355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Робърт Лъдлъм » Мистерията „Миша“ » Текст книги (страница 10)
Мистерията „Миша“
  • Текст добавлен: 24 марта 2017, 07:00

Текст книги "Мистерията „Миша“"


Автор книги: Робърт Лъдлъм


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 29 страниц)

19

Остров Уензди

– Проби ледена сърцевина, серия М?

– Проверени.

– Проби ледена сърцевина, серия Р?

– Проверени.

– Проби ледена сърцевина, серия РА?

Кейла Браун вдигна поглед от отворения пластмасов куфар с пробите, до който беше коленичила.

– Всичките са тук, доктор Крестън – отвърна търпеливо тя. – Също като вчера.

Доктор Брайън Крестън се подсмихна и затвори бележника си.

– Имай търпение към стария човек, дете. Виждал съм господин Нещата-се-объркаха да се отбива в последния момент на много експедиции. Не бива да ставаме немарливи точно преди да си заминем.

Кейла щракна ключалките на куфара и пристегна защитния полиетиленов ремък около него.

– Разбирам ви, докторе. Не искам нищо утре да застава между мен и този толкова красив хеликоптер.

– Наистина ли? – Крестън вдигна лулата си от счупената химическа реторта, която използваше за пепелник, и леко се наведе да погледне навън през един от малките, ниско поставени прозорци на лабораторната постройка. – Всъщност по-скоро това място ще ми липсва. Подейства ми… успокоително.

За момента имаше пролука в облачното небе над острова и ниско плъзгащото се слънце беше запалило бял пожар над натрупалия сняг. Научната станция на остров Уензди се състоеше от три малки зелени сглобяеми постройки – лабораторията, спалното помещение и бараката със склада и генератора – подредени една до друга на разстояние от около трийсет метра, за да се избегне рискът от разпространение на пожар.

Създадена близо до брега на малкия замръзнал залив в западния край на Уензди, станцията беше предпазена от порива на господстващите северни ветрове от издатина в централния хребет на острова. Затова всяка от хижите с плоски покриви беше само наполовина заровена от навяванията.

Кейла Браун се изправи и изтупа колената на ски панталона си.

– Беше страхотно преживяване, докторе, и за нищо на света не бих го пропуснала, но както казват по нашите места: „Може ли вече да престанем да се забавляваме?“

Крестън се засмя.

– Ясно, Кейла. Няма ли да се качиш с екипа, разследващ катастрофата, когато пристигнат? В края на краищата ти първа забеляза останките.

Лицето на младата жена посърна.

– Не, не смятам. Мислих за това и сигурно ще е интересно, но… хората на борда на самолета може да са още там, горе. Ще пропусна тази част.

Крестън кимна. Като се облегна върху голямата работна маса в средата на лабораторията, той безгрижно започна да пълни лулата си от стопяващите се запаси в торбичката му с тютюн.

– Добре те разбирам. Може и да не е най-приятното преживяване. Но трябва да призная, почва да ми става много любопитно за този стар бомбардировач, особено като се има предвид как продължават да ни нареждат да стоим далеч от него. Карат човек да подозира, че в тази история има малко повече, отколкото разкриват.

Кейла Браун сложи ръце на кръста си и завъртя очи, издаващи женска прагматичност.

– Е, стига, докторе! Знаете какви са историците и археолозите. Мразят разни аматьори да тършуват из разкопките и да объркват нещата. На вас нали няма да ви е приятно, ако някой разхвърля пробите на сърцевините или балоните с радиосонди?

– Така е. – Крестън запали клечка кухненски кибрит. Поднесе я към вдлъбнатата част на лулата си и смукна експериментално. – Но само жена може да убие цялата загадъчност във всичко.

В този момент Иън Ръдърфорд плъзна вратата хармоника в преградната стена, която разделяше главната лаборатория от малката радиокабина, заемаща единия край на бараката.

– Получих последната метеорологична прогноза, докторе – каза той, като вдигна разпечатания лист.

– Каква е, Иън?

Младият англичанин театрално изкриви физиономия.

