Текст книги "Шанхайска афера"

14.

13:25 часа

квартал Хуанпу

Рибният пазар беше останал на три пресечки зад гърба му, когато Нокс забеляза отражението на зеления мотоциклет в една витрина пред себе си. Продължаваше да ръми и времето беше мрачно. Нокс се движеше бързо на юг, а монголецът го следваше. Обяснението на Дулич за таксиметровия шофьор и за това как го бе проследил изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Много по-реално беше монголецът да го е забелязал, докато двамата с Грейс бяха в тясната уличка в неговия квартал, и да бе проследил регистрацията на скутера. Нокс си напомни по-късно да попита Фей за това.

Запъти се към „Града на електрониката“, огромен триетажен търговски комплекс, намиращ се на пресечката на улица „Ксинян“ и „Фукси“. Отвътре комплексът представляваше лабиринт от дълги и тесни алеи, минаващи между стотиците павилиони и магазини, претъпкани с всевъзможни електронни устройства, странни дрехи и кухненски уреди.

Посрещна го глъчка и разпалено пазарене. Качи се с ескалатора до втория етаж, сви вдясно и плесна една банкнота от сто юана върху издраскания плот на първия изпречил му се павилион. Побутна служителя с табелка „Кени Джи“ на ревера и на развален мандарински му обясни, че го преследва някакъв монголец, който мрази чужденците. „Несъмнено е пладнешки обирджия“, добави той за повече достоверност.

А това да бъдеш наречен „пладнешки обирджия“ в Китай се възприемаше като кръвна обида.

Кени изруга. Нокс пристъпи в сянката зад павилиона и се сви в ъгъла. Точно зад него се намираше аварийният изход.

Изминаха две минути, но монголецът не се виждаше никъде. Нокс огледа съседния щанд, на който се продаваха цифрови фотоапарати. На витрината му бяха наредени безброй камери и апарати със светещи екранчета, на които непрекъснато примигваха разни изображения. Една от дигиталните фоторамки показваше снимки от Великата китайска стена и Сиан, а през екрана на друга преминаваше непрекъснат рекламен надпис: „Присъединете се към революцията в цифровото съхранение на данни! Сега ще имате място за над 1000 снимки и 5000 песни!“.

Грейс му бе показала снимка на дигиталната фоторамка в апартамента на Лу. Не й беше хрумнало да я вземе. Но като всяко цифрово устройство, рамката също имаше вътрешна памет и можеше да приема информация с USB.

Лу беше скрил неофициалните си счетоводни файлове точно под носа им!

Изведнъж тревогите на Нокс за това да заловят монголеца и да изкопчат информация от него, което беше предложил и Дулич, секнаха. Сега много по-необходимо беше да се добере отново до апартамента на Лу и да вземе дигиталната фоторамка.

Забеляза, че Дулич се мотаеше из долния етаж на търговския център. След няколко минути Сержанта се качи с ескалатора и се присъедини към Нокс в импровизираното му „скривалище“ зад щанда на Кени Джи. Двамата бързо си размениха якетата и шапките, като Дулич облече спортния елек на Нокс и си сложи бейзболната му шапка, а Нокс взе сивото пилотско яке на Дулич, в чиито джобове имаше смачкани опаковки от шоколадови блокчета. Предвид дъждовното време навън, прикритието им можеше и да свърши работа.

– Забрави да се занимаваш с този човек. Имаме нова следа, която трябва да проверим… – каза Нокс и обясни за дигиталната рамка, видяна от Грейс в апартамента на Лу, която можеше да служи като цифров тайник за търсените файлове. – Трябва само да се отърва от този, който ме преследва…

– Планът ни все още е изпълним – отвърна Дулич. – Той е някъде там и се оглежда за нас. Ще нанесем удар. Сега.

– Той не знае нищо – отговори Нокс. – Именно затова е тръгнал да ме преследва.

– Наясно е с нещо, което ние не знаем. Той има човек в Пекин, а това го прави източник на ценна за нас информация.

– Само го отведи настрана, махни го от мен. Имаш местонахождението му на телефона си и по всяко време можем отново да се заемем с него.

– Действаме или сега, или никога – продължи упорито да настоява Дулич.

– Тогава никога – отвърна Нокс. – Само да не е сега. Дигиталната рамка е по-важна.

