Текст книги "Шанхайска афера"

11.

19:06 часа

квартал Хуанпу

Крайбрежният булевард

Шанхай

По протежението на улица „Гуандон“ в посока крайбрежието на река Хуанпу сградите ставаха все по-стари и величествени. Много от тях датираха още от времето на британските колонии в края на 1800 година и периода на процъфтяващата търговия с опиум. Там, където някога се бе развявало знамето на Британската империя, днес се вееше китайският национален флаг – яркочервен и с голяма жълта петолъчка, представляваща Комунистическата партия, и четири по-малки, символизиращи народа на Китай.

Широкият крайбрежен булевард, който минаваше по протежение на река Хуанпу, побираше над десет хиляди китайски туристи на вечер, а през нощите в края на седмицата, каквато бе и тази, туристите бяха много повече. Крайбрежният булевард се открояваше с европейски вид и великолепие, с което можеха да се похвалят само Дворецът в Брюксел и Триумфалната арка в Париж, славещи се с огромна архитектурна значимост и величие. Въздухът беше наситен с упоителна смесица от човешко вълнение, остри изсвирвания на корабни сирени и вой на профучаващи превозни средства.

Пристигайки на крайбрежната улица, Нокс бързо огледа ярко осветения кей и открояващите се в далечината неонови светлини, изпъстрили вечерния хоризонт на квартал Пудон. Високата Перлена кула проблясваше в нощта, цялата облята в розово и тюркоазносиньо. Огромни екрани, разположени на двата бряга на реката, непрекъснато показваха реклами на „Кока-Кола“ и KFC, а десетки хиляди туристи изпълваха широкия кей, борейки се за по-предни места, от които да зърнат късче от известната гледка на Шанхай.

Грейс чакаше до стълбите, опряла гръб на перилата, и наблюдаваше пристигащите гости, които слизаха от скъпите си возила – мерцедеси, лексуси, беемвета и дори един син буик миниван, символа на командированите по служба в Китай.

Изглеждаше зашеметяващо с вталеното сако от пурпурна коприна, късата черна рокля с висока яка и наниза тюркоазни и червени корали, които подчертаваха изящната й шия. Косата й бе прибрана и опъната назад в безупречен кок, прикрепен с шнола от коруба на костенурка.

Наведе се напред, за да целуне Нокс по бузата, точно както трябваше според възприетата роля.

– Ще разбереш, че за разлика от американките, китайските момичета винаги идват навреме – усмихна се тя.

Нокс погледна часовника си – беше закъснял с пет минути.

– Изглеждаш… много добре – каза той.

– Бих го приела като комплимент, ако звучеше по-скоро убеден, отколкото изненадан – отвърна тя.

Той я хвана за лакътя и я поведе нагоре по мраморните стъпала.

– Бих предпочела да пийнем нещо насаме, преди да се качим горе – предложи Грейс, внимавайки за всяка изречена дума, тъй като вероятно ги подслушваха. Направи подканящ жест с глава към улицата.

– Както желаеш – отвърна Нокс и я поведе през потока от туристи.

Качиха се с асансьора до „Ню Хейтс“, бар ресторант на седмия етаж с прекрасна гледка към реката. Оттам се виждаше улица „Гуандон“ и витрините на бар „Гламър“, където партито на Йонг Ченг вече беше в разгара си.

Самият бар бе изграден изцяло от дебело матирано стъкло, а бутилките с алкохол се отразяваха шикозно в излъсканите до блясък полици от черно лакирано дърво. Той си поръча бира, а тя си взе чаша шампанско и тъй като в заведението нямаше свободни маси, двамата останаха с питиетата си на бара.

– Е? – започна Нокс.

– Когато се качим горе – каза Грейс, сочейки към бар „Гламър“, – трябва да изиграем ролите си съвършено. Но преди това искам да знам кога ще ми кажеш какво е това, което носиш в джоба на сакото си.

Нокс се наведе настрана и я изгледа.

– Усетих го, когато ме целуна на стълбите – продължи тя. – Не пушиш, значи не е кутия цигари; твърде голямо и тежко е, за да е мобилен телефон; много е леко, за да е пистолет; и е прекалено обемисто, за да е някакво друго оръжие, например нож. Намира се в десния ти джоб, а ти си десняк, значи очевидно държиш да ти е подръка.

