Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 29 страниц)
Тя погледна към Смит.
– Помниш ли, Джон, когато ти казах как всички мисии на американските бомбардировачи трябва по необходимост да са еднопосочни? Ту-4 „Бик“ едва е имал летателния диапазон да достигне цели в северните щати, като прелети над полюса, но е нямал гориво, за да се върне обратно. Екипажите на самолетите е трябвало да скочат над Съединените щати, след като пуснат бомбите си.
Като се има предвид това, руснаците решават, че въпросът е да няма излишно разточителство, да няма недостатъци. Екипажите на бомбардировачите за Америка преминават специално обучение. Учили са ги как да говорят богат на идиоматични изрази английски. Минават през модел на КГБ за американски град, за да се адаптират към нюансите на западния начин на живот, обучават ги в шпионаж и техники за саботаж.
Било е предвидено оцелелият съветски екипаж на самолета да се смеси с тълпите бежанци, които ще се струпат след масирано ядрено, химическо и биологично нападение срещу Съединените щати. Щом попаднат на такова място, членовете на екипажите ще шпионират, ще разпространяват пораженска пропаганда и ще ръководят саботажи, като съдействат за по-бързото настъпване на съветската победа. Правилно ли го обясних, Григорий?
Отговор пак не последва.
– А портфейлът, цивилните дрехи? – подсказа Смит.
– Всичко е част от плана, Джон. КГБ са били педанти в тези подробности. На екипажите се раздавали произведени в Америка и купени от там дрехи, истинска американска валута и превъзходно фалшифицирани документи за самоличност, в комплект с незначителните дребни неща, които човек поначало носи в портфейла или в джоба си.
Но имало един проблем – гласът на Валентина продължи да се лее почти хипнотичен. – Бясната параноя, която бушувала в сталинистка Русия. Партията и Президиумът на Върховния съвет знаели, че голяма част от тяхното население, включително и членовете на най-елитните им военни части, не искали нищо друго от живота, освен комплект цивилни дрехи, документи, които ги определят като всякакви други, но не и съветски граждани, и безпрепятствено бягство през неохранявана граница.
Съветските военни може и да натоварят истински биологичен заряд на борда на бомбардировача с далечен обсег на действие за обикновено тренировъчно упражнение, но никога няма да дадат на екипажа документите за американска самоличност. Смятало се е, че вероятността за отстъпничество е твърде голяма.
Валентина пъхна ръка в портфейла, който Смит още държеше.
– Дрехите и документите за самоличност са били раздавани само за действителна бойна операция. За истинското нещо!
Смит усети, че стои втренчен в портфейла, който държеше.
– Да не казваш това, което си мисля, че казваш, Вал?
– О, да, Джон – Тонът й се повишаваше и стана по-рязък. – Ето защо руснаците бяха толкова покъртени от откриването на стария бомбардировач. Затова е и цялата шизофрения на управляващите по този въпрос. Проклетият антракс е бил последна грижа за тях през цялото време. Това, от което действително са се страхували, е да не научим истината! Че „Миша 124“ е бил водещият самолет за стратегическа бомбена атака с всички средства срещу Съединените щати, с използване на ядрени, биологични и химически оръжия! Пърл Харбър на третата световна война!
Тя остави думите да увиснат за момент в мразовития въздух на пещерата; после наклони глава и директно се обърна към Смислов:
– Какво ще кажеш, Григорий? Предизвиквам те да кажеш, че греша.
Те чуха как Смислов рязко издиша и мъглата от дъха му се завъртя около главата в светлината на пламъка отзад.
– Народите правят грешки, професоре. Вашият народ е правил грешки. Ние сме правили своите, които може би са по-големи. Можете ли да ни обвините, задето се опитваме да скрием факта, че едва не сме унищожили света?
– Сега допускате още една грешка, майоре – каза Смит. – Ако ни убиете, това няма да оправи нещата.
