Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 26 страниц)
Остави диска настрана, сглоби пресата и я завинти много силно. Чу се Оглушителен писък: центрофугата се беше изключила и материалът беше готов.
Отвори центрофугата и мушна стъклена пръчка в тънкия пласт смес на дъното на епруветката. Намаза го внимателно върху гела и напъха плочката в електрофорезата. Посегна с пръст към електрическия ключ. „Още половин час чакане“ мина й през ума.
С пръст върху ключа отново се замисли за старицата и загадката на Мбун. Дали не е имала предвид семенниците, които приличаха на яйца? Не, Максуел ги е отнесъл със себе си. Те не са били в сандъка на Уитлеси. Дали не е някоя от жабите или саламандрите в бурканите или някоя от птичите кожи? Твърде невероятно вместилище за сина на самия дявол. А не биха могли да бъдат и градинските растения, защото бяха скрити в пресата.
Тогава за какво беше надавала вопли обезумялата старица?
Марго въздъхна, включи уреда и се облегна на стола. Прибра пресата и гравирания диск в чантата си, отстранявайки няколко прилепнали върху пресата влакна от използвания за опаковка в сандъка материал. Забеляза няколко и в чантата си. Още една причина да изчисти тази бъркотия.
Влакната от опаковката…
Взе едно от тях с пинсетите, нагласи го върху предметно стъкло и го постави под стереообектива.
Беше издължено и с несиметрична структура като влакната на жилаво растение. Вероятно беше сплъстено от жени котога за домакински нужди. Видя през микроскопа мътните на цвят отделни клетки с по-ярки ядра сред околната ектоплазма.
Отново се замисли за дневника на Уитлеси. Не беше ли споменал за счупени буркани с образци и необходимостта да пренареди сандъка? Значи в близост до изоставената колиба са изхвърлили стария опаковъчен материал, тъй като се е просмукал с формалдехид, и са пренаредили сандъка с разхвърляния около изоставената колиба материал – по всяка вероятност приготвени от котога влакна за изтъкаване на грубо платно или за усукване на въже.
Възможно ли е тях да е гледала старицата? Изглеждаше невероятно. Но въпреки това Марго не можеше да не изпита професионално любопитство. Действително ли котога бяха култивирали растението?
Измъкна няколко влакънца и ги пусна в друго хаванче, добави няколко капки ензим и ги стри. Ако синхронизира ДНК, може да приложи програмата на Кавакита, за да идентифицира поне гена и семейството на растението.
Не след дълго центрофугираната ДНК от влакънцата беше готова за електрофорезата. Повтори същите процедури и включи електричеството. По дължината на наелектризирания гел бавно започнаха да се образуват тъмни ивици.
Половин час по-късно червената светлинка на електрофорезата замига. Марго извади пластинката и започна да записва положението на точките и ивиците на мигриралите нуклеотиди, отпечатвайки резултатите на компютъра.
Въведе последната позиция, въведе команда за търсене на аналози с познати организми, включи принтера и зачака. Най-после страниците започнаха да излизат.
Най-отгоре на първата страница прочете:
Вид: Непознат. 10% произволни генетични сходства с познати видове.
Род: Непознат
Семейство: Непознато
Разред: Непознат
Клас: Непознат
Тип: Непознат
Царство: Непознато
Олеле, Марго! Какво си поставила тук? Дори не мога да разбера дали е животно или растение. И няма да повярваш колко процесорно време отне да открия това!
Марго не можа да сдържи усмивката си. Значи по този начин комуникираше изтънченият изкуствен интелект на Кавакита с външния свят! А и резултатите бяха абсурдни. Царство непознато? Проклетата програма не можеше дори да установи дали е животно или растение. Марго внезапно разбра защо Кавакита отначало нямаше желание дай покаже програмата си и защо се наложи да му се обади Фрок, за да уреди нещата. Отклониш ли я от познатата й сфера на компетентност, програмата блокираше.
Тя огледа разпечатката. Компютърът беше идентифицирал минимален брой гени на мострата. Обичайните за всички форми на живот: няколко респираторни протеина, цитохром Z и други универсални гени. Имаше и няколко, свързани с целулоза, хлорофил и захари, които знаеше, че са характерни за растения.
