Текст книги "Шанхайска афера"

31.

12:00 часа

Крайбрежният булевард

До полунощ бурята вече бе преминала. Полицията бе успяла да озапти побеснелите тълпи, бе арестувала доста хора и безредиците бяха потушени. Нокс наблюдаваше случващото се от прозореца на хотела, докато Грейс спеше тихо на леглото. Щом дъждът спря, водата бързо се оттече от улиците, градът се възстанови от наводненията и както само в Шанхай можеше да се случи, огромният мегаполис отново се върна към живот, сякаш нищо не беше станало…

Разчистиха боклуците и трафикът се върна към нормалното си състояние. По улиците от всички посоки се появяваха хора, такситата се движеха отново. Градът приличаше на огромен мравуняк, който някой бе разровил с пръчка, но само минути по-късно мравките пъргаво започваха да го строят отново.

Нокс така и не събуди Грейс, за да го смени в наблюдението, остави я да спи. Когато най-накрая утрото дойде и закусиха, а Нокс изпи няколко чаши черен чай, двамата седнаха да си поговорят.

– Е, ето докъде я докарахме.

– Да – съгласи се тя. – Да разбирам ли, че имаш някакъв план?

– Островът – отговори той.

Грейс кимна.

– Приятелят ти – продължи Нокс.

– Знам, че аз го предложих, но не ми се иска да го правим – отвърна тя и го погледна крадешком. – Предпочитам да започнем с наетия от Маргарт шофьор или с хотела, където двамата с Чи са били отседнали.

– Все още го обичаш… – отбеляза Нокс.

– Вие, западняците, възприемате любовта като нещо, което има начало и край. За китайците обаче не е така – отвърна тя.

– Най-краткото разстояние между две точки минава по права линия – отвърна Нокс. – Каквото и да ни каже шофьорът, все ще ни бъде от полза. Можеш да му се обадиш и да си уговорите среща. Но братът ще знае повече от всеки друг, наясно съм какви са братята. В този случай от значение е времето. Сержантът ще попадне в затвора, ако вече не е задържан.

– Не мисля, че Праймър ще позволи това да се случи – отвърна Грейс.

– Дори и неговите връзки не стигат толкова нависоко.

Грейс поклати невярващо глава.

– Дори и един ден, прекаран в китайски затвор, е твърде много – каза Нокс.

– Тук вече си прав…

– Тогава да се свържем с брата. Но преди това се обади на шофьора и гледай да го уредиш така, че той да ни кара.

Тя го изгледа учудено.

– Моля те – настоя той.

– Май за пръв път те чувам да изричаш тези думи – подразни го Грейс.

– За всяко нещо си има първи път – изрецитира друга поговорка Нокс.

Той открадна една от тойотите в покрития паркинг в подземията на хотел „Индиго“, като свърза кабелите й накъсо. Беше си сложил тъмни очила, лента за коса, която прикриваше ушите му, и грим, който Грейс му помогна да нанесе, така че скулите му изглеждаха по-широки, а брадичката му се стесняваше. С тази дегизировка се надяваше да заблуди всевиждащите очи на охранителните камери, които разполагаха с най-добрата система за разпознаване на лица в света.

Шофираше Грейс, а Нокс бе залегнал на задната седалка, така че през предното стъкло на автомобила да се вижда само лицето на китайката.

Половината град беше опустял заради празниците и движението не беше толкова натоварено. Прекосиха моста Лупу и навлязоха в квартал Пудон. Половин час по-късно тойотата пое из системата от тунели и мостове, водеща към остров Чунмин.

Вятърът беше утихнал, но дъждът все още продължаваше да ръми. Небето бе покрито с тъмносиви облаци. Улиците на Чунмин бяха все още мокри, на места и наводнени от бурята, а хората се щураха насам-натам и изглеждаха леко замаяни.

Тридесет минути по-късно стигнаха до Чунмин Сити. Грейс вкара тойотата в двора на една пететажна жилищна сграда и паркира там.

Посегна към дръжката на вратата.

– Внимавай! – предупреди я Нокс.

Тя се спря за миг и погледна назад към него. В очите й се четеше само тъга, граничеща с мъка.

– Не излизай от колата, Джон. В този град лицето ти се набива на очи. Тук не е Шанхай – предупреди го тя.

