Текст книги "Шанхайска афера"

12.

06:20 часа

квартали Жабей и Пудон

Шанхай

Направиха първия обход, само да огледат. Нокс управляваше скутера, а зад гърба му Грейс държеше джипиеса и му даваше напътствия. Гласовите бележки на Данър все още звучаха в главата на Нокс и той ги преразказа на Грейс. След това двамата убиха час време в парк Джинг, където посрещнаха изгрева.

– Искам да задържиш това. – Той й подаде своето копие от хард диска на Данър. – Като застраховка. Освен това ще ни трябва лаптоп, трябва веднага да разгледаме съдържанието на този диск.

Грейс го изгледа, объркана.

– Колкото може по-скоро! – настоя той.

– Не е проблем. В Шанхай лаптопи се продават на всеки ъгъл и освен това са евтини.

Нокс се засмя и тя също се усмихна свенливо, прикривайки устните си с ръка. Прииска му се да й каже да не крие усмивката си, но не се реши.

– Обичаш ли я? – изненадващо го попита тя.

Нокс се замисли, преди да отговори, и внимателно подбра думите си:

– Запозната ли си с физиката на елементарните частици? При сблъсъка на протон или неутрон след ускорението им се отделя енергия, която се разбива на по-малки частици, които след това биват улавяни. Ето така възприемам и аз любовта. Изпитвал съм енергията, която се освобождава при раздялата, и все още чакам улавянето… – обясни той и след малко добави: – Но у дома… не е каквото си мислиш.

– Не знаеш какво си мисля – усмихна се тя.

– Ние нямаме контрол над тези неща – отвърна той. – Разбираш ли? Те вземат надмощие над нас.

– Разбирам те много добре.

– Какво има контрол над теб? – попита той.

Грейс не отговори.

– Предполагам, че е връзката със семейството на Едуард Лу – стреля напосоки Нокс, засягайки темата право в целта.

Грейс го изгледа изпитателно.

– По-големият брат на Едуард се казва Джиан Лу – продължи тя, а Нокс замълча, изчаквайки я да довърши. – Ние… Ами аз съм отговорна за назначението на Едуард Лу в „Бертолд“ – призна тя накрая.

– Чувстваш се отговорна. Разкажи ми за Джиан Лу – помоли я Нокс, но настоятелният му тон я накара да замълчи.

– Не мисля, че искам да го правя – отвърна тя.

– Романтична връзка, така ли? – досети се Нокс. Тя не отрече. – Минала или настояща? – продължи да разпитва той, но отговор не последва. – Или пък и двете… – заключи накрая той. – Значи и това е част от причините да се замесиш в това.

– Има определени семейни задължения… – започна Грейс.

– Всичко е за пред хората – прекъсна я Нокс.

– Какво ли разбираш точно ти от тези работи… – ядоса се тя.

– Брат ми, споменах ти за него. Възприятията и действителността са две много различни неща. Може би знам много повече, отколкото предполагаш.

– Съмнявам се…

– Надяваш се на втори шанс – предположи Нокс. – Ако спасиш по-малкия брат, може би ще спасиш и романтичните чувства.

Грейс го изгледа унищожително, но все пак не отрече думите му. Не след дълго небето изсветля съвсем и двамата отново се метнаха на скутера. Сутрешният уличен трафик беше спокоен, въпреки че първите магазини и закусвални вече отваряха врати. Ароматът на дървени въглища и печено свинско изпълни въздуха.

Маршрутите, по които се движеха, ставаха все по-познати. Нокс намали, щом приближиха до първото отбелязано в джипиеса място. Гласът на Данър му подсказа, че тук беше бездетната двойка четиридесетгодишни китайци. Нокс намали и спря край тротоара.

Грейс скочи пъргаво почти в движение и побърза да му хвърли каската си.

– Ти стой тук! – каза тя на мандарински заради хората, които преминаваха по тротоара в този момент.

На Нокс не му се щеше да разиграва сцени. Знаеше, че всеки wai guo ren, всеки с американски акцент, независимо колко добре говореше езика, щеше да изпъква отдалеч. Но в същото време нямаше никакво намерение да стои безучастен и да остави Грейс сама.