Тя написа в полето за въпроси:
„Как е възможно да не разбереш дали е животно или растение? Виждам много растителни гени.“
Последва пауза.
„Не забеляза ли животинските гени? Прекарай данните през Генлаб.“
„Основателно“ – помисли си Марго. Свърза се с Генлаб през модема и след малко на екрана изникна познатото синкаво лого. Качи ДНК данните на влакната и ги вкара в ботаническата подбанка. Същият резултат: почти нищо. Няколко сходства с обикновени захари и хлорофил.
Импулсивно пусна ДНК данните в цялата база данни.
След продължителна пауза върху екрана потече река от информация. Марго светкавично подаде команда за съхранение. Имаше огромен брой сходства с най-различни гени, за които изобщо не беше чувала.
Излезе от Генлаб и вкара съхранените данни в програмата на Кавакита с инструкция да потърси какви са шифрованите в гените протеини.
По екрана потече списък със сложни наименования на създадените от всеки ген белтъчини:
Гликотетраглицин колагеноид
Тиротроничен хормон на Сукно, 2,6 аденозин [грам позитивен]
1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон
2,4 диглицерид диетилглобулин пръстенов аланин
Гамаглобулин А, х-у, левопозитивен
Хипоталамусен кортикотропичен хормон, левонегативен
1–1–1 сулфаген (2,3 миши) съединителен кератиноид, III–IV степенуване
Хексагонален амбилоиден реовирусен белтъчен слой
Противоположен транскриптаза ензим
Списъкът нямаше край. Повечето изглежда бяха хормони. Но що за хормони?
Марго намери „Енциклопедия по биохимия“, която събираше прах на една лавица, измъкна я и отвори на „гликотетраглицин колагеноид“:
„Срещан при повечето гръбначни протеин. Свързва мускулната и хрущялната тъкан.“
Отгърна на „тиротропичен хормон на Сукно“:
„Хормон в хипоталамуса на бозайници, който контролира хипофизата“.
В съзнанието й възникна ужасяваща мисъл. Провери за „1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон“:
„Произвеждан от хипоталамуса на човека хормон. Функцията му не е напълно изяснена. Най-новите изследвания доказват, че може да регулира нивото на тестостерона в кръвния поток в периоди на силен стрес. (Бушар, 1992 г.; Денисън, 1991 г.)“
Марго се дръпна уплашено назад, а книгата тупна глухо на пода. Грабна телефона и погледна часовника. Беше три и половина.
38
Шофьорът на буика изтегли колата. Пендергаст изкачи стъпалата пред страничния вход на музея и стисна под мишница два картонени тубуса, докато показваше личната си карта на изправения до вратата пазач.
Затвори вратата на кабинета си във временния команден пункт и извади от тубусите няколко пожълтели чертежа, които разпростря върху бюрото.
В продължение на цял час остана почти неподвижен с подпряна върху ръцете си глава, изучавайки чертежите. От време на време записваше нещо в бележника си или поглеждаше към листовете с печатен текст в ъгъла на бюрото.
Най-накрая приключи. Огледа за последен път изпомачканите чертежи и присвил устни, бавно прокара пръст от една до друга точка. След това събра повечето листа, прибра ги внимателно в картонените тубуси и ги остави в дрешника. Останалите нави грижливо и ги напъха в поставената върху бюрото платнена чанта с две дръжки. Отвори едно чекмедже и извади заплашителен на външен вид двойно действащ тънък издължен „Колт Анаконда“ 45 калибър. Оръжието пасна идеално в кобура под лявата му ръка: не беше стандартният за ФБР модел, но все пак вдъхваше увереност като компаньон. Пусна в джоба си шепа патрони. Извади от чекмеджето и някакъв обемист жълт предмет, който също прибра в платнената чанта. След това приглади с ръка черния си костюм, оправи възела на вратовръзката си, напъха бележника във външния джоб на сакото си, взе платнената чанта и излезе от кабинета.
