Текст книги "Шанхайска афера"

5.

14:00 часа

квартал Пудон

Шанхай

Самолетът на Нокс кацна на чисто новия терминал на Шанхайското международно летище. Джон носеше кафяво спортно яке с много скрити джобове, пълни с паспорта му, пари в брой, документи и електронни устройства. Беше си сложил чифт бели слушалки, чийто кабел се криеше в яката на якето, свързан за прибран в джоба му бял айфон, който Дулич му даде. Айфонът беше една от последните играчки в „Ръдърфорд Риск“ и беше програмиран така, че по време на разговор на случаен принцип и на всеки десет секунди да превключва сигнала през различни клетки, като по този начин накъсваше разговора при евентуално подслушване.

Митническият отдел на летището беше отделен с въжета, а зад тях се виждаше тълпата от китайци посрещачи, които държаха табелки или махаха усилено на пристигащите. Цареше шум и хаос – точно както го харесваше Нокс.

Той се смеси с тълпата и се запъти към високоскоростната железница – инженерно чудо, което се придвижваше с електромагнити без триене по релсите. Измина разстоянието от тридесет километра за седем минути вместо за обичайните четиридесет, които му бяха нужни, ако беше използвал натоварения трафик по магистралата. За момента прецени, че не го следяха, ако не се броеше видеонаблюдението навсякъде. Китай използваше повече от седем милиона видеокамери, инсталирани на публични места, и разполагаше с най-бързите компютри за разпознаване на лица в света. Само в Шанхай работеха половин милион от камерите.

Нокс се качи на линия 2 на метрото и смени влака на Народния площад, пристигайки на натовареното кръстовище на булевард „Хуахай“. Тротоарът беше претъпкан с хора, валеше лек дъжд. Шарените чадъри се движеха като в танца на хартиения дракон под огромните чинари, останали от Френската концесия в Шанхай в средата на деветнадесети век. Тогава голяма част от града е била дадена на французите с идеята „миризливите чужденци“ да бъдат държани в отделен квартал.

Изморен от дългото ходене и мокър до кости, Нокс пристигна в четиризвездния хотел „Джин Джанг“. След дълго пазарене мениджърът на хотела се съгласи да му направи отстъпка и Нокс плати цената на стаята в брой. Не за пръв път му се налагаше да се регистрира на две места, за да запази в тайна точното си местопребиваване. Два пъти преди му се беше случвало по време на напрегнати преговори с дилъри на черния пазар да се страхува за сигурността си и да трябва да се регистрира в „Джин Джанг“, който като всички хотели предоставяше списъка с гостите си в местното полицейско управление, независимо дали бяха китайци или чужденци.

Влезе в стаята си на петия етаж – като предохранителна мярка никога не наемаше стаи на по-високо. Остави чантата си на тоалетната масичка, разхвърля завивките на леглото, пусна душа и навлажни една от хавлиите, за да изглежда така, сякаш някой е ползвал помещението. Скъса опаковката на рулото с тоалетна хартия, извади нов сапун и го намокри на чешмата. Изля в тоалетната малко количество от шампоана и балсама, които хотелът предлагаше на гостите си, и пусна водата.

От огледалото го гледаше лице с тъмен тен и остри черти, на чийто фон яркосините му ириси изпъкваха още повече. Именно очите му винаги привличаха вниманието и на жените, и на мъжете, както и несиметричните му вежди, белегът до лявото ухо и трапчинката на брадичката, която му придаваше самоуверен вид, възприеман от хората по-скоро като арогантност. Спокойствието на погледа му бе идеалното външно прикритие на трескавите му мисли. И макар че нищо в осанката и поведението му не излъчваше пряка заплаха, никой не се съмняваше на какво е способен. И не беше нужно да се гадае какво ще изригне изпод маската на спокойствието му, ако някой го предизвикаше.

Върна се в стаята, премести дистанционното на телевизора до леглото и спусна тъмните завеси. Посмачка още малко възглавницата и се огледа, за да се наслади на работата си, докато очакваше почукване на вратата. Даде бакшиш на пиколото за това, че му върна паспорта. Прибра го обратно във вътрешния джоб на якето си.

