Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 26 страниц)
30
Пет минути по-късно Марго вдигна слушалката на телефона в кабинета си няколко етажа по-надолу и набра номера. Смитбек беше в прекрасно настроение. След като тя му разказа за открития от Мориарти изтрит запис и – не чак толкова подробно – за случилото се в кабинета на Фрок, настроението му се повиши още повече.
Чу го да се кикоти.
– Не се ли оказах прав за Рикман, какво ще кажеш? Прикриване на доказателства. Сега вече ще се отнесе към книгата ми, както аз искам, или…
– Да не си посмял, Смитбек! – скастри го тя. – Не става въпрос за личното ти удовлетворение. Не знам какво се крие зад този дневник и нямаме време да се занимаваме с него точно сега. Трябва да надникнем в тези сандъци, а разполагаме само с броени минути.
– Добре, добре – отговори той. – Ще се срещнем на площадката пред ентомологията. Тръгвам веднага.
– Никога не съм предполагал, че Фрок е толкова радикален – каза Смитбек. – Моите уважения към старото приятелче, издигна ми се в очите.
Спускаха се по дълго желязно стълбище. Бяха предпочели странични коридори с надеждата да избегнат полицейските постове до всеки асансьор.
– Имаш ключа и комбинацията, нали? – попита той от дъното на стълбището.
Марго провери в чантичката си и го последва. Огледа набързо коридора в двете посоки.
– Нали знаеш, че от двете страни на коридора пред зоната за сигурност има осветени ниши? Ще вървиш напред, а аз ще бъда на около минута зад теб. Заговори пазача и се опитай да го отдалечиш в някоя ниша, където осветлението е по-силно, под претекст да му покажеш този формуляр. Направи така, че да е с гръб към коридора за една-две минути, а в това време аз ще отключа вратата и ще вляза. Задръж вниманието му. Ти си добър разказвач.
– Това ли е планът ти? – попита насмешливо Смитбек. – Добре.
Той продължи надолу по коридора и се скри зад първия ъгъл.
Марго преброи до шейсет и тръгна напред, поставяйки си гумени ръкавици.
След малко чу гласа на Смитбек, който протестираше възмутен.
– Този документ е с подписа на самия председател на отдела! Да не би да искаш да кажеш, че…
Тя надникна иззад ъгъла. Петнайсетина метра по-нататък коридорът се пресичаше с друг коридор, който отвеждаше към полицейските заграждения. Още по-нататък беше вратата към самата зона за сигурност и Марго видя пазача. Беше с гръб към нея и в едната си ръка държеше формуляра.
– Съжалявам, сър, но не е парафиран според предписанията…
– Не гледаш, където трябва – отвърна Смитбек. – Да отидем на по-светло, за да го прочетеш.
Двамата се отдалечиха от Марго към осветената ниша. Щом се скриха от погледа й, тя излезе иззад ъгъла и тръгна бързо по коридора. Стигна до вратата, мушна ключа и натисна внимателно. Вратата се отвори безшумно върху смазаните си панти. Марго надникна внимателно вътре, за да се увери, че е сама. Потъналото в сумрак помещение изглеждаше празно и тя затвори вратата зад себе си.
Пулсът й подскочи и кръвта й заблъска в ушите. Пое дълбоко въздух и опипа за ключа за осветлението. Хранилищата се простираха вляво и вдясно пред нея. Видя третата врата вдясно с прикрепен върху нея жълт лист хартия с надпис ДОКАЗАТЕЛСТВА. Хвана шайбата с една ръка, а с другата извади листчето от Фрок. 56–77–23. Въздъхна и започна, припомняйки си секретното шкафче, което някога беше използвала в музикалната гимназия, за да прибира в него обоя си. Дясно, ляво, дясно…
Разнесе се силно изщракване. Грабна светкавично дръжката и натисна надолу. Вратата се отвори.
Забеляза смътните очертания на сандъците до стената в дъното. Включи осветлението и погледна часовника си. Бяха минали три минути.
Трябваше да действа светкавично. Забеляза следите от разцепване върху единия от големите сандъци. Усети по гърба да я полазват тръпки. Застана на колене пред по-малкия, отмести капака и пъхна ръце, за да отстрани опаковката, с която бяха покрити артефактите.
