Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 26 страниц)
44
Д’Агоста стоеше зад подиума и не отделяше очи от гърба на Райт, който говореше на тълпата. Изведнъж грабна радиостанцията.
– Бейли? – каза тихо той. – Когато прережат лентата, искам двамата с Макнит да застанете пред тълпата. Точно зад Райт и кмета, но пред всички останали. Разбра ли ме? Слейте се с останалите, колкото е възможно, но не позволявайте да ви избутат встрани… Роджър, Лу?
– Когато човекът най-после успял да проумее функционирането на вселената, първият въпрос, който задал, бил: „Какво е животът?“ Следващият бил: „Какво е смъртта?“ Ние вече знаем много неща за живота. Но независимо от всички модерни технологии, много малко знаем за смъртта и за онова отвъд нея…
Тълпата го слушаше притихнала.
– Запечатали сме изложбата, за да бъдете вие, нашите високоуважавани гости, първите й посетители. Ще се запознаете с много редки и изключителни експонати, повечето от които излагаме за първи път. Ще видите изображения на красивото и грозното, на доброто и злото, символи на битката на човека да се докосне и да проумее великото тайнство…
Д’Агоста се питаше каква беше тази история с възрастния уредник в инвалидната количка. Май Фрок му беше името. Изкрещя нещо, но Кътбърт го отпрати. Музейни препирни, по-объркани дори от тези на Полицейски площад №1.
– … най-ревностни надежди, че тази изложба ще постави началото на нова епоха за нашия музей: епоха, в която технологичните нововъведения и ренесансът на научната методология ще се обединят, за да съживяват интереса на широката общественост към съвременните…
Д’Агоста огледа залата, проверявайки своите хора. Като че ли всички бяха по местата си. Кимна на пазача пред входа на изложбата и му даде знак да махне веригите от тежките дървени крила.
След края на речта избухналата буря от овации отново изпълни огромното пространство. След това Кътбърт се върна на подиума.
– Искам да изкажа благодарност на голям брой хора…
Лейтенантът погледна часовника си, чудейки се къде може да е Пендергаст. Ако беше в залата, Д’Агоста щеше да знае – агентът щеше да стърчи сред тълпата.
Кътбърт държеше огромни ножици, които подаде на кмета. Кметът хвана едната дръжка, а другата предложи на Райт и двамата слязоха по стъпалата от подиума към широката лента пред входа на изложбата.
– Какво още чакаме? – подхвърли шеговито кметът и се разсмя.
Прерязаха лентата под взривовете на светкавиците и двама пазачи от музея бавно открехнаха крилата. Оркестърът засвири тържествено.
– Сега – припряно съобщи Д’Агоста по радиостанцията. – Заемете позиция.
Докато овациите и възгласите продължаваха да отекват оглушително, той се промъкна с бързи крачки покрай стената и се мушна през вратата в празната изложба. Огледа набързо помещението и съобщи по радиостанцията:
– Чисто.
След него влезе Иполито и навъсено погледна Д’Агоста. Хванати ръка за ръка, кметът и директорът застанаха на входа, позирайки пред камерите. След това закрачиха с грейнали лица към изложбата.
Докато лейтенантът се отдалечаваше пред групата към вътрешността на изложбата, възгласите и овациите постепенно заглъхнаха. Тук беше хладно и се долавяше застояла миризма на прашни килими и на прогнило.
Райт и Кътбърт поведоха кмета из изложбата. Д’Агоста зърна зад тях двамата полицаи, а зад тях огромното море от хора, които се трупаха, извиваха вратове, ръкомахаха и се надвикваха. Заприличаха му на приливна вълна. „Само един изход. По дяволите!“
Обади се по радиостанцията:
– Уолдън, искам да кажеш на пазачите от музея да задържат потока. Дяволски много народ се е струпал.
„Десет-четири, лейтенант.“
– Това – обясняваше Райт, който продължаваше да държи кмета за ръката, – е изключително рядък жертвеник от Мезоамерика. Отпред е изобразен Богът на слънцето, пазен от ягуари. Жреците са извършвали жертвоприношението върху тази плоча, прерязвали са все още пулсиращото сърце и са го вдигали към слънцето. Кръвта е потичала по тези канали и се е събирала тук на дъното.
