Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 26 страниц)
– Я чакай малко – повиши тон Марго. – Не ти се доверих, за да изкараш повече пари по този начин. Не схващаш ли? Трябва да узнаем повече за тези сандъци. Каквото и да е онова, което убива хора, свързано е с тях. Трябва да разберем как.
– На всяка цена трябва да намерим дневника – каза Смитбек.
– Кътбърт обяви, че е изчезнал – отвърна Марго.
– Проверила ли си секретната база данни? – попита Смитбек. – Там може да има някаква информация. Бих опитал сам, но възможностите ми за достъп са нищожни.
– Моите също – отвърна Марго. – А и днес не ми върви с компютрите.
Тя им разказа за разговора си с Кавакита.
– Мориарти, ти какво ще кажеш? – попита Смитбек. – Нали си компютърен факир? А и като помощник-уредник имаш голям достъп.
– Мисля, че би трябвало да оставите на властите да се занимават с това. – Мориарти се дръпна многозначително назад. – Не е наша работа да се забъркваме.
– Не разбираш ли? – каза с умолителен тон Марго. – Никой не знае за какво говорим. Животът на много хора – може би бъдещето на музея – са поставени на карта.
– Знам, че мотивите ти са благородни, Марго – отвърна Мориарти. – Но не вярвам на Бил.
– Мотивите ми са кристално чисти като момина сълза – възкликна Смитбек. – Рикман щурмува цитаделата на журналистическото право на гласност. Само се опитвам да защитя бастиона.
– Няма ли да е по-лесно да направим онова, което иска Рикман? – попита Мориарти. – Струва ми се, че твоята вендета е твърде детинска. И знаеш ли какво? Няма да успееш.
Пристигнаха питиетата, Смитбек гаврътна своето и възкликна от удоволствие.
– Някой път ще спипам тази кучка – закани се той.
22
Борегард приключи със записките си и напъха бележника в задния си джоб. Знаеше, че трябва да съобщи за случая. Момичето изглеждаше много уплашено и явно не можеше да я подозира в нищо. Ще докладва, когато има възможност, но не по-рано.
Борегард не беше в настроение. Портиерската работа не му допадаше. И все пак беше по-добре, отколкото да си регулировчик до някой повреден светофар. А и правеше добро впечатление на О’Райънс. „Да – щеше да каже, – възложиха ми случая в музея. Съжалявам, но не мога да говоря за това.“
„Дяволски проклето място за музей“ – помисли си Борегард. Предполагаше, че в нормални дни музеят кипи от дейност. Но тук нищо не беше нормално от неделя. Поне през деня служителите влизаха и излизаха от изложбените зали. Но след това ги затвориха за откриването. Без писмено разрешение от доктор Кътбърт никой не можеше да влиза, освен полицаите и охраната, и то само по работа. Слава Богу, че смяната му свършваше в шест и два дни ще е надалеч от това местенце. Солов риболовен излет до Катскилс. От седмици го очакваше.
Опипа за успокоение кобура на своя „Смит&Уесън“ 38-и калибър. Както винаги беше готов за стрелба. А на другия му хълбок висеше пистолет с гилзи, зареден достатъчно, за да срути на колене цял слон.
Борегард чу зад гърба си приглушено потракване.
Завъртя се около себе си, усетил пулсът му да се ускорява, и застана пред заключената врата на изложбата. Вкара ключа, отключи и надникна.
– Има ли някой?
Усети само хладен полъх по бузите.
Затвори вратата и провери бравата. Можеше да се излезе, но не и да се влезе. Момичето сигурно е влязло през предния вход. Но нали и той беше заключен? Никога нищо не му казваха.
Отново чу звука.
„По дяволите – помисли си той, – не съм длъжен да проверявам вътре. Не бива да пускам да се влиза. Нищо не казаха, ако някой излезе отвътре.“
Затананика си някаква мелодийка, почуквайки с два пръста в такт по бедрото си. Още десет минути и ще се махне от този пълен с призраци зимник.
Същият звук.
Борегард отново отключи и напъха глава. Виждаше само неясни силуети – изложбени витрини, сумрачен коридор.
– Аз съм полицай. Ако си вътре, обади се.