Ръката й докосна нещо твърдо. Извади го и видя малък камък с издълбани по него странни знаци. Не особено насърчително. Откри изделия от нещо като нефрит, след това върхове на стрели от кремък, няколко остриета, куха тръба за издухване на стрели, комплект дълги стрели с черно твърдо острие. „Не бих искала да ме улучат“ – мина й през ума. Все още нищо, което да си заслужава да отнесе със себе си. Бръкна по-надолу. Следващият ред се състоеше от малка опакована преса за растения, повредена шаманска хлопка с гротескни изображения и красиво покривало от тъкан плат и пера.
Без да обмисля повече, напъха опакованата преса в чантата си. След това каменния диск и хлопката.
На най-долния ред откри няколко буркана с дребни влечуги. Колоритни, но нищо впечатляващо.
Бяха изминали шест минути. Изправи се, очаквайки всеки момент да чуе стъпките на приближаващия се пазач. Не долови нищо.
Напъха набързо останалите предмети обратно в сандъка и ги покри с опаковката. Докато вдигаше капака, забеляза цепнатина във вътрешната облицовка. Напъха любопитно пръст в цепнатината и в скута й се плъзна овехтял, увреден от вода плик. Пъхна го в чантата си светкавично.
Осем минути. Нямаше никакво време.
Върна се в централното помещение и се заслуша в неясните шумове отвън. Открехна вратата.
– Кой ти е номерът? – почти викаше Смитбек.
Марго не можа да чуе отговора на пазача. Измъкна се навън и затвори вратата зад себе си, свали бързо ръкавиците и ги напъха в чантата си. Изправи се, огледа се и тръгна да подмине нишата, в която бяха застанали Смитбек и пазачът.
– Ей ти!
Тя се обърна. Пазачът, чието лице беше поруменяло, я гледаше.
– О, тук ли си, Бил! – възкликна тя, съобразявайки светкавично с надеждата, че пазачът не я е забелязал да излиза през вратата. – Закъснях ли много? Влезе ли вътре?
– Този приятел не ме пуска! – оплака се Смитбек.
– Виж какво – обърна се отново пазачът към него. – Хиляда пъти ти казах и няма да повтарям. Този формуляр трябва да бъде парафиран според предписанията, преди да те пусна. Ясно?
Бяха се справили.
Марго огледа коридора зад себе си и забеляза на известно разстояние крачещия към тях висок и слаб силует – Ян Кътбърт.
Тя сграбчи Смитбек за ръката.
– Трябва да вървим. Забрави ли за срещата ни? Друг път ще погледнем колекциите.
– Точно така. Разбира се – съгласи се с готовност Смитбек. – По-късно ще се занимая с този въпрос – добави той към пазача.
В края на коридора Марго го избута в една ниша.
– Да се скрием зад тези шкафове – прошепна тя.
Чуха стъпките на Кътбърт от прикритието си. След това стъпките спряха и гласът на Кътбърт отекна но коридора.
– Някой опитвал ли се е да влезе в складовете? – попита той.
– Да, сър. Един мъж искаше да влезе. Току-що бяха тук.
– Кой? – попита Кътбърт. – Хората, с които разговаряше ли?
– Да, сър. Имаше формуляр, но не беше изведен според предписанията и не го пуснах.
– Не го пусна, нали?
– Точно така, сър.
– Кой е издал формуляра? Фрок?
– Да, сър. Доктор Фрок.
– А научи ли името на мъжа?
– Мисля, че беше Бил. Не знам коя е жената, но…
– Бил? Само Бил? О, направо чудесно! Първото, което трябваше да направиш, е да се поинтересуваш за самоличността му.
– Съжалявам, сър. Той толкова настояваше, че…
Без да изслушва по-нататъшните му обяснения, Кътбърт ядосан тръгна обратно. Стъпките му заглъхнаха по коридора.
Смитбек й кимна лекичко, Марго се изправи и изтупа праха от дрехите си. Двамата се измъкнаха в коридора.