– Впечатляващо! – възкликна кметът. – Мога да използвам подобен в Елбъни.
Смехът на Райт и Кътбърт отекна сред стихналите във витрините експонати.
Кофи стоеше разкрачен, с ръце върху бедрата и с безизразно лице на предния охранителен пост. Повечето гости бяха пристигнали, а онези, които не бяха, надали щяха да се появят. Валеше като из ведро и дъждовните потоци плющяха по паважа. През източната врата на ширналата се ротонда Кофи наблюдаваше всичко случващо се в Небесната зала. Залата беше красива с проблясващите звезди върху черния кадифен купол, който се издигаше на около двайсет метра. По стените нежно блещукаха галактики и мъглявини. Райт държеше реч върху подиума и церемонията по срязването на лентата щеше да започне всеки момент.
– Как е? – попита Кофи един от агентите си.
– Нищо за отбелязване – отвърна агентът, оглеждайки контролното табло. – Никакви нарушения, никакви произшествия. Периметърът е спокоен като гробница.
– Така обичам – измърмори Кофи.
Отново погледна към Небесната зала тъкмо в момента, в който двама пазачи открехваха огромните крила на вратата към изложбата. Беше пропуснал прерязването на лентата. Тълпата се понесе напред – всичките пет хиляди едновременно, както изглеждаше.
– Какво ли прави в момента Пендергаст? – обърна се към друг от агентите си Кофи.
Беше доволен, че южнякът не му се пречка в момента, но мисълта, че може да се мотае незабелязан наоколо, го изнервяше.
– Не съм го виждал – отговори агентът. – Да проверя ли в командния пункт?
– Неее – провлачи Кофи. – Добре че го няма. Така е по-спокойно.
Радиото на Д’Агоста изсъска.
„Тук Уолдън. Вижте, имаме нужда от малко подкрепа. На пазачите им е трудно да удържат потока. Прекалено много народ.“
– Къде е Спенсър? Трябва да е там някъде. Нека блокира входа и да пуска хората да излизат, но да не влизат, докато ти и пазачите от музея подредите колона. Тълпата трябва да бъде укротена.
„Да, сър.“
Изложбата все по-бързо се пълнеше с народ. Бяха изминали вече двайсет минути и Райт и кметът бяха стигнали близо до заключения заден изход. В началото се бяха придвижвали бързо из централните зали, подминавайки страничните коридори, но сега Райт беше спрял пред един експонат, за да обясни нещо на кмета, и хората ги подминаваха, навлизайки към най-отдалечените кътчета.
– Стойте най-отпред – съобщи Д’Агоста на Бейли и Макнит, които бяха в първите редици.
Избърза напред и огледа мимоходом две странични ниши. „Изложба на призраци“ – мина му през ума. Изключително изтънчена къща на призраците с всички екстри. Сумрачното осветление например. Но не чак толкова сумрачно, за да не пропуснеш някои зловещи детайли. Като онова конгоанско изображение с опулени очи и разкъсан от остри нокти торс. Или тази мумия тук, поставена права във витрината и нашарена с ивици шурнала кръв. „Тук вече са се престарали!“
Тълпата продължаваше да се пръска във всички посоки и той се мушна в следващата редица от ниши. Всичко беше чисто.
– Уолдън, как се справяш? – попита по станцията Д’Агоста.
„Лейтенант, не мога да открия Спенсър. Не го виждам наоколо, а и не мога да оставя входа, за да го търся при цялата тази тълпа тук.“
– Мамка му! Добре, ще се обадя на Дроган и Фрейзър да ти помогнат.
Д’Агоста се свърза с едната от двете цивилни групи, които следяха тържеството.
– Дроган, чуваш ли ме?
Последва пауза.
„Да, лейтенант.“
– Искам двамата с Фрейзър да помогнете на Уолдън на входа на изложбата.
„Десет-четири.“
Огледа наоколо. Още мумии, но нито една обляна с кръв.
И в този миг замръзна. „Мумиите не кървят!“
Обърна се и започна да си проправя път обратно през нетърпеливите редици от зяпачи. Сигурно беше отвратителна идея на някой от уредниците. Част от шоуто.