– Както кажеш. Ще се чуем. – Дулич се обърна и се запъти към ескалаторите.

Нокс успя да си проправи път до третия етаж, където имаше щандове за традиционни уреди за приготвяне на ориз, миксери и електрически скари. В края на дългата редица от павилиони се намираше един от малкото прозорци на този етаж – неотваряем стъклен панел, широк към четиридесет сантиметра и висок над три метра. Нокс залепи лице за него.

През дебелото стъкло успя да забележи монголеца, който не обръщаше никакво внимание на усилилия се дъжд и чакаше пред магазина, застанал с мотоциклета си в специалната лента от пътното платно. Миг след това очите и на двамата се приковаха в Дулич, който сега носеше якето и шапката на Нокс и си проправяше път сред множеството от чадъри към стоянката за таксита. Едно от тях вече го очакваше. Дулич отвори задната врата и се качи. Колата потегли и се включи в натоварения градски трафик.

Нокс мислено се поздрави за успеха им – краткото разстояние за придвижване до таксито бе направило размяната им незабележима. Монголецът стартира двигателя на мотоциклета си, но остана на място, загледан след отдалечаващата се кола.

Защо не я последва? Идеята бе да го подлъжат, за да се отдалечи подир Дулич… Нокс бързо огледа и останалата част от улицата. Дали нямаше и втори монголец, който да го следи? Дали не ги бяха подвели…

Обзе го паника. Междувременно дъждът навън се усили още повече и се превърна в истински порой. Намирането на такси в такова време щеше да отнеме поне петнадесетина минути…

Ала таксито на Дулич го чакаше на стоянката – нещо много малко вероятно дори в слънчев ден и напълно невъзможно във време като сегашното.

Нокс заудря с юмрук по стъклото, сякаш можеше да спре отдалечаващата се кола. Трескаво побърза да извади айфона, изпусна го и се наведе да го вдигне. Веднага набра номера.

Залепи лице обратно на стъклото и забеляза, че останалите коли от трафика се скупчваха около таксито на Дулич – поредното недоразумение… Колата очевидно си пробиваше път към дясната лента.

– Да? – обади се Дулич, а гласът му прозвуча леко променен от непрекъснато превключващия сигнал на телефона.

– Прекрати операцията! – извика Нокс. – Били сме изиграни! Таксито е чакало мен!

– Ей, приятел, спри тук! – дочу Нокс на английски, последвано от китайското „Ting!“ – „Стоп!“.

Сетне до ушите му долетя звукът от счупени стъкла и изкривени ламарини, секунда преди същият звук да изпълни и слушалката.

Стар модел сива „Тойота“ беше ударила странично таксито, беше го изблъскала встрани от пътя и го бе запратила в едно дърво.

Шофьорите и на двете коли излязоха, разпалени, навън.

Едва сега монголецът се размърда. Качи се на мотора си и се приближи към мястото на катастрофата. Скочи от мотоциклета си и се пъхна сред счупените стъкла и смачканите ламарини, сякаш опитвайки се да помогне. Нокс знаеше много добре какво прави всъщност.

Огромна тълпа от зяпачи веднага обгради катастрофата. Китайците си падаха по подобни зрелища.

Нокс успя да слезе до приземния етаж, преди още да бе осъзнал какво се случва. Конспиративните правила изискваха да излезе и възможно най-спокойно да тръгне в противоположната на катастрофата посока, но вместо това той се затича натам, разблъска тълпата и си проби път, раздавайки лакти и ругатни на мандарински. Монголецът отново се качи на мотоциклета си, включи двигателя, сви вляво покрай ъгъла и изчезна.

Нокс беше обграден отвсякъде. Успя да си проправи път до катастрофата и видя следите от кръв по смачканите ламарини. Отнякъде се чуваше воят на приближаващи сирени – явно беше линейка от близката болница или полицията. Но което и от двете да беше вярно, Нокс не можеше да остане повече в района. Щяха да го разпитват. Щеше да е замесен.

Хвърли се напред и отвори смачканата задна врата на таксито. Дулич беше в безсъзнание, а по лицето му се стичаше кръв. Нокс се пресегна, хвана го под мишниците и го измъкна навън. Ръката му напипа хард диска в джоба на елека. Тъкмо претърсваше за айфона, когато някаква почти беззъба старица го плесна през ръцете и извика: „Крадец!“.

Нокс я нарече „дърта крава“, но побягна по улицата, преди тълпата да се е решила да го линчува.

15:20 часа

квартал Джин ’анг

Шанхай

Нокс се обади в централата на „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и изчака десет минути, докато началникът Брайън Праймър го набра по сигурната линия на айфона. Докато говореха, Нокс вървеше по „Чагъл Роуд“, отивайки към болницата.

– Давай! – започна Праймър без размяна на обичайните любезности.

– Сержантът – Дейвид Дулич, е извън строя. Пътен инцидент. Състоянието му изглеждаше критично – докладва Нокс.

– Ти невредим ли си?

– Не бях в таксито. Мога обаче да го измъкна в рамките на… да кажем на два часа. Потърсете сигурно място с медицински или евакуационен екип – предложи Нокс.

– Оценявам твоята лоялност… Документите му са добри, би трябвало да няма проблеми с удостоверяване на самоличността му. Все още няма нужда да поставяме цялата операция в риск.

– Но парите за откупа… – обади се Нокс.

– Повярвай ми, наясно съм със ситуацията – отговори Праймър.

– Искате ли да замина за Гуанжу?

От другата страна на телефона настъпи продължително мълчание, докато Праймър обмисляше отделните възможности. Вероятно Нокс го беше изненадал с това колко много знае за хода на операцията.

– Ще ми трябват няколко минути – каза той накрая. – Имаш ли името на болницата?

– Вече съм почти пред нея…

– Бъди нащрек за пристигането на следователи или на други лица, които биха могли да го компрометират – предупреди го Праймър.

– Дадено. Няма да позволя да го отведат – обеща Нокс.

– Спокойно, справяли сме се и с далеч по-лоши ситуации от тази – успокои го началникът на „Ръдърфорд“.

– Тая катастрофа… тя беше предназначена за мен.

– Със сигурност ли го знаеш, или предполагаш? – попита Праймър.

– Забелязах преследвач в района. И двамата шофьори избягаха…

– Добре е да го знам. На твое място щях временно да се скатая някъде – предложи Праймър.

– Искам да го измъкна оттам – настоя Нокс. Сетне добави: – Трябват ми парите за откупа.

– Както казах, успокой се. Ние ще се заемем с това, остави го на нас. Ти гледай твоите задачи. Какво става със счетоводните сметки? – попита Праймър.

– Работата напредва.

– А наистина ли? – попита началникът.

Нокс се досети, че това всъщност бе въпросът от най-голям интерес за Праймър.

– А Гуанжу? – попита той, замисляйки се дали Брайън Праймър би разрешил сумата от четвърт милион долара в брой да бъде получена от почти непознат човек.

– Дулич трябваше да участва в това. Ще измислим нещо, не се притеснявай.

– Да се притеснявам ли? Имаме само два дни! Дори по-малко. Мога да го кача на някой самолет или на лодка и да го измъкна – предложи Нокс.

– Ти ще се оправяш със счетоводните въпроси и с размяната – отвърна Праймър.

– Няма да има размяна без пари!

– Тогава ще ги измъкнем. Ще се погрижим и за Дулич – отговори Праймър.

„Сигурен съм, че ще се погрижите“ – помисли си Нокс, докато се чудеше доколко човек като Дулич би могъл да е незаменим за Брайън Праймър.

– Дръж телефона си подръка! – заръча Праймър и линията прекъсна.

Нокс стигна до ъгъла на улицата и поглеждайки наляво, видя кубичните бели сгради, които представляваха корпусите на болница „Хуашан“. През първите няколко часа от приемането в реанимация щеше да е трудно да се добере до Дулич, но след това…

Бдя нащрек известно време, очаквайки появата на полиция, която така и не дойде. Измина час. Праймър беше прав: „инцидентът“ с Дулич явно бе сметнат просто за поредната случайност.

Въпросът беше за колко време нещата щяха да останат така.

18:20 часа

квартал Чаннин

Шанхай

– Нещата станаха напечени, Грейс – каза Нокс веднага щом се върна в тайната квартира. – Приоритет номер едно е да измъкнем Сержанта оттук.

– Компанията ще се погрижи за господин Дулич…

– Компанията ще се престори, че той не съществува – прекъсна я Нокс.

– Не и господин Праймър.

– Вярвай ми, така е. В действителност Сержанта вероятно въобще не съществува. Сигурно и той е нает по договор също като теб и мен и не фигурира никъде във ведомостите им за заплати, въпреки че работи за тях. Това е специална вътрешна уговорка, направена именно за случаи като този.

– Също като Еди – замислено изрече Грейс.

– Да, точно така – съгласи се Нокс. – Всичко зависи от това колко добра е документацията. За другото си има начини.

– Не може на сериозно да смяташ, че ще успееш да го измъкнеш от болницата – недоверчиво го изгледа тя.

– А мога ли?

– Няма как да се грижим за него! Доколкото ми описа в какво състояние е…

– Недей да се спичаш толкова! – скара й се Нокс.

– Моля? – не го разбра тя.

Не й преведе фразата.

– По някое време ще разберат, че е американец. Зъбите му, пломбите – това ще го издаде. Ще му направят рентгенови снимки. Ще видят татуировките му. Има си начини… – заключи той.

– Сега трябва да се съсредоточим само върху Еди и господин Данър – настоя Грейс.

– Сержантът беше източникът за получаване на парите за откупа – каза Нокс и й предаде разговора им от рибния пазар, включително и това, че парите трябваше да се вземат от пристанище Гуанжу. Това вече нямаше как да се случи.

– Без Сержанта нямаме плащане на откупа…

– А има ли възможност сами да ги измъкнем оттам? – почуди се тя след кратък размисъл.

– Само ако можеше… – Нокс я погледна. Грейс изглеждаше изтощена, трябваше да поспи и определено и двамата да хапнат нещо.

– Добре. Нека все пак да напредваме стъпка по стъпка. Може би файловете на Лу са в дигиталната фоторамка. Навярно тези числа ще ни разкрият нещо, което не знаем – каза той, въпреки че вече не го вярваше. Изведнъж обаче прозря, че те можеха да са средството, което да ги доведе до края. – От самото начало гледаме на това по грешен начин – заяви той.

– Как така? – не разбра Грейс.

– Ами изглежда, всички искат да се доберат до счетоводните записи на Лу, нали?

– Да, може да се каже…

– Значи този, който ги притежава, ще има власт над останалите, нали така? А властта значи предимство.

– Числата винаги разкриват повече, отколкото очакваме – отвърна тя като истински съдебен експерт-счетоводител.

– Но пропускаш най-важното – възрази Нокс.

– И кое е то? – ядосано попита тя.

– Ще трябва да съберем отнякъде пари, за да платим откупа.

– Наясно съм с тази необходимост…

– В такъв случай може би разполагаме с нещо за продан – усмихна се Нокс.

Двадесет минути по-късно Нокс седеше на дивана пред пробната в един бутиков магазин за дрехи.

– Знаеш ли какво значи изразът „Не вземай пленници“? – попита я той, докато Грейс пробваше дрехи от другата страна на плътната завеса. Отдолу се виждаха само босите й крака. Дребната китайка – собственичка на магазина, беше в предната част и се занимаваше с клиент.

– Чувала съм го и преди – отвърна Грейс.

– Значи „довършвай всичко докрай“. Затова и двамата трябва да си сменим дрехите. Не можем да изглеждаме познати, в случай че някой от онези е отвън на улицата.

– Полицията ли? – попита тя.

– Не знаем кои са. Може да са от Държавна сигурност. Или пък някакви наети биячи… – предположи Нокс.

Грейс отмести завеската настрана и застана пред него, облечена в сив официален костюм на съвсем тънко черно райе и ефектна бяла риза, разкопчана достатъчно дълбоко, че да показва красивото й деколте. Имаше вид на по-възрастна, отколкото бе в действителност. Беше завързала тънко шалче около врата си и изглеждаше много добре, дори леко перверзно, помисли си Нокс.

– Откъде знаеш, че мъжете, които ни нападнаха, не са ни преследвали заради жената, с която преспа? – попита го прямо тя.

И двамата знаеха, че проявеното от Грейс невнимание бе довело хората на Йонг Ченг до задната алея, но той си замълча.

– Откъде знаеш, че Еди не е бил рекетьор? – попита Нокс. – И че не е изнудвал някоя голяма клечка в Пекин, която му е пратила монголците, за да го ликвидират?

Лицето й отново се показа иззад завесата. Погледна го, а в очите й се четеше едновременно разочарование и раздразнение, примесени с нещо, което можеше да определи само като любопитство.

– Не и Еди – изрече строго тя.

Навел глава, Нокс седеше в инвалидната количка, с одеяло, покриващо коленете му. Носеше широкопола тръстикова шапка и синя роба без яка, с каквито ходеха повечето възрастни хора. Седеше приведен и не обръщаше внимание на дъжда. По улиците на Шанхай рядко се виждаха инвалидни колички и където и да държаха възрастните хора и тези с увреждания, то определено не беше по претъпканите тротоари. Но Нокс напълно отговаряше на външния вид на тези, които рядко можеха да бъдат видени навън – стар, съсухрен, приел невъзвратимостта на изминалите години.

Возеше го жена с хубава фигура и обувки на високи токчета; по облеклото си личеше, че явно беше служителка в офис. С едната си ръка тя буташе количката, а с другата се предпазваше от дъжда, вдигнала дамската чанта над главата си.

– Да се бута това нещо е далеч по-трудно, отколкото изглежда – заяви Грейс.

Нокс едва я чу. Последните няколко часа бе прекарал в трескави размисли около случилото се с Дулич и необходимостта да го измъкне от болницата, в която го бяха закарали. Съжаляваше, че не бе успял да се добере до айфона му и бе изгубил възможността да проследи монголеца.

Намираха се на стотина метра от сградата, в която беше апартаментът на Лу, и Нокс си позволи един бърз оглед на обстановката изпод периферията на шапката. Оглеждаше се за някакви признаци на следене или за полиция, с които се бяха сблъскали последния път, когато идваха тук. Стигнаха до входа на сградата и Грейс вкара количката през вратата.

Вътре се справиха бързо, тъй като вече бяха обсъдили плана си за действие. Заради постоянното наблюдение на камерите Грейс избута инвалидната количка с Нокс към асансьора и когато вратите му се отвориха, тя се пресегна вътре и натисна бутон 7. След това просто се обърна и тръгна към стълбите.

Малко по-надолу по коридора подмина врата с надпис „Управител на сградата“, изписано на английски и на мандарински. Грейс заслиза по стълбите към добре осветеното, но пропито с отвратителна миризма мазе, отброявайки отлитащите ценни секунди…

След сбиването на Нокс с монголеца в сградата, полицията беше разпитвала управителя, обитателите на апартаментите и брокерката. В опита си да се прикрие Грейс трябваше да отвлече вниманието на управителя далеч от лицето си. Спря се на една от междустълбищните площадки, наведе се и разкъса полата си. Направи същото и с ризата, а няколко копчета отхвръкнаха и разкриха сутиена й. Наслюнчи пръста си и размаза грима по очите си. Дишайки тежко, сякаш едва си поемаше дъх, Грейс се доближи до открехнатата врата и усети миризмата на евтини цигари и звука на някаква китайска сапунка, които се носеха отвътре. Почука силно и влезе, без да изчака покана.

– Помогнете ми! – извика тя на мандарински.

Планът на Нокс би трябвало да проработи, независимо от какъв пол щеше да се окаже управителят на сградата. Нямаше нормален мъж, който при вида на разголено женско тяло да не скочи да й помогне, а дори само намек за сексуално посегателство би привлякъл съчувствието на всяка жена. Ако се окажеше, че управителите са съпрузи, както често се случваше в сгради от този тип, Грейс би спечелила съчувствието и на двамата.

Оказа се, че са двойка женени китайци на средна възраст. Мъжът имаше мършав и болнав вид, подсилван допълнително от оредялата му коса, а жената бе доста закръглена, облечена в тъмносин анцуг, с мазно лице и гарвановочерна коса, привързана в кок.

Грейс влезе в малкото им жилище и забеляза, че всеки сантиметър от него бе използван за нещо. В средата имаше тесен диван с две табуретки и импровизирана масичка за кафе между тях, а малък цветен телевизор проблясваше на една от полиците, разположен редом с прилежно сгънати и подредени дрехи. Доколкото успя да забележи, още един телевизор, но черно-бял, работеше в другия край на стаята, свързан с две видеозаписващи устройства – точно както Нокс й го беше описал.

Без покана Грейс се свлече на празното легло.

– Той… опита се да… – умоляващо изрече тя и вдигна поглед към жената. – Помогнете ми, моля.

Грейс забеляза тревогата в погледа на мъжа: мислеше си, че ако не успее бързо да потули това, можеше със сигурност да си търси работа – в сградата му вече се беше случило едно нападение и ако се разчуеше за второто, с него беше свършено.

– Чай, скъпа? – попита я любезно жената, хвърляйки един унищожителен поглед към съпруга си, в който се четеше: „Направи нещо!“.

Кухнята се намираше зад завеса от ресни. Щом чу потракването на съдове от тясната ниша, Грейс се зае за работа.

Протегна ръка към объркания управител на сградата и за нейно облекчение, след миг колебание той също протегна ръката си към нея.

18:40 часа

„Седем лебеда“, апартаментът на Лу

Нокс все още криеше лицето си под широкополата шапка и използва кокалчето на пръста си, за да позвъни – не искаше да оставя отпечатъци. Наблюдаваше стъклената шпионка, монтирана в средата на вратата. За миг цветът й потъмня, което означаваше, че някой бе застанал на пътя на светлината зад нея. Нокс изрита силно ключалката и нахълта в апартамента.

Щом вратата се отвори, той я удари още веднъж с рамо, за да е сигурен, че ще притисне към стената този, който се намираше зад нея. Направи две крачки към средата на всекидневната и забеляза двама – единият беше дебелак, който се изправи от дивана, а вторият приличаше на ошашавен тийнейджър, дето още не можеше да разбере какво става. След ударите никой от тях не изпадна в безсъзнание, но след малко щеше да им се иска да бяха се строполили в несвяст…

Нокс се извърна към човека зад вратата, който само вдигна ръце в ясен знак, че се предава.

Не изгуби време да претърсва стаята на Лу, просто грабна дигиталната рамка и излезе. Напусна апартамента след по-малко от минута, откакто бе влязъл, качи се в асансьора и нетърпеливо натисна бутона за партера.

18:42 часа

Грейс хвана протегнатите ръце на управителя и се изправи от леглото. Щом се озова на крака, тя се извърна рязко, удари го силно в гърдите и продължи да го рита, докато мъжът изпадна в безсъзнание. Жена му се намираше само на няколко метра от тях. Грейс внимателно го остави да се свлече на пода.

Натисна бутоните Eject и на двете видеозаписващи устройства и извади касетите им. Не можеха да си позволят да ги разпознаят, Нокс бе категоричен в това. Грейс взе още няколко касети, подредени на полицата до видеото, и ги натъпка в чантата си.

Привлечена от шума в дневната, жената на управителя се показа иззад завесата. Погледна ужасено случващото се, но Грейс не й остави време да реагира, а я зашлеви силно през лицето и притисна устата й с длан.

– Той е добре. Не мърдай! Не викай полиция! – изкомандва тя. – Нищо никога не се е случвало.

Нокс разчиташе на това, че двойката няма да иска още веднъж в полицията да се подават доклади срещу тях.

– Проблемът горе е свързан с пияни наематели, случва се постоянно с младежи като тях. Разбра ли? – попита тихо Грейс.

Жената кимна уплашено, а сълзите й се стичаха по лицето и мокреха ръката на Грейс.

– Съжалявам за нахълтването – каза тя. – Извинявам се. – И само след секунди изскочи от жилището им и побягна нагоре по стълбите.

18:44 часа

Нокс излезе с количката от асансьора, все още отброявайки секундите. Даваше й още най-много минута, след това щеше да тръгне да я търси.

Грейс се появи, подпъхвайки краищата на раздраната си риза в полата. Скъсаното на полата й се беше извъртяло така, че целият й крак се показваше, даже се виждаше тънкият черен ластик на бикините й. Не каза нищо, само му кимна и побутна инвалидната количка извън сградата.

Нокс се пресегна и прибра фоторамката и зарядното в чантата й.

Две пресечки по-нататък изоставена инвалидна количка и подгизнало от дъжда одеяло привлякоха вниманието на минувачите. Гледката бе тъжна и намекваше за някаква сърцераздирателна история.

След петнадесет минути и двете неща вече ги нямаше. А час по-късно количката вече се препродаваше. За втори път.