Текст книги "Шанхайска афера"

7.

19:30 часа

квартал Жабей

Шанхай

– Агентът на недвижими имоти ще се срещне с нас след половин час – отбеляза Грейс и прибра айфона в чантата си.

– Обичам Шанхай… – усмихна се Нокс. – Обаждаш се по телефона и тридесет минути по-късно отиваш на оглед. На това се казва предприемчивост! А в Щатите сме свикнали нещата да са сложни, някак си това е станало част от очакванията ни. Тук все още има шанс.

– Нали ме чу? Половин час – повтори Грейс.

– Да. Мисля, че изглеждаш достатъчно лесна… Колкото до мен, ще ми трябват няколко минути да се приведа в ред.

– Внимавай как ми говориш, Джон Нокс! – предупреди го тя.

– Искам да кажа, приеми го като комплимент. Това е част от плана ни, нали?

Грейс не му отговори, а погледна край рамото му към другия край на улицата.

– Виждам двама цивилни полицаи – докладва тя. – Единият е онзи зад количката за сувенири, а другият е едрият мъжага в ресторанта.

– Да.

– Мисля, че онзи с количката е от БНС1010
  Бюро за национална сигурност – разузнавателна агенция на Китай. – Б.пр.


[Закрыть], а ти?

– Да, със сигурност е полицай – отвърна Нокс. – Май тук, в Китай, имате доста бюра и служители по националната сигурност. Колкото до другия мъж, не съм съвсем сигурен – добави той.

– Смятам, че е частен охранител – отбеляза тя. – Дали някоя чужда компания не се е заинтересувала от Едуард Лу? Има основания да е така.

– Може би точно това е истината.

– Не съм изцяло сигурна – отвърна сковано като по учебник тя и смени темата: – Агентката по недвижими имоти каза, че ще ни чака отпред.

– Знаеш ли, трябва да ме прегръщаш и да висиш на шията ми – сети се Нокс. – Да изглежда така, все едно си търсим местенце, където… нали се сещаш… да продължим пламенната си връзка…

– Няма проблеми – отвърна Грейс.

– Сериозно ли? А толкова ли е лесно за теб? – изуми се Нокс, който не можеше да си представи как тази жена би могла да се прави на секси палавница. Нямаше търпение да разбере.

– Представяй си го така – върна го на земята тя. – Щом се шегувам, ще ти го казвам изрично.

Двамата намериха магазин, откъдето Нокс си купи хубав панталон и нова риза, облече ги и натика дрехите, които носеше, в чантата при нейните.

– Само едно нещо не ми е ясно – започна той, докато изучаваше отражението си в огромното огледало на магазина. – Как така след толкова солидно образование си решила да постъпиш в армията, вместо да се върнеш тук и да вадиш доста добри пари? И защо избра точно Хонконг?

– Сложно е… – отвърна Грейс.

– Ние си създаваме сложностите, а не те нас – мъдро изрече той.

– Може и да си добър в това, с което се занимаваш, господин Нокс, но иначе никак не те бива за философ…

Мъжът присви очи.

– Да не би да те обидих? – попита тя.

– Ще ти трябва доста повече, за да ме засегнеш – отговори Нокс.

– Едуард Лу създаде много проблеми на семейството си, вкара ги в дългове. Аз му предложих тази работа най-вече, за да помогна и на него, и на семейството му. „Бертолд Груп“ му плащаха много добре, а сега той е в беда…

– Което се отразява зле на теб… – довърши Нокс.

Тя не каза нищо и следващите няколко минути продължиха да крачат в мълчание.

– Както вече споменах, доста сложно е – обади се Грейс най-накрая.

Няколко минути по-късно вече се намираха на тротоара пред жилищната сграда на Лу, където ги очакваше млада и енергична китайка, около двадесет и пет годишна, с минипола и страхотни крака, която кипеше от ентусиазъм да ги разведе наоколо. Ръкуваха се и момичето подаде на всеки от тях по една от визитките си, като ги държеше по приетия китайски маниер – с две ръце. На картичките пишеше: „Спейс“ – недвижимите имоти на бъдещето.

