Текст книги "Шанхайска афера"

25.

16:20 часа

Северно от мястото, където потокът Сужоу се вливаше в река Хуанпу, Нокс влезе в района на Американския квартал, който в средата на 19-и век бе представлявал малка и неприветлива крайречна зона, дарена на Американската търговска делегация. Районът дълги години бе считан за безперспективна и подценявана част от града, но наскоро бе преживял разцвет и в момента приютяваше десетки хотели, кафенета и сгради с офиси. Таксито на Нокс подмина няколко пресечки с красиви градски къщи, които някога бяха служили за домове на евреите бежанци от Втората световна война.

Той потупа шофьора по ръката и каза на шанхайски:

– По-бавно, приятел, продължавай напред.

– Извинете ме. Колата… – започна шофьорът.

– Напред – повтори Нокс. – Обърни и спри вдясно.

– Но… – опита се да се възпротиви човекът.

– Quai! Quai! Бързо! – настоя Нокс.

Волвото бе намалило ход и бе направило два последователни десни завоя – рутинно действие, за да се провери дали някой не го следи. Нокс можеше да се обзаложи, че ще направи още два, преди да се върне към предишния си маршрут. Паузата, за да се огледат за евентуални „опашки“, всъщност беше добър знак – значи бяха близо до целта.

Нокс накара шофьора на таксито да обърне, така че да има видимост към предното стъкло на волвото, за да е сигурен, че пътникът не бе напуснал автомобила. Не му се щеше отново да направят някой хитър трик с чантата.

Нокс погледна часовника си, забравил, че той беше спрял преди часове. В момента, в който парите пристигнеха при похитителите, Данър и Лу щяха да бъдат убити и приблизителното време нямаше да му свърши работа. Чувстваше се така, сякаш часовникът му бе спрял нарочно.

Шофьорът на таксито му се усмихваше и очакваше Нокс да каже нещо. А Нокс едва успяваше да разсъждава.

Преследването продължи твърде дълго! Оказа се, че волвото всъщност не се беше опитвало да се измъкне от евентуални преследвачи – двата последователни десни завоя бяха в резултат на пропусната пресечка или еднопосочна улица. Колата явно приближаваше към мястото.

Нокс написа съобщение на Ранди: „Трябва ми мястото“.

Миг по-късно се върна друго съобщение: „Скоро“.

Нокс насочи шофьора към мястото, където за последно бяха видели волвото. Спомни си, че Грейс бе споменала някакво счупено стъкло в заден план на видеото, и осъзна, че в момента се намираха в неправилния квартал.

– Има ли някаква изоставена сграда или тесни улички из този район? – обърна се той към шофьора. – Виждал ли си някакви счупени стъкла?

По лицето на таксиметровия шофьор се изписа изумление.

– Електроцентралата край реката е изоставена от много години – каза той. – Наскоро построиха нова.

– Новата не ни върши работа – каза Нокс и посочи на шофьора да свие вдясно. Волвото не се виждаше никъде.

Телефонът му завибрира: Южно от улица „Кунмин“, източно от „Далиан“.

Нокс повтори посоката на шофьора.

– Близо сме – каза той и натисна газта. Стигнаха до улица „Далиан“, която се намираше само на две пресечки от мястото. – Районът е доста голям.

– Да, така е – съгласи се Нокс, докато се оглеждаше през зацапаното предно стъкло.

Шофьорът вдигна окуражително палец и посочи през прозореца от своята страна.

Не сочеше волвото, а голяма тухлена сграда, построена леко встрани от пътя.

Сградата имаше стотици изпочупени прозорци.

Крайбрежният район

Заека бе изгубил жената някъде из „Ксинтианди“, което вбеси Мелсчой дотолкова, че на монголеца му се искаше да счупи нещо – като начало главата на Заека. Обади се на свръзката си с хората на Фен Ки.

– Какво можеш да ми кажеш? – попита той.

Линията прекъсна. Явно човекът не можеше да говори в момента. Няколко минути по-късно свръзката го набра:

– Подслушваме честотите на полицейските радиостанции – каза той. – Чужденецът е бил забелязан в метростанцията на Народния площад.

– Кажи ми нещо, което не знам! – развика се Мелсчой.

