Текст книги "Шанхайска афера"

8.

09:40 часа

квартал Луан

Шанхай

Американското консулство се намираше на територията на бивша частна резиденция с площ четири акра, разположена в престижен квартал в самия център на онази част от града, известна като Френската концесия. Нокс вече беше копирал и изпратил SIM картата на монголеца до „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и сега вървеше под сенките на огромните чинари, а топлият вятър галеше лицето му. Вдясно от него се издигаше триметрова стена, опасана с бодлива тел, която обграждаше територията на Консулството. На равни интервали покрай стената бяха разположени будките на охраната и във всяка една от тях, застанал мирно, стоеше по един униформен офицер от китайското Министерство на държавната сигурност. Районът сигурно се наблюдаваше от десетки видеокамери, а китайците заснемаха и идентифицираха всяко лице, което влизаше в Консулството.

Нокс се беше запознал със Стив Козловски чрез съпругата му Лиз – впечатляваща блондинка, която работеше като имиграционен адвокат към Консулството. Любовта й към всичко китайско неизменно я бе довела до Нокс, чиято репутация за намиране на най-добрите антики за ценители го беше направила доста известен сред „колекционерските съпруги“.

По-късно двамата с Козловски бяха открили общата си любов към американския футбол и тъй като в Консулството имаше сателитен приемник, който хващаше американските спортни канали, Нокс неведнъж се беше присъединявал към групата. Тя включваше служители на Консулството, университетски професори и малцина избрани правителствени представители, както и няколко войници от спецчастите, подбрани лично от Козловски, които имаха възможността да гледат мачовете на живо заедно с него, и то точно дванадесет часа преди официалното им излъчване в САЩ.

С времето между тях се беше изградило нещо като приятелство, въпреки че Козловски се ползваше с репутация, че не се сприятелява с никого. Нокс често се беше чудил дали човекът не е шпионин.

Нокс премина през щателната проверка на охраната и бе посрещнат от Козловски. Стив беше висок и симпатичен мъж, който прикриваше оредяващата си коса, като ходеше с гладко избръсната глава. Беше облечен в шит по поръчка тъмносив костюм с яркосиня вратовръзка и носеше идентификационна карта на служител от Консулството, окачена на връзка около врата му. Козловски приличаше по-скоро на Джеймс Бонд, отколкото на чиновник, отговарящ за дейността и пребиваването на всеки американски гражданин, дошъл на посещение в Южен Китай.

Докато вървяха през градината към вековното имение, превърнато преди тридесетина години в седалище на Американското консулство, Нокс и Козловски обсъждаха течащия в момента полусезон на Щатската национална футболна лига. Нокс се поинтересува как е Лиз. Двамата преминаха през пищна градина, в която се трудеха градинари китайци, облечени в сини комбинезони.

Преминаха през охраната на входа на сградата и Нокс бе въведен в просторно фоайе, в което бяха подредени бюрата на множество секретарки и асистенти, а помещението някога бе представлявало красива бална зала. Офисът на Козловски бе разположен в центъра на помещението.

Нокс веднага забеляза отворената папка на бюрото му, в която се виждаше ужасяваща цветна снимка на отрязана човешка ръка. Беше дясната. Сядайки пред бюрото, Нокс успя да прочете датата на обратно – беше отпреди шест дни. Един от пръстите на ръката имаше университетски юбилеен пръстен с надпис „ДУО“. Нокс се опита да си спомни дали пръстените на университета в Оклахома, Орегон или Охайо бяха подобни. „Мъртъв американец“, помисли си той, а след миг се поправи: „Осакатен“. И това, според датата, се беше случило преди шест дни. „Слава богу, твърде отдавна е, за да е Данър“ – помисли си Нокс и си отдъхна.

Козловски го забеляза, че се взира в папката, побърза да я затвори и го изгледа недружелюбно.

– Е, какво става? – попита той.

Движенията на Козловски бяха резки и отсечени, подобно на анимирана пластилинова кукла. Нокс никога не го беше виждал да се държи спокойно.

– По телефона каза, че имаш оферта, на която не мога да откажа – продължи Козловски. – А това, трябва да признаеш, не беше много оригинално, нали?

– Офертата важи. – Нокс вдигна ръце пред гърдите си в престорен жест на защита.

– Говори тогава – отвърна Козловски и се облегна назад на стола си.

– Търся да купя мотоциклет CJ-750 за износ – каза Нокс, – както и MI, MIM, MISuper отпреди Втората световна или BMW-R71. Ако нещата потръгнат добре, може да купя и няколко триколесни авторикши.

