Текст книги "Шанхайска афера"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 27 страниц)
Сля се в тълпата от пътници, които едва си проправяха път надолу към платформите на метрото. В края на перона бяха монтирани стъклени прегради, които предпазваха някой да бъде изблъскан върху релсите. Хората се тъпчеха, за да заемат позиции пред вратите на подземната железница. Всичко беше като в един нормален работен ден в Шанхай, а Грейс бе просто една от множеството.
Плоскоекранни телевизионни монитори отброяваха секундите до пристигането на влака на перона: 58… 57… Грейс потрепна, когато зърна бежовата бейзболна шапка. Спомни си, че я беше забелязала малко след като излезе от сградата на „Бертолд Груп“.
Дали я бе взел на прицел преди това, или я следеше, откакто се беше спряла пред банкомата? Дали беше чак толкова добър? Или пък просто уменията й да се измъква бяха закърнели?
Отново забеляза шапката, въпреки че не успя да зърне лицето на мъжа. Напрегната до краен предел, Грейс се придвижи по-напред в тълпата, чакаща да се качи в метрото.
26… 25…
Застанала сред група жени, тя извади черен шал от чантата си и го уви около главата си. Сетне си сложи бяла стерилна маска, каквито носеха много от хората, за да се предпазват от мръсния въздух в Шанхай.
10… 9…
Тълпата се люшна към вратите. Спирачките на мотрисата изсвириха остро.
Грейс се изплъзна незабелязано от тълпата и притисна гръб към кабинката пред ескалаторите. Бейзболната шапка продължи да се движи с навалицата – проправяше си път, за да стигне по-напред, и спря, щом влакът пристигна. Обърна се право към нея.
Дали не беше успял да забележи дегизировката й с шала? Чак такъв професионалист ли беше? Нетърпеливите пътници се заблъскаха покрай човека с шапката, но той, изглежда, не бързаше да се качва.
Тя се обърна и тръгна да заобиколи ескалаторите с намерението да напусне гарата пеш.
Погледна за миг зад себе си и видя, че шапката се придвижва към влака. Носеше я китаец. Но движенията на тялото му бяха различни и в този миг тя осъзна, че първият бе дал шапката си на друг. Явно беше много, много добър…
Забеляза го да стои точно пред ескалаторите, обърнат в профил към нея. Мъжът отговаряше на описанието, което й даде Дейвид Дулич. Заля я вълна на успокоение.
– Това да дадете шапката беше добър ход – каза тя зад гърба му.
Мъжът се обърна, огледа я от глава до пети и й се усмихна. Беше по-висок от всички останали наоколо. Имаше приятно лице, леко потъмняло от слънцето, а в тъмната му късо подстригана коса проблясваха няколко сиви косъмчета.
– Хубаво – отвърна той, поглеждайки още веднъж към влака, който тъкмо затваряше врати. – Много хубаво.
– Грейс Чу – представи се тя през маската и двамата си стиснаха ръце.
– Джон Нокс. Шалът и маската са добра идея. Не очаквах да се дегизирате така.
– Следващия път трябва да внимавате повече – отвърна тя.
17:25 часа
квартал Пудон
Шанхай
Трима мъже в работнически гащеризони, понесли кутии с инструменти, се приближиха до рецепцията в просторното лоби на луксозния жилищен комплекс „Кингланд Ривърсайд“. Рецепционистката беше двадесетгодишно кръглолико момиче, облечено в светлосин костюм и с пластмасова табелка с името Шърли на ревера. Все още й беше трудно да произнесе думата.
Първият от мъжете я заговори на шанхайски.
– Госпожа Чу. Инсталация на домашно кино – каза той.
Момичето зад рецепцията два пъти провери в списъка и накрая отвърна:
– Много съжалявам. Не виждам такава заявка за госпожа Чу.
– Тогава, цвете мое, ти ще обясниш на госпожа Чу защо сме си тръгнали, когато дойде довечера и попита къде е домашното й кино. Успех с намирането на нова работа след това! – каза мъжът и направи знак на останалите. И тримата се обърнаха и понечиха да си тръгнат.
– Чакайте! – спря ги рецепционистката. – Ще направя изключение.
Мъжът, който я беше заговорил, бе с гръб към нея и тя пропусна да види доволната усмивка, изписала се на лицето му. Той се обърна с безразличен вид.
– Да или не? – попита я.
Момичето вдигна телефона, но мъжът не искаше тя да замесва шефовете си в тази история. Подчинените винаги се обаждаха на началниците си, а те – на своите и така до безкрай.
– Ако ще свикваш цяло събрание заради това, да знаеш, че си тръгваме – заяви той, обърна й гръб и пое към изхода. – Нямам цял ден за губене. Решението е твое, цвете.
Разколебано, момичето затвори телефона.
Пет минути по-късно мъжът и групата му вече отключваха вратата на апартамента на Грейс Чу. Знаеха, че луксозните жилища като това често бяха бъкани с подслушвателни устройства, поставени от правителството, а фактът, че щяха да монтират нови във вече подслушван апартамент, сам по себе си беше крайно забавен.
Заеха се за работа с бързината и точността на професионалисти. Единият се захвана с видеонаблюдението, докато вторият инсталираше подслушвателите. Водачът на екипа определяше къде да ги поставят. Инсталираха пет микрофона и три миниатюрни видеокамери, както и сензор за натиск, скрит под килима пред входната врата на апартамента. Устройствата се включваха само при натискането му, като по този начин се пестеше енергията на батериите им.
Водачът им използва мобилния си телефон, за да влезе в защитен уебсайт, и няколко секунди по-късно вече наблюдаваше миниатюрното си изображение на цветния дисплей на телефона.
На излизане, докато минаваха през фоайето, мъжете избягваха погледа на рецепционистката точно както им беше поръчано – колкото по-малко лица можеха да бъдат разпознати, толкова по-добре.
– Всичко е наред, цвете мое – махна за довиждане водачът на групата. – Да се надяваме, че повече няма да се видим.
– Покажете ми картата си! – извика след него момичето, което бе забравило да спази това изискване, преди да ги пусне горе. Трябваше да запише точно кой е влизал в апартамента.
Водачът се поколеба, но се върна до бюрото и й подаде визитка. Почти усети облекчението й, когато момичето прочете името на веригата магазини „Бест Бай“ от квартал Чаннин. Мъжът беше взел визитката от един от продавачите в магазина.
По пътя към мястото, където бяха паркирали микробуса си, водачът запали цигара и набра някакъв номер на мобилния си телефон.
– Готово е – каза кратко той.
– Записвайте всичко! – нареди мъжки глас.
От другата страна на линията беше Фен Ки, застанал пред входа на парка Шанян. Беше добре облечен мъж, който следеше кога онази жена Чу ще напусне бизнес сградата, в която се намираше офисът на „Бертолд Груп“. Като началник по сигурността в „Йонг Ченг и синове“ той бе този, който отговаряше за следенето на новоназначената служителка в счетоводния отдел на „Бертолд Груп“ – отдела, в който бе работил наскоро изчезналият Едуард Лу. Фен Ки бе силно разтревожен, защото жената не излизаше от сградата, и се надяваше причината да е в това, че през първия си работен ден е останала да се труди до късно.
– Искам пълните аудио– и видеозаписи да ми бъдат изпращани по електронната поща всяка вечер преди полунощ! – продължи той с разпорежданията си по телефона.
– Ще ги имате. Обясненията под записите ще се заплащат допълнително – каза мъжът от другата страна.
– Това може да се договори – отвърна Фен и затвори телефона, тъй като в момента не му се спореше.
В Шанхай всичко можеше да се договори.
18:30 часа
квартал Жабей
Шанхай
Докато се возеха в метрото на път за апартамента на Едуард Лу, Нокс изброи пред Грейс какво беше намерил в жилището на Данър. Грейс пък му разказа, че Лу се нуждае от постоянно лечение, а Нокс прие този факт като добра следа – в крайна сметка можеше да се наложи похитителите да се върнат за лекарствата, а това щеше да им даде възможност да идентифицират един или повече от тях.
Двамата влязоха в една чайна на ъгъла срещу сградата, в която се намираше апартаментът на Лу, и Нокс поръча зелен чай за Грейс.
– От сигурен източник ли са сведенията за лечението? – попита Нокс.
Грейс сведе очи.
– Какво има? – учуди се той.
– Лу Хао, или Едуард Лу – започна тя, – е вторият син в едно семейство, което е много близко с моето. Аз го препоръчах, за да започне работа в „Бертолд“. Колкото до информацията за лечението, знам го от майка ми. За съжаление вярвам, че е достатъчно достоверна. Майка ви жива ли е?
– Почина.
– Съжалявам – отвърна тя.
– Значи Сержанта натресе и двама ни в това, а? – пошегува се той.
– Моля? – не разбра Грейс.
– Господин Дулич. Тази операция е лична задача и за мен самия. Клейт Данър, вторият заложник, е близък мой приятел. Той е кръстник на по-малкия ми брат и негов попечител, в случай че нещо се случи с мен – обясни Нокс, а Грейс видимо се изненада от това. – Личните ни взаимоотношения с похитените показват, че ще положим всички усилия, за да ги върнем…
– А и ако ни заловят от полицията, ще имаме добро обяснение защо сме се замесили в това – довърши мисълта му тя. – Да, това е достатъчно удобно за „Ръдърфорд Риск“.
– Така е – съгласи се той.
– Господин Нокс, уверявам ви, че няма да позволя личният ми интерес да повлияе на изпълнението на задълженията ми – каза тя с тон, сякаш четеше по учебник.
– Не се притеснявам за вас – отвърна Нокс. – Въпросът е в това, че ако нещата станат напечени, „Ръдърфорд Риск“ едва ли ще ни пази гърба.
– Така ли смятате? Не мога да повярвам… – заяви Грейс.
– Добре, да се надяваме, че греша.
– Има и още нещо – продължи тя след миг колебание, а изражението й помръкна за миг. – Получих съобщение от Едуард на двадесет и четвърти септември. Беше оставено на гласовата ми поща, ако трябва да бъда точна.
„Нека бъдем изрядни в детайлите – почти изрече на глас той и си помисли: – Защо ли говори като робот?“
– Звучеше паникьосан. Казваше, че е видял нещо и не е сигурен към кого да се обърне… – обясни Грейс. – Но истината е, че Еди има много живо въображение и все търси помощта на другите, за да го измъкнат от кашите, които забърква. Не ми се щеше да се намесвам повече от това, което бях направила за него. Това е страшно типично за Еди, той много драматизира. А и по онова време бях изключително заета с една задача на „Ръдърфорд Риск“ и така и не отговорих на обаждането му.
– Недейте да се измъчвате от това – успокои я Нокс, въпреки че тя не му се стори твърде изтерзана.
Той побърза да смени темата, насочвайки вниманието й към претърсването в апартамента на Данър, като не пропусна да спомене за липсващия лаптоп и джипиеса.
– Мислите ли, че от полицията са били там първи? – попита тя.
– Според охраната е бил wai guo ren. Мисля си, че може да е бил един човек от Американското консулство, когото познавам. Напълно в негов стил е да се захване с нещо подобно. Мога да го попитам директно, но мога и да го поръфам преди това…
– Да го „поръфате“ ли? – не разбра играта на думи Грейс.
– Да, на малки хапки – обясни с усмивка Нокс.
– Аха… – съгласи се неопределено тя, въпреки че Нокс не забеляза и следа от смущение у нея. – А колкото до нас, господин Нокс, какво ще бъде прикритието ни? Изцяло професионални отношения или нещо по-лично?
– Аз ще бъда ваш клиент! – отвърна Нокс. – Работя в една фирма за внос и износ. Наистина се занимавам с това. Вие току-що станахте китайският ми съветник и счетоводител… – Той се усмихна и протегна ръката си за поздрав, но тя увисна във въздуха, понеже Грейс не я пое. Нокс се отдръпна.
– Вносът и износът винаги са ми се стрували елементарна работа – отбеляза тя.
– А на мен счетоводителите ми изглеждат скучни хора – не й остана длъжен той.
– Ето защо аз постъпих в армията – не се предаваше Грейс.
– Което пък обяснява защо аз не постъпих – усмихна се Нокс. – Доставях им само бутилирана вода и лосион за ръце.
– Такива като вас май ги наричат користолюбиви…
– Не точно. Предпочитам да се наричам опортюнист.
Грейс бе свикнала винаги тя да има последната дума, затова смени темата:
– Първата стъпка към това да намерим заложниците, е да открием записките на Едуард Лу. Той е водил сметките за раздаваните поощрения.
Нокс се подсмихна на използвания евфемизъм.
– А записките могат да ни доведат до някого, който е имал мотив да го отвлече, нали така? – продължи тя.
– Май това е планът на „Ръдърфорд Риск“, но Дани… искам да кажа господин Данър, той не се занимава със задържането на хора. Това, ако може така да се каже, е достатъчно показателно, че ако са знаели за потенциалния риск да бъде отвлечен, то Данър щеше да ни остави малки следи, по които да го намерим. Мисля, че лаптопът на Дани в случая е най-ценният ни играч.
– Трябва да работим заедно, господин Нокс – припомни му тя.
– Така е.
– Значи първо ще се заемем със сметките на Лу. Вече съм получила нареждания.
– Пък аз имам чувството, че времето ни изтича, а страшно много държа да намеря Дани жив… – отвърна Нокс.
– Не трябва да игнорираме китайските конкуренти на „Бертолд Груп“. Там има замесена много лоша кръв. Тези компании биха спечелили много от това да спрат поощренията или да се доберат до списъка с получателите им, а това е достатъчно добра причина някой да бъде отвлечен и измъчван. Господин Маргарт спомена „Йонг Ченг и син“, а „Йонг“ и „Бертолд Груп“ имат доста тъмно минало и доста конкурентни битки помежду си. Не съм съвсем наясно как да подходя към това, но вероятно ще изскочи нещо в тази насока.
– Да, възможно е – уклончиво отвърна Нокс, – но аз все пак ще се заема с Дани и неговото проучване – настоя той. – На вас дадоха ли ви айфон? – попита той след кратко колебание.
– Да, така комуникациите ни ще бъдат по-сигурни.
– Можем да си изпращаме текстови съобщения.
– Със сигурност, както и да си оставяме гласови.
Въпреки двете години обучение в Южна Калифорния понякога Грейс все още говореше английски така, сякаш повтаряше реплики от аудиоурок.
– Следващия път, когато се срещнем, ще донеса и счетоводните си книги за прикритие – поясни Нокс.
– Чудесно – отвърна тя на шанхайски.
– Няма нужда да ви казвам, че първите четиридесет и осем часа след отвличането са критични, нали?
– Не.
– Но така или иначе, този срок отдавна е минал – продължи Нокс, след като по навик погледна ръчния си часовник, марка „Таг Хойер“. – Сержанта… или Дулич, както вие го наричате, е убеден, че замесването на Дани променя коренно нещата.
– Да, така е…
– Те ще го убият, може би ще ликвидират и двамата само защото той е американец.
– Не и ако ние първи ги застреляме – заяви тя.
Нокс се поколеба. Някак си думите, изречени от нея, не му прозвучаха съвсем на място.
– Разбрахме се значи – каза той накрая.
– А колкото до логистиката ни, аз ще се заема с това как и кога ще се придвижваме – заяви Грейс.
Нокс отвори уста в опит да й се противопостави, но тя го прекъсна:
– Това все пак е моят град, господин Нокс. Не го забравяйте.
6.
19:00 часа
Шанхай
Алън Маргарт седеше зад бюрото си и чакаше офицерът от Народната въоръжена полиция да каже нещо, но мъжът явно се бе съсредоточил в разглеждане на „Ксуан Тауър“ в далечината. Строителните работи по сградата не преставаха и през нощта, осветяваха я силни прожектори. По скелето подобно на мравки пъплеха работници, но Маргарт знаеше, че днес те бяха далеч по-малко от онези, които строяха до вчера. А това беше сериозен проблем.
Срещата с офицера бе организирана набързо и бе прекъснала плановете на Маргарт да прекара една вечер в Шанхайската опера, което не беше особена загуба. От задачите му за днес все още оставаше да се обади в главния офис в Бостън и на една инженерна фирма от Сан Франциско. Очертаваше се дълга нощ.
Той обаче не отклони срещата, за която полицията бе настоявала. В представите му Китайската въоръжена полиция бе нещо като азиатска версия на Гестапо. Маргарт беше запознат със значението на прозвището Желязна ръка, а сега, гледайки офицера пред себе си, предположенията му се потвърждаваха. Инспектор Шен Деши беше доста по-едър от повечето китайци, имаше неразгадаемо изражение, прозорлив поглед и изглеждаше като човек, изцяло лишен от чувства. Маргарт нямаше никакво намерение да злепоставя „Бертолд Груп“ пред него – и без това си имаше достатъчно проблеми.
Както бе инструктиран от Брайън Праймър по телефона, докато пътуваше насам, Маргарт не биваше да споменава за отвличането, да не показва никаква реакция към него, да го отрича и най-вече да помни, че полицията би искала подобна ситуация още по-малко и от самата „Бертолд Груп“. Ако с нищо не го провокираше, офицерът най-вероятно нямаше пряко да повдигне въпроса, а само щеше да подпитва Маргарт, без да го притиска да даде отговори. На един по-късен етап прикриването на престъплението можеше да му се отрази лошо, но засега така беше най-добре. Сложното преплитане на социалните и професионалните порядки в Китай изискваше от него да обмисли всичките си отговори предварително, а колкото по-общо отговаряше на всеки въпрос, толкова по-добре.
– Имали ли сте някакви проблеми напоследък? – попита инспекторът.
Ето, започна се… Маргарт трябваше да покаже уважение, като в същото време следваше да спазва общоприетия етикет и със своя правилен мандарински, изречен със силен американски акцент, отвърна с: „Shi shang wu nan shi, zhi pa you xin ren“ – китайска поговорка, чийто буквален превод бе: „Трябва да се стремим да изпълним дори и привидно невъзможните задачи“.
– Yi ke lao shu shi huai le yi guo zhou – изпробва го Шен Деши.
– Бихте ли повторили? По-бавно, моля – отвърна Маргарт.
Инспекторът повтори своята поговорка и Маргарт успя да си я преведе, въпреки че не разгада истинския й смисъл. Китайският език често имаше много значения. Инспекторът обаче говореше приличен английски.
– Дори една миша курешка е достатъчна да развали цяла паница с оризова каша – каза той на английски.
– За щастие, наоколо няма мишки – отвърна Маргарт.
– Мишките са навсякъде.
– Ние се пазим от тях.
– Дали? Знам, че снимат някакъв документален филм за вашия строителен проект – продължи инспекторът.
Напрежението у Маргарт леко утихна. Дали неправилно бе предположил, че инспекторът знае нещо за отвличането?
– А, да. Това е нещо, което нашата Национална публична телевизия в САЩ реши да заснеме – отвърна той.
– Приятно ли ви е, когато журналистите се въртят наоколо като хрътки?
– Търпи се. Всъщност свикнали сме с това. Свободните медии са нещо, което сме се научили да търпим.
– В Китай не проявяваме търпимост към неоторизирани разследвания – отвърна инспекторът.
Маргарт не каза нищо. Всъщност намери начина му на изразяване за доста интересен.
– Имате ли някакви проблеми с екипа, заснемащ филма?
– Ако трябва да бъда честен, нямам почти нищо общо с тях. Ще се наложи да говорите с нашия директор по комуникациите – отвърна Маргарт.
– Добре, но сега говоря с вас.
„Задник“, помисли си американецът.
– Впечатленията от контактите ми с екипа на филма са добри – отвърна той. – Хората са приятни. Заснехме първия епизод, но след него не съм виждал нищо. Защо питате?
– Визите за чуждестранни журналисти са доста специфични – отговори инспекторът. – Този екип има разрешение да направи филм за „Ксуан Тауър“, както и за вашите офиси – подчерта той, удряйки ритмично по страничните облегалки на стола, – но няма право да снима другаде!
– Не мога да знам дали не са превишили дадените им правомощия. Ако искате да ги депортирате от страната, имате пълното ми съгласие – отвърна Маргарт, опитвайки се да разбере накъде бие инспекторът. Беше събота вечер, а в офиса му се намираше офицер от Народната въоръжена полиция на Китай и всичко това заради някакво нарушение на виза? Нещата не се връзваха. – Ние сме само обект на филма – продължи на глас той, – снимачният екип не работи за нас и по никакъв начин не сме свързани с него. А има ли нещо, което трябва да знам?
– Наясно сте, мисля, че двама от операторите са свързани с „Уърлд Лайф“ – отговори инспекторът.
– С екологичната организация ли? Не го знаех.
– Те са екстремисти, войнстващи активисти – отвърна Шен Деши. – Ако не работят за вас, то вярвам, че мога да разчитам на съдействието ви за разрешаването на този въпрос.
– Аз… Ами вижте, детектив… – поколеба се Маргарт.
– Инспектор – поправи го Шен Деши.
– Първо, трябва да е ясно, че нито аз, нито който и да било в тази компания знаем за визите на този свободно нает екип, нито пък някой от нас има контрол върху тяхната работа – обясни Маргарт и силно му се прииска да се беше обадил на ръководителя им.
– Трябва да проверя всеки от членовете на филмовия екип – заяви Шен Деши.
– С цялото ми уважение, сър, опитвах се да кажа…
– И това трябва да стане веднага, още тази вечер – прекъсна го инспекторът.
Маргарт усети как напрежението му се покачи.
– Слушайте – започна той, – за тази вечер… – „Въобще не можем да го обсъждаме“, помисли си той, но на глас изрече: – Малко вероятно е да стане… Нашият директор по комуникациите ще бъде тук в десет сутринта в понеделник.
– Това е неприемливо – отговори сухо инспекторът.
– Ще повторя: „Бертолд Груп“ няма никаква професионална или бизнес връзка със снимачния екип, освен споразумението да им осигурим достъп до нашите офиси и до строителната площадка – настоя Маргарт.
– Вие, моля, ще се свържете с вашия директор по комуникациите още тази вечер – отвърна Шен Деши на английски с неправилен словоред, но Маргарт дори не си и помисли да го поправи. – Искам да говоря с целия екип наведнъж, моля – добави инспекторът.
„Истински задник“, помисли си Маргарт, който едва успяваше да овладее гнева си, но побърза да каже:
– В десет часа в понеделник.
Шен Деши бавно се надигна от стола, бръкна в джоба си, извади кожен портфейл и внимателно подаде визитната си картичка на Маргарт, държейки я почтително с две ръце. Маргарт му подаде своята визитка със същия маниер.
– Ако можете да ми помогнете с този въпрос – подчерта тихо инспекторът, – то настоящото ви положение ще продължи да съществува… поне за известно време.
Маргарт мъчително преглътна. „Настоящото ви положение“… тоест отвличането.
– Смятаме, че единият от операторите е в неизвестност – додаде Шен Деши.
Изчезнал бе американски журналист? Дали този човек намекваше, че знае нещо за отвличането, или пък имаше и друго похищение?
Маргарт разбра, че мъжът срещу него всъщност изпълнява заповеди, дадени му от най-високо правителствено ниво. Китайците предпочитаха да изпреварват събитията пред риска впоследствие да се изложат пред световната общност, а и явната им неприязън към чужди журналисти бе изразявана многократно и не бе тайна за никого.
Господи, сигурно щяха да хвърчат глави. Маргарт се замисли дали не би могъл да използва това стратегическо предимство в своя полза.
На сбогуване двамата си стиснаха ръцете и дланта на Маргарт почти се изгуби в огромната шепа на Шен Деши, но това, което му направи най-голямо впечатление и което със сигурност щеше да запомни, бе твърдият и настоятелен поглед на инспектора.
Този мъж нямаше да се спре пред нищо.