Той също свали каската си, нахлупи бейзболна шапка ниско над очите си и побърза да настигне Грейс.

– Глупав ход! – отбеляза тя, без да се обръща.

– Това, за което си говорихме… – започна той отдалеч. – Това, което ти обясних…

Двамата заедно се качиха по тъмното стълбище до балкона на втория етаж и заобиколиха до втората врата зад ъгъла, откъм страната на улицата, където се падаше всъщност източната страна на жилищната сграда. Нокс опря гръб на стената, така че тялото му да не се вижда от вратата на апартамента.

Грейс почука и миг по-късно вратата се отвори леко.

– Wei? – посрещна я женски глас на мандарински. – Да?

– Нося доставката, която очаквате – каза Грейс.

Вратата се отвори по-широко и жената вътре извика:

– Laogong!1717
  Съпруже! (кит.). – Б.пр.


[Закрыть]

Последва шляпане на влачещи се по пода домашни чехли, което оповести пристигането и на съпруга.

Грейс отвори рязко вратата и Нокс светкавично пристъпи вътре, притискайки нищо неподозиращия мъж към стената. Грейс хлопна вратата зад себе си и запуши устата на жената, а Нокс заби един юмрук в лицето на съпруга и го свлече на пода, притискайки го с коляно. Стаята бе оскъдно обзаведена, но много чиста; подът бе застлан с плочи, а в средата на стаята имаше само ниска масичка за кафе и няколко дървени табуретки.

Нокс заговори като вбесен и безпощаден шанхаец.

– Ще ти съдера задника и ще го дам на жена ти да си го запази като сувенир!

Пластмасова идентификационна карта, закачена на връв, падна на земята до Нокс. Грейс я беше откачила от една кука зад вратата и му я беше подхвърлила.

– Инспектор по стоманите – подсказа му тя.

– Човекът, който ви плащаше… – започна Нокс.

– Добре, не. Добре, не! – извика жертвата му, бясно тръскайки глава в опит да се освободи.

– Дошли сме за него.

– Bu hao! – извика мъжът, докато риташе и се извиваше в ръцете на Нокс. – Нищо не знам! – Лицето му бе почервеняло, а очите му почти щяха да изскочат от орбитите си.

– Кажи ми сега или ще пикаеш кръв цяла седмица! – заплаши го Нокс и посегна към слабините му.

Лицето на мъжа се зачерви още повече.

– Приятелят ми ти е плащал! Не ме лъжи! – каза Нокс.

– Вземал съм пари, истина е. Всяка седмица вземах парите. Срещу това давах положителни оценки по докладите за качество. Дано Буда ми прости! Знам само, че плащането тази седмица не дойде. Нищо повече, кълна се!

– Достатъчно! – извика Грейс.

Нокс го пусна и я изгледа с предупредителен поглед, в който се четеше: „Само не се меси“.

– Ами тази седмица? – обърна се Нокс отново към мъжа. – Отново ли написа положителен доклад?

Инспекторът се намръщи и инстинктивно се сви, когато американецът вдигна ръка срещу него.

– Не мисля – продължи Нокс. Взе идентификационната карта и я прибра в джоба си. – Ако още веднъж си позволиш да вземеш дори един фен1818
  Дребна китайска монета. – Б.пр.


[Закрыть] за подобна услуга, семейството ти ще плаща завинаги – изрече той, знаейки добре, че в Китай заплахата към бъдещите поколения бе възприемана най на сериозно.

– Казах ти! – извика и жената. – Предупредих те, че от толкова алчност няма да излезе нищо добро!

И кой изричаше тези думи: жената имаше чисто нов хладилник и съдомиялна машина в кухнята. Дори чужденците, изпратени на работа в Шанхай, не разполагаха със собствени съдомиялни.

– Телефоните ти! – кратко нареди Нокс.

Мъжът го изгледа, объркан.

– Дайте си телефоните, и двамата!

Мъжът и жената му подадоха устройствата. Нокс извади SIM картите, хвърли останалото на пода и го размаза с крак. Хвана Грейс за лакътя и двамата се оттеглиха, затваряйки вратата на апартамента след себе си.