Жителите на Ню Йорк Сити бяха забравили за ужасите и просторните зали в музея отново се изпълваха с потоци от посетители. Пред витрините се трупаха на групички деца, които притискаха нослета върху стъклата, сочеха с пръсти и се кикотеха. Родителите им се навъртаха около тях с брошури и камери в ръцете. Навсякъде бродеха гидове и редяха монотонните си литании. Застаналите до вратите пазачи шареха с погледи във всички посоки, но Пендергаст се прокрадна незабелязан през цялата тази суматоха.
Пристъпи бавно в Небесната зала. Покрай двете стени бяха подредени големи саксии с палми и групичка работници приключваха с последните приготовления. Двама техници проверяваха озвучителната уредба, а върху стоте маси с бели ленени покривки бяха подредени имитации на туземни култови предмети. Шумовете от трескавата дейност се издигаха покрай коринтските капители към огромния овален купол.
Пендергаст погледна часовника си: точно четири часът. Всички агенти би трябвало да са на инструктажа на Кофи. Прекоси с бърза крачка залата към запечатания вход за „Суеверие“. След няколко разменени думи униформеният полицай отключи вратата.
Минути по-късно Пендергаст излезе от изложбената зала. Спря неподвижен, обмисляйки нещо, после отново прекоси залата и тръгна по срещуположния коридор.
След малко се озова сред затънтените кътчета на музея, далеч от достъпните за широката публика помещения. Намираше се в района на хранилищата и лабораториите, където не можеше да стъпи кракът на нито един турист. Високите тавани и просторните украсени галерии отстъпиха място на мрачни коридори с подредени от двете страни шкафове. Над главата му ръмжаха и съскаха паропроводи. Спря само веднъж на върха на едно метално стълбище, огледа се за момент, провери нещо в бележника си и зареди оръжието си. След това се спусна към тесните лабиринти на потъналото в мрак сърце на музея.
39
Вратата на лабораторията се отвори с трясък, после бавно се притвори. Марго вдигна очи и видя как Фрок се придвижва с гръб навътре върху скрибуцащата си инвалидна количка. Тя се надигна светкавично и му помогна да се приближи до компютъра. Забеляза, че вече е със смокинг. „Сигурно се е облякъл, преди да дойде на работа“ – помисли си тя. Обичайната носна кърпичка „Гучи“ се подаваше от джобчето върху гърдите му.
– Не мога да разбера защо разполагат лабораториите в такива затънтени места – измърмори той. – И каква е тази мистерия, Марго? Защо трябваше да дойда чак тук, за да я чуя? Наближава откриването на тази безсмислица довечера и ще ми се наложи да застана на подиума. Съвършено фалшива почит, естествено – дължи се единствено на големите продажби на книгите ми. Ян Кътбърт изрично го подчерта в кабинета ми тази сутрин.
В тона му отново се усещаха огорчение и униние.
Тя набързо обясни как е анализирала влакната, използвани за опаковъчен материал в сандъка. Показа диска с изображението на ритуалното прибиране на реколтата. Разказа накратко прочетеното в дневника и писмото на Уитлеси и за проведения с Йоргенсен разговор. Спомена и за описаното в дневника на Уитлеси истерично поведение на старицата, причина за което не би могла да бъде статуетката.
Фрок я изслуша, прехвърляйки в ръцете си каменния диск.
– Любопитна история – промълви той. – Но защо е тази припряност? Възможно е мострата просто да е замърсена. А доколкото ни е известно, тази старица е била невменяема или пък при пренареждането Уитлеси е разместил всичко.
– В първия момент си помислих същото. Но погледнете това – отвърна Марго и му подаде разпечатката.
Той я прегледа набързо.
– Странно – измърмори накрая. – Но не мисля, че това…
Той млъкна, докато пухкавите му пръсти се плъзгаха по списъка с наименованията на протеините.
– Марго, изглежда прибързах. Действително е някакво замърсяване, но не от човешко същество.
– Какво имате предвид?
– Виждаш ли този хексагонален амбилоиден реовирусен протеин? Той е от обвивката на вирус, който заразява растения и животни. Забеляза ли в какво голямо количество е? А има и обратна транскриптаза, ензим, който почти винаги се открива във връзка с вируси.
– Не съм сигурна, че разбирам.