– Моля ви, подполковник – В отговора на Смислов имаше искреност. – Давам ви дума! Ще се свържа с началниците си. Ще положа всички усилия, за да защитя вас, професор Метрас и мис Ръсел. Ще накарам да променят заповедта! Ще намерим… някакъв друг начин!
– Ще отворите нов гулаг само за нас? – Смит се усмихна и поклати глава. – Не мисля така. – Той свали ръце и пъхна портфейла в един от джобовете на якето. – Свали оръжието, майоре. Всичко свърши. Разбрахме това, за което бяхме дошли.
Цевта се вдигна, злокобно насочена в гърдите на Смит.
– Не ме принуждавайте да действам, подполковник. Може да съжалявам за ситуацията, но още съм руски офицер.
– А това е американско оръжие, дадено ти от нас. Повярвай ми, майоре, това няма да свърши никак добре за теб.
В гласа на Смислов пропълзя весела нотка.
– Вярвам, няма да опитате такива детинщини, като да ми кажете, че сте махнали ударната игла.
– А, не – каза Валентина и също свали ръце. – Може би си забелязал, че липсва ударник. Но автоматичният пистолет „Берета“ серия 92 има предпазител със заключваща преграда с цел предотвратяване на случаен изстрел. Ако си поиграеш малко с него, може да се нагласи да пречи и на умишлени изстрели. Да, Григорий, в добавка към безчетните ми таланти и чар аз съм и много способен оръжеен майстор.
Смислов даде най-разумния и смислен отговор, който човек в неговото положение можеше да даде. Ударникът на свалената берета изпадна, щом той натисна спусъка – глухо, безполезно изщракване, което тихо проехтя в кухината.
– Сега виждам, професоре.
– Не беше въпрос на доверие, майоре. – Смит направи крачка към руснака. – Въпросът беше да сме разумни.
– Напълно разбирам, подполковник. – Ръката на Смислов замахна назад и той запрати безполезния пистолет направо в лицето на Смит, а после стремително се хвърли срещу него.
Смит беше напълно подготвен за нападението и се сниши, като остави хвърления пистолет да отскочи от присвитото му рамо. Все пак връхлитащият Смислов удари ниско Смит и с трясък го събори по гръб на пода на пещерата, като се приземи върху него.
За да се усложни още повече ситуацията, пламъкът, който осветяваше централната галерия на пещерата, точно в този момент загасна и ги потопи в мрак, накъсан само от ивицата светлина на електрическото фенерче.
За миг Смит загуби ориентация, но усети как тежестта на Смислов се измести и мускулите му се стегнаха, щом ръката му се вдигна назад за удар. Смит изви глава настрани, почувства как юмрукът профучава покрай брадата му и чу звучната ругатня, щом ръката на Смислов се стовари върху каменния под на пещерата.
Смит се опита да отблъсне Смислов, но не успя – движенията му бяха ограничени от дебелото, увито около него полярно облекло. Оказа се, че дрехите пречат и на Смислов. Той заби нокти, като търсеше очите на Смит, но разбра, че хватката му не е ефективна заради дебелите пръсти на ръкавиците. Опита отново да хване Смит за гърлото, докато той опипваше да намери колана си и ножа на него.
Ръката на Смит се вдигна и се вкопчи в яката на якето на Смислов, като освободи обсег и позиция; после удари с опакото на дясната си ръка и улучи под брадата на руснака. Ударът отметна главата на Смислов назад и унищожително се стовари върху лицето му.
Лъчът на фенера се залюля наоколо и освети двамата вкопчени мъже, а миг по-късно се чу притъпеният звук на глух, тежък удар. Смислов внезапно се отпусна.
– Отне прекалено много време – изръмжа Смит и търколи изгубилия съзнание руснак на пода.
– Исках да съм сигурна кой е отгоре, Джон – отвърна Валентина, докато сваляше обърнатата нагоре с приклада пушка. – Не исках да съм като Бени Хил и да те халосам по погрешка.
