Текст книги "Шанхайска афера"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 27 страниц)
Йонг Ченг кимна – беше започнал да схваща накъде бие Фен. По иначе строгото изражение на лицето му започна да се прокрадва усмивка.
– Да, точно тъй… – съгласи се с охота той.
– Видеозаписите могат да бъдат предоставени съвсем анонимно, разбира се – каза Фен. – Освен това разполагам и със снимки, на които Йойа Чу обядва с онзи wai guo ren; сервитьорката в ресторанта също ще свидетелства за това. В един момент може да се окаже, че чужденецът също е издирван за разпит, а това ще направи размяната на заложниците невъзможна.
Йонг Ченг кимна.
– Не блестиш с кой знае какъв акъл, но в момента каза някои умни неща. Аз самият също си мислех за такава тактика – отбеляза Ченг, който не пропускаше да се самоизтъкне.
– Разбира се. Само ви напомням за безценната ви идея. Беше глупаво от моя страна да не осъзная нейната брилянтност от самото начало – ласкателно отвърна Фен.
– Властите обаче няма да погледнат с добро око на подобно следене. Тези записи в никакъв случай не трябва да бъдат свързвани с нас, никога! – нареди Йонг Ченг.
– Ще се отнесем с тях с най-голямо внимание и ще предприемем всички необходими предохранителни мерки – обеща Фен.
– Ти лично ще се заемеш с това.
Ако допуснеше провал, това щеше да означава смъртна присъда за кариерата на Фен Ки. След това трудно щеше да си намери работа дори и като нощен пазач в някой магазин.
– За мен е чест да ми гласувате доверието си – излъга той.
Мобилният телефон на Йонг, оставен на бюрото, иззвъня. Той погледна номера. Беше секретарката му Катрин. Доста късно бе за обаждане от нея, вероятно момичето беше премислило последните му предложения. Йонг Ченг побърза с досада да отпрати Фен, за да не слуша разговора.
През прозореца в далечината се виждаха светлините на кацащ на летище „Пудон“ самолет – без съмнение поредната летяща машина, пълна с чужденци. Отровата не спираше да се влива в страната.
– Да? – вдигна той.
– Получих обаждане от госпожа Йойа Чу – каза секретарката на шанхайски. – Тя иска да се срещне с вас.
Отначало Йонг Ченг реши, че това е някаква глупава шега, тъй като двамата с Фен току-що бяха говорили точно за нея.
– Сър?
– Лично с нея ли разговаря? – попита Йонг Ченг.
– Да. Тя иска по възможност да се срещнете още тази вечер. Информирах я, че вероятно сте свободен.
– В моя офис. След петнадесет минути – едва успя да сдържи вълнението си той и поглеждайки часовника си, добави: – Ще можеш ли да го организираш?
– Да, разбира се – отвърна асистентката.
– Искам и ти да си зад бюрото си.
Беше въпрос на престиж.
– За мен ще е удоволствие – отвърна момичето.
– Нека да бъдат тридесет минути – великодушно отбеляза Йонг Ченг, давайки на Катрин малко повече време, за да може да стигне до офиса. – Качи я по частния асансьор! – нареди той. Никой друг, освен него самия нямаше право да използва частния асансьор на сградата.
– Тридесет минути – ведро отвърна Катрин.
– Добре се справяш – похвали я още веднъж той. Ако изиграеше правилно картите си, до края на вечерта можеше дори да спечели специалните услуги на момичето.
Обади се на Фен и му нареди да се върне обратно в офиса.
– Ще трябва да инсталираш устройства за видео– и аудиозаписване в този офис през следващите тридесет минути – каза той.
– Но това е… – отвърна объркано Фен и трескаво погледна часовника си, ала миг по-късно се усети и добави: – Да, веднага се заемам!
Петък, 1 октомври
Размяната
17.
01:15 часа
Крайбрежният булевард
– Какво неочаквано удоволствие! – приветства я Йонг Ченг на шанхайски, когато Грейс пристигна.
Тя пъхна ръка в чантата си и извади флашката.
– Това са счетоводните записи на Лу – отвърна тя на мандарински, тъй като намираше шанхайския диалект за твърде груб и недодялан за водене на бизнес преговори.
Очите на Йонг Ченг светнаха от задоволство. Обикновено в погледа му се четеше известно превъзходство и той изглеждаше така, сякаш се интересува от случващото се, но никога не бе твърде въодушевен от него.
– Да не би да се предполага, че трябва да знам за какво говорите? – попита той.
– Вероятно не – отвърна Грейс, прибирайки флашката обратно в чантата си. – И тъй като не знаете, бих предложила да обсъдим нещата по друг начин. Да речем просто, че съдържанието на флашката е кодирано с доста добър код, а разшифроването му изисква да се обадя на един човек от точно определен телефон в точно определено време. И при всички положения това не може да стане днес преди обяд – уточни тя.
– Да предположим, че мога да се досетя какво имате предвид под „счетоводството на Лу“ – кимна Йонг Ченг и се усмихна.
Грейс затвори чантата си и магнитчето на закопчалката изщрака.
– Ще очаквам вашето предложение при наддаването, но за сума, не по-малка от сто хиляди долара, до девет часа сутринта. Доставката й трябва да стане преди обяд – каза Грейс.
Йонг Ченг се ухили като котарак.
– Така ли? – попита той. – Нали ви предупредих за работата с Маргарт? Трябваше да приемете моето предложение.
– Може би не е твърде късно за това – отвърна Грейс.
– Продаването на фирмени тайни е наказуемо деяние, госпожице Чу – предупреди я той.
– Както и купуването им – напомни му кратко тя и се огледа из офиса. – А заради записващите устройства, с които вероятно е претъпкано това място, ще кажа само, че вие бяхте този, който нарече тези файлове „фирмени тайни“, а не аз. Доколкото знам, данните не са собственост на дадена фирма, а са частна собственост на Едуард Лу. Той ми е осигурил достъп до тях, а самият Лу в момента е в плен и силно се нуждае от средства, за да бъде гарантирано безопасното му освобождаване.
Йонг Ченг усети как по челото му избиха ситни капчици пот. Ако камерите не записваха, можеше да смаже тази змия! Тя му беше докарала само проблеми.
– Това, което искате, е… Невъзможно е огромно количество чуждестранна валута да бъде събрано за толкова кратко време… Вероятно юаните също могат да свършат работа?
– Само щатски долари – заяви категорично Грейс. – Предложилият най-висока оферта печели. В девет сутринта.
– Сто хиляди? За толкова ми трябва поне седмица, дори две. Банките… Нали се сещаш? – продължи той. – А до днес на обяд… Абсурд!
– До обяд – каза тя и се изправи. – Катрин има телефона ми.
– Тя ще ви покаже пътя до изхода.
– Ще очаквам обаждането ви – рече Грейс на излизане.
– Стъпвайте внимателно, госпожице Чу. Поемате голям риск.
– Bu ru hu xue yan de hu zi – отвърна тя, което буквално означаваше: „Как можеш да заловиш тигърчетата, без да влезеш в леговището на тигъра“.
– Колко точно са другите наддаващи? – поинтересува се той.
– Достатъчно.
– При същите условия ли?
– Ще приемам наддавания до девет часа сутринта. Парите трябва да са доставени в кеш до обяд – кимна Грейс. – А ако бъда проследена на излизане оттук, отпадате от наддаването. Повярвайте ми, мога да разбера дали ме следят – заключи тя.
Той я изгледа преценяващо през полупритворените си подпухнали клепачи. Грейс сви рамене, обърна се и излезе от офиса, без да му даде време да изпита задоволство от случилото се.
02:10 часа
квартал Чаннин
Шанхай
Грейс приготви малко замразено свинско със сос в микровълновата и двамата с Нокс хапнаха на балкона на тайната квартира. Пиха и бира. Гледката пред тях не беше очароваща – само редици от проснато пране.
– Облечен си изцяло в черно – каза Грейс. – Целият си потен и очите ти са кървясали от недоспиването и превъзбудата.
– Както и твоите – отвърна Нокс.
– Видя ли го? – попита тя. – Монголецът там ли беше?
– Кажи ми какво стана с Маргарт и с Йонг Ченг – смени темата той.
И двамата мълчаливо отпиха от бирите си.
– Още чакам – каза тя.
– Както и аз.
– Това е детинско… – отбеляза Грейс.
– Отидох до стаята на монголеца, както се бяхме разбрали. Естествено, преди това се уверих, че той не е там – каза Нокс. – Поразрових се…
– И какво намери?
– Ами ако кръстосаш монах с войник, ще се получи точно този тип. Всичко е чисто и спретнато, има съвсем малко лични вещи, ако не броим фалшивата стена зад молитвеното килимче – отбеляза Нокс.
– Обясни, моля те – настоя тя.
– Имаше фалшив панел в стената, закрепен с четири болта. Този крие разни неща там. – Нокс се намръщи от внезапна болка в раната. – Вътре имаше професионална видеокамера. Беше доста поочукана. И два пистолета – руски модели. Имаше и значително количество юани, може би бяха към осемдесет-сто хиляди.
– Липсващият оператор – досети се Грейс. – Онзи, когото Желязната ръка издирва.
– Да. И ако и той е в такова състояние, в каквото беше камерата му, мисля, че можем да го зачертаем от списъка с живите – допълни Нокс.
– Имаше ли нещо записано на камерата?
Нокс й подаде айфона си.
– Качеството е лошо. Снимах от малкия монитор отстрани – обясни той и допи бирата си с няколко шумни глътки.
– Бригада за полагане на асфалт? – учуди се на заснетото Грейс. – Не разбирам – призна си тя.
– И аз не разбрах отначало. Продължавай да гледаш.
– Кои са те? – попита тя.
– Образите са прекалено малки, за да разпознаем някого. Ще ни трябва по-голям монитор и видео с по-високо качество. Но този тип вляво е достатъчно едър, за да е нашият монголец, а другият е достатъчно дебел и добре облечен, за да си личи, че е богаташ.
– Взел си касетката, нали? – попита тя.
– Беше диск. Но не, оставих го в камерата.
– Защо? – изгледа го изумена тя.
– Знаем къде да го намерим. Освен това, ако изчезне, онзи ще разбере и ние ще сме изиграли ръката си. Продължавай да гледаш нататък…
Грейс отново се взря в екрана на айфона.
– Асфалтираща бригада, работеща през нощта. Изглежда, в някоя от индустриалните зони на града е – обясни той и нави ръкава на ризата си, разкривайки няколко китайски символа, записани с химикал на ръката му. – Този знак се вижда на табелата на сградата отзад.
– „Чун“ – назова го тя. – Означава „чест“, „достойнство“. Остров Чунмин…
– Да. И на мен ми хрумна точно това. Продължавай да гледаш, ще го видиш всеки момент – каза той.
– За какво им е било да заснемат полагането на асфалт? – недоумяваше Грейс.
– И защо да държат записа в камерата, ако онзи човек е мъртъв? А ако ръката му е отрязана, много вероятно е вече да не е между живите… – отвърна Нокс. – Ако монголецът работи за полицията, за онзи инспектор, тогава нещата си идват на място. Ченгетата събират доказателства, за да изградят обвинение или…
– Или за да изнудват – довърши мисълта му тя.
– Да. Или пък като гаранция – допълни Нокс.
– А ако този дебелият до монголеца е някой партиен член от Пекин… – каза тя и изведнъж шумно си пое дъх.
– Имаш набито око – похвали я Нокс. – Аз го забелязах чак при втория оглед.
Грейс върна записа малко назад и го спря на пауза, когато в кадъра за кратко се появи мъжка глава. Подаде се иззад една от бетонните огради и надникна във вътрешния двор. След това кадърът се премести, за да проследи шпионина, и камерата даде лицето му в по-близък план.
– Познах го от снимките на дигиталната фоторамка – призна си Нокс.
На екрана на айфона се виждаше размазано изображение на лицето на Едуард Лу. Гледаше право към камерата, а изражението му бе като на елен, попаднал в светлината на фарове.
– О, Еди! – извика, пребледняла, Грейс.
– Който и да е полагал този асфалт, не е искал да го прави през деня – отбеляза Нокс.
– Ние сме в Китай! – ядоса се Грейс. – Работим по всяко време на денонощието. Това не означава нищо.
– Крият нещо, бъди сигурна – каза той.
– И Еди го е видял.
– Както и дебелака – допълни Нокс. – Видял е и дебелака. Както и онзи другия, който и да е той.
– Затова се е опитал да ми се обади – прошепна тя.
– Не може вечно да се обвиняваш за това.
Когато Грейс вдигна глава, в очите й личаха напиращите сълзи. През следващите няколко минути и двамата не казаха нищо, което поизнерви Нокс. Самият той се радваше, че бе успял да заснеме видеото от екранчето на камерата, и то така, че да могат да различат детайлите. Реши, че на по-голям екран и при запис с по-добро качество щяха да могат да разпознаят и лицата на хората.
Нокс посегна и приятелски хвана ръката й:
– В момента не можеш да направиш нищо повече от това… Нека се стегнем, за да опитаме да оправим нещата.
Грейс му разказа за срещата си с Йонг Ченг и Маргарт.
– Единият от двамата ще се хване – предположи Нокс. – Ако не стане, пълним една чанта с вестници и ще импровизираме.
– Те ще ги убият.
– Няма да им се удаде тази възможност. Ще видиш – успокои я той.
– С теб сме съвсем сами. Маргарт не трябваше да се обажда. Сега китайците вече знаят, че имаме записките на Лу. Набелязани сме.
– Знаехме, че ще има такива проблеми. Правим това, което трябва.
Грейс го погледна с любопитство.
– Това е американска поговорка – уточни той.
– А сега какво, Джон?
– Ще се обадя на Брайън Праймър, за да разбера подробностите около плащането на откупа. Ще ми тегли едно конско, но накрая ще ми каже това, което ни трябва.
Щеше му се да изпие още една бира. А защо не и още няколко?
– Трябва да се обадя на Ранди – допълни той.
– За кода ли? Мислех си, че ти го е казал – учуди се Грейс.
– Да, каза ми го. Но не е заради кода. Заради доказателството, че са живи… – обясни Нокс. – Праймър ще иска да му дадем финално доказателство, че те са живи. Това е единственият ни шанс.
18.
07:00 часа
Шанхай
Петъчният старт на Националния празник на Китай съвпадаше с дните на Есенния фестивал, което означаваше, че триста милиона китайци възнамеряваха да пътуват нанякъде за почивните дни. За по-малко от три денонощия щяха да бъдат закупени почти сто милиона влакови билета за отиване и за връщане за сто и осемдесетте милиона пътници. Двеста милиона други щяха да пътуват с автобус, кола, велосипед, мотоциклет, лодка или пеша, за да се видят със семействата си. Щяха да се организират полети до всички дестинации, а местата в самолетите бяха резервирани още преди месеци. Фериботите щяха да са претъпкани с народ, а означеното ограничение за броя превозвани пътници щеше да бъде многократно превишавано…
Всички китайски граждани се чувстваха задължени да се върнат по родните си места за празниците, а пребиваващите в страната чужденци виждаха в това възможността да ползват цяла седмица почивка за ваканционни пътувания. Китай буквално щеше да изключи за няколко дни: първо, за да отпразнува основаването на държавата си, а след това заради есенното равноденствие – празник, който се честваше вече 3000 години. Отливът на хора щеше да доведе до опразване на улиците и тротоарите на Шанхай и двадесетмилионното население на града щеше да се стопи наполовина.
Сред тези, които нямаше да ходят никъде, бяха и Нокс и Грейс.
След като Нокс се беше обадил на Праймър, двамата с Грейс спяха на смени, очаквайки позвъняването му и предложенията на Маргарт и Йонг Ченг, които наддаваха за счетоводните документи на Лу.
В седем сутринта си взеха по един душ, ядоха традиционни бухтички от количката на един уличен търговец и си купиха кафе от „Старбъкс“. Слънцето вече припичаше, въпреки че Нокс бе видял прогнозата за времето, според която се очакваше тайфунът „Дюан“ – бурята, която бе отнесла Филипините само преди три дни. Следобед трябваше да се развихри над крайбрежието на Китай и да донесе дъжд и ураганни ветрове.
За строителството на небостъргач като „Ксуан Тауър“ появата на бурята точно в този момент би могла да се окаже фатална. Заради почивните дни нямаше достатъчно работници, които да обезопасят стотиците строителни нива по обекта, оставеното оборудване и изградените скелета. Правителството отправи телевизионни и радиоапели към работниците да се завърнат в града, но като цяло никой не им обърна внимание.
Айфонът на Грейс иззвъня. С Нокс го погледаха за момент, преди тя да вдигне.
– Ало? Моля, изчакайте… Ще включа високоговорителя.
– И двамата сте си изгубили ума! – чу се ядосаният глас на Праймър. – Да изнудвате клиента ни?! Да го противопоставяте на конкуренцията?!
Нокс усети яростта в гласа му, но мислеше само за това как Дулич държеше подобен телефон и му бе показал, че е проследил монголеца.
– Получи ли съобщението ми за ДЖ? – попита направо Нокс.
– С кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш! – извика Праймър.
– Има ли някакъв напредък с операцията? – спокойно продължи Нокс.
Последва дълго мълчание от страна на Праймър.
– Не говоря с двойни агенти – каза той накрая.
– Ако бяхме станали двойни агенти, нямаше да ви изпратим доказателството за живот и въобще нямаше да отговорим на обаждането – отвърна Нокс. – Питай Маргарт за остров Чунмин. Той крие информация от нас. Ние сме прецаканите. Определено някой с повече кураж би ни свършил работа. Трябват ни точните детайли около плащането на откупа.
Отново се възцари мълчание. Сетне Праймър заговори:
– Времето определено не работи в тяхна полза. Те бързат. Договорихме се за сто хиляди. Доказателствата за живот ще бъдат доставени на запис до витрината на един магазин за видеотехника точно в три следобед, както поискахте – обясни той и им прочете адреса на магазина. – Трябва да отиде само Грейс. С парите, в три и тридесет. И никой не бива да я следва. След това отива на метростанцията на Народния площад. Ще бъде операция „Мръсния Хари“ – минава набързо, оставя парите и се оттегля. Заложниците ще бъдат освободени между двадесет и четири до четиридесет и осем часа след успешното плащане на откупа. Устройва ни… – заключи Праймър.
Нокс си записа набързо казаното. Представянето на доказателствата за живот на витрината на магазина обаче го заинтригува.
– Вие за какви се мислите, по дяволите? – попита Праймър.
Нокс побърза да отговори:
– Без доставката на пристанище Гуанжу останахме без пари и ни хрумна, че с предаването на счетоводните записки ценността на двамата заложници би паднала значително.
– Договорили сме се да платим откупа – настоя Праймър.
– Да, договорили сте се… – съгласи се Нокс. – А ние държим да измъкнем заложниците на всяка цена и не ни остават много варианти за действие. Не и след случилото се със Сержанта, с нас… Налага се да импровизираме.
– Маргарт може да събере четиридесет хиляди – отбеляза Праймър.
– Не е достатъчно.
– Няма да правите наддаване за счетоводните записи!
– Опасявам се, че ще отдадем предпочитанията си на този, който предложи повече пари – отвърна Нокс. – Но по-важното е това, че вече можем да изключим Йонг Ченг от списъка със заподозрените за отвличането. Ако той държеше Лу, нямаше да му се налага да плаща за счетоводните му записи. Щеше да ги изтръгне от него със сила.
– Наясно съм. – Праймър въздъхна шумно.
За момент никой от двамата не каза нищо.
– Грейс – обади се Праймър след малко, – предай счетоводните записки на Маргарт. Знаеш защо.
Грейс погледна Нокс в очите и отвърна:
– Опасявам се, че ще трябва да ги дадем на този, който предложи най-висока цена…
Нокс видимо си отдъхна и й се усмихна.
– По дяволите! – изруга тихо Праймър, но те го чуха.
– Планът ни е да ги измъкнем, без да плащаме – каза Нокс. – Трябва да успея да ги изведа от плен преди плащането на откупа.
– Не ставай глупак. Ще ги убият. Я чакай! – досети се изведнъж Праймър. – Да не би да знаеш къде ги държат?
Нокс се пресегна и прекъсна обаждането.
Грейс потисна усмивката си.
– Трябваше да приема предложението за работа на Ченг – каза тя.
В 20:45 личният телефон на Грейс иззвъня и тя отговори почти веднага.
– Госпожице Ву? – извика, така че Нокс да разбере, че се обаждаше асистентката на Ченг. – Да, благодаря ви. Ще ви се обадя веднага – каза тя след кратка пауза и прекъсна разговора. Сетне погледна Нокс: – Двеста хиляди щатски долара…
– Впечатляваща сума за толкова кратък срок – усмихна се той.
– Опасявам се обаче, че не трябва да я приемаме…
– И защо?
– Заради господин Праймър. Клиентът ни е „Бертолд Груп“. Нямаме представа какви биха били последствията, ако предадем тази информация на Йонг Ченг. Той може да я използва по много начини, но преди всичко, за да унищожи „Бертолд Груп“. А те са нашият клиент. Ще бъде голям срам. Представяш ли си? Американска фирма да бъде обвинена в даване на подкупи на хора от властта? Това няма да свърши добре за никого.
– Първо, похитителят е нашият клиент – отбеляза Нокс. – Служим преди всичко на похитителя. Ти искаш ли да доставиш четиридесетте хиляди на Маргарт? Ще вземем четиридесет от Маргарт и шестдесет от Ченг, а след това и на двамата ще кажем, че другият получава счетоводните записки на Лу. Ще дадем на Маргарт декодираната версия, а ще оставим Йонг Ченг да се помъчи да си ги дешифрира сам. Така ще осигурим на Маргарт достатъчно време, за да се подготви за всичко, което Йонг Ченг евентуално би хвърлил срещу него. Това е най-доброто, което можем да направим.
– Обещахме да ги дадем на този, който предложи най-висока цена.
– Това е Китай – напомни й той.
– А ти предлагаш доста интересен компромис – отбеляза тя.
– Ще го приема като комплимент – усмихна се той.
Нокс така и не беше успял да се свърже с Ейми и притесненията му за нея се увеличаваха с всеки изминал час. Но въпреки това бе успял да наеме Ранди, за да ги консултира по предоставянето на доказателствата за живота на похитените на витрината на онзи магазин.
– Дали ще се справим? Аз и ти, имам предвид? – попита Нокс и я погледна.
– Ще се справим – кимна му Грейс.
11:00 часа
квартал Жабей
Син миниван „Буик“ спря край тротоара, пробивайки си път през гъстата колона от велосипеди, скутери и мотоциклети, претоварени с хора и багаж. Нокс отвори страничната врата и слезе. На предната седалка до шофьора имаше голяма пътна чанта, закопчана с предпазния колан, за да не пада. Нокс я откопча, взе я и затвори вратата със замах. Миниванът потегли и след миг изчезна.
Двамата с Грейс се срещнаха три пресечки по-нататък. Тя пристигна, носейки подобна пътна чанта. Седнаха един до друг на една пейка в парка със стоте хиляди долара в брой, прибрани в чантите на коленете им.
Нокс непрекъснато оглеждаше обстановката, скрил се зад чифт класически тъмни очила на Рей Бан.
– Метростанцията – изнервена, каза Грейс. – Очакват ме там за парите.
– Само минаваш набързо и ги оставяш.
– Да, чух, че господин Праймър спомена нещо подобно, но не разбрах точно какво имаше предвид…
– Нарича се „Мръсния Хари“ – опита се да й обясни той. – Това е герой от филм, ченге… Казва се инспектор Хари Калахан. Той трябваше да остави един откуп, като притича от един уличен телефон до друг, за да бъде отделен от подкреплението си.
Грейс пое дълбоко дъх, сякаш някой я беше блъснал в гърдите.
– Какво? – озадачен попита Нокс.
– Нищо.
– Уплашена ли си?
– Може би съвсем малко – каза тя, но в очите й се четеше решимост.
Нокс виждаше в погледа й всичко друго, но не и страх.
– Ще ми кажеш ли?
Грейс мълчеше.
Той само кимна. Каквото и да я беше накарало да потрепне, то тя се беше съвзела бързо и не искаше да го обсъжда.
Но въпросът си оставаше.
Мелсчой разтърка чуканчетата на двата си пръста, изгубени от измръзване преди година и половина, прогонвайки болката в костите, която предвещаваше идващата буря. Благодари на боговете за добрия си късмет; за това, че се возеше на мотоциклета си, вместо да е заседнал в някое задръстване. Отправи се към мястото, където се беше разбрал да се срещне с човека на Фен Ки – неговия вътрешен човек в екипа на Йонг Ченг. Той му звънна преди малко, а това бе четвъртото подобно обаждане от негова страна.
– Властите са прихванали разговор на изпълнителния директор на „Бертолд Груп“ – докладва човекът, – говорил е с жена на име Чу. Тя ще предаде парите за откупа. Ще трябва да отиде до един магазин на улица „Нанджин“, откъдето ще получи доказателството, че заложниците са все още живи.
– Какъв магазин? – попита Мелсчой.
– Не е известно.
– Вашите хора ще я наблюдават ли?
– Улица „Наиджин“ е дълга и има много магазини – отвърна мъжът.
– Ето какво ще направиш: ако хората ти я забележат, ще ми се обадиш незабавно. А ако аз ти се обадя, ти ще докладваш, че сте видели жената на мястото, което ти кажа – заяви Мелсчой.
Отсрещната страна на линията замлъкна, но обаждането не прекъсна.
– Имам портфейла ти. Имам адреса ти. Имам и адреса на семейството ти – напомни му Мелсчой. – Недей да мислиш. Просто го направи.
– Фен даде на полицията видеозапис с жената – осведоми го човекът.
– Защо?
– Все още се опитвам да разбера.
Мъжът прекъсна линията. Днес, осмият ден на десетия месец, беше благоприятен ден за подобно събитие. Фен искаше онази жена Чу да бъде арестувана, преди да успее да плати откупа.
Мелсчой предусещаше наближаването на голям успех. Пчелата не можеше да е далеч от меда. Чужденецът щеше да бъде разкрит и наказан за всички проблеми, които беше създал.
Мелсчой почти усещаше сладостта на успеха и вече виждаше усмивките на децата си…
13:00 часа
квартал Луан
Американското консулство
Големи петна от тъмнозелено и яркочервено изскачаха ритмично на компютърния монитор пред Стив Козловски и показваха неумолимото напредване на приближаващия тайфун. Козловски присви очи. Дъщеря му Тъкър посещаваше Международното училище в Шанхай и всеки ден се возеше на един от осемдесетте училищни минибуса. Последното, което му се искаше да се случи, бе Тък да остане в петъчното предпразнично задръстване в някой от училищните автобуси, заобиколена от метър вода по улиците. Тъкмо обмисляше дали да не се обади на шофьора им Пунг, който да отиде и да я вземе с колата, преди бурята да се разрази, когато телефонът му иззвъня.
– Козловски – отговори той.
– Почти съм направил сделката за мотоциклета – каза познат глас от другата страна на линията.
Последва серия от припуквания и статичен шум от сменянето на линиите.
– Там ли си все още? – попита след малко Нокс.
Козловски отвори чекмеджето на бюрото си и погледна белия айфон, който бе прибрал от американеца в болницата. Беше се обаждал веднъж от него, за да го пробва, и разпозна звука от приложението, което непрекъснато превключваше разговора между различните оператори и правеше подслушването невъзможно. Изненада го фактът, че Нокс също притежава такъв телефон.
– Предупредих те, че може да дойде време, в което няма да имам възможност да ти помогна. Е, това време дойде – каза Козловски и внимателно притвори чекмеджето пред себе си.
– Не затваряй, моля те! Линията сигурна ли е? – побърза да попита Нокс.
– Е, ти как мислиш? – отвърна Козловски. – А как е от твоя край?
Нокс не отговори.
– Показаха ми някакъв запис от охранителни камери, на който се виждаше западняк, който пребива някакви местни, и то неведнъж, а два пъти. Да знаеш, че не обичам градската полиция тук да ме вика по работа.
Нокс нямаше намерение да го лъже, затова не каза нищо.
