Текст книги "Шанхайска афера"

Автор книги: Ридли Пиърсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 27 страниц)

Още с връщането си в бара той усети десетките очи, които се вгледаха в него, включително и тези на Грейс.

Приближи се до масата й и се обърна към Йонг:

– Ако се опитвате да прелъстите дамата, с която дойдох, ще трябва да възразя. Като домакин на едно толкова хубаво парти с чудесни напитки, храна и гости, смятам, че надхвърляте по класа всеки от присъстващите мъже, а това е едно огромно предимство във ваша полза – каза той и се усмихна.

– Колкото по-стара е билката, толкова по-силна е подправката – отговори Йонг и добави, поглеждайки към Грейс: – Който плаща, той поръчва музиката.

– Само глупак не би се съгласил с подобна мъдрост – заключи тя.

– Тъкмо приключвахме. – Йонг се изправи, за да отмести стола на Грейс.

Тя се надигна и му благодари.

Катрин Ву се появи, сякаш изникнала от нищото, и Нокс отбеляза колко добре е обучена, без да изпуска от крайчеца на погледа си бодигарда на Йонг. Чудеше се дали и той бе преминал през специално обучение и дали не познаваше едни определени монголци…

– Вярвам, че ще се забавлявате добре – обърна се Йонг към Грейс.

– Остатъкът от вечерта ще бледнее в сравнение с няколкото минути, прекарани с вас – възпитано отвърна тя.

Йонг се поклони съвсем леко за довиждане; същото направи и асистентката му и двамата се отправиха към бара.

– Стига ли ти толкова от това парти? – попита Нокс.

– Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

– Ако исках разрешение, щях да те попитам…

Тя му подаде салфетка и посочи собствената си брадичка. Нокс избърса червилото на Ейми.

– Беше част от прикритието ми – възрази той.

– Няма нужда да ми се обясняваш – саркастично отбеляза Грейс. – Аз мисля да поостана още малко, за да пробвам още веднъж да видя домакина ни насаме. Тревожа се за Еди. Не се съмнявам, че човек като този може да стои зад всичко това.

„Типично по китайски – помисли си той. – Нищо конкретно.“

– Той предложи ли ти да преговаря за откупа? – попита Нокс.

– Тръгни си, когато искаш. Може би преди това няма да е зле да разиграем малка сцена и след това да ме зарежеш сама. Понякога мъжете са крайно предвидими… – предложи Грейс.

– Може да ми зашлевиш шамар – досети се Нокс.

– С удоволствие – прошепна тя.

– Срещата ни си остава за шест сутринта – припомни й шепнешком той.

– Не забравям толкова бързо – отвърна тя, а погледът й се задържа малко по-дълго върху петънцето от червило, което все още си личеше в края на устните му.

– На ъгъла на „Хуахай“ и „Маоминг“ – каза Нокс, – близо до входа за метростанцията.

Тя му залепи звучен шамар, с което накара околните да се обърнат. Той се хвана за лицето и си тръгна, пробивайки си път през тълпата.

Тази мацка имаше опасна дясна ръка.

21:10 часа

Нокс постоянно вземаше мерки, за да не бъде проследен, затова се наложи да се отбие и в хотел „Джин Джанг“, където официално бе регистриран. Реши да се качи с асансьора до стаята като всеки нормален гост, а и така щеше да свари неподготвен евентуалния си преследвач.

Щом влезе вътре, погледът му веднага се спря на дебелия кафяв плик, който лежеше на леглото. Опипа го внимателно, преди да го отвори – вътре имаше нещо твърдо и малко по-малко от размера на книга.

В следващите няколко минути се зае да придава на стаята вид, сякаш някой постоянно живееше в нея, като не откъсваше очи от кафявия плик, затворен с телбод и плътно облепен с тиксо.

Най-накрая разкъса опаковката и извади съдържанието – беше преносим хард диск в сребриста алуминиева кутия. Два пъти провери плика, но нямаше никаква бележка или надпис.