– Оценявам това. – Смит се изправи на колене и прегледа проснатия руснак. Като махна ръкавицата си, той провери пулса на сънната артерия. – Още е между нас. В безсъзнание е, но не много дълбоко.
– Това добре ли е, или е зле според теб? – попита Валентина.
– Бих казал добре. Има да ни казва още някои неща. Освен това горкото копеле има право – той е руски офицер, който просто изпълнява заповед. И междувременно може да е поканил приятели. Може ли да удържиш входа на пещерата, докато аз тук обезопася майора?
– Никакъв проблем – Тя забърза към началото на тунела.
На светлината на фенера Смит изрови от джобовете си спасително одеяло „Майлар“ и два чифта еднократни белезници. Като завърза глезените и китките на Смислов, той търколи руснака върху изолационната материя на одеялото. Смит се огледа наоколо и забеляза доста голям остатък от свещ, залепена в стената на нишата със собствения си восък. Половинвековна или не, тя все пак се разгоря, щом Смит я запали и осигури осветление за още известно време в пещерата.
Пак коленичи и отново провери жизнените показатели на Смислов. Силен пулс, нормално дишане, а лекият оток отзад на тила му показваше, че подутината от удара с приклада на Валентина нараства. Щеше да живее и скоро да дойде в съзнание. Макар че Смислов беше се обявил за член на противниковата страна и беше натиснал спусъка, Смит не изпитваше лична злоба. Смислов беше войник на служба при своя народ, точно какъвто беше и Смит. Такива бяха случайностите на войната, а сега вече – изглежда – бяха във война, в която нямаше гаранции коя страна ще победи.
Смит вдигна своето оръжие и тръгна към входа на пещерата.
Валентина лежеше по очи зад замръзналите отломки от снежната стена и използваше телескопичния мерник на модел 70, за да наблюдава глетчера.
– Някакво движение? – Смит се спусна до нея и издърпа затвора на SR-25.
– Още нищо не съм видяла – отвърна тя, като вдигна лице от визьора на пушката. – Разбира се, това може нищо да не значи.
Смит разбра какво имаше предвид тя. Както и нинджите от средновековна Япония, и воините апахи от Американския югозапад бяха доказали, беше напълно възможно да си невидим на голо поле. Просто трябваше да знаеш как да го направиш.
– Но пък намерих това точно пред пещерата – Валентина вдигна сребърна запалка.
– На Смислов ли е?
– Така смятам. Виж… – Тя обърна запалката надолу и натисна някакво скрито капаче. Чу се леко тропване на освобождаваща пружина и от онова, което беше изглеждало като затвор на резервоара, изскочи къса заострена антена. – Ретранслатор, излъчващ сигнал за насочване на налична честота. Приятелят ни Григорий само е трябвало да натисне копчето, за да извика вълците.
– Това е много малък предавател – отвърна Смит, като вадеше бинокъла си. – Трябва да са някъде наблизо. Чудя се какво ги задържа.
– Може би чакат своята черна овца да им даде знак. – Валентина натисна антената да се прибере в запалката предавател, после пак се настани зад мерника на пушката си. – Чудя се защо се опита сам да ни ликвидира. За демонстрация?
– Има някаква малка вероятност да ни е защитавал от убийство, Вал – отвърна Смит.
– Наистина ли? Така ли мислиш?
– Харесва ми да поддържам положителен мироглед.
Изпод закрилата на мрачните недра двамата дълго и мълчаливо наблюдаваха подходите до гърлото на пещерата. По леда, изглежда, нищо не помръдваше, освен случайни вихрушки сняг, раздухвани край тях от вятъра. После проследяващата цев на модел 70 спря и застина като ловджийско куче, привлечено от птица.
– Джон – тонът на Валентина беше непринуден. – На два часа, на около двеста и петдесет метра, точно до онова малко възвишение.