– Ей, вие двамата! – извика пазачът. – Елате тук да видя личните ви карти! Чакайте!
Смитбек и Марго хукнаха. Завиха зад първия ъгъл, продължиха към стълбището пред тях и препуснаха нагоре по бетоновите стъпала.
– Къде отиваме? – попита запъхтяна Марго.
– Нямам никаква представа.
Стигнаха до следващата площадка и Смитбек закрачи предпазливо по коридора. Огледа се напред-назад и рязко отвори една врата с табела „БОЗАЙНИЦИ, ХРАНИЛИЩЕ ЗА ЧОВЕКОПОДОБНИ МАЙМУНИ“.
Вмъкнаха се вътре и дълбоко си поеха въздух. Помещението беше тихо и хладно. След като очите й свикнаха с дрезгавия полумрак, Марго забеляза подредени в редици като часови препарирани горили и шимпанзета, както и струпани на купчини по дървените лавици космати кожи. Край една от стените имаше етажерка с десетина рафта, по които бяха подредени черепи на примати.
Смитбек се ослуша съсредоточено до вратата, после се обърна към Марго.
– Да видим какво си намерила – каза той.
– Не е кой знае какво – отвърна тя задъхано. – Само два-три несъществени предмета, това е всичко. Обаче намерих това – добави тя, докато бъркаше в чантата си. – Беше пъхнато в капака на сандъка.
Неразпечатаният плик беше адресиран до „Х. С. Монтегю, НПМЕИ“.
Жълтата хартия беше щампована със странен мотив от две стрели. Смитбек надникна през рамото й, а Марго нагласи внимателно листа под светлината и започна да чете:
„Горен Ксингу
17 септември 1987 г.
Монтегю,
Реших да изпратя обратно Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако се случи нещо с мен. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Но статуетката, която изпращам, намерихме в изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.
Всичките ми записки са в този бележник.“
31
Госпожа Лавиния Рикман седеше в кожено кресло с винен цвят в кабинета на директора. Цареше мъртвешка тишина. През плътно затворените прозорци не проникваха дори шумовете от уличното движение. Самият Райт седеше зад огромното си махагоново писалище. От нарисувания от Рейнолдс портрет на стената зад него гледаше втренчено основателят на музея Ридли А. Дейвис.
Доктор Ян Кътбърт се беше разположил върху едно канапе до срещуположната стена на кабинета. Беше се привел напред с подирени върху коленете лакти, облечен във възширок за слабото му телосложение костюм от вълнен плат. Изражението му беше навъсено. Обикновено намръщен и раздразнителен, този следобед лицето му беше още по-неприветливо.
Най-накрая Райт наруши мълчанието.
– Днес следобед ми се обади два пъти – изстреля той към Кътбърт. – Не мога непрекъснато да се крия. Рано или късно ще създаде неприятности, че му е отказан достъп до сандъците. Като нищо ще се възползва от историята с Мбун. Ще избухне скандал.
Кътбърт кимна.
– По-добре късно, отколкото рано. След като изложбата се открие и вече тече с четиридесетте хиляди посетители на ден и положителните отзиви във всички периодични издания, ако ще да вдигне скандал до небесата за каквото му скимне.
Възцари се ново продължително мълчание.
– Не обичам да ставам адвокат на дявола – продължи най-после Кътбърт, – но когато всичко се уталожи, ти, Уинстън, ще получиш необходимото внимание. Слуховете за проклятие в момента може и да са досадни, но на всеки ще му се прииска да изпита тръпката от скандалното усещане. Всички ще искат да влязат в музея и да се уверят със собствените си очи. Това е добре за бизнеса. Пак ти казвам, Уинстън, самите ние не бихме могли да го подредим по-добре.
Райт намръщено погледна заместник-директора.
– Слухове за проклятие? Може и да е вярно. Спомни си всички трагедии, съпътствали тази отвратителна дребна статуетка из половината свят.
Той се разсмя унило.
– Не говориш сериозно – каза Кътбърт.