– Каква прозорливост! – Той преглътна и посегна към бирата си.

– Може би е фотоапарат? – предположи Грейс.

Погледна я и си помисли колко възхитително изглежда. Беше дребна и много красива, обличаше се модерно, истинско олицетворение на женственост… Но в същото време гъвкавото й тяло излъчваше сила, останала от обучението й в армията. Впечатляващото беше, че умееше да се концентрира и най-вече да се владее перфектно.

– Това е джипиесът на приятеля ми – тихо каза той.

– Ами! – изненада се тя.

– Нямаше да се сетиш! – подразни я той.

Грейс се смръщи, не й беше до комплименти и празни приказки.

– Мога да проследя маршрута, запаметен в картата му, но не познавам добре града и не знам дали всички квартали са толерантни към чужденците – каза Нокс. – И въпреки че не ми пука на какво мога да се натъкна там, все пак не искам да поставям живота на Данър в опасност. Не можем да си позволим грешки. Не и при условие че разполагаме само с няколко дни. Знаем, че са преместили поне единия от тях, а не искам отново да ги местят. Запазени са седем места… – уточни Нокс и й подаде устройството.

– Седем е лошо число.

Нокс я изгледа скептично и продължи:

– Вероятно това е маршрутът на плащанията на Лу. Данър е следвал Лу и е отбелязвал точно къде той е оставял подкупи. Това ни е по-полезно от счетоводните му сметки.

– Не знаем какво представляват тези места – напомни му тя.

– Познавам Данър – каза Нокс, – вярвай ми, това е пътят на парите.

– Може да не са нищо повече от любимите му ресторанти или салони за масаж…

– Тогава да отидем да хапнем и да ни направят по един масаж, за да видим какво харесва – усмихна се Нокс.

Грейс включи устройството и прегледа записаните местоположения.

– Доста интересна смесица от квартали – отбеляза тя.

– Слушам те…

Тя го погледна в очите и продължи:

– Някои от тях са населени предимно с китайци, а други са скъпи и луксозни места за живеене.

– Което напълно съвпада с представата ни за подобен род дейност – отбеляза Нокс.

– Например отсрещното крайбрежие на Пудун – продължи тя. – Там се намират много от луксозните жилищни комплекси за китайци, които са партийни ръководители или бизнесмени.

– Видя ли! – възкликна Нокс.

– Не бива да отправяме безпочвени обвинения точно към такива хора. Трябва да оставим това на други. Те разполагат с много власт и връзки.

– Нямам намерение да обвинявам когото и да било. Искам просто да седна и кротко да си поговоря с всеки от тях.

Грейс се намръщи, излъчвайки откровено неодобрение.

– Нали не искаш да замесваме обвинители и адвокати? Имаме само два дни… – напомни й той.

– Искам счетоводните документи на Еди.

– Отворен съм за всякакви предложения – вдигна рамене той и посочи джипиеса в ръцете й, – но това е единствената следа, с която разполагаме в момента.

– Това не е добра идея.

– Моля те, помогни ми с кварталите – настоя Нокс. – Данър е отбелязал тези местоположения. Трябва да ги огледам.

Грейс изключи устройството и го прибра в чантичката си.

– Върни ми го! – настръхна Нокс, с което привлече погледите на околните.

– Трябва да ми вярваш – каза тя.

– Не влагаш достатъчно усилия, за да успеем. Върни ми го, моля те, или ще си го взема насила.

– Това не е добра идея. Не можем сега през нощта да отидем на тези места – възрази Грейс. – Повярвай ми. Все пак ти поиска съветите ми за Шанхай. Е, това е съветът ми – трябва да планираме внимателно посещенията си до всяко едно от местата. Да определим стратегията си. Ще се срещнем утре рано сутринта в шест. На зазоряване. Ще го направим заедно. В събота движението не е толкова натоварено. Работещите в офисите тогава са по домовете си и времето ще бъде подходящо за нас, Джон Нокс.