„Козловски – помисли си Нокс, – няма кой друг да е.“ Преди да се обади на Дулич, за да му даде дневния си отчет и да попита дали той нямаше нещо общо с хард диска, Нокс извади джипиеса и прослуша седемте гласови бележки, оставени от Данър. Записани на устройството, думите му бяха кратки, не издаваха никаква емоция и звучаха почти безлично, но Нокс ги пусна по няколко пъти, за да чуе отново гласа на приятеля си. Страдаше от носталгия – състояние, от което смяташе, че се е излекувал напълно след службата при военните, а последните му истински приятелства, за които вече почти беше забравил, бяха много отдавна, още от времето на службата му в Кувейт.

Трябваше да прослуша последния запис няколко пъти, за да разшифрова бележките на Данър.

Добавка към предишния маршрут: извънредна отбивка. Оставена тежка пътна чанта. Задънен край. Цивилният охранител си тръгва, оставяйки двама хуни като пазачи на входа.

Хуни… Дали това не бяха монголци? И то по маршрута за разплащане на Лу? И бяха включени по-късно в играта?

Нокс се замисли над това, докато слизаше с асансьора във фоайето. Използва електронната си карта, за да влезе в празния бизнес офис към хотела. Включи хард диска към един от компютрите и отвори директорията на паметта му. Опита се да търси по ключови думи „Лу“, „подкупи“, „плащания“, „поощрения“, „Бертолд“, но не попадна на нищо. Последните текстови документи, съставени на Word, бяха писма до жена му Пеги, а след като ги прочете, Нокс изпита само вина и гняв. Трябваше да се обади на Пеги, дължеше й го. Но не сега. Намери най-скоро отваряните файлове на Excel, но и те не се оказаха много полезни: бяха сметки на разходите. Нямаше нищо, което да сочи към Лу. Може би Грейс можеше да намери някакви важни файлове, но на пръв поглед Нокс не вярваше сметките на Лу да се намират на хард диска на Данър.

Изключи устройството, излезе навън и си купи втори външен хард диск, след което накара тийнейджъра зад щанда в магазина да копира съдържанието на първия върху новия. Копирането на файловете отне четиридесет и пет минути, а Нокс остави на момчето бакшиш, който се равняваше на седмичната му заплата. След това се върна в стаята си и реши да се обади.

– Давай – започна направо Дулич от другата страна на линията.

– Ти ли изпрати пакета, който намерих на леглото в хотела? – попита Нокс.

– Не. Какъв пакет?

Нокс му обясни с какво се беше занимавал през последния час. Дулич не знаеше нищо за никакъв хард диск, но определено искаше да се добере до него.

– Не мога да си представя Козловски да ми помага в това – зачуди се Нокс. – За него би било прекалено рисковано.

– Представи си, че и той иска Данър да се върне, може би дори повече от нас. Между другото тъкмо щях да ти звъня – имаме съвпадение в ДНК. Добра работа. Но подочух, че някакъв американец е изчезнал. Не забравяй, че Козловски се занимава точно с това. Ако успееш да измъкнеш Данър преди плащането на откупа, отвличането никога няма да излезе наяве и така няма да се опетни ничие служебно досие. Правителството ще се отърве на косъм, а Партията, Козловски и Консулството – също.

– Но аз нямам никакви съмнения, че той е успял да ме свърже с теб и „Ръдърфорд“. Защо просто да не го предам на вас?

– Това ще се запише някъде. Ти, от друга страна, току-що си намерил нещо на леглото си. Най-вероятно той е дал пари на някоя от камериерките или на пиколото, за да ти го оставят. Няма следи. Сега ти си в позиция да направиш нещо с информацията, която е вътре. И той го знае. И ако е попаднал на нещо, това придобива още по-голям смисъл, защото означава, че ръцете му са вързани. Ти ще се превърнеш в изкупителната жертва. Казваш, че той е направил връзката с нас. Знае кои сме и кои са основните участници в играта. Наясно е, че ние сме специалисти по случаи на отвличания и освобождаване на заложници. И ако ти си на негово място, кой би искал да е на твоя страна?

– Предполагам, че си прав – отговори Нокс.

– Представи си и друго: лаптопът е бил кодиран. Сто процента е така. И твоят приятел в Консулството е разбил кода, а това означава, че е достигнал до това, което търси. Може и да е изтрил някои файлове, преди да ти даде копие. Но кой знае? Въпрос на време е да разберем. Сигурно в този диск има нещо, което трябва да бъде прегледано и от други очи.