– Ще ти кажа нещо сериозно – повиши тон Райт. – Не желая да те чувам да говориш повече така. Фрок има високопоставени приятели. Ако започне да им се оплаква… сам знаеш как плъзват слуховете. Ще заподозрат, че укриваш информация. Че разчиташ убийствата да привлекат повече народ на изложбата. Това как ще повлияе на общественото мнение, а?
– Прав си – отвърна с хладна усмивка Кътбърт. – Но е излишно да ти напомням, че ако изложбата не бъде открита навреме, изпускаме момента. Фрок трябва да бъде държан изкъсо. Вече праща наемници да му вършат мръсната работа. Преди по-малко от час един от тях се опита да проникне в хранилищата в зоната за сигурност.
– Кой? – попита Райт.
– Пазачът е оплескал всичко – отвърна Кътбърт. – Нс поне е разбрал собственото му име – Бил.
– Бил? – понадигна се Рикман.
– Да, мисля, че така беше. – Това не е ли онзи журналист, който подготвя книга за изложбата ми? Твоят човек, нали? Държиш ли го изкъсо? Чувам, че задавал прекалено много въпроси.
– Абсолютно вярно – отвърна с лъчезарна усмивка Рикман. – Имах известни проблеми с него, но сега вече стриктно спазва правилата. Контролирай източниците и така ще контролираш журналистите, както обичам да повтарям.
– Спазва правилата, така ли? – попита Райт. – Тогава защо реши да разпращаш тази сутрин електронно съобщение до половината западен свят с напомняне да не се разговаря с външни лица?
Госпожа Рикман енергично разпери лакираните си нокти.
– Погрижила съм се за него.
– По-добре се увери, че наистина е така, по дяволите! – добави Кътбърт. – От самото начало си наясно със ситуацията, Лавнния. Сигурен съм, че нямаш особено желание това твое журналистче да изрови нечии кирливи ризи.
Уредбата изсъска и се чу глас: „Господин Пендергаст желае среща“.
– Пусни го да влезе – отговори Райт и с раздразнение изгледа двамата. – Само той ни трябва.
Пендергаст влезе с мушнат под мишницата вестник и спря до вратата.
– Я виж ти, каква очарователна компания! – възкликна той. – Доктор Райт, благодаря ви, че отново ме приехте. Доктор Кътбърт, за мен е винаги удоволствие. А вие, мадам, сте Лавиния Рикман, нали не греша?
– Да – отвърна Рикман с хладна усмивка.
– Господин Пендергаст – каза Райт с едва забележима официална усмивка, – моля ви да се настаните където ви е удобно.
Благодаря, докторе, но предпочитам да остана праз.
Пендергаст пристъпи към масивната камина и се облегна на рамката с кръстосани ръце.
– Съобщение ли идвате да направите? Не се съмнявам, че сте помолил за тази среща, за да ни съобщите за извършен арест.
– Не – отвърна Пендергаст. – Съжалявам, но няма арести. Откровено казано, доктор Райт, напредваме твърде бавно. За разлика от онова, което госпожа Рикман съобщава на вестниците.
Той показа заглавието на първа страница: ПРЕДСТОЯЩ АРЕСТ ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗВЪРШЕНИТЕ ОТ МУЗЕЙНИЯ ЗВЯР УБИЙСТВА.
Последва кратко мълчание. Пендергаст сгъна вестника и го постави внимателно върху лавицата.
– Какъв е проблемът? – попита Райт. – Не разбирам защо се бавите толкова дълго.
– Налице са много проблеми, както със сигурност знаете – отвърна Пендергаст. – Но всъщност не съм тук, за да ви информирам за хода на разследването. Достатъчно е да ви напомня, че из музея необезпокоявано продължава да се разхожда опасен сериен убиец. Нямаме никакви причини да смятаме, че е приключил с убийствата. Доколкото ни е известно, всичките убийства са извършени нощно време. Или по-точно след пет часа следобед. Като водещ разследването специален агент съм длъжен със съжаление да ви уведомя, че обявеният полицейски час следва да остане в сила до залавянето на убиеца. Не са възможни никакви изключения.
– Откриването… – започна неуверено Рикман.
– Ще се наложи да отложите откриването. Може за една седмина, може и за един месец. Боя се, че не съм в състояние да обещая нищо. Наистина съжалявам.
