Текст книги "Мистерията „Миша“"

42

Северната страна на остров Уензди

Алпинисткото въже се размота, изви се навън и тръгна надолу към набелязаната криволичеща издатина, очертана от пламъка на хвърлената светлинна ракета.

– Ще те спусна на двойно въже – Джон Смит усука възел на въжето през карабинер на седалката на Валентина Метрас. – Ще поддържам по-голямата част от теглото ти на обезопасителното въже. – Той щракна второто въже на мястото му. – Всичко, което трябва да правиш, е да се отдръпваш от бергшрунда и да държиш главното въже да не се усуква, докато подхранва.

– Добре. Никакъв проблем. Какво е бергшрунд?

Смит търпеливо се усмихна на светлината на химическите пръчки.

– Това е разделът между планината и ледника. Потъмнялото му от брадата лице изглеждаше уморено, но и уверено, сякаш беше абсолютно сигурен, че тя може да издържи това. На Валентина й се искаше да чувства същото.

– Вярвам ти. А после?

– Ще използвам главното въже, за да смъкна раниците и пушките до теб. Издърпай оборудването далеч от повърхността на глетчера. Изглежда малко нестабилно и може един-два пъти да се срути лед.

Тя усети как очите й се ококорват и погледна към ръба на глетчера.

– Да се срути лед?

Уверената усмивка пак се появи.

– Може и да не се срути. Но бъди готова да се свиеш, просто за всеки случай.

– Бъди спокоен! – Валентина знаеше, че насмешката не е подходяща в момента, но я използваше като ефективно прикритие на личните си колебания и страхове от толкова дълго, че трудно можеше да се откаже от този навик.

– След това ще пратя долу Смислов. Гледай той също да е далеч от повърхността на ледника. И, Вал, помни, той е затворник.

Валентина почувства как я обзема гняв, но се спря. В края на краищата тя беше човекът, който породи тези притеснения.

– Това вече е даденост, Джон.

– Много добре. След това аз ще се спусна на рапел при вас на издатината. После се махаме оттук и продължаваме.

Валентина подозираше, че при всичката увереност на Смит вероятно нямаше да е чак толкова лесно.

Мрачното спускане надолу покрай браздата между камъка и леда, с брулещия вятър и нищо зад гърба й освен дългото падане, направо беше едно от най-ужасяващите неща, които беше правила, а нейният живот изобилстваше от ужасяващи моменти. Въпреки това тя успя да си представи процеса почти абстрактно. Валентина Метрас отдавна се беше научила да залоства страховете си, като ги заключваше в тяхна собствена въображаема клетка, докато останалото й същество се занимаваше с нуждите на оцеляването. Можеше да прави същото с болката, съчувствието и с всякакви други емоции, щом се наложеше. Що се отнася до изтънчения й хумор, тя смяташе, че е полезен механизъм.

Все пак сто и двайсет метра можеше да означават стогодишно спускане. На два пъти отчупени ледени късове пропаднаха под краката й, хрущяха и трополяха надолу и се разбиваха в издатината отдолу. Всеки път тя спираше, поемаше си бавно и равномерно дъх и продължаваше.

Накрая пак застана на скала. Оставаше още много път до набелязаната издатина. В края си откъм глетчера скалата беше горе-долу широка колкото човешки ръст и хлъзгава от полирания лед. Все пак беше по-добре от клатушкането в края на въжето. Като се притисна с гръб към скалата, тя се откачи от главното въже и го дръпна, за да сигнализира. То се плъзна обратно нагоре към ръба на глетчера и се скри от светлината на химическата й пръчка.

Валентина затвори очи в раздирания от сняг и ветрове мрак на нощта и отдели един момент, за да отблъсне пищящия, разплакан глас в главата си.

Няколко минути по-късно първата от раниците се плъзна надолу към издатината. Като сигнализира за по-голям провис на обезопасителното въже, тя изтегли екипировката към по-широка част от издатината, по-далеч от досега с лавина според нейната преценка. Методично повтори процеса с другите раници и прибраните в калъфи оръжия, щом се спуснаха. Тя спря и за момент огледа струпаната екипировка и оръжията. Това не беше особено благоприятна среда за контролиране на враждебно настроен и потенциално опасен затворник.