– Мога да го дам на Грейс – предложи Нокс. – Но при условие че имаме само още два дни; нямам намерение през цялото време да си тикам носа в някакъв монитор.

– Ясно.

– Датата все още ли е същата? – попита Нокс.

– Да.

– И какво още? – заинтересува се Нокс, усещайки, че в гласа на Дулич увисна нещо неизказано. – Сержант?

– Пристигна друг пръст.

Телефонната линия изпука.

– Чий? – попита Нокс, въпреки че вече подозираше какъв ще е отговорът.

– Погледни го откъм добрата страна – каза Дулич. – Знаем, че най-късно до вчера Дани е бил жив и се е намирал в рамките на града.

Единственото обяснение за това беше, че пръстът бе запазил известна топлина. Нокс преглътна мъчително.

– Кой пръст?

Последва тишина.

– Кой пръст? – повтори Нокс.

– Средният на дясната ръка.

– О, по дяволите! – Похитителите бяха изпратили специално послание. Нокс се напрегна. Този път нямаше нужда от ДНК проба. Опита се да си поеме дъх. – Ще ги убия! – изсъска през зъби той.

– С теб съм – отвърна Дулич.

– А Пеги?

– Няма нужда да я тревожим с подробности.

– Тя има право да знае, че е още жив – опита се да възрази Нокс.

– Така ще бъде. Ние ще се заемем с това – отвърна Дулич.

– Има ли някакви преговори за сумата? – попита Нокс.

Откупите винаги бяха намалявани към края на дадения срок за плащането.

– Маргарт се справи много добре с това. В момента паднаха на четвърт милион щатски долара.

– Двеста и петдесет хиляди? И това за двама заложници, единият от които американец? Будалкаш ли се с мен? – попита Нокс.

– Съставихме си плана така, сякаш срещу нас стоят аматьори – отговори Дулич. – „Бертолд“ беше готов да плати максимум десет милиона.

Нокс му разказа за доставчика на „Шерпа“, който знаеше точния адрес. По такъв начин това подкрепяше теорията, че си имаха работа с аматьори.

– Играта се променя – заяви Дулич. – Ако не са „Триад“, отвличането може да е от колеги или конкуренти, но според това, с което сме се сблъсквали до момента, моделът им на поведение по-скоро предполага да е някой от получателите на подкупите. Трябва да идентифицираме кои са тези хора. И да ми донесеш счетоводните записи на Лу.

За Нокс монголците не приличаха на аматьори. По-вероятно беше да са хората на Йонг Ченг.

– За твоя информация, проследихме разговора на инспектор Шен с Маргарт за американския филмов екип.

Нокс не каза нищо, а умът му все още беше зает с човека от „Шерпа“ и с отрязания пръст на Данър.

– Потвърдено е, че един от членовете на филмовия екип липсва – продължи Дулич. – Имаме информация от главната камериерка в хотел „Мариот“. Оператор е, но нито той, нито камерата му са се мяркали в хотелската стая през последните десет дни.

– И това по какъв начин ни засяга? – попита Нокс.

– Виж, те снимат филм за „Бертолд Груп“, нали? За строителството на небостъргача. Сега китайците се занимават само с това, което ще рече, че и ние се интересуваме. Става въпрос за изчезнал човек, а и на нас ни липсват няколко, нали?

– Също ли е бил отвлечен?

– Кой знае…

– Да не би да са изпратили отрязана ръка вместо пръст?

– Никой нищо не е пращал. Ръката е била извадена случайно от Яндзъ.

– Операторът мъртъв ли е?

– Откъде да знаем? Системата за сигурност в хотела може да проследи кога е била използвана картата за влизане в стаята, а през последните десет дни там са били само камериерките. Струва ми се, че е възможно да е мъртъв.

– Питам отново: нас какво ни интересува това? – настоя Нокс.

– Ти си много коравосърдечно копеле. Човекът е изчезнал… – И това му го напомни най-коравосърдечното копеле, което Нокс познаваше. – Инспектор Шен е посетил Маргарт няколко дни след похищението на служителя на „Бертолд“ и определено разследва различен случай на отвличане. Толкова типично за Китай, нали? Защо да се подхожда към проблема направо, когато може да го човъркаш по заобиколен път? Опитва се да намекне на Маргарт, че могат взаимно да си бъдат полезни – едното разследване може да помогне на другото.