– Значи и лицето на Маргарт се е набивало на очи – отвърна Нокс, знаейки, че тя преувеличава. Все пак тукашните хотели и колите под наем не съществуваха само за удоволствие на местните, а островът скоро щеше да бъде признат като един от кварталите на Шанхай. – Ако реша, мога да бъда още по-незабележим…

– Тук също има охранителни камери – напомни му тя.

Грейс слезе от колата. Нокс се изправи на задната седалка и огледа крадешком сивите сгради наоколо, които до една изглеждаха като извадени от ерата на Мао. Небето над тях също сивееше. Навсякъде се виждаха боклуци.

Искаше му се да излезе навън.

Жилищната сграда беше съвсем обикновена, а местоположението й не се отличаваше с нищо особено. Чунмин бе просто малък остров, който, независимо от средствата, които правителството наливаше в местната икономика, все пак си оставаше едно земеделско селище с оризища и свинеферми.

Грейс знаеше това, макар че някога го бе считала за нещо важно. Ала какво ли не би дала сега, само и само да има ключ от вратата, пред която стоеше в момента…

Сърцето й биеше до пръсване. Вдигна ръка, за да почука, но след миг размисли и я свали. Това не беше обикновена врата. Зад нея щеше да се отвори миналото й. Грейс обаче не искаше да гледа в бъдещето. Беше мечтала и сънувала този момент цели шест години, а сега изведнъж й се стори, че нещата се случваха твърде бързо.

Оцъклената като рибешко око шпионка на вратата примигна. Сигурно той я беше чул… Или бе почувствал присъствието й. Сърцето й примря. Насили се да се усмихне и почука съвсем леко, чудейки се какво ли го беше забавило, за да й отвори. Надяваше се, че щом я видеше, тъгата му щеше да бъде също толкова голяма, колкото и нейната.

Вратата се отвори бавно и той се появи на прага. Моментът бе завладяващ. И двамата можеха да разговарят на английски или на шанхайски, но предпочетоха майчиния си – мандарински.

– Джиан – каза тя.

Въобще не беше остарял, както забеляза, въпреки че винаги бе изглеждал по-възрастен, отколкото бе в действителност. В момента косата му беше по-къса и по-подходяща за човек, работещ като държавен служител. Ръцете му изглеждаха гладки и имаха добре поддържани чисти нокти. От очите му се излъчваше същата позната й отпреди самоувереност. За миг дъхът й секна. Грейс помисли, че ще припадне…

– Йойа – нарече я той с рожденото й име.

– Сърцето ми се радва да те види.

– Все така прекрасна си, както винаги – отвърна той, но думите му й прозвучаха сухо и неискрено. Тя виждаше скрит смисъл във всеки негов жест и поглед. – Ще влезеш ли? – попита я след кратко мълчание.

Грейс пристъпи през прага, свали обувките си в антрето и остави дамската си чанта до тях. Джиан я насочи към скромно обзаведената дневна.

– Чай? – предложи й той.

– За мен ще е удоволствие да го приготвя – искрено отвърна тя.

– Връщам се след минута – уклончиво отвърна той и излезе.

Отказът му я нарани. Той явно не искаше да навлизат в подобна интимност. Изминаха пет минути, в които той правеше нещо в кухнята. В това време Грейс разгледа плоскоекранния телевизор, DVD плеъра, елипсовидния фитнес велоергометър и редицата тежести, поставени в единия край на стаята. Мокрите от дъжда стъкла на прозорците разкриваха гледка навън към безличното сиво небе.

– Доста голяма буря беше – извика тя, опитвайки се да започне разговор отдалеч.

– Почти през цялата нощ нямаше ток, дойде едва преди час – отвърна той от кухнята.

Грейс забеляза, че в апартамента нямаше признаци за намеса на женска ръка. Вероятно жената, с която го бе видяла на снимката на Едуард, не бе нищо повече от мимолетна връзка. От друга страна, ако той се беше оженил, майка й никога нямаше да й каже от страх, че Грейс можеше да направи нещо крайно неразумно. Забеляза снимките на семейството му и дъхът й спря за миг, когато зърна и собственото си лице сред тях. Спомни си деня, в който бяха направили снимката – двамата бяха излезли заедно на пазар. Спомни си и усмивката му… Не забеляза снимка на друга жена и прие това за много добър знак.

– Това е традиционен китайски черен чай – каза той и сложи таблата пред нея.

– Чувствам се неудобно – прошепна Грейс.

Той се засмя.

– И за теб ли е така? – попита тя.

– Да, предполагам… – отвърна той, опитвайки се да потисне усмивката си.

Тя се учуди защо…

– Тъй и не отговори на нито едно от писмата ми – отрони се от устата на Грейс.

Можеше да му каже милиони други неща, но вътрешно се намрази за това, че бе нарушила строгата формалност на разговора им.

– Какво можех да ти кажа? – попита той.

– Баща ми…

– Не искам да го чувам отново – прекъсна я той. – Баща ти е човек с чест и аз уважавам желанията му.

„Лъжец! – прииска й се да му изкрещи. – Ти още тогава не уважаваше родителите ми и ако беше направил и най-малкия намек за това, щях да пренебрегна волята им и да избягам с теб.“

– Видя ли се с тях? – попита той. – С родителите ти, имам предвид.

– Не. Дойдох първо тук – прошепна тя и след кратко мълчание добави: – При теб.

Той очевидно остана изненадан и не намери какво да каже. Престори се на зает с чая и побърза да налее две чаши.

– Еди е свободен – каза тя. – В момента вече е извън страната и е в безопасност.

Джиан Лу остави чайника настрана, преви се на две, зарови лице в ръцете си и, изглежда, заплака. Тя се пресегна внимателно и сложи ръка на рамото му, а й се искаше да направи много повече.

– Откъде би могла да знаеш подобно нещо? – недоверчиво попита той миг по-късно, щом се съвзе и избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.

Тя се замисли колко от истината можеше да му разкрие.

– Аз бях тази, която му намери работата, нали си спомняш?

– Нищо не съм чул. Така и не са се свързали с родителите ни за това.

– Не. Неофициално е.

– Но си сигурна, нали?

– Да, разбира се.

– Би ли ме извинила за момент? Ще се обадя на родителите ни, за да прекратя и тяхната мъка.

– Не, Джиан, моля те… Има известни усложнения. Нуждая се от твоята помощ – помоли тя.

– Ти ми донесе много радостна вест, Йойа Чу! Много, много радостна – каза той със сълзи на очи.

– Трябва ми… една услуга.

– Каквото и да е! – отвърна той, обзет от еуфория.

– Ти си важен служител… Поне доколкото знам от майка ми… – започна тя.

– Е, тя преувеличава, както винаги. Опасявам се, че не съм толкова важен – отвърна той и за пореден път показа, че амбициите му – или по-скоро липсата на такива според баща й – бяха основна черта от характера му.

– Чух, че си се издигнал доста бързо – започна тя отново. Бе чула много повече, но не беше съвсем сигурна как да изиграе картите си с информацията, която имаше.

– Имам предимството да притежавам невероятна мотивация – каза той, а погледът му се впи в нейния.

Амбициозността му в този момент показа, че баща й бе грешил.

– Еди е бил тук в средата на септември – рече тя.

– Да.

– На гости на семейството ли?

– Беше за рождения ден на майка ми – отвърна той.

– Трябва да я поздравиш от мое име.

– И защо те интересува това посещение? – попита Джиан Лу.

– Еди е видял един човек и го е проследил до едно отдалечено място.

– Така ли?

– Не ти ли е споменавал нещо за това?

Джиан Лу поклати отрицателно глава.

– Този човек, когото е проследил, се е срещнал с някаква важна правителствена клечка. Еди споменавал ли ти е за такъв човек?

– Не, Йойа, съжалявам.

– Ами за някакво място… Голяма сграда, боядисана в синьо. Прилича на стара фабрика. В името й се споменава и Чунмин? – попита тя.

– Споменава се в имената на много фирми – отвърна той. – Не знам нищо за подобно място.

– Този човек от правителството… – продължи Грейс. – Мисля, че е свързан със строителния бизнес. Може би осъществява надзор или по някакъв друг начин… Но става въпрос за проекти за милиарди юани.

– Ами не е невъзможно, откакто провъзгласиха Чунмин Сити за седмия по големина град. Несъмнено подобни влиятелни хора вече често посещават града ни.

Преди петнадесет години партийните власти бяха набелязали седем града, всичките в околностите на Шанхай, които трябваше да се свържат с града. Щяха да се изградят железници и магистрали, и да се увеличи търговията с тях, а по-късно щяха да станат квартали на мегаполиса. Чунмин Сити бе последният район, който според главния план трябваше да бъде развит.

– Важно е да разберем кой е бил човекът, когото Еди е проследил на онази среща.

– Разбира се, ти си попитала самия Еди, нали? – каза Джиан.

– За него той е бил само едно лице. Не го е познавал – отвърна тя и се поколеба. – Знай, че един човешки живот зависи от тази информация. Животът на човека, който ми помогна да извоюваме свободата на Еди. Той е мой пряк началник.

Джиан Лу тежко си пое дъх. Очите му се впиха в нея и тя се почувства отмаляла като цвете, оставено на слънце, но миг по-късно той отклони погледа си, опитвайки се да се съсредоточи и да разсъждава.

– Строителство, така ли? – замислено повтори той. – Доста такива проекти се планират в момента.

– Това трябва да е нещо голямо. Много голямо. Нещо, което да си струва измама и предателство, както и ожесточена конкуренция между най-силните в бранша.

– Хотел, офис сграда? Какво? – замисли се Джиан Лу.

– По-голямо трябва да е. Може би е свързано с ландшафтите. Става въпрос за нещо, което би струвало десетки милиарди юани.

– Десетки милиарди! – удиви се той.

– Възможно ли е да поразпиташ наоколо? Трябва ми нещо, за което да се заловя, и то бързо. Искам да знам какви проекти биха могли да привлекат вниманието на чуждестранни строителни компании…

– Чуждестранни ли?

– Имам сигурни доказателства в тази насока – увери го тя.

– Ти спаси брат ми. Ще направя всичко, което е по силите ми – обеща Джиан Лу.

– Ала не искам да поемаш никакви рискове. Тези хора… Предполагаме, че са замесени в много сериозни престъпления – предупреди го тя.

– Вие ли?

– Аз и колегата ми – уточни Грейс.

– Все още ли си сгодена? – попита изведнъж той, а думите сякаш сами избягаха от устата му. В погледа му си личеше, че ако можеше, би върнал въпроса си обратно.

– Да – отговори тя и наведе глава.

– И този човек те чака цели шест години?

– Да. И ако трябва, ще чака още шестдесет.

– Засрамваш родителите си – укори я той.

– Така е.

– И защо?

– Точно ти ли ми задаваш този въпрос? – смръщи се Грейс, ала той отклони погледа си встрани.

– Ще поразпитам тук-там – обеща. – Животът на брат ми е дълг, който никога няма да мога да ти изплатя.

– Между нас няма дългове – каза Грейс, – само миналото ни.

Той замълча. Тя беше прекрачила границата.

– Как да се свържа с теб? – попита Джиан Лу.

Грейс му написа номера от айфона на Нокс.

– Не трябва да ми звъниш от твоя телефон. Купи си нова SIM карта, преди да ми се обадиш, така е най-безопасно – предупреди го тя.

Той кимна разбиращо.

– Загазила ли си?

– Просто вземам мерки. Ти също трябва да го направиш.

– Но все пак си дошла дотук на свой риск – досети се той.

– Страхувам се, че в момента и двамата сме изложени на риск. Действията ти трябва да бъдат изключително дискретни, Джиан. Трябва много да внимаваш. Не се доверявай на никого.

– А полицията?

– Дори и на тях.

– Можеш да останеш тук – предложи й той. – С мен.

При тези думи сърцето й едва не се пръсна от вълнение.

– Много мило от твоя страна, но за съжаление не става. Мнозина знаят за нас… Ако започнат да разпитват, ще ме търсят първо тук…

– Това лошо ли е?

– Страхувам се, че е опасно. Ако някой те попита, трябва много да внимаваш, Джиан. Недей да отричаш, че съм идвала. Кажи им, че си ме отпратил. Обясни им, че съм дошла от любов, а не по работа, и че си ми показал пътя…

– Никога не бих го направил! – възропта той.

– Не трябва по никакъв начин да привличаш вниманието им.

– Имам много доверени хора тук и доста приятели – каза той.

– Сигурна съм в това – отвърна Грейс, а в очите й напираха сълзи. – А сега трябва да си ходя…

– Дори не докосна чая си.

Тя протегна ръка и я сложи нежно върху неговата.

– И теб не съм докоснала.

Той не каза нищо, но позволи на ръката й да се задържи дълго. След малко обаче я отстрани внимателно и се облегна на стола си.

– Ако въобще съществува подобен огромен проект – каза той, – едва ли ще е повече от един. Ще го проверя.

– Внимавай.

Той стана от стола си и докато я изпращаше до вратата, Грейс някак си очакваше, че ще я спре. Заради това неловко се забави, докато обуваше обувките си и си търсеше чантата. Миг по-късно той вече затваряше входната врата зад гърба й, без дори да й каже довиждане.