Смит извъртя бинокъла си към споменатата цел. Отне му няколко минути да улови леката изпъкналост върху повърхността на глетчера. Там нямаше нищо, което да прилича на човек. Но имаше малка пряспа, натрупана в основата на гребена. В натрупания сняг нямаше нищо изключително. Нищо забележително. Но в същото време се забелязваше нещо нередно. Контурите на пряспата не пасваха съвсем на останалите извивки като цяло.
– Мисля, че там има нещо – каза накрая Смит. – Но не мога да съм сигурен.
– Нито пък аз. Затова нека… просто… да разберем.
Чу се изстрел с пронизително камшично плющене, когато злобният малък 220-милиметров патрон изпищя по пътя си. „Снежната пряспа“ потрепери при удара на свръхскоростния куршум с вдлъбнат връх. После, когато Смит погледна, върху бялата повърхност ясно се видя цветна точка. Уголеми се и стана петно – червеното на разливаща се кръв, потъмняла от надвисналите облаци.
Валентина щракна затвора на уинчестъра, като извади изразходения месинг.
– Е, сега разбрахме.
– Да, наистина – бавно кимна Смит. – Вероятно е един от техните спецназ взводове с по четиринайсет души. Ако е нещо по-голямо, нашите сателити щяха да го забележат.
– Ъ-хъ. – Тя извади нов патрон от паласката и го притисна в магазина на уинчестъра. – На бас, че са от гарнизона във Владивосток – или са монголски сибиряци, или са от якутските племена под командването на руски офицер. В съветски времена са ги използвали да пазят лагерите. Съвършено адаптирани са към полярната среда и като цяло е гадно да ти се изпречат на пътя. Вещи стрелци. Мисля, че можем да очакваме автомати АК-74 и поне три леки картечници РПК-74. На този терен ще са с леко походно снаряжение, затова не мисля, че ще видим РПГ гранатомет.
– Но ще имат винтовъчни гранати. – Смит погледна от другата й страна. – Предполагам, че разбираш в какво положение сме ние.
Валентина повдигна една вежда.
– Много добре. В момента ние ги държим на прицел. Докато можем да ги държим там с далекобойните пушки, ще сме добре. Но след като падне нощта или времето се влоши и видимостта намалее, те ще могат да се приближат, да речем, до седемдесет метра и тогава сме просто мъртви.
31
Базата на остров Уензди
– Базата на остров Уензди вика „Хейли“. Чувате ли ме? Край. – Ранди повтори повикването за десети път. Като вдигна палеца си от копчето на предавателя, тя се опита да се вслуша в смущенията, които бушуваха в говорителя на малкия радиопредавател.
За миг сърцето й подскочи. Отвъд електронната ярост на слънчевото изригване тя чу едва доловим глас, който отговаряше с нещо, подобно на позивния сигнал на „Хейли“. После улови повтарящия се такт на трансмисията. Не беше отговор. Беше въпрос.
Тя погледна часовника на ръката си. Беше уреченият час и радистите на „Хейли“ викаха остров Уензди, като се опитваха да установят връзка от своя страна според разписанието. И ако това беше най-доброто, което мощните трансмитери на ледоразбивача можеха да направят в тази хаотична комуникационна среда, тогава нямаше надежда нейната малка преносима радиостанция да бъде чута.
Тя гневно завъртя копчето на честотите на тактическия канал и пак вдигна микрофона.
– Базата на остров Уензди до групата на самолета. Базата на остров Уензди до групата на самолета. Джон, чувате ли ме? Край.
Тя вдигна палец и нетърпеливо се заслуша, като й се искаше да изкрещи в отговор на неравномерния статичен грохот, който идваше от говорителя.
– По дяволите, Джон, тук е Ранди! Чуваш ли ме? Край.
Не долови нищо.
Дали имаше слънчеви изригвания или не, тя трябваше да чува останалите. Досега те трябваше да са тръгнали обратно и планината да не е пречка. Какво, по дяволите, ставаше горе? Ранди все по-силно усещаше, че нещата бързо вървят към някаква взаимозависимост, че ситуацията ще се стовари върху нея по начин, по който тя не можеше и нямаше как да разбере.