Фрок продължи припряно:
– Това тук е силно заразено с вирус растение. ДНК синхронизаторът ги е размесил, разшифровайки и двете. Подобни вируси се срещат в много растения. Малки количества ДНК или РНК в белтъчна обвивка. Заразяват растението, проникват в някои от клетките му и пренасят генетичния си материал в гените на растението, те пък започват да произвеждат повече вируси, вместо онова, което би трябвало да произвеждат. Вирусът на шикалката причинява кафявите точици върху дъбовите листа, но иначе е безвреден. Чеповете на клена и бора също се причиняват от вируси. Срещат се еднакво често и при растенията, и при животните.
– Знам, доктор Фрок, но…
– Но тук има нещо, което не проумявам – прекъсна я той и остави разпечатката. – Един вирус обикновено кодира други вируси. Защо един вирус би кодирал всички тези човешки и животински? Погледни това. Повечето са хормони. Какво търсят човешки хормони в едно растение?
– Тъкмо това исках да ви кажа – отговори Марго. – Проверих някои от хормоните. Много от тях изглежда са от човешки хипоталамус.
Фрок тръсна глава, сякаш му удариха шамар.
– Хипоталамус?
Погледът му се оживи.
– Точно така.
– А бродещото из музея създание изяжда хипоталамуса на жертвите си! Значи се нуждае от тези хормони – може би дори е пристрастено към тях… Помисли си: съществуват само два източника – растенията, в които благодарение на този уникален вирус хормоните вероятно са в изобилие, и човешкият хипоталамус. Когато създанието не може да си осигури влакната, изяжда мозъка!
– Господи, какъв ужас! – задъха се Марго.
– Това е изумително! То разкрива точната причина за ужасните убийства. Сега вече всичко си идва на мястото. Става дума за създание, което броди из музея, убива човек, отваря черепа му, изважда мозъка и изяжда таламусовата област, в която има най-много такива хормони.
Той се бе вторачил в нея, а ръцете му леко потрепваха.
– Кътбърт ни каза, че е издирил сандъците, за да извади статуетката на Мбун, и е намерил един от тях разбит с пръснати наоколо влакна. Всъщност, като се замисля сега, в единия от големите сандъците почти не бяха останали влакна. Значи създанието се е хранило с тях известно време. Максуел очевидно е използвал същите тези влакна, за да опакова предметите. Създанието може би не се нуждае от големи количества храна – концентрацията на хормони в растенията вероятно е много висока, – но очевидно трябва да се храни редовно. – Фрок се облегна в количката си. – Преди десет дена сандъците са преместени в зоната за сигурност, а три дни по-късно бяха убити двете момченца. След още един ден беше убит пазачът. Какво се е случило? Много просто: звярът вече няма достъп до влакната, затова убива човек и изяжда хипоталамуса му, удовлетворявайки нуждите си. Но хипоталамусът произвежда минимално количество такива хормони, значи е слаб заместител на влакната. Въз основа на посочените в разпечатката концентрации бих се осмелил да предположа, че ще са му необходими петдесет човешки мозъка, за да се изравни с концентрацията от хормони в петнайсетина грама от тези растения.
– Доктор Фрок – обади се Марго, – мисля, че котога са отглеждали това растение. Уитлеси е съхранил няколко образци в своята преса, а гравюрата върху диска изобразява ритуалното събиране на реколтата от растението. Сигурна съм, че тези влакна са точно от сплесканите стръкове от водна лилия в пресата на Уитлеси – изобразени върху диска. И сега вече знаем, че тъкмо тези влакна е имала предвид жената, когато е крещяла „Мбун“. Мбун, синът на дявола, е името на растението!
Тя измъкна припряно странното растение от пресата. Беше тъмнокафяво и сбръчкано с мрежа от черни жилки. Листото беше месесто и жилаво, а черният ствол – твърд като изсъхнал корен. Марго го приближи предпазливо към носа си. Миришеше на мускус.
Фрок го огледа със смесица от боязън и изумление.