– Може да се каже, че е смесена. Към нас идва умерен фронт. Вероятно ще се задържи на разстояние утре, но след ден, ден и половина ще имаме формации с резки изменения.

– Колко големи формации, друже?

– Променлив северен вятър най-много до пета степен. Ниска облачност. Периодични снежни вихрушки.

Кейла отново се ококори.

– О, чудесно! Идеално време за полет!

– И това е само началото – продължи младият англичанин. – Предупреждават ни за слънчеви изригвания. Комуникациите също ще бъдат нестабилни.

– Боже мой. – Доктор Крестън въздъхна с облаче ароматен дим. – Някой да сложи чайника. Мисля, че чувам господин Нещата-се-объркаха да идва по пътечката.

– Е, хайде, докторе – ухили се Ръдърфорд. – Няма да е чак толкова зле. Плановете ще се прецакат най-много за един-два дни.

– Знам, Иън, но само си спомни кой ще ни чака на кораба. Добрият стар Троубридж Преброй-си-стотинките ще е сигурен, че аз преднамерено съм забъркал вихрушка по време на изтеглянето, само и само да надвиши той бюджета.

Някъде навън пред постройката на лабораторията се чу вик, заглушен от плътните, изолирани стени. На затрупания със сняг вход тежко изтропаха ботуши, вътрешната врата с трясък се отвори и Стефан Кропоткин влетя в лабораторията, а от арктическата му екипировка се посипаха парченца слепнал сняг.

– Доктор Хасегава и професор Гупта върнаха ли се? – изпъшка той, като отметна назад качулката на шубата си.

Крестън се изправи от ръба на работната маса и остави лулата си обратно в ретортата пепелник.

– Не, не са. Какво се е случило?

Словакът си пое дъх.

– Не знам. Изчезнаха.

Крестън се навъси.

– Какво значи изчезнаха?

– Не знам! Просто ги няма! Бяхме на южния плаж, на около три километра оттук. Професор Гупта искаше да погледне за последно степента на натрупване на леда по брега, а ние му асистирахме. Професорът ми каза да фотографирам някои от образуванията и те двамата с доктор Хасегава продължиха напред. Изгубих ги от поглед – Кропоткин пак си пое дъх на пресекулки. – Когато тръгнах след тях, вече ги нямаше.

– Да му се не види! Казах на Адаран веднъж, казах му сто пъти. Дръж хората си заедно! Имаха ли двупосочна връзка?

Кропоткин кимна.

– Професорът носеше радиостанция.

Крестън погледна Ръдърфорд.

– Чу ли нещо на местните канали?

Англичанинът поклати глава.

– Тогава сядай на приемника. Обади им се.

– Веднага! – Англичанинът изчезна през вратата на радиокабината.

Кропоткин се отпусна на една табуретка, като смъкваше тежките си защитни ръкавици. Кейла Браун неспокойно му подаде бутилка вода.

– Продължих още един километър нататък – продължи той, след като отпи. – Виках ги, но никакъв отговор. Никаква следа. Почнах да се тревожа и побързах да се върна тук. Помислих си, че може някак да са ме подминали.

– Сигурно по някаква причина са се отдалечили от брега навътре в сушата или извън нея, на някой леден нанос – посърна Крестън.

– Няма отговор на местния канал, докторе! – извика Ръдърфорд от радиокабината.

Кропоткин погледна от доктор Крестън към Кейла, а на лицето му беше изписана смесица от тревога и ужас.

– Имаше и нещо друго по-нататък от мястото, на което изчезнаха. Наполовина изяден тюлен на плажа. Убит от бяла мечка. Скорошен.

– Сигурен ли се, че беше тюлен? – попита Кейла с разтреперан глас.

Той кимна.

– Този път да.

– Дръжте се, хора. Най-вероятно напразно вдигаме шум – отривисто изрече Крестън. – Но все пак скоро ще се стъмни. Иън, ти вземи другата портативна радиостанция, а аз ще нося медицинския комплект. Ще вземем една от ръчните шейни, палатка и аварийно-спасителен комплект. Кейла, искам да стоиш до радиостанцията в случай, че искаме да кажем на „Хейли“ за проблема.