– Да му се не види, Джон – измърмори тя. – Можеше да е много по-лесно – просто щрак и край, и приключваме.

Тя извади питон и геоложко чукче от купчината екипировка и заопипва да намери цепнатина в скалата на височината на ръста. Намери пролука и пъхна питона в нея. Извади малка намотка свободно въже от едната раница и го прокара през стабилната халка на питона, като направи примка и хлабав възел от единия край.

Като погледна нагоре, Валентина видя на върха на глетчера две зелени светлини. Химическата пръчка на Джон и втора, която започваше спускането от ръба на ледника и се движеше бавно и мъчително. Смислов беше тръгнал надолу. Като поддържаше пълното тегло на руснака, Смит захранваше въжето през точката на притягане с раздрусване, на интервали от по няколко метра.

Вал пак мислеше за двамата мъже, особено за Джон Смит. Професионалните й инстинкти за оцеляване й подсказваха, че Смит се заблуждава за руснака, че Смислов е глупав риск, който поемат. И все пак може би това беше едно от нещата, с които Джон я привличаше. Скрупулите по необходимост бяха рядкост в тяхната професия. Може би той беше достатъчно силен, за да не действа само по целесъобразност.

С трополене на откъртени ледени трески Смислов се спусна с гръб към повърхността на глетчера и стъпи на издатината, а завързаните му ръце стискаха главното въже. Валентина метна обезопасителното си въже настрани и застана зад руснака.

Тя измъкна универсален нож M7 байонет от калъфа на седалката си и леко притисна върха на тежкото острие в кръста на Смислов.

– Точно зад теб съм, Григорий. Сега ще те откача от основното въже и малко ще те избутам от пътя. Подполковник Смит иска да те задържи жив, затова нека и двамата да следваме тази цел, става ли?

– Съгласен съм – отвърна руснакът с безизразен тон. – Какво мислиш по въпроса?

– Мисля, че съм под командването на подполковник Смит – Тя предпазливо използва свободната си ръка, за да се пресегне пред Смислов и да откачи въжето от седалката му. – Но няма да насилвам въпроса. Сега ще пристъпя близо до скалата, а ти ще се завъртиш бавно, с лице навън и ще минеш покрай мен. Моля те, помни, че има още много път до долу и аз съм човекът на обезопасителното въже. Добре, да действаме.

Те изпълниха маневрата като предпазлива танцова стъпка и Смислов мина по издатината покрай Валентина. Като хвана седалката му с едната си ръка, тя го последва, а ножът беше закрепен и сочеше в основата на гръбнака му.

Валентина улови металния отблясък на питона, който беше забила в скалата. Остави Смислов да се придвижи под него.

– Спри… С лице към скалата… Сега леко.

Смислов се подчини. Валентина бързо закачи хлабавата примка на китките му, завързани с еднократни белезници. Като издърпваше свободния край на въжето, тя вдигна китките му до питона. Намота втора примка около свръзката на белезниците и затегна и двете, като сряза въжето.

– Това трябва да те пази от пакости – каза тя, докато прибираше ножа си.

– Защо? – попита Смислов с равен глас.

– Какво защо?

– Защо да минавате през всичко това? Защо просто не ме убиете?

– Трябва да ти призная, Григорий, появи се такава мисъл – отвърна тя и се облегна върху скалата за момент. – Но Джон по някаква причина не харесва идеята. Когато ти извика твоите приятели от спецназ при нас този следобед… Едва този следобед ли беше?… И когато се опита да застреляш Джон в пещерата, за мен беше напълно достатъчно, но не и за нашия подполковник. Той, изглежда, мисли, че ти не си окончателно изгубен. Или може би той просто не играе по този начин.

– Той е добър човек – промърмори Смислов по-силно от воя на вятъра.