Той се опита да се успокои, отпивайки голяма глътка от бирата си. Не успя. Вниманието му остана заковано върху чантичката й, в която се намираше джипиесът, но Нокс не погледна натам – не искаше тя да премине в защитна позиция.

– За липсващите приятели! – вдигна тост той, очаквайки и тя да надигне чашата си с шампанско.

19:30 часа

Крайбрежният булевард

Интериорът на бар „Гламър“, решен в стил ар деко, представляваше своеобразен скок в славните отминали дни на Шанхай от периода на 30-те години на двадесети век, когато съчетанието между търговията, войната и опиума бяха създали най-великолепния и неповторим град в цяла Азия.

Имената на Нокс и Грейс бяха надлежно проверени в списъка с гостите, след което получиха приветствия за добре дошли от ослепителната двадесетгодишна разпоредителка в заведението. Барът представляваше остров от черен гранит, разположен в просторно централно помещение, свързано с две самостоятелни зали, и издигнат салон със сепарета, от който се разкриваше чудесна гледка към река Хуанпу. Оттук се виждаха небостъргачите на квартал Пудон, покрити с огромни проблясващи екрани, на които непрекъснато се излъчваха реклами. По реката се носеха туристически корабчета, осветени от безброй неонови светлини и от още блещукащи видеоекрани, които си проправяха път между товарните баржи и кораби. Крайбрежната улица заемаше пространство, десет пъти по-голямо от „Таймс Скуеър“.

Тълпата в бара представляваше пъстра смесица от китайци и чужденци. Азиатките изглеждаха зашеметяващо, а мъжете демонстрираха свръхсамоувереност. Сред тълпата непрекъснато обикаляше цяла армия от келнери, понесли табли с шампанско, газирана минерална вода и ананасов сок, а оркестър се грижеше за настроението на гостите и се опитваше да надделее над шумната глъчка. Нокс почти се задави от стелещия се цигарен дим в заведението.

Забеляза, че Грейс оглежда завистливо останалите жени, и отбеляза:

– Няма за какво да се притесняваш. Те могат само да ти дишат прахта!

– Прах ли? – не разбра шегата Грейс и погледна към обувките си.

– Искам да кажа, че изглеждаш чудесно.

– Чудесно?

Нокс понечи да й обясни, но бяха прекъснати от млада делова дама, облечена в тъмносив костюм с пола и бяла риза с дълбоко деколте. Носеше шикозни очила, в които се отразяваше синкавият проблясък от екран на айпод.

Жената се представи с името си на английски – Катрин Ву, и добави, че е изпълнителният секретар на Йонг Ченг. Грейс представи Нокс като свой бизнес клиент. Асистентката го поздрави с нескрито кокетничене, въпреки че престореността й скоро си пролича – в тази страна търговията винаги се е смятала за печеливш бизнес.

– Нека ви представя на нашия домакин. – Тя ги поведе през тълпата към централното сепаре край бара.

Сепарето, издигнато на три стъпала над пода, побираше най-разнообразни групички от гости. Самият Йонг Ченг стоеше на най-горното стъпало, посрещаше хората и разменяше по няколко думи с всеки от тях. Беше леко оплешивял мъж на неопределена възраст, облечен в шит по поръчка костюм, с червена вратовръзка и италиански кожени обувки. Широко разположените му очи издаваха характер на егоистичен и прекалено самодоволен човек.

Нокс определи стоящия до него здравеняк в евтин костюм като личен бодигард или шеф на охраната му. Погледът на мъжа се задържа малко по-дълго върху Грейс, отколкото бе нормално за един напълно непознат човек. В начина, по който се взря в нея, имаше нещо мазнишко и неприятно. След това охранителят се зае да оглежда щателно Нокс. Бързият анализ на реакцията му подсказваше едно: този човек познаваше Грейс и определено не искаше да забрави Нокс.

А в момента, в който Йонг забеляза Грейс, се случи нещо странно – бизнесменът отправи мазнишки поглед към бодигарда си. Беше като погледите, каквито обикновено мъжете си разменят в съблекалните. Изражение, което Нокс познаваше добре, но не знаеше как да го тълкува. Този специфичен поглед излъчваше безмълвно разбирателство между двама мъже. В него имаше нещо повече от „хей, тази е готина“ и намекваше за нещо доста по-развратно. Нокс тъкмо щеше да се опита да го разгадае, когато дойде техният ред да се здрависват и го прекъснаха. Значението му убягна.

