Текст книги "Шанхайска афера"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 27 страниц)
– Обясни ми го на прост език – настоя Нокс, който нямаше търпение да изслуша техническите обяснения.
– Нали твоя беше идеята да проследим евентуалното видеопредаване до източника му?
– А това какво общо има с имейла? – попита Нокс.
– Общото е от техническа гледна точка. Това ще ми помогне. За теб не е проблем. Проследяването на видео обратно до източника ще отнеме време, може би четвърт час, може би половин…
– Твърде много време… – каза Нокс и си представи как пристига на мястото и намира Лу и Данър мъртви вече от десет минути. – В мига, в който изпратят видеото, могат да направят всичко… Ще имам по-малко от тридесет минути, за да стигна до указаното място.
– Възможно е… – колебливо каза Ранди.
– Давай! – насърчи го Нокс.
– Виж, на мястото на тези хора аз бих проверил канала за предаване на данните предварително. Може би около час преди това или поне половин час предварително. Така ще съм сигурен, че излъчването ще бъде успешно.
– Това ми дава времето, от което се нуждая – съгласи се Нокс.
– Да, така е.
Но по този начин поемаше дяволски голям риск.
– Ами ако изпратят видеозапис вместо излъчване на кадри на живо? – попита Нокс.
– Това е много голям обем файл. Всеки имейл се движи на пакети – една част тук, друга там. Накрая всички части се събират и пристигат на твоя компютър. Това създава проблем за нас.
Нокс беше проучил предварително магазина за електроника, чрез който щяха да получат доказателството, че похитените са живи. На витрината му отпред имаше изложени телевизионен монитор и камера, които показваха случващото се на тротоара пред самата витрина. В мига, в който бе забелязал инсталираната камера, Нокс си беше представил как на монитора се показва видео със заложниците. Похитителите може би имаха втора камера или екип, който да наблюдава улиците, така че да са сигурни, че Грейс е сама. Тогава това му се стори като бърз и ефективен начин да получат доказателствата. Онези на два пъти вече бяха използвали видео, а хората се придържаха към това, с което са свикнали.
– Може ли да предложа нещо? – попита Ранди.
– Казвай…
– Мога да разбия имейл сървъра на магазина. Това ще ги принуди да използват онлайн видеопредаване на живо.
Нокс се опаси, че подобен ход можеше да им изиграе лоша шега, и го сподели с Ранди. По-добре би било да оставят похитителите да смятат, че всичко е нормално.
Нокс погледна часовника си, марка „Таг Хойер“. Беше спрял.
Тъп китайски боклук.
19.
14:55 часа
квартал Луан
улица „Нанджин“
Грейс никога не беше виждала улиците на града толкова претъпкани. Заради предстоящите почивни дни тротоарите гъмжаха от пешеходци. Носейки обикновена пътна чанта, традиционна за всеки пътуващ китаец от провинцията, тя се приближи до магазина за електроника и се залепи за витрината му.
Нокс я беше предупредил да стои нащрек – доказателството за живота на похитените може би щеше да бъде показано на телевизионния екран, на който в момента се виждаше нейното лице, или на някоя от многото дигитални фоторамки, или на широкоекранния монитор, разположени зад множеството камери и фотоапарати… Можеше и някой от служителите в магазина да й даде или да й покаже нещо през витрината. Възможно бе дори самите Лу и Данър да се появят за миг.
Тя остана да чака пред витрината, а времето сякаш спря. Предстоеше й един тежък час. Вече не ставаше въпрос за упражнения, учебници или лекции – сега тя носеше отговорност за живота на двамата отвлечени мъже… Отхвърли от съзнанието си мисълта за това, което можеше да постигне с Джиан Лу, ако мисията й се увенчаеше с успех. Докато по-рано Нокс не й бе намекнал, тя не би признала напълно, дори и само пред себе си, своите скрити мотиви… Може би те я бяха накарали да приеме тази задача. Но дали беше точно така…
Погледът й обходи всички камери, фоторамки и монитори, а очите й трескаво се местеха от един екран на друг. Оглеждаше се за движение или за сигнал от служителите вътре, а невнимателните минувачи я блъскаха и настъпваха. На два пъти дори успяха да я изтикат от мястото й за наблюдение и се наложи да си пробива път с лакти сред тълпата, за да се върне отново пред витрината.
Сред шумотевицата от колите и пешеходците никой не чу възгласа й, когато на екрана на един преносим DVD плеър се появи картина с похитените…
– Еди! – възкликна Грейс.
