Текст книги "Мистерията „Миша“"
Автор книги: Робърт Лъдлъм
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 29 страниц)
9
Източният бряг на Адриатическо море
Отливът беше започнал, морето се беше отдръпнало, а звездите просветваха през парцалив облак над широка ивица тъмен, мокър пясък. Над плажа се простираха дюните, закотвени от рошавите, четинести избуяли треви и осеяни с множество грубо изработени бетонни бункери. Отдавна оставени на гнездящите морски птици, напуснатите укрепления бяха физическо изражение на параноичните заблуди на отминалото и неоплакано управление на Енвер Ходжа.
Отвъд дюните лежаха мрачните, обрасли с гори хълмове на Албания.
В тъмнината усилено превключваха предавки и два автомобила – един по-стар камион „Мерцедес“ с плоска предница и друг по-малък и по-нов „Рейндж Роувър“ бавно се тресяха надолу по набраздения път до плажа, като караха на слаби габаритни светлини.
Когато стигна до разклонението, малкият конвой спря и двама мъже в провисналите панталони и якета от груба кожа на албанската работническа класа скочиха от задната врата на камиона и заеха позиции, за да покриват пътя. Всеки от тях носеше картечен пистолет „Аграм“ – хърватско производство, с тежък цилиндричен заглушител, завинтен към късата цев.
Беше много малко вероятно някой да се осмели да дойде на това пусто място от крайбрежието в малките часове на нощта. Но ако го направеше – независимо дали е полицай или селянин, – щеше да умре.
Камионите продължиха още половин миля до най-широкия и най-прав участък от плажа и спряха. Още половин дузина въоръжени мъже слязоха от роувъра и кабината на камиона и се заловиха с дълго тренирана дейност.
Щом двама от мъжете се забавиха зад капака на паркирания роувър, загледани в небето, другите се разгърнаха като ветрило и оформиха писта за кацане.
Счупиха химически светлинни пръчки и ги разтресоха да светнат, а дебелият им край беше поставен в къси медни тръби. После мъжете забиха пръчките в пясъка на определено разстояние в дълга двойна редица. След минути лумналата в нощта пътека на специалната писта вече излъчваше бледа синьо-зелена светлина, която не се виждаше иззад дюните, но беше съвсем забележима за всеки, минаващ отгоре.
Мъжете се върнаха в автомобилите и зачакаха с пръст върху спусъка на своите картечни пистолети.
Когато стрелките на часовниците пропълзяха до уречения час, се чу бръмченето на самолетни двигатели и над тях успоредно на плажа се понесе крилата сянка със загасени навигационни светлини. Водачът на групата, едър мъж с червена брада, панталони от рипсено кадифе и дебел пуловер с шотландски мотиви, насочи сигнална лампа и светна към самолета. Две кратки просветвания, пауза и после още две кратки.
Това беше още един от механизмите за оцеляване на Антон Кретек: да отиде на място и лично да надзирава колкото се може повече от своите операции. Беше добър начин да разбереш на кого да имаш доверие и кого да очистиш.
Транспортният самолет „Дорниер 28D Скайсървант“ за късо излитане и кацане с два мотора и високо крило направи още един кръг над временното пясъчно летище и кацна. С двигатели, задавени от забавеното темпо, той светна и се настани между редиците светещи пръчки, а блокираният му колесник остави тънка, свистяща следа мокър пясък.
Кретек отново насочи и запали своята сигнална лампа, като насочи самолета да спре до камионите. Перките на самолета продължиха да просветват над тях, но страничният му капак за товари се отвори и изхвърли само един човек.
Той беше дребен, тъмен, слаб и ужасно нервен. Арабин от Палестина. Очите му трескаво се въртяха, защото нямаше доверие нито на обстановката, нито на компанията си.
– Добър вечер, приятелю, добър вечер – надвика звука на самолетните двигатели по-едрият мъж. – Добре дошъл в красива Албания.
– Ти ли си Кретек? – поиска да разбере палестинецът.