Провокативната млада асистентка ги представи. Йонг притежаваше завидната способност да накара и двамата да се почувстват толкова специални гости, сякаш бяха единствени в залата. Нокс долови леко намигване от страна на Йонг към Катрин Ву и момичето побърза да хване Нокс под ръка, явно изпълнявайки предварително начертан сценарий. За момента Нокс нямаше нищо против да играе ролята си.

– Господин Нокс, моля заповядайте да ви покажа гледката – каза Катрин и го поведе към прозорците, отделяйки го от спътничката му.

Грейс и Йонг Ченг останаха край бара.

– Идвали ли сте в бар „Гламър“ преди? – попита го Катрин.

– Да, много пъти – отвърна той. – Тук е втората ми любима гледка в Шанхай.

– А коя е първата? – поинтересува се момичето.

– Ами вие, разбира се – галантно отвърна той и я погледна в очите.

– О, така ли? – изчерви се тя.

– Но за съжаление, гледките са само за гледане. Бихте ли ме извинили, госпожице Ву? – отбеляза делово Нокс и потърси с очи Грейс. – Сега се връщам, просто искам да си взема една бира.

Хватката на момичето се затегна около лакътя му. Катрин направи жест със свободната си ръка и подобно на някакво чудо, до тях, сякаш изникнал от пода, мигом се появи сервитьор, който взе поръчката на Нокс.

Домакинята му каза нещо, но Нокс не я чу.

Беше изгубил Грейс от поглед.

19:48 часа

Вървейки до Йонг Ченг, Грейс забеляза, че множество очи следваха всяка тяхна стъпка. Домакинът й демонстрираше колко добре я познава, рецитирайки цели страници от автобиографията й. За радост вниманието му бе насочено предимно към последната й работа на независим счетоводител в Хонконг. Дори нямаше и намек за ангажиментите й към „Ръдърфорд Риск“. Доколкото можеше да съди по думите му, Йонг Ченг явно живо се интересуваше от нея. А това събуждаше и нейния интерес към него. Дали той стоеше зад отвличането на Едуард Лу? Дали поканата й на това парти бе свързана по някакъв начин с похищението?

Той продължи да приветства гостите си и да се здрависва, докато двамата с Грейс вървяха към масата, запазена само за тях. Отказа му предложената чаша шампанско, тъй като вече се чувстваше замаяна.

– Баща ми е започнал този бизнес с една-единствена ръчна количка и лопата – започна Йонг Ченг.

– „Йонг и син“ има репутацията на най-добрата строителна компания в цял Шанхай, всъщност в цял Китай – отбеляза Грейс.

– Ласкаете ме.

– Казвам само това, което съм чувала – отвърна тя.

– За нас е чест да работим за толкова велика и щедра нация. Наемаме над дванадесет хиляди души на ръководни позиции и стотици хиляди работници. Всички са китайци. Не наемаме чужденци, с изключение на неколцина консултанти по дизайна – с усмивка обясни той. – Основен наш конкурент през последните двадесет години е „Бертолд Груп“, вашият нов работодател, Йойа Чу. Те успяха да се издигнат от консултанти до основни играчи на пазара. През 1982 г. баща ми за пръв път е започнал бизнеса си с БГ, а вижте ги сега: те строят „Ксуан Тауър“! Чуждестранен строител, не китайска фирма. Това не е правилно. Няма да крия, че искам да видя „Ксуан Тауър“ завършена от китайска фирма, например от нас.

– Пристигнах в Шанхай съвсем наскоро – отвърна Грейс – и съжалявам да чуя, че между вас и „Бертолд Груп“ съществуват разногласия.

– Простете, не би следвало да ви занимавам с това – извини се Ченг и за втори път й предложи питие. Грейс отказа, а той продължи: – Може би трябва да говоря направо, Йойа Чу, все пак имам и много други гости, които се налага да забавлявам. Бихте ли ме извинили.