Фоайето на жилищната сграда бе много чисто и светло.

– Тук всичко е модерно – започна представянето момичето, което говореше английски с известни затруднения. – Има високоскоростен интернет, телефон и модерна система за сигурност. Всеки апартамент разполага с топла вода и климатици за отопление и охлаждане – заобяснява тя.

Тримата се качиха в единствения асансьор на сградата и натиснаха бутона за петия етаж. До вратата на свободния апартамент, който им се предлагаше, бе изписано името му на мандарински: „Пет еленчета“.

Нокс прекоси малката дневна и надзърна през прозореца, за да огледа отвън. Първо забеляза човека от ресторанта, а след това се появи и второто усложнение – количката за сувенири се отправи към жилищната сграда.

Нокс реши, че вероятно им е бил устроен капан, и се замисли дали да не прекратят операцията, но вместо това реши да избърза, за да могат двамата с Грейс да се измъкнат оттук колкото може по-скоро.

– Любими! – изненада го викът на Грейс откъм спалнята. – Трябва веднага да видиш това!

Нокс влезе в спалнята, която бе толкова малка, че вътре едва се побираше едно двойно легло. Грейс подскачаше щастлива като малко момиченце, застанала на колене върху матрака.

– Толкова е меко! Трябва и ти да го пробваш! – каза тя и приканващо потупа покривката на леглото с ръка.

Нокс изчака вниманието на брокерката отново да се насочи към Грейс и скришом посочи към часовника на китката си. Не разполагаха с много време. Грейс му кимна едва забележимо, без да спира да подскача на леглото.

– Какво ще кажеш? Харесва ли ти? – попита го тя.

– Притеснявам се само от гледката навън, моя малка роза. Нали си говорехме, че тази улица е прекалено шумна, твърде натоварена е… – отвърна многозначително Нокс.

Грейс се хвърли по гръб на леглото и обгърна коленете си с ръце.

– Винаги си толкова практичен – каза му тя, докато се изправяше. – Много добре. Вие – обърна се тя към агентката – трябва да преговаряте в наша полза. Улицата е много шумна и затова трябва да ни бъде направена петнадесет процента отстъпка от цената.

– Опасявам се, че цената е окончателна – отвърна брокерката.

Грейс се засмя. В цял Китай нямаше такова нещо като „твърда цена“.

– Трябва ли да ви напомням, че представлявате както интересите на наемодателя, така и нашите? – попита Грейс.

– Да, разбира се – съгласи се момичето.

Грейс отново потупа покривката, но Нокс не седна до нея.

– Наемодателят трябва да монтира огледало на тавана – продължи Грейс. – И осветлението в спалнята трябва да бъде по-приглушено. Ела, любими, изпробвай го – заяви тя и хвана Нокс за ръка.

Той я изгледа, изненадан.

Агентката по недвижими имоти извади малък бележник от чантата си и започна да си записва.

– Също и телевизор с плосък екран – продължи да изброява Грейс, – поне един метър в диагонал. Искаме и лампи за четене от двете страни на леглото, но да не са флуоресцентни, от тях кожата жълтее отвратително.

Брокерката продължи да си записва.

– Не че ще имаме много време да четем – допълни палаво Грейс и се усмихна лъчезарно на Нокс. – Нали?

– Ах, ти! – засмя се той и я бутна по рамото, така че тя се претърколи по гръб на леглото.

– Ха! Искаш да си поиграем ли? – подразни го тя.

– Да го отложим за после – отвърна Нокс.

– Разбира се, наемодателят ще трябва да плати за ремонта – продължи Грейс. – А любимият ми ще плати за телевизора и за кабелната.

Нокс пое ръката на Грейс и й помогна да се изправи.

Тя погледна към агентката и побърза да добави на шанхайски:

– Извини капризите ми, сестро, но много държа на този мъж… Всеки миг, прекаран с него, е страшно важен за мен.

– Разбира се – отвърна момичето.

Нокс се престори, че не разбира и дума от казаното.

– Сега ще ви оставя и ще отида да говоря с техниците за цените – обясни Грейс. – Става ли?