Но трябваше да се увери със собствените си очи.
Около витрината – както и около всички останали – се беше струпала навалица. Д’Агоста си проправи път през тълпата и погледна етикета: „Погребение на анасази от Пещерата на мумиите, Каньон на смъртта, Аризона.“
Ивиците засъхнала кръв върху главата и гърдите на мумията изглеждаха така, сякаш бяха изтекли отгоре. Опитвайки се да остане незабелязан, той се доближи плътно до витрината и погледна нагоре.
Капакът над главата на мумията зееше отворен и се виждаха кръстосващите тавана паропроводи и канализационни тръби. От ръба на витрината висеше ръка с часовник и син ръкав. На върха на средния пръст висеше капка съсирена кръв.
Д’Агоста се дръпна в един ъгъл, огледа се и припряно заговори по радиото.
– Д’Агоста до командния пункт.
„Тук Гарсия, лейтенант.“
– Гарсия, при мен има труп. Трябва да изкараме всички навън. Ако го забележат и се паникьосат, загубени сме.
„Господи!“ – изпъшка Гарсия.
– Свържи се с Уолдън и пазачите. Никой друг да не бъде допускан в изложбата. Разбра ли ме? Искам Небесната зала да се опразни, в случай че настъпи паническо бягство. Направи всичко възможно всички да излязат, но без паника. Сега ме свържи с Кофи.
„Прието.“
Д’Агоста се заоглежда в опит да открие Иполито. Станцията му изпищя.
„Кофи е. Какво има, по дяволите, Д’Агоста?“
– Видях труп. Лежи над една от витрините. Засега съм го забелязал само аз, но всеки момент нещата може да се променят. Трябва да изведем целия народ навън, докато не е станало късно.
Тъкмо се канеше да продължи и чу нечий глас да се извисява над мърморенето на тълпата:
– Тази кръв изглежда толкова истинска!
– Там горе виждам ръка – добави друг.
Две жени заотстъпваха назад, гледайки нагоре.
– Това е труп! – извика едната.
– Не е истински – отвърна другата. – Сигурно е трик за откриването.
Д’Агоста вдигна ръце и пристъпи до витрината.
– Моля ви, запазете спокойствие!
Последва кратка ужасяваща вцепенена тишина.
– Труп! – изкрещя някой.
Тълпата се поразмърда и отново се вкамени. Последва нов крясък:
– Убит е!
Тълпата се разцепи на две, а няколко души се препънаха и паднаха. Масивна жена в рокля за коктейли залитна към Д’Агоста и го тръшна върху витрината. Усети, че се задъхва от притискането на все повече тела върху гърдите му. Долови, че витрината зад гърба му няма да издържи.
– Чакайте! – промълви задъхан той.
От мрака над главите им нещо голямо се плъзна покрай витрината и се стовари върху скупчената тълпа, събаряйки няколко души на земята. От неудобната си позиция Д’Агоста успя да види, че трупът е окървавен и е на човек. Не забеляза да има глава.
Настъпи истински ад. Тясното пространство се изпълни с писъци и крясъци и хората се втурнаха да се измъкват, блъскайки се и препъвайки се един друг. Д’Агоста усети, че витрината се олюлява. Мумията се стовари на пода и той рухна върху нея. Хвана се за витрината и строшеното стъкло разряза дланта му. Напрегна сили да се изправи, но втурналата се тълпа го повали обратно.
Чу съскането на радиостанцията, осъзна, че все още я стиска в дясната си ръка, и я вдигна към лицето си.
„Тук Кофи. Д’Агоста, какво става, по дяволите?“
– Избухна паника, Кофи. Трябва моментално да опразниш залата или… Мамка му! – изрева той.
В суматохата някой изрита станцията от ръката му.
45
Марго отчаяно наблюдаваше Фрок, който крещеше по вътрешния телефон върху гранитната стена на Голямата ротонда. Гласът на Райт бумтеше оглушително откъм Небесната зала и Марго не можеше да чуе нищо от думите на Фрок. Най-накрая той се пресегна и тръшна слушалката върху вилката. Завъртя количката и се обърна с лице към нея.
