Текст книги "Шанхайска афера"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 27 страниц)
След тези думи Праймър изгледа първо Дулич, а след това и Маргарт.
– Харесват ми жените, които умеят да разсъждават, докато са здраво стъпили на краката си – усмихна се Маргарт.
– По-добре здраво стъпила на краката си, отколкото по гръб – заяви Грейс.
За момент Праймър, изглежда, щеше да я порицае за думите й, но вместо това избухна в смях.
– Грейс е служила две години в армията на Народна република Китай. Това е една важна подробност, свързана с разузнаването, която всъщност я направи изключително подходяща за целите ни. Преминала е през обучение по разузнаване, ръкопашен бой, боравене с оръжие и комуникации – допълни Праймър и й се усмихна. – На работното й място можете да останете с впечатление, че тя е твърде пасивна и въздържана, но насаме ще видите, че е… да кажем, не толкова безобидна – завърши той.
– Добре дошли в нашия екип, госпожице Чу! – каза Маргарт.
– При следващата ни среща – поясни Грейс – имайте предвид, че трябва да се държим така, сякаш се виждаме за пръв път. Може би ще ви уведомят лично за оплакването, което ще подам, но ще трябва да заявите, че не сте в настроение да се занимавате с моите претенции, така че на мен да ми се наложи да положа усилия, за да стигна до вас.
– Разбрано.
Тя се изправи и двамата отново се здрависаха. Той задържа ръката й миг по-дълго от приетото, но Грейс не направи опит да се отдръпне, а внимателно наклони глава на една страна. И за миг изражението й се промени.
– За мен беше чест да се запознаем, сър – заяви тя вместо довиждане и отстъпи крачка назад, а той успя да вдъхне аромата на парфюма й с дъх на сандалово дърво и канела.
Грейс се усмихна и изчака Дулич да й отвори вратата, преди да си тръгне.
3.
16:05 часа
Бан Лунг, Камбоджа
Джон Нокс, целият изпохапан от комари и придружаван от местен водач и шофьор, бе прекарал последните девет дни в пътуване през джунглите на Камбоджа, за да купува сувенири. Багажното отделение на хъмвито88
Високопроходима многоцелева колесна машина (от англ. High Mobility Multipurpose Wheeled Vehicle, HMMWV). – Б.пр.
[Закрыть] му бе претъпкано до тавана с племенни изделия – предимно ръчно издълбани каменни съдинки и предмети от кован бронз. Беше прекарал последните два дни в националния парк Вирачи, откъдето минаваше най-прекият път до Бан Лунг.
Нокс се огледа в страничното огледало на ленд роувъра и слезе от колата. Сапунът му бе свършил преди три дни и беше доста брадясал, а тъмните косъмчета по бузите му подчертаваха искрящо сините му очи. Косата му беше сплъстена, а ризата лепнеше по гърба му от пот и засъхнал прахоляк. Прокара език по зъбите си, за да ги почисти от остатъците от ядки и стафиди, които беше ял по пътя през последните осемдесет километра, и отпи глътка топла вода от пластмасова бутилка.
Шофьорът говореше малко тайвански и това се оказа единственият език, на който можеха да комуникират.
– Разтоварвам кола? – попита той.
– Първо си намери стая – отговори Нокс и му подаде тлъста пачка банкноти с ясното съзнание, че човекът щеше да предпочете да си ги запази и да спи в колата. – Довечера ще разтовариш всичко в моя хотел. На сутринта ще го изпратим.
Селото представляваше странна смесица от стари бетонени блокове и схлупени колиби, издигнати на колове. Нокс се насочи към верандата на малкия хотел и редицата столове, разположени под вентилаторите с витла от плат, които се въртяха мудно в горещия ден. Очите му срещнаха погледа на някакъв човек, седнал на единия от столовете, и напуканите му сухи устни се разтегнаха в болезнена усмивка. Дейвид Дулич вдигна за поздрав запотената си бутилка с бира и махна към празния стол до себе си.
– Виж ти каква среща! – възкликна Нокс, докато изкачваше няколкото стъпала до верандата.