Райт се надигна с поруменяло лице.
– Казахте, че откриването може да стане, както е запланувано, при положение че няма нови убийства. Такова беше споразумението ни.
– Не съм се споразумявал за нищо с вас, докторе – отвърна спокойно Пендергаст. – Боя се, че шансовете за залавянето на убиеца не са се увеличили в сравнение с началото на седмицата. – Той посочи вестника върху лавицата на камината. – Подобни заглавия излишно успокояват и приспиват бдителността на хората. На откриването вероятно ще присъстват много хора. Хиляди хора в музея след мръкване… – Той поклати глава. – Не разполагам с никаква друга възможност.
Райт не откъсваше недоумяващ поглед от агента.
– Поради вашата некомпетентност очаквате да отложим откриването и по този начин да нанесем непоправими щети на музея? Отговорът е не.
Пендергаст направи няколко крачки и застана невъзмутимо в средата на стаята.
– Извинете ме, доктор Райт, ако не съм се изразил ясно. Не съм дошъл да моля за разрешението ви, а само да ви уведомява за решението си.
– Така – отговори с разтреперан глас директорът. – Разбирам. Самият вие не можете да си свършите работата, но си позволявате да ме съветвате как да върша своята. Имате ли въобще представа какви ще са последствията от отлагането на изложбата? Давате ли си сметка как ще възприеме подобно послание общественото мнение? Чуйте ме, Пендергаст, това в никакъв случай няма да го позволя.
Пендергаст не откъсваше втренчения си поглед от Райт.
– Всеки служител, който бъде намерен в сградата след пет часа, ще бъде подведен под отговорност за нарушаване на неприкосновеността на мястото на престъплението. Това е престъпление от лека степен. Повторно нарушение ще бъде таксувано като възпрепятстване на правосъдието, което съставлява углавно престъпление, доктор Райт. Мога ли да предположа, че се изразих достатъчно ясно?
– Единственото ясно нещо в момента е, че трябва незабавно да излезете през тази врата – повиши глас Райт. – Никой няма да ви спре. Моля, възползвайте се.
Пендергаст кимна.
– Господа! Мадам!
След това се обърна и напусна спокойно кабинета.
Пендергаст затвори бавно вратата и спря за момент, без да отделя очи от нея.
– „И порицан, се връщам удовлетворен, в злощастието си трикратно съм възнаграден“.
Секретарката на Райт спря да дъвче дъвката си и зяпна насреща му.
– Моля? – попита тя.
– Шекспир – отвърна Пендергаст, насочвайки се към асансьора.
Райт посегна към телефона с разтреперана ръка.
– Какво е това, по дяволите? – развика се Кътбърт. – Някакъв проклет полицай ли ще си позволява да ни разиграва в собствения ни музей!
– Кътбърт, успокой се – каза Райт. И добави в слушалката: – Свържи ме с Елбъни. Веднага.
Възцари се тишина, докато Райт чакаше да го свържат. Той погледна към Кътбърт и Рикман, полагайки усилия да овладее дишането си.
– Време е да поискам няколко услуги – промълви той. – Да видим чия е последната дума тук: на някакъв потомствен албинос от Делтата или на директора на най-големия музей за естествена история в света.
32
„Тук растителността е твърде необикновена. Палмите и папратите изглеждат почти праисторически. Жалко че няма време за по-задълбочено проучване. Използваме изключително жилав вид за опаковъчен материал в сандъците. Дай възможност на Йоргенсен да хвърли едно око, ако прояви интерес.
С нетърпение очаквам след месец да сме заедно в Клуба на изследователя, за да отпразнуваме успеха с двойно сухо мартини и добро маканудо. Дотогава знам, че мога да ти поверя този материал и собствената си репутация.
Твой колега,Уитлеси“
Смитбек вдигна очи от писмото.
– Не бива да стоим тук. Да вървим в кабинета ми.
