Текст книги "Шанхайска афера"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 27 страниц)
– Нямам. Но от всичко това не успяхме да измъкнем нищо – ядоса се Грейс.
– А Козловски? А кожарската фабрика и това, което е останало под асфалта? А отправните точки за бъдещето на едно огромно парче земя? Ние се добрахме до всичко това…
– Това е Китай – прекъсна го тя. – Не забравяй, че до сутринта всички евентуални доказателства ще са изчезнали. А американците, така или иначе, нямат право да водят разследване тук.
Грейс се приближи до поваления мъж от отряда „Желязна ръка“ и го изрита силно в раненото рамо, колкото да се увери, че не се преструва.
– Аз ще го направя – каза Нокс.
Грейс отново зареди пълнителя в пистолета, докато Нокс претърсваше джобовете на инспектора. Намери портфейла му и паспорт с монголска националност. Подаде ги на Грейс.
– Това ни дава някои отговори – кимна той.
– Инстинктът ми подсказва, че не бива да го оставяме тук… Не и жив, не и в това състояние – заяви Грейс.
– Не забравяй, че все пак отпечатъците на момичето са върху тръбата. Ако искаш да натопим този, нямам нищо против. А за това можем да набедим нея.
– Но нали каза…
– Виж какво, това беше само за нейно добро. В момента се опитвам да направя най-доброто за всички ни.
Грейс си позволи лекичко да се усмихне и повторно разглоби пистолета, като този път разхвърли частите му на различни страни.
– За пръв път те виждам да се засмееш – отбеляза Нокс.
– А колата му? – попита Грейс.
Нокс отново бръкна в единия от джобовете на инспектора и измъкна ключовете.
– Винаги си с една крачка напред, Джон Нокс – похвали го тя.
– Невинаги. Само понякога – каза той.
– И понякога ми звучи добре. Даже много добре – отвърна тя.
Нокс затръшна багажника на рейндж роувъра. Беше прибрал тръбата с отпечатъците на полицайката като доказателство, в случай че инспекторът не оживееше след раните си. Искаше да се подсигури възможно най-добре.
– Какво, по дяволите, правиш тук? – попита го Козловски веднага щом бе освободен от примката около врата си.
Нокс се настани на предната седалка.
Грейс приплъзна шофьорската седалка напред и нагласи огледалото за обратно виждане. Тя щеше да шофира.
– Питам те сериозно – настоя Козловски.
– Видях те да идваш и си помислих, че си ни предал. Представи си изненадата ми – каза Нокс.
– Какво, по дяволите, правиш тук, Нокс?
– Вършим твоята работа вместо теб. Правя това, което ме помоли да сторя.
– Недей да се шегуваш с мен – предупреди го Козловски.
– Един геодезист е бил убит тук, на острова, и смъртта му е била представена като инцидент – обясни Нокс. – Възможно е той да се е опитвал да изнудва онази голяма клечка от Пекин – мъжът, за когото говорихме с теб. И това е, защото вероятно е разбрал какво са му възложили да замерва – разработването на нов град, който евентуално да бъде населяван от поне четири милиона души. Моето предположение е, че е искал пари, за да си държи устата затворена, така че се е наложило монголецът да му я затвори завинаги.
– Какъв монголец? – попита Козловски.
– Едуард Лу е видял всичко. Видял го е и твоят оператор. Преди да се прости с живота си…
– Ти си задник… – изпъшка Козловски, облегна се на седалката и разтърка врата си.
През следващия час Нокс и Грейс споделиха с него това, което знаеха, и му разказаха за нещата, които все още очакваха да разберат.
– Ти поиска от мен да разбера името на човека от правителството чрез видеозаписа – каза Нокс. – Ти изложи живота на Дулич на опасност заради това. Как, мислиш, че се чувствам в момента?
– И какво от това? – промърмори Козловски.
– И което е по-важно – продължи Нокс, – замислял ли си се как би реагирал генералният консул на всичко това?
– Тръгнал си по погрешен път! – предупреди го Козловски.
– Ние ти дадохме всичко, до което успяхме да се доберем. Остави разузнаването да се оправя с това, но искам да измъкнеш Сержанта от болницата и сетне да осигуриш бягството и на трима ни от страната, и то не по-късно от утре на обяд – заяви Нокс.
– Той ви спаси живота – намеси се и Грейс.
Двигателят на колата работеше равномерно. Магистралата отново гъмжеше от коли, сякаш бурята никога не беше бушувала тук. Останаха в трафика цели двадесет минути, опитвайки се да преминат през моста Лупу.
– Обичам този град! – възкликна Нокс.
– А аз мразя това място – оплака се Козловски, но след миг мълчание се обади отново: – Нали спомена, че „Бертолд Груп“ се е опитвала да купи точната цена при наддаването за проекта за новия град? Спомена, че точно тогава се е намесил и човекът от правителството.
– Казах, че нещата изглеждат така. – Грейс подхвърли личните документи на монголеца в скута на Козловски.
– Моето предположение пък е, че най-добрият ти свидетел скоро няма да може да се върне в играта – намеси се Нокс.
– Прав си за нашите момчета. Ако има някаква връзка между кожарската фабрика и човека от Пекин, те ще я открият – рече Козловски. – Но нещата не стоят така, че да можем спокойно да го извадим от уравнението, независимо кой е той.
– И защо?
– Защото сме американци. Нямаме право да разследваме – напомни му Козловски.
– Тук става и въпрос за национално достойнство – намеси се Грейс. – Ще бъде голям позор и срам за китайското правителство, ако местната корупция, засягаща и високите етажи на властта, бъде изложена на показ пред трета страна, каквато е САЩ. Това никога няма да бъде допуснато, независимо колко очевидно е.
– Е, значи стигнахме дотук и сега трябва да си замълчим? – раздразнено попита Нокс.
– Алън Маргарт започна всичко това – отвърна Козловски. – Той ще си плати.
– Алън Маргарт е играл с картите, които са му били дадени. Стига глупости! Да не би той да е от единствената американска компания, която е плащала подкупи тук? – попита Нокс.
– Това е единствената, която сме успели да заловим… – отвърна Козловски и добави: – За тази седмица.
– А докато настъпи моментът счетоводството на Маргарт да бъде прегледано – рече Нокс, поглеждайки многозначително към Грейс, – то ще бъде чисто като сълза.
– Не е така – отрече Козловски.
– Сигурно е – настоя Нокс.
– Сещам се за един начин – намеси се Грейс, докато шофираше – това да се свърже само с Китай.
– Вярвай ми – прекъсна я Козловски, – то вече е свързано само с Китай.
– Слушам те – подкани я Нокс.
– Ако господин Козловски може да разкрие самоличността на корумпирания правителствен служител, то имаме човек, който с радост ще предаде всичко това на съответните власти, без да разкрива източниците си.
В колата настана тишина, нарушавана само от шума на мотора.
– Да не би да искаш да кажеш, че Едуард Лу е бил в онази кожарска фабрика в същата нощ, когато и американският видеооператор е бил там? – попита Козловски.
– Представи си – каза Нокс, – направо извадихме късмет, че Едуард Лу е решил да мине към лошите.
– Така е – кимна Грейс.
– Мястото е доста токсично – продължи Нокс, разтривайки обгорените си пръсти. – Не е трудно да се досетиш, че с това среднощно асфалтиране са се опитвали да прикрият огромното замърсяване на района.
Козловски се наведе напред между двете седалки.
– Инспектор Шен в крясъците си спомена нещо за група еколози от „Уърлд Лайф“. Намекна, че операторът бил свързан с тях…
– Това има по-голямо значение – отвърна Грейс. – Китайските закони са особено строги по отношение на мерките за почистване на такива места, това трябва да става на разноски на инвеститорите.
– Не на собственика? – учуди се Нокс. – Как е възможно?
– Права е – съгласи се и Козловски. – Допреди няколко години нормата съществуваше само на книга. Една американска фирма опита действието на закона и изгуби доста, бих добавил. Първоначалният собственик следва да бъде този, който носи отговорност за предпазването на терена от замърсяване. Заради това е всичко. При всяко последващо разработване на терена инвеститорът е този, който отговаря за почистването му, като идеята е, че собственикът може и да не разполага със средства за това.
– Значи веднага щом Маргарт е щял да бъде обявен за печеливш в търга, сметката за чистенето е щяла да го удари в лицето? – попита Нокс. – Е, това вече не е правилно.
– По дяволите! – изруга Козловски.
– Виждате ли? Такива са чужденците – заключи Грейс.
– Не всички – възрази Нокс.
– Явно алчността на господин Маргарт се е обърнала срещу него. Толкова много е искал да спечели наддаването за изграждането на новия град, а площта на терена е огромна, така че не е могъл да се справи с разноските. Времето е било от съществено значение. Скоро е щяло да ги хване в капан. Всъщност почистването на района около фабриката е щяло да погълне милиони щатски долари под формата на скрити разходи и така Маргарт печели наддаването, но губи, когато се появят разходите. Щял е да изгуби достойнството и позициите си, а това е много добре за китайците, които са искали той, като wai guo ren, да се провали.
– А това е било дяволски удобно за първоначалния собственик на фабриката – каза Нокс.
– Е, значи оттам ще започнем – обяви Козловски.
– Ние ли? – учуди се Нокс.
– Майната ти! – дружески му отвърна служителят на Консулството.
Нокс обори глава на облегалката и се усмихна.
Само след миг се унесе в сън.
39.
22:09 часа
Крайбрежният булевард
Подполковник Пот Хо от Министерството на държавната сигурност заемаше червен кожен стол, разположен зад обикновено бюро в малък сив офис без прозорци. Мъжът бе доста дебел и с мазни устни, мазен перчем и нетърпелив нрав.
Шен Деши бе седнал срещу него с гипсирана ръка, обездвижена със слинг през врата, и с превързана глава с обръсната на места коса, под която се виждаха шевове. Инспекторът се опитваше да изглежда уверен, докато се взираше в очите на човека от отсрещната страна на бюрото.
– Е? – попита подполковникът на шанхайски. – Щях да те накарам да повториш отново всичко това, но не искам да го чувам пак. Ако американците настояват да повдигнат обвинение срещу теб…
– Да, разбирам – отвърна Деши.
– Как така си го взел на прицел? – продължи да разпитва подполковникът.
Шен замълча. Челото и горната му устна бяха плувнали в пот – сигурен знак, че изпитваше слабост. Подполковникът можеше да му скъса топките, ако поискаше.
– Ти трябваше да запазиш доказателствата за евентуално замърсяване на района и да прикриеш останалото, преди въпросът да се е разчул – смъмри го началникът.
Шен Деши потъна още повече в стола си.
– А вместо това си се натресъл право в ръцете на американците, които всеки момент може да отправят официално запитване и да потърсят отговорност. Ако исках подобен род внимание, щях да съм наел фирма за връзки с обществеността! – извика подполковникът.
Шен се окопити и се опита да откупи спасението си от ситуацията.
– Разполагам с някои доказателства, които навеждат към обвинение срещу американския видеооператор. Имам камерата му.
– Защо не си я унищожил, глупако?
– Разбира се, както желаете – съгласи се Деши.
– Тя е последното нещо, което ни трябва в момента.
– Има и още нещо – отвърна Шен Деши в опит да разкрие картите си докрай.
– Обясни.
– Сто хиляди щатски долара – каза той. – И още триста хиляди юана.
Погледът на подполковника светна като очите на хартиен дракон по време на годишния фестивал. Той намигна на служителя си и с дебелия си показалец разтърка месестата си горна устна.
– И какво предлагаш? – попита той и отвори едно чекмедже на бюрото си, за да си запали цигара. Намери и някакво шоколадче, от което си отчупи парче и го пъхна между мазните си устни. Димът излизаше от устата му, докато дъвчеше и пушеше едновременно. – Моля, майоре, продължете – подкани го той.
– Пенсионирах се миналата седмица. Ако бъде отправено някакво запитване – каза Деши, – може да посочите, че съм действал на своя глава.
– И аз си мислех за нещо такова – отвърна подполковникът. – Ще подготвя документите. Покрий се за ден-два. Ще те обявя за издирване в следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа – достатъчно дълго, за да изглежда така, сякаш полагаме усилия да те намерим.
– Както желаете – кимна Шен Деши.
– Това ще бъде добре за нас – продължи подполковникът.
– Така е – съгласи се Шен, който от цялото изречение чу само думата „нас“.
– Лоялността ти никога не е била поставяна под въпрос – добави началникът.
– Благодаря ви, господин подполковник – отвърна Шен Деши и преглътна сухо.
– А доказателствата?
– Съдържанието на пътната чанта не е докладвано. Дойдох директно при вас, както вие ме посъветвахте. Следователно това не е записано никъде – отвърна Шен Деши.
– Не искаме подобни доказателства да излизат черно на бяло! Ще настане голяма бъркотия! – прекъсна го началникът и издиша голям облак дим.
– Точно така, сър.
– Значи несъмнено трябва да решим какво да правим с тези тъй наречени „доказателства“ – продължи подполковникът.
– Несъмнено – съгласи се Деши.
Той искаше Шен да предложи съюз, никога не би го предложил сам.
– Бих могъл да предам средствата на Народната въоръжена полиция – каза Шен.
– Това е едната възможност.
– Или пък да се опитам да ги върна на тези, които са ги дали – продължи инспекторът.
– Откупът за отвличането ли? Несъмнено е осигурен от някоя западна застрахователна компания, едва ли ще им липсва – отвърна подполковникът.
– Да, и на мен ми хрумна същото… – съгласи се Шен Деши.
– Трябва да има и друго решение – наблегна подполковникът на последните две думи, а крайчецът на фаса му се показа между мазните му устни, изцапан с шоколад. – Е? – подкани той, окуражавайки подчинения си да говори.
– Хрумна ми и колко добра работа биха свършили тези средства на някои училища или на жертвите от земетресения и наводнения – продължи да увърта Шен, – но, разбира се, те не могат да излязат директно от Министерството.
– По дяволите! – изруга началникът му.
– Но ако са от името на частни лица, това вече е друго нещо – заключи Деши.
– Съвсем друго – отвърна подполковникът.
– Ако, да кажем… си разделим сумата… в процент, който взема предвид вашия по-висок пост и стаж, разбира се… – продължи неуверено Шен. – Аз имам десет години в Министерството, а вие – петнайсет… Какво ще кажете на шейсет на четирийсет?
– Седемдесет на трийсет – отвърна началникът.
– Шейсет и пет на трийсет и пет.
– Дадено.
– Можем да се погрижим за разпределението на сумите много по-отговорно, отколкото би го сторила бюрокрацията в Министерството – продължи Деши.
– Разбрах добре идеята ти и я приемам. Много добре казано, майоре. Да, ясно виждам загрижеността ви по този въпрос – заяви началникът и след миг добави: – А кога можем да пристъпим към разрешаването му?
– Когато пожелаете, разбира се – отвърна Деши.
– Но нека не е тук. Да отидем в парка. Тази вечер в „Тай Чи“, на пейката отпред.
– Разбира се – съгласи се Шен Деши.
– Недей да ме разочароваш. Да не вземеш да размислиш – предупреди го подполковникът.
– Не, сър – отвърна инспекторът, представяйки си ада, в който би попаднал човек, който се е осмелил да не спази уговорка с Пот Хо.
– Свободен си – каза подполковникът.
Деши се изправи бавно и с изражение, пълно с болка. Каква ирония! Министерството на държавната сигурност бе предназначено да се бори с корупцията и корпоративните злоупотреби.
– Да се разберем обаче за едно нещо – добави началникът. – Технически погледнато, това не са кървави пари, нали? – Беше по-скоро въпрос, отколкото настояване. Все пак подполковникът не искаше да се излага на опасност.
Шен Деши си представи физиономията на монголеца в мига, когато беше паднал от ферибота. Представи си транжорната маса в кожарската фабрика, на която монголецът бе накълцал оператора. Спомни си жужащите рояци мухи.
– Не, разбира се – отвърна той. – Просто ги намерих.
– Намерени значи.
– Да.
– Добре тогава. Да действаме – отвърна началникът.
Шен Деши с мъка се добра до колата си. Отключи и реши да провери дали всичко с безценната чанта беше наред. Отвори задната врата и се надвеси над нея.
Повдигането на задната седалка не беше лесна работа. Механизмът заяждаше дори и когато под нея нямаше натъпкана чанта с пари; направи го и този път. От болката в спуканите си ребра и счупената ръка Деши едва успяваше да се движи, а какво оставаше да премести неудобната седалка и да погледне под нея, но все пак събра последни сили и с едно силно издърпване успя да я повдигне.
Хората разправят, че когато човек умира, целият му живот преминава като на филмова лента пред очите му – от детството до настоящето, и че изходът към рая прилича повече на огледало, отколкото на врата. Животът на Шен Деши премина пред очите му и все пак, като се изключат няколкото счупени кости, той все още беше жив.
Отделението под седалката беше празно.
Отне му няколко минути, преди да осъзнае реалността на случващото се. Заблъска седалката напред-назад, сякаш тежкият сак можеше да се е пъхнал между механизмите или да беше изпаднал от колата, когато седалката се отвори.
Самият той беше скрил парите там! През цялото време беше стоял в колата, с изключение на няколко момента…
Онази кучка!
Беше я оставил сама в колата, когато бе отишъл да огледа фабриката, а тя бе дошла с нея след пристигането на американеца.
Трескаво се замисли какво, по дяволите, трябваше да направи сега, когато някъде от дълбините на съзнанието му се надигна глас: „Бягай!“.
Неделя, 3 октомври
40.
09:20 часа
квартал Луан
Шанхай
Малко след закуска на следващата сутрин Грейс получи телефонно обаждане от Джиан Лу. Не беше казала на Нокс и Козловски за помощта, която й бе оказал бившият й любовник. Като държавен служител Джиан Лу разполагаше с достъп до информация, за която американското разузнаване би се наложило да се труди със седмици, за да събере и анализира.
– Да? – попита тя.
– Собственикът не е само един – бе започнал направо Джиан Лу. – Кожарската фабрика – тя е собственост и е била управлявана от компания с десетчленен борд на директорите. Фирмата е прекратила дейността си и фабриката е била затворена преди две години.
– Когато са влезли в сила законите за защита на околната среда – досети се Грейс.
– Времето съвпада. Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това? – попита Джиан Лу.
– Имаш ли възможност да издириш кои лица са били в борда на директорите на фабриката?
– Вече съм го направил.
– Наистина те обичам. Знаеш го. – Грейс се усмихна на телефонната слушалка. Не беше правилно да го казва и веднага съжали, че се беше изплъзнало от устата й, но откакто бе пристигнала в Консулството и вече бе в безопасност, постоянно се чувстваше като замаяна и не знаеше какво говори. За момент си помисли, че той ще й затвори.
– Мога да ти дам имената им – продължи Лу съвсем делово от другата страна на линията. – Имаш ли химикалка?
Тя бавно и внимателно си записа няколко китайски символа и ги прочете обратно на Джиан Лу, а той я изслуша и не я поправи нито веднъж.
– Това ли е? – попита той.
„Това ли беше?“, замисли се за миг тя, но на глас каза:
– Надявам се, че не.
– Чух се с Едуард. Той наистина е в безопасност извън страната. Като негов по-голям брат… и от името на семейството… знам, че сме ти задължени… – започна той.
– О, моля те. Няма никакъв дълг – прекъсна го Грейс.
– Бих искал да изразя огромната ни благодарност – каза съвсем официално той.
– Като начало би могъл да ми дойдеш на гости в Хонконг – заяви тя. Е, от китайките се очакваше да бъдат много по-добре възпитани от това и Грейс се надяваше да не му е прозвучала твърде нахално и да го отблъсне.
– Да, разбира се – отвърна той.
– Само ако искаш, естествено – побърза да добави тя.
– Това, което човек иска, и това, което приема, са две много различни неща – каза той.
– Имаш адреса ми. Същият е.
– Значи смяташ да напуснеш страната? – попита той, а гласът му й прозвуча някак си разтревожен.
Грейс за пръв път го чуваше да звучи така. Не каза нищо, оставяйки думите му да ехтят отново и отново в главата й.
– Възможно най-скоро, още днес или утре – добави тя след малко.
– Разбирам.
– Полетът не е дълъг.
– Но за мен си е цяло пътуване – добави той.
– Ще те чакам – каза Грейс.
Той затвори. Тя остави внимателно телефона и се взря в него, преповтаряйки си наум всяка дума от разговора им. Търсеше скрит смисъл в думите и интонацията, с която ги беше изрекъл.
Почукване на вратата я извади от унеса й.
Беше Нокс.
12:30 часа
Грейс предаде имената на членовете на борда на директорите на Козловски и през следващите няколко часа премина през буря от емоции. Нокс успя да дремне за двадесетина минути, след което изпи две големи чаши силен чай. Грейс прекара времето си сама, седнала край прозореца в стаята за гости в Консулството и вгледана в слънчевите градини навън. От влажната почва се издигаше пара. Денят се очертаваше да бъде много горещ.
На нея й се сториха часове, но всъщност малко по-късно един от войниците от охраната на Консулството ги поведе към другата част на сградата, където се намираше офисът на Козловски. Нокс се чувстваше така, сякаш последно бе идвал на това място преди повече от шест месеца, а всичко бе започнало само преди няколко дни. Козловски бе успял да се изкъпе, да се избръсне и да се преоблече, въпреки че все още не се беше видял със семейството си.
– Първо – започна той, – американското правителство не знае нищо за членовете на Комитета по разселването на Народна република Китай.
– Ясно – каза Нокс, разбрал, че Козловски всъщност им съобщаваше, че правителството им вече бе запознато с цялата информация.
– Второ, продължавам да изследвам възможностите да използвам информация от тайни канали, за да изоблича онзи човек от китайското правителство, но ми казаха, че е много вероятно това да не се случи – продължи Козловски.
– Мисля, че знам какво можем да направим по въпроса – обади се Грейс. – Продължете, моля.
Козловски й подаде през бюрото си лист, на който на ръка беше написано нещо.
– Имаме попадение – каза той. – Един от членовете на борда на директорите служи и като председател на Комитета по разселването. Казва се Ли Жмин, председател Ли Жмин.
Грейс избухна в сълзи.
„Плаче от радост и успокоение“, помисли си Нокс.
– Грейс има план – обади се Нокс.
– И какъв е той? – попита Козловски.
– Наистина ли искаш да знаеш?
– Предполагам, че не – поклати глава служителят на Консулството.
– Ти ще трябва да ни осигуриш начин да се измъкнем оттук – продължи Нокс, – в случай че Шен Деши и момчетата му наблюдават мястото…
– Няма как да стане с разговор по телефона – обясни Грейс на Козловски. – А и човекът, с когото смятам да се свържа, в никакъв случай не би искал да бъде видян да влиза в Американското консулство.
16:05 часа
С факта, че Нокс бе издирван за редица нападения, а Грейс бе разпозната като негов съучастник, идеята да напуснат защитения с дипломатически имунитет район на Консулството не беше много добра. Обмислиха няколко алтернативи: по идея на Грейс тя трябваше да действа сама; според Козловски можеха да използват превозните средства на Консулството; а Нокс сведе предложението си до използването на проста хитрост.
Накрая се стигна и до генералния консул – една дама със забележителен характер, чийто съпруг ръководеше петролна фирма в северната част на Айдахо и която бе встъпила на служба по време на смута около разразяващата се световна финансова криза.
Точно в четири часа следобед джипът на генералния консул, управляван от командос от охранителните сили, излезе от главния портал на Консулството, както често го бяха виждали да прави по това време. Жената изскочи от автомобила и се разкрещя на мандарински на охранителя от Китайската национална гвардия за лошия пропускателен режим откъм улицата.
В същото време работниците в Консулството – градинари, механици, хора от поддръжката, камериерки и чистачки, обичайно си тръгваха пеша след края на работния ден.
Сред тях вървяха и Нокс и Грейс. Той се движеше приведен и с гримирано лице, за да изглежда кожата му по-тъмна, и носеше шапка с козирка, която да закрива част от лицето му. Дванадесет от работниците преминаха по улицата и завиха зад ъгъла към автобусната спирка. Двама от тях продължиха пътя си напред.