– Какво ще стане, щом не ни чуват? – попита Троубридж.
Ранди си възвърна съзнанието за обстановката около нея. След безсънна нощ, прекарана в бдение над Кропоткин, тя беше преместила местоположението им в лабораторната хижа и беше прекарала сутринта в постоянни безплодни проверки на голямата радиостанция на една странична лента, на сателитния телефон и също толкова безплодни позивни на резервния им предавател.
– Не се безпокойте, докторе. Ако не могат да се свържат с нас в определен срок, в ход ще влезе резервен план. – Ранди затвори предавателя и върна микрофона на клипса. – Ще ни окажат всякаква помощ, от която се нуждаем.
– Добре, вероятно тук ще дойдат и други, не само Гестапо.
Ранди не обърна внимание на Кропоткин. С вързани зад гърба ръце, той седеше на табуретка в далечния ъгъл на лабораторията. От време на време подкупващо разговаряше с доктор Троубридж, предимно за незначителни неща, но към нея пазеше враждебно мълчание, с изключение на тази случайна хаплива забележка.
Но той слушаше, очите му напрегнато следяха всичко. Ранди почти го чуваше как мисли. Усещаше някакво очакване у него. Кропоткин знаеше, че нещо ще се случи.
Ранди се отпусна на друга табуретка и опря лакти на лабораторната маса. Боже, колко беше уморена. Не беше спала и дори не се беше отпускала цели две нощи. В медицинския си комплект носеше малката кутийка със стимуланти, но тя не харесваше прекалената самонадеяност, която предизвикваха. Освен това знаеше, че когато действието на препарата премине, тя ще се превърне в напълно безполезна вещ.
Потърка парещите си очи и погледна през замъглените от скреж прозорци на хижата. Надяваше се да види как Джон се връща в лагера. Искаше й се да прекъсне бдението си само за малко. Да затвори очи само за една-две минути.
– Мис Ръсел, добре ли сте? – предпазливо попита доктор Троубридж.
Ранди внезапно се изправи. Очите й се бяха затворили за момент и тя се беше олюляла на табуретката.
– Да, докторе, добре съм. – Стана на крака и наум се зашлеви, за да се събуди.
В ъгъла видя как Кропоткин самодоволно й се усмихва, защото усещаше нарастващата й уязвимост.
– Добре – каза тя, като рязко се обърна към него. – Време е някой да ни каже как саботира голямата радиостанция.
– Нищо не съм направил на радиото! Изобщо нищо не съм направил. – Думите му излизаха на каша от насинените и подпухнали устни. – На никой. – Щом кръстоса поглед с Ранди, отмъстителният блясък се задържа по-дълго в очите му, но думите звучаха жаловито. – Доктор Троубридж, може ли да държите тази луда далеч от мен, докато ме предадат на истинската полиция? Не горя от желание пак да ям бой.
– Моля ви, мис Ръсел – отегчено и монотонно започна Троубридж. – Ако представителите на властта са на път, не може ли това да се отложи…
Ранди нетърпеливо тръсна глава.
– Добре, докторе. Ще престана.
Цяла сутрин Троубридж се движеше и говореше като човек, хванат в кошмар, в който Ранди играеше главното чудовище. Съвременен, изискан представител на урбанизирания свят, той живееше в свят, в който насилието и смъртта бяха предимно абстракции – нещо, за което да кудкудяка в парченцата новинарски емисии или косвено да му се наслаждава в медийните шоупрограми. Сега се сблъскваше с оригиналната версия, съвсем отблизо и лично. И също като жертва на жестока автомобилна катастрофа или природно бедствие ученият все по-неотклонно и дълбоко потъваше в състояние на емоционален травматичен шок. Ранди разпозна симптомите.