Витрините и стените тънеха в мрак. Никакъв отговор, Борегард се дръпна назад и извади радиото.
– Борегард Онс, чуваш ли ме?
„Тук ТДН. Какво има?“
– Докладвам за шумове до задния изход на изложбата.
„Какви шумове?“
„Не се обажда.“
На Борегард му хрумна нещо.
– Откъде тръгна Макнит? С асансьора в сектор седемнайсет ли, онзи зад дежурната?
„Точно така му казах. Асансьорът в сектор седемнайсет. Имам същата карта като теб.“
– Значи за да стигне дотук, трябва да мине през изложбата. Много умно! Трябваше да го пратиш през помещенията за храна.
„Ей, не ми дръж такъв тон, Фред! Той се е изгубил, не ти. Обади се, щом пристигне.“
– Така или иначе, след пет минути ме няма – отвърна Борегард. – Ефинджър да се занимава. Край и изчезвам.
В този момент Борегард чу някаква тупурдия откъм изложбата. Някакъв тъп удар. „Господи, Макнит!“ Отключи и пристъпи навътре, разкопчавайки кобура на пистолета.
ТДН налапа поредната поничка и задъвка, после я преглътна с кафе. Радиото изпука.
„Макнит до Опс. Аз съм, ТДН.“
– Десет-четири. Къде се губиш, по дяволите?
„На задния вход съм. Борегард го няма. Не мога да се свържа с него.“
– Сега ще опитам. – ТДН включи предавателя. – ТДН вика Борегард. Фред, обади се. ТДН вика Борегард… Ей, Макнит, сигурно му е писнало и си е тръгнал. Смяната му току-що свърши. Как стигна дотам?
„Както ми каза, но предният вход на изложбата беше заключен и се наложи да обиколя. Не си носех ключовете. Малко се пообърках.“
– Остани там, става ли? Смяната му пристига всеки момент. Тук пише, че е Ефинджър. Обади се, като се появи, и се връщай.
„Ефинджър пристига. Ще докладваш ли за Борегард?“ – попита Макнит.
– Майтапиш ли се? Да не съм бавачка.
– Неясни. Изглежда вътре има някой.
Отсреща се чу разговор и приглушен кикот.
„Ей… Фред?“
– Какво?
Борегард изпита нарастващо раздразнение. Диспечерът в дежурната стая беше истински задник.
„По-добре не влизай вътре.“
– Защо не?
„Може да е чудовището, Фред. Може да те спипа.“
– Майната ти! – измърмори под носа си Фред.
Нямаше право да прави проверки без подкрепление и диспечерът чудесно го знаеше.
Зад вратата се чу стъргане, сякаш нещо драскаше с нокти по нея. Борегард задиша учестено.
Радиото изпука.
„Видя ли чудовището?“
Опитвайки се да запази хладнокръвие, Борегард съобщи:
– Повтарям, докладвам за неидентифицирани шумове в изложбата. Искам подкрепление за проверка.
„Иска подкрепление.“ Отново се чу приглушен смях. „Фред, нямаме подкрепление. Всички са заети.“
– Слушай – отвърна ядосано Борегард. – Кой е там с теб? Защо не пратиш него?
„Макнит. Има почивка за кафе. Прав ли съм, Макнит?“
Борегард чу още по-силен кикот.
Изключи радиото. „Майната им на тези типове! – помисли си той. – И това ако са професионалисти… Дано лейтенантът слуша на същата честота.“
Зачака в мрачния коридор. „Още пет минути и ме няма.“
„ТДН вика Борегард. Чуваш ли ме?“
– Десет-четири – отвърна Борегард.
„Макнит дойде ли?“
– Не – каза Борегард. – Изпи ли си кафето?
„Не бе, само се пошегувах – отговори с леко притеснение ТДН. – Веднага го пратих.“
– Значи се е загубил – каза Борегард. – Смяната ми свършва след пет минути. Няма ме цели четирийсет и осем часа и въобще не ме интересува. По-добре му се обади.
23
Д’Агоста погледна към Пендергаст, който се беше отпуснал върху изтърканата задна седалка на буика.