– Върви спокойно! – нареди й Нокс, въпреки че Грейс изглеждаше спокойна, а неговата дясна ръка трепереше.

– Можеше да се справим с това по друг начин – обвинително го изгледа тя.

– Така ще бъде! – настоя Нокс. – Поне докато не бъдем сигурни, че човекът отсреща казва истината.

– Ами ако се познават? Ако този се обади нататък по веригата и предупреди останалите?

– Това е една от причините да им взема телефоните – напомни й той.

– Мислех си, че ги прибра, за да видиш на кого са се обаждали и кого познават – предположи Грейс.

Нокс не отговори. Жената срещу него беше умна, нямаше две мнения по въпроса.

– Но ако той все пак звънне по веригата, за да предупреди? – повтори провокативно тя.

– Какво очакваш да ти кажа?

Грейс не отговори. Двамата се качиха на скутера и потеглиха, а тя отново обви кръста му с ръце. Четеше насоките от джипиеса, докато Нокс си припомняше всичко, което Данър бе записал така, сякаш беше оставил съобщения лично до него.

Придвижваха се от един квартал в друг и с всяка следваща спирка усъвършенстваха уменията си за разпити. Грейс на два пъти беше принудена да се бие, отговаряйки на нападение с технически умения и сила. Двамата успяха да се справят с още трима от получателите на подкупите на Лу, довеждайки общия им брой до четири. Най-сетне се озоваха в един от скъпите квартали. Спряха пред модерна жилищна сграда с гледка към река Хуанпу.

Гласовите бележки на Данър отбелязваха етажа и апартамента и съдържаха коментари за охраната във фоайето. Нокс подаде на Грейс втора бейзболна шапка, с която да скрие лицето си от охранителните камери.

– В тези сгради не живеят чужденци – обясни тя. – Тук са настанени само лица от Партията и китайски бизнесмени, все важни клечки. Всеки в Шанхай знае този адрес.

– Инспектори по строителството ли? – предположи Нокс.

– Няма как да знаем със сигурност… Не и докато не намерим счетоводните документи на Еди. – Грейс му напомни, че не може да анализира нещо, което още не е виждала.

– В този квартал живеят всякакви успели хора – продължи тя. – Вероятно има и инспектори, както и архитекти, инженери и представители на регионалните строителни камари – все шефове, от които зависи вземането на решение.

– Още е доста рано – отбеляза Нокс. – Имаме основания да вярваме, че повечето са по домовете си.

– Двама от тях живеят в една и съща жилищна сграда, в един от небостъргачите – напомни му тя.

– Да, на петия и на дванадесетия етаж.

– А щом се отбием при единия, много е вероятно – всъщност почти е сигурно – че няма да можем да проведем второто интервю в същата сграда – заяви Грейс.

„Интервю…“, помисли си Нокс.

С всяко следващо място на което спираха, той все повече потъваше в яростта си. Бе започнал да се наслаждава на наказанията, които прилагаше, и да трансформира яда си от отвличането на Данър в юмручна сила. Дори очакваше всяка следваща спирка с нетърпение. Въобще не би помислил за проблемите, които можеха да си навлекат в тази сграда, ако Грейс не го беше предупредила.

– В това е въпросът – каза той. – Не може да избираме единия или другия. Тези с властта, както ти ги описваш, може би са точно хората, които търсим.

– Да – съгласи се Грейс. – Трябва да координираме действията си максимално добре.

– Да не би да предлагаш да се разделим? – предположи Нокс. Тя отдавна недоволстваше срещу похватите му на работа.

– Имаме ли друг избор? – запита го тя, а Нокс си представи как злорадства вътрешно.

– Винаги имаме избор.

– Тогава аз ще се заема с петия етаж. Така поне, ако ме изхвърлят през прозореца, няма да падна от много високо – пошегува се Грейс.

– Сега майтап ли ще си правим? – подразни се Нокс.

– Уча се – усмихна се тя, а той се разсмя с глас.

– Разбираш ли, че… – започна мъжът, ала Грейс сложи леко пръст на устните му.

– И то много повече, отколкото би могъл да ми повярваш… – каза тя и побърза да отдръпне пръстите си от лицето му.

Нямаше скрит смисъл в докосването й, нищо не искаше да каже с него. Но въпреки това пръстите й оставиха странен гъдел върху устните на Нокс. И за пръв път от коктейла насам го накараха да забележи женствеността й, да усети нежната й сила, която нарочно не го завладяваше…

– Има само два начина да проникнем вътре – каза той: – със сила или с хитрост.

– Остави това на мен – отвърна Грейс. – Двамата заедно ще се качим в апартамента на дванадесетия етаж, а оттам сама ще сляза на петия.

Преминаха покрай двамата портиери във фоайето. Грейс вървеше хванала Нокс под ръка, и се стараеше да изглежда ослепително секси. Успя да влезе в ролята си толкова бързо, че дори той се изненада, което бе и първоначалното й намерение. Ръцете й постоянно шареха по тялото му, докато кокетничеше и му говореше нещо на ухо. Издърпа ръката му около кръста си и я задържа там. Момчетата от охраната, облечени в евтини сиви костюми, не можеха да откъснат очи от нея и не биха си позволили да спрат такава жена, не и ако придружава wai guo ren.

Качиха се с асансьора до дванадесетия етаж, а Грейс не спираше да играе ролята си, тъй като знаеше, че охранителите ще се опитат да ги проследят по системата за видеонаблюдение. Тя правилно предположи, че най-вероятно домашната прислужница ще отвори вратата. Сетне, според казаното от Данър в гласовата му бележка, Грейс спомена на китайката за някакво момче, вметвайки, че може да запази семейството от публичен позор. Вратата се отвори.

Нокс се вмъкна вътре. Грейс го последва и затвори след себе си, докато партньорът й притискаше с длан устата на нищо неподозиращата жена. Откачиха слушалката на телефона и го оставиха отворен, така че линията да е заета, а и никой отвътре да не може да се обади. Коленете на камериерката омекнаха и тя изнемощяло се свлече на пода. Нокс я остави да лежи и забърза по коридора. Грейс приклекна до нея, за да я завърже.

В първата спалня той видя спящ тийнейджър, който дори не помръдна. „Единствено дете, момче“, припомни си Нокс думите на Данър. Зад следващата врата беше празна стая за гости и накрая следваше спалнята на родителите.

Отиде до леглото, но някой изскочи зад него и го нападна в гръб. Глупава грешка! Беше допуснал да се вдигне прекалено много шум с камериерката. Беше мъж, въоръжен с нож, който очевидно знаеше как да използва. Нокс се обърна, но закъсня и ножът проблесна пред очите му. Успя да го парира при втория удар. Нападателят беше дебел китаец в карирана пижама, а потта по лицето му лъщеше под зеленикавата светлина на нощните лампи в стаята.

Нокс успя да избие ножа от ръката му и го изрита надалеч. Мъжът го изрита в бъбреците и Нокс се преви надве, изненадан колко много боли.

Съвзе се дотолкова, че да парира още един ритник, след което се изправи рязко и заби коляно в слабините на нападателя, довършвайки го с юмрук в гърдите. Мъжът се свлече на пода. Жена му се разпищя и изскочи от леглото, прикрила тялото си с чаршафа. Спъна се в единия му край, част от голотата й се разкри, а в опита си да се прикрие отново, се спъна повторно и падна.

Нокс се зае да налага мъжа й, изливайки цялата ярост в юмруците си.

– Вземал си пари за проекта на „Ксуан Тауър“?! – извика Нокс на мандарински. – Ще го отречеш ли? – изсъска той и стисна мъжа за гърлото.

– Ти си боклук! – изхърка мъжът в отговор.

Нокс стисна още по-силно.

Жената все още се опитваше да се прикрие с чаршафа, но не успяваше. Хлипайки, тя се завлачи по задник към стената и се сви там.

– Сега ще те питам за този, който ви е носил парите… – започна Нокс.

– Майната ти!

Нокс го замъкна към широките френски прозорци.

– Всички хора падат от високо с една и съща скорост – каза той преднамерено бавно и добави: – Както сам ще разбереш.

– Съпруже! – извика жена му.

Нокс чу движението на Грейс, преди да я види. Миг по-късно тя вече се беше надвесила над хлипащата жена.

– Дръж си езика зад зъбите или ще ти го откъсна! – заплаши я тя, след което прекоси стаята и отвори прозореца вместо Нокс.

Жертвата в ръцете на Нокс осъзна численото им превъзходство; видя, че прозорците се отварят и извика:

– Wei! Да! Вярно е. Всичко е вярно.

Нокс клекна до него и го разпита, докато Грейс се върна при съпругата му, за да я завърже и да й запуши устата. Миг по-късно тя вече излизаше от апартамента.

Мъжът си призна за получаваните подкупи в замяна на „спокойствие на строителната площадка“, но твърдеше, че не знае нищо за изчезването на Лу и за настоящото му местонахождение. Нокс го предупреди, че ако ги издаде на полицията или дори на охраната в сградата, това ще доведе до мигновено изтичане на новината за подкупите в публичното пространство.

Както се бяха разбрали предварително, Нокс не отиде на петия етаж при Грейс, а тя не се качи повече на дванадесетия. Вместо това той слезе през аварийното стълбище и се върна да я чака при скутера. Тя се появи след по-малко от пет минути, а лицето й лъщеше от пот.

– Има ли нещо? – попита Нокс.

– Нищо… – отвърна тя.

– Остана още един.

– Но е късно.

– Или по-скоро рано – отвърна той. – Да, така е, но си струва да опитаме. Ти какво ще кажеш?

– Да, добре – съгласи се тя, изненадана, че я бе попитал за такова нещо.

Последната им спирка бе на място, което се споменаваше в една съвсем лаконична бележка на Данър: „Скорошна добавка към маршрута. Много тясна алея. Приземен етаж, втора или трета врата. Задънена улица“. Не обясняваше нищо за лицето, нямаше и точен адрес или апартамент. Още по-притеснителен беше фактът, че Данър го беше определил като „задънена улица“ – тясна като фуния и с ограничен достъп, което би направило уязвим всеки, влязъл вътре.

– Това не е на добре – каза Нокс, докато бяха спрели на светофар по маршрута, показван им от джипиеса. – Нямаме достатъчно информация. На Данър също му се е сторило подозрително.

– Това е една от последните спирки на Еди – отвърна Грейс, напомняйки му за гласовата бележка. – Ако разполагахме с точна дата, това може много да ни помогне със счетоводните документи на „Бертолд“.

– Ако въобще успея да ти намеря документите – отбеляза Нокс.

– Ще ги намерим.

Ислямският квартал беше малък, но много гъсто населен. Навсякъде се мяркаха шарени дрехи и улиците миришеха на храна.

Нокс отново огледа входа на тясната алея встрани от улица „Пинг Уанг Джи“ и впечатлението на Данър се потвърди и у него – това наистина беше задънена улица.

– Остави ме да мина оттук сама – предложи Грейс.

– Не – отказа категорично той.

– Обещавам да не се спирам никъде и да не задавам въпроси. Само ще премина – настоя тя и му подаде джипиеса, на който се виждаше тясната алея, представляваща пряка, свързваща две по-големи улици на виртуалната карта. – Един wai guo ren не може да го направи, Нокс.

В същия момент Нокс забеляза някакъв мъж, който ги гледаше безизразно и се приближаваше по алеята право към тях. „Частен охранител“, спомни си веднага думите на Данър. Алеята беше охранявана от специален партиен служител, нает да съблюдава реда и спокойствието в квартала. Не беше полицай, но явно се учеше за такъв – изглеждаше точно като човек, който кипи от желание да се докаже в работата си. Нокс разбра, че Грейс е права.

– Отивай – съгласи се той. – Ще се срещнем от другата страна, но да знаеш, че ако не те видя до пет минути, ще вляза да те търся.

– Моля те, всичко ще бъде наред – увери го тя.

Слезе грациозно от скутера, подаде му каската си и джипиеса и забърза пеша през натовареното движение. Забеляза как охранителят в алеята се обърна и я последва, ала тя продължи нататък с бърза крачка, но без да тича. Не трябваше да изглежда подозрително. Чу как някъде зад гърба й скутерът на Нокс потегли.

Алеята беше толкова тясна, че човек можеше да докосне стените от двете й страни само ако разпереше ръце. Сградите бяха високи по три етажа и имаха ръждясали тесни балкончета, които гледаха към алеята. Почувства се притисната в капан, въздухът имаше тежка миризма на застояло. Подмина няколко врати вдясно и изведнъж забеляза някакъв зелен мотоциклет. Това, което й направи впечатление, беше необичайно хубавият му тъмнозелен цвят и кошницата, монтирана над задната броня. Беше забелязала същия и в уличката пред апартамента на доставчика от „Шерпа“, а това, от своя страна, означаваше, че влизането им в квартала с Нокс не беше останало незабелязано.

Охранителят я последва в алеята.

„Задънена улица“, спомни си тя.

Подмина мотоциклета, опитвайки се да запомни регистрационния му номер. Погледна предпазливо към един затворен прозорец вдясно от нея, а докато преминаваше покрай следващото жилище, вратата му се отвори. Успя да надзърне вътре: състоеше се само от една стая, не по-голяма от девет квадратни метра, в която имаше съвсем оскъдна мебелировка – две бамбукови рогозки на пода и няколко алуминиеви чинии, скупчени една върху друга. На задната стена на стаята се виждаше друг, малко по-голям прозорец.

Стъпките на пазача подсказваха, че е скъсил дистанцията и сега се намираше само на няколко метра зад гърба й. Грейс продължи да върви – нито прекалено бързо, нито бавно, осъзнавайки, че ако Нокс беше влязъл в тясната уличка, охранителят със сигурност щеше да се заяде с него.

Малко по-нататък се виждаше втора отворена врата. Тя спря, надзърна през нея и извика, за да намери оправдание за присъствието си пред пазача. Отвътре се показа някаква мюсюлманка. Грейс сниши глас и реши да се пробва.

– Здравейте – заговори тя на мандарински, – познавате ли северняка, който живее две врати по-нататък?

Жената кимна утвърдително.

– Монголецът – досети се тя. – И той не е единственият тук.

Грейс едва не възкликна от изненада.

– Един от приятелите му ми дължи пари – обясни Грейс.

– На твое място бих му опростила дълга, сестро – прошепна жената и я изгледа притеснено.

– Приятелите му често ли се мотаят наоколо?

– Да – добави съвсем тихо жената и кимна едва забележимо.

Дори само от думите й Грейс усети как я побиват тръпки от вълнение.

– Тези, другите мъже, с него ли живеят? – попита тя.

– По-надолу по улицата са – отвърна жената. – Делят една стая.

„Задънен изход“, спомни си Грейс.

– Колко са?

– Петима, нали ви казах.

Това означаваше, че трима от тях са си живи и здрави някъде наоколо.

– Питам ви, понеже предпочитам този, който ми дължи пари, да не ме вижда тук. Той не е от най-приятните типове – продължи Грейс.

– Всичките са грубияни – съгласи се жената.

– Да. Монголците са такива…

Жената не възрази.

– Живеят по двама в стая – допълни тя. – Съквартиранти са. Само водачът им живее сам.

– Водач ли?

– Винаги се движат като глутница кучета.

– Да – съгласи се Грейс, опитвайки се да асимилира чутото. Поколеба се дали да не притисне жената още малко. – В две стаи ли живеят? – попита тя.

Трудно можеше да се каже какво означаваше безизразният поглед, който й хвърли жената. Грейс разбра, че беше започнала да злоупотребява с гостоприемството й.

– Благодаря, бяхте много мила с мен, госпожо – каза тя за довиждане.

– Няма за какво.

Грейс понечи да излезе, но жената я спря.

– И още веднъж – каза тя, – послушайте съвета ми. Забравете за този дълг. Не се занимавайте с тези мъже. Ние – тези, които живеем на улицата – гледаме да не ги закачаме.

– Бог да е с вас – усмихна се Грейс.

– И с вас – отговори жената и хлопна вратата след нея.

Уличният пазач беше запалил цигара и бе седнал на едно стълбище до две саксии с цветя. Наблюдаваше я, но не би могъл да чуе какво си бяха говорили с жената.

Грейс продължи нататък, напусна тясната алея и излезе на натоварена улица. Измина разстоянието до следващата пресечка, където я чакаше Нокс със скутера.

– Добре ли мина? – попита я той.

– Карай! – нареди тя. – Ще ти разкажа по пътя.

Нокс се включи в натоварения трафик, а Грейс отново обгърна тялото му с ръце, ала миг по-късно се стресна, дръпна се назад и извика:

– Нокс! Нокс! Спри! – Лявата й ръка беше напипала мокрото място на ризата му и беше изцапана с кръв. Показа му я.

– По дяволите! – изруга той.

– Кървиш!

– Знам…

– И не си ми казал?! – извика тя, надвиквайки шума от колите.

– Случва се – оправда се той, сякаш това би обяснило всичко.

– Веднага трябва да отидем у вас.

– Не можем – каза той. – Имахме посетители, помниш ли? В онази тясна уличка. Те вече знаят къде е мястото. Не мога да се върна там. Няма как да отидем и у вас. Ти се компрометира, когато се сбихме с тях. Проследили са те най-вероятно след партито, а ти си се прибрала в твоя апартамент. – Грейс не се опита да възрази. – Значи знаят къде живееш. Знаят и за къщата за гости, където спя. Те искат нас, в противен случай нямаше да ни преследват толкова настойчиво. Никой няма да се прибира в апартамента си.

Грейс обмисли казаното за няколко секунди и предложи:

– Знам едно място. Можем да отидем там, докато решим какво да правим по-нататък.

– Не може да ходим при някого от приятелите ти.

– Служебен апартамент под наем е – поясни тя, – но не се ползва с много добра репутация.

– Но си била там лично, нали? – попита той.

– Да – отвърна тя и си спомни за Джиан Лу.

Служебни апартаменти под наем с оборудвана кухня и с персонал за почистване се използваха вместо скъпите хотелски стаи при по-дългосрочен престой на чуждестранни бизнесмени.

– Може би ще ни свърши работа… – съгласи се Нокс.

– Трябва да побързаме – пришпори го тя, а в гласа й се надигаше паника. – Кървиш много лошо.

Нокс най-накрая бе разбрал какво я ужасяваше – гледката на кръв. Всеки имаше по нещо, което не може да понася. При него това беше насилието, когато някой по-силен се възползва от по-слаб. Направо му се повдигаше от подобна гледка.

– Честно казано – призна той, обръщайки се към нея, за да го чуе, – дори не знаех, че съм ранен. Всичко е наред.

– Ти кървиш, Джон. И то доста… Спри веднага! Ще се обадя, а след това аз ще карам! – нареди Грейс.

За пръв път се беше обърнала към него на малко име. Нокс се усмихна и лицето му се изкриви в неочакван пристъп на болка, щом Грейс го притисна по-силно.

Той отби встрани и спря.

08:00 часа

храм „Джин ’анг“

квартал Джин ’анг

Шанхай

Мелсчой плати седем юана на нещастния търговец за пакетче тамян, мърморейки тихо заради високата му цена, и влезе в сумрачната вътрешност на храма. Позлатената статуя на Буда, седнал с кръстосани крака, се издигаше на девет метра, а около нея имаше оставени купи с нарове и свежи цветя. Дим с тежък наситен аромат изпълваше помещението и обгръщаше раменете на идола като шал.

Мелсчой не бе дошъл да се моли, а заради един от двамата останали невредими от хората му, който трябваше да следи онзи Фен, шефа на охраната на „Йонг Ченг и син“. Човекът му го беше проследил до една от тесните улички зад „Квинтета“ и бе видял как жената и американецът бяха помлели Фен и неговия човек.

Жената и американецът…

Неговият човек се беше опитал да ги последва, но ги бе изгубил в трафика – огромно провинение, за което Мелсчой още не беше решил какво наказание да му наложи. С това му оставяше единствено възможността да проследи нощния пазач, който тъкмо влизаше в храма.

