412 000 произведений, 108 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Реликвата » Текст книги (страница 4)
Реликвата
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 14:03

Текст книги "Реликвата"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 26 страниц)

10

Д’Агоста изпитваше огромно желание двойният чили-чизбургер в стомаха му да го няма. Не че го притесняваше – засега, – но усещането не беше твърде приятно.

Помещението беше просмукано с характерната за подобни места миризма. Всъщност вонеше. Никакви дезинфекционни средства на света не биха могли да прикрият миризмата на смърт. Не помагаше и това, че стените на Службата за съдебна медицина бяха боядисани в зелен цвят като от повръщано. Нито пък празната в момента огромна носилка на колела, спряла като неканен гост под ярките прожектори в залата за аутопсии.

Мислите му бяха прекъснати от влизането на едра жена и двама мъже. Д’Агоста забеляза елегантните очила и русите кичури, които се показваха изпод хирургическата шапчица. Жената приближи и подаде ръка, присвила в професионална усмивка начервените си устни.

– Доктор Живиц – представи се тя и стисна ръката му със смазваща сила. – Вие трябва да сте Д’Агоста. Това е асистентът ми доктор Фред Грос. – Живиц посочи нисък мършав мъж. – А това е нашият фотограф Делбърт Смит.

Делбърт кимна, притискайки един „4×5 Диърдорф“ към гърдите си.

– Вероятно често идвате тук, доктор Живиц? – попита Д’Агоста, изпитал неочаквано желание да каже нещо, каквото и да било, само и само да поотложи неизбежното.

– Нюйоркската служба за съдебна медицина е моят дом, когато не съм си у дома – отвърна с все същата усмивка Живиц. – Моята област е – как да се изразя – специалната експертиза. Независимо за кого. Свършваме си работата и изпращаме резултатите. След това научавам от вестниците за какво става дума. – Тя го изгледа преценяващо. – Виждали сте подобни неща, нали?

– О, да – отвърна Д’Агоста. – Непрекъснато.

Бургерът в стомаха му сякаш беше от олово. Защо не помисли по-рано каква е програмата му след обяд, преди да се натъпче като прасе?

– Това е добре. – Живиц разлисти бележника си. – Да видим имаме ли родителското съгласие. Добре. Всичко изглежда наред. Фред, започни с 5-Б.

Тя нахлузи един след друг три чифта каучукови ръкавици, постави си маска и очила и облече пластмасова престилка. Същото направи и Д’Агоста.

Грос изтика носилката до хладилната камера и извади 5-Б. Неопределената форма в пластмасовия чувал се стори странна на Д’Агоста с необичайната си изпъкналост в единия край. Грос плъзна таблата с трупа върху носилката, премести я под осветлението, провери закачената на палеца на крака табелка и включи спирачката. Накрая постави кофа от неръждаема стомана под изходната тръба на носилката.

Живиц се занимаваше с увисналия над трупа микрофон.

– Проба, едно, две, три… Фред, Фред, този микрофон въобще не работи.

Фред се приведе на командния пулт.

– Не разбирам защо, всичко е наред.

Д’Агоста се изкашля.

– Не е включен – обади се той.

Последва кратко мълчание.

– Е – каза Живиц, – слава Богу, че сред нас има човек, който не е учен. Ако имате някакви въпроси или коментари, господин Д’Агоста, моля ви да обявявате името си и да говорите ясно към микрофона. Ясно ли е? Всичко се записва. Първо ще направя описание на трупа и след това ще се заемем с разрязването.

– Ясно – отвърна глухо Д’Агоста.

„Разрязване“. Беше свикнал да оглежда проснати на местопрестъплението трупове. Но когато почнеха да ги кълцат и да отстраняват пластовете… така и не можа да свикне с всичко това.

– Готови ли сме да започнем? Добре. Тук са доктор Матилда Живиц и доктор Фредерик Грос, денят е понеделник, двайсет и седми март, два часа и петдесет минути след обяд. Тук е и детективски сержант…

– Лейтенант Винсент.

– Лейтенант Винсент Д’Агоста от нюйоркското полицейско управление. Пред нас е…

Фред прочете надписа върху табелката:

– Уилям Хауърд Бриджмен, номер 33–А45.

– Свалям калъфа.