По-лошо – тя беше мъчителят в сценария. Досега се беше показала като източника на насилие. В попкултура, обхваната от манията на изпипани конспиративни теории и страхове от тайни досиета, тя беше символ на „жената в черно“.
Стефан Кропоткин представляваше нормалното. Той беше почтеният студент, жадното за знания лице на първата редица в университетската аудитория, познатото и вдъхващо спокойствие име от листовете с тестове и списъка на експедицията. Ранди беше „агентът, който работи за сенчестата правителствена организация“, въплъщение на плашилото на двайсет и първи век.
Тя виждаше страха в очите на Троубридж всеки път, щом той я погледнеше. Виждаше и как Кропоткин се възползва от този страх. Всеки неин опит да отрича сценария щеше да е безсмислено действие.
Боже, каква абсолютна каша!
Като вдигна пистолета, тя влезе в радиокабината. Настани се пред отворената конзола и провери частите и настройките в голямото устройство на странична лента за стотен път и както винаги накрая направи безсмисленото движение да го включи, за да чуе тихото съскане, което идваше от него.
Ранди затвори очи и зарови лице в шепите си.
Трябваше да е заради антените! Електрическите вериги на приемателя бяха наред, но не улавяха трясъка на магнитната буря. При подобно улавяне смущенията трябваше да откъртват говорителите от стените.
Когато Кропоткин е извадил от строя устройството, би трябвало да го е направил отвън. Пак антените. Но нямаше нищо по-лесно от това просто да отреже проводниците. Тя най-щателно беше проследила и проверила кабела между лабораторията и радиомачтата за скъсвания. Беше прехвърлила всеки сантиметър от кабела през ръцете си, за да търси стария саботьорски номер, при който проводникът се дава на късо, като пъхнеш карфица през изолацията. Беше се уверила, че всесезонните конектори са здраво завинтени…
Ранди внезапно се изправи на табуретката. Конекторите.
Секунда по-късно тя беше в главното помещение на хижата и колкото се може по-бързо навличаше върху себе си тежката зимна екипировка.
– Какво има? – попита Троубридж, като стана от мястото си до печката с въглища.
– Може би нещо, което ще доведе до положителна промяна, докторе – отвърна Ранди, докато вдигаше ципа на якето и нахлузваше ръкавиците. – Ще знаем след няколко минути. През това време дръжте Кропоткин под око, докато съм навън.
Тя погледна към внезапно застаналия нащрек младеж в ъгъла.
– Като стана въпрос, просто не се приближавайте до него по никакъв повод, докато не се върна. Няма да се бавя.
През лицето на Троубридж премина онова изражение на изпълнена с възмущение грубост и устата му се отвори за автоматично възражение.
– Казах да не го доближавате! – сопна се тя.
Ранди отдели време да се увери, че пластмасовите еднократни белезници, увити около китките на Кропоткин, още са здраво стегнати, а после, като нарами автомата, излезе навън през снежната преграда.
Тя забърза нагоре по хълмчето зад лагера. В ранните сутрешни часове беше паднал нов сняг и натрупал около петнайсет сантиметра, после вятърът отвя и задръсти утъпканите следи, като направи изкачването до основата на радиомачтата мъчителна битка. Тя стигна до целта си и се свлече на колене в подножието на мачтата. Като изрина настрани огромното количество навят сняг с нахлузените ръкавици, тя оголи кутията на антенния усилвател. Показаха се и защитените от влага конектори, които свързваха кабела от радиокабината към усилвателя. Дебелият основен кабел се разклоняваше и влизаше в два различни входа – за сателитния телефон и за приемо-предавателното устройство на странични честоти.
Всеки конектор беше високоустойчив резбован елемент, напълно защитен от влага и изработен от сплав в златист цвят. Ранди се бореше с тях, но те упорито не поддаваха. Като ругаеше тихичко, тя издърпа ръкавиците си и напъна конекторите с тънките си долни ръкавици. Изведнъж първият конектор отстъпи.
