Текст книги "Шанхайска афера"

10.

07:45 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

– Помолихте да ви покажа всичко… – Фен Ки беше седнал на края на седемстотингодишното кресло на някаква династия.

Точно срещу него, настанен на богато украсен с дърворезба стол и заел царствената стойка на феодален владетел, седеше Йонг Ченг. Огромното бюро пред него представляваше истински музеен експонат и бе изработено от тъмен махагон, инкрустиран със слонова кост, абанос и седеф.

Йонг Ченг бе всичко, което Фен Ки би искал да бъде – той беше богат. Не че един охранител можеше да забогатее от заплатата си, но пазарът на ценни книжа беше друга работа. Заедно със старите беззъби пенсионери по пижами Фен често се отбиваше до публичните аукционни къщи и при всяка възможност се опитваше да купува или да продава, ръководен от слуховете или от инстинкта си. Бе успял да отбележи единадесет процента печалба само за последните два месеца. Инвестираше всичко, което припечелваше, и то предимно в акции на „Йонг Ченг и синове“.

– Да видим какво имаме – каза Йонг и включи DVD плеъра, а на огромния плосък екран пред него се появиха кадрите, заснети от скритата камера в апартамента на Грейс.

– Изображенията са интерактивни. Можете по всяко време да прегледате което и да е от тях – отбеляза Фен, въпреки че не се съмняваше кои точно кадри щеше да предпочете шефът му. Лично беше подбрал цяло дивиди с излизането на обитателката на апартамента от банята и настаняването й в спалнята. Жената беше гола, а Фен добре познаваше шефа си.

Йонг Ченг не се посвени внимателно да прегледа кадрите няколко пъти.

– О, господи! – възкликна той. – Това вече добавя малко цвят в скучното видео!

– Тази е много умна – заяви Фен. – Виждаме я да влиза, но така и не сме я засекли да излиза от офисите на „Бертолд Груп“, и то при условие че много внимателно следим всички изходи.

– Сигурно използва дегизировка – предположи шефът му.

– Да. Това е единственото ни обяснение.

– И означава, че се е усетила! Забелязала те е, идиот такъв!

– Или пък просто е била предупредена от „Бертолд“ за отвличанията и не иска да рискува – предположи Фен.

– И защо да предупреждават точно нея, а не някого другиго от служителите? – попита Йонг.

На лицето на Фен се изписа объркано изражение.

– Трябва да считаме, че тя е наясно със състоянието на злополучния Лу в момента. Предполагам, че точно сега служителите на „Бертолд“ не са сред най-щастливите хора на света, а от това ми хрумва една добра идея.

– Но ще отбележа, че вчера не се опита да се дегизира за срещата си на обяд с някакъв wai guo ren – каза Фен и след кратка пауза добави: – Най-вероятно беше канадец или американец.

– А това е още по-интересно. Не, слушай, казах ти: тази не е стока. Пристигането й не е случайно. А от какво е продиктувана предпазливостта й? Страхува се от правителството, естествено и от Министерството на държавната сигурност… Какво друго? Знаят за отвличанията и може би проявяват по-специален интерес към новодошлите. Естествено! Така е! Ами фактът, че взема толкова много предохранителни мерки? Значи е наясно, че е важна за нас. Дали ще ни доведе до американеца? Замесена е в най-висша форма на измама и ни предизвиква да захапем въдицата или да я пуснем да си върви. Обаче за щастие ние разполагаме с много източници и можем да играем и с двете страни според това как ни е изгодно – въодушеви се почти до екстаз Йонг.

– Двамата май преглеждаха някакви финансови документи – каза Фен.

– Сметките на Лу?

– И на публично място? – усъмни се Фен. – Не, едва ли. Сервитьорката ми каза, че вероятно са били някакви разходни сметки.

– Платил си на сервитьорката? Ти си умен човек, Фен – похвали го шефът му.

– Така правя обикновено.

– Проследи ли чужденеца?

Въпросът постави Фен в неудобна позиция. Ако признаеше, че човекът му е изгубил следите на чужденеца, щеше да се окаже безотговорен пред шефа си. А ако признаеше, че не го е проследил, щеше да излезе, че е некадърен.

– Реших, че е по-важно да остана с жената – каза той накрая.