Нахлупи бейзболна шапка на „Тигрите“, огледа коридора през шпионката на вратата и излезе от стаята. Ако се наложеше, по-късно можеше отново да се върне, за да поразхвърля вътре за втори или трети път – в зависимост от риска, на който щеше да се изложи.

Скоро се озова отново сред тълпата. Отне му петнадесет минути, за да стигне до задната пресечка, която минаваше зад сградата на улица „Чангъл“ №808. Изтръска дъждовните капки от непромокаемото си яке и се изкачи по тясно стълбище до първия етаж. Почука леко на една от вратите и влезе.

– Джон Нокс!

– Nihao ma? – поздрави Нокс с китайското „Здравейте! Как сте?“.

– Hen hao – отвърна Фей, собственичка и управител на малкия хотел. Беше около тридесетгодишна жена с дълга изящна шия и широко разположени очи. Носеше обикновена сива тениска, по ръцете й не се забелязваха никакви бижута.

Нокс потрепна при вида й, припомняйки си приятните моменти, прекарани с нея.

– Ще ми осигуриш ли прикритие за около седмица? – попита той на английски. – Официално съм регистриран в „Джин Джанг“.

– За какво става въпрос този път? – поинтересува се Фей.

– Нефрит – излъга Нокс и се почувства виновен за това.

– Все се замесваш в разни неща… – Тя кимна и провери в компютъра. – За тази вечер нямам нищо, но след това мога да се погрижа за теб, ако нямаш нищо против няколко пъти да те местя от стая в стая. Довечера може да спиш тук, ако искаш – посочи тя към канапето зад гърба си, без да отделя поглед от монитора.

– Идеално. Благодаря ти, Фей – усмихна се Нокс.

– Тоалетната е там – посочи тя към една от вратите, – но няма душ. Ще имаш, когато ти осигуря стая.

– Доволен съм и на това.

Фей се завъртя на стола си и добави:

– Радвам се да те видя.

– И аз теб – отвърна Нокс и измъкна пачка юани от джоба на якето си. Най-голямата по стойност китайска банкнота бе 100 юана, равняваща се на около 15 долара. Нокс отдели две банкноти, които покриваха двойно стойността на стаята, и ги подаде на Фей. Тя ги прие, без да ги погледне, и ги пъхна в чекмеджето на бюрото си.

– Бих те поканила да спиш при мен – извини се тя, – но имам приятел.

– Добре за теб и твърде зле за мен – усмихна се Нокс.

– Приятелят ми преобразува единия етаж на къщата в офиси, а част от приземния даваме под наем на една закусвалня. Правят хубави салати, ако те интересува. Ти обичаше „Коб“, нали?

Нокс се усмихна и мислено отбеляза, че Фей явно има навика да помни доста подробности. Трябваше да го има предвид.

– Ще предупредя персонала си за теб – продължи тя. – Те ще се държат така, сякаш никога не са те виждали, но по-добре да избягваш нощната охрана. Служителят е нов и все още не го познавам много добре. Има навика да излиза и по цяла нощ да пуши в предния двор, но мисля, че всичко ще е наред, ако използваш ключа си за задната врата.

– Нямам ключ.

Тя му подхвърли един, окачен на ключодържател.

– Мъж като теб сигурно е свикнал да се промъква през задните врати – подразни го тя.

Нокс превключи на мандарински и изруга.

Тя се засмя и му отвърна с още по-люта ругатня. Той се подготви за словесна атака от размяна на обиди – нещо, което китайците практикуваха почти като национален спорт, – но беше прекъснат от телефонно иззвъняване.

Фей се обърна, за да вдигне слушалката, и секунда по-късно, когато отново погледна към бюрото си, Нокс вече го нямаше.