„Господи – помисли си той, – пич като Пендергаст трябва да се вози поне в последен модел «Таун!» А са му отпуснали четиригодишен буик и шофьор, който трудно говори английски.“
Пендергаст беше притворил очи.
– Завий по Осемдесет и шеста и после по пряката през Сентрал Парк – извика Д’Агоста.
Шофьорът кривна по две алеи през Сентрал Парк Запад и изскочи с рев на пряката.
– Сега по Пето на Шейсет и пета и мини пряко – добави Д’Агоста. – След това излез на Трето и завий вдясно по Шейсет и шеста.
– Петсет и девета по-бързо – каза със силен средноизточен акцент шофьорът.
– Не и във вечерния час пик – викна Д’Агоста.
Божичко, не разполагаха дори с шофьор, който да се ориентира из града!
Щом колата зави и се понесе по авенюто, шофьорът подмина Шейсет пета.
– Какви ги вършиш, по дяволите? – каза Д’Агоста. – Току-що пропусна Шейсет и пета.
– Извинения – избърбори шофьорът и зави по задръстената Шейсет и първа.
– Не мога да повярвам! – обърна се Д’Агоста към Пендергаст. – Трябваше да уволниш този тип.
Агентът се усмихна, без да отваря очи.
– Подарък от нюйоркската служба. Но закъснението ще ни даде възможност да поговорим.
Той се намести върху оръфаната седалка.
През последния половин час Пендергаст беше присъствал на аутопсията на Джоли. Д’Агоста отклони поканата.
– Лабораторията установи няколко вида ДНК в нашата мостра – продължи Пендергаст. – Едната на човек, а другата на гекон.
Д’Агоста го погледна.
– Гекон? Това пък какво е? – попита той.
– Вид гущер. Безобиден. Обича да се припича на слънце по стените. Когато бях дете, едно лято наехме вила край Средиземно море – целите стени бяха покрити с гущери. Във всеки случай резултатите така изненадали лаборанта, че го взел за шега. – Той отвори чантата си. – Това е докладът от аутопсията. Боя се, че няма нещо съвсем ново. Същият начин на действие, ужасно осакатяване, отстранена таламоидна част на черепа. Коронерската служба е изчислила, че за да се причинят такива контузии с един-единствен удар, необходимата сила трябва да е… – Той надникна в някакъв лист с машинописен текст. – … двукратно по-голяма от удар на силен мъж. Излишно е да обяснявам, че е само преценка.
Пендергаст прелисти няколко страници.
– Освен това са направили ензимни тестове на мозъците на по-голямото момче и на Джоли за наличие на слюнка.
– И?
– И в двата случая резултатите са положителни.
– Господи! Искаш да кажеш, че убиецът яде мозъците им?
– Не само ги яде, лейтенант, но и ги олигавя. Очевидно той, тя или то няма никакви маниери. Носиш ли доклада на спецгрупата? Искам да го погледна.
Д’Агоста му го подаде.
– Няма да откриеш нищо изненадващо. Кръвта е на Джоли. Открили са следи от кръв в зоната за сигурност и надолу по стълбището към подземието. Разбира се, снощният дъжд е измил всичко.
Пендергаст прегледа документа.
– А това е докладът за вратата към склада. Някой доста е блъскал и тропал, вероятно с тъп инструмент. И там има тройни драскотини, които съвпадат с намерените по жертвите. Силата също е била значителна.
Пендергаст подаде папките.
– Изглежда ще се наложи да отделим по-голямо внимание на подземието. В основни линии, Винсент, ДНК анализите са най-големият ни шанс засега. Ако открием произхода на парчето от нокът, ще разполагаме с първата солидна улика. Затова помолих за тази среща.
Колата спря пред лабиринт от сгради над Ийст ривър, чиито стени от червени тухли бяха обрасли с бръшлян. Един пазач ги пропусна през някакъв страничен вход.
В лабораторията Пендергаст застана пред една маса в средата на помещението и подхвана разговор с експертите Бучхолц и Търоу. Д’Агоста се възхищаваше на лекотата, с която южнякът поемаше нещата в ръцете си.