– Хората ни са тръгнали натам – отвърна мъжът.

– Мамка му! Закъснели сте! Той отдавна е изчезнал – изкрещя Мелсчой и си помисли, че чужденецът щеше да си плати за това.

Ако въобще успееха да го намерят отново.

Квартал Хонгкао

Нокс стоеше пред два еднакви рушащи се четириетажни тухлени блока, свързани помежду си с покрит коридор. По покривите и прозорците на сградите зееха дупки. Като имаше предвид местонахождението, дадено от Ранди, и описанието на Грейс, може би това беше мястото, което търсеха.

Времето на Данър изтичаше бързо. Нокс трябваше да се пробва.

Жилищният квартал бе леко отдалечен от пътя и се обграждаше от висока тухлена стена. В средата на стената имаше арка с красиво изработен, но силно ръждясал железен портал, който в момента бе леко открехнат. Зад него се виждаха няколко очукани градински стола, в които в момента седяха пет едри жени, които пушеха, говореха шумно на шанхайско наречие и се смееха така, че гласовете им се чуваха ясно отдалеч. От някои прозорци по вторите и третите етажи на лявата сграда висяха кабели, а дясната постройка изглеждаше напълно изоставена.

Явно в сградата живееха самонастанили се обитатели, които се бяха „устроили“ тук и отказваха да бъдат преместени.

На Нокс никак не му се искаше да се конфронтира с група шанхайски матрони, които изглеждаха доста по-заплашително от всякакви монголци, но те със сигурност знаеха всичко случващо се в тези сгради.

Пресече улицата и се приближи към тях. Вече започваше да се поти от притеснение.

Жената, седнала най-близо до улицата, носеше лента за ръка, символизираща принадлежността й към властите в качеството й на наблюдател на квартала. Нокс си помисли, че само в Китай можеше да бъде видяно подобно нещо – самонастанил се да заема обществена позиция.

По сухия цимент, точно под арката на входа, се виждаха мокри следи от стъпки. Бяха скорошни и водеха навътре към жилищните сгради. „Охранителят“, помисли си Нокс. Или пък куриер, който бе посрещнал волвото и бе взел чантата.

Изкушаваше се да последва стъпките и да не обърне никакво внимание на жените, но знаеше, че така щеше да събуди много повече подозрения. Нямаше време, за да скъсява и без това кратките минути, в които щяха да оставят Данър жив.

– Доста силен дъжд… – каза той на английски.

Най-младата от петте жени – и най-прилично изглеждаща сред тях, кимна леко, въпреки че тарторката им я изгледа неодобрително – явно не желаеше групата им да започва разговор с чужденеца.

– Дъжд – повтори Нокс на мандарински, като нарочно произнесе думата неправилно.

Главната матрона изпружи шията си напред, за да го огледа по-добре. Нокс отново се опита да ги заговори, леко подобрявайки акцента си. Жената кимна и набързо изстреля нещо на шанхайски, казвайки, че wai guo ren говорят китайски така, сякаш имат камъни в устата. Останалите жени се разкискаха. Не се засмя само най-младата и Нокс реши, че в нейно лице може да срещне подкрепа.

– Тук ли живеете? – попита той, отново придържайки се към тактиката да говори развален мандарински. – Тази сграда? – посочи с ръка той.

Тарторката на групата се взря в него с поглед, в който се четеше подозрение. Отвърна му на шанхайски, давайки му да разбере, че не е негова работа, а езикът й бе толкова груб, че една от приятелките й се засрами и заби поглед в основата на тухлената стена, обграждаща района.

– Дръж се възпитано, стара вещице! – сгълча я най-младата от жените на шанхайски. – Той е гост в нашата страна. Той и другите като него носят търговията и просперитета ни.

– Носят само птичи грип и KFC. Всичките да вървят по дяволите! – отвърна по-възрастната, засягайки темата, която се бе превърнала в национален въпрос. В Китай се ширеше мнението, че птичият грип бе дошъл от САЩ.

– Да, ние живеем тук – каза по-младата жена на Нокс, обръщайки се към него на преднамерено бавен мандарински, така че той да я разбере.