– Изглеждаш като пребит – посрещна го Дулич, бившият сержант от армията, който в сегашния си цивилен живот ръководеше транспортната фирма, наела Джон Нокс да превозва някои доставки от Кувейт до Ирак. Толкова рисковани превози носеха около 80 000 долара на месец и Нокс беше спестявал повечето от тях, за да може да покрива разходите по лечението на брат си у дома.
Двамата мъже се здрависаха и дружески се потупаха по гърбовете. Дулич направи знак на сервитьора да донесе още две бири, докато Нокс го гледаше изпитателно.
– Какво да ти кажа… Наминавах наблизо – усмихна се Дулич.
– Аха, сигурно е така, сержант – отвърна Нокс.
– Исках пръв да огледам глинените саксии, плетените килимчета, дървените флейти или каквото там друго си отмъкнал от нищо неподозиращите местни жители.
– Само Томи знаеше, че ще идвам в Бан Лунг – заяви Нокс. – Виждам, че си се възползвал от информацията.
През целия си живот Нокс винаги бе защитавал брат си Томи и бе отблъсквал честите шеги по негов адрес. Изрази от рода на „не е най-схватливият“, „не е от най-интелигентните“ и други подобни често стигаха до ушите на Нокс и юмрукът му бе разбил не една и две физиономии заради тях.
Брат му имаше пристъпи на епилепсия, която можеше да бъде контролирана с лекарства, а освен това често страдаше от мигрена и имаше изразени трудности в ученето. При правилно наблюдение и подкрепа Томи можеше да работи като бизнес партньор на Нокс, а и момчето имаше забележителни умения в областта на математиката и компютрите. Често изумяваше околните с бързото си смятане и обработка на информацията, въпреки че бе социално незрял за възрастта си. Томи беше на тридесет и една. Братът на Нокс бе единствената абсолютна величина в живота му. Двамата бяха много близки и ги свързваха общият портфейл, кръвта и Skype.
– Томи звучеше чудесно – невъзмутимо каза Дулич. – Разказа ми, че в момента се занимавал с онлайн продажби, и доколкото разбрах, се справя доста добре.
Бирите им пристигнаха и тъй като беше много изморен, гладен и жаден, Нокс трябваше да внимава да не изгълта наведнъж изстудената напитка. Като се има предвид в чия компания се намираше, трябваше да запази съзнанието си чисто и с мъка си наложи да отпие само малка глътка.
Дулич го изгледа изпитателно. Погледът му бе режещ и сякаш проникваше направо в мозъка.
– Не се интересувам… – заяви Нокс, а устните му отново твърде бързо срещнаха гърлото на бутилката.
Не му трябваше кой знае колко проницателност, за да разбере каква беше играта – вече неведнъж бе отказвал на Дулич да се включи в цивилните конвои към Афганистан. Осъзнаваше какъв късмет бе извадил да се измъкне невредим от Кувейт. Останалите, към които се числеше и Дулич, се бяха отървали с наранявания, които едва не им бяха коствали живота. Сега двамата с Томи си имаха добър бизнес и при условие че родителите им отдавна не бяха на този свят, беше важно Нокс да остане жив и да следи за развитието на общата им работа. Освен това беше важно да не оставя Томи без наблюдение и подкрепа, а това струваше доста пари и старание.
Засега нещата вървяха прилично. Не можеше да се каже, че са идеални, но бизнесът им беше добър и без съмнение човекът, седнал срещу него, вече беше направил проверка на кредитните му сметки. Дулич бе твърде прилежен, щом ставаше въпрос за подобни неща. Без съмнение той вече бе запознат с желанието на Нокс да открие специален фонд, от който да покрива медицинските разходи на брат си. Знаеше също, че двамата се движат по ръба на бръснача и че лекарите постоянно искаха повече пари. Скапана работа.
Дулич му показа снимките на двамата похитени и му разказа на дълго и на широко за отвличане в Китай, при което се споменаваше името на някой си Едуард Лу.
– Бях назначил човек, който да следи Лу, но той също беше заловен. Взеха го за заложник заедно с него. Беше Данър. – Дулич разгърна ксерокопираната бележка с искането за откуп и я подаде на Нокс. – Това пристигна в офиса на една строителна фирма като част от обедните пратки до изпълнителния директор. Името му е Маргарт, а строителната компания се казва „Бертолд“.
Нокс погледна бегло бележката и отново се обърна към Дулич.
– Не се интересувам – излъга той, – независимо какво или колко ще ми предложиш.
– Заедно с бележката са му били предадени и клечки памук с ДНК проби и една снимка. Трябва ни база за сравнение.
– ДНК-то на Дани ли? – попита Нокс.
– Да.
– Опитай да се свържеш с Пеги.
– Гледаме да не замесваме съпругите, докато не сме съвсем сигурни – отвърна Дулич.
– Това честа практика ли е? – попита Нокс. – Имам предвид изпращането на проби с ДНК.
– Не. На нас поне ни се случва за пръв път.
– Значи са младежи – заключи Нокс.
– Да, така е…
– Спомена, че имате и снимка – припомни Нокс.
– Ти чувал ли си за „Фотошоп“? Трябва ни ДНК проба. Това е Данър.
– Тогава не мога да ви помогна.
– Това е Шанхай – продължи Дулич в опит да обясни ситуацията, – а ти нали работиш извън Шанхай?
– Понякога.
– Но имаш шест пътувания дотам само за последните четиринадесет месеца – продължи Дулич.
Нокс го изгледа преценяващо за момент и реши, че новото назначение на Дулич му дава достъп до твърде много информация.
– Харесвам Китай – заяви той.
За повечето хора на пръв поглед Нокс приличаше на номад по душа, но много малко от тях бяха запознати в действителност с това, което правеше. Когато не му се налагаше покрай търговията да живее на палатка в някое затънтено село, обикновено хотелите и мотелите бяха негов дом. У дома, в Детройт, Томи беше този, който се занимаваше с управлението на фирмата им за онлайн продажби, без да подозира, че идващите в къщата им хора бяха всъщност платени домашни помощници, наети от Нокс да го наблюдават и обслужват, докато той работеше като снабдител и обикаляше надлъж и нашир по света – в Азия, от Средния изток до Източен Китай и от Южна Америка до Източна Европа.
След смъртта на баща им преди три години Нокс бе получил пълно попечителство и носеше отговорност за Томи. Беше изоставил високоплатената си и високорискова работа и бе започнал да ръководи търговска фирма, като постепенно бе успял да привлече и брат си в това. Засега двамата се справяха добре.
– Какво ще кажеш за искането за откуп? – попита Дулич.
Нокс огледа копието по-внимателно.
– Писано е с лявата ръка и пишещият е на не повече от тридесет.
– По какво съдиш за това? – заинтригува се Дулич.
– Писането на китайски с опростени йероглифи е започнало около 1920-а година, но се е наложило масово едва към средата на петдесетте и през шестдесетте. Този йероглиф – посочи Нокс и очерта знака с върха на пръста си – е променен по-скоро и са започнали да го преподават в училищата едва в края на осемдесетте. По това съдя за вероятната възраст на този, който го е писал. Колкото до калиграфията, по начина на изписване на опашките си личи, че е правено с лявата ръка. Това с мастило ли е писано, или с молив?
– С молив.
– По това как са свързани отделните линии и удебеляването им предполагам, че моливът е бил механичен. Срещат се доста често в Китай, но може би пишещият вероятно работи като чертожник или инженер, или пък се занимава с броене и засичане на сметки. Колкото до датата – осми, изписана е с арабска цифра, а не с китайския символ. Интересно защо не е написана на китайски? – Нокс плъзна листа обратно по масата към Дулич. – Но ти вече знаеше всичко това.
– Не всичко… Трябваш ми, Нокс. Данър има нужда от теб. Търсим негов косъм, някоя стара негова самобръсначка, каквото и да е, от което може да се извлече ДНК за разпознаването му.