– Или по-скоро го заплашва самият той да не разследва нищо. Това означава, че знае за мен.

– Сигурно е намеквал за теб – съгласи се Дулич. – А това е още една причина, поради която си струва да го обсъдим, не мислиш ли?

– Знаеш ли дали Китайската народна въоръжена полиция и инспекторът в частност биха наели монголци за биячи? – заинтересува се Нокс.

– Ще ти кажа какво знам: от Министерството на държавната сигурност биха наели и проклетия варварин Атила, ако това би отговорило на целите им. Защо?

– Елиминирах двама – обясни Нокс. – Приличаха на монголци, но имаха валидни китайски лични карти. Тези са накацали из целия случай като мухи. Били са замесени и в схемата с поощренията.

– А ти откъде знаеш за това?

– Открих джипиеса на Дани. Оставил си е гласови бележки за всяко от местата, където Лу е давал подкупите.

Дулич подсвирна от изненада.

– Най-новото около плащанията на Лу може би са въпросните монголци – продължи Нокс.

Дочу как Дулич дълбоко си пое дъх от другия край на линията. Коментарът явно бе успял да отприщи адреналина му.

– Мога да помоля Праймър да попита Маргарт дали знае нещо за монголци или изнудване, което е предшествало отвличанията, но си мисля, че ако имаше такова нещо, той сам щеше да ни каже. Все пак ние работим за него… – отговори Дулич.

– Монголците са смазали от бой доставчика, който е оставил искането за откуп – уточни Нокс.

– Явно се справяш доста бързо.

– Изглежда, всичките им усилия са насочени към това да намерят Лу. Някак си не ги виждам те да стоят зад всичко това. По-вероятно са изостанали, както и ние.

– Ако са помощници на китайците, прецакан си. Тези момчета без колебания биха те замъкнали някъде, за да ти теглят един куршум между очите.

– Благодаря ти, че ми го каза – подразни се Нокс.

– Ще ми се да направиш още едно копие на хард диска на Дани – каза Дулич. – Моите момчета от техническия отдел тук ще трябва да го погледнат.

– Може би джипиесът на Дани и оставените гласови бележки ще заместят липсващите счетоводни документи на Лу – предположи Нокс.

– Разполагаш ли с имена, със суми? – попита Дулич.

Нокс не отговори.

– Съсредоточи се, Нокс. Счетоводните записи са основното нещо.

– Мислех, че главното е да се доберем до тях, докато са живи.

– Просто те посъветвах – добави Дулич.

– А на мен не ми харесва – отвърна Нокс. „Бертолд Груп“ явно се притесняваше повече за това дали ще успее да прикрие нещата, отколкото да измъкне заложниците живи. – Да не би от мен да се очаква да чета между редовете, Сержант?

– Няма никакъв подтекст. Приоритетът тук е човешкият живот – обясни Дулич. – Нещата не са се променили.

– А ако се променят, да знаеш, че напускам. Все пак съм сам в тази каша – подчерта Нокс.

– Не възразявам.

– Не бих искал да ти пращам хард диска по пощата. Не е добра идея да ти го пращам и по електронен път.

– Ще внедрим куриер – предложи Дулич.

– Мислех си, че не можеш да внедряваш хора тук.

Отговорът не дойде веднага, но след кратко колебание Дулич отвърна:

– Дискът ни трябва днес, Нокс. Трябва да внесем доларите за откупа в страната. Маргарт не разполага с толкова много валута в брой. Ти ще се погрижиш за твоите неща, аз ще поема нашите.

– Ако ще предавам диска на някого, по-добре да е човек, когото съм виждал. Прати ми поне снимка – настоя Нокс.

– Недей да ми се правиш на Пиърс Броснан.

– Даниъл Крейг1515
  Пиърс Броснан и Даниъл Крейг – актьори, известни с превъплъщенията си в ролята на Джеймс Бонд – агент 007, от известната филмова поредица. – Б.пр.


[Закрыть]. Не си в час – отговори Нокс.

– Майната ти! – засмя се Дулич и прекъсна връзката.

