Текст книги "Реликвата"

39

Вратата на лабораторията се отвори с трясък, после бавно се притвори. Марго вдигна очи и видя как Фрок се придвижва с гръб навътре върху скрибуцащата си инвалидна количка. Тя се надигна светкавично и му помогна да се приближи до компютъра. Забеляза, че вече е със смокинг. „Сигурно се е облякъл, преди да дойде на работа“ – помисли си тя. Обичайната носна кърпичка „Гучи“ се подаваше от джобчето върху гърдите му.

– Не мога да разбера защо разполагат лабораториите в такива затънтени места – измърмори той. – И каква е тази мистерия, Марго? Защо трябваше да дойда чак тук, за да я чуя? Наближава откриването на тази безсмислица довечера и ще ми се наложи да застана на подиума. Съвършено фалшива почит, естествено – дължи се единствено на големите продажби на книгите ми. Ян Кътбърт изрично го подчерта в кабинета ми тази сутрин.

В тона му отново се усещаха огорчение и униние.

Тя набързо обясни как е анализирала влакната, използвани за опаковъчен материал в сандъка. Показа диска с изображението на ритуалното прибиране на реколтата. Разказа накратко прочетеното в дневника и писмото на Уитлеси и за проведения с Йоргенсен разговор. Спомена и за описаното в дневника на Уитлеси истерично поведение на старицата, причина за което не би могла да бъде статуетката.

Фрок я изслуша, прехвърляйки в ръцете си каменния диск.

– Любопитна история – промълви той. – Но защо е тази припряност? Възможно е мострата просто да е замърсена. А доколкото ни е известно, тази старица е била невменяема или пък при пренареждането Уитлеси е разместил всичко.

– В първия момент си помислих същото. Но погледнете това – отвърна Марго и му подаде разпечатката.

Той я прегледа набързо.

– Странно – измърмори накрая. – Но не мисля, че това…

Той млъкна, докато пухкавите му пръсти се плъзгаха по списъка с наименованията на протеините.

– Марго, изглежда прибързах. Действително е някакво замърсяване, но не от човешко същество.

– Какво имате предвид?

– Виждаш ли този хексагонален амбилоиден реовирусен протеин? Той е от обвивката на вирус, който заразява растения и животни. Забеляза ли в какво голямо количество е? А има и обратна транскриптаза, ензим, който почти винаги се открива във връзка с вируси.

– Не съм сигурна, че разбирам.

Фрок продължи припряно:

– Това тук е силно заразено с вирус растение. ДНК синхронизаторът ги е размесил, разшифровайки и двете. Подобни вируси се срещат в много растения. Малки количества ДНК или РНК в белтъчна обвивка. Заразяват растението, проникват в някои от клетките му и пренасят генетичния си материал в гените на растението, те пък започват да произвеждат повече вируси, вместо онова, което би трябвало да произвеждат. Вирусът на шикалката причинява кафявите точици върху дъбовите листа, но иначе е безвреден. Чеповете на клена и бора също се причиняват от вируси. Срещат се еднакво често и при растенията, и при животните.

– Знам, доктор Фрок, но…

– Но тук има нещо, което не проумявам – прекъсна я той и остави разпечатката. – Един вирус обикновено кодира други вируси. Защо един вирус би кодирал всички тези човешки и животински? Погледни това. Повечето са хормони. Какво търсят човешки хормони в едно растение?

– Тъкмо това исках да ви кажа – отговори Марго. – Проверих някои от хормоните. Много от тях изглежда са от човешки хипоталамус.

Фрок тръсна глава, сякаш му удариха шамар.

– Хипоталамус?

Погледът му се оживи.

– Точно така.

– А бродещото из музея създание изяжда хипоталамуса на жертвите си! Значи се нуждае от тези хормони – може би дори е пристрастено към тях… Помисли си: съществуват само два източника – растенията, в които благодарение на този уникален вирус хормоните вероятно са в изобилие, и човешкият хипоталамус. Когато създанието не може да си осигури влакната, изяжда мозъка!

– Господи, какъв ужас! – задъха се Марго.

– Това е изумително! То разкрива точната причина за ужасните убийства. Сега вече всичко си идва на мястото. Става дума за създание, което броди из музея, убива човек, отваря черепа му, изважда мозъка и изяжда таламусовата област, в която има най-много такива хормони.

Той се бе вторачил в нея, а ръцете му леко потрепваха.

– Кътбърт ни каза, че е издирил сандъците, за да извади статуетката на Мбун, и е намерил един от тях разбит с пръснати наоколо влакна. Всъщност, като се замисля сега, в единия от големите сандъците почти не бяха останали влакна. Значи създанието се е хранило с тях известно време. Максуел очевидно е използвал същите тези влакна, за да опакова предметите. Създанието може би не се нуждае от големи количества храна – концентрацията на хормони в растенията вероятно е много висока, – но очевидно трябва да се храни редовно. – Фрок се облегна в количката си. – Преди десет дена сандъците са преместени в зоната за сигурност, а три дни по-късно бяха убити двете момченца. След още един ден беше убит пазачът. Какво се е случило? Много просто: звярът вече няма достъп до влакната, затова убива човек и изяжда хипоталамуса му, удовлетворявайки нуждите си. Но хипоталамусът произвежда минимално количество такива хормони, значи е слаб заместител на влакната. Въз основа на посочените в разпечатката концентрации бих се осмелил да предположа, че ще са му необходими петдесет човешки мозъка, за да се изравни с концентрацията от хормони в петнайсетина грама от тези растения.