– Но… – Момичето се овладя. Не беше моментът да нервничи. – Да, сър.

Кропоткин отново си сложи ръкавиците.

– Ще взема пушката от спалното.

20

Американският кораб „Алекс Хейли“

Джон Смит се взираше сънено в пружините на горното легло, а от слушалките на айпода струеше веселият рок фолк на Ал Стюарт „Пясък в обувките ти“. Утре мисията щеше да започне. Сън не го хващаше. Най-после успя да се унесе.

Настоятелното почукване на вратата на каютата го изтръгна от полусънното състояние. Той седна в леглото и смъкна слушалките.

– Да?

Гласът на Валентина Метрас долетя през ярките процепи на вратата.

– Имаме неприятности на остров Уензди, Джон. Изглеждат сериозни.

Той се изтърколи от леглото и включи осветлението.

– Добре. Идваме.

Смислов вече се беше смъкнал от горното легло и припряно се обличаше. Смит навлече войнишки комплект дрехи за студено време и ботушите си и след броени минути двамата мъже изкачваха стълбата към радиокабината.

Явно началото на мисията нямаше да чака до утре.

Щом късове от айсберги удареха корпуса, през скелета на „Хейли“ неравномерно отекваше стържене и скрибуцане. Освен това от време на време в ритъма на витлата имаше и силно раздрусване, ако носът на ледоразбивача се отплеснеше в тънко парче замръзнала вода – звуци и усещания, които се появяваха все по-често.

През последните три дни „Алекс Хейли“ си проправяше път все по-навътре в уплътняващия се паков лед на архипелага Кралица Елизабет, като се придържаше към пукнатините със свободна вода, при възможност разбиваше плаващите ледници и отбягваше застрашителните айсберги и обрулените скалисти острови при необходимост.

Капитан Джоргансън беше вложил всичките си умения на арктически моряк, за да спечели преднина по пътя към целта, но темпото, с което напредваха, се забавяше с всяка миля на север. Пролуките в леда ставаха все по-тесни, а ледените блокове се трупаха все по-нагъсто. През изминалите четирийсет и осем часа Ранди на два пъти летя с хеликоптера, като взимаше със себе си един от ръководителите на „Хейли“, за да правят оглед на леда и да търсят пролуки в лаковете, където да се вмъкне ледоразбивачът.

Зимата побеждаваше.

Когато Смит и Смислов тръгнаха да си проправят път между сивите стоманени шасита на оборудването, малката корабна радиокабина вече беше претъпкана. Дежурният радист седеше пред мощния еднолентов предавател и поддържаше честотата и настройките на избирането, а капитан Джоргансън се беше надвесил над рамото му. Ранди Ръсел и Валентина Метрас също бяха там. Личеше, че се бяха събудили набързо. Професор Метрас не беше имала време да повдигне косата си на кок и Смит забеляза, че лъскавата й черна опашка стигаше почти до кръста. Един от въпросите му получи отговор.

Доктор Троубридж беше избутан назад в отдалечен ъгъл на кабината. Както и всички останали, той изглеждаше разтревожен, но също и вбесен, сякаш поводът за това притеснение беше нещо, което не трябваше да му се случва.

– Какво става? – попита Смит.

– Не сме съвсем сигурни – отвърна Джоргансън. – Малко преди да падне нощта, са установили, че двама членове на научния екип липсват. Водачът на експедицията ни уведоми, че се организира издирване, но още не обявява тревога. После напълно изгубихме станцията за около пет часа.

– Нещо случило ли се е с комуникационните им системи?

– В известен смисъл, подполковник. – Джоргансън погледна нагоре. – Ако не беше облачната покривка, тази вечер щяхме да видим великолепно Северно сияние. Слънчевото изригване обърква абсолютно всичко. Дори сателитните телефони заглъхват.

– И?

– И когато отново се свързахме, дежурният на радиостанцията даваше сигнал за бедствие – продължи командирът на бреговата охрана. – Групата издирващи не се беше върнала, нито пък тя се беше свързала с тях.

– Тя?

– Става дума за докторантката Кейла Браун. Явно само тя е останала.

Радистът допря слушалките си по-близо и заговори в микрофона до устните си:

– КГВИ, тук СГАХ. Чуваме ви. Повтарям, чуваме ви. Изчакайте. – Дежурният радист вдигна поглед. – Отваря се нова пролука, капитане. Отново се свързахме с нея.

– Включи я на говорителя – заповяда Джоргансън.

– Слушам.

Отгоре се чуваше силен шум и пукот от смущенията и през тях достигна тъничък женски глас.

– „Хейли“, „Хейли“, тук е станцията на остров Уензди. Те още не са се върнали! Никой! Сигурно нещо се е объркало. Кога можем да получим помощ? Край.

Капитан Джоргансън вдигна конзолния ръчен микрофон от клипса.

– Тук е капитанът на „Хейли“, мис Браун. Разбираме в каква ситуация сте и идваме да ви помогнем с възможно най-голяма скорост.

Джоргансън вдигна палеца си от спусъка на микрофона.

– Проблемът е, че може да ни отнеме няколко дни да прекараме кораба през тези последни сто мили паков лед до Уензди. Може и изобщо да не успеем, като се има предвид как настъпва заледяването. Ще трябва да разчитаме на вашия хеликоптер, за да окажем каквато и да е незабавна помощ, подполковник.

Смит на свой ред погледна към пилота.

– Ранди, можем ли да излетим сега?

Ранди Ръсел прехапа долната си устна, докато планираше и преценяваше.

– Едва се приближаваме до максималната далечина на полета с връщане от Уензди – каза тя след няколко секунди. – Но температурата на въздуха е изключително ниска и има потенциални условия за заледяване, а радиовръзката е лоша. Трябва да кажа, че условията са на предела на възможностите ни. Не ми е приятно, но трябва да изчакаме дневната светлина.

Смит прие мнението й без въпроси.

– Може ли микрофона, капитане?

Джоргансън го подаде.

– Мис Браун, казвам се подполковник Джон Смит. Аз съм водач на екипа, пратен да разследва катастрофиралия бомбардировач. Би трябвало да успеем да стигнем до вас утре, скоро след развиделяване. Опасявам се, че ще трябва да издържите дотогава. Може ли да ни кажете повече за ситуацията? Край.

– Аз съм тук, в лагера, и съм добре – отвърна тя. – Но всички останали сигурно са загазили – загазили са лошо, иначе доктор Крестън щеше да каже поне една дума в отговор и… и аз не мога да направя нищо! Край!

– В момента правите всичко по силите си, мис Браун. Ние ще се погрижим за останалите, когато стигнем там. А сега трябва да ми отговорите на няколко въпроса. Край.

– Давайте, подполковник… ъм, край.

– Дали вие или други хора от вашата група сте виждали следи от някой друг на острова? Светлини, дим, стъпки, нещо подобно?

В отговор гласът прозвуча стреснато:

– Някой друг? Няма начин! Освен вас, момчета, няма никой друг в радиус от хиляда мили!

– Сигурна ли сте, мис Браун? Че не е имало никаква следа?

– Какви ги говори той? – изтърси доктор Троубридж от своя ъгъл в радиокабината. – Ако се опитва да обвини Инуит…

– Тихо – сопна му се Валентина Метрас.

– Не – отвърна гласът сред смущенията. – Никой нищо не е споменал. Край.

– Забелязали ли сте нещо друго необичайно? – продължи да опитва Смит. – Самолет? Кораб? Каквото и да е?

– Не. Виждаме от време на време инверсионната следа на пътнически самолет, който минава над полюса, но цяло лято нищо друго не сме виждали. Защо? Край.

Троубридж опита да се приближи по-плътно до радиото.

– Аз искам да знам същото, подполковник. Какво означава…

По дяволите, сега той нямаше време за странични приказки! Рухваха и последните стени от прикритието на мисията му и беше време да направи преход от свръхсекретност към просто прикритие. Смит насочи пръст към Троубридж, после рязко изви палец към вратата на радиокабината.

– Капитане, изведете го оттук.

Смаян, Троубридж изхълца.