– Често ме обвиняват за това – отвърна Антон Кретек, като остави лампата върху капака на роувъра.
Арабинът не беше във весело настроение.
– Носиш ли материала?
– Затова и двамата сме тук, приятелю – Търговецът на оръжие тръгна към мерцедеса. – Ела сам да погледнеш.
В светлината на един-единствен фенер от задната част на камиона бяха разтоварени тежки кашони от тъмен, промазан с восък картон. Кашоните бяха надписани на кирилица и върху тях беше отпечатан международният предупредителен знак с експлодираща бомба за мощни експлозиви. Като посочи, че един кашон трябва да се остави настрана, Кретек щракна и отвори сгъваем ловен нож и сряза жълтата полиетиленова облепваща лента.
Отвори капака и вътре се показаха здраво опаковани блокчета колкото тухла, увити във восъчна хартия. Разгърна опаковката и отвътре изникна плътен, гладък, подобен на маджун материал с цвят на маргарин.
– Пластичен взрив „Семтекс“ с военно качество – посочи към пакета Кретек. – Тук има хиляда и двеста килограма, всичкият е на по-малко от три месеца и напълно стабилен. Гарантирано убива евреи и праща вашите самоотвержени доброволци при техните седемдесет и две девици с усмивка на лицето.
Главата на арабина рязко се изметна, а в тъмните му, изразителни очи проблесна гняв. Гневът на фанатик в стълкновение с дребния търговец.
– Когато говориш за свещените воини на Мохамед и за освободителите на палестинския народ, ще говориш с уважение!
Очите на контрабандиста станаха хладни и непроницаеми.
– Всеки освобождава нещо, приятелю. Що се отнася до мен, аз освобождавам пари. Ти получаваш стоката си, а аз ще получа парите си – а Мохамед и палестинският народ да си гледат работата!
Арабинът кипна, но после забеляза кръга от мрачни славянски лица, който се събираше около светлото петно на лампата. Той враждебно извади дебел плик от вътрешната страна на якето си и го пусна върху отворения кашон експлозиви.
Кретек хвана плика. Като го отвори, той преброи прилежно стегнатите пачки с евро и потвърди стойността им.
– Всичко е наред – каза накрая той. – Товарете.
Тон и половина мощни експлозиви бяха качени на борда на товарния самолет, а екипажът на „Дорниер“ закрепи и пристегна смъртоносния товар. За броени минути беше натоварен и последният кашон и арабинът, който плати, се покатери след него без прощална дума или поглед назад. Вратите на фюзелажа се затръшнаха и витлата на самолета се забързаха, докато набираше скорост за излитане, издухвайки върху търговците на оръжие пясъка от попътната струя.
Самолетът отново се засили по слабоосветената пътека. Като се издигна в черното небе, той изпълни възходящ завой над Адриатическо море, а двигателите му се чуваха все по-слабо в далечината.
Хората на Кретек отново се разпръснаха, за да съберат светещите клечки. След един-два часа всички доказателства за кацането щяха да бъдат изтрити от настъпващия прилив.
Кретек и неговият помощник отново се качиха в роувъра.
– Не съм сигурен дали това ми харесва, Антон – каза Михаил Влахович, като метна своя „Аграм“ през рамо. По-дебел и по-плешив от Кретек, бившият офицер от сръбската армия с грозни черти беше един от най-елитните членове на Групата „Кретек“, на когото беше разрешено да се обръща към търговеца на оръжие по малко име. – Играеш рискована игра с тези хора.
Освен това Влахович беше сред наистина малцината, които имаха върховната привилегия да поставят под въпрос някое от командирските решения на Антон Кретек, без да бъдат убити заради това.
– За какво да се притеснявам, Михаил? – Кретек се изкикоти дебелашки, като плесна помощник-командира си по свободното рамо. – Посрещнахме техния самолет. Доставихме стоката, както бяхме обещали. Получихме договорената сума и те си заминаха. Изпълнихме договорката си докрай. А какво ще стане после? Кой може да каже?