– А някакви млади мъже, на моята възраст или по-млади, скоро да са идвали насам? – попита я той.

– Млъквай, момиче, или ще докладвам, че ти и родата ти въртите публичен дом. Ще ви вкарат в затвора за цели поколения. Не си мисли, че не мога да го направя! – изстреля бясно на шанхайски най-възрастната.

Заканата й явно подейства на останалите, като в същото време от думите й Нокс разбра всичко, което искаше да узнае. Той улови погледа на по-младата, която се беше изчервила.

– На кой етаж? Покажи ми на пръсти. Няма да те издам – попита той на английски, знаейки, че матроните не могат да го разберат.

– Какво каза той? Какво каза той? – изстреля ядно старата. – Няма да говориш! Няма да му отговаряш! – извика тя.

Но Нокс вече се беше обърнал и си тръгваше. Бе видял лявата ръка на момичето, чиито свити пръсти, дискретно облегнати на коляното й, показваха три.

Направи две крачки, спря се и отново излезе на дъжда. След това се обърна към най-старата от жените и на перфектен шанхайски изстреля:

– Ти си само една дърта крава с мозък на кокошка. Имах петстотин юана, които щях да ви предложа, за да ми помогнете за статията, която пиша за едно списание. Сега те ще си останат в джоба ми, а вие ще си седите по столовете все така бедни заради грубостта си.

Обърна се и пое с големи крачки, газейки из локвите. Жените веднага наскачаха и се скупчиха около тарторката си, засипвайки я с упреци и проклетии. Нокс знаеше, че спорът щеше да продължи поне петнадесет минути, които с малко късмет можеше да се окажат достатъчни, за да влезе и да излезе незабелязано. По ирония на съдбата се притесняваше само от най-младата от жените, тъй като тя може би се досещаше какви са намеренията му.

В дъното на квартала, но откъм външната му страна, имаше пететажна жилищна сграда, долепена до оградата. Целият изпотен от напрежение и тревога, Нокс се приближи до нея и прескочи оградата. Прегази калта в двора и намери някакъв отвор в сградата, където преди би трябвало да е имало врата.

Влезе в тъмен коридор, по който се стичаше дъждовна вода. По пода се стелеха купища боклуци, счупени тухли и дебел слой прахоляк и мръсотии. По стените си личаха останките от избелели плакати, приковани с кабарчета. От тавана висяха жиците на импровизираното окабеляване. Нокс докосна една от тях. Най-чистата жица беше телефонен кабел. Изглеждаше нов. Обитателите на подобни места за живеене едва ли биха си инсталирали телефон, но банда похитители биха се вързали нелегално към някой от стълбовете, за да ползват безплатен интернет.

Увереността на Нокс растеше с всяка изминала крачка. Качи се тихо по мръсното стълбище, спирайки се на всеки няколко метра, за да се ослушва. Единственият звук, който се чуваше ясно, бе трополенето на поройния дъжд навън.

Ако парите бяха вече доставени, то с Данър беше свършено.

Нокс стигна до първия етаж и провери двете най-близки стаи – вратите им бяха отворени или липсваха. И двете изглеждаха необитаеми и бяха пълни със строителни отпадъци.

Коридорът на втория етаж беше по-тъмен, тъй като прозорецът в края му имаше шперплат вместо стъкло. Тук жиците се разделяха и се виеха като лозови филизи към различни стаи. Кабелите бяха два – по-дебелият явно бе електричеството, а по-тънкият – телефонната линия. Бяха усукани един около друг и се насочваха и към следващия етаж.

Затаи дъх, а сърцето му заби бясно, предусещайки сцената, която щеше да завари в края на жиците. Приближаваше целта, заради която беше дошъл: Данър. Следвайки кабелите се качи на третия етаж, като внимаваше да не вдига шум. Стигна до третата врата вляво по коридора, където чифт следи от мокри обувки се бяха отбелязали на дъсчения под пред вратата. Скорошен посетител…

Погледът му бе привлечен от новия и лъскав патрон в ключалката на вратата – аматьорски ход. Много внимателно натисна дръжката и се опита безшумно да отвори.

Беше заключено.