– Разбира се – съгласи се Грейс, внимавайки изражението й да не се промени по никакъв начин. Йонг Ченг не би започнал сам преговори за искане на откуп, но тя се подготви да чуе внимателно това, което имаше да й каже.

– Бизнесът на Алън Маргарт е обречен да се провали, Йойа Чу – със заговорнически тон й сподели той. – Все пак те са чужда компания. Независимо от това какво се говори в нашата велика страна, една чужда фирма никога няма да бъде допусната да измести позициите на китайска компания, и то на наша територия. Никога! И двамата с вас добре разбираме това, а когато „Бертолд“ се провали, много хора ще останат на улицата, включително счетоводителите. Да, брилянтните млади счетоводители ще се юрнат като мравчици да търсят нова работа… Великите предизвикателства дават големи възможности – продължи той с тон, сякаш цитираше поговорка. – Подобна възможност сега стои пред вас, Йойа Чу. Вие сте китайка като мен, а не чужденка като тях. Ако сега дойдете да работите за мен, ще ви плащам с двадесет и пет процента повече от това, което ви дава Алън Маргарт; ще разполагате с по-добри социални придобивки и ще бъдете гордост за семейството си, тъй като ще се трудите за китайска фирма.

– За мен би било голяма чест, Йонг Ченг – отвърна Грейс и го изгледа преценяващо, опитвайки се да разбере дали това бе действителната цел на поканата му, или той просто проучваше възможността да проведе същинските преговори. – Дълбоко съм трогната, но ще ми простите, че ми се налага да помисля известно време върху вашата щедра оферта.

– Времето понякога е благословия, а друг път – проклятие – отвърна той. – Използвайте го разумно. Аз не бързам, но вие… – започна той, но внезапно млъкна. Грейс си помисли, че е възможно той да намеква за ситуацията с откупа, но когато Йонг Ченг продължи, тя съвсем се обърка. – „Ксуан Тауър“ трябва да бъде завършена. Помнете думите ми: когато дойде време да разрежем лентата, обектът няма да носи името на „Бертолд Груп“! Това никога няма да стане.

– В защита на сегашния си работодател – започна тя, преднамерено подчертавайки думите – със сигурност мога да твърдя, че десетки, ако не и стотици сгради в Шанхай са били напълно или частично финансирани и построени с чуждестранни пари. Много западни архитекти – французи, германци, араби, са допринесли градът ни да изглежда толкова интересно… Шанхай наистина е един космополитен град.

– Несъмнено е така. Тук също така са работили и много американци. Но „Ксуан“ ще бъде най-високата сграда в света, истинска гордост за цялата ни страна. Гордост за Китай, не за Америка! – подчерта той.

– Да, разбира се.

– Несъмнено ще стане така, недейте да се лъжете. Експанзията на Алън Маргарт ще спре тук, в Шанхай, и то преди официалното откриване на „Ксуан“ – изсъска Йонг Ченг, почервенял от яд.

„От уискито ли?“, помисли си Грейс. Едва ли, вероятно той разчиташе на някакви обещания от правителството, дадени му още в самото начало на проекта. И сигурно отвличането на Едуард Лу представляваше само една малка плочка, която трябваше да събори останалите в доминото. В Азия финансовите конспирации се бяха превърнали в изкуство, практикувано от всички – от уличния метач до хора като Йонг Ченг.

Мислите й бяха прекъснати, когато той й заговори отново:

– Китайските печалби се реинвестират тук, а чуждестранните заминават отвъд океана и никога повече не се завръщат. Мисля, че ви е достатъчно ясно какво означава това.

„Бертолд“ ще се провали тук, в Шанхай – кънтеше в главата й. „Бертолд Груп“ разполагаше със строителни обекти в различни градове, пръснати из цялата страна. Йонг Ченг неволно бе изпуснал думите. Дали това не означаваше, че в момента се води война с наддаване за шанхайския проект, която Йонг Ченг беше решен да спечели? Разкриването на фирмената практика да се предлагат подкупи, би предизвикало разследване и моментално би отстранило съответната компания от подобни наддавания, а записите на Едуард Лу биха изиграли решаваща роля при всякакви опити да представят „Бертолд Груп“ като злия чуждестранен дявол.

– Моля ви! – каза той и направи знак с ръка на преминаващата наблизо сервитьорка, след което взе чаша шампанско от таблата й и я поднесе на Грейс.

Тя отпи съвсем малка глътка.

– Ще очаквам решението ви – продължи той. – Уведомете ме, ако е възможно, преди отпуската за националния празник.

Беше назовал същия краен срок като този за размяната. Дали това означаваше нещо? Какво очакваше от нея?

– Ще се видите ли със семейството си на остров Чунмин за празниците? – попита той.

Цялото й тяло изведнъж се напрегна. Явно това, което той знаеше за нея, никак не се изчерпваше с данните от автобиографията й.

– Ако времето ми го позволи – излъга тя. В действителност нямаше намерение да се среща с баща си.

– Семейството е всичко – философски заключи Йонг Ченг.

Това заплаха ли беше? Или пък обикновено припомняне на китайските корени и на това към кого трябваше да бъде лоялна?

– За страната, за идеологията, за семейството – каза тя, рецитирайки популярната китайска поговорка, която бе научила още в училище.

Погледът на Йонг Ченг изведнъж стана остър, той се насили да се усмихне и отвърна:

– Да. И преди всичко – за семейството.

20:00 часа

Нокс не можеше да възприеме хората, които носеха хендсфри устройства на публично място. Ако си сам зад волана, добре. Ако си сам вкъщи, също става, но му се струваше крайно претенциозно, обидно и абсурдно някой да го носи, докато е сред много хора. Ако бог искаше човекът да има пластмасова фуния, която непрекъснато да стърчи от ухото му, то той сам щеше да я сложи там.

Катрин Ву непрестанно докосваше слушалката си с ръка и водеше разговори, които не включваха госта й. Жената изглеждаше и звучеше като робот, докато тялото й изпращаше съвсем различни сигнали.

Нокс си позволи да се намеси в един от последните й разговори:

– Разбрах, че „Бертолд Груп“ е имал известни проблеми с намирането на работна ръка тази седмица – каза той. Беше изстрел напосоки, но и интелигентен начин да разбере нещо, което го интересуваше. Дулич му беше споменал за това. – Чува се и за проблеми с доставките на материали.

Катрин се изчерви.

– Господин Нокс, аз се занимавам само с това да организирам срещите на господин Йонг – отвърна тя. – Опасявам се, че силно надценявате позицията ми.

Ето я отново тази дума. Нокс наистина се надяваше тя да спре.

– О, едва ли. Всички в Шанхай говорят за това – рече той.

– Така ли? Значи само аз не съм разбрала. Типично. Да ви кажа, не вярвам на всеки слух, който чуя.

– Знаех си, че си ти! – изненада ги някаква жена иззад гърба на Нокс. Беше китайка, а той позна гласа й, който бе чувал в много интонации – от радостни възгласи до пълен екстаз.

Беше Ейми Сю, дребничка и много красива брюнетка, облечена в свободно падаща копринена блуза с оголено рамо и джинси, които толкова плътно обгръщаха хубавите й крака, че изглеждаше така, сякаш кръвообращението й бе затруднено. Косата й бе подстригана в модерна асиметрична прическа с бретон, наклонен наляво. Не носеше видим грим, но чифт обици с черни перли и същата огърлица красяха ушите и шията й. Чертите на лицето й бяха по-скоро момичешки и не издаваха възрастта й, а леко издължените й очи бяха спечелили вниманието му преди три години.

Нокс я целуна по двете бузи и прошепна: „Помощ!“. Двамата се държаха за ръце, когато я представи на Катрин.

– Ейми Сю, това е Катрин Ву, асистентката на господин Йонг. Тя тъкмо ми показваше тази чудесна гледка. – Той се обърна към госпожица Ву. – Ейми е един от най-старите ми търговски партньори тук – представи я той и добави: – И близка приятелка. Тя предлага най-изтънчените перли в цял Шанхай, но бижутата й често са твърде скъпи.