– Може би по-добър от теб или от мен, или от който и да е на този остров – в отговора й неволно пропълзя копнеж. – Някой ден ще умре, защото е добър човек. Добре. Скоро ще се върнем към теб. Наистина се надявам, че не възразяваш да повисиш тук известно време. Тя се промъкна обратно по ръба на издатината към разделителната граница, бергшрунд, както я беше нарекъл Смит. Тогава си спомни последната му инструкция. Върна се назад при багажа за втори питон. Като стигна до глетчера, тя застана на колене върху издатината и затърси опора. Не беше лесно; източникът й на светлина беше слаб, а издатината изглеждаше солиден скален пласт. Накрая тя намери тясна цепнатина близо до ръба на издатината и се постара да вкара питона колкото се може по-дълбоко. Без да иска да се отвързва от обезопасителното въже, тя щракна карабинер през халката на питона и затегна въжена примка през него, като си остави достатъчно провис за свободно движение. Пак се изправи, мина под лицевата страна на глетчера и сигнализира с дръпване на главното въже.

На върха на глетчера видя топката зелена светлина, която показваше, че Джон Смит започва спускането си покрай разсипания лед.

Не след дълго щеше да е при нея. Още сто метра… седемдесет… петдесет…

Валентина чу скърцане и скрибуцане. Огромна по размер неорганична материя поддаде, последвана от шумни пропуквания. Тя се хвърли обратно към лицето на скалата, като притисна гръб в камъка, точно когато целият вертикален ръб на глетчера се разцепи и профуча в бучаща каскада от разхвърлян, натрошен лед.

Вал разбра за удара и пропадането на ледените късове, но никой от тях не беше прекалено голям, за да я покоси или отнесе. Големите отломки, пластовете с размери на коли и камиони, се накланяха навън, а тежестта и инерцията им ги отнасяха далеч от профила на скалата. Тогава на път към забравата край Валентина профуча мълниеносна зелена светлина и тя смътно чу собствения си вик на отрицание над стържещия грохот на ледения водопад. После нещо я сграбчи с неистова сила, спъна я и я запрати върху издатината. Главата й се блъсна в камъка; пред очите й бликна бяла светлина, после я завладя тъмнина.

Съзнанието й върна глас с чуждо произношение, който я викаше по име. Тя се намери просната по очи върху скалата, опасно близо до ръба и с неприятна пробождаща болка в стомаха. Главата й кънтеше от удара, но дебелата качулка на якето беше запазила черепа й от счупване. Не смяташе, че е била дълго в безсъзнание, но студът от камъка и вятърът вече се просмукваха в нея. Замаяна, тя се опита да стане, но разбра, че не може. Сякаш беше залепена за издатината. След минута объркано проучване разбра защо.

Беше заради обезопасителното въже, а това, което я пробождаше толкова неприятно, беше питонът и закаченият за него карабинер. Опънато до край, въжето тръгваше от седалката й, минаваше през карабинера и над ръба на издатината. Паметта на Валентина се възвърна и тя си спомни свличането и как химическата пръчка на Смит прелетя край нея.

– Джон!

Нямаше никакъв отговор от черната бездна до нея. Спасителното въже висеше неподвижно и в края му беше провесено мъртво тегло. Тя се напъна и се сгърчи в опит да се издърпа назад от ръба въпреки безжалостната хватка на въжето, но разбра, че не може да помръдне дори на сантиметър.

Беше безсмислено. При идеални условия може би щеше да е в състояние да изтегли близо осемдесетте килограма, които висяха в края на въжето, поне на кратко разстояние, но условията бяха далеч под идеалните. Беше просната върху полиран от леда скален пласт и нямаше нищо, за което да се хване или да й даде опорна точка. Беше безнадеждно прикована.

Пак чу, че някой вика името й. На десетина метра по-надолу по издатината успя да види Смислов, който се опъваше назад върху белезниците си и се опитваше да разбере какво става.

– Тук съм, Григорий, и както изглежда, няма да ходя никъде.

– Какво се случи?

За момент тя се поколеба, после съобрази, че списъкът с налични средства и помощници е зловещо кратък. Обясни ситуацията в няколко сбити изречения.

– Не трябваше да подсигуряваш спасителното въже така – каза той.

– Да ми беше казал – изрева Валентина и пак се опъна срещу дърпането на въжето.