16:30 часа

квартал Хонгкао

Иззад заключената врата се чуваха приглушени гласове, които явно водеха разгорещен спор. Нокс долепи здравото си ухо до вратата и долови шепот на шанхайски – говореха двама или трима души, а поне един от тях приказваше на мандарински. Вгледа се в мокрите стъпки, оставени по дървения под.

Докато подслушваше, несъзнателно преброи на пръсти гласовете в стаята. Бяха четирима. Това затрудняваше нещата, имайки предвид, че той разполагаше само със сгъваемия нож, взет от монголеца.

Обмисли дали да не излезе през прозореца в края на коридора и да заобиколи сградата отвън, увеличавайки елемента на изненадата, но фасадата беше прекалено открита, а и старите вещици в двора можеха да го забележат.

Наведе се и погледна през процепа под вратата. Виждаха се четири чифта крака, застанали край някаква маса – два чифта от тях бяха обути в платнени обувки, носени от мнозина шанхайци. Отличаваха се и чифт маратонки „Найк“. Седналият от мъжете не можеше да стои спокойно и краката му „танцуваха“ и потропваха по пода. Не бяха завързани за стола, както забеляза Нокс. Четвъртият чифт обувки бяха черни и с гумени подметки, а глезените над тях бяха закопчани с белезници за краката на стола. Вдясно до стената се виждаше и пети чифт крака. Нокс не можа да ги огледа добре, но забеляза, че обувките им бяха с много голям номер – Дани! Значи в стаята бяха петима.

Нокс приседна на пода до вратата, облегна гръб на стената и въздъхна. Бореше се с желанието да разбие вратата с ритник и да се остави на бушуващия в него бяс. Трябваше да помисли…

Но не беше дошъл дотук, за да размишлява – беше дошъл заради Дани.

Изправи се и изрита вратата близо до бравата. Резето се счупи, а рамката се разкова от стената. При втория ритник вратата вече зееше отворена.

Трима от мъжете в стаята веднага скочиха на крака: двамата бяха вляво, до масата, а третият – в дъното. Вдясно имаше още един. Дани седеше на стол вдясно от Нокс, беше със завързани очи и с лепенка на устата. Изглеждаше силно изтощен, но беше жив.

Въодушевлението на Нокс от това, че беше намерил Данър, едва не му коства живота, когато мъжът вдясно извади нож.

Пътната чанта лежеше отворена на масата, а около нея бяха разпръснати пачки банкноти. Ръцете на единия от мъжете вляво все още бъркаха в нея. Нокс се насочи първо към него, като още на първата крачка сграбчи ръба на масата и я засили към човека с ножа. Той падна.

Нокс го удари силно по ръката и успя да избие ножа от пръстите му, докато се боричкаше със следващия от мъжете, който бе доста жилав, но май не носеше на бой. Мъжът обаче имаше доста силни и отсечени движения и освен това беше бърз. Изрита Нокс отстрани, точно в раната, и нозете на американеца се подкосиха.

Онзи с ножа се изправи, вече разоръжен, и Нокс изведнъж се оказа изправен срещу двама. След миг, когато и мъжът от стола скочи на крака, станаха трима.

Нокс тръгна да се изправя и с гръб избута масата към мъжа до стола. Чантата падна и парите се пръснаха по пода. Нокс удари жилавия в гърлото и мъжът се задави. Успя да парира удар от страна на този с ножа, завъртя се и също го цапардоса.

Вторият от мъжете бе по-умел в ръкопашния бой. Нокс умееше да се отбранява и постепенно накара мъжа да отстъпи назад, признавайки превъзходството му. В един миг онзи се опита да го ритне в десния глезен и вероятно щеше да го счупи, ако беше успял, но Нокс отскочи и ритникът потроши крака на масата.

Останалите удари се случиха твърде бързо: Нокс накара мъжа да отстъпи още крачка назад и го повали с ритник в бъбреците отляво и светкавичен юмрук в сърцето.

Мъжът се просна по гръб. Нокс долови за миг блясъка от острието на изпуснатия нож, отблъсна го настрана и се обърна, за да довърши падналия.

И тогава видя човека, който лежеше на пода и се превиваше от болка – същия, който само допреди миг бе седял спокойно на стола, наблюдавайки броенето на парите…

Това беше Едуард Лу.