Твърдата пластмаса изпука. Надвисна кратка тишина. В съзнанието на Д’Агоста възникна гледката с изкорменото куче. „Номерът е да не се замисляш. Не мисли за своята Вини, чийто осми рожден ден е другата седмица“.

Живиц пое дълбоко въздух.

– Пред нас е труп на мъж… на момче от бялата раса, възраст около… ммм, дванайсет-тринайсет, височина… височината не мога да определя, тъй като е обезглавено. Вероятно метър и петдесет? Тегло около четиридесет килограма. Това е твърде приблизително. Състоянието на трупа е такова, че не виждам други характерни белези. Цветът на очите и чертите на лицето не могат да се определят заради масивната травма върху главата.

Никакви предишни рани или белези по стъпалата, краката и гениталиите. Фред, ако обичаш, почисти коремната област… Благодаря! Налице са неопределен брой разкъсвания върху лявата предна гръдна област под ъгъл сто и деветдесет градуса през ребрата, гръдната кост, завършващи в дясната част на коремната област. Масивна рана с дължина около шестдесет и широчина тридесет сантиметра. Малкото и голямото ребро изглеждат отделени от външната гръдна кухина и вътрешностите са изкормени в значителна степен. Гръдната кост е разцепена и гръдният кош е отворен. Масивен кръвоизлив в областта на аортата… трудно е да се установи преди почистване и подробен оглед… Фред, почисти края на гръдната кухина. От вътрешните органи ясно се виждат стомахът, тънките и дебелите черва. Ретроперитонеалните органи изглеждат на местата си… Изтрий врата, Фред. Във вратната област се забелязват следи от наранявания, няколко контузии, вероятно кръвотечение и възможна гръбначна дислокация. Преминавам към главата… Боже милостиви!

Фред се изкашля сред възцарилата се тишина.

– Главата е отсечена между аксиалния израстък и атласа. Цялата тилна и половината от теменната област на черепа са раздробени или по-скоро строшени и отстранени по необясним начин, като на мястото им зее отвор с приблизителен диаметър двадесет и пет сантиметра. Черепът е празен. Целият мозък като че ли е изпаднал или е изваден през отвора… Мозъкът, или по-скоро онова, което е останало от него, се намира в легенче вдясно от главата, но липсват каквито и да било следи от първоначалното му положение спрямо трупа.

– Открихме го на парчета близо до трупа – обади се Д’Агоста.

– Благодаря, лейтенант. Но къде е останалата част?

– Намерихме само това.

– Не. Нещо липсва. Направихте ли подробно описание на местопрестъплението?

– Разбира се – отвърна Д’Агоста, полагайки усилия да превъзмогне раздразнението си.

– Мозъкът е сериозно травмиран. Фред, подай ми скалпел две и напречен разширител, Мозъкът е прерязан по продължение на продълговатия мозък. Понсът на Вароли е запазен, но разкъсан. Върху малкия мозък личат повърхностни разкъсвания, но е запазен цял. Налице са незначителни следи от кръвоизливи, което подсказва травма след настъпване на смъртта. Главният мозък е напълно прекъснат от гръбначния, а самият той е разполовен и… погледни, Фред, няма никакъв таламус. И никаква хипофиза. Ето това е, което липсва.

– Какво е то? – попита Д’Агоста.

Насили се да погледне по-отблизо. Поставеният в легенче от неръждаема стомана мозък представляваше по-скоро някаква пихтиеста каша, отколкото твърде тяло. Той извърна глава. Бейзбол. Мисли си за бейзбол. Подаване, удар с бухалката…

– Таламуса и хипоталамуса. Телесните регулатори.

– Телесните регулатори – повтори Д’Агоста.

– Хипоталамусът регулира телесната температура, кръвното налягане, сърдечния пулс и метаболизма на мазнините и въглехидратите. Както и цикъла сън-будуване. Предполагаме, че контролира центровете за удоволствие и болка. Много сложен орган, лейтенант.

Тя го изгледа втренчено в очакване на следващия въпрос.

– Как осъществява всичко това? – принуди се да попита той.

– Хормони. Отделя стотици регулаторни хормони в мозъка и кръвния поток.

– Аха – отвърна Д’Агоста.

Той отстъпи назад. Бейзболната топка се извиси към центъра на игрището, централният защитник я върна обратно, вдигната ръкавица…

– Ела да погледнеш това, Фред – възкликна Живиц.

Фред се приведе над легенчето.