Нокс подкара скутера по булевард „Чангъл Лу“ и взе всички необходими мерки, за да не бъде проследен. Двадесет минути по-късно вече се намираше на мястото, до което при нормални обстоятелства би стигнал само за пет…

Притвори задната врата на къщата за гости и чу отвътре гласове, музика и тракане на чаши и чинии. Реши да си вземе бира и да се качи направо в стаята си. Щеше да се преоблече и да обиколи със скутера по отбелязания в джипиеса маршрут, за да разузнае обстановката преди обхода, който двамата с Грейс щяха да направят след няколко часа.

Мина през миниатюрната столова, която служеше и като барче, и вниманието му бе привлечено от копринена блуза с паднало рамо. Ейми Сю пиеше коктейл „Кир“1616
  Френски коктейл, приготвян от ликьор от касис и бяло вино. – Б.пр.


[Закрыть], седнала с гръб към него. Той се приближи и спря зад нея.

– Присъедини се – покани го тя и посочи високия стол до себе си. Погледите им се срещнаха в отражението на огледалото зад бара.

Нокс седна и си поръча бира.

– Разменихте си някакви реплики със счетоводителката – отбеляза тя на мандарински.

– Просто леко недоразумение – отговори той също на мандарински. Значи малката им сценка бе успяла да заблуди дори Ейми.

– Тревожа се за теб, Джон Нокс; за това, че душиш наоколо – изрече тя на английски.

– Кой казва, че душа?

– Ако имаш някакви проблеми с парите, просто трябваше да ми споделиш – продължи тя.

– Нямам проблеми…

– Ако ти е трябвала отсрочка или кредит, защо не ми се обади като на приятел?

– Да не би да пропускам нещо? – попита, изненадан, той. – За какво ми е притрябвала отсрочка или кредит?

– И аз се питам същото.

Китайците никога не отправяха директен въпрос или молба. Разговорът с тях винаги кръжеше около проблема, преди да се стигне до същината на въпроса, а често се използваха посредници, така че и двете страни да запазят достойнството си.

– Това да не би да има нещо общо с плащанията ми към теб? – досети се Нокс.

– Да, разбира се. Нали знаеш, че не вземам лихва на приятели, независимо какво ми струва забавянето им – отвърна тя.

– Лихва? За какво ти дължа лихва? – попита Нокс директно, като американец.

– Говорил ли си скоро с брат си? – попита тя.

„Какво общо пък има Томи! Недей да го намесваш!“ – помисли си той.

– За какво? – попита Нокс.

– Джон – започна тя, – последното ти плащане не е получено. Не бих начислила лихва на толкова ценен мой клиент.

– Последното ми плащане ли? – не разбра той.

– Ако ти трябва повече време, можем да се разберем – предложи Ейми.

– Но това беше преди месеци.

– Два месеца и шестнадесет дни, ако сме точни.

– Не си ли получила банковия превод? Трябваше да ми съобщиш – каза той.

– Казвам ти го сега. Не съм получавала никакъв банков превод, не са пристигнали никакви пари.

– Наредихме плащането, Ейми. Трябва да има банков превод към твоята сметка в Хонконг, както винаги. Брат ми… – започна Нокс. Счетоводителката им Евелин никога не допускаше подобни грешки. Възможно беше Томи да е сгрешил, като се има предвид състоянието му, но все пак беше малко вероятно. – Веднага ще проверя – обеща той.

– Ти си добър клиент, Джон Нокс, привилегирован… – отвърна Ейми.

Тя смяташе всеки от клиентите си за „най-добрия“, но към него имаше по-специално отношение, което и двамата предпочитаха да не изтъкват на преден план, но все пак то съществуваше.

– Не е проблем, че си пропуснал плащането, но когато не го спомена тази вечер, се замислих… – започна Ейми. – Не е в твой стил. Не е в стила на най-ценния ми клиент.

– Платихме – повтори Нокс.

– И банковият превод е бил редовен? – попита тя.

– Ще говоря с брат ми и със счетоводителката. Моля те, прости ми грешката, Ейми. Наистина много се срамувам… – Нокс знаеше, че извиненията бяха съществена част от бизнес взаимоотношенията с китайците.

– Има начин да ми се реваншираш – с престорена свенливост отвърна тя. – Обърни ми малко внимание.

– Не страдаш от липса на внимание от моя страна – усмихна се той.

Нокс написа с главни букви на една салфетка името на стаята си – „Гранд Китай“, и я пъхна под чашата й. Ейми го целуна и се измъкна от бара, внимавайки да не събуди подозрение в града, в който клюките се разпространяваха със светкавична скорост.

След като напусна къщата за гости през предния вход, Ейми мина през вратата откъм задната уличка и се качи направо в стаята на Нокс. Влезе при него, без да каже нищо, и двамата се вплетоха в гореща, потна и атлетична авантюра, чиято кулминация настъпи, когато краката й се обвиха около кръста му, а погледите им се срещнаха. Ритъмът на възбудените им тела ги доведе до общ екстаз.

– Понякога ми се иска все още да пушех – каза тя, отпускайки се уморено по гръб.

– О, ти и сега пушиш – пошегува се Нокс, а тя го удари по рамото.

Той се изправи на лакът, за да й се полюбува. Видя как кръвта й пулсира в чувствената вдлъбнатина на шията й.

– Ако едно тяло можеше да се опише с думи – прошепна той, – твоето би било истинска поезия.

– Сребърен език, но ледено сърце – отвърна тя и се усмихна още по-широко.

Той взе ръката й и я постави на гърдите си.

– Студено ли ти се струва?

Все още усмихната, тя поклати глава и се загледа в мудното движение на вентилатора над главите им.

– Това е само израз – каза тя, а след кратко колебание добави: – Тревожа се за теб.

Той включи телевизора и усили звука. Вярваше, че Фей не би сложила подслушватели в стаята му, но предпочиташе да вземе предпазни мерки.

– Няма нужда да се тревожиш – прошепна й той.

Айфонът му иззвъня. Нокс се пресегна да го вземе и първоначално реши да не отговаря, но не можа да се сдържи.

– Ти за какъв се мислиш? – изненада го гласът на Грейс от другия край на линията и го накара да отмести телефона далеч от ухото си. Стана от леглото и се престори на учуден. – Знаеш ли какъв си – крадец! – продължи да крещи Грейс. – Лъжец! Измамник! А най-лошото е, че се доказа като човек, на когото не може да се вярва.

– Чуй ме за момент – помоли Нокс.

– Джипиесът е ключът към успеха ни. Ние сме партньори и въпреки това ти си позволяваш да крадеш от мен! Да крадеш! – не спираше Грейс. – Само бавиш общите ни усилия. Знаеш ли как се притесних, когато не можах да го намеря? Как смееш да се отнасяш към мен с такова неуважение?

– Ако само ме изслушаш… – опита се да се вмести между тирадата й Нокс.

Линията прекъсна.

– В какво си се забъркал? – попита Ейми.

– Работа с един недоволен клиент – отговори той.

– Виждаш ли? И ти си имаш проблеми с клиенти.

– Така е. – Нокс познаваше Ейми от достатъчно много време, за да й се довери, въпреки че за него доверието бе по-скоро само идея, отколкото реалност. Двамата с нея бяха заобиколили достатъчно международни търговски норми, за да има нужда да се надлъгват.

Нокс нежно стисна със зъби ухото й и тя се засмя.

– Оох, харесва ми… – прошепна Ейми.

Телевизорът продължи да бърбори, прикривайки звуците, които вече не намекваха за конспирации и конфликт на интереси, а бяха само израз на нежни докосвания, въздишки и забързани движения, на прошепнати молби и женски стонове, заглушени във възглавницата, и мъжко учестено дишане… Телата им се сливаха в едно под шума от уличния трафик. Споделеният им смях говореше, че те знаят, че никой от двамата не заслужава нещо толкова хубаво.

Когато тя си отиде, Нокс се обади долу и поръча еспресо. Взе си душ, облече се и провери дали ножът, който носеше, е на мястото си. Опипа с пръст острието му и го прибра обратно.

Последва обаждането, което не му се искаше да направи. Използва айфона, като реши, че Дулич може да плати и за това – знаеше, че така няма да го подслушват.

Томи отговори на третото позвъняване, а гласът му от Детройт звучеше тъй ясно, сякаш брат му се намираше в съседната стая.

– Здрасти, братле! – поздрави Нокс.

– Джони! – зарадва се Томи.

Брат му беше единственият човек, на когото бе позволено да го нарича така. Гласът му прозвуча толкова радостно, сякаш камион със сладолед току-що бе спрял пред къщата им.