– Но това ще е втората им изгубена пратка. Арабите ще станат подозрителни!
– Пфу! Арабите винаги са подозрителни. Убедени са, че всички тях преследват. Това може да се окаже добре. Можем да извлечем полза.
Кретек спря до пътническата врата на роувъра. Посегна през сваленото стъкло и отвори жабката.
– Когато договаряме следващата серия оръжейни доставки за Джихада, просто ще прехвърлим вината там, където по право й е мястото. Ще им кажем, че на Балканите действат израелски агенти на Мосад и опитват да се намесят в потока на оръжията, пътуващи за Близкия изток. Освен че мразят всички, арабите най-вече мразят евреите. С удоволствие ще обвинят тях за своите изгубени боеприпаси.
Кретек се изправи, взел в ръка сива метална кутия с размерите на пакет цигари. Той изтегли телескопична антена от горната част на кутията, натисна копче за включване и в отговор светна зелена лампичка.
– Ще им кажеш за евреите ли, Антон? – скептично попита Влахович.
– А защо да не им кажа? То си е истина, нали? Евреите са виновни. Нашите приятели, терористите, са отлични клиенти. Плащат ни добри пари срещу оръжията и експлозивите, които им продаваме. Заслужават да знаят истината… – Кретек дръпна предпазното устройство нагоре и го извади от централното копче на предавателя. – … Но не чак цялата истина. Няма нужда да споменаваме всички добри пари, които Мосад плаща, за да е сигурно, че тези оръжия и експлозиви никога няма да пристигнат.
Кретек натисна с мазолестия си палец. Навън в нощта приемник детонатор, внимателно поставен във фалшивата пратка семтекс, реагира на електронния импулс.
Над Адриатика лумна яркочервена светлина и се чу далечен тътен на мощна експлозия, докато самолетът „Дорниер“ и неговият екипаж се превръщаха в прах.
– Това е тайната на добрия бизнес, Михаил – каза Кретек със задоволство. – Винаги трябва да даваш всичко от себе си, за да угодиш на колкото се може повече клиенти.
Старинната селска къща с каменни стени беше построена преди да се роди Наполеон и в нея от три века насам постоянно живееха поколения от едно и също семейство.
В Съединените щати подобна къща щеше да се смята за историческа забележителност. В Албания това я правеше просто още една схлупена и грохнала, прекалено дълго използвана сграда върху прекалено изтощена земя.
За последните петдесетина години няколко правителства бяха обещавали на обитателите й електричество „скоро“, но то се появи едва сега, под формата на ръмжащите генератори „Хонда“ от щаба на Групата „Кретек“.
Сламениците и грубите, самоделни мебели бяха изнесени от една от влажните спални, заменени със сгъваеми полеви бюра, сателитни телефони и цивилни приемо-предавателни устройства на странични честоти от комуникационния слой. Охранителният отряд си беше направил квартира от плевнята и камуфлажните им покрития бяха изолирали фермата от останалия свят – отвътре и отвън, а транспортната секция прикриваше превозните средства в другите външни постройки.
Членовете на щаба бяха свикнали с подобно временно настаняване. Никога не оставаха на едно и също място за повече от седем поредни дни. Една седмица в курортна вила на румънското крайбрежие, следващата заемаха цял етаж на върха на луксозен хотел в Прага, третата – на борда на риболовен траулер, кръстосващ Егейско море, или, както сега, в усойна селска къща в Албания.
Никога не ставай неподвижна мишена за врага си – това беше още едно от правилата за оцеляване на Антон Кретек. Изкушението да се отпусне и да се отдаде на хубав живот, осигурен от успехите му, беше силно, понякога почти непреодолимо, но търговецът на оръжие смяташе, че това е път, който води до гибел.
Освен това за момчетата беше полезно да виждат, че старецът още има зорко око и железен юмрук и че не се страхува да го окървави. Беше полезно за дисциплината.