– Прилича на… Всъщност не знам…

– Хайде, Фред! – настоя Живиц.

– Ами, прилича почти на… – Фред направи пауза. – Като че ли е отхапано парче.

– Точно така. Фотограф! – Делбърт изтича. – Заснеми това.

По същия начин изглежда парче кекс, отхапано и изплюто от децата ми.

Д’Агоста се наведе напред, но не забеляза нищо особено в сивкавата кървава пихтия.

– Напомня полукръгла човешка захапка, но е по-едра и по-нащърбена от нормалното. Ще вземем разрез. Да направим проверка за наличието на слюнчени ензими, Фред – за всеки случай. Отнеси това в лабораторията и им кажи да го замразят и разрежат тук, тук и тук. Пет разреза на всяко. Да оцветят поне едно с еозинофил. Да оцветят едно със слюнчен активен ензим. И всичко останало, за което се досетите ти или те.

Щом Фред излезе, Живиц продължи:

– Разрязвам главния мозък наполовина. Задният дял е контузен при изваждането от черепа. Снимай. Върху повърхността личат три успоредни рани или белези на приблизително разстояние четири милиметра с дълбочина около сантиметър. Разтварям първата рана. Снимай. Лейтенант, виждате ли, че на повърхността следите са широки, а навътре се стесняват? Какво мислите?

– Не знам – отвърна Д’Агоста, надничайки малко по-отблизо.

„Просто един мъртъв мозък“, мина му през ума.

– Може би дълги нокти? Изострени към върха? Имате ли предвид потенциален убиец психопат?

Фред се върна от лабораторията и двамата продължиха работата си върху мозъка, което на Д’Агоста му се видя цяла вечност. Най-после Живиц нареди на Фред да го постави в хладилника.

– Сега ще направя оглед на ръцете – каза в микрофона тя.

Свали пластмасовата торбичка от дясната ръка и я разтвори внимателно. След това я повдигна и завъртя, оглеждайки ноктите.

– Под палеца, показалеца и безименния има чужда тъкан. Фред, три вдлъбнати предметни стъкла.

– Той е момче – обади се Д’Агоста. – Нормално е да има мръсно под ноктите.

– Може би, лейтенант – отвърна Живиц.

Тя изстърга материал изпод нокътя на всеки пръст поотделно и го постави във вдлъбнатините.

– Фред, стереообектива? Искам да ги огледам.

Живиц нагласи предметното стъкло на статива, надникна през окуляра и фокусира.

– Нормална на вид мръсотия под нокътя на палеца. Същото и при останалите. Фред, пълен анализ – за всеки случай.

По лявата ръка нямаше нищо особено.

– Сега – продължи Живиц – ще огледам надлъжната рана върху предната част на трупа. Дел, снимай тук, тук и тук и всичко, което сметнеш, че ще покаже най-добре раната. Крупни планове на местата на проникването. Убиецът сякаш е направил този У-образен разрез специално за нас, не мислите ли, лейтенант?

– Да – промълви Д’Агоста, преглъщайки с усилие.

Последваха няколко светкавици.

– Форцепс – разпореди Живиц. – Точно над лявото зърно започват три разкъсвания на гръдния кош, проникват навътре и разкъсват мускула. Ще отворя и ще огледам първата рана. Отваряй, Фред… Оглеждам раната. Откривам неопределена чужда материя. Фред, непромокаем плик? Напомня плат, може би от ризата на жертвата. Снимка.

Светкавицата изцъка, тя вдигна нагоре малко парченце, напомнящо окървавена марля, и го пусна в плика. Известно време продължи да оглежда, без да каже нищо.

– В дълбочината на мускула има друго парче чужда материя на около четири сантиметра точно под дясното зърно. Закрепено върху реброто. Изглежда твърдо. Снимка. Постави флагче, Фред.

Тя го измъкна и го вдигна нагоре – някакъв кървав къс на върха на издължения форцепс.

Д’Агоста се престраши да се приближи.

– Какво е това? Може би е добре да го изплакнем и да го огледаме?

Тя го погледна бегла усмивка.

– Фред, донеси ми стъкленица с дестилирана вода.

После пусна предмета и при разбъркването водата се оцвети в кафеникаво червено.

– Запази водата, ще проверим дали има още нещо в нея – каза тя и вдигна находката си срещу светлината.

– Исусе Христе! – промълви Д’Агоста. – Това е нокът. Шибан нокът.