На снега отлетя откъснато парченце найлон. Сега Ранди видя простия механизъм на саботажа. Кропоткин беше развинтил конекторите и беше увил тънкия найлон около издадения край, като внимателно беше покрил централния зъб. След съединяване на женската част над непроводимата пластмаса беше получил изолационна бариера, която беше прекъснала съединението. След като излишната пластмаса беше премахната, вече нямаше друг външен намек за вмешателство.
Ранди пак изруга – и срещу Кропоткин, и срещу себе си. Отвори конектора за сателитния телефон и също го почисти. Отново ги сглоби, после седна да си почине за миг с гръб към радиомачтата.
Беше свършила своята работа или по-скоро, своите задачи. Разбра какво е сполетяло екипа на научната станция и задържа престъпника, отговорен за това, а също така възстанови контакта им с външния свят. Можеше да уведоми кораба какво става тук и да ускори пристигането на тяхното подкрепление.
В случай че времето се окажеше благоприятно. Ранди усети как студът сковава ръцете й и пак нахлузи горните ръкавици с един пръст. Ставаше все по-студено, ледените кристали се кондензираха и падаха от бързо снижаващата се облачна покривка. Едва доловимо в далечината тя чу как вятърът над хребета се усилва и бучи.
След броени минути здраво щеше да ги удари. Ако климатичните условия продължаваха да се влошават, Джон и другите можеше и да не успеят да слязат от седловината тази вечер, да не говорим за очакваната помощ от Аляска.
Но всеки облак, дори и тези от полярната буря, си имаше и добра страна. Ако добрите не можеха да стигнат до остров Уензди, тогава и лошите нямаше да успеят. Вероятно трябваше да завърже Троубридж и Кропоткин за леглата им тази вечер и малко да поспи.
Даже мисълта за това й действаше сънотворно. Миниатюрните отронващи се снежинки, изглежда, натежаваха върху клепачите й и ги затваряха и дори тук, върху покрития с лед хълм, главата й започна да клюма към гърдите.
И тогава смътно, отвъд глухия тътен на вятъра от другата страна на планината, Ранди осъзна, че има нещо друго. Главата й рязко се вдигна. В началото не беше точно звук, по-скоро силни вибрации във въздуха. Усили се постепенно и накрая се превърна в приглушен грохот, който кънтеше между земята и надвисналите облаци.
Ранди пропълзя и стъпи на крака и й се стори, че островът около нея потрепери. Като скорпион, който инстинктивно вдига опашка, тя смъкна автомата от рамото си и го хвана в ръце.
От морските пари се материализира грамадна фигура. Два огромни газотурбинни двигателя „Тумански“ ревяха върху голям фюзелаж, с лъскав стъклен нос и с размерите на пътнически самолет. Моторни витла от по метър и половина цепеха въздуха и създаваха ритмичното туптене в ребрата, което Ранди усети в гърдите си.
Приближи се ниско от юг и се промъкна под облачната покривка; свирепата въздушна струя на роторите завихри торнадо от раздухан сняг и накара Ранди да се наведе и покрие лицето си, защото чудовището мина точно над главата й на оскъдните три метра височина.
– О, Боже мой – прошепна тя. – Това е „Хало“!
Хеликоптерът Ми-26 на конструкторското бюро „Мил“, кръстен от НАТО „Хало“, беше създаден през осемдесетте години под старата дизайнерска доктрина на съветските военни „Ако е по-голям, значи ще е по-добър“. Това беше най-големият и най-мощен хеликоптер, произведен някога и който вероятно изобщо щеше да бъде построен.
След рухването на СССР летателната машина беше преминала в областта на търговските услуги и сега можеше да се види впрегната като повдигач в много страни по света. Този гигант имаше канадски граждански регистрационни номера върху червената си светлоотразителна опашна конзола, а контролната кабина на лебедката – издатина от лявата страна – го определяше като модификация летящ кран.
Спонсорите на Кропоткин бяха дошли за него и за антракса и пристигаха с пълна сила.
Щом огромната летяща машина започна да се готви за кацане от другата страна на лагера, Ранди излезе от шока и вцепенението, които я бяха парализирали. Имаше само две възможности. Веднага да хукне да бяга или да се опита да стигне до поправените радиостанции. Избра радиостанциите. Такава беше мисията. Затова беше дошла тук – да направи разузнаване и да докладва.
Тичаше към лабораторната хижа с ужасно усилие – пресният сняг я завличаше при всяка нейна стъпка като мек бетон. Докато бягаше, наум съчини обаждането, което щеше да направи – компактно съчетание от максимално количество информация в минимален брой думи. Щеше да го изпраща, докато не получи потвърждение; после, ако й останеше време, щеше да се опита да избяга, като вземе и Троубридж със себе си. Не трябваше да забравя да вземе комплекта за оцеляване от лабораторната хижа и преносимата радиостанция, преди да излязат навън. Освен това щеше да гръмне Кропоткин, ако не по друга причина, то поне за свое собствено удовлетворение.
Ако нямаше достатъчно време, тогава щеше да опре гръб в стената и да поеме колкото се може повече от тях. Може би това щеше да има значение за Джон и Валентина, ако не за някой друг.
Един път падна, докато заобикаляше хижата. Като полази и се изправи на крака, а белите й дробове горяха, тя се втурна през защитените от снега врати и първата от предвидената серия команди напираше в гърлото й. Но инстинктите й разпознаха и реагираха на заплахата, преди разумът да успее, и тя рязко свали картечния пистолет от рамото си, преди да разбере точно в какво се цели.
Стефан Кропоткин се свиваше в далечния ъгъл на лабораторията и държеше доктор Троубридж пред себе си, а върху гърлото на учения проблясваше скалпел за дисекции. Троубридж се олюляваше и едва се държеше на крака, по лицето му шуртеше кръв от разбития нос и порязванията на счупените му очила.
Никой не проговори. Не беше и нужно. Сцената сама говореше за себе си абсолютно красноречиво. На пода на лабораторията лежеше чифт срязани еднократни белезници. Коварството на Кропоткин беше подвело Троубридж в неговата своенравност и изначална хуманност.
Ранди беше бясна на себе си. Никога не трябваше да оставя двамата мъже заедно сами. „Глупачка! Глупачка! Глупачка!“ Но сега не ставаше дума за това. Тя трябваше да стигне до това радио. Дори ако се наложеше да мине през труповете и на двамата.
– Не мърдай! – изтърси Кропоткин. – Свали оръжието или ще го убия!
Отвън Ранди чуваше гласове, които надвикваха затихващия писък на хеликоптерните двигатели. Да заповяда на Кропоткин да свали ножа щеше да е безполезно. Всички залози бяха на негова страна и той го знаеше!
„Жалко, докторе.“
Тя се ожесточи и натисна приклада на автомата по-плътно в рамото си, а пръстът й се стегна върху спусъка. Троубридж видя, че краят наближава, и от устните му излезе немощен вопъл на отрицание. Кропоткин също го видя и се сниши зад човешкия си щит.
Тогава погледът на Ранди се плъзна край двамата мъже и през вратата на радиокабината. Кропоткин също не си беше губил времето. Шаситата на трансмитера лежаха отворени и напълно разбити.
Ранди бавно остави дулото на пистолета да се смъкне на пода, а в гърлото й се разливаше горчилката на абсолютното поражение. Нищо ценно не можеше да постигне сега. Нямаше причина да цапа ръцете си с кръвта на Троубридж. Зад прозорците на хижата пробягаха сенки. В лагера нахлуваха въоръжени мъже. Но още преди да влязат с трясък през вратата зад нея, тя беше оставила пистолета на работната маса.
С вдигнати ръце тя сключи пръсти зад тила си, докато цевите на оръжията се забиваха в гърба й.
