Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 26 страниц)
4
Понеделник
Марго Грийн зави на ъгъла на Западна Седемдесет и седма улица и ранното утринно слънце блесна право в очите й. За момент сведе поглед и премигна, после отметна назад кестенявата си коса и прекоси улицата. Нюйоркският Музей за естествена история се извиси пред нея като старинна крепост с огромната си изящна фасада над редицата от червенолисти букови дървета.
Марго тръгна по павираната алея към административния вход. Подмина една товарна платформа и се насочи към гранитния тунел, който отвеждаше към вътрешните дворове на музея. Изведнъж забави крачка – потрепващи ивици червена светлина обагряха отвора на тунела пред нея. По-навътре забеляза хаотично паркирани линейки, полицейски коли и една кола на Службата за спешни случаи.
Марго влезе в тунела и тръгна към една остъклена кабина. При нормални обстоятелства по това време старият портиер Кърли би трябвало да дреме в стола си в ъгъла на кабината, отпуснал ръка с почернялата си лула от кратуна върху широките си гърди. Но тази сутрин беше буден и плъзна вратата.
– Добр’утро, докторе! – поздрави той.
Наричаше всеки „докторе“ – от току-що дипломираните студенти до директора на музея, независимо дали притежаваха титлата или не.
– Какво се е случило? – попита Марго.
– Не знам – отвърна Кърли. – Пристигнаха преди две минути. Предполагам, че този път трябва да ми покажете пропуска си.
Марго затършува в ръчната си чанта, питайки се дали въобще носи пропуска. От месеци никой ней го беше искал.
– Не съм сигурна дали го нося – каза тя ядосана, че не е изхвърлила от чантата си боклуците, които цяла зима беше пускала вътре, благодарение на което приятелите й от Антроположкия отдел наскоро й бяха присъдили званието „притежателна на най-неподредената чанта в музея“.
Телефонът звънна и Кърли вдигна слушалката. Марго откри пропуска и го вдигна към прозорчето, но Кърли изобщо не го погледна, заслушан с облещени очи в онова, което му говореха.
Затвори слушалката, без да каже нито дума, със сковано от напрежение тяло.
– Е? – попита Марго. – Какво има?
Кърли остави лулата.
– По-добре да не знаете – промълви той.
Телефонът отново звънна и Кърли светкавично грабна слушалката.
Марго не го беше виждала да действа с такава скорост. Помръдна рамене, напъха пропуска в чантата си и продължи нататък. Трябваше най-после да довърши следващата глава от дисертацията си и нямаше никакво време за губене. Беше пропиляла цяла седмица в грижи за баща си, служебни формалности и телефонни разговори. Нямаше нито секунда за губене.
Прекоси двора, влезе през служебния вход в музея, зави наляво и забърза по дългия коридор към Антроположкия отдел. Кабинетите тънеха в мрак – което беше обичайно за времето преди десет сутринта.
Коридорът зави рязко надясно и тя спря. Беше преграден с жълта лента, на която пишеше „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ – НЕ ВЛИЗАЙ“. Джими, пазачът на залата с перуанското злато, стоеше пред лентата заедно с Грегъри Кавакита, младия помощник-уредник от Отдела за еволюционна биология.
– Какво става тук? – попита Марго.
– Типична музейна ефективност – отвърна с кисела усмивка Кавакита. – Изолирани сме.
– Никой не ми каза нищо друго, освен да не пускам никого – нервно се обади пазачът.
– Виж какво – продължи Кавакита, – следващата седмица имам официално представяне и днес ме чака много работа. Ако ме пуснеш…
Джими изглеждаше притеснен.
– Просто си върша работата, нали така?
– Хайде – обърна се Марго към Кавакита, – ела да изпием по едно кафе в клубчето. Там някой може да знае какво става.
– Най-напред трябва да намеря тоалетна, ако все още не са ги запечатали всичките – отвърна с раздразнение Кавакита. – Ще се видим там.