– Подполковникът добре ли е?

– Не мисля. Не ми отговаря, а аз не усещам никакво движение в другия край на въжето. Надявам се просто да е изгубил съзнание при падането на леда.

– Трябва да го издърпаш нагоре и да го махнеш оттам, професоре – викна в отговор Смислов.

– Знам, но не мога да осигуря достатъчно провис на обезопасителното въже, за да го развържа! Ако го отрежа, Джон заминава!

– Значи трябва да забиеш втори питон и да подсигуриш седалката си на него. Тогава ще можеш да я свалиш, без да изгубиш подполковника.

Валентина престана да се бори със спасителното въже.

– Това е отлична идея. Само че нямам втори проклет питон!

– Тогава използвай острието на геоложкото чукче.

Тя се огледа наоколо, докъдето можеше да се протегне и й позволяваше светлината от пръчката, и пак изруга.

– Успях да изгубя и него.

– Професоре, той може би е ранен или умира!

– Знам, по дяволите!

Смислов не каза нищо повече. Задъхана, Валентина сложи на една страна главата си върху замръзналия камък. Всички щяха да умрат, ако тя не направеше нещо. Ако останеха заклещени тук, бурята и неминуемият, безжалостен студ щяха да ги довършат.

Имаше решение, разбира се – явно, просто и лесно изпълнимо.

Можеше да се освободи, като среже обезопасителното въже.

Но както Джон се беше изразил, още не беше готова да мисли за такъв вариант.

При нея бяха ножовете й, три на брой: универсалният на колана и двата метателни ножа в меките калъфи, пристегнати към горната част на ръцете й. Сигурно можеше да използва един от тях като специален питон. Но нямаше чукче, за да забие острието здраво, а и дръжките не бяха предвидени за такава цел. Едно изплъзване или несполучлив опит и Джон щеше да умре – ако още беше жив.

При това положение оставаше Смислов – човекът, който тя с готовност би убила. Но как се беше изразил Джон? „Още не съм сигурен дали той ни е враг, Вал.“

Логиката показваше, че е точно такъв. Но същата тази логика показваше, че единствените й възможности са да среже обезопасителното въже на Джон или да допусне и тримата да загинат на този планински склон.

– Григорий, според теб подполковникът добър познавач на човешката природа ли е?

– Мисля, че много добър – отвърна руснакът, объркан от въпроса.

– Надявам се да си прав. Ще ти хвърля нож.

По-лесно беше да формулираш тази задача, отколкото да я изпълниш. Мятането на бойни ножове беше едно от най-трудноусвоимите бойни изкуства. Ако за него се даваха колани, Валентина Метрас лесно щеше да стане майстор с червен колан. Въпреки това дори легендарният Уилям Гарвин щеше да е подложен на изпитание от тази постановка: силни пориви на вятъра, оскъдно осветление, лош ъгъл на хвърляне и дебели, неудобни дрехи. И най-важното, нямаше нищо, в което да потъне ножът.

Най-добрата тактика беше да плъзне ножа по повърхността на издатината в краката на Смислов, но от начина, по който го беше завързала към лицето на скалата, той не можеше да се наведе и да го вземе.

Валентина изхлузи горните и долните си ръкавици. Легна настрани, завъртя се около питона, за да застане с лице към Смислов и от движението краката й излязоха над ръба на скалата от коленете надолу. Тя извади универсалния нож от калъфа на колана си и прецени метателния му баланс.

– Ето как ще стане, Григорий. Ще се опитам да пратя ножа към скалата точно над главата ти. Ще трябва да го хванеш, когато се плъзне надолу край теб. Разбра ли?

– Разбрах, професоре. Ще чакам.

– Добре, приготви се. Хвърлям на три. Едно… две… три!

Тя хвърли, като повлия на въртенето на ножа така, че да се удари с дръжката напред. Въпреки вятъра чу как стоманата се блъсна със звън. После чу гневната ругатня на Смислов.

– Изпуснах го! Отскочи настрани над рамото ми.

Вероятно заради проклетата пластмасова дръжка. Няма как да се удари и да падне право надолу.