– Това е абсурд! Очевидно Пендергаст е някъде в подземието. Или поне е бил там. Свързал се е по радиостанцията преди около час. Отказват да ме свържат с него, без да им наредят.
– В подземието? Къде? – попита тя.
– Казаха сектор 29. Отказват да уточнят дали е там или е бил там. Предполагам, че не знаят. Сектор 29 покрива огромно пространство. – Той я погледна. – Ще го направим ли?
– Какво да направим?
– Да слезем в подземието, естествено!
– Не знам – неуверено каза тя. – Може би трябва да изчакаме да им наредят да го извикат.
Фрок се размърда нетърпеливо в количката си.
– Дори не знаем кой би могъл да го направи. – Той я изгледа, давайки си сметка за нейната неувереност. – Нямаш причини да се боиш, че създанието ще се изпречи срещу нас, скъпа – продължи той. – Ако съм прав, ще го привлече струпаната на едно място многолюдна тълпа в изложбата. Длъжни сме да направим всичко възможно, за да предотвратим катастрофата. Поехме това задължение в мига, в който направихме тези открития.
Марго продължаваше да се колебае. Лесно му беше да използва високопарни изрази! Не беше се разхождал из изложбата. Не беше чул прокрадващите се стъпки. Не беше тичал като обезумял сред непрогледния мрак…
Тя пое дълбоко въздух.
– Прав сте, разбира се – каза тя. – Да вървим.
Тъй като сектор 29 беше в границите на охранявания периметър, наложи им се на два пъти да показват служебните си карти, за да стигнат до асансьора. Полицейският час не беше в сила тази вечер и пазачите и полицаите бяха повече загрижени да задържат подозрителните и неупълномощени лица, – отколкото да спират служители на музея.
– Пендергаст! – извика Фрок, докато Марго изтикваше количката от асансьора в сумрачния коридор на подземието. – Аз съм доктор Фрок. Чувате ли ме?
Гласът му отекна и замря.
Марго знаеше някои неща за историята на сектор 29. Когато електростанцията на музея се е намирала наблизо, целият район бил прорязан от паропроводи, снабдителни тунели и подземни кабини, използвани от работници за дейностите под земята. След изграждането на нова електростанция през 20-те години старите инсталации били отстранени и започнали да използват безкрайните призрачни лабиринти за складове.
Марго побутваше Фрок из ниските коридори. От време на време той стоварваше юмрук по някоя врата и извикваше името на Пендергаст, но неизменно му отговаряше само тишината.
– Няма да постигнем нищо – каза Фрок, когато Марго спря да си поеме дъх.
Бялата му коса беше разчорлена, а смокингът му беше изпомачкан.
Марго се огледа нервно. Знаеше приблизително къде са: някъде в дъното на лабиринта от коридори се простираше огромната стихнала стара електростанция: тънещ в мрак подземен пантеон, който в момента използваха за хранилище на скелети на китове. Независимо от предположенията на Фрок за поведението на създанието виковете му я притесняваха.
– Това може да ни отнеме часове – добави Фрок. – Може и да не е тук вече. Може изобщо да не е бил. – Той пое дълбоко въздух. – Пендергаст беше последната ни надежда.
– Шумовете и врявата може да сплашат създанието и да го принудят да се притаи далеч от тържеството – промълви с не особено убедителен тон Марго.
Фрок отпусна глава върху дланите си.
– Малко вероятно. Миризмата ще привлече звяра. Може да е интелигентен, може да е съобразителен, но той е като сериен убиец – когато заговори кръвта му, нищо не може да го спре.
Фрок се понадигна с подновена енергичност.
– Пендергаст! – извика отново той. – Къде си?
Уотърс слушаше, изопнал тяло. Усещаше пулса си и му се струваше, че не може да си поеме достатъчно въздух, за да напълни дробовете си.