Вратата на служебния клуб, която никога не се затваряше, днес беше затворена. Марго хвана топчестата дръжка, питайки се дали да изчака Кавакита. След това отвори вратата. Едва ли би могла да разчита на подкрепата му, ако й се наложеше.
Вътре стояха с гръб към нея двама полицаи и разговаряха. Единият се изкикоти.
– Какво беше това, номер шест? – попита той.
– Язък за парите! – отвърна другият. – Добре че не е закусвал повече.
Полицаите се разделиха и Марго успя да разгледа помещението.
Просторната зала беше празна. В кухненското отделение в отсрещния край някой се беше привел над мивката. Изплю се, обърса уста и се обърна. Марго позна Чарли Прайн, новия специалист по консервация в Антроположкия отдел, назначен преди шест месеца с временна субсидия, за да подготви експонатите за новата изложба. Лицето му беше пепеляво и безизразно.
Полицаите застанаха от двете му страни и го побутнаха да тръгне напред.
Марго се отмести, за да пропусне групичката край себе си. Прайн пристъпваше вдървено като робот. Марго неволно сведе очи.
Обувките на колегата й бяха подгизнали от кръв.
Поглеждайки я замаян, Прайн забеляза промененото й изражение. Очите му проследиха погледай и той се закова на място така рязко, че полицаят зад него се блъсна в гърба му.
Прайн се ококори и пребледня. Полицаите сграбчиха ръцете му, а той се задърпа, цвилейки панически. Двамата побързаха да го изведат от стаята.
Марго се облегна на стената, за да се успокои, и в този момент в клуба влязоха Кавакита и още няколко души.
– Сигурно половината музей е запечатан – измърмори той, поклащайки глава, докато си наливаше чаша кафе. – Никой не може да стигне до работното си място.
Сякаш в отговор на думите му остарялата радиоуредба на музея изпука.
„Моля за внимание! Моля всички служители, които се намират в учреждението, да се явят в служебния клуб.“
Докато сядаха по столовете, в залата започнаха да влизат още служители на групички по двама-трима. Повечето бяха лаборанти и временно назначени помощник-уредници – все още беше твърде рано за важните клечки. Марго ги оглеждаше с блуждаещ поглед. Кавакита говореше нещо, но тя не го чуваше.
След десетина минути залата се напълни. Всички говореха един през друг – бяха възмутени, че не могат да стигнат до работните си места и никой не ги информира за причината, и обсъждаха гръмогласно всеки нов слух. Нямаше никакво съмнение, че случилото се е твърде необичайно за един музей, в който не се случва нищо вълнуващо.
Кавакита допи кафето си и направи физиономия.
– Ще погледнеш ли утайката? – обърна се към нея той. – Да не си онемяла, Марго? Откакто седнахме, не си казала нито дума.
Тя му разказа със запъване за Прайн. Красивото лице на Кавакита се сгърчи.
– Мили Боже! – промълви накрая той. – Какво става според теб?
Баритоновият му тембър се извиси и тя си даде сметка, че разговорите бяха секнали. На входа беше застанал масивен оплешивяващ мъж в кафяв костюм, който сякаш не беше негов, с напъхано в един от джобовете на сакото полицейско радио и със стърчаща от устата му незапалена пура. Той влезе в залата, последван от двама униформени полицаи.
Застана в предната част на помещението, повдигна панталоните си, извади пурата от устата си, отстрани парченце тютюн от върха на езика си и се изкашля.
– Мога ли да помоля за вниманието ви? – започна той. – Възникна ситуация, която налага да ни изтърпите известно време.
От дъното на залата се извиси нечий укорителен глас:
– Из-ви-нете, господин…
Марго проточи шия над тълпата.
– Фрийд – прошепна Кавакита.
Марго беше чувала за Франк Фрийд – сприхав уредник от Ихтиоложкия.
Мъжът в кафявия костюм се извърна да огледа Фрийд.