– Блестящо заключение, Марго! – промълви той. – Котога със сигурност са създали цяла серия ритуали, свързани със събирането и обработката на растението. Очевидно за да усмиряват звяра. Няма съмнение, че статуетката изобразява тъкмо този звяр. Но как се е оказал тук? И защо?
– Мисля, че се досещам – съсредоточено отвърна Марго. – Моят познат, който вчера ми помогна да огледам сандъците, прочел за подобна серия убийства, извършени в Ню Орлийнс преди няколко години на товарен кораб от Белем. Той издирил товарителниците на сандъците и установил, че са се намирали на същия този кораб.
– Значи създанието се е придвижвало със сандъците!
– Именно затова агентът от ФБР Пендергаст пристигна от Луизиана – добави Марго.
Фрок се извърна с грейнали очи.
– Мили Боже! Докарали сме някакъв зловещ звяр в музея насред Ню Йорк Сити! Това е отмъстителният ефект Калисто: някакъв свиреп хищник, появил се в резултат на собствената ни разрушителност. Да се молим да е само един.
– Все пак що за създание би могло да е това? – попита Марго.
– Не знам – отговори Фрок. – Живяло е на платото и се е хранело с тези растения. Чудноват вид: незначителен брой негови представители вероятно са оцелели още от времето на динозаврите. А може би е продукт на шантаво разклонение на еволюцията. Платото представлява изключително крехка екосистема, биологически остров на необикновени видове, заобиколен от джунгла. В такива места животни и растения могат да развият странни паралели, странни взаимозависимости. Общ ДНК фонд – само си помисли! И точно тогава…
Фрок замълча.
– Точно тогава! – почти извика той, удряйки с ръка облегалката на количката. – Точно тогава откриват злато и платина на платото! Нали така ти е казал Йоргенсен? Малко след разтурването на експедицията са опожарили платото, построили са магистрала, докарали са тежко минно оборудване. Унищожили са цялостната екосистема, включително и племето котога. Замърсили са реките и тресавищата с живак и цианид.
Марго кимна енергично.
– Пожарите са бушували седмици наред и растението, с което се е изхранвало това създание, е изчезнало.
– Така че създанието е тръгнало на път, за да открие сандъците и храната, от която се нуждае.
Фрок отново млъкна, отпуснал глава върху гърдите си.
– Доктор Фрок – тихо каза след малко Марго. – Как е разбрало, че сандъците са в Белем?
Фрок я погледна, премигвайки.
– Не знам – отвърна той. – Странно, нали…
Изведнъж той поривисто сграбчи облегалките на количката и се надигна възбуден.
– Марго! – възкликна Фрок. – Можем да разберем точно какво представлява създанието. Екстраполаторът! Разполагаме с ДНК на създанието: ще я въведем в програмата и ще получим описание.
Марго премигна.
– Имате предвид нокътя?
– Точно така!
Фрок се приближи до компютъра и пръстите му зашариха по клавиатурата.
– Сканирах разпечатката на Пендергаст и я съхраних в компютъра – продължи той. – Сега ще прехвърля данните в програмата на Грегъри. Ще ми помогнеш ли?
Марго зае мястото на Фрок пред екрана. След миг изникна съобщение:
ПРИБЛИЗИТЕЛНО ВРЕМЕ ДО ПРИКЛЮЧВАНЕ: 55,30 мин.
Хей, Марго, това май е дебела работа. Защо не си поръчаш пица? Най-доброто заведение в града е „Антонио“. Препоръчвам ти зелено чили и пеперони. Да изпратя ли факс с поръчката ти?
Беше пет без петнайсет.
40
Д’Агоста наблюдаваше развеселен как двама плещести работници разгъваха червен килим между двете редици палмови дървета в Голямата ротонда на музея, през бронзовата врата и надолу по стъпалата пред централния вход.
„Ще подгизне от дъжда“ – мина му през ума.
Беше се здрачило и Д’Агоста видя огромните буреносни облаци, надвиснали като планини на северозапад над брулените от буйния вятър дървета по Ривърсайд драйв. Изтрещя далечен гръм и експонатите в представителната витрина на Ротондата леко подръннаха, а по матираните стъкла на бронзовата врата плъзнаха няколко дъждовни капки. Задаваше се страхотна буря, както личеше и от сателитната снимка, която показваха в новините още от сутринта. Луксозният червен килим доста щеше да се поизмокри, както и луксозните посетители.
Музеят беше затворил врати за широката публика още в пет часа. Изисканите гости щяха да започнат да пристигат след седем часа. Медиите обаче вече бяха тук: телевизионни фургони със сателитни антени, шумно разговарящи фотографи, всевъзможни съоръжения.
Д’Агоста изпращаше разпорежданията си по радиостанцията. Двайсетината полицаи бяха заели стратегически позиции из Небесната зала и на други места вътре и извън музея. Беше доволен, че вече можеше да се ориентира почти из целия район. Двама от хората му вече бяха успели да се изгубят и се наложи да ги измъкват чрез радиостанциите.
Лейтенантът беше ядосан. На инструктажа в четири часа настоя за последна проверка на изложбените помещения, но Кофи отхвърли предложението и не разреши тежко въоръжение на цивилните агенти и неуниформената охрана вътре в помещенията. Щели да притеснят гостите, заяви той. Д’Агоста погледна към четирите входни метални детектора с рентгенови лъчи. „Слава Богу, че ги има поне тях!“
Обърна се и за пореден път огледа за Пендергаст. Не беше дошъл на инструктажа. Всъщност не го беше виждал от срещата с Иполито сутринта.
Радиото му изпука.
„Лейтенант? Аз съм Хенли. Стоя пред препарираните слонове, но не мога да открия Морската зала. Вие май казахте…“
Д’Агоста го прекъсна, загледан в група техници, които изпробваха огромна светлинна инсталация – сигурно най-голямата от времето на „Отнесени от вихъра“.
– Хенли?… Нали виждаш голямата врата с бивните?… Добре, просто излез през нея и завий два пъти надясно. Обади се, като стигнеш на поста си. Партньор ти е Уилсън.
„Уилсън? Вижте, нямам желание да имам за партньор жена, сър…“
– Хенли? Има още нещо.
„Какво?“
– Уилсън е с голямото дуло.
„Почакайте, лейтенант, вие се…“
Д’Агоста изключи връзката.
Зад гърба му се разнесе мощно скрибуцане и една огромна стоманена врата започна да се спуска от тавана в северния край на Голямата ротонда. Бяха започнали да изолират периметъра. Двама агенти на ФБР стояха в полумрака точно зад изхода със зле прикрити под якетата пушки с къси цеви. Д’Агоста изруга.
Стоманената плоча изтропа глухо върху пода, а тътенът отекна многократно из залата. Още преди да беше затихнал, отекна нов тътен от вратата в южния край на помещението. Вдигната оставаше само източната врата, пред която свършваше червеният килим. „Само да не пламне някой пожар!“ – помисли си Д’Агоста.
Чу крясъци в далечния край на залата, обърна се и видя Кофи, който раздаваше команди на притичващите във всички посоки агенти.
Забеляза го и му махна с ръка.
– Ей, Д’Агоста!
Д’Агоста не му обърна внимание и Кофи наперено тръгна към него. Лицето му беше плувнало в пот, а по колана му се клатушкаха всевъзможни оръжия.
– Да не си оглушал? Искам да извикаш двама от твоите тук за известно време, за да наблюдават онази врата. Никой да не влиза и да не излиза.
„Как не! – помисли си Д’Агоста. – Петима от неговите се мотаят в Голямата ротонда и си бъркат в носа.“
– Хората ми са по местата си, Кофи. Използвай някой от твоите рамбовци. Забелязвам, че разгръщаш повечето от тях само извън периметъра. Аз трябва да разположа моите вътре, за да пазят гостите, да не говорим за контролирането на уличното движение отвън. Останалата част от музея ще остане почти празна и тържеството ще бъде охранявано недостатъчно. Това не ми харесва.
Кофи повдигна колана си и се вторачи в Д’Агоста.
– Знаеш ли, въобще не ми пука какво не ти харесва. Върши си работата. И дръж един канал отворен за мен.
Той се отдалечи.
Д’Агоста изруга. И погледна часовника си. Още шейсет минути.