– Двамата с моя колега искаме да разберем процедурата за ДНК анализ – говореше Пендергаст, – тъй като ни е нужно да узнаем как се стига до тези резултати и дали са необходими по-нататъшни анализи. Вярвам, че разбирате.
– Естествено – отвърна Бучхолц. Беше енергично дребно човече, плешиво като планински връх. – Моят асистент доктор Търоу направи анализа.
Търоу неспокойно пристъпи напред.
– Когато получихме пробата – започна той, – поискаха да установим дали е от едър месояден бозайник. По-точно едра котка. В такива случаи сравняваме ДНК на пробата с ДНК на поне пет или шест вида, които вероятно съответстват. Но същевременно избираме животно, което очевидно не отговаря на мострата, наречено странична група. Нещо като контрол. Ясно ли се изразявам?
– Засега – отвърна Пендергаст. – Но за мен по-простичко. В тази област съм профан.
– Като странична група обикновено използваме човешка ДНК, тъй като тя е най-определена. Та значи подлагаме пробата на ПВР, което ще рече „полимерна верижна реакция“. Това налага да бъдат направени хиляди и хиляди копия на гените, което ни дава много широка възможност за проверка, разбирате ли.
Той посочи един обемист апарат с прикрепени към него продълговати плексигласови ивици. Зад тях имаше тъмни вертикални сектори, които образуваха сложни структури.
– Това е пулсационно-полева гелна електрофорезна апаратура. Поставяме пробата ето тук и частици от нея попадат надлъжно по ивиците чрез гела според молекулярното им тегло. Проявяват се върху тъмните сектори, а с помощта на компютър установяваме какви гени са налице. – Той пое дълбоко въздух. – Както и да е, резултатите за едри котки бяха отрицателни. Категорично отрицателни. Нулева вероятност. И за наша изненада получихме положителен резултат за страничната група, тоест хомо сапиенс. И както ви е известно, установихме следи на ДНК от няколко вида гущери, или поне така изглежда. – Изражението му беше леко глуповато. – Но независимо от това повечето от гените в пробата останаха неидентифицирани.
– И затова допуснахте, че е замърсена.
– Да. Замърсена или дегенерирала. Голям брой многократни базови двойки в мострата демонстрират високо ниво на генетично увреждане.
– Генетично увреждане?
– При увредена или дефектна ДНК много често се наблюдава неконтролирано репродуциране на дълги повтарящи се редици на една и съща базова двойка. ДНК може да бъде увредена от вируси, а така също от радиация, някои химикали, дори рак.
Пендергаст беше започнал да обикаля из лабораторията, оглеждайки обстановката с котешко любопитство.
– Тези гущерови гени много силно ме интересуват. Но какво точно означават?
– Там е голямата мистерия – продължи Търоу. – Те са много редки. Някои гени се срещат много често, например цитохром Б се среща навсякъде – от морския охлюв до човека. Но тези гущерови гени… На практика не знаем нищо за тях.
– Искате да кажете, че тази ДНК не е на животно, така ли? – попита Д’Агоста.
– Поне не на едър месояден бозайник, който ни е известен – отвърна Бучхолц. – Направихме всички тестове. Няма достатъчно съответствия, че е от гущер. Затова чрез процес на елиминиране бих допуснал, че е на човек. Но е дефектна или замърсена. Резултатите са неясни.
– Образецът – каза Д’Агоста – е намерен в трупа на убито момче.
– А! – възкликна Търоу. – Това обяснява замърсяването с човешки генетичен материал. Всъщност би ни било много по-лесно, ако предварително знаехме подобни неща.
Пендергаст се намръщи.
– Доколкото знам, пробата е от коренен канал на нокът и е извадена от криминолог, така че е направено всичко възможно за недопускане на замърсяване.
– Една-единствена клетка е достатъчна – отвърна Търоу. – Нокът значи… – Той се замисли. – Нека предложа една идея. Нокътят може да е от гущер, но е силно замърсен от кръвта на пострадалия човек. Всякакъв гущер – не непременно „гекон“. – Той погледна Бучхолц. – Това че идентифицирахме част от ДНК като от гекон, се дължи на факта, че преди няколко години наш колега направи генетични проучвания на гекон и вкара резултатите в Генлаб. Иначе щеше да остане неразпозната, като по-голяма част.