Козловски, който обожаваше всичко, снабдено с две или три колела и мотор, се наведе, заинтригуван, напред:

– Така ли? И какво?

– Ами хипитата се прехвърлят от харлита на някои от по-старите модели мотоциклети. Отваря се голям пазар. Рецесията притисна голяма част от това поколение да се пенсионира по-рано, но пък те разполагат с доста спестявания и имат много свободно време – отговори Нокс.

– Аз самият карам китайския еквивалент на „Веспа“ – каза Козловски. – Да не би сега да започнеш да ме убеждаваш, че трябва да го сменя? Нали знаеш, че в нашето семейство Лиз си пада по пазаруването, не аз.

– Ще ти кажа какво мисля – започна Нокс. – Китайската полиция сигурно конфискува стотици мотоциклети и велосипеди всяка седмица, след което ги заключва някъде да събират прах. Може да пообиколя и да залепя обяви в няколко магазина за употребявани мотоциклети, да оставя телефонния си номер и да обявя, че изкупувам мотоциклети CJ-750, или пък мога да говоря с момчетата от отдела по конфискация за това кога ще бъде следващата им разпродажба.

– И кой казва, че те организират разпродажби? – попита Козловски.

– Да не би да твърдиш, че не организират? – върна му въпроса Нокс.

– Познавам те, Нокс, искаш да си платиш на някое ченге, за да ти ги изнесе веднага. Не мога и не желая да бъда част от всичко това.

Нокс не се опита да отрече.

– От теб се иска само да ме запознаеш с подходящите хора, Коз. Ще огледаме инвентара, а ако реша да купувам, ще отида друг ден. Обещавам, че няма да те замесвам в продажбите, а колкото до запознанствата, ти ще си избереш какво искаш за подарък.

– Не приемам подаръци – отвърна Козловски.

„Праведно копеле“, помисли си Нокс и добави на глас:

– Добре, тогава ще е срещу определена цена.

– Ще си помисля.

– Знаеш ли какво ще си помислиш? – продължи да го убеждава Нокс. – Ще си помислиш, че си умрял и си се озовал в рая, щом видиш онези бебчета, почистени и възстановени. Мотоциклетите CJ-750 имат и кош, Коз. Само си представи как с Лиз се возите на един такъв в някой късен неделен следобед, бръмчейки по булевард „Чангъл Лу“! Просто красота!

Козловски го измери с присвити очи, но не отхвърли предложението му. Междувременно Нокс оглеждаше стаята в търсене на нещо, което можеше да прилича на лаптопа на Едуард Лу, но не успя да го открие.

– Е – каза Козловски, – значи пристигаш в Хонконг от Камбоджа с частен самолет, регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“, още същия ден се залавяш с бизнес и искаш да ме убедиш, че всичкото това бързане е заради някакви си стари мотоциклети, които събирали прах?

Нокс се опита да запази самообладание, изненадан колко много неща знае мъжът за него.

– Да ти изглеждам, че бързам? Но съм поласкан, че си ме проверил… – отвърна той.

Нито Нокс, нито Дулич бяха помислили за евентуалните усложнения от това, че бяха долетели от Камбоджа с частния самолет на „Ръдърфорд“. Щом Козловски имаше достъп до такива данни, то значи и китайците разполагаха с тях.

– Влизал си в Китай шест пъти за последната година и половина, постоянно пътуваш из Южна Америка, Централна и Източна Европа. Изглеждаш като зает човек, който гради компанията си. Или като фирмен шпионин… – заключи Козловски.

Двамата мъже се изгледаха продължително и мълчаливо.

– Дали човек като теб – започна Нокс – нямаше да знае, че човек като мен е шпионин?

– Ти не си американски шпионин, но в днешно време ги има всякакви, Нокс. Това, с което се сблъскваме най-много тук, е частният промишлен шпионаж, напоследък стана много яростен.

– А аз си мислех, че се занимаваш с друго – отвърна Нокс. – Смятах те за служител в Консулството, шеф на сигурността.

– Не само – заяви Козловски.

– Виж, представи си, че както си седях в джунглата на Лаотян, купувах кован бронз и трепех комари с размерите на врабчета, изведнъж в главата ми светна една идея: мотоциклети. Само си представи това: Лиз с шалче, завързано около косата, вятърът развява ризата й, а ти си с навити до лактите ръкави. Отивате на пикник до Сужоу в някой топъл есенен следобед. Кажи ми, че не е идеално!

– Значи си се обадил на „Ръдърфорд Риск“ само за да те превозят?

– Не, попаднах на един приятел.

– В Камбоджа ли?

– Точно там. С Дейвид Дулич сме стари дружки. И двамата работехме за частна компания, която изпълняваше държавни поръчки на Ръмсфелд и Джордж Буш младши. Цели две години получавах заплата от него, и то добра. И изведнъж попадам на този човек в Бан Лунг. Бил там на екскурзия, доколкото знам. Та той ми предложи транспорт с фирмения самолет до Хонконг. Ти на мое място какво би направил? – обясни Нокс, но не посмя да лъже за подробностите, не беше ясно какво точно знае Козловски.

– Можеше да скалъпиш и по-добра история, ако имаше време – подкачи го той.

– Ако беше скалъпена, повярвай ми, щях да я измисля по-добре – отвърна Нокс и зачака. – Кажи, че ще ми помогнеш да получа достъп до складовете с конфискувани мотоциклети – продължи да настоява той. И добави: – Например днес.

– Ще си помисля… – отвърна Козловски. – Но те предупреждавам, че не искам да обсъждаш бизнеса си в мое присъствие, не искам никакви подаръци и никакви сделки.

– Ще се държа прилично, обещавам.

– Аха, добре – измърмори невярващо Козловски.

– Искам и още една услуга – тихо каза Нокс.

– Недей да прекаляваш – изгледа го предупредително мъжът.

– Какво би казал, ако мой приятел е изгубил нещо… нещо важно… и аз дойда с една SIM карта, в която има няколко телефона, които могат да му помогнат да намери това нещо?

– Не мога да ти помогна! – категорично заяви Козловски.

– Не си и представям, че би искал китайците да се ровят из изгубения багаж на приятеля ми. Това все пак са вещи на американец, няма да е добре за никого – започна да обяснява Нокс.

Погледът на Козловски се насочи към затворената папка със снимката на отрязаната ръка. Мъжът изпъна гръб на стола си и се изправи.

– Стига толкова! – заяви той. – Не мога да ти отделя повече време.

Двамата излязоха от кабинета заедно. Нокс го остави да обмисля връзката му с „Ръдърфорд Риск“, надявайки се, че може да го подтикне да се срещнат отново и да поговорят за изчезналия лаптоп на Данър, но предложението трябваше да излезе от Козловски.

И тъй като не искаше да го притиска повече за случая на Данър, Нокс пъхна китайската лична карта, която бе взел от монголеца, в ръцете на Козловски и каза:

– Би ли прекарал това през твоите момчета, за да видиш дали е истинска?

Козловски я грабна и я мушна в джоба си.

– Недей да надценяваш приятелството ни. Не мога да правя чудеса.

– Кой иска чудеса? – усмихна се Нокс.

– Ако си тръгнал по този път, може да ти трябва и чудо – отвърна Козловски.

– Какъв път? – спря се Нокс и го погледна, усещайки, че ще започнат да си говорят като приятели.

– На „Ръдърфорд Риск“ им е забранено да развиват дейността си тук, точно както е и с моята служба. Хрумвало ли ти е, че може би те използват?

– Ставаше въпрос само за едно пътуване дотук със самолет, нищо повече… – отвърна Нокс, сетне се поколеба за момент и допълни: – Но лаптопът на приятеля ми може да бъде много полезен. – Изплъзна се от езика му и само миг по-късно му се прииска да можеше да върне думите назад.

Ноздрите на Козловски потрепнаха от яд, но той успя да запази самообладание и заяви:

– Помни какво те предупредих!

– Колкото до отдела за конфискувани превозни средства… – напомни му Нокс, без да крие разочарованието си.

– За това се разбрахме още одеве.

10:15 часа

Нокс предпочете да върви пеша по булевард „Хуахай“, вместо да хване автобус или такси. Възхищаваше се на натоварения, но в същото време стриктно подреден уличен трафик, на птичите песни в градския парк и на хубавите жени, които минаваха край него. Спря се на широк площад пред един банков офис, огледа се и се обади по айфона.

– Давай – отговори му Дулич още преди второто позвъняване.

– Получи ли пратката ми? – попита Нокс.

– Да. Щях да ти се обадя, ако бяхме открили нещо. По дяволите с тези лаборатории!

– Имаше ли някакви части от тяло, изпратени заедно със съобщението за искане на откуп? – попита Нокс.

– Не. Но имаше видеозапис – доказателство, че са живи.

– Защо не съм го виждал? – поинтересува се Нокс.