– Добре – каза тя с овладян спокоен глас. – Ще опитаме пак.

Извади първия от своите ръчно изработени метателни ножове – стоманата на миниатюрното оръжие беше стоплена от тялото й.

– Готов ли си? Пак над главата ти. Хвърлям натри. Едно… две… три…

Ръката й замахна назад и напред и олекоти мятането в подхвърляне вместо в забиване. Стоманата пак звънна върху камъка и тя видя как силуетът на Смислов се приведе, докато се опитваше да закрепи плъзгащия се нож между тялото си и скалата зад него. Той пак изруга, щом похабеният нож се приземи в краката му.

– Съжалявам, професоре. Отново го изпуснах.

Оставаше един-единствен шанс. Валентина духна в събраните си длани, като свиваше и притискаше изтръпналите си от болка пръсти, за да върне топлината и чувствителността им.

– Още веднъж, Григорий, само че този път ще го направим малко по-различно.

– Както кажеш, професоре.

Тя измъкна втория метателен нож от калъфа в ръкава си.

– Добре. Този път се наведи.

– Да се наведа?

– Точно така. Наведи се колкото можеш с ръце, протегнати напред. Увисни на питона.

Смислов се подчини и наклони тялото си далеч от отвеса на скалата.

– Така ли? – попита той.

Известно време тя разглеждаше очертанията му на светлината на пръчката.

– Да, точно така, идеално. Сега стой неподвижно, съвсем неподвижно… И, Григорий, още едно нещо.

– Какво е то?

– Извинявай за това.

Тя чу стреснатия вик на Смислов, когато стоманеното острие се заби в ръката му точно над китката.

– Отново ти се извинявам, Григорий, но само там можех да накарам проклетото нещо да се задържи.

Тя гледаше как руснакът кръстосва завързаните си китки и с мъка издърпва ножа от изцапания с кръв ръкав. Острият като бръснач нож набързо сряза и въжето, и пластмасовите белезници. Сега той беше свободният, а тя завързаната.

Независимо от всичко, поне един от тях щеше да си тръгне от издатината жив тази нощ. Джон би бил доволен. С ножа на Валентина в ръка Смислов сега се надвеси над нея, а лицето му беше невъзмутимо. Това, което щеше да се случи след това, не зависеше от нея. Тя уморено опря буза в издатината и затвори очи.

Смит чувстваше, че се носи по течението, но не беше приятно като плуването на сън. Тялото му беше усукано, изкривено и го пробождаха най-различни болки. Усещаше все по-силно студа и се вкочаняваше. Не можеше така. Трябваше да реагира.

Очите му се отвориха, но видя само обсипаната със сняг чернилка. Като вдигна глава, успя да различи заплетено кълбо от въжето и седалката, която го държеше, очертана в зелено от химическата светлина. Около него нямаше нищо друго, нищо. Висеше закачен с главата нагоре на седалката си, завърташе се леко от поривите на вятъра и над него се опъваше едно-единствено тънко въже, напълно неподвижно.

Паметта му се задейства отново. Спускаше се на рапел надолу към издатината, когато цялата вертикална лицева част на глетчера се разпадна под него. Под силен натиск ледът беше поддал като взривен и сигурно по чиста случайност е бил издухан навън, а не е бил ударен и завлечен надолу под лавината. Нито пък се беше ударил в издатината. Вероятно висеше някъде под нея.

Той предпазливо се протегна наоколо, като изследваше заобикалящото го пространство и се опитваше да намери нещо стабилно. С края на пръстите на дясната ръка едва допря скална повърхност. Лицевата страна на планината под издатината сигурно беше леко вдлъбната. Не можеше да каже колко далеч под ръба виси. Нито пък знаеше колко празно пространство има под него – може би метър, може би шейсет метра.

Смит направи бърз преглед на физическото си състояние. Беше натъртен и ударен, но, изглежда, всичко в тялото му се движеше. Сигурно се беше плъзнал по външния край на лавината и еластичността на изкуственото катераческо въже беше поела част от сътресението при падането. Въпреки това студът и умората бързо побеждаваха Смит.