– Какво! Нямате право да…

– Напротив, има – тихо каза капитан Джоргансън. – Моля, напуснете радиокабината, докторе. Надявам се, че няма да е необходимо да ви придружават до изхода.

Троубридж беше човек, свикнал да дискутира. Тръгна да формулира първата вълна на своето възражение, но студените вторачени погледи около него потиснаха чувството му за непогрешимост. Отново усети как губи почва под краката си. Като се овладя и измърмори „Това е недопустимо“, той боязливо си проправи път до изхода на кабината.

Смит отново насочи вниманието си към радиостанцията.

– Мис Браун, отново е подполковник Смит. Имам още един въпрос. С този отговор няма да вкарате в беля никого, но е много важно да кажете точно. Някой от членовете на вашата експедиция посещавал ли е мястото на катастрофата? Някой по някаква причина? Край.

– Не!… Поне доколкото аз знам. Доктор Крестън не би го позволил. Защо? Тоя стар самолет има ли нещо общо с изчезването на приятелите ми? Край.

Смит се поколеба, преди да отговори.

– Не сме сигурни, мис Браун. Моля, изчакайте.

– Какво имаш предвид, Джон? – попита тихо Ранди. – Може ли контейнерът да е паднал от бомбардировача? Може ли да е заради антракса?

Смит стисна с ръка конзолата и разпалено тръсна глава.

– Не! Той не действа така! Антраксът не покосява хората ей така, без инкубационен период и прогресивна симптоматика.

Той рязко се изправи и се обърна с лице към Смислов.

– Григорий, заради това момиче и хората на онзи остров сега е моментът да застанем пред Господ! Имаше ли нещо друго на борда на бомбардировача освен антракс?

Смислов усети как тези леденосини очи се впиват в него.

– Джон, кълна ти се, доколкото знам аз, единственият биологичен заряд на борда на „Миша 124“ е бил антракс. Ако е имало нещо друго, не са ме уведомили за него!

Смислов беше благодарен, че успя да се скрие зад завесата на тази полуистина, защото подозираше, че знае какво може да се случва на Уензди.

Тези проклети спецназовци! Възможно ли е да не са успели да се прикрият? Ами ако някой член на експедицията е имал лошия късмет да попадне на техния лагер? Ако командирът на взвода е някакъв безскрупулен каубой, той можеше да погледне на това като на извинение да „стерилизира“ експедицията в името на секретността.

За съжаление точно такъв безскрупулен каубой беше типът водач, който висшето командване на Федерацията би изпратило на подобна работа!

Още дори кракът им не беше стъпил на острова и нещата вече излизаха от контрол! Ако научната експедиция беше прочистена, от това следваше, че екипът на Смит също щеше да бъде елиминиран. Неговият екип! Хората, които харесваше и уважаваше.

Лудост!

– Каква е оценката ти за ситуацията, майоре? – попита Смит с безизразен тон.

Смислов също изтласка емоциите.

– Трябва да предположим, че някоя враждебна сила е успяла да кацне на Уензди, вероятно същата група, която се опита да ни попречи да стигнем до острова. Освен това трябва да предположим, че според тях зарядът с антракс е още на борда на „Миша 124“ и смятат да го присвоят.

Смит изгледа продължително руснака, преди да му отговори.

– Това вероятно е точно предположение – той отклони вниманието си, за да включи и другите в радиокабината. – И сега какво ще правим?

– Според мен най-належащият проблем е какво ще правим с нея – кимна капитан Джоргансън към радиото.

Това беше отличен въпрос. Какво ще направиш за една уплашена млада жена, сама в тъмното и по-изолирана от всеки друг човек на планетата?

Смит отново включи микрофона.

– Мис Браун, в списъка на вашата екипировка има ловджийска пушка дванайсети калибър. Какво стана с нея? Край.

– Пушката за мечки? Издирващите я взеха със себе си. Защо? Край.

– Има ли някакви други оръжия в лагера ви? Край.

– Не. Защо?

– Ние… преценяваме ситуацията, мис Браун. Изчакайте.

Смит пусна копчето на микрофона и изчака някой да каже нещо.