Той и чужденецът седяха на очукани трикраки дървени столове, а ръцете им, изглежда, бяха вързани зад гърба. Бяха застанали на фона на опънат чаршаф. И двамата бяха с брада по на няколко дни, а в погледа на чужденеца се четеше отчаяние. Чаршафът зад тях помръдна от някакво движение на въздуха – сякаш някой бе влязъл или излязъл от стаята. В опънатото платно се очертаваше нечия сянка. След миг в кадъра се появи и екранът на мобилен телефон, който скри лицето на Еди, за да покаже датата и часа от някакъв уебсайт. Телефонът остана в кадър достатъчно дълго, за да се види добре, след което изчезна. Екранът на DVD плеъра също угасна…
Грейс си пое дълбоко дъх. За втори път я бе обзел пристъп на тревога – първият беше, когато Нокс й бе казал за „Мръсния Хари“, за начина на оставяне на откупа. Сети се и за склада, за резките, издълбани в стола, на който беше седял единият от отвлечените мъже. Резките не означаваха 44, а инициали… Не беше споделила това си подозрение с Нокс. Дори и сега не можеше да го приеме, неспособна да определи чувството, което превземаше съзнанието й като отрова…
Стресна се от острия звън на телефон. Отне й няколко секунди, докато разбере, че звъненето идваше откъм пътната чанта. Бръкна в един от страничните джобове и извади мобилен телефон – не беше нейният. В навалицата на претъпкания тротоар някой бе пъхнал телефон в чантата й.
– Да? – отговори тя на мандарински.
– Иди до магазина за дрехи „Робърт де Ниро“ през три врати от мястото, където си. Влез в първата пробна. Дръпни завесата и чакай за инструкции! – изкомандва гласът отсреща, след което разговорът прекъсна.
Грейс тръгна механично в указаната посока. Нокс беше някъде наоколо и я наблюдаваше. Не й оставаше друг избор, освен да последва нарежданията. Проправи си път до бутика, влезе в пробната и дръпна завесата зад себе си. Очакваше, че тук трябваше да остави парите за откупа, преди дори да беше стигнала до метростанцията на Народния площад. Уловка.
Телефонът иззвъня отново.
– Наблюдаваме те – чу да казват тя. Погледна нагоре и видя дупка с назъбени краища, пробита в една от плочите на тавана. Беше достатъчно голяма, за да побере малка камера. – Съблечи се! – нареди гласът. – Свали всичко, веднага. След това си сложи дрехите, които ще намериш тук.
Грейс остави телефона и трескаво се съблече, обръщайки гръб към камерата. След малко гласът заговори отново и тя грабна апаратчето.
– Дръж слушалката близо до ухото си, докато ти кажа! – нареди човекът отсреща. – Сега се обърни. Трябва да видя, че си напълно гола. Quai, quai! Бързо, бързо!
Тя вдигна ръце и се обърна бавно, оставяйки тялото си на показ. Почувства се беззащитна… След това бързо намъкна широките дрехи, които й бяха оставили.
Мъжкият глас й нареди да прехвърли парите за откупа в пътната чанта „Найк“, оставена под пейката в пробната. Искаха да видят преместването на парите от едната в другата чанта и в същото време елиминираха възможността в нейната да бе поставено проследяващо устройство. Това бе последната им проверка преди плащането на откупа. Явно възможността просто да остави парите тук, в магазина, им се бе сторила твърде рискована. Искаха тя да се движи. И да попадне в хаоса и глъчката на метростанцията с много изходи и влакове.
Щом се облече, макар без бикини и сутиен, Грейс бръкна в джоба на работническия панталон, който й бяха дали, и намери вътре сгъната пътна карта. Бяха я накарали да облече и един яркооранжев потник, с който лесно щяха да я различават сред тълпата. Облеклото й завършваше с чифт гумени сандали, които й бяха твърде големи и допълнително щяха да я затруднят, ако решеше да побегне.
– Дръж телефона наблизо! – изкомандва гласът. – Сега тръгвай към метрото.
Грейс излезе от бутика, побесняла, задето се наложи да се съблече чисто гола пред тях, но в крайна сметка успя да се съвземе бързо. Беше изпълнена с решимост да победи похитителите, ала все пак беше напълно наясно, че щеше да се нуждае от помощта на Нокс.