Беше преживял безброй опасни ситуации, бяха стреляли насреща му, бяха го наръгвали с нож, веднъж дори хвърлиха киселина срещу лицето му. Но всеки път беше запазвал хладнокръвие и съобразителност. „Сега се паникьосах от някакво почукване.“ Той разкопча яката си. „Въздухът в тази проклета зала е застоял.“ С усилие на волята започна да вдишва бавно и дълбоко. „Просто ще се обадя на Гарсия. Ще огледаме заедно. И няма да намерим нищо.“
В този момент си даде сметка, че шумът от стъпки над главата му беше променил ритъма си. Вместо плъзгането и потропването допреди малко, сега долавяше несекващо топуркане като от препускащи крака. Заслуша се напрегнато и му се стори, че чу слаб писък. Обзе го ужас.
Откъм електрозалата се чу ново почукване.
„Милостиви боже, случило се е нещо.“
Грабна радиостанцията.
– Гарсия? Чуваш ли ме? Искам подкрепление за проверка на подозрителни шумове в залата с електрическите системи.
Уотърс преглътна. Гарсия не отговаряше на установената честота. Докато наместваше станцията в калъфа, видя, че мухльото се надигна и тръгна към електрозалата.
– Какво правиш? – попита Уотърс.
– Искам да разбера какъв е този шум – отвърна онзи, отваряйки вратата. – Сигурно пак се е повредил климатикът.
Той посегна през вратата, за да напипа ключа за осветлението.
– Я почакай! – настоя Уотърс. – Недей…
Радиото му започна да пищи.
„Избухна паника!“
Пищенето се засили.
„… Всички групи да се мобилизират за спешна евакуация!“
Още пищене.
„Не мога да удържа тълпата… Имаме нужда от подкрепления веднага… Веднага…“
Уотърс грабна радиото и заблъска по копчетата. След миг всички линии прекъснаха. Чуваше, че точно над главата му се случва нещо ужасно.
„Мамка му!“
Огледа се. Мухльото беше изчезнал и вратата на електрозалата зееше отворена, но осветлението все още не беше включено. „Защо не включи осветлението?“ Без да откъсва поглед от отворената врата, той свали внимателно автомата от рамото си, зареди и пристъпи напред.
Доближи рамката на вратата и надникна вътре. Мрак.
– Ей, ти – подвикна Уотърс. – Там ли си?
Пристъпи в помещението и усети как устата му пресъхва.
Вляво от него нещо изтрещя, Уотърс инстинктивно се свлече на колене и стреля три пъти. Избухнаха три ярки светкавици, придружени от оглушителен трясък.
Порой от искри и пламъци изпълни за миг помещението с мека оранжева светлина. Мухльото също беше на колене и гледаше към Уотърс.
– Не стреляй! – промълви сподавено той. – Моля те, не стреляй пак!
Уотърс се надигна на разтрепераните си крака. Ушите му бучаха.
– Чух някакъв шум – извика той. – Защо не ми отговори, проклетнико?
– Беше климатикът – отвърна мухльото. По бузите му се стичаха сълзи. – Помпата на климатика се е повредила като предишния път.
Уотърс отстъпи назад, опипвайки стената за електрическия ключ. Във въздуха се стелеше синкава мъгла от барута. От три огромни дупки с неравни ръбове върху капака на металното табло на срещуположната стена бълваше пушек.
Уотърс отпусна гръб върху стената.
Нещо изпука и откъм повреденото табло блесна електрическа дъга, последвана от пращене и нов гейзер искри. Помещението се изпълни със задушлива миризма. Осветлението в компютърната зала потрепна, помръкна за миг и отново блесна. Уотърс чу бучене на сирена, после още една.
– Какво става? – изкрещя той.
Осветлението отново помръкна.
– Ти повреди централното табло – извика мухльото, докато се изправяше на крака.
– Мамка му! – изпъшка Уотърс.
Осветлението угасна.
46
Кофи отново се разкрещя в радиостанцията:
– Д’Агоста, обади се!
Изчака за момент.
– Мамка му! – изруга той.
Прехвърли на канала на командния пункт.
– Гарсия, какво става, по дяволите?
„Не знам, сър – нервно отговори Гарсия. – Стори ми се, че лейтенант Д’Агоста каза, че има труп в… – Последва пауза. – Сър, получавам съобщения за избухнала паника в изложбата. Пазачите са…“
Кофи прекъсна връзката и прехвърли на друг канал.
„Избухна паническо бягство!“ – изграчи радиото.
Кофи прехвърли отново на командния пункт.