– Пристигнал е в „Бертолд“ днес. И ние не сме го виждали.

– Трябва да го видя.

– Работим по въпроса.

– Току-що зърнах снимка на една отрязана ръка – продължи Нокс. – Беше в Американското консулство. Гледката не беше никак приятна.

– Не е наша работа, доколкото знам, но ще прегледам нещата – отговори Дулич.

– Имаше и колежански пръстен – добави Нокс – с надпис „ДУО“.

– Ясно, записах си – отвърна Дулич.

– Знаеш ли, оказа се, че самолетът ти е бил регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“ – продължи Нокс.

– Те имат разрешително за летене. И какво от това?

– Ами прецакал си ме…

– Грешката е моя – отвърна Дулич след кратко мълчание.

– Нали не си пуснал някого от хората си след мен, за да ме следи? – попита направо Нокс.

Последва друга пауза. Телефонът пропукваше леко всеки път щом сменяше предавателната клетка по време на разговора. Нокс се зачуди защо ли Дулич се забави толкова с отговора.

– Не – отговори накрая той.

– А да познаваш някакъв огромен китаец или монголец?

– Не, не познавам.

– Изпратил съм ти втора пратка – една SIM карта. Ще ми трябват разпечатки на последните три входящи и изходящи разговора – каза Нокс.

– Ще се опитаме, но нищо не ти обещавам – отвърна Дулич.

– Напоследък все такива отговори получавам.

– Оплачи се на доктора си – невъзмутимо отговори Дулич. – Е, запозна ли се с момичето?

– Да, страхотна е.

– Знам, че е против природата ти, но се опитай да й вярваш.

– Нещата са комплексни – отвърна Нокс. – В момента търсим записките му, а ако ги намерим, може би ще разберем кой стои зад всичко това. След това ще се опитаме да ги измъкнем.

– Недей да усложняваш нещата чак толкова – отговори Дулич.

– Т. Е. К. Това е Китай – мъдро отбеляза Нокс.

– Така ли? Не съм забелязал… – отговори Дулич, а Нокс се засмя.

– Момичето спомена някакви конкуренти. Ще проверим и тях.

– Звучи разумно.

– Но този монголец или какъвто и да е там – продължи Нокс, – той може да се окаже проблем. Имаше и още един тип, който се опитваше да стои под прикритие като уличен продавач на сувенири, със сигурност беше ченге. Но монголецът? Да не би в цялата работа да има и международна следа? Да не би той да е частен служител на някой от конкурентите?

– Ще прегледаме SIM картата и ще ти кажа какво сме открили.

– Нещо друго? – попита Нокс.

– Нещата са деликатни… Знаем какво правим – отвърна Дулич.

– Ще ни трябва повече информация, за да продължим.

– Виж ти, изненада! – иронизира го Дулич.

Подразнен, Нокс прекъсна разговора. Дулич разполагаше с толкова много средства и източници на информация и въпреки това, изглежда, никой не знаеше нищо.

„Ситизън Чеуан“ се намираше само на няколко преки от сградата на „Ръдърфорд Риск“ и бе посещаван както от китайци, така и от чужденци, които идваха, за да се насладят на модерната градска атмосфера, съчетана с екзотични ветрила, окачени по тавана, и дългокраки сервитьорки в красиви униформи с панталон и сако от черна коприна. В ресторанта се носеше приятен аромат – комбинация от люти чушки, екзотични подправки и сусамово олио. А от всеки ъгъл се чуваше мандарински китайски, примесен с английски, френски и датски.

Нокс, който бе влязъл в ресторанта през задната врата, седна на масата за двама, на която вече го очакваше Грейс. Той разтвори проектите пред нея и прищипа краищата им с няколко димящи порцеланови купички с оризова каша, патладжани и подправено с джинджифил свинско.

– Била си проследена – предупреди я той.

– Да. Беше китаец, тридесетинагодишен, добре облечен, караше скутер.

– Точно тъй, същият е – потвърди Нокс, впечатлен, че тя знаеше за проследяването. – Със сигурност не е монголец.

– Беше хан – отвърна Грейс, назовавайки расата от китайци, които съставляваха повече от деветдесет процента от населението на страната.

– И ти си му позволила да те проследи? – учуди се Нокс.

– Разбира се. Така, щом се наложи да му се измъкна, той няма да бъде подготвен.

– Копирах и изпратих SIM картата – каза тихо той. – Шест пъти последователно е звъняно само на един номер.

– Това трябва да е „интелектуалецът“ – сети се тя.