Живиц се извърна към помощника си.

– Това ще е най-пикантният момент от записа, нали, Фред?

11

Марго тръсна книгите и листата върху дивана и погледна поставения над телевизора часовник: десет и петнайсет. Поклати глава. Какъв невероятен кошмарен ден! Допълнителните часове труд добавиха само три нови параграфа към дисертацията. А и оставаше още работа над текста за витрината на Мориарти. Въздъхна, изпитвайки съжаление, че даде съгласието си.

Неоновото осветление на магазина за алкохол от срещуположната страна на авенюто проникваше през единствения прозорец на всекидневната, оцветявайки стаята в електрик. Марго запали горното осветление, облегна се на вратата и бавно огледа безпорядъка. Обикновено поддържаше изключителен ред. Но тъй като вече цяла седмица не беше пипнала нищо, по всички мебели бяха струпани учебници, изпълнени със съчувствия писма, документи, обувки и пуловери. Мивката беше пълна със захвърлени картонени кутии с храна от китайския ресторант в партера. По дъсчения под бяха пръснати всевъзможни изследвания, а Е единия ъгъл кротуваше старата й пишеща машина „Роял“.

Бедняшкият квартал беше още една причина за настояванията на баща и да се прибере в Бостън. „Това място не е за момиче като теб, Мидж – повтаряше топ, използвайки детското и име. – И този музей не е добро място за работа. Всички тези затворени в клетки и буркани мъртви и препарирани животни! Що за живот е това? Върни се да работиш при мен. Ще ти вземем къща в Бевърли, а може и в Марбълхед. Там ще се чувстваш по-добре, Мидж, сигурен съм.“

Марго забеляза, че телефонният секретар мига, и натисна бутона.

„Обажда се Джан – започна първото съобщение. – Днес се върнах и току-що научих. Ужасно много съжалявам за смъртта на баща ти. Ще ти се обадя по-късно. Искам да поговорим. Чао.“

Тя изчака. Обади се нов глас: „Марго, майка ти е.“ Последва изщракване.

Тя стисна силно очи и пое дълбоко въздух. Няма да се обажда на Джан – поне засега. И на майка си няма да се обади – поне до утре. Знаеше какво ще и каже: „Трябва да се прибереш и да се заемеш с бизнеса на баща си. Той би искал това. Дължиш го и на двама ни.“

Обърна се, кръстоса крака пред машината и заби поглед в бележките на уредника, картотечните данни и списъците, които й даде Мориарти. Вдругиден трябваше да е готова, а следващата глава от дисертацията й трябваше да е завършена до другия понеделник.

В продължение на минута-две оглеждаше листата, опитвайки се да събере мислите си. Накрая започна да пише. След малко спря и се загледа в сумрака. Спомни си как баща й правеше омлети – единственото, което можеше да приготви – в неделните сутрини. „Хей, Мидж – подвикваше той, – не е зле за един одъртял бивш ерген, а?“

Със затварянето на магазина част от светлините угаснаха. Марго огледа графитите и обкованите с дъски прозорци. Баща й вероятно имаше право – бедността е тъжна работа.

„Бедност“. Тя тръсна глава, припомняйки си последния път, когато чу тази дума, и изражението, с което майка й я произнесе, Двете седяха в хладната мрачна кантора на изпълнителя на завещанието на баща й, изслушвайки всичките комплицирани основания защо дълговете по ипотеката и липсата на свързани е недвижимите имоти проекти налагат ликвидация, освен ако някой член на семейството не се заеме със спасяването на бизнеса.

Помисли за родителите на двете момченца. Сигурно и те са хранели големи надежди за тях, мина и през ума. Сега вече никога няма да изпитат разочарование. Нито щастие. След това мислите й се насочиха към Прайн. И кръвта по обувките му.

Изправи се и включи още осветление. Време е да приготви вечерята. Утре ще се заключи в кабинета си и ще довърши тази глава. Ще отдели време и за материала на Мориарти. И ще отложи вземането на решение – поне с още един ден. До следващата среща с Фрок, обеща си тя, ще вземе решение.

Телефонът иззвъня. Вдигна слушалката механично.

– Ало – каза тя и се заслуша в гласа отсреща. – О, здравей, мамо.

12

В Музея за естествена история се стъмваше рано. Към пет часа пролетното слънце вече клонеше към залез и тълпите започнаха да оредяват. Туристи, ученици и неспокойни родители се спускаха по мраморните стълбища към изходите. Много скоро отгласът от подвикванията и шумът от стъпките из сводестите зали замряха. Изложбените витрини угасваха една по една и със спускането на мрака върху мраморните подове проблясваха единствено отраженията на все още неугасените светлини.

Някакъв самотен пазач крачеше из една от дългите зали, поклащайки в ръка огромен синджир с ключове, и си тананикаше. Започваше смяната си и беше облечен в стандартната синьо-черна униформа на пазачите на музея. Музеят отдавна беше изгубил блясъка си.

„Тръпки ме побиват от това свърталище – помисли си той. – Ами онова изчадие там! Шибан туземен изрод. Кой, по дяволите, би платил, за да го погледне? Кой знае колко проклятия мъкне със себе си.“

Озъбената маска му се хилеше иззад мрачната витрина. Той избърза към следващото контролно табло и завъртя ключа. Контролният часовник регистрира „22:23“. Щом влезе в следващата зала, изпита обезпокоителното усещане – както често му се беше случвало, – че глухо отекващите му стъпки са придружени от нечие невидимо присъствие.

Приближи следващото контролно табло и завъртя ключа. Часовникът щракна и регистрира „22:34“.

До следващото табло му трябваха само четири минути, така че имаше шест минути за една цигара.

Спусна се по едно стълбище, заключи вратата зад себе си и надникна надолу към мрачния сутерен, където имаше отворена врата към едно от вътрешните дворчета. Посегна с ръка към ключа за осветление, но я дръпна. Няма смисъл да привлича вниманието. Стисна здраво металното перило и запристъпва надолу по стъпалата. В сутерена тръгна покрай стената, докато напипа една издължена хоризонтална дръжка. Натисна и усети да го облъхва хладният нощен въздух. Остави вратата открехната. Запали цигара марихуана и вдъхна с удоволствие лютивия дим. В отсрещната сводеста галерия мъждукаше някаква бледа светлинка. Едва доловимият тътен на уличното движение, приглушен иззад многото вътрешни стени, алеи и прегради, сякаш долиташе от друга планета. Усети топлата вълна на канабиса да се разлива по тялото му – щеше да изкара и тази безкрайна нощ. Допуши цигарата, метна фаса в тъмното, прокара пръсти през късо подстриганата си коса и се протегна.

Беше изкачил обратно стълбището до половината, когато чу вратата долу да се затръшва. Спря, полазиха го хладни тръпки. Отворена ли я остави? Не. По дяволите, ами ако някой го е забелязал? Все пак не би могъл да подуши миризмата от пушека, а в тъмното би си помислил, че е обикновена цигара.

Долови странна миризма на гнило, която нямаше нищо общо с тревата. Нищо не светна и не чу никакви стъпки по металните стъпала. Продължи към горната площадка.

Щом стъпи върху нея, долови някакво рязко движение по стълбата зад гърба си. Извърна се и някакъв мощен удар го запокити в стената зад него. Последното, което успя да види, бяха собствените му тъмни вътрешности, които потекоха върху стъпалата. В следващия миг престана да се пита откъде беше шурнала всичката тази кръв.

13

Вторник

Бил Смитбек седеше в масивното кресло и наблюдаваше мършавата и кокалеста фигура на Лавиния Рикман зад бюрото от брезов фурнир. Тя преглеждаше смачкания му ръкопис и потрепваше с два от лакираните си с червен лак нокти върху гланцирания плот. Смитбек знаеше, че потрепването на ноктите й не предвещава добри последици. Зад прозорците денят беше сив и навъсен.

Кабинетът и не беше типичен за музея. Обичайните за повечето кабинети купчини от хартии, списания и книги тук липсваха. По етажерките бяха подредени дреболии и украшения от пял свят: кукла разказвач от Ню Мексико, месингов Буда от Тибет, няколко марионетки от Индонезия. Стените бяха боядисани в учрежденско светлозелено и стаята ухаеше на боров освежител.

От двете страни на бюрото й, изискано и симетрично като храсти във френска градина бяха подредени всевъзможни антикварини уникати: преспапие от ахат, костен нож за отваряне на писма, японско резбовано украшение от слонова кост. А в средата на композицията се мъдреше самата Рикман, педантично приведена над ръкописа. На Смитбек му мина през ума, че гъстата й оранжева коса не подхожда на зелените стени.