– Другия път мисли с главата си и си отваряй очите на четири, за да разбереш какво трябва да гледаш! – скара му се Йонг. – Чужденците разполагат с много власт, подмолни са и много са добри в правенето на бизнес.

– Но ако някой ще ни заведе до записките на Лу Хао, това ще е жената. От сигурен източник знам, че вече е говорила директно с Конската кожа. – Името на Маргарт на мандарински звучеше много близо до произношението на израза mar guar, който се превеждаше като „конска кожа“.

– Абсолютно всичко е важно, но най-същественото е да се доберете до името и заниманието на този wai guo ren. Твоята работа е информацията. Трябва да ми я осигуряваш! – строго каза Йонг.

– Да, сър.

– Трябва да се стараеш повече, младежо.

– Разбира се – отвърна Фен, въпреки че нямаше ни най-малка представа как би могъл отново да намери онзи човек. – За мен е чест да съм на ваше разположение.

– От това ще имаш полза и самият ти. Предвидил съм бонус – подсмихна се Йонг.

За Фен нямаше по-благозвучна дума от тази. Йонг се славеше като стиснат човек, но той често беше твърде щедър с любовниците си и с подаръците, които правеше на своите бизнес партньори.

Фен погледна към хоризонта на Пудун, над който се извисяваше „Ксуан Тауър“. Чувството на завист и яд се загнезди като трън в съзнанието му.

– Може ли да предложа нещо, сър? – попита той.

Йонг Ченг не си падаше по чуждите предложения, тъй като те често се оказваха опасна територия.

– Разбира се.

– Може би е добре да поканите на тазвечерните тържества счетоводителката Чу – тази, която наричат Грейс. Дори можете да я насърчите да си доведе и компания…

– Чужденецът…

– Ако имаме късмет, да – отвърна Фен.

– Аз винаги имам късмет. Роден съм с късмет в осмия ден на осмия месец.

Фен потисна въздишката си. Двойните осмици обясняваха защо Йонг притежаваше невероятния късмет да се сдобие с такова състояние, и то още в младостта си. Двойни осмици – какво повече можеше да иска човек!

– Предложението ти е добро – кимна Йонг. – Даже е чудесно! Ето защо ти плащам толкова добре.

Фен се покашля дискретно, запазвайки саркастичния коментар за себе си.

Йонг вдигна телефона и предаде поканата на една от асистентките си, а щом затвори, погледна отново към Фен.

– Ако тя откаже предложението ми, вероятно хората от БНС, които са я наели, ще бъдат доста заинтересовани да разберат за контактите й с този wai guo ren. Може би й липсва разрешително да извършва такава дейност. Ще оставя детайлите на теб.

– Вие сте брилянтен стратег! – възкликна Фен.

– Довечера ще ме придружиш – каза Йонг. – В деветнадесет часа. Сложи двама от хората ни на пост пред номер три на улица „Гуандон“, нека да са готови за проследяване. Ти ще бъдеш с мен вътре.

– За мен ще е удоволствие! – отвърна Фен, а гърдите му се изпълниха с гордост.

– Тук не става въпрос за удоволствие, глупако. Задръж мнението си за себе си. Става дума за това, че ще поставим капан и така ще надхитрим конкуренцията. Нищо ли не си научил досега? – скастри го шефът му.

– Извинявам се, грешката е моя.

– Сега тръгвай! – кратко нареди Йонг, а ръката му очерта кръг над монитора, на който все още се виждаше спряният кадър с голата Грейс. – Остави ми дивидито. А ако ти попадне още нещо такова, искам да го видя.

– Разбира се – отвърна Фен и потисна усмивката си. Очевидно бонусът му не беше далеч. „Единадесет процента за два месеца“, помисли си той и започна да пресмята наум бъдещите си приходи.

08:45 часа

квартал Чаннин

Грейс нямаше намерение да се появява на работа, а цялото й внимание бе насочено към намирането на записките на Лу за подкупите.

Трите дни, оставащи до датата, посочена в искането за откуп, й се струваха толкова кратки, сякаш бяха три часа. Двамата с Нокс бяха попаднали на някои следи: знаеха за монголците, имаха записите с телефонните им разговори и личните им карти на постоянно пребиваващи в страната лица. Знаеха и че Данър е бил държан в плен сам, а при повторното им завръщане до дома на доставчика от „Шерпа“ човекът беше изчезнал, както и очакваха.

Нокс повторно се беше обадил на Козловски с молба да го свърже с полицейския склад за конфискувани мотоциклети, докато в същото време се опитваше да му намекне, че трябва да знае какво съдържа лаптопът на Данър.

И така, налагаше се двамата да чакат, а Грейс не я биваше много в това. Пиеше кафе в сладкарницата „При Пол“, когато телефонът й иззвъня. Не беше айфонът, а личният й мобилен. Грейс побърза да вдигне, подготвяйки се за поредната словесна битка с майка си.

– Мис Чу? Здравейте! – чу се женски глас от другата страна на линията. Звучеше като китайка, но говореше английски. – Обаждам ви се от „Йонг и син“ по желание на нашия президент и изпълнителен директор господин Йонг Ченг.

– Да? – спокойно отговори Грейс, въпреки че тялото й се напрегна. За какво ли й се обаждаше Йонг Ченг? И то на този номер? Откъде въобще знаеше коя е тя?

– Господин Йонг би искал да ви покани, вас и още един гост, ако желаете, на коктейл в бар „Гламър“ тази вечер. Събитието е от седем часа и е официално.

– Ами аз… поласкана съм – отговори Грейс. – За мен би било чест, но…

Вероятно очаквайки колебанието й, жената побърза да добави:

– Господин Йонг би искал да ви поздрави по случай завръщането ви в Шанхай.

– Завръщането ми?

– Да… Разговарям с Чу Йойа, нали? – попита жената, споменавайки китайското й име.

– Точно така – потвърди Грейс. Явно вече я бяха проучили добре.

– Да запиша ли, че ще дойдете с придружител?

– Да, благодаря ви.

– Извинявам се, че ви съобщавам толкова късно за поканата, грешката е изцяло моя – учтиво каза жената.

– Не е необходимо да се извинявате.

– Ще се радваме да ви изпратим кола, ако нямате…

– Няма нужда – прекъсна я Грейс. Значи искаха да разберат и къде живее. – Ще бъда там в седем. В официално облекло.

– Както желаете.

– Тогава ще се видим довечера, госпожо…

– Катрин Ву – представи се жената. – Аз също ще се радвам да се запознаем. Да запиша ли, че ще дойдете с придружител?

– Да. Ще водя един клиент с мен, благодаря ви.

Щом затвори, Грейс чу някой да се покашля зад нея, обърна се и през главата й веднага мина мисълта каква част от разговора беше доловила Селена Минг, асистентката на Алън Маргарт.

Настана неловка тишина, но и двете не казаха нищо.

– Поздравления за новия апартамент… – започна след миг Селена.

– Обещанието си е обещание. Когато се съгласих да работя за компанията, бяха постигнати определени уговорки – заяви Грейс, която знаеше, че само заместниците на вицепрезидента на фирмата и хората над тях в йерархията имаха право на такова луксозно настаняване. Замисли се как ли изглеждаше това в очите на останалите служители китайци. – Защо не седнеш при мен? – попита след малко, посочвайки свободния стол до себе си.

– Не мога.

– Моля те.

Макар и с нежелание, Селена се настани до нея.

– Хубав ли е? Апартаментът, имам предвид? – попита тя.

– Много… – отвърна Грейс. – Желаеш ли да го видиш някой път?

– О, моля те, не бих искала да те притеснявам – отвърна момичето.

– За мен не би било притеснение. Всъщност господин Маргарт смяташе да ми изпрати ГФО – Годишните финансови отчети – вкъщи. Може би ще бъдеш така добра да ми ги донесеш, когато идваш?

– Ще трябва да попитам господин Маргарт, но ако той разреши, със сигурност! – отвърна момичето.

– Добре. Много ти благодаря. – Грейс се надяваше да избегне това препятствие, но чрез отправяне на молба до трето лице щеше да притисне Маргарт или да й даде счетоводните документи, или да обясни на Брайън Праймър от „Ръдърфорд Риск“ защо не желае да го направи.

– Да, аз също ти благодаря – оживи се момичето и усмихнато стана да си тръгва.

Вниманието на Грейс отново се върна към поканата за коктейла. Налагаше се да се свърже с Нокс. А след това щеше да й трябва и нова рокля.

10:25 часа

квартал Хуанпу

Въздухът в града беше сивкав и гъстите облаци прах замъгляваха видимостта. Пешеходците по улиците, мотористите и велосипедистите носеха стерилни маски на лицата си, за да се предпазят от вредния смог.

Козловски чакаше пред входа на полицейския склад за конфискувани превозни средства, а вратата му беше обозначена само с една малка табелка.

– Ако това се получи – заяви Козловски, – аз ще си избера някои от бракуваните неща, но след това ще си платя. Не приемам подаръци.

– Дадено – съгласи се Нокс.

– Колкото до другото ти не толкова деликатно искане, ще ти кажа само едно: пристъпвай внимателно, приятелю.

– Някакъв инспектор Шен е разпитвал шефа на „Бертолд Груп“ Алън Маргарт за американски филмов екип и изчезналия му оператор… – Нокс преразказа това, което Дулич му беше споменал при редовния им разговор вчера вечерта. Знаеше, че при искането на услуги директният подход бе най-правилен и че само така можеше да се добере до лаптопа на Данър, в случай че Козловски го беше взел, както Нокс подозираше.

Самият Козловски с нищо не издаде, че казаното му е направило някакво впечатление или че знае нещо по въпроса. Това беше нова територия за приятелството им.

Погледът на Козловски се спря върху ожулените кокалчета на ръцете на Нокс. Не беше чак толкова трудно да научи, че някакъв американец е бил нападнат на стълбище в жилищна сграда или че същият този американец е зарязал мотопед в една от малките улички на бедняшки квартал.

– Като се имат предвид ограниченията, с които се сблъсква правителството ни, когато води разследвания в Китай… ако някога ти потрябва помощник… – започна Нокс.

– Млъкни! – приятелски го скастри Козловски, сетне го погледна изпитателно. – Проверих онази лична карта, както ме помоли. Истинска е. Издадена е в Пекин.

– Истинска ли е? – учуди се Нокс. През цялото време беше смятал, че картата ще се окаже фалшива.

– Точно така. Значи този или е китаец, или има много добри връзки – продължи Козловски, – а това ще рече: „Не се занимавай“.

– Вече съм започнал… – отвърна Нокс. – Кой би могъл да издейства истинска лична карта специално за наемните си биячи?

– Не искам дори и да си помислям за това – заяви Козловски.

– Но аз искам.

– Не, не искаш – отвърна Козловски и отвори вратата на склада, за да влязат. Показа идентификационната си карта на служител от Американското консулство на човека от охраната.

Без да продума, охранителят ги поведе към задната част на помещението, където ги посрещна около четиридесетгодишен китаец с набръчкано от акне лице и мазни ръце. Беше началникът на име Уок.

След като си размениха няколко общи приказки на мандарински, Козловски представи Нокс и обясни, че приятелят му иска да участва при някои от аукционите.

– Преди аукционите – побърза да каже началникът – офицерите имат правото първи да си изберат разни неща от бракуваните превозни средства.

Нокс усети накъде отиваше разговорът и попита:

– Колко офицери ще бъдат на работа по време на следващия аукцион?

– Петнадесет, в това число и аз. Всички имаме право да наддаваме за едно превозно средство на всеки аукцион.

– Вероятно един-двама от офицерите могат да се съгласят да ми бъдат посредници? – попита Нокс.

– Ще се радвам да им предоставя визитката ви, за да се запознаят с предложението ви. – Явно Уок бързо се ориентираше в предимствата на ситуацията. Работейки с Нокс, можеше едновременно да подплати и собствените си джобове, и на офицерите с някоя и друга пачка, да установи ценна връзка с Козловски и да намали малко инвентара в склада си.

Уок прие предложението им да разгледат задния паркинг, представляващ прашен двор, ограден с ръждясала телена ограда. Там имаше стотици, може би хиляди мотоциклети, скутери и електрически велосипеди, подредени един до друг в дълги редици, а през предните им гуми беше прокарана верига. Някои от тях изглеждаха непоправимо изпочупени, други донякъде бяха по-запазени, но всичките бяха изцапани от дъжда и прахоляка.