– Американците винаги търсят евтино, евтино, евтино… – каза Ейми, а гласът й прозвуча като чуруликане на птиче.

– Изглежда, вие двамата отдавна… търгувате заедно. – Катрин Ву нарочно наблегна на думите.

– Както казах, стари приятели сме – отговори Нокс, не сваляйки очи от Ейми. Зарадва се, че тя потвърди заниманията му, без да се налага да я предупреждава.

– Ти може и да си стар, Джон Нокс, но аз не съм. Как така си се озовал в моя град, без да ми кажеш, че ще идваш? – попита Ейми. – Откъде да знам, че ще трябва да запазя най-добрите си перли за най-добрия си клиент?

– Ако нямате нищо против – извини се той пред Катрин, хвана Ейми за лакътя и я поведе настрана.

Катрин Ву им позволи да се отдалечат на десетина метра и ги последва. Нокс насочи Ейми към бара и забеляза Йонг и Грейс на масата в ъгъла на дясното сепаре. Мигом почувства облекчение.

Ейми не успя да не забележи погледа му.

– Твоя приятелка ли е? – попита тя.

– Счетоводителката ми.

– Винаги съм си мислила, че осчетоводяване е мръсна дума – подразни го тя.

– Не е така, Ейми, знаеш, че не съм такъв – отговори Нокс.

– Познавам любимия си клиент отлично. И защо не си ми изпратил имейл, че ще идваш?

– Реших да пътувам в последния момент.

– Това го разправяй на счетоводителката – усмихна се Ейми.

Нокс поръча питиета и за двама им – коктейл „Кир“ за нея и бира за себе си. Цигареният дим в бара я дразнеше, затова двамата се приближиха до една от високите мраморни масички, отрупани с хапки, пилешки шишчета, яйчени ролца и плодове. Нокс изяде няколко хапки и едно шишче; Ейми наблегна на плодовете.

Помисли си за Данър. С какво ли се хранеше? Къде ли спеше? Почувства се неудобно заради лукса, сред който се намираше в момента. Джипиесът в джоба му сякаш прогаряше дупка в сакото му. Беше го измъкнал от чантичката на Грейс още докато се качваха в асансьора. Надяваше се тя да не открие, че липсва, преди края на вечерта.

– Хареса ли ти последната доставка? – попита Ейми Сю.

Това, което му допадаше, беше мисълта как захапва ягода, потопена в шоколад, и я засмуква със сочните си устни.

– Можем да купим още от каменните кутии и от черните перли. Забелязвам, че и други сайтове за онлайн търговия са започнали да ги предлагат, а те са рядка стока.

– Ще ви дадем каквото искате – отвърна тя и го накара да страда с мисълта за втора отхапана ягода.

– Искаме повече от ръчно изработените бижута. Не можем да се конкурираме с масово производство – все пак това, което прави впечатление и привлича клиентите ни, са именно твоите прекрасни дизайни.

– Ласкаеш ме, Нокс.

– В момента гривните се търсят. Искаме повече гривни.

– Черни перли, повече гривни – повтори Ейми. – Няма проблем.

Замисли се дали да не я попита какво знае за отвличанията в Шанхай. По улиците слуховете се разпространяваха бързо, но мълчанието и сдържаността тук бяха естествена реакция за самосъхранение, тъй като приятелствата се меняха бързо като времето.

– Чудех се дали ще можеш да ми помогнеш с нещо като превод – попита я той на мандарински, имайки предвид джипиеса.

– Говориш езика ни по-добре от повечето китайци – отвърна тя.

– Красотата ти е надмината само от твоите ласкателства – отговори Нокс отново на мандарински и пак превключи на английски. – Това са шанхайски квартали, които може да се окажат особени, ако в тях се озове чужденец. Става въпрос за адресите на офисите на няколко вероятни доставчици, но като познавам сигурността в този град, не ми се иска да се озова някъде, където не ми е мястото.

– Доставчици ли?

– Заклевам се, че не става въпрос за перли и бижута – усмихна се той.

– Познаваш града много добре, Нокс. Не ти трябва моята помощ… – усъмни се Ейми.

Нокс се въздържа да спомене за Лу и Данър и каза само:

– Чух, че напоследък градът е станал по-опасен за wai guo ren.

– Така ли? – безизразно попита тя, а гласът й бе спокоен и гладък като повърхността на езеро.

Нокс по никакъв начин не би могъл да предположи дали тя знае нещо само от тона й.

В този момент сред тълпата забеляза Бруно – мениджъра на бара и ресторанта. Направи му знак с ръка. Ръстът и фигурата му напълно отговаряха на името: широко и спокойно лице, озарено от момчешка усмивка, при ръст от метър и деветдесет и пет и тегло около сто килограма.

По молба на Нокс Бруно ги заведе в офиса си отзад и ги остави насаме. Нокс извади джипиеса и показа запаметените места на Ейми, а тя му посочи в кои от кварталите появата на чужденец би била твърде необичайна.

– Не че за теб има някакъв риск – започна тя. – Поне не и във физически смисъл, но това е Шанхай все пак…

Нокс запомни картата и коментарите й за всяко отделно място. Чудеше се дали е възможно тя да не бе чула за отвличанията, но и да знаеше, нищо в поведението й не издаваше това. Представи си Шанхай от изцяло нова гледна точка.

– Видял си това, нали? – попита тя, сочейки миниатюрна червена точка, разположена до бележката с обяснения към едно от местоположенията на картата.

– Може и да съм го пропуснал – отвърна Нокс, който нямаше никаква представа за какво говори тя.

– Това е гласова бележка – отвърна Ейми Сю, взирайки се и в останалите местоположения. – За всяко едно има гласова бележка.

„Гласови бележки“, помисли си Нокс, докато разглеждаше устройството.

– Един приятел от Международния панаир на перлите се опита да ми продаде точно същия модел джипиес – отвърна Ейми и произнесе името на китайски: – „Гармин“.

Тя поровичка различните менюта на устройството и след миг дъхът на Нокс спря, когато чу гласа на Данър – спокоен и безстрастен… Без проблем успя да разгадае смисъла на съобщенията: „Втори етаж, втората врата откъм южния ъгъл. Съпруг и съпруга на около четиридесет и пет, извън форма. Без деца“.

Нокс искаше да го пусне пак, само и само отново да чуе гласа на Данър.

– И има бележка за всяко местоположение, така ли? – заинтересува се той.

– Очевидно.

– Ами добре… – Той си взе устройството и го прибра в джоба. Бележка за всяко място! Това можеше да означава, че разполагаха с пряк път почти до цялата информация, която се опитваха да намерят чрез счетоводните документи на Лу – точното местоположение на всеки един от получателите на подкупите.

Тя не продума повече и с нищо не показа, че въпросът я интересува – типично по китайски.

– Ето! – рече Ейми и го целуна изненадващо по устните. – Недей да се бършеш.

– Защо?

– Всички така или иначе вече ни видяха. Ако не искаш да ти задават въпроси за очевидното, просто не трий червилото.

Пробваше го. Това беше нейният начин негласно да го попита за какво беше всичко това, като същевременно запазваше достойнството си.

– И какви са очевидните въпроси? – попита той, поглеждайки прекрасните й очи.

– Xing xing zhi huo ke yi liao yuan – отвърна тя на мандарински. – Дори и една искра може да запали огън, който да изгори цялото поле.

– Shu dao hu sun san – изрече той друга стара поговорка, намеквайки за характера на взаимоотношенията им. – Когато дървото падне, и маймуните се сгромолясват.

– Аз не съм маймуна… Трябва да внимаваш, Джон. Никога не спираш да ме изненадваш и затова те харесвам.

– Не съм такъв, за какъвто ме мислиш – отговори Нокс. Знаеше, че в Китай всички wai guo ren бяха подозирани в шпионаж.

– Не се ли сещаш за какво говоря? – попита Ейми, притисна коляното му между бедрата си и ги стисна, оставяйки го да почувства топлината й. – Може би сега ще загрееш? – прошепна в ухото му тя.

Целунаха се.

– Радвай се на счетоводителката си – пожела му тя и се отдалечи грациозно от него, давайки му възможност да види добре оформените й задни части.