– Гарсия, изпрати разпореждане. Всички групи да пристъпят към процедури за спешна евакуация.
Обърна се и погледна през източната врата на Голямата ротонда към Небесната зала.
През тълпата премина лека вълна и глъчката позатихна. На фона на воя на оркестъра Кофи започна да долавя приглушени писъци и топуркане на препускащи нозе. Движението към входа на изложбата се забави. След това тълпата се люшна назад като блъснала се във вълнолом вълна. Дочуха се възмутени крясъци и тревожни подвиквания. Стори му се, че някой заплака. Тълпата отново стихна.
Кофи разкопча якето си и се обърна към агентите в предния контролен пост.
– Процедури за контрол при спешни случаи. Вървете.
Тълпата внезапно се люшна назад и през отворената врата на залата нахлуха обезумели крясъци и писъци. Оркестърът се разколеба и спря да свири. В следващия миг всички се втурнаха към изхода на Голямата ротонда.
– Върви, кучи сине! – изруга Кофи, блъсна един от агентите си по гърба и стисна радиостанцията в дясната си ръка. – Д’Агоста, чуваш ли ме?
Тълпата започна да се излива от залата и изблъска агентите назад. Кофи също отстъпи малко назад, ругаейки задъхано.
– Като приливна вълна са! – изкрещя един от хората му. – Не можем да ги озаптим!
В този момент осветлението помръкна. Станцията на Кофи отново изпука.
„Тук Гарсия. Сър, включи се червеното аварийно осветление. Таблото блесна като коледно дърво. Включват се всички алармени системи в периметъра.“
Кофи отново тръгна напред и опита да си проправи път през препускащата покрай него тълпа. Не виждаше никого от агентите. Осветлението отново потрепна и откъм залата се понесе глух тътен. Погледна нагоре и видя от цепнатината на тавана да се спуска дебелият ръб на металната аварийна врата.
– Гарсия! – изкрещя в радиостанцията Кофи. – Източната врата се спуска! Блокирай я! Вдигни я обратно, за Бога!
„Сър, контролните уреди показват, че е вдигната. Но тук става нещо. Всички системи са…“
– Майната им на системите. Спуска се надолу!
Препускащата тълпа го завъртя като пумпал. Пространството се изпълни с пронизителни писъци – умопомрачителен, злокобен, вцепеняващ вой. Кофи никога не беше виждал подобно нещо, никога: пушек, примигващи алармени светлинки, хора, които прегазваха други хора, изцъклени от ужас очи. Металните детектори бяха съборени, а контролните рентгенови устройства изпотрошени. Мъже в смокинги и жени в скъпи рокли изскачаха под поройния дъжд, блъскайки се един друг, препъвайки се и рухвайки върху червения килим и по мокрия паваж. Кофи зърна някакви проблясъци върху стъпалата пред музея – отначало съвсем малко, но все повече и повече.
Той изрева по радиото:
– Гарсия, предупреди полицаите отвън. Да възстановят реда, да изгонят репортерите оттам. И вдигнете тази врата – веднага!
– Опитват се, сър, но всички системи отказват. Губим контрол. Охранителните врати се спускат независимо от командите, а не могат да активират системата за безопасност при извънредна ситуация. Включват се всички алармени системи…
Някакъв мъж едва не събори Кофи и в същия миг се чу крясъкът на Гарсия: „Сър! Тотален срив в системата!“
– Къде е шибаната им резервна система?
Промъкна се малко встрани, но се озова притиснат към стената. Нямаше начин да се промъкне през обезумялата тълпа. Вратата вече се беше спуснала до половина.
– Дай ми техника! Трябва ми ръчния шифър!
Осветлението потрепна за трети път и угасна. Ротондата потъна в непрогледен мрак. Над крясъците се извисяваше зловещият тътен на неумолимо спускащата се врата.
Пендергаст опипа с ръка грубата каменна стена на задънения коридор, почуквайки лекичко тук-там с кокалчетата си. Мазилката се ронеше на люспи, а електрическата крушка на тавана беше счупена.
Отвори чантата си и извади жълтия предмет – миньорска каска. Нагласи я внимателно на главата си и включи прожектора. Наклони глава и зашари с мощния лъч по стената пред себе си. След това измъкна изпомачканите чертежи и насочи светлината към тях. Направи няколко крачки назад, броейки стъпалата. След това извади сгъваемо ножче от джоба си, постави върха му върху мазилката и завъртя леко острието. Откърти парче мазилка с големината на чиния и отдолу се показаха очертания на старинен вход.
Пендергаст надраска нещо в бележника си, излезе от задънената ниша и тръгна по коридора, като шепнешком броеше крачките си. Спря пред друга стена с напукана мазилка. Удари рязко стената и мазилката рухна с трясък сред облак от бял прах. Лъчът на прожектора освети разположен ниско върху стената стар панел.
Натисна го преценяващо. Беше здрав. Ритна го с все сила и той се отвори със стържещ звук. Към отвора на подземието отдолу зейна стръмен тесен тунел. Един етаж под него се процеждаше мастиленотъмна водна струйка.
Пендергаст нагласи панела обратно на мястото му, отбеляза нещо върху скицата и продължи нататък.
„Пендергаст! – достигна слаб вик до слуха му. – Аз съм доктор Фрок. Чувате ли ме?“
Агентът спря на място, сключил вежди от изненада. Отвори уста, за да отговори, но се вцепени. Долови странна миризма във въздуха. Остави отворената си чанта на пода, вмъкна се в някакво хранилище, заключи вратата и изключи прожектора.
По средата на вратата имаше замърсено и напукано стъклено прозорче с метални нишки. Бръкна в джоба си, извади носна кърпа, изплю се, за да я навлажни, избърса прозорчето и надникна през него.
В долния край на полезрението му се появи нещо огромно и тъмно. До слуха му достигна някакво сумтене, напомнящо тежко и учестено дишане на задъхан кон. Миризмата стана по-силна. В сумрака Пендергаст различи мускулести плещи, обрасли с груба черна козина.
Притаил дъх, агентът посегна бавно под якето си и извади пистолета. В тъмнината напипа с пръст барабана, проверявайки заредените гнезда на патронника. След това стисна оръжието с две ръце, насочи го към вратата и заотстъпва заднишком. Щом се отдалечи от прозорчето, силуетът изчезна от полезрението му. Нямаше никакво съмнение, че все още е отвън.
Чу лек удар по вратата, последван от тихо драскане. Пендергаст стисна още по-силно пистолета и забеляза – или му се стори, че забелязва – как дръжката помръдва. Заключена или не, паянтовата врата нямаше да спре онова, което беше отвън. Последва нов тъп удар и се възцари тишина.
Пендергаст надникна за миг през прозореца. Не видя нищо. Хвана пистолета с една ръка, а другата опря върху вратата. Преброи до пет, отключи вратата, блъсна я, изскочи в средата на коридора и се втурна към завоя. В дъното на коридора мрачният силует спря пред друга врата. Дори на мъждукащата светлина личаха мощните плавни движения на четириного. Въпреки цялата си сдържаност агентът едва не извика от изумление, като видя как създанието хвана с нокти дръжката на вратата. Осветлението в коридора помръкна и отново се усили. Пендергаст приклекна на едно коляно, зае позиция за стрелба и се прицели. Осветлението отново помръкна. Видя създанието да прикляква на задните си крака, след което се надигна и се извърна към него. Пендергаст се прицели в едната страна на главата, издиша и бавно натисна спусъка.
Едновременно с изтрещелия мощен гръм и блясъка на светкавицата Пендергаст отпусна ръка, за да омекоти „ритането“. За част от секундата зърна появилата се бяла ивица върху черепа на звяра. Миг по-късно създанието изчезна зад далечния ъгъл и коридорът опустя.
Пендергаст разбра какво се беше случило. Беше виждал подобна бяла ивица по време на лов на мечка: куршумът беше рикоширал от черепа, откъсвайки парче кожа с козината и оголвайки костта. Перфектно насоченият куршум 45-и калибър с покритие от сплав на хром беше отскочил от черепа на създанието като сдъвкано хартиено топче. Пендергаст рухна напред, изпускайки пистолета си на пода. В този момент осветлението отново потрепна и угасна.