Пендергаст погледна към Търоу.
– Ако нямате нищо против, бих искал да продължите с тестовете, за да ни кажете какво точно правят тези гени на гекон.
Търоу се начумери.
– Господин Пендергаст, шансовете за успешен анализ далеч не са големи, а и ще отнемат седмици. Струва ми се, че вече разрешихме мистерията…
Бучхолц го потупа по гърба.
– Хайде да не се бъркаме на агента. В края на краищата полицията плаща, а това е много скъпа процедура.
Върху лицето на Пендергаст цъфна широка усмивка.
– Радвам се, че споменах това, доктор Бучхолц. Изпратете сметката на директора на Службата за специални операции във ФБР. – Той надраска адреса върху визитната си картичка. – И изобщо не се притеснявайте. Цената няма никакво значение.
Д’Агоста се ухили. Знаеше какво прави Пендергаст: връщаше си го за гадната кола. Ама че дявол!
24
Четвъртък
В единайсет и петдесет в четвъртък сутринта един мъж, който настояваше, че е преродилият се египетски фараон Тот, се развилия в крилото с антиките, събори две витрини от храма на Азар-Нар, строши трета и измъкна една мумия от саркофага й. Наложи се трима полицаи да го обуздаят, а няколко уредници да събират древните останки и да поправят превръзките на мумията през останалата част от деня.
След по-малко от час една жена изтича с писък от Залата на маймуните и твърдеше, че е зърнала нещо притаено в тъмния ъгъл на някаква тоалетна. Един телевизионен екип, който чакаше да засече Райт на южното стълбище, засне истеричното й изскачане през изхода.
Около обяд някаква групичка, наричаща себе си Съюз срещу расизма, организира блокада пред музея, настоявайки за бойкотиране на изложбата „Суеверие“.
Рано следобед Ентъни Макфарлейн, известен в цял свят филантроп и ловец на едър дивеч, предложи награда от 500 000 долара за залавянето и предаването на музейния звяр. Музейните власти незабавно отрекоха каквато и да било връзка с Макфарлейн.
Журналистите светкавично отразяваха всички тези събития, но други произшествия останаха неизвестни за публиката извън музея.
До обяд четирима служители напуснаха без предизвестие. Други трийсет и пет бяха излезли в извънреден отпуск, а приблизително триста се обадиха, че са болни.
Малко следобед една жена младши препаратор от Отдела по палеонтология на гръбначни животни припадна върху масата в лабораторията. Откараха я в Медицинския отдел, където предяви иск за удължена почивка и компенсации, основавайки се на тежък емоционален и физически стрес.
Около три следобед охраната вече беше реагирала на няколко настоявания за разследване на подозрителни шумове в различни отдалечени кътчета на музея. С наближаването на полицейския час полицаите от командния пункт в музея бяха реагирали на няколко сигнала за появяване на съмнителни силуети, останали до един непотвърдени.
По-късно се установи, че през този ден броят на обажданията в телефонната централа на музея, свързани с тайнственото същество, са сто и седем: включително налудничави съобщения, бомбени заплахи и предложения за съдействие от хора с всевъзможни умения – от екстерминатори до спиритуалисти.
25
Смитбек открехна мръсната врата и надникна вътре. Това сигурно бе едно от зловещите кътчета в музея: складовото помещение на лабораторията по физико-антропология, или както я наричаха журналистите – залата със скелетите. Музеят разполагаше с една от най-големите сбирки на скелети в страната, като отстъпваше единствено на музея „Смитсониън“ – само в тази зала имаше дванайсет хиляди. Повечето бяха на индианци от Северна и Южна Америка, събрани през деветнайсети век в разцвета на физическата антропология. Чак до тавана се извисяваха подредени един до друг шкафове с огромни метални чекмеджета, всяко от които съдържаше поне по един човешки скелет. Върху всяко чекмедже беше поставена жълта табела с номер, име на племе, а понякога и кратко описание. Други, по-миниатюрни табелки, излъчваха хладината на анонимността.