Когато за пръв път се запозна с Дулич в Кувейт, Нокс първоначално реши, че е от типа мъже, които си падат единствено по вкусното хапване и четат само съдържанието на шампоаните в банята, докато седят на тоалетната чиния. Но с времето Нокс откри, че той е далеч по-интелигентен и с доста по-широки интереси, отколкото изглеждаше. Сега Дулич разполагаше с ресурсите на голямата охранителна компания „Ръдърфорд Риск“, а фирми като тази работеха подобно на частно ЦРУ или АНС99
Агенция за национална сигурност. – Б.пр.
[Закрыть]. Нокс добре знаеше, че не трябва да се замесва с техните операции.
– Виждам поне двама замесени в това – каза Нокс.
– В качеството му на консултант на „Бертолд Груп“ – продължи Дулич – основната работа на Лу е била да поощрява определени лица и компании, свързани със строителството.
– Имаш предвид, че е плащал подкупи?
– Да – сви рамене Дулич. – Известно е, че е имал тефтери със записи за тези конфиденциални плащания. Едната версия е, че някой от конкурентните на „Бертолд Груп“ фирми е разбрал колко ценен кадър е Лу и го е отвлякъл. Другата е…
– Виж, чувствам се ужасно заради Дани… – прекъсна го Нокс. – Така е. Но успях да уредя Томи добре и не мога да си позволя да изляза от бизнеса ни дори и за малко. Съжалявам.
– Ти си обучен войник от спецчастите на ОСБ. Аз съм платил, за да станеш такъв.
Малко бяха цивилните лица, допускани до обучение в програмата „Оцеляване, Съпротива, Бягство“. Преди много време Дулич бе осигурил на Нокс и шестима други мъже да преминат през обучението в ОСБ, както и през школата на ФБР в Куантико, откъдето Нокс притежаваше уникални за цивилен гражданин умения и квалификация.
– Знаеш, че има и много други, преминали през програмата ОСБ, включително и момчета от военновъздушните сили. Защо не наемеш някого от тях?
– Те не се занимават със задачи в Шанхай – прекъсна го Дулич. – А в случая говорим за Клейт Данър, човече. Може би все пак съм те преценил погрешно.
– Вероятно е така… – въздъхна Нокс и отмести поглед.
– Виждал ли си някога какво представлява китайски затвор? – попита Дулич.
– Стига, това е под нивото ти! – възпротиви се Нокс.
– Ако китайската полиция залови Данър, той ще отиде точно в такъв затвор. Завинаги! Знаеш какви са законите. Ще го осъдят като шпионин. Трябва да го измъкнем, и то бързо.
– А ако прецакам нещата, мен ще ме чака същото – заяви Нокс. – Аз се грижа за Томи. Няма начин да се съглася.
– Внедрили сме една жена в Шанхай, тя е счетоводител и е познавала заложника лично. Ще се преструва на новоназначена служителка на „Бертолд Груп“ и ще прегледа счетоводната документация заедно с теб. Тя може да ти превежда, ако имаш нужда. Надяваме се, че документите ще ни помогнат да стигнем до похитителите навреме, а междувременно ние ще подготвим всичко необходимо за уговарянето на откупа и размяната на заложниците.
– Доста е опасно така да се играе и за двете страни – отбеляза Нокс.
– Прав си, но ти какво би направил? Ако „Триад“ са отвлекли Лу и Данър, какво мислиш, че биха сторили на американеца веднага щом получат откупа?
– Недей да ме замесваш в това.
– В случая не става въпрос за теб, а за Данър. Грози го затвор или смърт. Знаеш, че не бих те помолил за помощ, ако нещата стояха по друг начин.
– Друг път не би ме помолил! – поклати глава Нокс.
– Виж, ти имаш достоверна причина да влезеш в Шанхай. Можеш да го направиш така, сякаш пътуваш по работа. Ще се срещнеш с жената, ще й помогнеш да намерите сметките на Лу. Междувременно ние ще те снабдяваме с каквото можем, а ако успееш да се докопаш до Данър, ще трябва да го измъкнеш.
– Ами ако аз самият не мога да се измъкна? – гневно попита Нокс и в същия миг осъзна, че изречението неочаквано се беше изплъзнало от устата му. – Какво ще стане с Томи тогава?
– Ще изплатим възнаграждението ти на него – отвърна Дулич, съзнавайки, че е постигнал напредък. – Дори ще го удвоим. При всички случаи ще се бръкнем дълбоко в джобовете.
– Всичко това не ми харесва – каза Нокс.
– Томи спомена, че ти било скучно.
– Томи обича да говори твърде много. Стига вече с евтините номера.
– Знаеш ли какво си мисля? – попита Дулич.
– Не си спомням да съм те питал – отвърна Нокс.
– Веднъж каза, че всичко се е променило, след като ме измъкна от онзи камион. Помниш ли?
– Да. Горе-долу по същото време реших да не ходя в Афганистан и да прекратя с този бизнес – отвърна Нокс.
– Пеги е бременна в осмия месец с второто им дете – заговори Дулич за съпругата на Данър. – Изпадна в истерия, когато й съобщих, че е изчезнал. В момента е в Хюстън и й е забранено да лети.
По дяволите! Защо Нокс не знаеше за бременността й? Би трябвало да поддържа по-добра връзка с приятелите си.
– В момента не мога да изпратя нито един от нашите хора в Шанхай – продължи Дулич. – Официално запитахме дали някой от служителите ни не е изчезнал. Сега Имиграционните ще следят внимателно всеки, влизащ в страната, но тъй като ти често пътуваш дотам по работа, ще имаш възможност да влезеш със собствения си паспорт, все едно за пореден път ще се занимаваш с търговия. Ще се срещнеш с жената и заедно ще намерите счетоводните книги, както и Лу и Данър.
– Не се занимавам с наглеждане на момиченца… – отвърна язвително Нокс.
– Няма и да ти се наложи. Тя е бивш военен, много е умна, а освен това изглежда страхотно.
– Тъпо, много е тъпо… – ядосано въздъхна Нокс.
– Трябва да тръгнем тази нощ. – Дулич погледна часовника си и добави: – По-точно – след час и половина.
Нокс забарабани с пръсти по ратановата масичка и попита:
– А какво ще стане, ако го убият?
– Тогава с теб ще изсипем божия гняв върху тях, без значение какво ще ни струва.
Нокс се изправи бавно и се протегна.
– Ще имам ли време да се изкъпя? – попита той.
– Господи – засмя се Дулич, – искрено се надявам да имаш.
4.
17:00 часа
квартал Хуанпу
Шанхай
Чакалнята в Шанхайското обществено бюро по сигурността, по-известно като полицейското управление на улица „Гуандон“, представляваше сива стая с луминесцентни лампи, изпълнена с тежък мирис на цигарен дим. Постери, обясняващи опасността от птичи грип, бяха окачени по стените. Снимката на „полицая на месеца“ не беше сменяна от юни насам. Над вратата жужеше и припукваше неонов унищожител на насекоми.
Шен Деши, едър широкоплещест китаец, обикаляше нервно напред-назад из чакалнята. Мъжът беше с късо подстригана черна коса, тънки устни и сплеснат нос, който явно беше чупен преди. На врата си имаше златен ланец, носеше черно кожено яке и смъкнати наполовина тъмни очила, които прикриваха недоверчивия му поглед.
Той за пореден път отиде да даде данните си на секретарката, която работеше усилено, за да прикрие притеснението си. Народната въоръжена полиция се ползваше с най-висок ранг и уважение сред всички държавни институции. Като част от въоръжените отряди на военните и полицейските бюра, офицерите от НВП имаха право да носят скрито оръжие и да го използват по своя преценка. Офицерите от елитните полицейски части носеха прозвището Желязна ръка.
Шен Деши опря лакти в ръба на издигнатата преграда пред бюрото на секретарката. Пръстите му бяха широки, кокалести и странно извити – явно всеки един бе чупен поне по веднъж.
– С какво мога да ви помогна? – попита го тя на шанхайски, за да провери произхода му.
– Казвам се Шен Деши – отвърна той също на шанхайски диалект. – Искам да говоря с най-главния дежурен офицер, и то веднага.
Секретарката погледна към телефона, но явно размисли и каза:
– Един момент, моля.
Шен Деши седна на свободното място между две жени, които чакаха на редицата столове до стената. Огледа по-младата от глава до пети и леко й се усмихна, след което впери поглед право напред, сякаш беше съвсем сам в помещението.
Секретарката се върна, придружена от слаб мъж в униформа на капитан. Беше около петдесетгодишен, с хлътнали страни и носеше евтини очила.
– Офицер Шен – каза той, – насам, моля.
В малкия офис на капитана Шен Деши поизтупа ненужно прашинките от стола за посетители, преди да седне.
– Посещението ви е чест за нас – поласка го капитанът.
Двамата си размениха визитки, като си ги подадоха по церемониален начин – с леко кимване.
– Уверявам ви, че честта е изцяло моя – отвърна Шен Деши по приетия маниер, като от тона му пролича, че няма търпение да приключат с формалностите.
– Да ви предложа ли чай?
– За мен е удоволствие, но не желая да притеснявам нито вас, нито персонала ви – отвърна Шен.
– Уверявам ви, че за нас това не представлява притеснение – отвърна капитанът, включи интеркома и поръча чай.
Двамата не си казаха нищо повече цели пет минути, докато не им донесоха чая.
Шен Деши прие чашата и веднага побърза да я остави настрана.
– Благодаря ви – каза той.
– За мен е удоволствие – процеди през зъби капитанът.
– Трябва ми всичко, което имате за отрязаната ръка, която сте извадили от река Яндзъ. Не искам да криете нищо – заяви той, облегна се на стола си и погледна към димящата чаша чай, но не посегна да я вземе. – Чакам!
Капитанът натисна повторно копчето на интеркома, за да поиска всички доказателства и документацията по случая.
– Доста необичаен случай… – започна колебливо той.
Шен Деши го удостои единствено с неодобрителен поглед.
– Разбира се, при работата си сме следвали всички законови процедури – продължи капитанът.
– Това означава, че ще мога да напиша чудесен доклад – рече Шен.
Капитанът преглътна мъчително.
– Подобни открития следва да се докладват незабавно – додаде Шен.
– Боклукчиите, които ровят в устието на Яндзъ, редовно намират мъртви тела – докладва капитанът. – Но повечето са на моряци, загинали при инциденти.
– Разбира се – съгласи се Шен Деши. В едно утопично общество не се гледа с добро око на самоубийците.
– Не знаех по какъв начин да докладвам за тази отрязана ръка – внимателно продължи капитанът. – Наличието й предполага извършено тежко престъпление или инцидент, но вероятно това е станало някъде нагоре по течението, в далечната част на Шанхай.
– Ситуацията е сложна – съгласи се Шен Деши, въпреки че погледът му говореше друго.
– Проверих докладите – продължи капитанът.
– Разбира се.
– Но не намерих нищо, което би могло да има връзка.
– Сигурен съм в това – отвърна Шен Деши. – Министерството се интересува от тази ръка… – Той имаше предвид Министерството на държавната сигурност, разузнавателната агенция на Китай. – Бързото разрешаване на разследването по този случай би било от полза за всички.
– Цялото ми внимание е насочено към това – увери го капитанът.
– Смятаме, че придвижването на определени членове от екипа на една американска филмова продукция в страната може да има нещо общо с това.
– Така ли?
– Да предположим, че вероятно са се отклонили от параметрите, заложени изрично във визите им. Министерството иска да знае къде са ходили и което е по-важно – защо.
– Визите им може да се прекратят…
– Възможно е – заяви Шен Деши, а в погледа му се четеше предупреждение към капитана да внимава с предположенията си.
Няколко минути изтекоха в пълно мълчание. Капитанът се опита да направи комплимент на госта си за доброто име. Шен на китайски означаваше „неотстъпен“, а Деши – „благороден“. В комбинация двете звучаха впечатляващо. И очевидно гарантираха много късмет.
Шен Деши пропусна да изтъкне, че името на капитана всъщност бе безлично, а звученето на фамилията му много наподобяваше числото пет, което носеше лош късмет.
Капитанът се пресегна за телефона, когато на вратата се почука и в кабинета влезе униформен офицер с прозрачен найлонов плик, в който се намираха отрязаната ръка и купчина снимки и документи.
– Съхранявахме я при постоянна температура от два градуса – обясни капитанът.
Шен Деши я огледа през найлона и я върна на офицера. Посъветва го да продължават да я държат замразена. След това се зае да изучава снимките, листа с частичните отпечатъци от пръсти и съпътстващите документи.
– А пръстенът? – попита той накрая.
– От Държавния университет в Оклахома е – отвърна капитанът.
– Виждате ли? – Шен Деши изгледа изпитателно полицая. – Не е толкова трудно да се досетите, че е американец, ала това не е записано никъде – продължи той, подразнен от факта, че капитанът бе пропуснал да отбележи и да докладва, че вероятно става въпрос за мъртъв чужденец.
Капитанът побърза да се защити:
– Възнамерявахме да приключим с предварителното разследване и едва след това да се обърнем към началниците си.
– Да, разбира се.
– Вижте третия документ – продължи той, – изпратили сме копия от него в Министерството и очакваме отговор.
– Добре сте се подсигурили! – отвърна Шен Деши с рязък тон, едва успявайки да сдържи гнева си. – Вижда се, че ръката е била отрязана чисто от китката, а това означава, че или някъде тук се разхожда еднорък американец, който си търси пръстена от училище, или е мъртъв. Убит е и накълцан на китайска територия, а частите от тялото му се носят из Яндзъ. Вероятно останалото от него отдавна е изчезнало. При всички случаи трябва да се уведомят американците.
– Веднага! – с готовност отвърна капитанът.
– И всички доказателства трябва да им бъдат предоставени – продължи Шен Деши.
– Ще се погрижа лично за това, сам ще се обадя в посолството. Тутакси… – Капитанът посегна към телефона.
– Не в посолството! – спря го Шен Деши, вече истински вбесен. – Идиотското ви държание е срам за всички ни!
Капитанът се отдръпна, объркан. Това беше една от най-големите обиди, които човек можеше да изрече. Обхвана го срам и притеснение за кариерата му.
– Нека да помисля за момент – каза Шен Деши, взе чашата и отпи. – Хубав чай, благодаря ви… – добави с изненадващо спокоен тон.
– Удоволствието е мое – отвърна капитанът, който бавно започваше да се поти от напрежение.
– Най-добре ще е да предоставите доказателствата в Американското консулство тук, в Шанхай – каза Шен Деши. – Ще трябва да им се обадите.
– Много се извинявам, уважаеми господин Шен, но няма ли да е по-бързо… – несигурно започна капитанът.
– По-бързо – да. Именно в това е смисълът. Ще отнеме известно време на Консулството, докато определят с какво точно си имат работа, а това време ми е нужно, за да проведа моето разследване и да бъда с една крачка пред тях. Трябва да мога да отговоря на очевидните въпроси, които ще искат да ни зададат. Вие междувременно ще направите дискретни проучвания дали от някой квартал не са докладвали за нападение, убийство или изчезване на чужденец.
– Веднага! – с готовност се съгласи капитанът.
– Ще ми трябват копия на всички документи.
– Незабавно.
– Не трябва да се срамим пред американците, това ще означава лош късмет за нас.
– Ще се обадя, където е необходимо.
– И по-дискретно.
– Без излишен шум, обещавам. Ще предам информацията на един от служителите на ниско ниво, когото познавам в Консулството, но няма веднага да им даваме всички доказателства, не и докато не ги поискат официално. Това може да ви спечели поне още един ден.
– Добре разсъждавате, капитане. Все още има шанс да поправите грешките, които несъмнено са допуснати от някого от подчинените ви.
– Толкова сте благороден! – засия капитанът.
– Може би – отвърна Шен Деши с кисела усмивка. – А дисциплината е нужна, за да се зададе правилният тон на работа.