– Значи китайците и американците не са толкова различни! – възхити се Нокс. – Виждам, че мислим еднакво.

– Ти искаше да наберем номера – напомни му тя.

– Естествено, но ако го направим, той няма да ни отговори повече. Телефонът ще бъде изхвърлен и така ще изгубим всякакви шансове да го проследим. Засега предпочитам да запазим тази възможност за по-късно – отвърна Нокс.

– Съгласна съм – кимна Грейс.

Нокс тъкмо щеше да изтъкне, че не е искал одобрението й, но тя го прекъсна:

– Има някои интересни следи за записките на Едуард – прошепна. – Виж какво открих в апартамента му… – Грейс му подаде връзка бележки.

Нокс ги разгледа.

– Фирма „Шерпа“? – отбеляза Нокс. – Какво е толкова странното? Половината град използва „Шерпа“.

Това беше фирма за готова храна, която предлагаше доставки по домовете. Само с едно обаждане всеки можеше да си поръча нещо от някой от десетките шанхайски ресторанти, които работеха с веригата за доставки.

– Не си ли обърнал внимание на снимките на искането за откупа? – попита го тя.

Нокс си спомни за разговора с Дулич в „Бан Лунг“. „Писмото! Искането за откуп“, сети се той.

– Писмото и дивидито с доказателството, че са живи, както и пръстът, са били донесени на Алън Маргарт в офиса на „Бертолд Груп“ от доставчик на „Шерпа“. Моля те, обърни внимание на печата – настоя Грейс.

Китайците често използваха индивидуални печати вместо личния си подпис. Нокс също имаше такъв. Разгледа по-внимателно квадратния печат, поставен с червено мастило в долния край на бележките.

– Еднакви са! – възкликна той.

– Всичките девет бележки имат един и същ печат – забеляза Грейс. – Били са донесени от един и същ доставчик на „Шерпа“.

– Наистина е така! – съгласи се Нокс.

– Не може да е просто съвпадение, би било прекалено странно…

– Дали Лу не е бил предаден от приятел? – усъмни се Нокс. – Лу е поръчал храна на „Шерпа“ за себе си и за свой приятел, който работи с него, а след това някой се е свързал с приятеля?

– По-вероятно е куриерът от „Шерпа“ да е бил негов скорошен приятел – предположи Грейс.

– Звучи интересно. Значи човекът се сприятелява с Лу, а след това събира достатъчно информация за него, за да го предаде на похитителите. – Нокс се замисли за момент и добави: – Идеята ми харесва.

– Трябва да говорим с човека от „Шерпа“. В апартамента на Еди имаше какви ли не кутии от храна, доставена от тях. Може би този човек се е връщал в жилището му и след като е бил отвлечен. Дори е възможно той да е взел лаптопа и лекарствата на Еди.

Нокс си спомни, че в Камбоджа Дулич бе споменал нещо за фирма за доставка на храна по домовете, използвана, за да предаде съобщението с искането на откуп.

– Обърни внимание на по-големия печат на гърба на бележките – каза Грейс.

Той обърна едно от листчетата и видя печата с логото на „Шерпа“ и адреса на офиса им. Огледа и останалите, които носеха същия печат и адрес.

– Има десетки офиси на „Шерпа“ из целия град и все пак всички доставки са били извършени само от един.

– Значи доставчикът работи там – досети се Нокс.

Тя го изгледа със стиснати устни и продължи:

– Няма начин един wai guo ren да влезе в някой от офисите на „Шерпа“ и да започне да задава въпроси – отбеляза тя. – Следователно трябва аз да го направя.

– Ще дойда с теб. Ако този човек е предал Лу, откъде знаеш, че няма и други, които работят с него? Може да са замесени цяла банда служители на „Шерпа“.

– Мога да се справя и сама – настоя Грейс.

– Ще те наблюдавам отстрани. Ще поддържаме връзка по айфоните, така че да мога да чувам какво става – предложи той.

– Трябва да се върна в офиса – отговори Грейс. – Ще се преоблека. Така ще мога да напусна сградата незабелязано. Не искам да ме виждат как се опитвам да се изплъзна на преследвача си, не и на този ранен етап. Трябва да внимаваме.

– Съгласен съм – отвърна Нокс.

– Ще се срещнем след един час – каза тя. – Нека да е пред градския магазин на улица „Шанкси“.

– Вземи тези неща с теб – каза той, сочейки счетоводните документи на фирмата си. – Ще ми се да ги прегледаш.

– Както кажеш – отвърна тя и започна да събира листовете.