– Доктор Фрок – обади се Марго, – мисля, че котога са отглеждали това растение. Уитлеси е съхранил няколко образци в своята преса, а гравюрата върху диска изобразява ритуалното събиране на реколтата от растението. Сигурна съм, че тези влакна са точно от сплесканите стръкове от водна лилия в пресата на Уитлеси – изобразени върху диска. И сега вече знаем, че тъкмо тези влакна е имала предвид жената, когато е крещяла „Мбун“. Мбун, синът на дявола, е името на растението!

Тя измъкна припряно странното растение от пресата. Беше тъмнокафяво и сбръчкано с мрежа от черни жилки. Листото беше месесто и жилаво, а черният ствол – твърд като изсъхнал корен. Марго го приближи предпазливо към носа си. Миришеше на мускус.

Фрок го огледа със смесица от боязън и изумление.

– Блестящо заключение, Марго! – промълви той. – Котога със сигурност са създали цяла серия ритуали, свързани със събирането и обработката на растението. Очевидно за да усмиряват звяра. Няма съмнение, че статуетката изобразява тъкмо този звяр. Но как се е оказал тук? И защо?

– Мисля, че се досещам – съсредоточено отвърна Марго. – Моят познат, който вчера ми помогна да огледам сандъците, прочел за подобна серия убийства, извършени в Ню Орлийнс преди няколко години на товарен кораб от Белем. Той издирил товарителниците на сандъците и установил, че са се намирали на същия този кораб.

– Значи създанието се е придвижвало със сандъците!

– Именно затова агентът от ФБР Пендергаст пристигна от Луизиана – добави Марго.

Фрок се извърна с грейнали очи.

– Мили Боже! Докарали сме някакъв зловещ звяр в музея насред Ню Йорк Сити! Това е отмъстителният ефект Калисто: някакъв свиреп хищник, появил се в резултат на собствената ни разрушителност. Да се молим да е само един.

– Все пак що за създание би могло да е това? – попита Марго.

– Не знам – отговори Фрок. – Живяло е на платото и се е хранело с тези растения. Чудноват вид: незначителен брой негови представители вероятно са оцелели още от времето на динозаврите. А може би е продукт на шантаво разклонение на еволюцията. Платото представлява изключително крехка екосистема, биологически остров на необикновени видове, заобиколен от джунгла. В такива места животни и растения могат да развият странни паралели, странни взаимозависимости. Общ ДНК фонд – само си помисли! И точно тогава…

Фрок замълча.

– Точно тогава! – почти извика той, удряйки с ръка облегалката на количката. – Точно тогава откриват злато и платина на платото! Нали така ти е казал Йоргенсен? Малко след разтурването на експедицията са опожарили платото, построили са магистрала, докарали са тежко минно оборудване. Унищожили са цялостната екосистема, включително и племето котога. Замърсили са реките и тресавищата с живак и цианид.

Марго кимна енергично.

– Пожарите са бушували седмици наред и растението, с което се е изхранвало това създание, е изчезнало.

– Така че създанието е тръгнало на път, за да открие сандъците и храната, от която се нуждае.

Фрок отново млъкна, отпуснал глава върху гърдите си.

– Доктор Фрок – тихо каза след малко Марго. – Как е разбрало, че сандъците са в Белем?

Фрок я погледна, премигвайки.

– Не знам – отвърна той. – Странно, нали…

Изведнъж той поривисто сграбчи облегалките на количката и се надигна възбуден.

– Марго! – възкликна Фрок. – Можем да разберем точно какво представлява създанието. Екстраполаторът! Разполагаме с ДНК на създанието: ще я въведем в програмата и ще получим описание.

Марго премигна.

– Имате предвид нокътя?

– Точно така!

Фрок се приближи до компютъра и пръстите му зашариха по клавиатурата.

– Сканирах разпечатката на Пендергаст и я съхраних в компютъра – продължи той. – Сега ще прехвърля данните в програмата на Грегъри. Ще ми помогнеш ли?

Марго зае мястото на Фрок пред екрана. След миг изникна съобщение:

ПРИБЛИЗИТЕЛНО ВРЕМЕ ДО ПРИКЛЮЧВАНЕ: 55,30 мин.

Хей, Марго, това май е дебела работа. Защо не си поръчаш пица? Най-доброто заведение в града е „Антонио“. Препоръчвам ти зелено чили и пеперони. Да изпратя ли факс с поръчката ти?

Беше пет без петнайсет.