– Слушай един съвет от мен – каза Козловски. – Китайците разполагат с най-съвременна система за разпознаване на лица. На излизане от страната стой далеч от летищата и гарите и гледай да бъдеш с наведена глава, когато си навън по улиците. Вече си маркиран, Нокс. На твое място бих се изнесъл оттук възможно най-бързо, докато все още можеш.
– Онези типове бяха монголци, а не китайци – отвърна Нокс и се замисли дали не го бяха проследили след излизането от рибния пазар именно чрез системата за разпознаване на лица. – Бяха наети биячи, работещи за някой пекински големец с необичайни финансови връзки с „Бертолд Груп“. Единият от тези глупаци има професионална видеокамера, скрита в тайник в стената. Това говори ли ти нещо?
Козловски задържа телефона настрана от лицето си, докато се опитваше да се успокои. След малко отново го долепи до ухото си, а Нокс все още говореше…
– Я повтори! – помоли Козловски.
– Видеокамера. Скъпа, но доста поочукана играчка, която все още може да възпроизвежда съдържанието, записано на нея. Мислех си, че ще представлява интерес за теб. На камерата има табелка с надпис: „Собственост на «Роуд Уорти филм & видео», Глендейл, Калифорния“.
– Да. Наясно съм, че е била открадната – отбеляза Козловски.
– Това е Китай. Мислех си, че ще можем да се споразумеем – предложи Нокс.
– Слушам те.
– Трябва ми подсигурен маршрут за четирима за напускане на Китай.
От другата страна на линията последва дълго и колебливо мълчание.
– Американското правителство няма практика да… – започна Козловски.
– Или се интересуваш, или не. Трябва ми за днес. Надвечер, може би дори през нощта. Можеш ли, или не можеш? – попита направо той.
Козловски бе поработил здраво, за да си изгради кариера, която в днешно време бе прераснала предимно в попълване на документи и доклади и изпращане на имейли, а някога работата му бе включвала изпълнение на секретни задачи по най-опасните места в Найроби и Делхи. Господи, колко много обичаше работата си като оперативен агент! Но бракът и детето го бяха накарали да стане по-внимателен към живота и кариерата си, а за него това представляваше една професионална трагедия…
Понякога завиждаше на Нокс за опасностите и разбираше важността на собствената си роля, но въпреки това му липсваше желание да се лиши от удобствата на досадните часове писмена работа, които го бяха довели дотук – четири години преди ранното пенсиониране на 49 и с цял живот пред себе си. Но тази видеокамера и записаното на нея представляваха златна мина и главната му задача бе да разкрие изчезването на американския оператор.
– Ще се радвам да получа видеокамерата – каза Козловски.
– След като приятелите ми и аз се измъкнем оттук – отвърна Нокс.
Последва мълчание.
– Ако те арестуват, оставам без нищо. Нямаме сделка. Искам камерата. След това ще направя каквото мога.
Слабото припукване и смяната на интонацията допълнително подчертаха думите му.
– Може ли да се направи? – попита Нокс.
– Може да се уреди контакт, но какво ще стане… Ами нищо не мога да ти обещая. Това е Китай – напомни Козловски.
– Каква е уговорката? – попита Нокс.
– Ще ти дам един служебен номер на който да се обадиш. Официално е фирма за недвижими имоти. Мога да ти помогна с това.
Служебен номер. „ЦРУ“, осъзна Нокс.
– Е, обясни ми – съгласи се той.
– Първо ми кажи къде се намира камерата. Ще се заема с нея, след като се чуя с теб или след като ми се обадят, че си бил задържан от китайските власти. Но трябва да я видя преди това. Това са условията – каза Козловски.
Нокс му описа тясната уличка в мюсюлманския квартал. Обясни му, че ще е по-лесно лично да го заведе дотам.
– Това е моят град, Нокс – припомни му Козловски и в следващите няколко минути му обясни по какъв начин да се свърже с компанията. – Все още ми дължиш един мотоциклет – добави той накрая и прекъсна обаждането.
14:30 часа
Тридесет минути по-късно Нокс се чу с Ранди за трети път.
– Изпратих запитване по имейл до магазина – каза Ранди на развален английски. – Магазинът ми върна имейл. Така имаме IP адреса и маршрутизатора на кода.