На Нокс му трябваше не повече от минута, за да забележи красиво реставрирания CJ-750 с кош, който отговаряше на описанието на Грейс за намерените в апартамента на Лу снимки. След пет мотоциклета по-нататък в редицата Нокс забеляза и тъмнозелена „Хонда 220“, която му напомни за намерените в чекмеджето на Данър документи за този модел.

– Красота! – възкликна той на мандарински, приближавайки се към мотоциклета с кош. Започна да изброява на глас характеристиките на машината и забеляза, че Козловски се взираше в лицето му, а не в мотора.

– Скорошна придобивка е – обясни началникът. – Няма да се задържи дълго тук. Със сигурност ще си го потърсят.

– Този модел и подобните на него силно ме интересуват – отвърна Нокс.

Началникът обиколи редиците, оглеждайки за други антики, а междувременно Нокс се приближи до хондата на Данър. Изнервеният Козловски стоеше отстрани с ръце в джобовете и не знаеше какво да прави.

– Би било невъзпитано да оставим капитана сам – обърна се Нокс към Козловски, който му отвърна само с един безмълвен унищожителен поглед.

Нокс стигна до мотоциклета на Данър и забеляза, че боята от дясната му страна беше силно надраскана. Явно моторът се беше влачил доста дълго по асфалта.

– Hen hao! Много добро! – възкликна Нокс на китайски, за да оправдае специалното внимание, което обръщаше на мотоциклета.

Началникът вдигна одобрително палец от другата страна на двора, предусещайки солидния приток на юани, който щеше да последва.

Нокс се взря в скобата, останала прикрепена към едната от страничните дръжки на кормилото. Беше направена от черна пластмаса и имаше щампован надпис „Гармин“. Погледна назад, за да се увери, че началникът не е наблизо. Полицаят все още се озърташе за нещо подходящо в другия край на двора, а Козловски го наблюдаваше отдалеч с изражението на разтревожен родител.

Нокс бързо отвори багажника под седалката на хондата и прерови съдържанието му: чифт слушалки за телефон, кожени ръкавици, катинар с верига за заключване на мотоциклета, малка пластмасова фуния, ластични въжета за прикрепване на багаж и черно калъфче от изкуствена кожа – приличаше на такова за GPS устройство. Нокс го взе и скришом го пъхна в един от многобройните джобове на якето си.

– Да не сгрешиш! – подвикна началникът тъкмо когато Нокс затваряше ципа на якето си.

Кръвта му кипна. Беше твърде късно да се опитва да върне джипиеса. Затвори багажника и се обърна.

– Този може и да изглежда добре – разпалено обясни началникът, – но по-старите модели возят много по-хубаво.

– Не се и съмнявам! – извика му Нокс. – Ала красивото момиче няма нищо общо с по-зрялата и опитна жена!

Началникът се разсмя високо, а Козловски настръхна. Китаецът сочеше поочукан модел на CJ-750, но без кош. Нокс тръгна натам, подминавайки мотоциклет, който силно напомняше класическия модел на BMW или поне изглеждаше като много добро негово руско копие.

Избраха шест мотоциклета, сред които беше и този на Едуард Лу. Началникът си записа регистрационните им номера – щеше да говори с хората си и отново да се обади на Нокс.

Щом излязоха на улицата, Козловски каза:

– Ако си късметлия, ще те сложат в килия два на два метра и ще те оставят бавно да умреш от глад. След седмица ще си кажеш пред камерата всичко, което искат от теб, но това няма да ти помогне. А ако нямаш този късмет, ще стигнеш само до килията.

– Той ме хареса – отвърна Нокс.

– Не трябва да се замесваш в това, повярвай ми – предупреди го Козловски.

– Ще купя просто няколко мотоциклета.

– Слушай, знам кой живее в жилищната сграда в квартал Жабей, където е бил пребит онзи човек. Между другото битият е изчезнал безследно след това. Трябвало е да отиде в болница, но не го е направил.

– Нали знаеш какво е здравеопазването в днешно време.

– Знам също така и коя частна охранителна компания е влязла във връзка с една определена американска корпорация, която има офиси тук. Наясно съм и с чий самолет си пристигнал в Хонконг. Ще ти кажа само едно, Нокс: много внимателно проверявам информацията за хората, с които си пия бирата и споделям една трапеза; за хората, които допускам в Консулството да гледат мачовете в понеделник вечер. Много съм стриктен! Така че или съм пропуснал нещо, което е малко вероятно, или ти си наивник, което също е малко вероятно, или пък си се забъркал в нещо, с което не е трябвало да се занимаваш… Междувременно обаче започнах да те харесвам, но май съм сгрешил… – Той замълча за момент, за да отминат пешеходците, които вървяха по тротоара срещу тях. – Помагам на хора като теб, но не и на глупаци.

Нокс реши да предприеме тактика на пълно отричане, което беше естествената му реакция в такива случаи. Успя да се окопити.

– Трябва ми лаптопът или поне съдържанието му. Ако стане напечено, искам някой да ми пази гърба. Между другото ще те помоля за още малко помощ…

– Така ли? Сериозно? – Козловски го погледна язвително.

– В случая времето работи против нас – започна Нокс. – Отседнал съм в…

– В хотел „Джин Джанг“, стая петстотин четиридесет и седем – прекъсна го Козловски. – Знам. По дяволите, Нокс, с какво си мислиш, че се занимавам по цял ден?

Нокс присви очи. Не му харесваше мисълта, че Козловски го е проследил. Чудеше се дали знае и за стаята, която беше наел при Фей.

– Благодаря, много ми помогна. – Нокс стисна ръката му за довиждане.

– Каквото и да взе оттам, нямам нищо против да го получа, оставено пред вратата ми в кошница без бележка. Отношенията ни трябва да са взаимни или въобще няма да ги има – каза Козловски.

– Разбрано. – Нокс вдигна поглед; в далечината, сред стотиците китайски лица, които ги заобикаляха, забеляза едно с характерни черти, което гледаше право към тях. Беше мъж със зелен мотоциклет, подобен на този на Данър. Беше монголец.

10:45 часа

По-нататък по улицата широкоплещест мъж намали и спря мотоциклета си до малка количка на продавач на cong you bing, палачинки със зелен лук. Беше с гръб към паркинга на сградата с офиси и наблюдаваше двамата чужденци, които излизаха от един от необозначените изходи.

Родителите му го бяха нарекли с чудодейното име Мелсчой, представляващо сбор от началните букви на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и Чойбалсан. Като ученик бе отнесъл доста подигравки заради името си, но когато постъпи на работа в полицията в Улан Батор, никой вече не смееше да се шегува в негово присъствие. Мелсчой се бе превърнал в заплашителна сила: физически здрав, психически устойчив и без морални задръжки.

След шест години, прекарани в проядената от корупция система на полицията, и последният опит на Мелсчой да се уварди непокварен се провали. Той не успя да запази позициите си и шестима верни колеги от полицията, четирима от които в момента бяха с него в Шанхай, бяха предадени. Двама от екипа му, включително по-малкият му брат, бяха отвлечени, измъчвани и брутално убити. Той и останалите четирима офицери се наложи да бягат през снеговита зима, скрити под един товарен влак за Пекин. На това преживяване Мелсчой дължеше липсата на два от пръстите на лявата си ръка.

Срамът го беше осакатил. Той и хората му плануваха да се завърнат в Улан Батор с достатъчно пари, за да преместят семействата си на сигурно място и да завършат започнатото.

Сега бе изгубил още двама от хората си, и то само срещу ранена ръка на един чужденец, ebpon1414
  Чужденец (монг.). – Б.пр.


[Закрыть]. Бе видял същия този чужденец да посещава доставчика от „Шерпа“, а сега той беше със Студения поглед – началника по сигурността в Американското консулство. По негово мнение това потвърждаваше факта, че чужденецът е шпионин и агент на чуждо разузнаване. Това откритие го дразнеше, защото то означаваше, че трябва да стои далеч от този човек. Клиентът му нямаше да погледне с добро око на действия против американското правителство.

Мелсчой добре разбираше дадените му насоки за действие, но още по-наясно бе с правилата на уличната борба. Този ebpon щеше да си плати скъпо за това, че бе разкъсал екипа му наполовина, въпреки че по своеобразен начин го уважаваше за умението, с което се беше справил с двама от хората му. Отдавна Мелсчой се беше доказал като търпелив и внимателен противник. А инциденти все пак се случваха.

Той остави мотоциклета и махна на такси, готов, ако трябваше, да смени няколко коли. Чужденецът така и нямаше да се усети откъде му е дошло.