За нещастие възможностите му незабавно да реагира, изглежда, бяха ограничени – да се извлече по обезопасителното въже, като се набира на ръце, а той нямаше двете помощни въжета прусик.

Ами другите? Вал и Смислов бяха ли завлечени от лавината? Като примижа нагоре през снега, той успя да различи яркочервено петно светлина, което очертаваше ръба на издатината над него. Първата светлинна ракета, която бяха пуснали на издатината, беше изгаснала. Някой горе сигурно беше запалил втора. Някой сигурно беше оцелял. Като се бореше с конструкцията на седалката си, той опита да си поеме дъх и да извика.

Тогава в неговия осветен район се появи нещо, което се плъзгаше по неподвижния отвес на обезопасителното въже. Още едно въже, с примка, усукана в края му, беше прикрепено към обезопасителното с карабинер. Примката за крака на спасително съоръжение със Z-ролка.

Смит хвана новото въже. Освободи го и закачи примката на единия си ботуш. Като се извлече нагоре по обезопасителното въже, той се изправи на примката и дръпна спасителното въже за изтегляне. Спасителното съоръжение се изопна и някой на издатината започна да го тегли нагоре на все по-силни тласъци, като провисът на обезопасителното въже също се поемаше.

Докато го повдигаха към издатината, Смит имаше достатъчно време да се пита какво ще намери там. Едно беше сигурно: Валентина Метрас нямаше алпинистките познания да нагласи устройство със Z-ролка.

Той стигна тавана на издатината и се разсея от тази мисъл, защото трябваше да се измъкне от отвеса на скалата. Затова ръбът на издатината го изненада. Изведнъж нечии ръце се пресегнаха и сграбчиха седалката му и така помогнаха да се вдигне над тавана.

Да стъпи на твърда скала под краката си беше едно от най-прекрасните усещания, които беше изпитвал от много време насам. Няколко секунди той остана опрян на колене и ръце и се наслаждаваше на нейната стабилност. Тогава си позволи да се разтрепери, но се пребори с повтарящата се вълна, която пак заплашваше да го връхлети. Тръсна глава като ранена мечка и се огледа по издатината. На пращящата червена светлина от полуизгорялата ракета той успя да различи многобройните анкерни болтове и преплитащи се примки на Z-съоръжението и проснатите тела на Валентина и Смислов – и двамата изглеждаха също толкова съсипани, колкото и Смит.

Той вдиша глътка леден въздух.

– Хидратация и енергийни вафли – каза той с пресипнал глас. – Сега!

Те се скупчиха заедно на издатината и жадно поглъщаха ту големи глътки затоплена от телата им вода, ту обогатен с витамини шоколад, а метаболитните им пещи наваксваха за критичния товар, който бяха понесли.

Смит забеляза черните кървави петна по ръкава на снежния комбинезон на Смислов:

– Лошо ли е ударена ръката ти?

Руснакът поклати глава.

– Не лошо. Сложих й тампон от превързочния комплект.

– От свличането на леда ли е?

Смислов хвърли ироничен поглед към Валентина.

– Не точно. Сложно е. Ще ти обясня по-късно.

– Щом казваш – отвърна Смит. – Сега, след като нападението приключи, сигурно трябва да питам кой на кого е пленник в момента.

Смислов поклати глава. Гримасата на самоирония все още стоеше върху зачервеното му от студа лице.

– Разказа ми се играта.

– Аз самата съм малко объркана по този въпрос – намеси се Валентина. – Но може ли да предложа засега просто да слезем от тази проклета планина. Може да обсъдим дребните подробности на сутринта.

– Звучи ми разумно, майоре. Какво ще кажеш?

– Съгласен съм, подполковник, това е съвсем разумно.

– Тогава движение, хора. Тази планина изобщо не се скъсява.

Като се надигна въпреки натъртените си, схванати мускули, Смит се изправи на крака. Вал му помогна да стане и спря за момент, сложила облечените си в ръкавици ръце на гърдите му.

– Изглежда, в края на краищата има нещо свястно в тази история със скрупулите – каза тя.

– Всеки път може да се окажеш приятно изненадан.