– Недей да се бавиш – настоя Нокс.

– Не мога дълго да стоя далеч от теб! – отвърна тя, изправи се и побърза да се шмугне покрай брокерката.

– Телефонът ти – извика Нокс след нея и й подаде дамската чанта и торбата, в която бяха натъпкали дрехите си. – Ще ти изпратя съобщение, когато стане време за тръгване.

Агентката покани Нокс да отидат в кухнята.

– Мисля, че ще се впечатлите от обзавеждането тук и в трапезарията… – поде момичето.

– Не чак толкова – отвърна Грейс на път за входната врата. – Няма да се престараваме с готвенето.

Няколко минути по-късно Грейс вече стоеше пред вратата, обозначена с надпис „Седем лебеда“, след като бе преминала покрай „Седем езера“ и „Седем клисури“ по-назад по коридора. Пое си дълбоко дъх и почука.

Отвори й двадесетинагодишен младеж с опърпан вид – тениската му бе цялата омазнена и на петна, а кожата на пръстите му бе пожълтяла от никотинов дим.

– Къде е той? – попита ядосано Грейс на шанхайски.

Тя се втурна през вратата покрай слисания младеж и нахълта във всекидневната, където на дивана пред плоскоекранния телевизор се бяха проснали още три момчета. Ниската масичка пред тях бе покрита с празни кутии от пица, смачкани найлонови опаковки и кутийки от „Ред Бул“.

– Кажете ми къде е! – изкрещя тя, недоволна от вида, в който заварваше всекидневната в апартамента на Лу.

Очевидно жилището служеше като общежитие, приютяващо и другите момчета. Мястото бе претъпкано с бамбукови рогозки за сядане, възглавници, одеяла и мебели на ИКЕА. Отделянето на вещите на Еди от цялата тази бъркотия бе почти невъзможна задача, за която нито разполагаха с необходимото време, нито можеше да стане достатъчно дискретно.

Тя продължи смело към една врата и я отвори със замах.

– Тук ли се криеш? – извика тя.

Тази стая изглеждаше доста по-добре и беше по-разтребена. В ъгъла имаше фотьойл, а до него малка масичка и лампа за четене. Имаше и бюро на ИКЕА, явно комплект с шкафовете в дневната, по-малък плоскоекранен телевизор, игрова конзола, дивиди и приемник на кабелната телевизия. Грейс реши, че това сигурно беше стаята на Еди.

Закрепен за две метални жици, от тавана висеше бамбуков прът, на който бяха преметнати чифт изпрани панталони, две ризи и две спортни сака, обвити в найлонови опаковки. Грейс отвори гардероба и откри, че е пълен с празни куфари и чанти за електронно оборудване.

Спря се пред дигиталната фоторамка на бюрото, която тъкмо показваше снимка на Джиан Лу, а само след миг се смени със следваща. Това потвърди съмненията й. Сърцето й подскочи. Джиан Лу изглеждаше малко по-възрастен, отколкото го помнеше, но беше станал още по-красив, ако това въобще бе възможно. Имаше все същия топъл кафяв поглед. За миг Грейс остана без дъх.

Усети нечие присъствие зад гърба си и без да се обръща, попита:

– Къде е той?

– Не сме го виждали от няколко дни – информира я съквартирантът му.

Тя се извърна бавно:

– Друго момиче ли има?

– Откъде да знам? Той е голямо момче. Не се налага да вървим по петите му. Може би трябва да провериш в дома на родителите му. Той се намира… – започна да обяснява момчето.

– На остров Чунмин. Да, знам. Ей, малкия, да не мислиш, че не познавам Еди? – прекъсна го тя, а забележката й очевидно не се хареса на момчето.

– Разправят, че са го хванали от „Триад“ – отвърна то.

„Но ако бяха от «Триад» – помисли си Грейс, – защо не са преобърнали апартамента наопаки?“

– Убит ли е? – престори се на изненадана тя.

Съквартирантът не отговори.

– Отвлечен ли е? – предположи отново Грейс, оставяйки емоцията и притеснението да проличат в гласа й.

– Знаеш какви са слуховете… – уклончиво отвърна младежът.

– Кажи ми честно, идвали ли са други тук, за да задават въпроси? Недей да ме лъжеш! – предупреди го тя.

– Никой, кълна се!

Грейс се замисли за миг, сетне помоли:

– Остави ме за малко сама.

Момчето, изглежда, нямаше нищо против час по-скоро да се махне от погледа й.

Грейс го изчака да излезе и затвори вратата след него. Влезе в банята, свързана със стаята на Лу, прихлопна и нейната врата зад себе си и трескаво започна да рови из всички шкафчета и полици, които видя.

На стената в малката кухня беше монтиран монитор от охранителната видеосистема на сградата, на който се виждаха пътят и главният вход. Нокс му хвърляше по едно око, докато се преструваше на заинтересуван от кухненските шкафове и малкия бойлер, монтиран под мивката. Брокерката стоеше до него, изучаваше внимателно реакциите му и не спираше да хвали предимствата на апартамента.

През последните няколко минути петима души бяха излезли от сградата, но никой не беше влязъл. След миг обаче на монитора се появи едър мъж с черно кожено яке, който отваряше вратата на жилищната кооперация. Дали беше същият, когото Нокс беше забелязал в ресторанта на отсрещната улица? На камерата чертите на лицето му изглеждаха по-остри от тези на повечето китайци, на вид беше и доста по-едър.

– Забравих дали ни казахте – обърна се Нокс към агентката на недвижими имоти – как мога да се свържа с управителя на сградата, ако ни потрябва.

– Системата за вътрешна сигурност има директен бутон за връзка с него по телефона. Устройството се намира до вратата.

– Той в сградата ли живее? – попита Нокс.

– Разбира се. На приземния етаж е.

– По източното или по западното стълбище трябва да сляза, за да се срещна с него?

Момичето го изгледа объркано от въпросите му, но реши, че така или иначе западняците по принцип са странни.

– По западното – отговори тя.

Управителят сигурно имаше достъп до охранителните камери на сградата. Ако току-що влезлият мъж беше полицейски агент, вероятно най-напред щеше да отиде и да прегледа записите, за да провери накъде се бяха отправили двамата с Грейс. Това даваше на Нокс предимство от няколко минути, но не разполагаха с много време.

Изпрати кратко съобщение на Грейс, съдържащо само една дума: „Прекрати“.

Трябваше да се измъкне от брокерката, да вземе Грейс и веднага да напуснат сградата. Тогава, ако беше възможно, щеше да се залови за работа сам.

Грейс мърмореше по адрес на майка си, тъй като не можеше да открие никакви лекарства сред тоалетните принадлежности на Лу. Върна се в стаята му, претърси внимателно бюрото, огледа набързо и останалата част от шкафовете, издърпа чекмеджетата, пъхна се под масата и провери за скрити флашпамети или външни хард дискови устройства. Претърси всички скришни места, в които можеше да е останала търсената документация за подкупите. Пребърка джобовете на дрехите му, надзърна и във вътрешността на обувките му. Погледна в празната чанта за тенис ракети, в двете празни раници и под дюшека на леглото.

Айфонът завибрира в чантата й.

„Прекрати“

Грейс изруга на глас и трескаво започна да прави снимки с телефона на всичко, което се намираше в стаята, включително и на празното бюро. Въпреки твърденията на съквартиранта, стаята, изглежда, бе претърсвана преди нея и най-важните предмети бяха отнесени. Снимката на дигиталната фоторамка се промени и показа реставрирания мотоциклет с кош на Еди, след това се показа Марлон Брандо, също на мотоциклет, после Стив Маккуин от „Голямото бягство“, последван от Харисън Форд и Шиа Лебьоф от „Индиана Джоунс“ – и той на мотоциклет с кош. Накрая се появи и вечерният хоризонт над Шанхай, и още една снимка на Джиан Лу. Грейс неволно сложи ръка на устата си, за да не извика от изненада – на снимката Джиан Лу се усмихваше широко, прегърнал през рамото друга жена.

Грейс побърза да излезе от стаята. Момчето се беше върнало на мястото си на дивана в дневната.