– Как мина, Антон? – попита шефът на комуникациите на Кретек, когато търговецът на оръжие бутна ниската врата и влезе в комбинираната кухня и всекидневна на къщата.
– Без затруднения, приятелю – дружелюбно изръмжа Кретек. – Може да се свържеш с палестинците и да им кажеш, че тяхната пратка пътува. Дали ще пристигне… – Кретек погледна безучастно и повдигна широките си рамене.
Мъжете, седнали около грубата маса в средата, знаеха, че трябва да се засмеят.
Като изключим единствената ярка крушка от автомобилен фар, окачена на една греда отгоре, стаята сама по себе си можеше да бъде музейна възстановка от осемнайсети век със своя нисък таван, с мизерните варосани каменни стени и широката камина, която служеше и за готвене, и за отопление. В опушеното огнище тлееше огън от горящи лозови пръчки. Дъсченият под беше излъскан от стъпките векове наред, а отвън се влизаше през ниска, „чупеща глави“ врата с висок праг, предвидена да забави нападенията на разбойници и врагове на семейството.
Тя обаче не служеше за защита срещу бандитите, поканени в къщата. Собственикът на къщата и неговата четиринадесетгодишна дъщеря стояха притихнали близо до камината и разчитаха на древната селска отбрана чрез ненатрапчивост.
– А, Глешка, скъпа моя, ти дочака завръщането на своя рицар. И то с горещ чай. Точно това ми е нужно в студената сутрин.
Без да проговори, момичето вдигна чайника от камината и го занесе до масата, като напълни една мръсна чаша със силен, двойно запарен черен чай. Кретек седна на свободния стол до чашата и стисна задника на момичето през евтината памучна пола.
– Благодаря ти, любов моя. Ще се постопля с горещия ти чай, а след малко, когато си свърша работата, ще стопля теб.
Със свирепо подигравателно ръмжене той я придърпа и зарови лице в почти плоските й гърди, като изтръгна поредния изблик на вулгарен смях от хората си. В очите на баща й, седнал до камината, проблесна огънят на безпомощен гняв, който веднага беше прикрит. Той бе поласкан да даде под наем фермата си на тези хора за повече пари, отколкото можеше да спечели за пет години тежък труд. Тогава не знаеше, че ще даде под наем и единственото си дете – Глешка. Но той беше албанец и познаваше правилото на оръжието. Хората с пушките определят правилата, а тези хора имаха ужасно много пушки. Момичето щеше да оцелее и те щяха да оцелеят, както оцеляваха албанските селяни – с търпение.
Като пусна момичето, Кретек сложи в чая си захар от нащърбената купичка на масата.
– Нещо ново случи ли се, докато доставях пратката, Кренкльо?
– Само един имейл, сър. – Шефът на отдела за комуникации подаде разпечатан лист през масата. – До личния ви адрес, на домашния код.
Кретек разгърна листа и разгледа съобщението. През руното на брадата му бавно се показа вълча усмивка.
– Добри новини от семейството, приятели – каза накрая той. – Наистина много добри новини.
Престорената веселост изчезна и той вдигна хладен и съсредоточен поглед.
– Кренкльо, съобщи на хората ни в Канада, че арктическата операция е в ход и че трябва да започнат незабавна подготовка. Обади се на избрания силов отряд и уреди среща на мястото на заминаването ни от Виена. Михаил…
– Да, сър – дрезгаво отвърна неговият изпълнителен офицер. Беше ясно, че старият вълк отново е по следите на нещо, този път за най-голямата плячка в историята на групата. Няколко дни по-рано, когато за първи път чу за арктическия план, Влахович се беше поколебал. Изглеждаше му екстремен, безумен далечен изстрел. Но ако можеше да се осъществи, печалбата щеше да е космическа. Сега дори мрачният сърбин почваше да се поддава на треската.