Преди известно време Смитбек бе прекарал цял следобед в обикаляне от шкаф на шкаф, тършуване из чекмеджетата и преглеждане на избледнелите бележки, повечето написани с изискан почерк на ръка. Някои беше преписал в бележника си:
Спец. – 1880–1770
Крачещ из облаците. Янктонски сиукс. Убит в битката при Медисин Бау Крийк, 1880.
Спец. – 1899–1206
Маги Изагубения кон. Северен шайен.
Спец. – 1933–43469
Анасази. Каньон дел Муерто. Експедиция Торп-Карлсън, 1900.
Спец. – 1912–695
Луо. Езерото Виктория. Майски дар. Ген. Хенри Трокмортън, Барт.
Спец. – 1872–10
Алеут, произход неизвестен.
Беше наистина странна гробница.
Зад складовата зона се простираше лабиринтът от стаи на лабораторията по физико-антропология. Навремето антрополозите в лабораторията се занимаваха предимно с измерване на кости, опитвайки се да определят сходствата между различните раси, произхода на човечеството и подобни проучвания. Сега в лабораторията се осъществяваха много по-сложни биохимични и епидемиологични изследвания.
Преди няколко години музеят реши – по настояване на Фрок – да я обедини с лабораториите по генетични и ДНК изследвания. Зад помещенията с потънали в прах кокалаци бяха подредени огромни безупречно чисти центрофуги, съскащи автоклави, електрофорезна апаратура, трепкащи монитори, преплетени стъклени дестилационни устройства и титрационни прибори – едни от най-усъвършенстваните технически апаратури от този род. Тъкмо към тази ничия зона между старото и новото се беше ориентирал Грег Кавакита.
Смитбек погледна през високите етажерки в складовото помещение към вратите на лабораторията. Беше малко след десет часа и наоколо се навърташе само Кавакита. Забеляза го изправен зад една-две етажерки – извършваше някакви резки, въртеливи движения с лявата ръка, размахвайки нещо над главата си. „Този ще ме побърка!“ – помисли си Смитбек. Кавакита ловеше риба.
– Хвана ли нещо? – извика Смитбек.
Кавакита възкликна от изненада и въдицата изтрака по пода.
– Майната ти, Смитбек! – изруга той. – Непрекъснато дебнеш наоколо. Моментът не е особено подходящ да стряскаш хората, нали знаеш. Можех да нося някой 45-и калибър или нещо подобно.
Той тръгна по пътечката между рафтовете и се появи иззад ъгъла, поглеждайки го с начумерено добродушие, докато навиваше макарата на въдицата.
Смитбек се разсмя.
– Казах ти да не работиш сред всички тези скелети тук. Видя ли какво стана – абсолютно си изперкал.
– Само тренирам – разсмя се Кавакита. – Гледай. Трета етажерка. Биволска гърбица.
Той метна въдицата. Кордата избръмча и „мухата“ улучи, отскачайки от едно чекмедже на третата редица от рафтове в дъното на пътеката. Смитбек се приближи. Абсолютно точно: в него се помещаваха костите на някогашния „Биволска гърбица“.
Смитбек свирна с уста.
Кавакита нави част от кордата, хвана увисналата „муха“ с лявата ръка и стисна корковия прът с дясната.
– Пети рафт, втора редица. Джон Мбоя – обяви той.
Кордата отново се извиси във въздуха в теснината между етажерките и миниатюрната въдичка улучи точната табелка.
– Същински Исак Уолтън 77
Английски писател (1593–1683) – „Съвършеният въдичар“. – Б.пр.
[Закрыть] – тръсна глава Смитбек.
Кавакита нави кордата и започна да разглобява бамбуковия прът.
– Не е като да ловиш риба в река – подхвърли той, – но тренировките са полезни, особено в това тясно пространство.
Помагат ми да се отпускам в почивките. Ако не заплета кордата в някоя етажерка, разбира се.
