Текст книги "Шанхайска афера"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 27 страниц)
Последвалата катастрофа му изигра лоша шега – така даде на скутера достатъчно широко празно пространство, в което да се придвижи напред. Мотоциклетистът направи зрелищен остър завой и почти легнал надясно, се придвижи успоредно на Мелсчой, без да се сблъска с нищо по пътя си. Но Мелсчой имаше предимство: трябваше само да направи едно рязко движение встрани и мотоциклетистът щеше да бъде хвърлен в натоварения трафик.
Точно тогава с ъгълчето на окото си забеляза, че пътното платно пред него беше блокирано от строителни работи. Чужденецът беше отвлякъл вниманието му и го бе вкарал в капан. Алеята за мотори пред него се стесняваше и преминаваше към основното платно за движение.
Тези части от секундата, необходими му да осъзнае това, костваха всичко останало, което последва. Мотоциклетистът вдигна крак подобно на куче, което препикава противопожарен кран, и го изрита силно встрани.
Мелсчой се опита да го отблъсне, но изгуби контрол над предното си колело и се сблъска с движещия се пред него велосипед. Строполи се на асфалта с цялата си тежест и с гумите напред. Предният му калник се закачи за ръба на тротоара и го изстреля като тапа.
Последното нещо, което видя, преди главата му да се сблъска с асфалта, беше дървената строителна барикада отпред.
19:35 часа
квартал Хонгяо
Шанхай
Ейми Сю се качи по бетонното стълбище в задната част на сградата на Международния перлен пазар, проправяйки си път сред купищата боклуци, изоставени от служителите, които идваха да обядват тук. Проклет да е Нокс! Нямаше начин да напусне града без никакви пари. Изруга и заради проблемите, които й беше стоварил, въпреки че не посмя изцяло да пренебрегне предупреждението му: затова беше влязла в огромната сграда през аварийния вход. Нейният магазин за бижута разполагаше с пряк достъп до стълбището.
Изненада Ли Шу и Ми Хо, две от най-добрите й моделиерки, които тъкмо заплитаха нов модел колиета по дизайн на клиента. Момичетата не бяха свикнали шефката им да се появява откъм задното стълбище и едва не изпопадаха от изненада. Ейми ги поздрави и се отправи директно към сейфа.
– Питал ли е някой за мен? – заинтересува се тя, докато все още беше с гръб към тях.
– Само някои от редовните ни клиенти – отвърна Ми Хо.
– А непознати?
– Не.
– Ако идват такива, да знаете, че не сте ме виждали. Разбрахте ли?
Сейфът пред нея се отвори. Ейми свали колието си и използва един от двата ключа, прикрепени към него, за да отвори по-малката вътрешна врата.
– Да – отвърнаха в един глас момичетата.
– Нали ще ми съобщите веднага, ако някой подозрителен пита за мен?
– Да, разбира се… – отвърна Ми Хо от името и на двете. И попита: – Наред ли е всичко?
– Така като ме гледаш, дали всичко е наред? Да не мислиш, че се шегувам – ядосано отвърна Ейми.
– Съжалявам – сведе поглед Ми.
И двете момичета не бяха виждали шефката си толкова напрегната. Ли Шу забеляза пачките юани, които Ейми прехвърляше в чантата си – бяха поне 40 000, ако не и повече. Цяло състояние!
– Искам магазинът да работи нормално! – даде нарежданията си Ейми, докато заключваше сейфа и затваряше външната му врата. – Ако някой пита за мен, кажете, че съм излязла на среща с клиенти и не знаете къде съм. Ще ми се обаждате само в краен случай, а след това ще им казвате, че не сте могли да се свържете с мен. Отивам извън града за националния празник.
– Много добре – каза едното от момичетата.
– Ще говорите само това, което ви казах – предупреди ги още веднъж тя.
– Разбира се.
– И без излишно бърборене! – обърна се тя директно към Ли Шу. – Това не е игра, племенничке. Дръж си устата затворена. Чистият ум означава и чисто сърце. Клюкарстването ти може да ми навлече много беди.
– Добре, лельо, обещавам… – изчерви се момичето и сведе поглед.
– Заключете вратата след мен. Защо досега не бяхте го направили? – попита Ейми. – Що за глупост да оставите отключено! Заключете и не отваряйте повече!
Близо до изхода бе поставена голяма табела с надпис на мандарински, че аварийните изходи никога не трябва да се заключват. Ала нито една от двете млади жени не възрази.
Ейми се измъкна от задната врата на магазина и се насочи към аварийното стълбище. Щом чу ключалката да се превърта зад гърба й, всичките й сетива се настроиха за тревога. Усети силен аромат на мъжки одеколон, който със сигурност не беше доловила преди минута, и тъй като беше предпазлива по природа и бе станала крайно изнервена покрай Нокс, забърза надолу по стълбите.
Няколко пъти прокле наум хората от поддръжката на сградата, които не бяха сменили много от изгорелите крушки по стълбите. „Толкова тъмно ли беше допреди миг?“, замисли се за момент тя.
Иззад гърба й се чуха забързани стъпки. Стигна до следващата междустълбищна площадка и изведнъж се натъкна на мъжа, който стоеше там. Стресна се и неволно затаи дъх.
Скована от страх, Ейми трябваше да се овладее, за да не припадне. Чувстваше се така, сякаш се опитваше да достигне до повърхността, плувайки от много надълбоко.
Нозете й се свлякоха надолу по стълбите. Втори мъж я хвана откъм гърба, а първият я повдигна за краката.
Слязоха до последната площадка и стигнаха до една редица врати. Ейми зарита силно, за да се освободи, хвана се за една от отворените врати и я запрати с всичка сила към главата на мъжа, който я държеше за краката. Той я пусна, а Ейми успя да измъкне дясната си ръка от хватката на този отзад. Заби лакът в гърлото му и падна на стълбите, когато и той я изпусна. Една от вратите край тях се затвори с трясък. Ейми успя да се изправи и изтича обратно в сградата, минавайки покрай редица коридори и павилиони.
Избутваше продавачите настрана, опитвайки се да избяга от преследвачите си. Имаше предимство, че познава мястото: както магазините, така и собствениците им.
Двамата мъже след нея се разделиха и поеха по отделни коридори между павилионите. Опитваха се да я приклещят в капан. Тя се затича, падна на ръце и колене и пропълзя в първия магазин за дрехи, изпречил й се отляво.
– Сестро! – извика тя на продавачката. – Обирджии! Крадци! Трябва да ми помогнеш! Вратата! Вратата!
Жената зад щанда не се поколеба нито за миг. Изтича до задната част на магазина, плъзна няколко от закачалките с дрехи настрана и отвори скритата врата на складовото помещение. Повечето магазини имаха такива тайни малки складове.
– Не казвай нищо! – предупреди я Ейми, докато припълзяваше вътре, и вратата бързо се затвори зад нея.
19:40 часа
Двамата мъже достигнаха едновременно до мястото, където коридорите между павилионите се пресичаха, и си размениха безмълвни погледи. Бяха я изпуснали. Водачът махна с ръка на партньора си и двамата отново се заеха да претърсват мястото павилион по павилион.
Надничаха зад щандовете, смъкваха полици и закачалки на пода и ругаеха шумно.
19:41 часа
Ейми чу виковете на продавачката, последвани от трошене на стъкло и пластмаса. Оглушителна плесница накара жената да замлъкне. След това се чу тракането на закачалки.
Вратата на скритата стая се отвори.
Ейми удари първия от нападателите с една телена закачалка и одраска гърдите му дори през дрехата. Мъжът извика и скочи към нея, но тя успя да му се измъкне и да цапардоса и втория нападател. Ноктите й оставиха дълбоки червени следи по шията му и той я пусна.
Промъкна се покрай него и избяга, но тъкмо набираше скорост по алеята между павилионите, когато някой рязко я издърпа отзад и я събори на земята. Извиха ръцете й зад гърба и само след миг Ейми усети, че някой я изнася извън сградата.
В момента, в който свежият въздух лъхна лицето й, тя чу странен звук, сякаш някой беше изпуснал диня на пода. По лицето й се разля топлина.
Беше кръв.
Мъжете я изпуснаха, а единият от тях се просна на цимента, кървящ и умиращ.
Някакво чудовище с издрано до кръв лице, монголец или северняк, беше халосало втория от нападателите й.
Преди да успее да се задържи на краката си, някой я сграбчи отзад и я замъкна в някакъв микробус. Хвърлиха я вътре и похитителят й скочи след нея. Зад тях вратата се плъзна и се затвори. Гумите изсвириха.
Последва цяла канонада от ругатни на шанхайски. Шофьорът каза нещо на мъжа, надвесил се над нея, от което тя чу само: „Да се върнем за него“. Последваха още ругатни. Изведнъж в устата й беше натъпкан парцал, а някой залепи широка лента тиксо отгоре.
Ейми изгуби съзнание.
19:53 часа
Мелсчой завлече човека навътре по алеята, обезкуражавайки го да се съпротивлява чрез методични удари и ритници в гърдите. С всеки удар мъжът отскачаше като парцалена кукла.
– За кого работиш? – попита Мелсчой на приличен мандарински.
– Фен Ки.
– За човека на Йонг Ченг? – попита Мелсчой, стиснал яката му.
– Wei. Да.
Мелсчой претегли внимателно цялата информация, преди да заговори отново.
– Къде я отведоха онези мъже? – попита той.
Раните по лицето му от сблъсъка с асфалта все още не бяха заздравели и в момента монголецът изглеждаше така, сякаш бе имал близка среща с влак. Мъжът забели очи, Мелсчой го губеше. Вдигна го от земята и с всичка сила заби коляно в слабините му, болката щеше да го свести.
– Къде? – попита отново Мелсчой, сграбчвайки гърлото му.
Човекът изхърка и смотолеви някакъв адрес на улица „Моганшян“, бивш район с множество складове, голяма част от които в момента бяха превърнати в галерии за модерно изкуство. Районът му беше познат.
– Вече ще работиш за мен! – изсъска той в лицето му. – Ще те наблюдаваме постоянно. Ако се опиташ да ме измамиш, ще те лиша от мъжкото ти достойнство!
Мелсчой взе мобилния телефон на мъжа и с една ръка набра собствения си номер, за да го запази в телефона на непознатия.
– Каквото и да чуеш, ще ми го предаваш незабавно! – нареди той. – Ако не ми се обаждаш редовно, да знаеш, че аз ще те потърся! – заплаши го той и преднамерено бавно взе портфейла от джоба му, така че мъжът да забележи, че е в ръцете му.
Мелсчой остави мъжа да се свлече безсилен на земята.
– А ако се опиташ да предупредиш приятелите си, да знаеш, че ще се върна за теб! – закани се той.
20:40 часа
Ейми Сю смътно си спомняше, че бе погълнала нещо горчиво. Крайниците й трепереха неудържимо. Опита се да проговори, но думите се объркаха в главата й. Отне й известно време, докато осъзнае къде се намира. В помещението имаше двама мъже; единият от тях бе бит и силно насинен. Нейната риза висеше, разкъсана, от раменете й, разкривайки гърдите и корема й. Виждаше, че не носи бикини, но не усещаше нищо. Китките й бяха завързани с тиксо високо над главата й за бамбуков прът, пъхнат между газопроводните тръби.
Чу нисък мъжки глас да говори на мандарински някъде близо до ухото й:
– Американецът и китайката – каза той. – Искам имена. Телефони. Мястото, където мога да ги намеря.
Досети се, че трябва да излъже, но отговорът й изненада дори самата нея.
– Джон Нокс – чу се да отговаря тя. – Жената се казва Грейс.
– Имаме телефона ти. Кои са техните номера? – попита гласът.
Екранът на телефона се доближи до лицето й, но Ейми не успя да го фокусира. Цялата стая се въртеше неудържимо. Усети, че физически е изтощена до краен предел, а мозъкът й беше като изпразнен от съдържание – сякаш цялата съпротива бе изсмукана от нея. Езикът й отказваше да й се подчинява.
– Най-горният номер е негов – каза тя, когато едва-едва успя да зърне екрана.
Считаше се за изпечен лъжец, беше може би най-добрият търговец на перления пазар в града, ала в момента не можеше да познае жената, която говореше чрез нейния глас.
Светлината в стаята се промени, сякаш някой беше отворил врата. Облаци сивкав прах се вдигнаха към тавана. Каквото и да ставаше, то накара мъжа пред нея да се обърне, за което Ейми бе безкрайно благодарна.
„Направи нещо!“, опита се да заповяда тя на тялото си. Но не можеше. Стоеше там напълно безчувствена.
20:40 часа
Мелсчой разпозна микробуса, който бе видял по време на отвличането пред перления пазар. Аматьори! Беше паркиран на един разкалян паркинг зад складовете, които поне според табелата бяха отдадени под наем на „Йонг и син“…
Мелсчой се качи на покрива на микробуса и погледна в склада. Нямаше оръжия. Предположи, че нападателите не бяха повече от трима, въоръжени най-много с ножове. Бяха съблекли жената, а това силно го засегна. Спомни си за изнасилената съпруга на починалия си брат и това сякаш го изпълни с нова ярост и сила.
Изрита вратата и гръмогласно извика: „Полиция!“. Отправи се директно към този, който според него отговаряше за отвличането. Предупреждението му спечели достатъчно време, за да прекоси помещението, без да го нападнат. Израженията на мъжете мигом се промениха, щом израненото лице на Мелсчой попадна в кръга от светлина. Двама от тях само преди час вече се бяха сблъскали с него.
Той грабна една електрическа бормашина, окачена на стената, и я залюля, увиснала на кабела като топуз. Единият от мъжете се втурна към вратата. Бормашината го цапардоса по врата и той се строполи по очи.
– Следващият! – извика Мелсчой, придвижвайки се дебнешком към мъжа, седнал на въртящ се стол за офис.
Засилената бормашина го удари първо в гърдите, счупи му няколко ребра и рикошира в главата му.
Третият успя да извади нож. Мелсчой стъпи върху гърба на падналия, сякаш на изтривалка, завъртя ръката си във въздуха и бормашината описа осморка.
– Бъди сигурен, че тя си струва! – подразни го мъжът, докато бавно минаваше от дясната му страна.
– Кажи на работодателя си да зареже тази работа и да я остави на професионалистите. Тук е истинска гробница за тези, които не знаят какво правят – отвърна Мелсчой и му направи знак с глава по посока на отворената врата на склада.
Мъжът бавно и заднишком излезе от халето, а след няколко секунди отвън долетя звукът на запален двигател и микробусът отпраши нанякъде.
С няколко кабела, които намери, Мелсчой завърза ръцете и краката на повалените мъже. Погледна към жената. Беше забелязал разпилените таблетки и спринцовката на масата.
Думите на мандарински му идваха трудно, когато адреналинът бушуваше във вените му.
– Мога да те оставя тук – каза той. – Те може да се върнат. Може и някой друг да дойде. И двамата знаем какво ще ти направят. – Очите му се плъзнаха по тялото й. Тя се взираше някъде в пространството, без да мига. – Знам, че ме чуваш – продължи Мелсчой. – Сигурно е истинско мъчение да не можеш да помръднеш. Е, къде мога да намеря чужденеца? – попита той и отново залюля бормашината.
– Не знам – промълви тя.
Повярва на отговора й. Беше запознат с действието на опиата „Рохипнол“.
– А фризьорският салон? – попита той.
– Компютърни файлове.
– Какви точно?
– На Excel.
– Чужденецът ли държи файловете? – попита Мелсчой.
Погледът й отново се отнесе някъде в пространството.
Губеше я.
– Джон Нот – промълвиха устните й.
– Джон Нот?
Виждаше, че силите й бяха на привършване. Притвори клепачите й. Докосна сънната й артерия и долови слаб пулс. Вдигна от пода захвърлените й панталон и чанта, от която се изсипаха купчина банкноти. Взе чантата. Преряза тиксото, което пристягаше ръцете й, преметна момичето на рамо като чувал и пое към мотоциклета си.
Закара я до най-близката автобусна спирка и я сложи да седне на пейката, покривайки скута й с панталона. Закопча ризата й, доколкото можа. Потупа я дружески по бузата и я остави там, като почти се изкуши да й благодари за информацията.
16.
22:15 часа
квартал Хонгяо
Шанхай
– Надявам се новините да са добри – каза Алън Маргарт, посрещайки Грейс на вратата на къщата си.
„Елегантните градини“, затвореният комплекс за чужденци, намиращ се в квартал Хонгяо, приютяваше няколко десетки триетажни имения, разположени сред пищни градини.
Грейс бе съобщила за посещението си още при влизането през портала към затворения квартал и бе принудена да изчака, за да разбере дали Маргарт щеше да я приеме. В момента погледът му съсредоточено я изучаваше.
– Извинявам се, господин Маргарт – започна тя, – но въпросът е спешен.
Въпреки нежеланието си, той я покани да влезе. Някъде от вътрешността на къщата се чуваше звукът от включен телевизор. Към тях се приближи красива жена на средна възраст, облечена в бял ленен панталон и ефирна морскосиня риза. Маргарт я представи като Лойс – съпругата му, а за Грейс спомена само, че е една от служителките му.
– Скъпа, моля те, донеси ни чай – обърна се той към съпругата си.
Заведе Грейс в дневната, препълнена с лавици с книги и експонати от азиатското изкуство. Кушетката, на която й предложи да седне, носеше символа на ин-ян и беше на повече от двеста години. Самият той се настани в кожения стол от другата страна на ниската индийска масичка за кафе, изработена от стъпало на слон.
– Може ли да говоря свободно? – попита Грейс.
– Да, къщата е сигурна – отвърна Маргарт.
– Двамата със сътрудника ми – започна тя, избягвайки да спомене името на Нокс – открихме и взехме счетоводните записи на Едуард Лу за поощренията.
За момент Маргарт сякаш не схвана за какво говореше тя, но след това възкликна:
– Отлично!
Тя разтвори свитите си пръсти и му показа флашката, а след това отново я стисна в юмрук.
– Ще ви го предам заедно с кодовете за дешифриране на информацията веднага щом ми кажете каква е била причината за пътуването ви до остров Чунмин – изрече решително тя, въпреки че това не беше част от плана на Нокс.
– Моля? – не можа да повярва на думите й Маргарт. Той явно се притесни.
– Остров Чунмин – повтори Грейс.
– Познавам мястото… – уклончиво отговори Маргарт.
– Посетили сте го заедно с Престън Чи на 27 септември. Трябва да знам защо. Това е жизненоважна информация, ако искаме да спасим заложниците.
– Напомням ви, че на практика сте мой служител – едва продума Маргарт. – Ако искате да се обадя на Брайън, с удоволствие ще го сторя. Изнудването не е най-доброто решение в случая.
– По време на обяда ни прегледах основанията за двукратните плащания от по двеста хиляди долара, но ударих на камък. Двамата с господин Чи сте посетили остров Чунмин след първото плащане, което не е отразено никъде в записките на господин Лу за поощренията около строежа на „Ксуан Тауър“. А защо не е било направено? Второто подобно плащане според вашите собствени данни предшества отвличането на Лу само с няколко часа. Това също се нуждае от обяснение.
Лойс Маргарт пристигна с чая, наля им две чаши и се обърна, за да излезе.
– Двамата с колегата ми сме следени – каза Грейс, поглеждайки към съпругата на Маргарт, която спря, за да чуе. – Апартаментът ми е под постоянно видеонаблюдение. Не мога да се върна там. Няколко пъти ме проследяваха на излизане от работа и вече не мога да рискувам да ходя в офиса. Всъщност вече не рискувам да отида където и да било – подчерта тя. – Един от колегите ни бе вкаран в болница след предизвикана катастрофа. Предполагам, че всичко това е свързано с файловете на тази флашка и вероятно с вашето пътуване до остров Чунмин, когато сте били придружен от Престън Чи.
– Какво става, Алън? – обърна се Лойс към съпруга си.
Маргарт погледна към жена си, давайки й явно да разбере, че иска да ги остави насаме.
– Всичко е наред, скъпа. Благодаря ти за чая – опита се да я отпрати той.
– Ако ви трябва нещо, само се обадете. – Лойс кимна към Грейс и излезе.
– Не виждам как е възможно пътуването ни да е свързано с отвличането… – започна да говори припряно Маргарт.
– Тогава нека просто да допуснем, че е така.
– Как разбрахте?
– Това не е важно – отвърна Грейс.
– За мен е от значение. Много по-важно е, отколкото можете да си представите.
– Не ви трябва да знаете подробностите. Част от работата ми е в това да ви пазя – отговори Грейс.
– Не мога да ви кажа нищо за това пътуване – тежко въздъхна Маргарт. – Опасявам се, че напразно сте дошли дотук.
– Не съм съгласна – възрази тя.
– Госпожице Чу, не забравяйте, че с вас сме на една страна – напомни й Маргарт. – Това, за което ме молите, е невъзможно. Ако можех да ви кажа, щях да го направя, но не мога – заяви той след кратко мълчание. – Моля, дайте ми флашката.
– Изгубихме възможността да получим парите за откупа поради непредвидени затруднения… Наложи се колегата ни да постъпи в болница – каза Грейс. – А колкото до пътуването ви до Чунмин, уверявам ви, че каквото и да ви е отвело там, то със сигурност е било свързано с отвличането.
– Не е възможно. А Брайън ми каза новината за откупа… Скапана работа… – отговори Маргарт.
– Първо ми обяснете за остров Чунмин – Повтори Грейс упорито. – След това ще съберете колкото може повече долари в кеш, и то преди 9 часа утре сутрин. Остатъкът може да се набере от други лица, заинтересовани да получат съдържанието на тази флашка.
Маргарт се покашля многозначително.
– Съдържанието на тази флашка е моя собственост – подчерта той. – И мога да ви уверя, че вие със сигурност няма да правите търг с него. Ще ви задържа тук, ако се налага. Прекрачихте границата на правомощията си, госпожице.
Маргарт извади телефон „Блекбъри“ от калъфче на колана си и с една ръка започна да набира нещо на него.
– На ваше място не бих го правила, сър – спокойно каза Грейс. – Телефонът ви се подслушва от китайците, бъдете сигурен в това. А и повярвайте ми, няма да ви се иска те да знаят, че сме засекли счетоводните записки на Лу – продължи тя и замълча за миг. – Ще ни се нахвърлят като скакалци…
– Тогава дайте ми флашката – настоя той и пръстът му умишлено се задържа над бутона със зелената слушалка.
– Не мога да го направя.
– Не плувате в свои води, госпожице Чу. Не ми отправяйте заплахи, защото, повярвайте, ще ви задържа тук.
– Малко вероятно е да се случи – усмихна се Грейс.
– Говорих с Брайън и двамата ще се опитаме да съберем колкото може повече пари. Доказателството, че заложниците са живи, ще ни бъде показано на витрината на един магазин на улица „Нанджин“. Вие ще бъдете там с парите, но, изглежда, няма да ни стигнат около петдесет хиляди. Уверявам ви, че заплахите ви в тази ситуация няма да помогнат…
– Петдесет хиляди ли? Това е неприемливо – възмути се Грейс. – Те ще очакват пет пъти по толкова…
– Брайън вярва, че може да се съгласят и на сто хиляди. Няма как да знаем, докато не предадете парите – отговори Маргарт.
– Твърде рисковано е.
– Чувал съм, че това е игра на риска. Дайте ми флашката, моля – настоя той.
Грейс бързо погледна към телефона. Екранчето му показваше, че вече набира.
– Още чай? – попита я Маргарт.
Грейс едва бе докоснала чашата си. Той искаше да я задържи. Обаждането бе до охраната. Дали щеше да дойде частният охранителен екип на чуждестранния квартал? Или пък Маргарт беше наел свои бодигардове? Имаше ли значение?
– Този, който даде най-високата оферта, получава флашката и съдържанието й – каза Грейс и се изправи.
– Не го правете – хладнокръвно я предупреди Маргарт, – ще ви смажат.
Ако разполагаха с поне двама души, охраната би поставила хора край предния и задния вход, но Грейс се съмняваше да е така. Много по-вероятно беше да има само един бодигард, който да държи връзка с охранителите на затворения квартал.
Ако се наложеше, дори и един-единствен охранител можеше да заеме такава позиция, че да наблюдава едновременно предния и задния вход, или пък просто щеше да влезе в къщата.
– Спасете кариерата си, докато все още можете – предупреди я Маргарт и протегна ръка към нея.
Грейс побърза да си тръгне и на вратата почти се сблъска с Лойс Маргарт, която бе останала в салона, за да е наясно какво става. Очите на двете жени се срещнаха. Лойс кимна към предната врата, давайки й знак да не излиза оттам. Грейс огледа стълбището.
Жената й прошепна: „По прозорците има окачени противопожарни стълби“.
Грейс се втурна презглава нагоре по стълбите.
В първата стая на горния етаж в която влезе, имаше заспало дете. Тя бързо се придвижи до другия край на коридора към спалнята на родителите. Видя широкия прозорец и го отвори. Отвън висеше метална стълба, прикрепена към стената. Прозорецът гледаше към алеята зад къщата и паркинга. Ако охраната наблюдаваше предния и задния вход, нямаше да я забележи оттук. Грейс прехвърли крак през рамката на прозореца и заслиза по стълбата, която се тресеше неудържимо, а всеки звук или удар на метала в стената можеше да я издаде.
Спусна се в градината под прозорците и приклекна зад храстите. Трескаво обмисляше плана си за бягство. Подкреплението щеше да пристигне… Ако не успееше да се измъкне от квартала преди появата им, щяха да я заловят. Затвореният жилищен квартал представляваше оградена площ от двадесет акра земя с един-единствен изход в оградата, висока три метра и изградена от камък и желязо. От горната й бетонна част стърчаха острите краища на натрошени стъкла – беше проектирана така, че през нея нито можеше да се влезе, нито да се излезе…
Промъкна се в сенките в обратна посока на металния портал и достигна ъгъла на къщата на Маргарт. Не се виждаше никакъв бодигард. Явно до пристигането на подкрепленията той действаше сам и бе избрал да стои до предната врата откъм страната на портала.
Грейс побягна през квартала, подминавайки къща след къща. Стараеше се да тича през сенките, доколкото беше възможно. Беше дошла дотук с автобус. Сега обаче трябваше да се спасява пеш.
Нямаше начин да успее да мине през портала, без да се сбие с пазачите на входа. Те бяха обучени единствено в това да вдигат ръка, за да спират колите и да проверяват документи. Ако бяха само двама, можеше и да успее да се справи с тях, но ако извикаха подкрепления, щяха да се съберат поне още двама или трима охранители, с които нямаше как да се справи.
Забеляза някакъв велосипед, оставен в една от алеите за паркиране. Пренесе го до основния път и се качи на него. Заобиколи откъм западната страна на квартала, тъй като пазачите в будката щяха да я очакват откъм източната. Това можеше да й спечели няколко допълнителни секунди.
Светлините от верандите на къщите осветяваха пътя само частично. Грейс спря велосипеда под сянката на едно бамбуково дръвче и се огледа. Уличният шум се засили, докато се приближаваше към портала, който беше единственият изход през високата циментова стена. Малката будка на пазачите беше добре осветена и пред нея стояха двама униформени мъже.
Забелязаха я почти мигновено.
Единият пристъпи напред и спусна червено-бялата бариера, която препятстваше влизането на коли. Мъжът вдигна ръка и й направи знак да спре.
Вторият остана пред будката и побърза да спусне по-малката преграда, предназначена за пешеходци.
Грейс нарочно се забави, искаше да изглежда така, сякаш бе готова да им сътрудничи. Спусна десния си крак встрани от велосипеда, но остана да пази равновесие на левия педал. Беше само на няколко метра до бариерата. Тя скочи изненадващо и засили велосипеда към единия от пазачите, като в същото време побягна право към колегата му, който я изгледа недоумяващо. Той също й направи знак с ръка да спре. Тя връхлетя върху него, с ритник потроши левия му крак и заби коляно в носа му. Мъжът се люшна напред и се стовари тежко на асфалта.
Пазачът, който се беше сблъскал с велосипеда, вече се изправяше и се засилваше към нея. Видя приятеля си повален на земята и когато Грейс се обърна към него, мъжът се закова на място. Не беше сигурен как да продължи.
Грейс пристъпи заплашително. Мъжът, стреснат, направи крачка назад. Тя разбра, че го е победила.
– Не си струва да се занимаваш с мен – каза тя на мандарински. – Аз съм само една зарязана любовница, нищо повече. Ще ти откъсна топките, ако ме подгониш! – заплаши го тя.
Обърна се, но не побягна. Охранителят направи няколко крачки след нея, но тя се обърна, изгледа го и той отново спря на място. Приятелят му изстена и пазачът се върна, за да му помогне.
Грейс наведе глава и се опита да се пребори с притока на адреналин, който я подтикваше да побегне, но знаеше, че така само щеше да се издаде. Един тъмносин микробус намали и зави по пътя към оградения квартал. Отпред се возеха двама китайци, които изглеждаха като типичните офицери по фирмена сигурност.
Тя изчака микробусът да влезе през портала, след което се обърна и побягна.
В далечината автобусът от градския транспорт вече наближаваше спирката.
23:50 часа
квартал Хуанпу
Шанхай
Под светлината на приглушените лампи Йонг Ченг подмина маслена картина на Едуард Лим, представляваща ярък художествен изблик от червено, бяло и черно. Зад гърба му се разкриваше панорамна гледка към брега на река Хуанпу и разноцветните неонови светлини на туристическите лодки, които пореха водите й. Дъждът не спираше да вали.
– Много съм разочарован от теб – каза Йонг Ченг на Фен, кипнал от гняв.
– Разбирам – примирено отвърна служителят.
– Знаеш ли къде бях току-що? Вечерях с двама инвеститори от Брюксел. Съгласиха се да инвестират при нас един милиард евро капитал за изграждането на Новия град. Но има един малък проблем – не съм спечелил търга. А каква е причината за това? Не съм представил предложение за наддаване. И защо не съм го направил? Защото трагичният Лу е все още в плен на похитителите, а само той притежава Вълшебното число. Перлената дама беше връзката, която ни трябваше, а сега… Къде е Перлената дама?
– Аз съм виновен – призна Фен, чието лице все още беше насинено от ударите на монголеца и страшно го болеше. – Това е непростимо. Моля, приемете оставката ми.
– Няма да те пусна толкова лесно – заяви Йонг Ченг и продължи да крачи из стаята. – Един човек ли беше?
– Северняк. Вероятно беше монголец.
– Боклук значи! Копеле!
– Да – съгласи се Фен.
– А Перлената дама?
– Предполагаме, че монголецът я е заловил. За наш късмет, тя няма да му бъде от никаква полза през следващите дванадесет часа…
– В такъв случай не сме на пълна загуба – отвърна Йонг Ченг.
Фен бе готов за още упреци, но когато видя, че такива не последваха, се осмели да продължи:
– Може ли да предложа…
– Не, не можеш – прекъсна го Йонг и замислено завъртя брачната халка на пръста си. Сетне каза: – Давай.
Фен внимателно обмисли думите си.
– Ако размяната се състои – рече той, – ако трагичният Лу се върне жив, то много е вероятно наддавателната цифра за Новия град – Вълшебното число – ако въобще е била у него, сега да се е озовала у Маргарт.
– Това не е нещо ново за мен – отвърна Йонг Ченг.
– Но ако размяната се провали, това ще ни даде допълнително време да намерим Лу преди останалите – довърши Фен.
– Човек винаги трябва да се ослушва – отбеляза Йонг, като за пръв път през последните двадесет минути погледна Фен в очите.
– Имаме видео– и аудиозаписите от апартамента на Йойа Чу. Тя със сигурност е получила фирмената счетоводна документация от жената, която се изявява като асистентка на Маргарт. Дори само това обстоятелство би било достатъчно, за да я уволнят, а защо не – и за да бъде разследвана от финансовите институции…