– Информирай всички секции на щаба да товарят и да се приготвят за тръгване. Искам да съм на път след… – Кретек замълча и очите му светнаха по посока на камината и тъничката, притихнала фигурка, която стоеше до нея. Албанската раса никога не се беше славила с големи красавици сред жените си и това момиченце също не правеше изключение, но тя беше тук, беше млада и за това й се плащаше. – … След час и половина.
Можеше дори да си вземе заслуженото от Глешка, преди тя и другите от семейството й да загинат от трагичен пожар в къщата.
10
Международно летище Сиатъл-Такома
Есента означаваше мъгла в тихоокеанския северозапад. Сигналните светлини на реактивните пътнически самолети, които профучаваха по пистите, се врязваха като бавни комети през надвисналите мрачни облаци и върховете на хотелите покрай ивицата на летището и се губеха в небитието на сгъстяващия се сумрак, а светещите прозорци се размиваха в мъглата от златисто сияние.
Докато хидравличният параден асансьор се изкачваше по кулата на хотел „Дабълтри“, Джон Смит гледаше как острите ръбове и архитектурните елементи се изгубват в нощта. Той носеше зелен войнишки панталон с безупречни ръбове и в момента беше сам. Скоро това щеше да се промени. Предстоеше му да се свърже с останалите от своя екип – единият – непознат, а другият – не точно приятел.
Не можеше да обвинява Фред Клайн за подбора на състава му. Изборът на директора беше логичен. Джон бе работил с Ранди Ръсел и преди. Заедно бяха преминали през няколко мисии и съдбата едва ли не опърничаво оплиташе житейския път на двамата. Смит я призна за първокласен оператор: опитна, всеотдайна и високоинтелигентна, с необикновено разностранни дарби и ценна способност за тотална безпощадност, когато беше необходимо.
Но тя дойде с наказание.
Вратите на асансьора се разделиха и с тропот се разтвориха и Смит прекрачи прашния, облицован в розово и бронз вход на панорамния кафе-ресторант. Разпоредителката погледна с очакване от своя подиум.
– Казвам се Смит. Идвам за партито на Ръсел.
Веждите на жената се повдигнаха и за момент тя открито и с любопитство го преценяваше.
– Да, господине. Оттук направо, моля.
Тя поведе Смит през слабоосветения салон. Приглушени от постлания килим, стъпките им не нарушиха шепота от едва доловимите разговори и тихата музика. И тогава Смит разбра внезапното любопитство на управителката.
Ранди беше избрала маса в хлътналия страничен край на ресторанта, изолирано сепаре, донякъде скрито от останалите посетители с преграда от декоративни растения. Маса, предназначена за усамотение, удобна за предстоящото обсъждане на плана.
Но беше и много подходящо място за любовна среща, а Смит щеше да се види не само с една изключително красива жена, а с две.
Смит се усмихна горчиво на себе си. Надяваше се разпоредителката да се наслаждава на фантазията си за тройка любовници. Тя нямаше никаква представа колко много греши.
– Здравей, Ранди – поздрави той. – Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер.
Тя вдигна поглед от масата и хладно кимна.
– Много неща не знаеш за мен, Джон.
Първите няколко секунди никога не бяха лесни. Още се усещаше старото свиване в стомаха. Макар че доктор София Ръсел беше по-голямата сестра, тя и Ранди бяха като близначки. С течение на времето приликата между двете беше станала почти свръхестествена.
Понякога той се чудеше какво вижда Ранди, когато го погледне. Вероятно нищо приятно.
Тази вечер Ранди беше облечена в черни велурени дрехи – яке, пола и ботуши, които подхождаха на великолепната й външност и допълваха многобройните златисти нюанси в косата й. Тъмните й очи се приковаха в неговите за част от секундата, после се стрелнаха встрани.
– Подполковник Джон Смит, това е професор Валентина Метрас.
Погледът й сивееше под лъскавия бретон гарвановочерна коса. Очите й, спокойни и любопитни, с проблясващо чувство за хумор някъде дълбоко в тях, срещнаха неговите очи. Професорката също беше облечена в черно, във вечерна сатенена рокля, която покриваше слаба, но все пак приятно заоблена фигура и подсказваше, че отдолу не носи кой знае какво.