15:15 часа
Човекът на Мелсчой, който на монголски носеше псевдонима Заека заради шестте деца, които беше създал, забеляза магазина за електроника на улица „Нанджин“ и веднага разбра, че той беше важна спирка при плащането на откупа.
– Магазин за електроника – докладва той на Мелсчой по телефона. – Какво по-добро място да се изпрати доказателство за състоянието на заложниците? На витрината има десетки монитори и телевизионни екрани. Сещаш ли се?
Забележката не се хареса особено на Мелсчой.
– Да. Изглежда ми като възможно място за такова нещо. Добре. Остани там! – нареди той.
– Ами ако я видя?
– Последвай я. Какво друго, глупако? Но каквото и да правиш, оглеждай се за проклетия wai guo ren. Той непрекъснато създава проблеми.
15:20 часа
Седнал край прозореца на втория етаж на традиционен китайски ресторант, Нокс, въоръжен с евтин десетдоларов бинокъл, наблюдаваше как Грейс излезе от бутика „Робърт де Ниро“. Тя вдигна ръка и се почеса по главата – това беше уговореният сигнал, че парите все още бяха в нея – изненадващ факт, при условие че пътната чанта, с която излезе, беше друга. Сега вече носеше черна чанта с емблема на „Найк“, но отдалеч си личеше, че е китайска имитация, защото знакът бе твърде голям, а тънкият му край се извиваше абсурдно нагоре подобно на изскубана вежда…
Нокс се втурна към долния етаж, пробивайки си път през морето от хора, изпълващо тротоарите. Опита се да не изостава от Грейс и в същото време да се движи така, че винаги да се намира между нея и входа към метрото. Беше облечен със сини джинси, носеше тъмни слънчеви очила и удобни маратонки, така че отстрани изглеждаше като всеки друг чужденец в града.
Само от няколко минути с Грейс се намираха в играта, а онези вече бяха успели да ги надхитрят – бяха я накарали да си сложи нови дрехи и да носи нова чанта. Айфонът й сигурно беше изключен. Личният й телефон даваше свободно. Ако я изпуснеше от очи, рискуваше да я изгуби наистина и все пак гледаше да стои настрана от нея.
Нокс беше наясно, че похитителите, монголците и вероятно китайската полиция може би я следяха, затова избърза напред с петдесетина метра, за да влезе в метрото пръв.
Проби си път през един от претъпканите коридори, където беше шумно и миришеше на спарено. Държеше телефона в изпотената си дясна длан и гледаше как тълпата се смаляваше, колкото по-надолу слизаше. Нуждаеше се от съобщение от Ранди – трябваше да знае дали момчето бе успяло да залови и проследи някакъв поток от данни, свързан с магазина за електроника, по времето, когато Грейс бе стояла пред витрината.
Нокс нямаше намерение да пречи на оставянето на откупа, но искаше максимално да защити Грейс и доколкото можеше, да огледа обстановката.
Спря пред опашката пред една бързо движеща се лента, където всички дамски чанти, пътни куфари и ръчен багаж биваха проверявани на скенер. Тъй като бе навечерието на Националния празник, охраната навсякъде не беше много внимателна, макар че трябваше точно сега да бъде по-съсредоточена. Скенерът работеше непрекъснато, а охранителят зад него едва си даваше вид, че гледа в монитора пред себе си.
Нокс изпревари колоната от чакащи и тъй като не носеше багаж, се отправи към детектора, издаващ писукащ предупредителен звук при преминаващите пред него, но никой от тях не беше спиран. Звукът се задейства и при Нокс. В сивото яке, което му беше дал Дулич, той носеше три мобилни телефона и сгъваем нож, който бе взел от монголеца. Ако решаха да го пребъркат, нещата щяха да се усложнят. Никой обаче не му обърна внимание.
Насочи се към ескалаторите, нареди се на опашката и маркира пътническата си карта през устройството. След миг вече беше вътре. Погледна телефона си, в който в момента с големи китайски символи пишеше „NO SERVICE“. Нямаше връзка с Ранди. Не можеше да си позволи за дълго да остане в подземията на Шанхай.
Зачака, оглеждайки преминаващите през проверката за сигурност.
Най-накрая оранжевият потник на Грейс се появи.
Тя се нареди на дългата опашка и зачака да постави на лентата чантата си със сто хиляди долара, преметната през рамото й.