Уютната му бърлога се намираше сред лабиринт от пренаселени кабинети на приземното ниво на музея. Изпълнените с шумове и суматоха многобройни пресичащи се като във восъчна пита коридори подействаха освежително на Марго след влажните и кънтящи подземия пред зоната за сигурност. Подминаха огромен зелен контейнер, претъпкан със стари годишнини на списанието на музея. На огромното табло пред стаичката на Смитбек бяха закачени всевъзможни писма от разгневени абонати, с които редакционният екип се забавляваше.
Веднъж, когато упорито издирваше един отдавна просрочен библиотечен брой на „Наука“, Марго беше проникнала в разхвърляната бърлога на Смитбек. Сега всичко си беше, както го помнеше: безредно разпилени върху бюрото ксерокопирани статии, недовършени писма, менюта от китайски ресторанти и огромно количество книги и списания, които библиотекарите в музея със сигурност упорито издирваха.
– Сядай – каза й Смитбек, избутвайки безцеремонно половинметровата купчина хартии от един от столовете.
След това затвори вратата, заобиколи бюрото и се приближи към люлеещия се стол, тъпчейки шумолящите под краката му листа.
– Така – каза тихо той. – И си сигурна, че дневникът не е там?
– Вече ти казах, че успях да прегледам само подредения от Уитлеси сандък. Но не би трябвало да е в другите.
Смитбек отново прегледа писмото.
– Кой е този Монтегю? – попита той.
– Не знам – отвърна Марго.
– А Йоргенсен?
– И за него не съм чувала.
Смитбек свали от една лавица телефонния указател на музея.
– Няма никакъв Монтегю – измърмори той, прелиствайки страниците. – Аха! Ето го Йоргенсен. Ботаническия. Пише, че се е пенсионирал. А защо все още има кабинет?
– Това тук не е необичайно – отвърна Марго. – Финансово независими хора, които нямат с какво друго да си запълват времето. Къде му е кабинетът?
– Сектор четирийсет и едно, четвърти етаж – каза Смитбек, след което затвори указателя и го остави върху бюрото си. – Близо до хербариума. – И се изправи. – Да вървим.
– Почакай малко, Смитбек. Почти четири часа е. Би трябвало да се обадя на Фрок и да му кажа какво…
– По-късно – отсече Смитбек и тръгна към вратата. – Хайде, Лотосов цвят. Журналистическият ми нос не е надушвал сносна следа цял следобед.
Кабинетът на Йоргенсен представляваше лаборатория без прозорци с висок таван. Нямаше никакви представители на флората, каквито Марго очакваше да види в лаборатория на ботаник. Всъщност стаята беше празна, като се изключат един голям тезгях, един стол и една закачалка. Едно от чекмеджетата на тезгяха зееше отворено и в него се виждаха всевъзможни износени инструменти. Йоргенсен се беше привел над тезгяха и бърникаше някаква машинка.
– Доктор Йоргенсен? – попита Смитбек.
Възрастният мъж се обърна и се вторачи в Смитбек. Беше почти напълно оплешивял, а рунтавите му бели вежди надвиснаха над напрегнато втренчените му очи с цвят на избелял док. Беше кокалест и прегърбен, но Марго си помисли, че е висок поне метър и деветдесет.
– Да? – отвърна с тих глас той.
Преди Марго да успее да го спре, Смитбек му подаде писмото.
Мъжът започна да чете и видимо се уплаши. Без да отделя очи от писмото, посегна към овехтелия стол и внимателно се отпусна върху него.
– Къде го намерихте? – попита той, след като приключи с четенето.
Марго и Смитбек се спогледаха.
– Това е оригинал – отвърна Смитбек.
Йоргенсен ги изгледа напрегнато и подаде писмото на Смитбек.
– Нищо не знам за това – каза той.
Настъпи тишина.
– Намираше се в сандък, изпратен преди седем години от Джон Уитлеси от експедицията в Амазония – подсказа многозначително Смитбек.
Йоргенсен не откъсваше втренчения си поглед от двамата. След малко отново се зае с машинката си.
Те наблюдаваха известно време заниманията му.
– Съжалявам, че прекъснахме работата ви – обади се най-накрая Марго. – Може би моментът не е подходящ.
– Каква работа? – попита, без да се обърне Йоргенсен.
– Това, с което се занимавате – отвърна Марго.