– Сигурно е ужасно да отседнете в мотел – отбеляза тя, докато му подаваше ръка. Тембърът й беше нисък, с отсянка на британски акцент.
Подаде ръката си с дланта надолу, не за ръкостискане, а само за леко докосване на изящните пръсти, както чистокръвна аристократка би приела допира с придворен.
Беше очевидно, че Валентина Метрас е привлекателна жена, която изцяло се наслаждава на своята привлекателност и се радва да напомня на мъжете за този факт.
Напрежението се стопи и Смит пое за момент подадената ръка.
– Полезно е да диктувам първото си име буква по буква – отвърна без следа от вълнение той.
Смит си поръча бира, за да е в тон с бялото вино на Ранди и мартинито на професор Метрас.
– Добре – каза той, снижавайки глас, така че да не се чува на съседната заета маса. – Ето каква е заповедта. Утре излитаме оттук в осем и четирийсет и пет с „Аляска Ерлайнс“ за Анкоридж. Екипировката и хеликоптерът ни вече са доставени там. Освен това ще се съберем с нашия руски офицер за свръзка, някой си майор Григорий Смислов от военновъздушните сили на Федерацията.
От Анкоридж ще отлетим за Ситка. Там имаме среща с американския кораб „Алекс Хейли“, ледоразбивачът на бреговата охрана, който ще ни отведе в радиуса на остров Уензди.
– Кои сме ние? – поиска да знае Ранди – въпрос, свойствен за всеки, който не беше в техния занаят.
– Историята за прикритие, изфабрикувана за тази операция, ще ни позволи до голяма степен за запазим собствената си самоличност – отвърна Смит. – Като подполковник Джон Смит, доктор по медицина, аз ще бъда патологът на мисията, прикрепен към регистрите на смъртните случаи в Министерството на отбраната. Главната ми грижа ще бъде получаването и съдебномедицинската идентификация на телата от екипажа.
Професор Метрас също като цяло ще бъде такава, каквато е – цивилен консултант по история, който работи на договор с Министерството на отбраната. Както се предполага, нейната работа ще е да идентифицира самия самолет, в случай че останките са на американския бомбардировач В-29. И, от друга страна, както се предполага, майор Смислов ще изпълнява същото задължение, ако се докаже, че самолетът е руският Ту-4. Ще поддържаме версията, че произходът на бомбардировача още не е известен, поне докато не стигнем на мястото на катастрофата.
Ти си сложният случай, Ранди. Засега си цивилен чартърен пилот, който лети за Националната океанографска и метеорологична администрация. Експедицията на остров Уензди е международен научен проект, а Националната океанографска и метеорологична администрация и американската брегова охрана му оказват логистична подкрепа. Това включва добавяне и отстраняване на персонал. Ти и „Алекс Хейли“ сте изпратени там да изведете експедицията преди настъпването на полярната зима. Твоето лично име вероятно е запазено и заедно с оборудването ще ти предоставят подходящо оформени документи.
Втренченият й поглед за миг се отклони към масата.
– Има ли възможност да науча за кого всъщност работя?
Смит съжали за отговора, който трябваше да й даде.
– Ти си цивилен чартърен пилот, който лети за Националната океанографска и метеорологична администрация.
Той усети, че нервите на Ранди се опъват до край. Досега началниците й вече трябва да са предположили, че в игрите на тайни операции има и нов участник. Нова елитна група, която работи извън пълномощията на Ленгли, но с привилегията да разполага с ресурсите на ЦРУ когато поиска. От предишния си опит Ранди също така трябва да е предположила, че Смит е част от тази нова организация. Ако държаха някой ветеран оператор в неведение по този начин, това щеше да го гложди. Но Джон нямаше избор по въпроса. Първи секретен отдел оставаше „необходимо е да се знае“, а да си кажем направо, за Ранди Ръсел не беше необходимо да знае, само да се подчинява.
