Текст книги "Шанхайска афера"

13.

12:10 часа

небостъргачът Tomorrow Square

Шанхай

Ресторант „Белият лотус“ се намираше на двадесет и седмия етаж на небостъргача Tomorrow Square, издигнат от хотелската верига „Мариот“. Ресторантът разполагаше с двадесет частни сепарета, разположени встрани от централния салон. От всяко от тях се разкриваше гледка към хоризонта на града. Дискретният персонал от келнери идваше и си отиваше безшумно, като единствено главният келнер оставаше в стаята, застанал чинно в ъгъла прав и с ръце зад гърба.

Алън Маргарт не му обърна никакво внимание. Кръглата маса беше достатъчно голяма за десет души и това, че на нея седяха само трима, изглеждаше странно. Престън Чи бе седнал малко по-близо до Маргарт, отколкото до Грейс, изолирайки я от шефа си. Около четиридесетгодишен и с тесни свински очички, Чи носеше скъп тъмносин костюм и златна игла за вратовръзка, а от цялата му осанка се излъчваше раздразнение и досада.

Грейс ги осведоми за новините около доставчика от „Шерпа“ и за това, че бяха обходили маршрутите, записани в джипиеса на Данър. И им напомни за необходимостта да погледне годишните счетоводни отчети.

– От това, което ни казвате, съдя, че определено сте постигнали напредък – каза Маргарт. – Това е добре.

– Разбрах, че сте се справили с преговорите – рече Грейс.

– Да.

Престън Чи я изгледа недоверчиво и изучаващо. Грейс събра мислите си и се опита да отговори с възможно най-уверения и професионален тон:

– В търсене на счетоводните документи и местонахождението на Едуард Лу, двамата с партньора ми разпитахме част от хората по маршрутите на Лу… Тези, които са получавали поощренията. Опасявам се, че никой от тях не отговаря на профила на евентуалните му похитители. В течение на процеса открихме и допълнително плащане, което скоро е било прибавено към списъка на Лу – каза тя и внимателно огледа реакциите им. Маргарт се подсмихна, а Престън Чи остана безмълвен, в изражението му не се четеше нищо. – Ако трябва да бъдем максимално ефективни, трябва да знаем кои са тези хора и какви са били целите на плащанията – допълни тя и зачака.

Чи бе твърде добре обигран, за да позволи каквато и да било емоция да се изпише на лицето му.

– Първото от двете плащания се е състояло на десето число миналия месец или поне някъде около тази дата – продължи Грейс, припомняйки си датата, отбелязана в гласовите бележки на Данър.

Погледът на Престън Чи се прикова в нея; мъжът явно се чудеше какво да каже.

– Скъпо момиче – започна той, – намираме се пред края на проекта по изграждането на „Ксуан Тауър“. Нормално е да са възникнали някакви непредвидени разходи.

– Трябвало е да се плащат допълнителни „поощрения“, разбираемо е… – съгласи се Грейс.

Тя знаеше, че Чи лично се бе занимавал с контрола на подкупите, давани от „Бертолд Груп“, и участваше в цялата афера като буфер, който да защити Маргарт.

– Идеята е, че у тези мъже се е пробудил интерес заради усилията ни да намерим господин Лу – продължи тя. – От съществено значение е да узнаем точната им роля. Ако мога да го кажа направо: трябва да знаем дали те са наши врагове или приятели. Към настоящия момент по поведението им може да се съди, че са по-скоро противници.

Дискретно почукване на вратата на частния салон я прекъсна. Престън Чи придоби още по-раздразнено изражение, когато цяла върволица келнери влезе през вратата и им сервира дим сум2020
  Вид традиционни китайски хапки, използвани като предястие. – Б.пр.


[Закрыть]. Наляха им чай и изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Храната остана на помощната количка за сервиране, докарана до Маргарт, който напълни чиниите.

– Каква е била целта на тези плащания? – попита Грейс.

Сякаш изведнъж изгубил апетит, Маргарт остави клечките си за хранене върху малката порцеланова поставка до вилицата си.

– Въпросите ви започват да стават нахални – предупреди я Престън Чи.

– Тази информация е важна за изпълнението на задачата ни и за нашата сигурност – отвърна тя. – Разплащания, изнудване… Плащанията имат ли нещо общо с филма, който се снима? С липсващия оператор?

Маргарт я изгледа с пронизващ поглед, а Чи невъзмутимо продължи да похапва от предястието си, за да не изстине.

– За пръв път научих за проблема едва преди няколко дни – каза Маргарт. – Заклевам се, че нямаме нищо общо с това.

– А за най-скорошните плащания? – попита Грейс.

– Както и Престън спомена, това е неизбежно към края на всеки проект и касае обичайните непредвидени разходи – обясни Маргарт. Сетне млъкна за миг, за да си поеме дъх. – Надявам се и обещавам, че ще направим всичко възможно да върнем господин Лу обратно. С вашата помощ, разбира се. Определени финансови въпроси обаче следва да останат конфиденциални. Както можете да си представите, тук става въпрос за милиони долари и ако това имаше нещо общо с господин Лу, каквото и да било, то нямаше да се поколебаем и за миг да споделим информацията с вас. Разбирате ли? Ние не сме глупаци, госпожице. Искаме същото, към което се стремите и вие.

Хрумна й, че Еди Лу вероятно беше разкрил нещо около филмовия екип. Момчето просто не можеше да се сдържи да стои настрана, когато ставаше въпрос за филми, и тази му страст бе и причината той – а покрай него и всички останали – в момента да се намират в тази каша. Тази страст бе докарала семейството му до финансов крах.

– Последните увеличения по фактурите на нашите подизпълнители бяха одобрени и заплатени, това е всичко – намеси се и Чи. – Причината да наемаме подизпълнители е, че някой трябва да се заеме именно с непредвидените неща, които възникват в последния момент.

Грейс много добре знаеше защо се наемаха подобни подизпълнители – за да може криминалните деяния около подкупите да бъдат прехвърлени на някого другиго. Но прехапа език и замълча.

– Много добре. Благодаря ви – каза тя накрая.

– Слушайте – започна Маргарт, – няма да ви лъжа: ако счетоводните документи на Лу, засягащи подкупите, излязат в публичното пространство, това може да ни довлече много неприятности. Искаме и трябва да си върнем тези записи, но без съмнение на първо и единствено място поставяме задачата да върнем Лу и Данър невредими, точно както ви казах и преди. За всичко необходимо в тази връзка сме на ваше разположение – заключи той.

– Ще се радвам да ми предоставите годишните финансови отчети – напомни Грейс.

– Не виждам с какво ще помогне това – обади се Чи с пълна уста, като не спираше да дъвче, поднесъл чинията с хапки към брадата си.

– Помолих ви за това още в самото начало… – Грейс се извърна към Маргарт.

– Така е. Очаквах, че досега ще сте ги получили. Престън, помолих Гейл да се погрижи за това. Какво става? Нали ще провериш въпроса вместо мен? – Маргарт погледна към подчинения си.

– Разбира се.

Маргарт, изглежда, бе изпаднал в безизходица. Чи продължи най-невъзмутимо да отпива големи глътки от бирата си, докато началникът му едва бе докоснал своето блюдо. Клечките в ръцете му трепереха, докато си вземаше миниатюрно парченце вон-тон, обвито в ивица свинско филе, и го поднасяше към устните си… Това явно бяха първите признаци на разклатеното му душевно равновесие…

Грейс веднага разбра какво ставаше. Престън Чи нямаше никакво намерение да й даде достъп до годишните финансови отчети, което я караше да ги иска с още по-голямо любопитство.

А Маргарт, от друга страна, изглежда се опитваше да бъде неин съюзник.

12:50 часа

квартал Чаннин

Шанхай

Нокс се събуди от звука на звънящия айфон и мигом се разсъни.

– Да? – вдигна той и се огледа за Грейс. Беше спала на дивана, където сега се виждаше само прилежно сгънатото й одеяло. Но нея самата я нямаше. Часът вероятно бе някъде към обяд.

– Аз съм – обади се Дулич.

– Каква изненада – отвърна Нокс.

– Има един рибен пазар от северната страна на Жулу, източно от улица „Ксинян“. Донеси хард диска там. След десет минути.

– Нека да са петдесет – отвърна Нокс. – Не съм в района и ще трябва да се придвижа.

– Ще говорим. Донеси хард диска.

– Ние ли? – понечи да попита Нокс, но линията прекъсна.

Лекият дъжд, който ромолеше навън, правеше скутера безсмислен и затрудняваше намирането на такси. Нокс закъсняваше още преди да е тръгнал. Час след обаждането вече минаваше покрай рибния пазар в Жулу и надзърташе вътре. Не се виждаха никакви лица, различни от китайските. Беше облякъл удобния елек с многото джобове въпреки малкия прорез в лявата му част, останал от острието на нападателя. Дясната му ръка бе пъхната в джоба на панталона и стискаше дръжката на нож.

Обиколи веднъж сергиите и редиците с пластмасови контейнери, в които плуваха живи змиорки, морски котки, костури, медузи, лещанки и огромен брой ракообразни. Мина покрай контейнери, пълни с личинки и пълзящи насекоми, както и покрай клетки със зайци, гълъби, пилета и безброй заклани и почистени животни, които не можеше да определи към кой точно вид принадлежаха.

Вдясно пазарът се преливаше в друг, по-малък, който не се виждаше откъм входа. На пръв поглед пространството му се стори празно, докато Нокс не забеляза фигурата на човек, застанал зад един от огромните аквариуми, пълни с жива риба. Пасажът се раздели за миг и разкри лицето на мъжа.

Беше Дулич.

Той пристъпи напред и излезе на открито.

– Не очаквах да видя точно теб – призна си Нокс. – Мислех, че причината да съм тук е, че ти самият няма начин да дойдеш – добави той и през главата му за миг премина мисълта дали това не е някакъв капан, заложен от Дулич.

– Не се притеснявай – успокои го той. – Реално погледнато, не съм аз… – Усмихна се и потупа горния джоб на якето си. Беше влязъл в страната с фалшив паспорт и поемаше огромен риск.

Нокс обаче се притесняваше. Щом самият Дулич имаше възможност да влезе в Китай, за какво му бе необходимо да замесва и него в тази работа? Очевидно целта бе той да стане евентуалната изкупителна жертва, ако се наложи. Трябваше му някой, който да изпълни ролята на бушон. За какво му бе на Дулич да идва точно сега, когато рискът бе далеч по-висок, а не преди няколко дни?

Дулич дръпна Нокс за лакътя и го поведе към едно от задните отделения на пазара, далеч от улицата, където имаше бълбукащи аквариуми с малки костенурки, жаби и морски таралежи. Нокс се намръщи от болка, когато Дулич го дръпна за ръката, при което приятелят му само го изгледа подозрително.

– Разтегнах мускул – излъга Нокс, без да спомене за раната.

– Хард дискът – настоя Дулич и протегна ръка.

Нокс се поколеба.

– А сега сериозно – каза той. – Какво правиш тук?

– Плащането на откупа все още е предвидено за вдругиден. Поискахме последно доказателство, че заложниците са живи, преди да платим. Ти и момичето ще имате грижата да доставите парите.

– Дотук добре, но това все още не обяснява ти защо си тук – повтори въпроса си Нокс.

– Откога трябва да ти давам отчет? – попита, раздразнен, Дулич.

– Отсега – отвърна Нокс.

– Тук съм, за да ти помогна.

– Тук си заради хард диска – възрази Нокс. – А последния път, когато се срещнахме, твърдеше, че съм ти трябвал, защото самият ти нямало начин да влезеш в страната.

– Кой каза, че сега съм в безопасност? – попита Дулич. – „Отчаяни времена, отчаяни мерки“ – изрецитира той. – Тук съм заради теб.

Нокс обаче нямаше да се върже толкова лесно.

– Обещай, че ми пазиш гърба – настоя той.

– Това и правя – увери го Дулич.

– „Бертолд Груп“ не иска второ копие от документите на Лу да излиза наяве. Именно затова се интересуваш от този хард диск, нали? – попита Нокс. – Убеден ли си наистина, че заложниците ще бъдат ликвидирани, защото Данър е американец, а не защото „Бертолд Груп“ е по-заинтересована да се добере до документацията на Лу, отколкото да намери похитените?

– Да речем, че просто съпоставям процентите – отговори Дулич. – Маргарт ми изглежда искрен, но кой знае? Тези мъже са в играта само заради парите, нали? Ала Дани не е някой, който може да бъде пожертван. Не и за мен. Не и за теб. Именно затова си тук. Прав ли съм? Колкото до това, защо рискувах да дойда, шефът ми, Праймър, увеличи парите в брой, които Маргарт да даде като искан откуп. Вече говорим за двеста и петдесет хиляди щатски долара. Ще пристигнат по море в товарен контейнер утре, пристанище Гуанжу. Аз съм куриерът. При толкова много пари в брой Праймър не би се доверил на наемници.

– В такъв случай можеше да отидеш направо на пристанището – отбеляза Нокс.

– Можело, трябвало… – раздразнено повиши глас Дулич. – Приоритет в момента е хард дискът на Дани.

– Получи ли SIM картата, която ти изпратих?

– Да – кимна Дулич. – Твоят човек е провел няколко разговора с друг предплатен номер на „Чайна Мобайл“. Първоначално решихме, че е възможно този, на когото се е обаждал, да е бил мозъкът на операцията.

– Похитителите не са монголците. Те са на страната на тези, които са вземали подкупите – отвърна Нокс.

– Интересно! – възкликна Дулич.

– По-късно са се включили в играта.

– Ами каквото и да значи това, човекът, който е получил тези обаждания, изглежда всеки ден е докладвал на някого в Пекин. Може би на някого от Партията? Или от правителството? А може и на някой голям бизнесмен… Кой, по дяволите, да знае! Но сега това е приоритет за теб и мен.

– Искаш да кажеш, че монголците може да са наети от някой висш чиновник в Пекин? – попита Нокс.

– Или просто са посредници при предаването на подкупите – предположи Дулич.

– Звучи ми логично.

– Проследяваме GPS устройствата и на двата телефона – на този от Пекин и на шанхайския, който очевидно му е докладвал всеки ден.

На Нокс му просветна, че това вероятно ги доближаваше до истината защо Дулич си беше направил труда да дойде дотук.

– Проследяваш ли ги? Добре че ми го каза, без да те питам – отбеляза Нокс.

– Този тип от Пекин е достатъчно умен да изключва телефона и да го държи така през повечето време. По този начин проследяването зацикля. Този от Шанхай не е толкова умен. Искаш ли да се запознаеш с него? – попита Дулич и подаде айфона си на Нокс. – Виж синята точка, той се намира в горната част на този квартал.

Нокс се вгледа за известно време в движещата се карта.

– Успял си да проследиш монголеца? И кога точно смяташе да ми кажеш? – попита.

– Той дойде право тук в момента, в който ти пристигна – отговори Дулич. – Наблюдавах как точката прекосява почти целия град.

Нокс се опита да вникне какво ли можеше да означава това.

– Сигурно те е проследил. Възможно ли е? – попита Нокс.

– А ти с такси ли дойде дотук? – заинтересува се и Дулич.

– Закъснявах – отговори Нокс, а в гласа му се четеше явна изненада.

– Знаем, че този тип има връзки в Пекин, нали? Всъщност ти доста ни помогна, като нивото, до което стигат тези връзки, се потвърди. Той не те е проследявал, Нокс. Човекът просто се беше запътил насам, а това ще рече, че онзи от Пекин има достатъчно контакти, за да накара шанхайските таксита да се оглеждат за теб.

– А това, че няколко пъти се натъквах на монголците – продължи мисълта му Нокс, – означава, че ченгетата са се свързали с Козловски в Консулството и са докладвали за американец, издирван за нападение.

– Значи така са те проследили. Звучи логично – съгласи се Дулич. – Свалили са лицето ти от записите на уличните охранителни камери, дали са снимката на шофьорите на таксита в града и ето те и теб! От сега нататък ще си държа шапката ниско нахлупена.

Някакъв възрастен китаец влезе в помещението при тях, загреба малко буболечки от един контейнер, изсипа ги в найлонова торбичка и си тръгна, без да каже нищо.

– Ами този? – попита Нокс и посочи движещата се синя точка. – Ще трябва да му се измъкна.

– Мислех си, че няма да попиташ – засмя се Дулич.

13:20 часа

Луксозен жилищен комплекс Кингланд Ривърсайд

квартал Пудон

– Чудех се дали вече си обядвала? – попита Грейс по подсигурената линия на айфона, въпреки добре да знаеше, че асистентите на Маргарт рядко излизаха в обедна почивка, освен за някое бързо хапване до ъгъла.

Реши, че обядът й с Маргарт и Чи можеше да се смята за равен резултат: не беше пълен провал, но не успя и да постигне това, на което се надяваше. С известна доза късмет можеше да манипулира Селена така, че да придобие известно предимство. Все пак в манипулациите Грейс се бе учила от най-добрата в жанра – от своята майка.

– Все още не – отговори Селена Минг от другия край на линията. – Днес съм много натоварена.

– Мислех си, че ще искаш да видиш апартамента ми.

Последва миг колебание.

– Да! С удоволствие! – долетя въодушевеният възглас на асистентката.

– Аз ще си взема хапване за тук, за да мога да се съсредоточа върху някои счетоводни сметки, които лично господин Маргарт ме помоли да направя. Ти ще искаш ли суши? – попита Грейс. За служител като Селена екстравагантна поръчка за обяд в офиса представляваше храната от KFC, а поради високата си цена сушито се считаше за крайно изтънчено.

– Любимото ми! – изчурулика Селена.

– Ще поръчам малко и за вкъщи – осведоми я Грейс.

– Мога да мина да го взема и да ти го донеса после – предложи асистентката.

– Би ли могла наистина? Колко мило от твоя страна! – Грейс й продиктува името на ресторанта, който се намираше на една пресечка от апартамента й в Пудон. – Ох, замалко да забравя! – заяви тя накрая, сякаш току-що се беше сетила за това. – Господин Маргарт иска да погледна сметките по годишните финансови отчети, мисля, че ти споменах и преди… – Знаеше много добре, че го е споменала, а Селена бе отказала да й ги даде. Сега обаче й се предоставяше още по-добра възможност – асистентката бе видяла Грейс да отбелязва победа в извоюването на хубав апартамент и оттогава впечатленията й за влиянието й във фирмата доста се бяха подобрили. – Знаеш ли, забравих файловете на компютъра в офиса – излъга Грейс. – Дали ще можеш, ако ти дам паролата, да влезеш и да ми ги копираш на една флашка? Не искам да те притеснявам обаче… – поясни тя. Като технически асистент на Маргарт, Селена разполагаше с достъп почти до всичко. Грейс нямаше файловете на отчетите на компютъра си, но знаеше, че Селена никога не би се съгласила да използва чужда парола, за да влезе в компютъра на някого от служителите.

– Имам ги разпечатани някъде тук. Ще се радвам да ти ги донеса, ако ще ти свършат работа на хартия, госпожице Чу – обеща Селена.

– Моля те, наричай ме Грейс – усмихна се тя и си помисли, че това беше последната точка – вече си говореше на малки имена с един от младши мениджърите на компанията. – Господин Маргарт иска да приключа с тях колкото може по-бързо, знаеш какъв е – уклончиво заяви Грейс.

– Ще ги донеса, когато идвам – отвърна Селена.

– Благодаря ти. И ще се радвам, ако не му споменеш колко съм отнесена… – отново се усмихна Грейс.

– Разбира се, че няма – обеща асистентката.

– Доскоро виждане в такъв случай. – Грейс прекъсна разговора, горда от себе си. Имайки предвид, че апартаментът й най-вероятно се подслушваше и наблюдаваше, двамата с Нокс възнамеряваха да използват посещението на Селена, за да разкрият кой стои зад подслушването – хората на Йонг Ченг или на Алън Маргарт. А и да им дадат достатъчно сочен материал, за да проверят как ще реагират.

Грейс извади един шал от чантата си и го уви около главата си. Влезе в съседната сграда до тази, в която се намираше апартаментът й, и се качи с асансьора на десетия етаж, където между двете сгради имаше изграден въздушен мост. Ако някой я наблюдаваше, със сигурност нямаше как да забележи къде точно влиза.

Още с прибирането си в апартамента беше наясно, че ще трябва да внимава за невидимите електронни уши и очи. Малко по-късно от фоайето й сигнализираха, че Селена е пристигнала. Асистентката на Маргарт не скри изненадата си от великолепното жилище и със зяпнала уста обиколи всички стаи една по една. След огледа двете жени седнаха на масата в дневната и си поделиха сушито, което Грейс бе подредила в чиния. Нарочно бе наредила масата така, че да седят с гръб към стаята, гледайки към прозореца, под претекст, че тъй по-добре ще се насладят на гледката. Всъщност идеята беше да се затъмни сигналът на евентуалните камери, като Грейс се надяваше, че ярката светлина, струяща през отворените щори, ще показва само силуетите им и ще направи лицата им трудно разпознаваеми.

– Нямах възможност да сваля файловете с отчетите, за които ме помоли – извини се Селена.

– Разбирам… – Грейс въздъхна и разочаровано сви рамене.

– Успях обаче да ти донеса тези – продължи Селена, извади две тежки папки от раницата си и ги остави на масата. – Не мога да ти ги дам за постоянно, но ще ти ги оставя за ден-два. Вероятно за това време ще можеш да ги погледнеш и да ми ги върнеш, нали?

– Да, разбира се! – Грейс едва сдържа вълнението си. Тези папки и годишните отчети, които съдържаха, представляваха всъщност един сложен пъзел от числа, предизвикващи интереса й и носещи предизвикателството да бъдат разгадани. Разгърна първите няколко страници и се усмихна при вида на стройните редици числа. Някъде в тези листове се съдържаше информацията за всеки цент, платен под формата на подкупи от Едуард Лу. Имаше и дати на банковите трансфери на вътрешни средства, както и подробен бюджет.

– Това, което очакваше ли е? – поинтересува се Селена между хапките.

– Да. Чудесно е. Благодаря ти.

– А какво точно представлява длъжността „съдебен експерт-счетоводител“?

– Ние сме като хирурзите: разрязваме тялото, за да разберем какво не е наред… И как да го оправим… – отвърна уклончиво Грейс, внимавайки за подслушването в апартамента точно според плана, който бяха разработили с Нокс. – Фирмата неизбежно ще подлежи на финансова проверка от страна на американските данъчни служби и в най-широк смисъл моята работа е в това да се уверя, че всичко е записано и е наред.

– В такъв случай може би ще обърнеш внимание и на пътните разходи на господин Маргарт, нали? – попита Селена.

Обикновено Грейс се занимаваше с пет или шестцифрени суми и загриженият въпрос на асистентката я заинтригува.

– Ако имаш някакви проблеми с това да отразиш разходите в баланса – каза внимателно тя, – с удоволствие бих ти помогнала.

– Искам само да се знае, че не беше моя идеята да се променят отделни записи от отчета по кредитните му карти. Това престъпление ли е? – попита тя.