15:40 часа
Заека последва жената до входа на метростанцията. Прецени кога да я изпревари, за да мине през ескалаторите преди нея. Хората рядко се оглеждаха за преследвачи пред себе си, вместо това винаги извръщаха поглед назад.
20.
15:43 часа
квартал Луан
Шанхай
Ресторантът от веригата KFC на улица „Хуахай“ отдавна бе претъпкан до пръсване много над разрешения лимит, когато Стив Козловски успя да се добере до него.
Инспектор Шен седеше до барплота край стената и наблюдаваше прозорците. Беше едър, широкоплещест и набит.
Козловски изостави идеята да се нареди на някоя от опашките, на които имаше по повече от тридесет души, само за да запази достойнството си. Проправи си път през тълпата, отправяйки се директно към Шен. Не можеше да бъде сплашен толкова лесно. Бе прекарал по-голямата част от кариерата си в най-отдалечени кътчета на света, управлявайки другите, но сега присъствието на инспектор Шен го караше да се чувства неспокоен…
Народната въоръжена полиция бе служба, която действаше сама за себе си и не се отчиташе пред никого. Нейните офицери притежаваха твърде много власт, често работеха без началници над главите си и бяха известни с това, че пазеха делата си в дълбока тайна. Козловски усети, че колкото повече се доближаваше до инспектора, толкова по-напрегнат ставаше.
Поздравиха се с бързо кимване, а шумотевицата в ресторанта скри напълно тихия им разговор.
– Видеокамерата е намерена – каза Козловски.
Шен го погледна в очите, но Козловски не можа да разчете нищо в погледа му – стори му се толкова тъмен и неопределен, сякаш се взираше в празна стоманена тръба.
– Имам адреса, но не мога да го предам поне в следващите няколко часа. Искаше ми се да ви дам време да съберете хората си – продължи той.
– Нямам хора. Сам съм – каза инспектор Шен.
Козловски никога преди не бе чувал офицер от Народната въоръжена полиция да действа абсолютно самостоятелно. Това го накара да се замисли дали всъщност не разговаряше с агент на МДС – Министерството на държавната сигурност, което беше китайският еквивалент на ЦРУ.
– Първо ръката, сега и камерата… – продължи Козловски и добави: – Между другото намерена е в доста лошо състояние. Това не говори добре и за оператора… А ние искаме да го намерим. Както и вие…
– Само мотивите ни са различни – прекъсна го Шен. – Очаквам вашето съдействие по този въпрос.
И двамата мъже знаеха, че това беше малко вероятно. Доброволното предаване на камерата беше максималното, което Козловски би направил в случая. Лишаването от подобно доказателство, дори и в името на американското правителство, бе невъзможно, без от това да последват сериозни порицания, а и колкото и да му се искаше, ръцете му така или иначе бяха вързани от протокола в посолството.
– Ще ви съобщя местонахождението веднага щом мога. Ако американецът бъде намерен мъртъв, настоявам за щателно разследване, в което да участват и моите хора – каза Козловски.
– Да, както се разбрахме – съгласи се Шен.
Козловски отдавна подозираше, че Шен лично бе убил човека и в момента неофициално се опитваше да премахне доказателствата, водещи към него самия. Подобен сценарий обаче предпазваше Козловски от опасността да навлезе твърде навътре в случая и да рискува някой ден скутерът му неволно да бъде размазан от огромен военен камион.
– Доколко сигурен сте, че камерата е негова? – попита инспекторът.
– Не съм я виждал лично – уточни Козловски, – но от това, което ми разказаха, съдя, че не може да е на никого другиго.
Шен го изгледа продължително.
– Той нарушава условията по входящата си виза – каза инспекторът. Използваното сегашно време прозвуча така, сякаш човекът, останал без ръка и без камера, може би все пак беше оцелял.
Ако операторът беше арестуван и китайците търсеха доказателства, за да предявят обвинение срещу него, то Козловски се намесваше директно в плановете им.
Миризмата на пържено откъм фритюрниците бе силна и започваше да дразни стомаха му – дори само от нея му се образуваха киселини. Проклетият му стомах бе истинска развалина след заболяването от дизентерия преди четири месеца. Сега в Консулството шегите за стомашни проблеми бяха станали по-популярни от вицовете за блондинки.
– Само лъжите са ни довели до тази ситуация – заяви Шен.
– Лъжите и тайните – добави Козловски. Имаше поне едно нещо, за което и двамата бяха съгласни.
– Ще ми запишете ли къде се намира камерата? – попита инспекторът.
– Когато имам потвърждение – побърза да отговори Козловски.
– Сега, моля. Няма да действам, докато не получа обаждане от вас. Имате думата ми – настоя Шен.
Козловски разбираше деликатността на момента – думата на този човек бе също толкова надеждна, колкото и неговата. Едно и също беше и в Сомалия, и в Атина, и в Шанхай – можеше да спечели много повече от изграждането на дългосрочни добри контакти с Народната въоръжена полиция, отколкото ако се опитваше да прикрива гърба на Джон Нокс. Така печелеше guanxi – най-тънкия и важен аспект от бизнес взаимоотношенията с китайци.
Козловски се поколеба само за миг, преди да извади химикалка от джоба си и да напише адреса на една салфетка.
Надяваше се, че с това не подписва смъртната присъда на Нокс.
21.
15:45 часа
квартал Луан
Всред непоносимата задуха, излъчваща се от телата на хилядите хора, проправящи си с мъка път към вратите на пристигащия влак в метрото, Нокс бе опрял гръб на една от цилиндричните колони и се чувстваше така, сякаш бе попаднал в придошла река. Единственото, за което можеше да се хване, бе дънерът на повалено от бурята дърво…
Всеки от околните можеше да е част от групата на похитителите. Изборът на точния ден и час за предаване на откупа беше брилянтен. Милиони хора излизаха от работа и бързаха да напуснат града колкото може по-скоро. Огромната тълпа беше идеално прикритие…
Нокс погледна часовника си за десети път.
Ако искаше да запази някакъв шанс да измъкнат заложниците, спешно трябваше да излезе на място, където мобилният му телефон имаше обхват, и да чака второто обаждане от Ранди. Момчето бе успяло да прихване тестов видеосигнал към магазина и в момента се прикачваше към него с надеждата да го проследи и да даде на Нокс точното местонахождение на излъчването му. Но ако онези успееха да отвлекат Грейс, всичко би било изгубено. Щяха да екзекутират Данър, а заедно с него вероятно и Грейс. Парите за откупа щяха да изчезнат, а Нокс щеше да бъде заловен и вкаран в затвора…
Сега той беше решен да не изпуска от очи Грейс, поне докато тя успееше да остави парите.
Нокс внимаваше да държи козирката на шапката си нахлупена ниско над очите, за да се пази от всевиждащите охранителни камери. Козловски вече го беше предупредил, че китайците разполагат с изключително добра система за разпознаване на лица. Последното нещо, което му трябваше в момента, бе полицията да тръгне по петите му.
Той остана на място, наблюдавайки оранжевия потник на Грейс, който ту се губеше, ту се показваше сред тълпите. Не изпускаше от поглед и преследвача й, който бе влязъл малко преди нея. Не беше много висок, но беше здравеняк. Беше се спрял до една от кабинките за информация, използвайки я като прикритие сред тълпата, за да погледне назад. След това бе провел кратък разговор по телефона. Твърде кратък – такъв, в който човек се обажда просто за да докладва за местонахождението си. Нокс предположи, че този бе един от хората на монголеца, и мислено го добави към списъка с непредвидените усложнения.
Забавена от навалицата, Грейс се придвижи към ескалаторите. Нокс пое през тълпата, следвайки движението на оранжевия потник. Не изпускаше от очи и човека на монголеца. Отбеляза си, когато една шапка с цвят каки се появи зад него и зае мястото до колоната, на което бе стоял допреди малко. Невероятно бързо бяха успели да го проследят.
Оранжевият потник отново се мерна пред него. Грейс се отправяше към стълбището, за да слезе на платформата на линия 2. Нокс продължи да се движи, така че да се намира между човека на монголеца и Грейс.
Изведнъж мобилният телефон завибрира в джоба му – явно бе навлязъл в зона, в която имаше покритие. Погледна към екрана, където пишеше: „Хонгкао“.
Ранди бе успял да проследи видеосигнала до квартал, северно от потока Сужоу – зона, която включваше новото пристанище за круизни кораби и бившето еврейско гето на града. В този район живееха повече от четвърт милион души.
„Повече подробности“, върна съобщение Нокс.
Секунди по-късно се изписа: „Трябва ми повече време“.
„Няма време“, отвърна Нокс.
Не последва нищо повече.
Нокс бе изправен пред избор: дали да изостави Грейс, за да спаси заложниците? Щеше да му отнеме между десет и петнадесет минути, за да стигне до Хонгкао с такси, дори и повече, като се има предвид задръстването. Това беше надпревара за живота на Данър. Ала не можеше да остави и Грейс в лапите на монголеца…
Зает с телефона, Нокс осъзна, че я бе изгубил от поглед. Затърси я разтревожено, извърна се и попадна очи в очи с един от охранителите, който стоеше на мястото, заемано от Нокс само преди минута. Нямаше никакво съмнение, че веднага щом го видя, охранителят го разпозна.
Разделяше ги стена от забързани пътници. Нокс отново пое напред, за да се смеси с тълпата. Присъедини се към потока и чу как охранителят се разкрещя зад гърба му, разблъсквайки хората, за да му направят път. Нокс знаеше, че няма да стане, понеже в Китай през почивните дни всеки си проправяше път както може.
Някъде пред него отново се мерна яркооранжевият потник.
Грейс също го забеляза и извърна към него угриженото си лице. Нокс разблъска тълпата и се приближи до нея. Безброй лакти и колене се забиха в тялото му, но успя да се добере достатъчно близо до влака, който тъкмо бе пристигнал на перона.
– Следващата е „Ксинтианди“! Магазинът за сладолед! – извика му тя на английски, понесена от потока от тела.
Нокс поклати глава, опитвайки се да й даде знак да не казва нищо повече.
Човекът на монголеца се обърна и забеляза Нокс. Погледите на двамата се срещнаха.
– Видеото… Чаршафът зад тях. Счупено стъкло! Зад чаршафа има счупено стъкло. И двамата са живи! – продължаваше да обяснява Грейс.
Нокс се опита да си проправи път напред, за да настигне преследвача й, но тълпата имаше богат опит във възпирането на напористи пешеходци, които искаха да се прередят. Не му позволиха да мине напред.
Влакът доближи до перона и спря. Вълната от нетърпеливи пътници се люшна право към Нокс. Грейс и преследвачът й бяха понесени към един от вагоните. Грейс стискаше здраво пътната чанта, повдигайки я над рамото си. Той я зърна за миг над навалицата.
Емблемата на „Найк“ обаче бе с правилния размер и нямаше смешна извивка в края!
Нокс замръзна на място, опитвайки се трескаво да осмисли случващото се, докато вратите на вагона се затваряха.
Човекът на монголеца погледна към него, подсмихвайки се, доволен от успеха си.
Нокс беше изгубил Грейс от поглед. Грабна телефона си и опита да я набере, но в метрото нямаше сигнал. Погледна надясно и видя охранителя, който се приближаваше към него, държейки радиостанция пред устните си.
Спомените за случилото се преминаха пред очите му като на филмова лента: тя излезе от бутика, носейки първата пътна чанта; след това си проби път през ескалаторите на метрото; сетне премина през охраната; качи се на перона…
Пренави лентата: бутикът, първата чанта, перона, различната чанта…
И тогава осъзна – охраната.
Видя го ясно в съзнанието си: вниманието му бе приковано в Грейс и оранжевия й потник, когато тя бе оставила пътната чанта на гумената лента за скенера…
От другата страна бе взела друга чанта, борейки се с навалицата от пътници, чакащи багажът им да бъде проверен.
От другата страна бе излязла друга чанта!
Промяната бе направена от охраната! Те бяха сменили пътна чанта с друга, за да премине през скенера…
Нокс се обърна и тръгна през навалицата право към охранителя, който не скри изненадата си от този ход. Нокс го сграбчи, заби коляно в слабините му и го прикова към една от циментовите колони. Измъкна радиостанцията от ръцете му и го пусна, оставяйки го да се свлече на земята, превивайки се от болка.
Сетне наведе глава и се устреми обратно през тълпата. Веднъж щом парите бъдеха доставени, Дани щеше да бъде мъртъв.
15:48 часа
Телефонът на Мелсчой иззвъня.
– Жената се качи на влак, линия 2 – докладва Заека. – Аз съм един вагон след нея.
– Отлично. А чужденецът?
– Не успя да се качи. Оставих го на перона.
– Линия 2 – повтори още веднъж Мелсчой.
– Да.
– Оглеждай се за него – предупреди Мелсчой със строг тон.
– Оставих го зад нас, нали ти казвам! – настоя мъжът.
– Оглеждай се за него, Заек. Казвам ти, има шанс и да не си се измъкнал.