Сети се за една стара китайска поговорка, че имало повече от един начин да одереш котка, но Мелсчой веднага отхвърли мисълта от съзнанието си. Началникът му в Пекин разполагаше с толкова много връзки, че имаше уши и очи буквално навсякъде. Колко ли време щеше да мине, преди да разбере за купищата грешки, които Мелсчой и хората му бяха допуснали? И кога щеше да прекъсне операцията? А после какво? Дали нямаше да му прати наказателен отряд, който да ги пребие през нощта? Или полиция да ги арестува? Мелсчой не вярваше на пекинския си работодател; знаеше единствено, че парите, за които го наеха, бяха добри и се плащаше редовно.

Въпреки че по убеждения беше атеист, Мелсчой отдели миг, за да се помоли за възможността да се върне в родината си и със спечелените пари да осигури семейството си.

Последвалият разговор с нощния пазач се сведе до това, до което се свеждаше всеки разговор в този град: до пари. Мелсчой му предложи петстотин юана и човекът бе готов да му даде дори и първородния си син.

Оказа се, че същата нощ чужденецът бе посетен от една дама. Жената го беше чакала в къщата за гости и през това време беше водила неангажиращ разговор за бижута с бармана, защото тя притежаваше магазин за перли в „Интернешънъл Пърл Сити“ в Хонконг.

Мелсчой трябваше да си поговори с нея. И да разбере всичко, което знаеше тя за американеца и най-вече какво общо има той с Лу Хао. Тази жена в момента можеше да бъде единственият му спасител. А не този бронзов идол…

От друга страна, всеки знаеше съдбата на спасителите – те трябваше да бъдат пожертвани.

09:00 часа

квартал Чаннин

Шанхай

– Wo de tian!1919
  По дяволите! (кит.). – Б.пр.


[Закрыть] – каза Грейс и го поведе към обзаведения служебен апартамент, който успя да уреди да ползват почти толкова бързо, колкото ако бяха наели хотел. Най-големият проблем обаче беше в това, че трябваше да покажат личните си карти, но Грейс реши да заобиколят изискването, като намекна, че двамата с Нокс са любовници. Срещу определена цена наемодателят им се съгласи да ги пусне. Грейс бе спряла на различни места по пътя и носеше няколко пазарски чанти със себе си.

Подът беше покрит с мраморни плочки, обзавеждането бе от черна кожа и лъскави алуминиеви орнаменти, а осветлението бе от приглушени халогенни лампи. От прозореца се разкриваше гледка към небостъргачите на града.

Още с влизането си Грейс спусна щорите и завесите.

Нокс свали окървавения си елек и каза:

– Бих се възползвал от помощта ти, ако можеш да издържиш на гледката.

Грейс неволно отстъпи, погнусена от подгизналата с кръв тениска. Той я свали с известни усилия, а тя пристъпи към него, за да му помогне. Извърна се настрана, щом видя раната.

– Изглежда лошо, но всъщност не е… – успокои я той.

– Ранен си – напомни му тя.

Нокс изпъшка, докосвайки раната с пръсти. Тя забеляза два по-стари белега: един на гърдите и друг, преминаващ напряко през ребрата му.

– Онзи ме нападна изневиделица, скочи върху мен, преди да успея да реагирам. Аз съм си виновен. Можеш ли да ми помогнеш?

Нокс се запъти към банята, а Грейс го последва с една от чантите с покупки. С нейна помощ той проми раната и я подсуши. Лицето му се изкриви от болка, когато напои марля с дезинфектант и я пъхна с пръст в раната си. Задържа я там половин минута, след което изстиска малко гел по краищата й и се обърна към Грейс. Цветът на лицето й бавно се възвръщаше, поне не изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

Грейс отвори капачката на тубичката със секундно лепило.

– Ще притиснеш ли ръбовете на раната един към друг вместо мен? – попита я той.

– Аз ще сложа лепилото – каза тя. – Раната я дръж ти. Може би ще трябва да те зашият.

– Това ще свърши работа – отговори Нокс и посочи към другите два белега. – Какви ти шевове! Само секундно лепило – засмя се той. Зарасналите белези изглеждаха белезникави и подути.