С правилните лекарства, специализирано наблюдение и спазване на стриктен учебен режим Томи се справяше доста добре. Можеше успешно да поеме отговорностите на съвместната им работа. Брат му истински се наслаждаваше на видеоигри и до голяма степен се беше научил да ползва градския транспорт съвсем самостоятелно. Живееше сносен живот. За щастие, не му хрумваше да търси несъществуващи чудовища, скрити зад завесите, а Нокс се стараеше да е близо до него колкото може повече.

Пропуснатото плащане към Ейми бе сигнална лампичка. Нокс не искаше да влиза в онлайн сметките им от Китай, не би желал да дава на китайските интернет следователи да душат наоколо.

– Как е? – попита Нокс.

– Всичко е наред – каза Томи.

– Върви ли бизнесът?

– Не може да е по-добре.

– Тук има малък проблем – рече Нокс.

– Къде?

– В Шанхай. Ейми не си е получила банковото плащане.

Последва тишина.

– Перлената дама – напомни му Нокс.

– Но това беше преди месеци – обади се Томи.

– Да, именно. – Нокс се впечатли от факта, че брат му си спомняше.

– Нямаше ли да знаем, ако трансферът не е минал? – попита Томи, който все още се бореше с концепцията за прехвърляне на реални пари по интернет.

– Да, трябваше да знаем – отвърна Нокс.

– Искаш да кажеш, че аз трябваше да знам – натърти брат му.

– Не съм споменал такова нещо.

– Но това си мислиш.

– Недей да приказваш така, Томи, не си мисля това – отговори Нокс.

– Смяташ, че аз съм прецакал нещата – настоя брат му.

– Ако ти си ги прецакал, щях да ти кажа, че си виновен. Кога е имало случай да не ти говоря направо?

– Тогава за какво се обаждаш?

– Защото дължим много пари на важен доставчик и искам да изясним нещата. Това е всичко. Недей да преувеличаваш – спокойно каза Нокс.

– Ще трябва да проверя какво е записано при Ев – отговори брат му, споменавайки счетоводителката им Евелин Ритер.

– Да, точно така. Оттам трябва да започнем. Вземи данните за банковия трансфер и виж дали има някаква причина да не е минал… Ще го изпратим отново – каза Нокс. – Записваш ли си?

– Не съм глупав, естествено, че си записвам – отговори брат му.

– Провери и останалите плащания. Ев може да ти помогне. Не проумявам как е възможно да е пропуснала това, но все пак и по-странни неща са се случвали. Обзалагам се, че проблемът е от тази страна, нали ги знаеш какви са китайските банки.

Томи беше по ученически влюбен в симпатичната им счетоводителка и на Нокс не му харесваше особено как се развиваха взаимоотношенията им. Не можеше да реши дали просто ревнува заради това, че Ев бе привлякла вниманието на Томи, или по-скоро се чудеше защо привлекателна и умна жена като нея би обърнала внимание на момче с ограничени социални умения като него. Беше факт обаче, че Ев беше доста време с брат му и двамата си прекарваха наистина добре, което за Нокс бе благословия, която не би разрушил с лека ръка.

– Как вървят нещата иначе? – поинтересува се Нокс.

– „Тигрите“ са много зле.

– Е, това вече е новина – засмя се брат му.

– А ти как си? – попита Томи.

– Оглеждам се за внос на стари мотоциклети – отвърна Нокс, който бе живял с лъжата достатъчно дълго, така че да я възприеме почти за истина.

– Сериозно ли?

– Тук имат някои истински съкровища. От години копират беемве и руските дизайни и са ги направили по-хубави от оригиналните. Можем да ги вземем много евтино, да ги приведем към стандартите и след това да ги продадем по за пет-десет хиляди всеки.

– Мислех, че не ми е позволено да се качвам на мотоциклет – отговори Томи, а гласът му прозвуча по детски разочаровано.

– Някои от тях са мотоциклети с кош. Може и да направим изключение – обеща Нокс.

– Изключение ли? – намръщи се Томи, ясен сигнал, че се уморява.

Телефонните разговори го изморяваха повече, отколкото личното общуване. Лекарите му не можеха да обяснят и половината от това, което ставаше в съзнанието му… Или това, което не ставаше.

– Ще затворя – каза Нокс.

– Обажданията са скъпи – съгласи се брат му.

– Пиши ми имейл за това, което разбереш от Ев.

– Ще ти пиша – обеща Томи.

– Ти си добро момче, Томи.

– Липсваш ми, Джони.

Брат му затвори. Нокс задържа телефона до ухото си малко по-дълго от необходимото, а сърцето му биеше до пръсване. Излезе от стаята, спомняйки си предупреждението на Фей за новия нощен пазач, и се показа навън, затваряйки внимателно задната врата след себе си.

– Забавлява ли се? – посрещна го гласът на Грейс някъде зад гърба му.

– Нали това е идеята – отвърна той, без да се изненада от присъствието й.

Обърна се и пристъпи извън сянката на сградата. Не се шокира толкова от присъствието й тук, отколкото от факта, че не я беше забелязал по-рано.

– Хубава е по някакъв доста перверзен начин – рече Грейс.

– Не знаех, че ти пука – отбеляза Нокс.

– Да не би да излизаш по маршрута? – попита тя, виждайки, че беше взел каската за мотора.

– Да.

– Без мен ли?

– Такъв беше планът – призна си Нокс.

Грейс скръсти ръце в защитна поза и не пожела да го погледне.

– Не се бяхме разбрали така – ядоса се тя. – Защо го направи?

– Такъв съм си. Така си върша работата. Нарича се „напредване в случая“ – отбеляза Нокс.

– Недей да се отнасяш пренебрежително с мен, Джон Нокс.

– Наистина смятах просто да обходя маршрутите, за да се уверя, че са безопасни. Да видя какви са възможните точки за изход. Не ми се искаше да те натреса в евентуална засада… Приятелят ми… Такава беше неговата работа. Това правеше и той за мен. Смятам да сторя същото.

– За мен ли? – саркастично отбеляза тя.

– Точно така…

Нокс й разказа за хард диска на Данър. Призна й, че се нуждае тя да погледне съдържанието му. Каза й още, че търпението му вече се е изчерпало.

– Съгласна съм – кимна тя.

– Щях да дойда на уреченото място точно в шест – увери я той. – Независимо дали вярваш, или не, щях да бъда там. А колкото до тази жена… – добави Нокс след кратко колебание.

– Не! – прекъсна го Грейс. – Ще го направим тази нощ. Сега, когато тези престъпници са все още по домовете си…

– Първо ще обходим целия маршрут. Няма да се доближаваме до никого от тях преди зазоряване. Някои от тези хора, всъщност всичките, познават тези квартали отлично и могат да се движат в тъмнината доста по-добре от нас. Трябва ни търпение и добра стратегия или изобщо не бива да се залавяме с това – настоя Нокс и пое към скутера.

Грейс не помръдна. Стоеше там, напълно неподвижна и невидима в мрака.

– Моля те – каза Нокс.

В този момент два мотоциклета навлязоха в задната уличка и се отправиха към тях с бесен рев на форсирани двигатели. За секунди Нокс зърна съжалението в очите й – неволно беше позволила да я проследят.

И двата мотоциклета се насочиха към Нокс, а ездачите им ловко скочиха от тях и ги оставиха да се носят с пълна сила към него, подобно на огромни топки за боулинг, устремени към кеглите. Нокс прецени отскока си добре, въпреки че при падането се закачи леко в едното от страничните огледала. Строполи се на асфалта и миг преди да се съвземе, зърна тока на ботуш, засилил се право към лицето му.

Грейс го отблъсна настрана и ботушът го пропусна.

Вторият моторист се беше приземил на коляно, след като бе скочил от мотоциклета си. Нокс се превъртя на гръб към него, изправи се и го изрита в слабините. Мъжът инстинктивно се сви. Нокс заби коляно в лицето му и той изгуби съзнание.

Нападателят на Грейс все още страдаше. Първият й ритник го беше изхвърлил върху близката стена и право в ръцете на Нокс. Моментното колебание от негова страна – по-скоро фактът, че не можеше да възприеме петдесеткилограмова жена като смъртоносна сила – го порази. Грейс го нападна с ритници, сякаш тялото му бе голяма боксова круша, и той изгуби съзнание.