– Къде е лаптопът на Еди? – попита го тя. – Там има един адрес, който ми трябва.

Съквартирантът му сви рамене.

– Лаптопът не беше ли тук в деня, когато Еди изчезна?

Той отново надигна рамене.

– Идвал ли е някой друг преди мен? – попита отново тя. – Някой да е задавал въпроси и да се е оглеждал наоколо?

– Коя си ти? – попита момчето.

– Знаеш ли какво казват за зарязаните жени? – отвърна Грейс и заплашително тръгна към него.

Момчето явно се поизплаши.

– Ето такава съм. И повярвай ми, не бива да ме видиш по-бясна, отколкото съм в момента. Така че: кой е идвал тук преди мен?

– Казах ти – никой. Кълна се! – отвърна момчето.

– Жена ли беше? – попита тя, вживявайки се напълно в ролята.

– Не, честна дума!

– Как изглеждаше? Как се казваше? – продължи да настоява Грейс.

– Не е идвала никаква жена. Нито пък мъж – добави момчето. – Никой!

– Лъжец! – изсумтя Грейс. И побърза да му заръча: – Кажи на Еди да се обади на Линг Ча – спомена тя измислено име, – и то веднага щом се появи тук! Разбра ли?

Момчето кимна.

– Кълна се, че ще ти откъсна топките, ако забравиш.

Грейс се отправи към вратата, обърна се рязко и прониза с леден поглед другите момчета, които изглеждаха едновременно уплашени и успокоени от факта, че нападките й не бяха насочени към тях.

Отвори вратата и излезе.

Нокс отстъпи крачка встрани и позволи на брокерката да влезе в асансьора първа.

– Аз ще сляза по стълбите – каза той в последния момент. – Ще се срещнем във фоайето.

Агентката по недвижими имоти посегна към контролното табло, за да спре асансьора, но закъсня. Вратите се затвориха.

Предположи, че монголецът щеше да използва западното стълбище, което бе най-близо до жилището на управителя. Поне доколкото Нокс можа да забележи от монитора на охранителните камери, човекът изглеждаше като монголец или жител на северната част на Китай.

Бяха се уговорили, че в случай на внезапно прекратяване на операцията Грейс трябваше да тръгне към западното стълбище, което се намираше най-далеч от главния вход на сградата.

„Тръгни по източните стълби“, изпрати й ново съобщение Нокс, но реши да я изпревари, в случай че вече беше поела натам.

Стигна до вратата към стълбището и долепи ухо до нея: отвътре се чуваха стъпки, които се приближаваха към него. Нокс се пъхна незабелязано в коридора към стълбището. Вътре имаше само стълби от бетон, които отиваха нагоре и надолу.

Звуците също се чуваха и отгоре, и отдолу. Отгоре сигурно беше Грейс, а отдолу – монголецът. Забеляза я, когато тя се показа откъм горната площадка, и й направи знак с ръка да се махне от стълбите. Стъпките отдолу се приближаваха все повече и ставаха по-бързи и отчетливи.

Грейс се спря, чу приближаващите се стъпки и излезе през вратата. Отдолу се появи рамото на черно кожено яке. Нокс отстъпи настрана от парапета и пое дълбоко дъх, за да засили притока на адреналин в кръвта си.

Обучението в групата по ОСБ го беше накарало да се интересува и да изучава различните техники на ръкопашен бой. Китайските войници и шанхайските полицаи преминаваха през обучение по саншоу1111
  Вид китайско бойно изкуство. – Б.пр.


[Закрыть] – техника за близък двубой с голи ръце. Руснаците се обучаваха по самбо – бойно изкуство, което комбинира здрави удари с юмруци и техники от свободната борба. Още от първите секунди на схватката Нокс щеше да разбере откъде е опонентът му – информация, която по-нататък можеше да се окаже полезна.

Нокс скочи на площадката и изненада монголеца неподготвен. Той тъкмо се качваше по последното стъпало. С едно движение го залепи за стената. Мъжът успя да запази равновесие и застана в бойна стойка.