– Лейтенант Д’Агоста – отвърна отсечено той. – Полицейско управление Ню Йорк Сити.
Подобен отговор би запушил устата на повечето хора. Но Фрийд, мършав мъж с дълга посивяла коса, демонстрира безстрашие.
– Може би – продължи саркастично той – все пак ще бъдем информирани какво точно се случва тук? Предполагам, че имаме право…
– Бих искал да ви информирам за случилото се – прекъсна го Д’Агоста. – Но в момента можем единствено да съобщим, че в учреждението е намерен труп при обстоятелства, които в момента разследваме. Ако…
Всички заприказваха на висок глас и Д’Агоста уморено вдигна ръка.
– Мога само да добавя, че в момента на местопрестъплението работи полицейски екип за разследване на убийства – продължи той. – От този момент музеят е затворен. Засега никой не може нито да влиза, нито да напуска. Надяваме се това да не продължи твърде дълго.
Той направи пауза.
– Щом е извършено убийство, съществува възможност – само възможност – убиецът все още да се намира на територията на музея. Ще ви помолим само да останете тук за около час-два, докато завърши огледът. С вас ще остане един полицай, който да запише имената и званията ви.
Той напусна помещението сред възцарилата се тягостна тишина и затвори вратата зад себе си. Един от полицаите отнесе стол до вратата и се отпусна върху него. Разговорите постепенно започнаха да се възобновяват.
– Нима ни заключват тук? – изкряска Фрийд. – Това е възмутително!
– Господи! – изпъшка Марго. – Нима е възможно Прайн да е убиец?
– Ужасна мисъл, нали? – отвърна Кавакита. Той се надигна и отиде до кафе-машината, изцеждайки с мощен удар последните капки от нея. – Но не чак толкова, колкото мисълта, че няма да успея да се подготвя за представянето си.
Марго беше сигурна, че младият Кавакита, който правеше светкавична научна кариера, никога не би останал неподготвен за каквото и да било.
– Днес имиджът е всичко – продължи Кавакита. – Само с чиста наука вече не можеш да се докопаш до субсидии.
Марго отново кимна. Чу какво й каза, чуваше и гласовете на надвикващите се около нея, но всичко това й се струваше несъществено. Освен кръвта по обувките на Прайн.
5
– Чуйте ме – обяви след час полицаят. – Вече можете да вървите. Само не минавайте зад жълтите ленти.
Нечия ръка се отпусна върху рамото й и Марго рязко вдигна глава от ръцете си. Високият като върлина Бил Смитбек стискаше в другата си ръка две тетрадки със спирали, а кестенявата му коса изглеждаше както обикновено – сякаш току-що се бе надигнал от леглото. Зад ухото му стърчеше изгризан молив, яката му беше разкопчана, а нечистият възел на вратовръзката му беше разхлабен. Абсолютна карикатура на припрян журналист. Марго подозираше, че умишлено поддържа подобна външност. Бяха му възложили да напише книга за музея с акцент върху изложбата „Суеверие“, която предстоеше да бъде открита следващата седмица.
– Неестествени произшествия в музея за естествена история – прошепна загадъчно в ухото й Смитбек, докато се наместваше в стола до нея.
Тръсна тетрадките на масата и върху пластмасовия плот се разпиляха изписани на ръка листове, ненадписани компютърни дискети и ксерокопия на статии, изпъстрени с жълт флумастер.
– Здрасти, Кавакита! – радушно подхвърли Смитбек, потупвайки го по рамото. – Да си виждал тигри напоследък?
– Само от хартиените – отвърна сухо Кавакита.
Смитбек се обърна към Марго.
– Предполагам, че вече знаеш всички кръвопролитни подробности. Доста гадничко, а?
– Нищо не ни казаха – отвърна Марго. – Само за някакво убийство. Предполагам, че го е извършил Прайн.
Смитбек се разсмя.
– Чарли Прайн? Това приятелче не е способно да убие дори насекомо, камо ли двуного! Не, Прайн просто е открил трупа. Или по-точно тях.
– Тях ли? Какво приказваш?
Смитбек въздъхна.
– Наистина не знаеш нищо, така ли? Надявах се да си по дочул а нещичко, като седиш тук от толкова време.
Той се надигна внезапно и отиде до кафе-машината. Наклони я, разклати я, изруга и се върна с празни ръце.
– Намерили са съпругата на директора препарирана в стъклена витрина в Залата на приматите – каза той, след като отново се намести върху стола. – Двайсет години си седи там, без никой да я забележи.
Марго изпъшка.
– Да чуем истинската история, Смитбек – каза тя.
– Добре де, добре – въздъхна той. – Около седем и половина сутринта в сутерена на старата сграда са открили телата на две мъртви момченца.
Марго притисна с ръка устата си.
– Откъде научи това? – попита Кавакита.
– Докато вие двамата висяхте тук, целият свят се струпа отвън на Седемдесет и втора улица – продължи Смитбек. – Затвориха вратите под носа ни. Пристигна и пресата. Всъщност нямаше много журналисти. Резултатът от всичко това е, че в десет часа Райт ще даде пресконференция в Голямата ротонда, за да успокои вълненията. Всички тези зоологически приказки. Разполагаме с десет минути.
– Зоологически приказки ли? – настоя Марго.
– Това тук е зоологически парк. О, Господи! Ама че бъркотия! – Смитбек се забавляваше, като ги държеше в неведение. – Изглежда убийците са били твърде свирепи. Нали знаете каква е пресата: отдавна подозират, че държите заключени тук всевъзможни животни.
– Имам чувството, че изпитваш истинско удоволствие – усмихна се Кавакита.
– Подобна история ще осигури ново измерение на книгата ми – продължи Смитбек. – Поразяващата истина за зловещите убийства в музея от Уилям Смитбек младши. Диви, ненаситни зверове бродят по пустите коридори. Става за бестселър.
– Изобщо не е забавно – с раздразнение каза Марго.
Сети се, че лабораторията на Прайн се намира близо до нейния кабинет в сутерена на старата сграда.
– Знам, знам – отвърна добродушно Смитбек. – Наистина е ужасно. Горките дечица! Но все още не мога да повярвам. Може да е някакъв трик на Кътбърт, за да рекламира изложбата. – Той въздъхна и се изправи с виновен израз. – Ей, Марго, наистина съжалявам за баща ти. Исках да ти го кажа по-рано.
– Благодаря.
Усмивката й беше по-скоро хладна.
– Слушайте, вие двамата – каза Кавакита и се надигна от стола – аз наистина трябва да…
– Чух, че смяташ да напуснеш – продължи разговора Смитбек. – Да изоставиш дисертацията, за да започнеш работа в компанията на баща си или нещо подобно. – Той я погледна въпросително. – Истина ли е? Мислех, че проучванията ти най-после са потръгнали.
– Какво да ти кажа – отвърна Марго, – и да, и не. Дисертацията поизостана напоследък. Днес ми предстои ежеседмичната консултация с Фрок. Вероятно ще забрави, както обикновено, и ще запланува нещо друго, особено след тази трагедия. Но се надявам да успея да се срещна с него. Открих една интересна монография за класификацията на лековитите растения от кирибиту.
Забеляза, че Смитбек започна да блуждае с очи наоколо, и за пореден път се убеди, че за повечето хора растителната генетика и етнофармакологията не представляват кой знае какъв интерес.
– Е, аз трябва да се приготвя.
Марго се изправи.
– Изчакай за минутка! – каза Смитбек, събирайки припряно хартиите си. – Не искаш ли да присъстваш на пресконференцията?
Докато излизаха от клуба, Фрийд продължаваше да се жалва на всеки, който беше склонен да го изслуша. Кавакита вече препускаше по коридора пред тях и им махна с ръка, изчезвайки в едно странично разклонение.
Когато влязоха в Голямата ротонда, пресконференцията вече беше започнала. Репортерите бяха обкръжили директора на музея Уинстън Райт и бяха напъхали микрофони и камери под носа му, а глъчката отекваше оглушително в огромната зала. От едната страна на директора беше шефът по сигурността Иполито. Малко по-встрани се бяха струпали служители от музея и няколко любопитни ученически групи.
Райт мигаше гневно срещу кварцовите прожектори и отговаряше на подвикваните въпроси. Винаги безукорният му костюм сега беше изпомачкан, а рядката му косица беше клюмнала върху едното му ухо. Цветът на кожата му беше почти сив, а очите му бяха зачервени.
– Не – отговаряше в момента Райт, – очевидно са си помислили, че децата им вече са напуснали музея. Не сме получавали никакво предупреждение… Не, не държим живи животни в музея. Е, с изключение на малко мишки и змии за изследователска дейност, но никакви лъвове, тигри или нещо подобно… Не, не съм видял телата… Не ми е известно какви са осакатяванията, ако има такива… Не разполагам с експертизата, за да обсъждам тази тема… ще се наложи да изчакате аутопсиите… Искам да подчертая, че полицията не е направила никакво официално изявление… Ако не престанете да се надвиквате, няма да отговарям на повече въпроси… Не, казах вече, че в музея няма никакви диви животни… Да, включително и мечки… Не, няма да спомена никакви имена… Как бих могъл да отговоря на подобен въпрос?… Пресконференцията приключи… Казах, че пресконференцията приключи… Да, разбира се, че сътрудничим с полицията по всички възможни начини… Не, не виждам никаква наложителна причина това да отложи откриването на изложбата. Изрично подчертавам, че откриването на „Суеверие“ ще се състои точно според програмата… Разполагаме с препарирани лъвове, да, но ако се опитвате да намекнете… Застреляни са в Африка преди седемдесет и пет години, за Бога! Зоологическият парк? Нямаме нищо общо със зоологическия парк… Просто няма да отговарям на скандални подмятания от подобен характер… Ще престане ли да крещи, ако обича, господинът от „Поуст“?… Не, нямам какво повече да добавя, освен че правим всичко, което е по силите ни… Да, разбира се, че е трагедия…
Репортерите започнаха да се пръскат, изоставяйки Райт, за да се втурнат към самия музей.
Райт се извърна гневно към шефа на сигурността.
– Къде, по дяволите, е полицията?
Райт се обърна и добави през рамо:
– Ако видиш госпожа Рикман, кажи й незабавно да дойде в кабинета ми.
И излезе с бързи крачки от Голямата ротонда.
6
Марго навлизаше все по-навътре в музея, далеч от достъпните за широката публика зони, докато стигна до коридора, наречен „Бродуей“. Проснат по цялата дължина на музея – на разстояние шест градски квартала, – за него се твърдеше, че е най-дългият коридор в Ню Йорк Сити. Покрай стените му бяха подредени старинни дъбови скринове с етажерки, а през всеки десет метра имаше врата с матирани стъкла. На повечето от вратите имаше рамкирани с черен кант златни табели под формата на листо с имена на уредници.
Като дипломантка Марго разполагаше само с метално писалище и етажерка за книги в една от лабораториите в сутерена. „Поне имам кабинет“ – помисли си тя, докато завиваше по коридора и започна да се спуска по тясно желязно стълбище. Една от познатите й колежки разполагаше само с миниатюрен очукан училищен чин, натикан между два масивни фризера в отдела за бозайници. Дори в най-непоносимите августовски жеги трябваше да ходи на работа с дебели пуловери.
Един пазач в дъното на стълбището й махна с ръка да не се приближава и тя тръгна по сумрачен тунел между подредените от двете страни старинни стъклени витрини с конски скелети. Нямаше никаква полицейска лента.
Марго остави чантата си до писалището и седна на стола. По-голямата част от лабораторията всъщност представляваше склад за експонати от Южните морета: щитове от Майорските острови, бойни кану и тръстикови стрели, натъпкани в подредени от пода до тавана зелени метални скринове. Един стогалонов 11
Галон, английска мярка за течности, равна на 4,546л в Англия и на 3,785л в Америка. – Б.пр.
[Закрыть]аквариум за риби – симулация на тресавище – на Отдела за поведението на животните беше поставен в желязна рамка под осветителен акумулатор. Беше така обрасъл с морски водорасли и друга растителност, че Марго много рядко успяваше да зърне някоя риба да наднича иззад сумрака.
До писалището й имаше дълга работна маса, върху която бяха подредени потънали в прах маски. Консерваторката, раздразнителна млада жена, работеше с гневно безмълвие, като отделяше средно не повече от три часа на ден за своите задължения. Съдейки по наблюденията си, Марго беше изчислила, че са й нужни около две седмици за консервацията на една-единствена маска. Колекцията от маски, която й бяха възложили да реставрира, съдържаше около пет хиляди бройки, но изглежда никой не се притесняваше от обстоятелството, че при тази скорост на работа задачата щеше да бъде изпълнена за не по-малко от два века.
Марго включи компютъра си. От дълбините на катоднолъчевата тръба бавно изплува на фокус съобщение със зелени букви:
ЗДРАВЕЙТЕ, МАРГО ГРИЙН@БИОТЕХ@СТФ
ДОБРЕ ДОШЛИ ОТНОВО В МЮЗНЕТ ПУСК 15–5
© 1989–1995 НЙ МЕИ И ЦЕРЕБРАЛНИ СИСТЕМИ ИНК.
СВЪРЗВАНЕ В 10:24:06 03–27–95
ПРИНТИРАНЕ НА LJ56
НЯМАТЕ ПОЛУЧЕНИ СЪОБЩЕНИЯ
Отвори файла със записките си, за да ги прегледа преди консултацията с Фрок. Нейният научен консултант изглеждаше твърде разсеян по време на срещите и Марго упорито се стараеше да му предложи нещо ново. Проблемът се състоеше в това, че обикновено нямаше нищо ново – освен още прочетени, подробно анализирани и прехвърлени в компютъра статии, още лабораторна работа и може би… може би… още три-четири страници от дисертацията й. Знаеше как човек може да си изкара цял живот на правителствена субсидия с работа, която учените насмешливо наричаха „ВОД“ – всичко освен дисертация.
Когато преди две години Фрок прие да й стане научен консултант, тя допусна, че е станала някаква грешка. Фрок – автор на ефекта Калисто, председател на катедрата по статистическа палеонтология в Колумбийския университет, шеф на Отдела по еволюционна биология в музея – я беше избрал като дипломирана студентка, с каквато чест ежегодно бяха удостоявани шепа хора.
Фрок беше започнал кариерата си с антропология. Прикован към инвалидна количка заради детски паралич, въпреки всичко беше осъществил изследователска работа по събиране на материали на открито, на която и досега се основаваха много учебници. След неколкократни тежки пристъпи на малария, направили по-нататъшните му проучвания невъзможни, Фрок бе пренасочил изумителната си енергия към еволюционната теория. В средата на 80-те години предизвика буря от противоречия с нова радикална хипотеза. Обединявайки теорията на хаоса с Дарвиновата еволюционна теория, хипотезата на Фрок постави под съмнение всеобщо споделяното убеждение, че животът е еволюирал постепенно. Вместо това той настояваше, че понякога еволюцията съвсем не е постепенна и мимолетни анормалности като „чудовищния вид“ са нейни отклонения. Дори приведе доводи, че еволюцията не винаги се е осъществявала чрез произволна селекция и че самата околна среда може да причини внезапни причудливи промени в даден вид.
Независимо че теорията на Фрок беше подкрепена с блестяща поредица от статии и студии, голяма част от академичните кръгове не превъзмогнаха съмненията си. Щом съществуват ексцентрични форми на живот, къде се крият? Фрок отвърна, че неговата теория предрича бърза смърт на вида, а така също и евентуално бързо развитие.