– Разбирам – продължи високомерно тя. – Доколкото схващам, в тази операция ще получавам заповедите си от теб.
– От мен или от професор Метрас.
Ранди отметна глава да погледне Метрас. Тъмнокосият оперативен агент само повдигна една вежда и чашата си и отпи последна глътка от своето мартини.
Ситуацията просто ставаше все по-приятна и по-приятна. Да бъде младши член на екипа, само още повече щеше да наежи бодлите на Ранди. Какво го беше предупредил предния ден неговият планински военен инструктор – че забравя как се командва? Ами, за Бога, по-добре щеше да е да си спомни веднага.
– Професор Метрас е мой помощник-офицер в тази операция. Ако аз не съм на разположение, тя има пълните права да взима решения по всички аспекти на мисията. Ясно ли е?
Безизразните очи на Ранди отново се срещнаха с неговите.
– Напълно, подполковник.
Сервираха вечерята им, която те изядоха почти в мълчание. Смит си поръча сьомга, а Ранди Ръсел предпочете лека салата. Единственият човек, който, изглежда, изцяло се наслади на храната си, беше Валентина Метрас, защото омете своя стек и печени картофи като лакомство, с безгрижна ожесточеност.
Тъкмо тя се върна отново към въпроса за мисията, докато пиеха кафето си след вечерята.
– Един от нашите шпионски разузнавателни сателити е имал възможност да заснеме при ясно време мястото, където се е разбил „Миша“ – каза тя, като извади от дамската си чанта серия фотографии. – Те ни дават много по-добър поглед върху това, с което си имаме работа, отколкото наземните снимки, направени от научната експедиция.
Смит се навъси при вида на своето копие, показващо гледката отгоре. Ясно можеше да се види, че катастрофиралият бомбардировач действително е точно копие на В-29. Тънкият, приличен на торпедо корпус и липсата на усилена пилотска кабина не можеха да се сгрешат.
– Сигурна ли си, че този е техен? – попита Ранди, изговаряйки мислите на Смит.
Историчката кимна.
– Ъ-хъ. По-голямата част от боята на отличителните знаци е била олющена от бурите, но червената звезда може да се различи в края на дясното крило. Няма съмнение – това е Ту-4 „Бик“. По-специално това е вариантът Ту-4А стратегически самолет, предназначен за пренасяне на ядрено или биологично оръжие. Нещо повече, този самолет е бил бомбардировач за Америка.
Смит вдигна поглед.
– Бомбардировач за Америка ли?
– Самолет, специално конфигуриран за нападение на цели в континенталната част на Съединените щати. Бил е опростен и олекотен, за да се увеличи максимално обсегът му на действие. – Като се протегна през масата, Валентина прокара лакиран пръст надолу по гръбнака на самолета. – Можеш да видиш как всички отбранителни оръдейни кули, освен огневите установки на опашката, са били премахнати, а лафетите – демонтирани. По-голямата част от бронята също трябва да е била премахната и в крилата и опашния бомбен отсек да са инсталирани допълнителни резервоари с гориво.
Тя вдигна поглед от снимката.
– Дори и така модифициран, самолетът Ту-4 е имал доста ограничения като междуконтинентална преносима система. И да са предприели нападение над полюса от най-близките съветски бази в Сибир, трудно са могли да достигнат набелязаните цели в северните щати. И всички мисии са щели да бъдат еднопосочни. Нямало е да им стигне горивото за обратен полет.
– Управляеми ракети с хора в тях – замисли се Смит.
– В същността си да, но с това е разполагал Сталин тогава.
– А как изобщо се е добрал до тях? – попита объркана Ранди. – Доколкото знам, това са били нашите най-добри бомбардировачи през Втората световна война. Със сигурност не сме ги дали ей така на Съветския съюз.