Йоргенсен избухна във внезапен лаещ смях.
– Това? – отново извърна лице към тях той. – Това не е работа. Това е просто една счупена прахосмукачка. Откакто почина съпругата ми, трябва сам да върша домакинската работа. Тази проклетия гръмна онзи ден в ръцете ми. Донесох я, защото тук са всичките ми инструменти. Вече нямам много за вършене.
– Относно писмото, сър… – настоя Марго.
Йоргенсен отново се отпусна върху скрибуцащия стол и се облегна назад, поглеждайки към тавана.
– Не знаех, че съществува. Двойната стрела беше семейният герб на Уитлеси. А и това е неговият почерк, няма никакво съмнение. Толкова спомени нахлуха в главата ми.
– Какви? – нетърпеливо попита Смитбек.
Йоргенсен го стрелна с очи и свъси вежди раздразнен.
– Нито един от тях не е ваша работа – язвително отвърна той. – Или най-малкото до този момент не съм чул поради каква причина би могло да бъде ваша работа.
Марго предупредително погледна Смитбек да не се обажда.
– Доктор Йоргенсен – започна тя, – аз съм дипломирана студентка и работя под ръководството на доктор Фрок. Колегата ми е журналист. Доктор Фрок е убеден, че експедицията на Уитлеси и изпратените сандъци имат връзка с убийствата в музея.
– Проклятие? – възкликна Йоргенсен, театрално повдигайки вежди.
– Не, не става дума за проклятие – отговори Марго.
– Радвам се, че не сте се хванали на тази въдица. Няма никакво проклятие. Освен ако не наречем проклятие комбинацията от алчност, безумие и завист. Не е нужно да си го обясняваме с Мбун… – След кратка пауза той попита подозрително: – Защо ви интересува всичко това?
– Да си обясняваме какво? – попита Смитбек.
Йоргенсен отново го изгледа неприязнено.
– Млади момко, ако още веднъж си отворите устата, ще ви помоля да напуснете.
Смитбек присви очи, но замълча.
Марго се подвоуми дали да се впусне в подробности относно теориите на Фрок, следите от нокти, повредения сандък, но накрая се отказа.
– Интересува ни, защото усещаме, че действително има някаква връзка, на която никой не обръща внимание – нито полицията, нито ръководството на музея. Вашето име е споменато в писмото и се надявахме, че можете да ни съобщите повече подробности за експедицията.
Йоргенсен протегна кокалестата си ръка.
– Мога ли да го видя пак?
Смитбек му го подаде неохотно.
Йоргенсен впери жаден поглед в листа, сякаш всмуквайки спомени от него.
– Беше време – промълви той, – когато нямах желание да говоря за това. Може би уплашен е най-точната дума. Известни групи биха се опитали да ме изхвърлят. – Той помръдна рамена. – Но когато човек остарее като мен, вече няма от какво да се бои. Освен може би от самотата. – Той кимна едва-едва към Марго, стиснал в ръка писмото. – Щях да участвам в експедицията, ако не беше Максуел.
– Максуел? Кой е той? – попита Смитбек.
Йоргенсен го стрелна с очи.
– Нокаутирал съм и по-едри журналисти от теб – каза заплашително той. – Казах ти да кротуваш. Разговарям с дамата.
И отново се обърна към Марго.
– Максуел беше един от ръководителите на експедицията. Максуел и Уитлеси. Това беше първата грешка – да се разреши на Максуел насила да се набута, така че двамата бяха равноправни ръководители. От самото начало бяха на нож. Нито един от двамата не разполагаше с цялата власт. Успехът на Максуел е причина за моя неуспех – реши, че в експедицията няма място за ботаник, и така отпаднах от списъка. Но неприятностите на Уитлеси бяха по-големи и от моите. Присъствието на Максуел можеше да осуети тайните му намерения.
– Какви бяха те? – попита Марго.