16:15 часа

квартал Пудон

Шанхай

Всяка изгубена минута отекваше в съзнанието на Нокс, както дъждовните капки по паважа. С всеки изминал час вероятността да намерят Данър жив намаляваше все повече. Някои приятелства по презумпция носеха със себе си само задължения, а сред тях най-ярко изпъкваха тези между съученици или между хора, оцелели след някакво катастрофално събитие. Данър се отнасяше и към двете категории – той беше едновременно съученик на Нокс от цивилната програма за обучение по ОСБ и негов спътник от конвоите с доставки между Кувейт и Ирак. Двамата заедно бяха направили състояние, успявайки да останат живи и да избегнат сериозни наранявания, и определено си бяха благодарни един на друг. Но Дани беше дори нещо повече – той бе настойник на Томи, в случай че нещо се случеше с Нокс. А това беше ангажимент за цял живот, който той прие с готовност веднага щом Нокс го помоли. Сега животът на Дани беше застрашен и ако Нокс му обърнеше гръб, това би било равнозначно Дани да зареже брат му, ако се наложеше да се погрижи за него.

Нокс се качи на автобус, който премина от другата страна на река Хуанпу и навлезе в квартал Пудон. Преди да се опита да претърси мястото, в което живееше Лу, с надеждата да попадне на записите за подкупите му, Нокс реши първо да отиде до жилището на Данър. Знаеше, че намирането на образец от ДНК за сравнение беше от изключително значение, но също така беше наясно, че Данър бе човек, който разучаваше внимателно възложените му задачи. Ако той беше следил Лу за „Ръдърфорд“ и „Бертолд Груп“, то със сигурност знаеше всичко за „консултантската“ му дейност. Съществуваше малък шанс Данър да е направил копия на документите на Лу или да ги е преписал. Можеше дори и да е знаел точното място, където Лу е съхранявал тайните си. Същевременно ако Данър се бе усъмнил в някого от клиентите на Лу, вероятно това беше станало доста преди и двамата да бъдат отвлечени.

Нокс с удоволствие щеше да проследи всяка евентуална следа, оставена от Данър.

Квартал Пудон беше започнал да процъфтява заради корабостроителниците и оризищата преди двадесет години и сега представляваше китайската версия на „Уолстрийт“ в Шанхай. Широките му улици бяха изпълнени с новаторски офис сгради и небостъргачи с богаташки апартаменти. Охранителите в жилищната кооперация на Данър, от която имаше пряка гледка към реката, бяха двадесетинагодишни момчета, облечени в зле скроени сиви костюми. Нокс предварително знаеше, че те не биха желали да си създават проблеми с един wai guo ren. Тяхната работа се състоеше в това да наглеждат квартала и да държат настрана крадците и взломаджиите.

Нокс се представи като приятел на господин Данър и по изражението им разбра, че те знаеха за отсъствието на наемателя.

– Той ме помоли да дойда и да му взема някои неща, които да му занеса – обясни Нокс и отново огледа какво е изписано на лицата им. Това, което забеляза, го удиви. Какво искаха да кажат? Приличаше на страх, на стаен ужас…

Нокс се поколеба за миг, но след това прозря истината и сърцето му посърна – явно някой бе идвал тук и бе пребил приятеля му, а той имаше доста добра представа кой би могъл да е.

– Влизането в апартамента на господин Данър не е възможно – каза най-старшият от охранителите. – Много съжаляваме. Трябва лично господин Данър да разреши.

Нокс заговори на шанхайски – местен диалект, който малцина от западняците владееха, и културно смъмри момчето за проявеното нахалство.

Охранителят се изчерви.

– Ти ще ме придружиш – заяви Нокс на шанхайски. – Двамата ще изнесем малко оборудване. Ще ви се подпиша за всичко, което взема. Няма проблем. Искаш ли да се обадиш на началника си?

– Мисля, че така става… – отвърна охранителят, внезапно успокоен.

– Радвам се, че се сетихте за толкова добро разрешение – похвали го Нокс. – Със сигурност ще уведомя началника ви с каква готовност сте отвърнали на молбата ми.

По пътя към асансьора той отдели 200 юана от пачката в джоба на якето си, като нарочно гледаше охранителят да го забележи, и сви банкнотата в левия си юмрук. Продължи да върви с ниско наведена глава, така че козирката на бейзболната шапка да скрива лицето му от камерите във фоайето.

Луксозният апартамент на Данър беше идеалният пример за кичов декор: мраморните подове, кожените дивани и огромната стъклена маса за хранене, разположени под приглушената светлина на нисковолтови лампи, бяха съчетани със завеси от червено кадифе, излъскани до блясък месингови кранове в банята и полилеи с висулки от оловен кристал. Всичко това създаваше усещане за прекалена натруфеност и помпозност.

Нокс остави момчето от охраната да чака отвън в коридора, и влезе сам. Претърси внимателно бюрото на Данър, отвори всички шкафове и чекмеджета и се насочи към банята. Търсеше косми, от които да осигури на Дулич нужната му ДНК проба, но камериерките бяха изчистили мястото до блясък. Не успя да намери гребен, по който да са останали косми. Забеляза една електрическа четка за зъби, но се усъмни, че от нея можеше да се извлече нужната проба. Тъкмо беше на път да се откаже, когато забеляза прозрачна кутийка за използвани ножчета за бръснене. Огледа внимателно изхвърлените ножчета и забеляза, че почти всичките бяха задръстени с къси черни косъмчета, останали след бръсненето. Прибра кутийката в джоба си, за да я разгледа по-подробно.

Продължи да търси доказателства за вероятното отвличане. Данър беше достатъчно умен и внимателен, за да не оставя важни следи на места, където лесно можеха да бъдат открити, така че Нокс огледа помещенията за тайни панели и провери за разхлабени плочки на пода. Отвори и четирите решетки на вентилационната инсталация и надникна вътре. Сейфът в гардероба беше заключен, но ако Нокс беше прав в предположенията си за човека, който бе идвал в апартамента преди него, съдържанието му отдавна би трябвало да е изпразнено.

Петте минути станаха десет, а след това петнадесет. Нокс се зае да претърси дрехите на изчезналия си приятел. В едната от стаите имаше велоергометър, обърнат към голям плазмен телевизор, а през дръжките му беше преметната чиста снежнобяла хавлиена кърпа. Нокс огледа под нея, провери пространството на стената зад телевизора и самия телевизор за наличието на слот за карта памет или USB флашпамет. Зарови ръце в пръстта на саксиите, претършува хладилника и фризера, а сетне ги отмести, за да огледа зад тях. Извади запушалките на мивката в кухнята и банята, както и тази на ваната, и надникна в отворите за скрити кабели или верижки, на които би могъл да бъде закачен предмет, но нищо не успя да намери. След това се насочи към казанчето на тоалетната, обърна и кошчето за боклук в банята.

Накрая вниманието му бе привлечено от снимка на Пеги и двегодишния им син, поставена в рамка на нощното шкафче. Нокс я разгледа детайлно, извади я от рамката, но не откри нищо скрито. За да има какво да покаже на охраната на излизане, взе една пижама и я пъхна в раницата си заедно с две книги с меки корици.

Направи няколко снимки с айфона си, разглоби стационарния телефон в апартамента и го огледа за инсталирани „бръмбари“. Иззад бюрото се подаваше зарядно устройство за лаптоп, но компютърът на Данър не се виждаше никъде. В разклонителя беше оставено включено още едно зарядно с надпис „Garmin“, беше от джипиес. Нокс го изключи и също го прибра в раницата.

Намери инструкциите за употреба на джипиеса в едно от чекмеджетата на бюрото заедно с инструкции за мотоциклет „Хонда 220“ и за използване на велоергометъра.

Обади се на охранителя и му посочи няколкото предмета, които щеше да вземе от апартамента, но не му показа зарядното за джипиеса. Мъжът само кимна и не поиска от Нокс да се разпише за това.

– Другият човек, който е идвал тук – започна Нокс, – китаец ли беше или wai guo ren?

– Не съм виждал никакъв друг човек… – отвърна мъжът.

– Е, ще те попитам отново – настоя Нокс.

Охранителят не отговори.

– Помисли си. Иначе ще трябва да съобщя, че компютърът липсва.

– Чужденец – отвърна мъжът.

– Висок? С късо подстригана черна коса и идентификационна карта от американското консулство? – предположи на глас Нокс, тъй като това беше единственият човек извън служителите на „Ръдърфорд Риск“, който би могъл да влезе в апартамента и да си тръгне оттам с лаптопа на Данър.

Въпреки това охранителят продължи да мълчи.

– Той подписа ли се за него? Има ли някъде списък на това, което е било изнесено?

– Никой не е вземал нищо. Нито се е подписвал.

– Моля за извинение – внимателно каза Нокс, – но съм сигурен, че грешите. Вижте, господин Данър ме помоли да му занеса лаптопа, а се оказва, че той липсва. Виждате ли го някъде?

Охранителят сви рамене.

– Щом не се е подписал за него, вие претърсихте ли чужденеца, преди да си тръгне? – притисна го още малко Нокс и сам побърза да си отговори: – Не, не мисля.

Мъжът облиза нервно устни и се огледа наоколо.

– Вижте, нямам намерение да ви обвинявам, но работата ми се затруднява много от това, че компютъра го няма.

– Казах ви, че мъжът не е вземал нищо… – прошепна охранителят.

– Добре. Грешката е моя.

Качиха се заедно в асансьора и Нокс му подаде банкнотата от 200 юана.

– Чужденецът ти е поръчал да му се обадиш, ако някой като мен дойде да разпитва, нали? – попита на шанхайски Нокс.

Охранителят остана безмълвен.

– Ако искаш да се занимаваш с онези от американското консулство, давай, обади му се! – тихо продължи Нокс. Сетне му подаде още две банкноти от по 100 юана. – Колкото до мен, не ми се иска да се замесвам с тях, братко. Моето правителство може доста да ми стъжни живота, точно както вашата Партия може да стъжни твоя, нали?

Банкнотите изчезнаха в джоба на охранителя.

Нокс го гледаше изпитателно през целия им бавен път надолу с асансьора. Мъжът се взираше, съсредоточен, право пред себе си в отраженията им в лъскавия метал. След това вратите се отвориха и Нокс излезе от сградата с наведена глава, за да скрие лицето си от охранителните камери под козирката на бейзболната си шапка, и се изгуби в настъпващия вечерен здрач на Шанхай.

16:50 часа

квартал Чаннин

Шанхай

Вратата към ъгловия офис на Алън Маргарт се охраняваше от две махагонови бюра, заети от двадесетинагодишни момичета с интелигентно излъчване, правилна стойка и приятни лица. Въпреки че повечето от служителите си бяха тръгнали за уикенда, все пак не всички в компанията почиваха. Като се имаше предвид настоящата кризисна ситуация, Маргарт не можеше да си позволи почивен ден. Същото важеше и за секретарките му.

Грейс разговаря с главния секретар Селена Минг, която потвърди срещата й с директора и стана, за да й отвори вратата на кабинета. Грейс изпъна рамене, приглади сивия си делови костюм, нагласи яката на ризата си и пръстите й нежно докоснаха семплия наниз от перли, който красеше шията й. Селена Минг я последва с папка и стенографски бележник в ръка.

Щом вратата се затвори зад гърбовете им, Маргарт се изправи, за да я посрещне. На Грейс веднага й се прииска да не го беше правил.

– Мис Чу, радвам се да се запознаем – поздрави я той. – Чувал съм много за вас.

„Така е по-добре“, помисли си тя.

Офисът беше облицован с орехова ламперия, а паркетът на пода бе покрит с ръчно тъкани килими. Претъпканите с книги лавици по стените придаваха усещането, че човек е попаднал в нечия частна библиотека. На малка маса в ъгъла стоеше лакиран поднос от черно дърво с множество гарафи и бутилки, пълни с цветен ликьор, и обърнати чисти чаши. Грейс се почувства така, сякаш беше попаднала в Шанхай от времето на Британската империя.

– Каква зашеметяваща гледка! – възкликна тя, прекосявайки просторната стая, за да се здрависа с него.

Маргарт й посочи един от столовете пред бюрото си. Беше покрит с червена коприна с избродирани колибрита. Във въздуха се носеше аромат на сандалово дърво. Селена Минг им сервира зелен чай и двамата отделиха пет минути за общи разговори.

– Разбрах, че сте подали оплакване в „Човешки ресурси“ – каза накрая Маргарт.

Асистентката му веднага се приготви да стенографира.

– Става въпрос само за едно дребно недоразумение – отвърна тя.

– Не сте ли доволна от условията на настаняване?

– Бях информирана, че жилищната сграда, в която ще бъда настанена, ще разполага с охрана и фитнес център…

– Да? – подкани я да продължи Маргарт.

– Но в действителност на мястото, където съм настанена в момента, няма такива неща.

– Искрено съжалявам за получилото се недоразумение – извини се той.

– Не е недоразумение. Всичко е описано в договора ни – отвърна Грейс.

– Веднага ще разрешим този въпрос, госпожо Чу. С ваше позволение ще преместим вещите ви в ново жилище – заяви той, погледна към някаква бележка на бюрото си и добави: – Ще бъдете настанена в комплекса „Кингланд Ривърсайд“ в Пудон най-късно до края на днешния ден – уточни той и й подаде цветна брошура, а Селена Минг вдигна глава от бележника си, видимо заинтригувана, но веднага побърза отново да сведе поглед. – Ключовете от новия ви апартамент ще бъдат на бюрото ви, преди да си тръгнете тази вечер. Вярвам, че ще останете доволна – заяви той с безупречно учтив тон.

– Би било чудесно, благодаря ви… – отвърна Грейс.

– А сега – каза той и даде знак на Селена да напусне – нека да ви покажа гледката оттук.

Селена напусна кабинета, а Маргарт и Грейс излязоха на тесния балкон, притваряйки елегантните френски прозорци след себе си.

– Преди споменах, че ще ми трябва достъп до годишното счетоводно приключване, а не просто до счетоводните баланси – тихо каза тя. – Ще се радвам, ако ми дадете паролите за достъп.

– Ще ги имате – отвърна той.

Петдесет етажа под тях се виждаха пъплещите като мравки коли. Пропитото с гъст смог небе се пресичаше тук-там от стърчащите рамене на кулокрановете, а непрекъснатият шум от строителната дейност и тътенът от натоварения трафик изпълваха целия град.

– Виждате ли сградата с жълтия кран най-отгоре, разположена вдясно от „Джин Мао“, точно до Световния финансов център? – посочи с ръка той.

– Да.

– Наша е. Това е „Ксуан Тауър“.

– Да – каза тя, – означава „малка звезда“, нещо като китайския вариант на песничката „Блести, блести, звездичке“.

Маргарт кимна.

– Сградата е много красива – продължи той. – А и досега получавахме разбиране от страна на правителството, но определено не може да се каже, че бяхме посрещнати с „добре дошли“ на този пазар… – Маргарт я погледна. – Проформа ние сме международна инвеститорска компания със седалище в Пекин, която служи пред света за модел, доказващ, че Китай не предпочита само свои фирми за възлагане на поръчки. Надминали сме много от китайските фирми, Грейс. Знам, че е така. Но не ми е ясно с колко точно стоим пред тях.

– Сградата изглежда почти завършена – отвърна тя, посочвайки последните двадесет етажа от небостъргача, които бяха обвити в зеленикаво платно, опънато върху скеле. Сетне се замисли дали отвличанията не бяха пряко свързани със строителството на сградата.

– Остават още много недовършени неща и се съмнявам дали ще успеем да я завършим. Сега Лу е отвлечен, а това означава край на поощренията и евентуална поява на проблеми. Само от няколко дни се намираме в това положение, а цената на строителството вече започна да скача – на материалите, на труда… Доставчиците ни не могат да си получат плащанията. – Маргарт погледна Грейс в очите и продължи: – Проблемът е в това, че единствено господин Лу беше запознат с тях. Работата, с която се заемате, е изключително важна, госпожице Чу.

– Кои от китайските ви конкуренти биха спечелили от това? – попита тя.

– Ако ще следваме този ред на мисли, започнете от Йонг Ченг. Той е дяволски нагъл тип, който от десетилетия насам не пропуска възможност да ми напомни, че чуждестранните строители нямат работа в тази страна. Той никога не е признавал приноса ни в изграждането на „Ксуан Тауър“.

– Ще се захвана с апартамента на Едуард Лу – каза Грейс. – Колкото по-скоро получа сметките за годишното приключване, толкова по-добре. Мога да ви помогна с това да направим дейността на господин Лу достатъчно дискретна, за да не бие на очи пред финансовите одитори. Това ще е важно, в случай че не успеем да възстановим всички данни.

– Да, разбира се – потвърди той, въпреки че не звучеше много убеден.

Блекбърито в джоба й завибрира.

– Обадете се, ако трябва – каза той.

– Всичко е наред – отвърна тя, след като видя, че се обаждаше майка й, и се изчерви леко, докато връщаше устройството обратно в калъфчето му.

– Интересувате ли се от още нещо? – попита той.

– Да, в компанията ви имаше ли човек, който е осъществявал преки контакти с Едуард Лу?

– Престън Чи – отвърна Маргарт.

– Искам да ми организирате среща с господин Чи. Но да не бъде тук, не и в сградата на компанията. Може би ще е добре да е на някое обществено място. Нека да е скоро.

– Ще се погрижа за това. Но моля, обещайте, че ще внимавате, госпожице Чу – изрече той с приглушен глас, преди да отвори френския прозорец, за да се върнат в офиса.

Грейс кимна.

Щом влязоха, Маргарт умишлено повиши леко тон, така че асистентката му да чуе:

– Вярвам, че ще харесате новото място, на което ще бъдете настанена. В случай че имате други проблеми, моля обърнете се директно към мен – заяви той и след като направи малка пауза, добави: – Удоволствие е, че работите за нас, госпожо Чу.

Грейс се качи в единия от асансьорите и слезе във фоайето. Позвъни на майка си, която започна да й се кара на мандарински:

– Дошла си в Шанхай и не си се обадила? Що за дъщеря си ти?

Грейс се изуми от факта, че жената знаеше, че е в града.

– Как е възможно?… Пристигнах едва тази сутрин! – възкликна тя.

– Тиърдроп Чанг, третата ти братовчедка по бащина линия, е била в същия полет от Хонконг. Как може да не се обадиш на майка си? На жената, която те е носила девет месеца и те е родила?

– Естествено, че щях да ти се обадя – излъга Грейс.

– Ако си се завърнала заради малкия ни Лу, по-добре не казвай това на баща си. Той ще получи сърдечен удар – предупреди я майка й.

– Защо пък да съм си дошла заради Еди? – попита Грейс, опитвайки се да звучи така, сякаш нямаше представа какво е станало, но гласът й потрепна. Майка й нямаше как да знае за съобщението на гласовата поща, което Грейс бе получила преди отвличането на Еди… Съобщение, на което тогава не бе обърнала внимание.

– Малкият Лу не се е обаждал на майка си от петък насам. Не вдига и мобилния си телефон. Никой не го е виждал. Знаеш ли нещо, дъще? Нали си детектив?

– Слушай, майко, аз не съм детектив. Счетоводител съм. Работя по граждански договори. И моля те, не споменавай имена по телефона… – прошепна забързано Грейс, прикривайки слушалката с ръка, след което добави по-свободно: – Не трябва да говориш за неща, които самата ти не си видяла. Подобни заблуди могат да бъдат опасни. Чуваш ли ме, майко? Опасни! Мисли внимателно за семейството си – настоя Грейс.

Позоваването на женското чувство за закрила на семейството бе единственият начин да вразуми майка си, макар че Грейс не желаеше твърде често да прибягва до тази мярка.

– Ех, ако можеше да помогнеш на малкия брат на приятелката си – започна отново майка й. – Бедното момче, трябва да си взема лекарството. Майка му се поболя от притеснение, въпреки че на празненството ми се стори, че той е добре.

Преди години Грейс бе научила за епилепсията на Еди от по-големия му брат, но беше забравила за това и въобще не предполагаше, че той се нуждае от всекидневно лечение.

– Какво празненство? – попита тя.

– На майка му, на Лу Ли. Празнувахме четвъртата година на заека!

– И Еди е бил на празника?

– Разбира се, както и аз.

– Кой ден беше това? – попита Грейс.

– На двадесет и втори септември.

– Сигурна ли си? – попита тя.

Лу беше оставил съобщението на гласовата й поща в петък.

– Да не би да не ме познаваш? Сигурна съм, както съм сигурна в срама, който носиш на баща си с това, че не прие годежа, дето ти беше осигурил – изтъкна майка й, която никога не пропускаше да сипе сол в раната. – Семействата ни се събраха за рождения ден на Лу Ли.

– И Еди е бил там с вас?

– Да не би да се съмняваш в думите на собствената си майка?

– Ще ти се обадя по-късно – отвърна Грейс и затвори.

Петък, 24-и… Почувства се страшно виновна, че така и не бе отговорила на онова съобщение.

Не се беше сетила за здравословното състояние на Едуард Лу, когато го бе препоръчала да започне работа с „Бертолд Груп“. Новината я изненада не по-малко от това, че майка й знаеше за пристигането й в Шанхай. Грейс знаеше за епилепсията от по-големия брат на Еди, Джиан Лу, с когото беше излизала известно време – всъщност връзката им бе започнала още в гимназията и бе продължила шест години след това, докато семейството му оповести, че е уреден годеж с друга жена. Тогава Грейс напусна Шанхай, присъедини се към армията и през следващите две години прекъсна всякакви връзки с родителите си. Сега все още не говореше с баща си, а от време на време се чуваше само с майка си, и то когато татко й не беше вкъщи.

Едуард Лу бе черната овца в семейството. Беше студент по филмово изкуство и тарикат, който се опитваше да продава лед на ескимосите. Той дълго време бе притискал баща си да инвестира във филмовия му проект, а това изсмука всички спестявания на фамилията и ги доведе до банкрут, така че хората нямаха очи да се покажат пред близките си – това бе най-големият срам, който можеше да сполети някого.

Грейс бе запозната със ситуацията от майка си и бе опитала да използва някои от приятелите си в Лос Анджелис, за да пробута сценария на Лу в Холивуд, но за съжаление не можа. Вторият й и по-успешен опит бе това, че уговори Лу да започне работа в „Бертолд Груп“. Беше го направила не толкова заради Еди, колкото поради факта, че все още имаше чувства към брат му и се надяваше по този начин да поднови контактите си с него – надежда, която засега оставаше безплодна.

Ако успееше да върне брата на Джиан Лу у дома, това би й помогнало да постигне целта си…

Отначало смяташе да потърси счетоводните документи в апартамента на Лу, но сега беше важно да намери и лекарствата му.

И то още тази нощ. С или без помощта на човека, когото Дулич обеща да й изпрати. Грейс нямаше намерение да чака никого.

17:20 часа

квартал Чаннин

Шанхай

Човекът, който я следеше, явно бе професионалист. Грейс се преоблече в тоалетните във фоайето, намъквайки чифт тесни джинси и обувки с високи токове, след което излезе от страничния вход на сградата, в която се помещаваха офисите на „Бертолд Груп“. Бе взела всички мерки, за да е сигурна, че няма да я проследи, и беше успяла да му се изплъзне, но сега отново долови, че е по следите й. Ароматът му беше същият – лек мъжествен мирис на мускус и бор, примесен с дъх на пот, какъвто бе усетила за пръв път край един банкомат, пред който се спря, за да огледа тротоара.

Вече знаеше, че е там. Беше минал близо до нея отново, а това показваше, че преследвачът й има кураж и е доста самоуверен. Грейс обмисляше следващия си ход и в същото време разсъждаваше как е възможно присъствието му да й бе убягнало отначало. Не й се искаше да показва специалните си умения – по-скоро й се щеше да изглежда като съвсем обикновена гражданка, но същевременно трябваше да намери начин да му се отскубне. Този път – окончателно.