Самбо. Значи не беше китаец, а следователно не беше много вероятно да е от полицията. Играта се променяше и Нокс можеше да направи доста повече, отколкото просто да рита и да блъска.

Умът му заработи трескаво. Руснак ли беше? Монголец? Или пък беше от Северен Китай? Чужд агент или служител от частна охрана? Добре. Което и да беше вярно, Нокс можеше да се бие, без да се притеснява, че извършва нападение над офицер от китайската полиция.

Нокс се завъртя и заби ритник в гърдите на мъжа. Последва го с удар с ръка, насочен към гърлото му, но той успя да го блокира, като използва засиления замах на Нокс срещу самия него, наведе се и го удари с глава в ребрата.

Нокс се преви надве, останал почти без дъх. Мъжът пристъпи напред и отново зае бойна позиция.

Нокс го удари с коляно в хълбока, след което заби лакът в лицето му. Чу се изпукване на счупена кост. Долната челюст на мъжа мигом увисна, а лицето му заприлича на изпуснат отвисоко тиквен фенер.

Мъжът изруга, но не беше на китайски, нито на руски. Продължи да бълва обидни думи. Езикът беше особен, звучеше като монголски, но Нокс не беше съвсем сигурен, понеже беше посещавал Улан Батор само веднъж.

Борбата приключи светкавично само след няколко секунди, след като Нокс изненадващо заби коляно в слабините на мъжа, хвана дясната му ръка и я изви силно зад гърба. Опонентът му остана в съзнание, но се свлече на земята от непоносимата болка.

Нокс успя да извади сгъваем нож, портфейл и мобилен телефон от джобовете на коженото му яке. Щеше да изпрати телефона или поне SIM картата му в „Ръдърфорд“ за анализ.

Помисли си дали да не остане и да поработи върху мъжа, за да изкопчи повече информация, но човекът не изглеждаше твърде склонен към приказки, а и Нокс не разполагаше с много време. Докато все още притискаше тялото му с коляно, Нокс хвана дясната му ръка, изви я рязко и дръпна, сякаш беше кълка на печена пуйка.

Костта изпука и опонентът му изкрещя от болка…

Грейс го чакаше в задното помещение на „Блис“, малък бар на улица „Джинксан“, декориран в стил 70-те години на двадесети век. Помещението бе изпълнено с гъст цигарен дим, от стереоуредбата се лееше джаз, а сервитьорките бяха много млади и красиви. Табелката край вратата сочеше 22 места, но Нокс реши, че лица под тези години не се допускаха в заведението. В бара имаше още петима младежи, насядали около две малки маси, които се наслаждаваха на десертите и напитките си. Никой от тях не изглеждаше на повече от двадесет.

– Другия път – започна Грейс, щом Нокс се приближи към масата и седна срещу нея – ме остави аз да избера мястото за среща.

– Тук е тихо – каза той.

– Не мога да дишам.

– Освен това, ако излезеш от задната врата, попадаш точно на една скрита тясна уличка – каза той, обяснявайки избора си.

Сервитьорката донесе нейното питие и Нокс си поръча бира. Изглежда, Грейс беше поискала водка.

– Е? Какво открихме? – попита я той.

– Изглежда, лошо са те цапардосали отдясно – загрижено отбеляза тя.

– Добре съм. Кажи ми за апартамента.

Тя му подаде айфона си, на който допреди малко бе разглеждала снимките от стаята на Лу. Той й даде портфейла на монголеца и извади SIM картата от телефона му.

– Личната му карта е китайска – отбеляза Нокс. – Изглеждаше като монголец, но може би не е…

– Не успях да намеря никакви лекарства – каза тя. – Притеснително е. Нямаше и четка за зъби, нито пък лаптоп или зарядно за него, липсваше флашпамет или друго устройство за съхранение на информация. Нямаше нито счетоводни документи, нито папки… Нищо!

– Значи похитителите са ни изпреварили – отвърна Нокс, вдигайки поглед от екрана на айфона.

– Съквартирантът на Лу твърди обратното.

– Провери ли в дрехите му?

– Нямаше нищо. Майка ми очевидно е сгрешила.

– Майките никога не грешат – отвърна Нокс. Сетне допълни с надеждата тя да се усмихне: – Не и ако питаш тях самите.

– Изглежда, Едуард държи лекарствата в себе си.

– Възможно е. Но за какво му е да взема лаптопа, ако е излязъл на поръчка?

– В Китай притежаването на лаптоп е знак за престиж – отвърна Грейс. – Хората ги разнасят като ръчни чанти – допълни тя и посочи към другия край на бара, където двама млади китайци се бяха надвесили над отворени лаптопи.

– Аха – съгласи се Нокс, – не съм изненадан.

– Интонацията ти говори друго – усмихна се тя.

– Да не би вече да ме познаваш толкова добре?

– Достатъчно – отвърна тя и отпи от водката си. Отвори портфейла на монголеца и започна да изважда картите, които бяха вътре. Имаше карта за градския транспорт и китайска лична карта. „Ако е фалшива, много добре е направена“, помисли си тя.

– Звучеше като монголец – настоя Нокс. – Аз също разгледах документите, но май ще излезе, че е бил китаец.

– Възможно е. Сигурно е влязъл в страната нелегално.

Нокс никога преди не беше чувал за хора, които искат да влязат нелегално в Китай.

– Беше професионално обучен в ръкопашен бой – продължи Нокс. – Владееше самбо. Ти владееш ли го?

– Да, разбира се – отвърна Грейс.

– Беше wai guo ren – изрече Нокс на китайски и се сети за онзи охранител, който му беше споменал, че в апартамента на Данър е влизал чужденец.

След като преполови бирата си, Нокс поръча по още едно питие и за двамата. Грейс не се възпротиви и на него това му хареса.

– Утре ще предам SIM картата на Дулич, но преди това се надявам тази вечер някой да се обади. Или пък ние можем да звъннем на някои от последно набраните номера – предложи той.

– Имай търпение.

– Моят човек в Американското консулство може да провери автентичността на личната карта. А и може той да е същият, който е взел лаптопа на Данър, и вероятно ще е склонен да сподели информация с нас.

– Ами мотоциклетът на Еди? – попита тя.

– Какво за него?

– И двамата – Еди и господин Данър – са били на мотоциклети, когато са ги отвлекли, нали така?

– Правилно – съгласи се Нокс.

– Е, какво се е случило с мотоциклетите им? Къде ли са сега?

– Ти си гениална! – възкликна Нокс, щом се сети за липсващия джипиес от апартамента на Данър.

Тя сведе поглед и посегна към второто питие, което им бе сервирано.

„Китайците явно имат проблем с приемането на комплименти“, помисли си Нокс.

– Тъй като полицията все още официално не е уведомена, че е било извършено отвличане – каза Грейс, – вероятно нито един от мотоциклетите не е бил прибран като доказателство.

– Госпожице Грейс, трябва да пиете по-често – усмихна се Нокс.

– Защо? – не разбра шегата му тя.

– Това беше друг комплимент.

– Приема се.

Нокс явно постигаше напредък. Той вдигна халбата си с бира и чашите им леко се докоснаха.

Една от сервитьорките мина покрай тях и погледът му се плъзна по нея.

– Знаеш ли какво означава изразът „гений със затруднения“? – попита я той.

– Опасявам се, че не.

– Това е човек, който има някакъв физически или психически недостатък, но затруднението му се разглежда по-скоро като нова възможност, а не като ограничение.

– Това е много хубаво – каза тя.

– Брат ми е такъв – добави Нокс. – Той е мой бизнес партньор.

Бирата явно започваше да заплита езика му. Грейс продължаваше да отпива малки глътки от водката си и да го наблюдава с любопитство.

– Просто ми се искаше да го знаеш – каза той, допивайки на един дъх бирата си.

Тя му отправи дълъг изучаващ поглед.

– Всъщност искам да прегледаш счетоводството ни – каза той.

– Тогава ще го направя – отвърна тя с усмивка.

– Ами Едуард Лу? – пробва я той. – Ти имаш ли някакви роднински връзки с него?

– Все още не… – отвърна тя и поднесе чашата към устните си.