Когато назначиха Кавакита в музея, той отказа слънчевия кабинет на петия етаж, който му предложиха, и предпочете много по-тесен в лабораторията, за да бъде по-близо до практическите дейности. Вече беше публикувал повече изследвания, отколкото някои уредници през цялата си кариера. Интердисциплинарните му проучвания под ръководството на Фрок много скоро го бяха издигнали до помощник-уредник по еволюционна биология, на която първоначално се бе посветил, изследвайки еволюцията на растенията. Младежът ловко се възползваше от известността на своя наставник, за да напредва. По-късно временно изостави еволюцията на растенията заради програмата Генетичен секвентен екстраполатор. Единствената му страст извън работата изглежда беше риболовът или по-точно, както обясняваше на всеки готов да го изслуша, благородната и неуловима атлантическа сьомга.
Кавакита напъха пръта в очукан калъф „Орбис“ и го облегна внимателно в един ъгъл. Давайки знак на Смитбек да го последва, той тръгна по заобиколените от ковчези пътечки към огромно писалище с три тежки дървени стола. Смитбек забеляза, че писалището е покрито с листа, купчини многократно прелиствани монографии и табли с изкуствен пластмасов пясък, в които лежаха всевъзможни човешки кости.
– Погледни това – каза Кавакита и плъзна нещо към Смитбек.
Беше гравюра на родословно дърво, направена с кафяво мастило върху ръчно боядисана като мрамор хартия. По клоните на дървото висяха табелки с различни латински думи.
– Красиво – каза Смитбек и приседна.
– Единствената подходяща дума, струва ми се – отвърна Кавакита. – Възглед за човешката еволюция от средата на деветнайсети век. Естетически шедьовър, но научна пародия. Работя върху малък отрязък от него за тримесечника „Човешката еволюция“ във връзка с ранните еволюционни възгледи.
– Кога ще го публикуват? – запита от професионален интерес Смитбек.
– О, в началото на следващата година. Тези списания са много мудни.
Смитбек остави гравюрата върху писалището.
– И какво общо има това с настоящата ти работа – ГПЕ или САТ, или каквото е там?
– Най-точно ГСЕ – засмя се Кавакита. – Нищо общо. Просто едно дребно хрумване – за забавление извън работно време. Все още ми харесва да си цапам ръцете понякога.
Постави внимателно диаграмата в една папка и се обърна към писателя.
– Е, как напредва шедьовърът? Мадам Рикман продължава ли да те тормози?
Смитбек се захили.
– Значи вече всички знаят за мъките ми с тиранката. Те самите са достойни за цяла книга. Всъщност дойдох да поговорим за Марго.
Кавакита седна на стола срещу Смитбек.
– Марго Грийн? Какво по-точно?
Смитбек запрелиства безцелно една от пръснатите върху работната маса монографии.
– Разбрах, че се нуждае от помощта ти.
Кавакита присви очи.
– Вчера вечерта ми се обади и ме попита дали може да провери някакви данни в екстраполиращата програма. Отговорих й, че все още не е готова. – Той помръдна рамене. – На практика е точно така. Не мога да гарантирам сто процента за точността на съответствията. Но напоследък съм ужасно зает, Бил. Просто не разполагам с време да обучавам някого на програмата.
– Тя не е чак толкова неграмотна, за да е необходимо да я водиш за носа – отвърна Смитбек. – Провежда някакви тежки генетични изследвания за дисертацията си. Сигурно непрекъснато я срещаш в лабораторията. – Той избута монографиите встрани и се наведе напред. – Няма да ти струва много да помогнеш на детето – настоя Смитбек. – В момента не й е леко. Преди две седмици почина баща й, както знаеш.
Кавакита явно се изненада.
– Така ли? За това ли разговаряхте в служебното клубче?
Смитбек кимна.
– Не обича да се оплаква, но й е трудно. Мисли да напусне музея.
– Ще сбърка – намръщи се Кавакита. Понечи да добави нещо, но замълча. Облегна се назад и преценяващо погледна Смитбек. – Това е изключително алтруистичен жест от твоя страна, Бил. – Присви устни, поклащайки глава. – Бил Смитбек, добрият самарянин. Да не си създаваш нов имидж, а?
– За теб съм Уилям Смитбек младши.
– Бил Смитбек, орелът скаут – продължи Кавакита, после тръсна глава. – Не, не може да е истина. Не си дошъл да си говорим за Марго, нали?
Смитбек се поколеба.
– Е, това беше една от причините – призна той.