– Измъкни я оттам, Джон! – изтърси Ранди. – Кажи й да грабва спалния чувал и да се маха! Кажи й какво става и да се скрие някъде, докато стигнем до нея!

– Не – рязко се намеси Валентина. – Кажи й да стои плътно до радиото.

– Тези постройки са направени да пазят от студ, а не от хора! – възрази Ранди. – Ако на тоя остров има враждебно настроени и дойдат да я търсят…

– Ако на тоя остров има враждебно настроени, мис Ръсел, тогава ще я хванат когато си поискат. – Отговорът на историчката беше толкова студен и сив, колкото и очите й. – Логично е да допуснем, че досега вече са покрили изследователската станция. Ако видят, че тя се опитва да се спаси, няма да измине и десет метра. Но ако я държим до радиото, може да ни служи като разузнавателен източник. Има шанс да успее да се обади, когато дойдат за нея. Може да успее да ни даде някаква представа с кого си имаме работа.

– Значи смяташ, че може да я ползваме за жертвено агне – горчиво каза Ранди.

Валентина тръсна глава.

– Не – отвърна меко тя. – Смятам, че тя вече е станала жертвено агне.

Ранди се умълча.

По време на този последен разговор Смит беше следил руския член на екипа с ъгълчето на окото си.

– Какво ще кажеш ти, майоре? Нещо да добавиш?

Смислов припряно измъкна цигара „Честърфийлд“ от смачкан пакет и я запали с газовата си запалка.

– Не, подполковник – каза той, процеждайки първата си струйка дим. – Нямам предложения.

– СГАХ, тук КГВИ – жално се обади в тъмнината попукващият със смущенията глас. – Още чакам.

Смит включи радиомикрофона.

– Мис Браун, пак е подполковник Смит. Както казах, ще дойдем при вас утре сутринта, скоро след като изгрее слънцето. Искаме да стоите до радиото, докато стигнем там. Ще проверяваме тази честота постоянно и ще правим контролни обаждания на всеки петнайсет минути през цялата нощ. Ако се чуете с другите членове на вашата експедиция или ако видите и чуете нещо необичайно, трябва веднага да ни се обадите. Повтарям, обадете ни се веднага. Разбирате ли? Край.

– Да, подполковник… Разбирам… подполковник, нещо друго е станало там, нали? Не просто са се изгубили, нали?

Какво можеше да й каже, за да й окаже поне малко помощ или да я успокои?

– Ще ви обясним всичко, когато пристигнем, мис Браун. Ще намерим хората ви и ще оправим нещата. Не сте сама. Ще дойдем при вас. Тук СГАХ на изчакване.

– Разбрано – гласът от другия край на линията опита да прозвучи смело. – Тук КГВИ на изчакване.

Смит върна ръчния микрофон на радиста.

– Стой на тази честота, моряко. Чу, че казахме позиви на всеки петнайсет минути. Ако някой дори докосне копчето на микрофона, искам да знам за това.

– Слушам, сър – отвърна служителят на бреговата охрана и отново намести слушалките си.

– Капитан Джоргансън, имаме нужда от всяка миля към остров Уензди, която може да спечелите преди изгрев.

– Имате я, полковник – отвърна командирът на „Хейли“. – Ще бъда на мостика, ако ви трябвам.

– Ще бъда в хангара, за да подготвя хеликоптера за полет – каза отсечено Ранди и тръгна към вратата на радиокабината.

– Аз ще ти помогна, Ранди – обади се Смислов и я последва навън.

Смит леко поклати глава с насмешка към себе си. Дяволите да го вземат! Не можеше да не излезе кучи син в очите на Ранди Ръсел!

– Вал, ще излезем от прикритие. Оставям на теб задачата да обясниш на доктор Троубридж каква е ситуацията. Аз трябва да се свържа с директора. Ще има нужда от новата информация.

– Не се тревожи за моя колега академика. Мога да се погрижа за него. – Високата брюнетка погледна Смит и се усмихна, не весело, но съпричастно. – Да караш проклетия влак не е най-лесното нещо, нали, подполковник?

Смит се насили да придаде поне малко изражение на лицето си.

– Казаха, че такава ми е работата, професоре.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю