На борда има един пилот и, изглежда, един пътник, който е коленичил пред отворения изход. Регистрационните номера са ноември… девет… пет… три… седем… фокстрот.
– Значи е той – гласът на Смит върна обичайния си уверен тон. – Това е същият самолет, който беше паркиран срещу лизинговата агенция, когато взехме хеликоптера. Ранди, свържи се с базата на бреговата охрана в Кодиак. Кажи им, че може да имаме нужда от малко помощ.
– Разбрано. – Ранди посегна към комуникационното табло отгоре и превключи слушалките си от интерком на радио. – Брегова охрана Кодиак, брегова охрана Кодиак. Тук е Нан едно девет шест алфа шест, подавам сигнал за бедствие, подавам сигнал за бедствие, край.
Тя вдигна пръста си от копчето на предавателя. Внезапно в ушите й се забиха режещи електронни звуци, а слушалките се изпълниха с пронизителни електронни писъци.
– По дяволите! Гадост! – Тя удари превключвателя.
– Какво има, Ранди?
– Заглушиха ни! Някой някъде току-що включи мощен каскаден предавател за смущения!
– Спуска се към нас отляво! – извика Смислов. – Завива към нас!
Крилото на „Центуриона“ подскочи и се вдигна. Като ускори в полегато пикиране, самолетът пресече траекторията на хеликоптера от ляво на дясно. В тъмния правоъгълник на отворената товарна врата червендалест мъжага подскачаше и бръщолевеше нещо. Бледи ивици светлина проблеснаха покрай кабината.
Преследвачи!
– Обръщане наляво! – изкрещя Ранди, като блъсна силно лоста за управление до край и настъпи педала на руля.
„Лонг Рейнджър“ се издигна на един носещ винт и се изви в несравним пикиращ завой, като се стрелна под чесната. Машините профучаха една край друга като остриета на две рапири.
Издигането и мощта отслабнаха, а Ранди изви ръчката за корекция на горивото докрай и стабилизира хеликоптера по новия му курс.
– Къде е той? – попита тя, като вбесена се оглеждаше за нападателя.
– Набира височина на четири часа – отвърна Смит, като гледаше назад през страничните прозорци. – Изглежда, ще направи кръг и ще се опита да застане отново зад нас. Можеш ли да му избягаш?
Тя незабавно прецени няколко неща наум и не остана доволна от резултата.
– Вероятно не. Няма как да набера височина над открито море по този начин. Той е с цели шейсет възела по-бърз от нас. Освен това може да набере по-голяма височина от нас.
– Възможности?
– Ограничени! С тази картечница, която ни обстрелва от страничната му врата, той има много ограничен огневи сектор. Когато се приближи и ни нападне, мога да му избягам, като се обърна и се снижа под него, както направих току-що. Но това ще ни върши работа само докато запазим височина! Щом ни притисне надолу към водната повърхност, може да кръжи над нас, както апахите са обикаляли около влакове в прерията. Ще ни нареже на парчета.
Гребените на вълните просветваха под понтоните на „Лонг Рейнджър“. Не летяха на голяма височина и първото бягство им костваше голямо усилие спрямо наличните възможности. Ранди беше накарала хеликоптера да се тресе при издигане на пълна мощност, но в тази игра на кой първи ще му свършат картите във въздуха тя нямаше как да си върне онова, което доста бързо беше изразходила.
– Пробвай радиовръзката – изкомандва Смит. – Опитай да се свържеш с някого.
– Не е добра – мрачно го прекъсна Смислов. Беше се заел с комуникационното табло. – Заглушителят на този самолет пресича целия диапазон на честотите ни. Докато той действа, никой няма да чуе и да ни каже нищо в радиус от двайсет километра.
– Сигурен ли си? – попита Смит.
Смислов направи измъчена, иронична гримаса.
– За съжаление да. Разпознавам модулационната схема на смущенията на апарата. Това нещо е от нашите! Това е руска бойна тактическа електронна система.
– Ето го! – извика Валентина Метрас от своята страна на хеликоптера. – Отново се върти около нас!
Ранди усети ръка, която се пресегна към облегалката и издърпа нейния дамски магнум от кобура. Нямаше нужда да се обръща назад, за да види чия е ръката.
– Това няма да направи кой знае какво, Джон – отбеляза тя.
– Знам. – В отговора му имаше мрачна следа от насмешка. – Но с това разполагаме. – Ранди чу фученето на вятъра, щом се отвори задният пасажерски прозорец и усети на тила си ледения порив от попътната струя.
– Внимавай да не улучиш роторите – изкрещя Ранди, надвиквайки все по-силното бучене на вятъра.
– Ако имам късмет изобщо да улуча нещо!
– Неприятел на осем часа, голям ъгъл на атака! – изрецитира Смислов. – Неприятелят е на девет часа, още се издига. Неприятелят на десет часа… Прави вираж! Завива! Този път се приближава по-бързо!…
Струята на преследвача профуча през предното стъкло и Ранди отново завъртя хеликоптера в невероятното му, мимолетно убежище. Щом хеликоптерът се заклати на една страна, за миг видяха застинал образ на атакуващата „Чесна“, която профучаваше край тях. Артилеристът на самолета наполовина висеше извън товарната врата.
Като артилерист на хеликоптер от Виетнамската война той се държеше на ремъци през гърдите, закачени за рамката на вратата. Към тялото му беше прикрепена някаква картечница среден калибър, чийто пълнител се захранваше от горен магазин и го правеше жив, подвижен оръжеен лафет. Като погледна надолу, той изсипа смъртоносен порой върху снижаващия се хеликоптер, а на лицето му проблесна развеселена, озъбена усмивка.
Зад нея пистолетите гърмяха. И двата стреляха едновременно – автоматичното оръжие на Смит – с пронизителен пукот, а нейният револвер – с по-силен трясък. Изхвърленият месинг проблясваше из кабината и Ранди усети пушечния мирис, докато Смит изразходи половин дузина патрони, преди да подминат целта.
– Никакъв шанс! Пропуснах го копелето! – Беше един от редките случаи, в които чуваше Смит да ругае.
Тя стабилизира хеликоптера под роторния му диск и провери измервателните уреди.
– Можем да го направим още веднъж – докладва тя. – После отиваме във водата.
Това беше просто изложение на фактите.
– Под всяка седалка има спасителна жилетка, а под фюзелажа има закачен спасителен сал – Смит беше също толкова прагматичен в отговора си, докато се пресягаше да вземе още един бързосменяем барабан от чантичката на Ранди. – Когато тръгнем, ще се заема със спасителния сал. Всички останали да плуват колкото се може по-далеч от хеликоптера и колкото може по-бързо. Останете заедно и не надувайте жилетките си веднага. Той ще ни обстрелва и ще се наложи да се гмуркате, за да му избягате.
Даваше рутинните заповеди само формално. Времето им за оцеляване в ледените води на пролива можеше да се измери с броени минути.