– Знаех си! Хайде, изплюй камъчето.
– О, добре – въздъхна Смитбек. – Слушай. Опитвам се да се докопам до информация за експедицията на Уитлеси.
– Кое?
– Експедицията в Южна Америка, дето открила статуетката Мбун. Нали знаеш, кулминацията на новата изложба.
Лицето на Кавакита се проясни.
– О, да. Онази, за която старчето Смит е дрънкал онзи ден в хербариума. И какво за нея?
– Ние предполагаме, че има някаква връзка между тази експедиция и убийствата тук.
– Какво? – недоверчиво възкликна Кавакита. – Само не ми казвай, че си се захванал с историята за музейния звяр. И кои сте „вие“?
– Не твърдя, че вярвам на каквото и да било, разбрано? Но напоследък дочувам доста странни неща. А и цялата тази паника на Рикман във връзка с излагането на Мбун в изложбата! От експедицията са пристигнали и други неща, освен тази реликва – всъщност няколко натъпкани догоре сандъка. Искам да науча повече неща за тях.
– И какво точно трябва да направя аз във връзка с всичко това? – попита Кавакита.
– Нищо. Но ти си помощник-уредник. Имаш висока степен на достъп в компютъра на музея. Можеш да надникнеш в базата данни и да откриеш нещо за тези сандъци.
– Съмнявам се изобщо да са вкарали нещо – отвърна Кавакита. – Но това няма значение.
– Защо? – попита Смитбек.
Кавакита се разсмя.
– Чакай минутка.
Той се надигна и тръгна към лабораторията. След няколко минути се върна с парче хартия в едната ръка.
– Ти да не си медиум – възкликна той и подаде хартията. – Виж какво открих в пощата си тази сутрин.
МУЗЕЙ ЗА ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ, НЮ ЙОРК
ВЪТРЕШЕН МЕМОРАНДУМ
До: Уредници и старши служители
От: Лавиния Рикман
Управителен съвет: Райт, Левален, Кътбърт, Ласрор
Вследствие на скорошните нещастни събития музеят се намира под настоятелно наблюдение от страна на пресата и широката общественост в цялост. Поради посочените обстоятелства се възползвам от възможността да преразгледам политиката на музея по отношение на външните контакти.
Всякакви връзки с пресата могат да се осъществяват единствено чрез Службата за връзки с обществеността в музея. Не следва да се дават никакви официални или неофициални коментари относно проблемите на музея на журналисти или други представители на медиите. Всякакви изявления или оказване на помощ на личности, ангажирани с подготвяне на интервюта, документация, книги, статии и т.н., свързани с музея, следва да се съгласуват с тази служба. Неспазването на тези указания ще доведе до предприемането на дисциплинарни мерки от страна на ръководството.
Благодаря ви за съдействието в този труден момент.
– Господи! – измърмори Смитбек. – Виж това: „личности, ангажирани с подготвяне на… книги“.
– Теб има предвид – разсмя се Кавакита. – Сега разбираш ли? Ръцете ми са вързани.
Той измъкна носна кърпа от задния си джоб и си издуха носа.
– Алергичен съм към прашни кокалаци – обясни той.
– Направо не мога да повярвам – каза Смитбек, след като прочете отново съобщението.
Кавакита стовари ръка върху рамото му.
– Бил, приятелю, знам, че тази история ще вдигне страхотно тиража и бих искал да ти помогна да напишеш най-сензационната, скандална и пикантна книга. Но не мога. Ще бъда честен. Тук нравя кариера и… – той стисна рамото му по-силно – … ми предстои да заема по-висок пост. Точно в момента не мога да си позволя подобни волности. Ще трябва да потърсиш друга пътечка. Става ли?
Смитбек кимна унило.
– Става.
– Не ми изглеждаш убеден – разсмя се Кавакита. – Но се радвам, че все пак ме разбираш. – Той изправи деликатно писателя на крака. – Чуй ме. Какво ще кажеш за малко риболов в неделя? Предсказват ранни пасажи в Кънеткюът.
Накрая Смитбек се усмихна.
– Хвани ми някоя от дяволските си дребни нимфи – отвърна той. – Наслука!