Колкото по-ожесточено експертите го наричаха заблуден и дори побъркан, толкова по-активно широката преса подкрепяше идеите му. Теорията стана известна като Ефектът Калисто по името на гръцкия мит, в който млада жена внезапно се превръща в диво създание. Въпреки че упорито опровергаваше широко разпространените погрешни тълкувания на неговите трудове, същевременно Фрок съобразително се възползваше от славата си, за да продължи академичните си усилия. Като много блестящи уредници той изцяло беше погълнат от изследователската си дейност. Понякога на Марго й се струваше, че всичко друго – включително нейните занимания – го отегчава.
Консерваторката в другия край на залата се надигна и без да каже нито дума, излезе за обяд – сигурен знак, че наближава единайсет часа. Марго надраска няколко изречения на лист хартия и взе тетрадката си.
Кабинетът на Фрок се намираше в югозападната кула в края на изискан коридор в стил Едуард на петия етаж – оазис, отдалечен от лабораториите и компютърните зали, характерни за скритите за външното око части на музея. Върху тежката дъбова врата на вътрешния кабинет имаше семпла табела „Д-Р ФРОК“.
Марго почука.
До слуха й достигна покашляне и тихото бръмчене на инвалидната количка. Вратата бавно се отвори и се показа познатото червендалесто лице с учудено повдигнати рунтави вежди. След това погледът му се проясни.
– Понеделник, разбира се. Влизайте.
Заговори й тихо и докосна китката й, за да я насочи към един тапициран стол. Беше облечен както обикновено в тъмен костюм, бяла риза и ярка вратовръзка от мек вълнен плат. Гъстата му бяла коса беше разрошена.
Покрай стените на кабинета му бяха подредени старинни шкафове за книги със стъклени врати – по повечето от лавиците бяха подредени реликви и странни находки от изследванията му на открито. Книгите бяха струпани в огромни, килнати на една страна купчини покрай една от стените. Двата големи сводести прозореца гледаха към река Хъдсън. Върху избелелия персийски килим се възправяха два тапицирани викториански стола, а на бюрото лежаха няколко екземпляра от последната книга на Фрок „Фрактална еволюция“.
До книгите Марго забеляза едър къс сив пясъчник. Върху плоската му повърхност имаше дълбок отпечатък, странно размазан и издължен в единия край и с три вдлъбнатини в другия. Според Фрок това беше вкаменелост с отпечатък от стъпка на непознато на науката същество: единственото материално доказателство в подкрепа на теорията му за атипична еволюция. Другите учени се разграничаваха, а много от тях напълно отхвърляха вероятността да е вкаменелост, наричайки я „приумицата на Фрок“. Повечето изобщо не я бяха виждали.
– Разчистете тези боклуци и сядайте – каза Фрок, докато се връщаше с инвалидната си количка към любимото си кътче под един от сводестите прозорци. – Шери? Не, разбира се, никога не приемате. Глупаво е от моя страна да го забравя.
Върху посочения стол лежаха няколко стари броя на списание „Природа“ и написана на пишеща машина недовършена статия със заглавие „Филетична трансформация“. Докато ги премести на близката масичка и се настани, Марго се питаше дали Фрок ще спомене нещо по повод смъртта на двете момченца.
Той я погледна за момент, без да помръдне. След това премигна и въздъхна.
– Е, госпожице Грийн, да започваме ли?
Разочарована, Марго прелисти тетрадката си. Прочете бегло бележките си и започна да обяснява своя анализ на растителната класификация Кирибиту и връзката му със следващата глава на дисертацията й. Докато говореше, Фрок бавно отпусна глава върху гърдите си и притвори очи. Външен човек би си помислил, че спи, но Марго знаеше, че я слуша с напрегнато внимание.
Когато приключи, той се раздвижи бавно.
– Класифициране на лечебни растения по-скоро според приложението, отколкото според появяването им – промълви накрая той. – Интересно. Тази статия ми напомня мое преживяване при племето ки в Бехуаналенд.
Марго търпеливо изчака да чуе спомена, който неминуемо щеше да последва.
– Племето ки, както знаете… – Фрок винаги приемаше за дадено, че слушателят му е не по-зле запознат с обсъжданата тема от самия него. – … в един момент са използвали кората на някакъв храст като лек срещу главоболие. През 1869 г. Шарие направил проучване и отбелязал в записките си, че използват този храст. Когато след три четвърти век аз се появих там, те вече бяха престанали да използват това средство. Вместо това вярваха, че главоболието се причинява чрез магия. – Той се размърда в инвалидната си количка. – Общоприетото лечение вече се състоеше в това родствениците на страдащия от главоболие да идентифицират заклинателя и разбира се, да го убият. Естествено, тогава родствениците на убития заклинател трябваше да отмъстят за смъртта му и в отговор много често убиваха страдащия от главоболие. Можете да си представите какво се случи впоследствие.
– Какво? – попита Марго с очакване Фрок да обясни какво отношение има всичко това към дисертацията й.
– Съвсем ясно – продължи Фрок и разпери ръце, – истинско медицинско чудо. Хората престанаха да страдат от главоболие.
Колосаният му нагръдник затрептя от смеха му. Марго също се разсмя – за пръв път през този ден, осъзна тя.
– Е, достатъчно за примитивната медицина – добави с известна тъга Фрок. – По онова време работата на открито все още беше забавна. – Той се умълча за момент. – Нали знаете, в новата изложба „Суеверие“ ще има цял раздел за племето ки – продължи той. – Разбира се, всичко ще бъде ужасно преувеличено за широката публика. Привлекли са някакъв млад, току-що завършил Харвард колега като уредник на изложбата. Дочух, че е по-наясно с компютрите и маркетинга, отколкото с чистата наука.
Фрок отново се размърда в инвалидната количка.
– Така или иначе, госпожице Грийн, мисля, че описаното от вас ще бъде чудесен принос към вашата работа. Предлагам ви да се снабдите с мостри от растения от кирибиту в хербария и да се обосновете с тях.
Марго вече събираше нещата си, но Фрок отново заговори:
– Лоши произшествия тази сутрин.
Марго кимна.
Фрок остана безмълвен за момент.
– Боя се за музея – добави накрая той.
Думите му я изненадаха.
– Били са братчета. Истинска трагедия за семейството. Но скоро всичко ще заглъхне – както винаги.
– Не мисля – отвърна Фрок. – Чух за състоянието на телата. Приложената сила е… от ненормално естество.
– Сигурна съм, че точно вие не допускате, че е диво животно.
Може би Фрок действително беше побъркан, както твърдяха всички.
Той се усмихна.
– Скъпа моя, не правя никакви предположения. Ще изчакам по-нататъшните доказателства. В момента само се надявам тази неприятност да не повлияе върху избора ви дали да останете в музея. О, да, с истинско прискърбие узнах за кончината на баща ви. Но у вас личат три дарби, които са задължителни за един първокласен изследовател: усет какво да търси, усет къде да го търси и стремеж да изведе докрай теориите си. – Той приближи инвалидната си количка до нея. – Академичното усърдие е точно толкова важно, госпожице Грийн, колкото усърдието при изследване на открито. Никога не го забравяйте. Вашите технически умения и лабораторната ви работа са отлични. Би било жалко, ако нашата професия се лиши от човек с такъв талант.
Марго изпита смесени чувства на благодарност и раздразнение.
– Благодаря ви, доктор Фрок – отвърна тя. – Оценявам добрите ви думи… и вашата загриженост.
Ученият махна с ръка и Марго се сбогува. Но щом доближи вратата, Фрок отново заговори.
– Госпожице Грийн?
– Да?
– Моля, бъдете внимателна.