– Дали сме ги, но не умишлено – отвърна историчката. – По-рано, по време на стратегическата бомбена кампания срещу островите от Японския архипелаг, три самолета В-29 кацнали принудително във Владивосток заради повреди при сражение или авария в двигателите. Екипажите и самолетите били интернирани от руснаците, които по онова време пазели неутралитет спрямо нашата война срещу Япония. Накрая пуснали екипажите да се приберат, но така и не върнали бомбардировачите.
Вместо това Сталин наредил на Андрей Туполев, един от най-великите руски самолетни конструктори, да изработи точно копие на В-29 за съветската авиация с далечен радиус на действие.
Тя печално се усмихна.
– Това е бил най-невероятният инженерен проект в историята. Специалисти по авиация, които са имали възможност отблизо да разгледат образци от съветския „Бик“, все се чудели на една малка кръгла дупка, пробита във водещия ръб на лявото крило. Така и не успели да отгатнат за какво е. Когато попитали руснаците за нея, те заявили, че също не знаят за какво служи. Просто си била там, на корпуса на В-29, който разглобили, за да свалят частите му за копиране.
Оказва се, че вероятно е била дупка от куршум, направена от картечниците на някой японски изтребител. Но Сталин изрично бил казал, че иска точно копие на „летящата крепост“, а каквото искал чичко Йосиф, го получавал!
Пръстът й продължи да следва очертанията на крилата на разбития бомбардировач.
– Явно се е ударил хоризонтално и се е плъзнал върху глетчера по корем. И като се има предвид начинът, по който са извити витлата, в мига на удара всичките му двигатели още са работели.
Смит се навъси.
– Ако двигателите му са били в изправност, какво го е накарало да падне?
Валентина поклати глава.
– Аз и експертите, с които се консултирах, нямаме представа. Няма индикации за структурни повреди във въздуха, за щети по време на бой или за сблъсък. Всички управляеми повърхности са налице и в изправност и няма следи от пожар преди или след удара. Най-вероятното предположение е, че са привършвали горивото и пилотът се е снижил над острова, докато все още е имал мощност за контролирано спускане и приземяване.
– Не са ли имали достатъчно време да изпратят сигнал за помощ, преди да се приземят? – попита Ранди.
Професор Метрас сви тъничките си рамене.
– Логично е да си го помислим, нали? Но условията за радиовръзка около полюса понякога са трудни. Може да са попаднали в магнитна буря или мъртва зона, която е сринала връзката.
Тяхната тиха дискусия прекъсна, щом сервитьорката се приближи и напълни отново чашите им с кафе. Когато стана безопасно да продължат, Ранди попита за екипажа на самолета.
– Били са живи, поне известно време – Валентина пак посочи снимката. – Приземяването е било съвсем благоприятно за оцеляване. Екипажът трябва да е излязъл навън. Дори има доказателства за това. Капотажът на десния периферен двигател е бил махнат. Може да го видите, че лежи на леда до крилото. Вероятно са постъпили така, за да източат маслото от картера на двигателя и да го използват за сигнален огън.
– Но какво се е случило с тях? – настояваше Ранди.
– Както казах, мис Ръсел, би трябвало да са оцелели за известно време. Сигурно са имали спални чували, полярно облекло и хранителни запаси. Но накрая… – Професорката пак сви рамене.
До тях мъглата зад прозореца на ресторанта се сгъстяваше на кълбета и се усещаше как студът пулсира през стъклото. Смъртта им сигурно не е била приятна. Захвърлени в неизменния, безкраен полярен мрак. Но, от друга страна, Смит знаеше няколко подходящи начина да се умре.
– Колко голям може да е бил екипажът?
– За олекотен Ту-4, поне осем души. В носа стои командирът на самолета, помощник-пилотът, артилерийският офицер, който може би е изпълнявал и длъжността политкомисар на самолета, навигаторът, бордовият инженер и радистът. После, в опашната част стоят операторът на радиолокационната станция, вероятно един-двама наблюдатели и артилеристът на опашната оръдейна кула.