– Да открие племето котога. Съществуваха слухове за неоткрито племе, обитаващо някакво обширно плато над джунглата. Независимо че местността не беше проучена, преобладаваше убеждението, че племето е изчезнало и са останали само реликви от него. Уитлеси не вярваше, че е така. Искаше да стане техен откривател. Единственият проблем беше, че местното правителство му отказа да изследва местността е основанието, че е запазен периметър за техните учени. „Янки, вървете си у дома.“ – Йоргенсен изпъшка и поклати глава. – Всъщност това беше запазен периметър единствено за плячкосване и грабежи. Естествено, правителството им също беше чувало за слуховете, които бяха известни на Уитлеси. Ако там действително е имало индианци, властите не биха допуснали те да възпрепятстват безмилостното изсичане на горите и прокопаването на минни рудници. Така или иначе, експедицията трябваше да тръгне от север. Много по-неудобен маршрут, но встрани от забранената зона. А имаше и забрана да се изкачат на самото плато.
– Съществуваха ли все още котога? – попита Марго.
Йоргенсен поклати бавно глава.
– Никога няма да узнаем. Властите откриха нещо на върха на платото. Може би залежи от злато, платина или златоносен камък. Съвременните спътници могат да откриват куп неща. Така или иначе, през пролетта на осемдесет и осма платото беше изпепелено от въздуха.
– Изпепелено? – възкликна Марго.
– Напълно изпепелено с напалм – продължи Йоргенсен. – Твърде необичайна и скъпоструваща технология. Очевидно не са успели да овладеят пожарите, които бушуваха месеци наред. След това построиха голяма магистрала откъм леснодостъпната южна посока. Докараха японско хидравлично минно оборудване и буквално заличиха огромни планински области. Няма съмнение, че са изтеглили златото или платината, или каквото е имало, с цианови съединения, като са оставили отровите да изтекат в реките. Нищо, наистина нищичко не е останало. Затова музеят никога не изпрати втора експедиция, която да потърси останки от първата.
Той се изкашля.
– Това е ужасно – прошепна Марго.
Йоргенсен я погледна с неспокойните си небесносини очи.
– Да. Наистина е ужасно. Разбира се, няма да научите нищичко за това от изложбата „Суеверие“.
Смитбек вдигна ръка, докато измъкваше с другата портативния си касетофон.
– Извинете, мога ли…
– Не, не можеш да записваш това. Не е предназначено за публикуване. Нито за цитиране. Нито за нищо. Сутринта получих меморандум в този смисъл, за който вероятно знаете. То е единствено за мен: години наред не можех да говоря за него и ще го направя сега – един-единствен път. Затова кротувайте и слушайте.
За известно време се възцари тишина.
– Та докъде бях стигнал? – продължи Йоргенсен. – О, да. Та значи на Уитлеси не беше позволено да се изкачи на платото. А Максуел беше абсолютен бюрократ. Твърдо беше решил да накара Уитлеси да спазва правилата. Добре де, но когато се озовеш насред джунглата на двеста мили от каквото и да било правителство… Какви правила? – Той се изкикоти. – Съмнявам се дали някой изобщо може да си представи какво точно се е случило там. Разбрах цялата история от Монтегю, който я сглоби от телеграмите на Максуел. Далеч не достоверен източник.
– Монтегю? – обади се Смитбек.
– Както и да е – продължи Йоргенсен, без да му обръща внимание, – изглежда Максуел е попаднал на някаква невероятна ботаника. Деветдесет и девет процента от растителността в подножието на платото се е състояла от съвършено непознати на науката видове. Странни праисторически папрати и едносемеделни растения, характерни за мезозойската ера. Независимо че Максуел беше естествен антрополог, обезумял от тази странна растителност. Пълнели сандък след сандък с несрещани видове. И тогава открил онези семенници.
– С какво са толкова необикновени?
– Били от живи фосили. Нещо подобно на откритието на силакантата през 30-те години: разновидност от цял един тип, който смятали за изчезнал през каменовъгления период. Цял един тип.
– Приличаха ли на яйца тези семенници? – попита Марго.
– Не мога да кажа. Но Монтегю ги беше виждал и ми каза, че са дяволски твърди. Би трябвало да бъдат заровени във висококиселинната почва на някоя джунгла, за да поникнат. Предполагам, че все още са в сандъците.
– Доктор Фрок смята, че са яйца.