Потропванего се ускори, а след това се забави. Накрая Рикман обърна последната страница, събра пръснатите листове и ги тръсна точно в средата на бюрото.

– Така – каза тя с лъчезарна усмивка. – Имам няколко незначителни въпроса.

– О! – беше реакцията на Смитбек.

– Например за раздела за апдекските жертвоприношения на хора. Прекалено спорел е. – Тя близна изящно пръста си и намери страницата. – Ето.

– Да, но в изложбата…

– Господин Смитбек, в изложбата темата е представена с вкус. А тук липсва вкус. Твърде драстично е.

Тя драсна със замах със свил „Меджик маркер“ по страницата.

– Но всичко е съвършено точно! – възрази Смитбек, потръпвайки вътрешно.

– Загрижена съм за акцентите, а не за точността. Нещо може да бъде съвършено точно, но неправилно акцентирано и по този начин да създаде погрешно впечатление. Разрешете да ви напомня, че в Ню Йорк живее многобройно латиноамериканско население.

– Това как би могло да засегне…

– Продължаваме нататък, раздела за Гилборг просто трябва да отпадне.

Тя драсна върху друга страница.

– Но защо?

Рикман се облегна назад.

– Господин Смитбек, експедицията на Гилборг беше нелеп провал. Търсеха остров, който не съществува. Един от участниците, както усърдно сте отбелязал, изнасилил туземка. Правим всичко възможно изобщо да не споменаваме експедицията на Гилборг в изложбата. Действително ли смятате за необходимо да документирате неуспехите на музея?

– Но техните колекции са изключителни! – колебливо възрази Смитбек.

– Господин Смитбек, не съм убедена, че схващате същността на възложената ви задача. – Последва продължително мълчание и потропването се поднови. – Наистина ли допускате, че музеят ви е наел и ви плаща да документирате провалите и спорните моменти?

– Но провалите и спорните моменти са част от науката, а и кой би прочел книга, която…

– Твърде много корпорации отпускат пари на музея и биха се разтревожили от известни неща – прекъсна го Рикман. – А има и докачливи етнически групи, които биха могли да се почувстват засегнати и да реагират.

– Но ние говорим за неща отпреди сто години, докато…

– Господин Смитбек, налага се да заявя съвсем откровено… – Тя замълча, после се надигна внезапно, обиколи бюрото и застана точно зад писателя. – Налага се да заявя, че изглежда ви е необходимо повече време, отколкото предполагах, за да проумеете нашата гледна точка. Вие не пишете книга за комерсиален издател. Казано направо, от вас се очаква същото благосклонно отношение, което проявихте към Бостънския аквариум при вашата предишна – хм – поръчка. – Тя застана пред Смитбек и приседна сковано на ръба бюрото. – Съществуват известни неща, които очакваме и при това сме в правото си да очакваме. Те са… – И започна да ги изброява с костеливите си пръсти: – Първо – никакви спорни моменти; второ – нищо, което би засегнало някое етническо малцинство; трето – нищо, което би увредило репутацията на музея. Толкова ли е неблагоразумие всичко това? – понижи глас тя и се приведе напред, за да стисне със сухата си ръка ръката на Смитбек.

– Аз… Не.

Смитбек едва превъзмогна връхлетялото го желание да дръпне ръката си.

– Значи се договорихме. – Рикман се върна зад бюрото си и плъзна ръкописа към него. – Остана да обсъдим само още една дреболия – подчертано отчетливо произнесе тя. – На няколко места в ръкописа цитирате любопитни коментари на хора, „близки до изложбата“, пропускайки да споменете конкретни имена. Разбира се, не е чак толкова важно, но бих желала да получа списък на източниците – само за лично ползване, нищо повече.

Тя се усмихна в очакване.

В главата на Смитбек звъннаха предупредителни камбанки.

– Вижте – предпазливо започна той, – бих искал да ви услужа, но журналистическата етика не ми позволява. – Той помръдна рамене. – Известно ви е това.

Усмивката на Рикман моментално се стопи и тя понечи да отвърне нещо. За радост на Смитбек в същия момент телефонът звънна. Той стана да събере ръкописа си, за да се измъкне от стаята. Докато затваряше вратата, чу как Рикман рязко пое дълбоко дъх.

– Не още един!

Вратата тракна зад гърба му.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю