Текст книги "Шанхайска афера"

27.

17:07 часа

квартал Хуанпу

Вдясно от третия вход към метростанцията на улица „Нанджинг Лу“ имаше огромна метална врата, облепена с плакати на музикални банди и реклами на американски производители на китари и микрофони, и постери на местни рок групи. Входът не беше обозначен по никакъв начин, но мястото бе открито и лесно за наблюдение.

Грейс почука и отвътре й отвори плешив мъж на средна възраст с проницателен поглед. Иззад него долиташе приглушена какофония от хеви метъл и рокендрол, изпълнявани крайно фалшиво. Мъжът я разпозна – беше я виждал и по-рано, когато двамата с Нокс бяха наемали стая за репетиции. Той отвори тежката метална врата и я пусна да влезе в тесния коридор със спускащо се надолу стълбище.

Грейс се озова на осемнадесет метра под земята, в широк коридор, който водеше към редица врати, окачени на масивни панти. Светлината от луминесцентните лампи над главата й примигваше в такт с пулсиращите музикални звуци, идващи иззад вратите. Свиреха не една, а поне три различни групи, и то едновременно.

Намираше се в едно от дузината бомбени убежища, построени от Мао, за да приютят населението на града и армията му при военно нападение над Шанхай. Спомените от японската окупация и убийствата по време на военния режим така и не бяха заглъхнали, те никога нямаше да напуснат съзнанието на китайците. В момента част от бункерите бяха превърнати в музеи, а други, като този, бяха станали жертва на комерсиализацията, превръщайки се в места за репетиции на бъдещи рок звезди.

Грейс стигна до бункер 4 и отвори още една метална врата; влезе и я прихлопна след себе си. Стаята миришеше лошо на пот, цигарен дим и пица. По сивите циментови стени бе залепена изолационна пяна, а по пода си личаха останките от стар мокет. От стените стърчаха кабели и контакти, а от тавана висяха две бледи луминесцентни лампи.

„Докъде съм стигнала“, помисли си тя – да се крие под земята като някакво животно. Бе принудена да лъже и да дава подкупи, за да се добере до тази тясна стая, и всичко това заради многото други лъжи и подкупи. „Злото ражда само зло“, спомни си поговорката тя. Изведнъж усети как я обзема смесица от чувства – мъка, гняв, ярост… Шок от натрупания по време на неуспешната акция адреналин и безсилие от факта, че бе обиколила половината град с пътна чанта, натъпкана с вестници. Как ли щеше това да се отрази на Нокс и на неговите усилия да освободи заложниците?

Мокра и разтреперана, Грейс погледна към затворената врата и за миг се зачуди дали Нокс щеше да дойде, или това, че бе изгубила парите, означаваше, че изцяло е провалила мисията!

17:26 часа

Нокс заведе Лу и Данър при подземните зали за репетиции, където Грейс трябваше да се погрижи за Данър, докато наблюдава внимателно и предателя Едуард Лу.

Грейс и Нокс си размениха само няколко думи. Погледът, с който тя го посрещна, когато пристигна пред вратата на бункера, му каза всичко – Грейс знаеше за Едуард… Нокс остана изумен от този факт. Не можеше да си обясни откъде бе разбрала, но съвсем ясно видя, че не се изненада при вида на вързаните ръце на Лу, а и самата тя го сграбчи грубо за раменете и го завлече в помещението.

– За това по-късно… – каза Нокс, потупвайки пътната чанта, в която имаше сто хиляди долара.

– Къде отиваш? – извика тя след него.

– Ако държиш девет десети от нещо, то е твое – отвърна той и излезе.

Нокс влезе в мюсюлманския квартал, облечен в светлосин гащеризон, каквито носеха градските метачи и събирачите на смет. Носеше пътна чанта „Найк“, а лицето му беше умело скрито от козирката на ниско нахлупената шапка и от безличната бяла стерилна маска, каквато мнозина носеха, за да се предпазват от градския прахоляк и смог.

Само пътната чанта изглеждаше някак не на място, преметната през рамото на уличен метач, но все пак беше началото на почивните дни около Националния празник и никой не обръщаше внимание на такива детайли…

На път за апартамента на монголеца прекоси тясната и разкаляна от дъжда уличка. Все още предстоеше тайфунът да се разрази с пълна сила. Много по-малко се тревожеше за монголеца, отколкото за полицията или за другите, на които вероятно Козловски вече го беше предал, тъй като знаеше, че всеки момент можеше да се озове под гумите на някой автобус – ей така, в знак на отмъщение…

Беше съобщил на Козловски адреса на монголеца в замяна на възможността да напусне страната. На Данър бе разказал подробностите на свръзката, в случай че не успееше да стигне жив до бомбоубежището. Последното парче от пъзела обаче си струваше риска – ако можеха да прехвърлят отговорността за отвличането и получаването на откупа върху монголеца, то нито той, нито Грейс, нито дори Едуард Лу щяха да бъдат обвинени, че са били замесени в това. А и Козловски, изглежда, бе единственият човек с достатъчно власт, за да измъкне Дулич от страната невредим.

Тръгна по-бързо по уличката, усещайки нечий поглед в тила си. Счупи върха на джобното си ножче, докато бърникаше в ключалката на монголеца, но успя да отвори вратата, без видимо да й навреди. Заключи след себе си и набързо отвори подвижния панел в стената, където се криеха видеокамерата и китайската валута, които бе видял преди. Извади диска от камерата, тъй като той беше доказателство, което можеше да му свърши добра работа, и напъха в джобовете си четири пачки от по 10 000 юана – достатъчно, за да си купи някоя и друга услуга…

Мястото беше прекалено тясно, за да побере пълната чанта, и на Нокс не му оставаше друго, освен да отдели малко време, за да разопакова доларите и да натъпче пачките в свободното пространство в нишата. Щом приключи, стената изглеждаше така, сякаш бе облицована с изолация от стодоларови банкноти. Нокс натъпка и празната чанта в едно от празните пространства, така че отвън всичко изглеждаше чисто и подредено.

Тъкмо завинтваше обратно капака на подвижния панел в стената, когато чу стъпки по алеята отвън. Приближиха се и спряха пред вратата на стаята.

Нокс грабна чифт чорапи и набързо забърса мокрите следи от обувки по пода, които водеха към панела в стената. Въпреки всичко монголецът не трябваше да намери парите преди полицията. Ключалката изтрака от превъртащия се в нея ключ. Нокс отвори едно чекмедже на скрина и разбърка съдържанието му, така че да изглежда все едно бе тършувал из квартирата.

Вратата се отвори и дъждът нахлу в тясното помещение заедно с монголеца. Мъжът носеше нож, но щом влезе, го прибра в джоба си.

Нокс уви стегнато около лявата си ръка една тениска, която намери в чекмеджето.

– Знаеш ли защо съм тук? – попита Нокс на мандарински.

– Май искаш да преговаряме – предположи монголецът. – Обаче нямаш нищо, което да искам… Освен живота ти, разбира се. Него ще го прекратя, и то мъчително – завърши той.

– Имам Едуард Лу и сметките му – изстреля Нокс.

– Не ми се вярва.

– Мога да му звънна – увери го той.

– Защо ми е да плащам за нещо, което мога да си взема така или иначе? – попита монголецът.

– Защото не знаеш къде е – отвърна Нокс.

– О, да, но след малко ще знам. В противен случай ти ще си мъртъв. Каквото и да стане, мен все ме устройва. Ти си голям трън в задника, чужденецо. С радост ще се отърва от теб, щом така искаш – заплаши го той.

– Ще убиеш и него – каза Нокс.

Монголецът се засмя злобно и сви рамене.

– Но не и преди да си взел сметките му – допълни Нокс.

– Бил си по-малко глупав, отколкото си мислех, макар че очите ти не са дръпнати – подкачи го монголецът.

Нокс не каза нищо, когато другият съвсем спокойно и преднамерено бавно пристъпи, за да затвори и да заключи входната врата. Мъжът явно разбираше от стратегия и така и не се доближи до Нокс, а вместо това блокира единствения изход навън. Сега американецът трябваше да пристъпи към него, а това даваше на монголеца значително предимство.

Нокс отстъпи крачка назад, тъй като човек с ръста на противника му сигурно имаше доста голям обхват. Стаята изведнъж стана ужасно тясна.

– Имаме общи интереси – започна Нокс. – Ти искаш Лу мъртъв. Аз искам Лу извън страната, и то тази вечер, ако е възможно.

– Ти ми докара много проблеми – повиши глас монголецът.

– Преувеличаваш. Аз съм сам срещу всички.

Монголецът го изгледа недоверчиво.

– Сметките ти ме забавляват – каза той. – Последно при фризьорския салон преброих четирима, а петият е онзи, който влезе в болница заради глупавата ти размяна.

– Ти го вкара в болницата – отвърна Нокс. – Задължен съм ти за това.

– Тук съм – предизвика го монголецът.

Нокс реагира светкавично, парирайки с лявата си ръка острието, което проблесна пред него. Едрият мъжага беше извадил сгъваемия нож. Нокс го блъсна с рамо и го повали на земята. Ножът изсвистя край него и одраска бузата му. Успя да блокира втория удар, но острието поряза ръката му.

Последва меле от юмруци и ритници, сред които проблясваше острието на ножа. И двамата бяха силни противници – Нокс бе по-бърз и пъргав, но монголецът бе по-силен физически.

Нокс и преди се беше борил с такива мъже и при всеки удобен случай бе приемал предизвикателството да се бие с тях, но рядко му се случваше да бъде победен. Просто знаеше къде да стовари юмрука си, за да бъде ударът ефективен и да постигне успех. Монголецът би очаквал юмрук в челюстта – всички борци очакваха точно това и правеха всичко възможно, за да го предотвратят. Но ако удареше в такава масивна челюст, Нокс рискуваше да си счупи пръстите, а при това най-много да му счупеше няколко зъба. Стратегията му в този бой трябваше да бъде като при игра на шах: трябваше да се насочи към корема и слабините, да се опита да накара мъжа да смъкне ръцете си в защита, да открие челюстта му и да се опита да нанесе силен удар в гърдите и сърцето. Не можеш да спреш устремил се към теб камион, като му разбиеш предното стъкло или пък му спукаш гумите – трябва да спреш двигателя му.

Подобно на колегите си полицаи, монголецът също бе добре трениран борец, но Нокс имаше предимството да знае това. Противникът му беше и толкова едър, че сигурно имаше навика да размята хората наоколо като парцалени кукли…

Блокирайки изхода обаче, монголецът сам се беше затворил в капан – беше се заклещил между въжетата в ъгъла на ринга. Нокс максимално се възползва от това – забиваше юмруци, отскачаше ловко назад и се опитваше да го предизвика да се приближи към средата на стаята, където имаше повече пространство. Онзи отвърна с още няколко яростни замахвания на ножа, които доведоха до още две рани по ръцете на Нокс.

Американецът обаче успя да го удари отстрани на кръста. Сигурно болеше. Лицето на монголеца почервеня и той се наведе напред, неспособен да се задържи изправен. След такъв удар в бъбреците сигурно щеше да пикае кръв. Замахна отново с ножа, този път малко по-неуверено, тъй като болката все още не му даваше да си поеме дъх.

Нокс се възползва от ситуацията и заби юмрук ниско в ребрата му. Усети как костите изпукаха под кокалчетата му.

Монголецът изрева и Нокс разбра, че ударът му беше уцелил точното място. Беше успял да го разконцентрира, а разконцентрираният боец бе изгубен. Нокс отправи трето кроше ниско в корема на монголеца, малко над долната част на срамната кост. Монголецът бе осъзнал колко уязвим е, когато е приведен така, и изведнъж рязко се изправи. Това обаче даде на Нокс очаквания достъп до гърдите му. Той скочи напред, рискувайки да попадне твърде близо, и стовари юмрука си право в сърцето му с такава сила, сякаш ръката му щеше да излезе през гърба.

Монголецът прибели очи, когато сърцето му излезе от ритъм, и се свлече на пода, останал без дъх…

Нокс взе мобилния му телефон, но подхвърли личната му карта, за да можеше полицията да я намери. Излезе и затвори вратата след себе си. Опита се да побегне, но беше твърде изтощен. Кръстоса ръце пред гърдите си, за да скрие кръвта по тях, и пое бързо напред.

След малко написа съобщение на Козловски, но го прие като признак на слабост. Обещанието обаче си беше обещание, а и Нокс се нуждаеше от връзките му, за да измъкне Дулич.

„Камерата е твоя“, написа му той.

17:30 часа

Шен Деши забеляза, че чужденецът все още носеше същите сини дрехи на уличен работник, с които бе отишъл до мястото. Сега мъжът излезе от уличката и побърза да се смеси с тълпата.

Беше го забелязал на влизане, и то не заради гащеризона на уличен метач, а заради походката му. Шанхайските работници обикновено се влачеха мудно, привели уморените си тела. Този мъж обаче имаше жива и пружинираща походка.

Шен съзнаваше важността на информаторите си; знаеше и че този мъж бе важен за Козловски. Полицията и тайните служби се избиваха да се доберат до такъв информатор. Този wai guo ren отговаряше на описанието на мъжа, когото търсеха. Ако успееха да го закопчаят, това би означавало успех за всички „железни ръце“, а и самият Шен щеше доста да се издигне в очите на началниците си. За съжаление обаче връзките на неговия отдел с американците изключваха всякакви арести. Беше дал дума, че няма да направи нищо, преди да му се обадят, затова така и не помръдна.

Минути по-късно Шен получи така дългоочакваното обаждане от Козловски и веднага извади визитната картичка на полицейския инспектор, за да му позвъни и да му предаде чутото. Докладва, че е видял търсения wai guo ren и даде информация между кои пресечки се намира.

– Щом го заловите, държа да получа всяка информация, която заподозреният ви предаде – наблегна на думите Шен.

– Да, разбира се, сър. Всяка информация ще ви бъде съобщена своевременно – отговори капитанът с боязлив тон, сякаш бе получил втори шанс за живот.

Любимото житейско кредо на инспектор Шен Деши бе: „Защо да вършиш черната работа, когато друг може да я свърши вместо теб“. Щеше да остави притеснения капитан да изтръгне истината от чужденеца с бой и нямаше да си цапа ръцете с кръв.

Сега тръгна с преднамерено бърза крачка по тясната уличка, водеща към жилището на монголеца. Така и не си помисли дали да почука, преди да влезе – просто изрита ключалката с тежката си обувка и вратата отхвръкна навътре.

Монголецът седеше на края на постелката на пода, която му служеше и за легло. Изправи виновно глава и вдигна ръце в защитна поза, но си личеше, че е смазан. Шен го прочете в погледа му.

– „Специални служби“ – представи се той бавно на мандарински. – Разбираш ли? – Извади служебната си карта. – Ако посмееш да ме нападнеш…

Монголецът изпъна десния си крак и се опита да го препъне, но Шен реагира светкавично и го парира също с крак. След това скочи, изблъска монголеца по гръб, притисна с коляно слабините му и заби върха на ножа в дланта му. Със свободната си ръка хвана поваления противник за гърлото и процеди:

– Ако се опиташ да ме нападнеш, ще те обвинят в такива неща, че ще изгниеш в затвора, ти, мръсно монголско лайно! Разбра ли?

Монголецът изръмжа.

Шен усети как с яростта силите на поваления мъж се възвръщаха.

Обърна го по корем и закопча с белезници ръцете му зад гърба.

– Ако много шаваш – предупреди го Шен, – да знаеш, че ще те кастрирам със собствения ти нож.

След това внимателно претърси стаята и почти веднага попадна на подвижния панел в стената. Използва върха на ножа на монголеца като отвертка, за да развинти болтовете, а щом панелът се отвори, от дупката изпадаха пачки американски долари.

– Какви са тези пари, по дяволите! – измърмори монголецът.

Шен отправи мислена похвала към онзи wai guo gep. Явно бе подценил находчивостта му. Отлична стратегия! Трябваше да му изкаже комплиментите си веднага след като полицейският капитан го смачкаше от бой.

По всичко изглеждаше, че денят му щеше да завърши добре. Там, зад всичките пачки с пари, Шен Деши забеляза и нещо друго: видеокамерата. Усмихна се. След цяла седмица къртовска работа и притеснения сега му се поднасяше изненада. Направи й снимка с телефона си, така както си беше прибрана в тайния панел в стената, и снима още няколко пъти, докато вадеше парите и ги прибираше в празната пътна чанта, която също намери там. Монголецът беше прецакан: пътната чанта със сигурност бе заснета от някоя от уличните охранителни камери, запечатали подхвърлянето на откупа. Онзи wai guo ren добре се бе погрижил да го натопи.

– Това не е мое! – извика монголецът.

– Затваряй си устата! – изкрещя Шен в отговор. – Майчице, това са доста пари!

Инспекторът прецени количеството на око – трябваше да са повече от петдесет, шестдесет или седемдесет хиляди долара. Цяло състояние. Парите, които щеше да изработи до пенсия, в момента се намираха в ръцете му. Досега внимателно бе подбирал пътя на кариерата си, така че да стои далеч от всякакви подкупи, и просто чакаше да настъпи и неговият час. Вместо това, прецакваше системата, като си създаваше връзки с хора, които можеха да му бъдат полезни, но никога не се беше надявал на такова огромно количество пари… Гърлото му пресъхваше само като си помисли за това. Помисли си и за това нещастно лайно на пода. Изкушението го завладя изцяло.

Освен това имаше и доста банкноти в местна валута – поне двеста хиляди юана.

Откри найлонова торбичка, в която бе прибран паспортът на монголеца, няколко семейни снимки и малко монголски пари. При паспорта бе прибрана и монголска полицейска значка.

Спря се за миг, щом я видя.

– Аха! – възкликна той. – Виждам, че двамата с теб сме братя!

Приседна на пода, заобиколен от парите, опиянен от тях. Главата на монголеца се намираше до нозете му.

– Нека те попитам нещо, братко – започна той. – Постави се на мое място. Представи си всичките тези пари, а ти си сам със заподозрения, който е нещастен похитител, нелегален чужденец и доколкото може да се съди по видеокамерата – много вероятно и убиец. Е? Би ли изчакал да се появи дългата ръка на закона, или по-скоро би се заел с въпроса собственоръчно?

Монголецът завъртя енергично глава и изруга.

– Само така, заради разговора, угоди ми и ми дай отговор – продължи Шен. – Какво би направил?

Погледна отново към парите. Заплатите му за пет години? За десет? За двадесет? Досега винаги бе отказвал подкупи, но в момента бе уцелил джакпота. Дали трябваше да предаде цялата тази огромна сума, и то само за да изчезне, а може би и той с нея, или просто да разчисти нещата след себе си? Можеше да направи компромис: да ги сподели с някой висшестоящ и да се подсигури, така че никой да не задава въпроси около ранното му пенсиониране.

– Имам едно предложение за теб… – обърна се Шен към монголеца. – Ти ще ми кажеш всичко, което знаеш, а след това двамата с теб ще се поразходим. Става ли, братко? Ще попътуваме малко с ферибота по Хуанпу. Ще идем на гости на един познат. А ако остана доволен от съдействието ти, ще те оставя на полицията в Пудон. Ако обаче не остана доволен… бог да ти е на помощ.

– Трябва да се обадя на един човек – каза монголецът. – Само едно обаждане и двамата ще бъдем богати, а ти дори ще получиш повишение. Обещавам!

– Обаждане ли?

– Да. До Пекин.

При тези думи кръвта на Шен Деши кипна във вените му. В какво се беше забъркал? Пекин?! Погледна още веднъж към парите и след това към мъжа пред себе си, чудейки се на кое от двете да вярва.