Текст книги "Реликвата"

Автор книги: Линкълн Чайлд

Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 26 страниц)

– Да, докторе. Истински е.

– И сте сигурен, че ДНК е истинска, а не от кръвта или плътта на жертвата?

– Да – отвърна Пендергаст. – Както вече казах, от кореновия канал е, а не под епидермиса.

– И какъв, моля ви да ми съобщите, е ДНК резултатът?

– Все още не сме получили окончателния доклад.

Фрок вдигна ръка.

– Разбрано. Кажете ми защо не използвате нашата ДНК лаборатория тук в музея? Разполагаме с апаратура, равностойна на всяка друга в щата.

– Равностойна на всяка друга в страната, докторе. Но трябва да разберете, че нашите правила го забраняват. Можем ли да бъдем сигурни в резултатите, ако тестовете са направени на местопрестъплението? При напълно допустима вероятност самият убиец да работи с апаратурата? – Пендергаст се усмихна. – Надявам се да извините моята настойчивост, докторе, но бихте ли се съгласил да размислите за възможността това оръжие да е направено от реликви от антроположката колекция и да прецените на какъв артефакт или артефакти най-вече ви напомня тази отливка?

– Щом желаете – отвърна Фрок.

– Благодаря. Можем да го обсъдим след ден-два. Междувременно мога ли да получа копие от списъка на антроположката колекция?

Фрок се усмихна.

– Шест милиона експоната? Можете да използвате компютърната картотека. Желаете ли компютър?

– Може и по-нататък – отвърна Пендергаст и прибра каучуковата пластина в пластмасовата торба. – Предложението ви е изключително любезно. Нашият команден пост засега е разположен в неизползваната галерия зад ксероксите.

Зад тях отекнаха стъпки.

Марго се обърна и видя високия силует на заместник-директора на музея доктор Ян Кътбърт, последван от двамата полицаи до асансьора.

– Вижте какво, колко ще продължи всичко това? – възмущаваше се Кътбърт. Той спря пред заграждението. – Охо, Фрок, и теб ли са довлекли! Що за безобразие!

Фрок кимна едва забележимо.

– Доктор Фрок – каза Пендергаст, – моля за извинение. Това е господинът, когото очаквах, когато ви се обадих. Можете да останете, ако нямате нищо против.

Фрок отново кимна.

– Е, доктор Кътбърт – енергично продължи агентът, като се обърна към шотландеца. – Помолих ви да слезете, защото се нуждая от известна информация за зоната зад мен.

Той посочи към една огромна врата.

– Зоната за сигурност? Какво ви интересува? Със сигурност и някой друг би могъл… – започна Кътбърт.

– Да, но моите въпроси са насочени към вас – прекъсна го вежливо, но с нетърпящ възражение тон Пендергаст. – Ще влезем ли вътре?

– Ако няма да ми отнеме много време – отвърна Кътбърт. – Предстои ми да организирам цяла изложба.

– Да, действително – обади се Фрок с едва доловим сарказъм. – Изложба.

Той направи жест към Марго да го придвижи напред.

– Доктор Фрок? – обърна се любезно към него Пендергаст.

– Да?

– Питах се дали мога да получа обратно отливката на нокътя.

Обкованата с мед врата към зоната за сигурност беше свалена и на нейно място беше поставена нова стоманена врата. В дъното на коридора имаше малка врата с надпис „ДЕБЕЛОКОЖИ“. Марго се запита как бяха успели да внесат огромните слонски кости през нея.

Тя завъртя количката и подкара Фрок по тесния коридор зад отворената врата към зоната за сигурност. Най-ценните експонати се съхраняваха в малки ниши от двете страни на коридора: сапфири и диаманти; подредени по рафтовете слонски бивни и рога от носорози; кости и кожи на отдавна изчезнали животни; зуни божества на войната. В дъното стояха двама мъже в тъмни костюми и тихо разговаряха. Щом Пендергаст влезе, двамата изпънаха тела.

Пендергаст спря пред една подобна на останалите отворена врата на ниша с обемиста овална черна секретна брава, месингова дръжка и богато украсена резба. Една електрическа крушка осветяваше с ярка светлина металните стени. В нишата имаше няколко сандъка, само един от които беше малък. Неговият капак липсваше, а един от по-обемистите беше силно повреден и някои от дъските му бяха раздробени на талаш.

Пендергаст изчака всички да влязат в нишата.

– Разрешете ми да дам някои предварителни пояснения – каза той. – Убийството на пазача е станало недалеч оттук.

Изглежда след това убиецът е минал по коридора отвън. Опитал се е да разбие вратата, която води към зоната за сигурност. Може да е опитвал и преди това. Опитите са били неуспешни.

Първоначално не бяхме сигурни какво е търсел. Както знаете, тук се намират голям брой ценни материали. – Пендергаст направи знак към един от полицаите, който се приближи и му подаде някаква хартия. – Затова поразпитахме и установихме, че през последните шест месеца нищо не е изнасяно или внасяно в зоната. Освен тези сандъци. Донесени са в тази ниша миналата седмица. По ваше нареждане, доктор Кътбърт.

– Позволете ми да обясня… – обади се Кътбърт.

– Един момент, ако обичате – прекъсна го Пендергаст. – Когато проверихме сандъците, открихме нещо твърде любопитно. – Той посочи повредения сандък. – Обърнете внимание на дъските. Върху тези тук има дълбоки драскотини от нокти. Експертите ни по съдебна медицина ми казаха, че драскотините върху жертвите по всяка вероятност са от същия предмет или инструмент.

Пендергаст млъкна и съсредоточено погледна Кътбърт.

– Нямах представа… – смотолеви той. – Нищо не беше изнесено. Само си помислих, че…

Той не продължи.

– Питам се, докторе, дали бихте ни казал нещо за тези сандъци?

– Няма нищо сложно за обясняване – отвърна Кътбърт. – Няма никаква мистерия. Сандъците са от една стара експедиция.

– Подочух това – каза Пендергаст. – Коя експедиция?

– Експедицията на Уитлеси – отговори Кътбърт.

Пендергаст изчака.

Накрая Кътбърт въздъхна.

– Експедиция в Южна Америка отпреди пет години. Не беше… съвсем успешна.

– Беше катастрофална – подхвърли подигравателно Фрок. Пренебрегвайки гневния поглед на Кътбърт, той продължи: – Навремето предизвика скандал в музея. Експедицията беше прекратена още в самото начало поради лични конфликти. Някои от участниците бяха убити от враждебно настроени туземци, а останалите загинаха при самолетна катастрофа на път за Ню Йорк. Възникнаха неизбежните слухове за проклятие и подобни неща.

– Това е преувеличение – отсече Кътбърт. – Не е имало никакъв скандал.

Пендергаст ги изгледа.

– А сандъците? – попита той със спокоен тон.

– Бяха доставени впоследствие – отговори Кътбърт. – Но това няма нищо общо със случая. В единия от тях имаше изключително необичаен предмет – статуетка, изработена от изчезнало южноамериканско племе. Един от важните експонати в изложбата „Суеверие“.

Пендергаст кимна.

– Продължавайте.

– Миналата седмица, когато отидохме да вземем статуетката, установих, че един от сандъците е разбит. – Кътбърт посочи към сандъка. – Затова разпоредих всички сандъци да бъдат пренесени в зоната за сигурност.

– Какво беше взето?

– Точно това беше доста странно – продължи Кътбърт. – От сандъка не липсваше нито един артефакт. Самата статуетка струва огромно състояние. Абсолютен уникат, единствената от този род в целия свят. Племето котога е изчезнало преди много години.

– Искате да кажете, че нищо не е липсвало? – попита Пендергаст.

– Нищо съществено. Липсваха само семенниците или каквото там бяха. Максуел, ученият, който ги е натоварил, почина при самолетната катастрофа близо до Венецуела.

– Семенници? – попита Пендергаст.

– Откровено казано, не знам какво точно бяха. Изчезна цялата документация, освен антроположките материали. Разполагахме единствено с дневника на Уитлеси. Когато сандъците пристигнаха, бяха осъществени незначителни възстановителни дейности, но оттогава…

Той не продължи.

– Добре би било да ми разкажете за тази експедиция – каза Пендергаст.

– Няма много за разказване. Според първоначалните планове трябваше да потърсят следи от племето котога, да направят проучване и да съберат колекция в един абсолютно изолиран район в джунглата. Доколкото знам, според предварителните проучвания деветдесет и пет процента от растителните видове в района бяха неизвестни на науката. Ръководител беше антропологът Уитлеси. Мисля, че имаше и палеонтолог, експерт по бозайници, физически антрополог, вероятно ентомолог и няколко помощници. Уитлеси и Крокър, един от помощниците му, изчезнаха – вероятно са ги убили туземците. Останалите починаха при самолетната катастрофа. Единственото, за което имахме документация, беше статуетката – от дневника на Уитлеси. Всичко останало е мистерия, никакви сведения за произход, нищо.

– Защо целият този материал е останал толкова дълго в сандъците? Защо не е бил изваден, картотекиран и поставен в колекциите?

Кътбърт сви неловко рамене.

– За това – отвърна той с оправдателен тон – питайте Фрок. Той е шеф на отдела.

– Колекциите ни са огромни – каза Фрок. – Разполагаме с кости от динозавър, които стоят опаковани още от 30-те години, без никой да ги е докосвал. Необходими са страшно много пари и време за обработка на тези неща. – Той въздъхна. – Но конкретно в този случай не става въпрос за недоглеждане. Доколкото си спомням, след пристигането на тези сандъци на Антроположкия отдел беше забранено да ги изследва.

И многозначително изгледа Кътбърт.

– Това беше много отдавна! – отвърна язвително Кътбърт.

– Как установихте, че в неотворените сандъци няма редки артефакти? – попита Пендергаст.

– В дневника си Уитлеси намекваше, че статуетката в малкия сандък е единствената ценност.

– Може ли да видя този дневник?

Кътбърт тръсна глава.

– Изчезна.

– Вие ли разпоредихте преместването на сандъците?

– Предложих на доктор Райт, след като разбрах, че е бърникано в тях – отвърна Кътбърт. – Оставихме материалите в оригиналните сандъци, докато бъдат проучени. Това е едно от правилата на музея.

– Следователно сандъците са пренесени в края на миналата седмица – измърмори почти на себе си Пендергаст. – Точно преди убийството на двете момчета. Какво е търсел убиецът? – Той отново погледна Кътбърт. – Какво казахте, че е взето от сандъците? Семенници, така ли?

Кътбърт дигна рамене.

– Както вече казах, не знам точно какво представляваха. Приличаха ми на семенници, но аз не съм ботаник.

– Можете ли да ги опишете?

– Минаха години и не си спомням добре. Едри, овални, тежки. С грапава повърхност. Светлокафяви. Надниквал съм в сандъка само два пъти, нали разбирате. Веднъж, когато пристигна, и миналата седмица, когато взех Мбун. Така се казва статуетката.

– Къде е статуетката сега? – попита Пендергаст.

– Подготвят я за изложбата. Вече би трябвало да е поставена. Днес ще бъде приемането.

– Извадихте ли и нещо друго?

– Не. Статуетката е единственият уникат.

– Бих искал да я видя – каза Пендергаст.

Кътбърт започна да тъпче с притеснение на едно място.

– Можете да я видите при откриването на изложбата. Откровено казано, не разбирам какво целите. Защо си губите времето с някакъв строшен сандък, когато един сериен убиец се разхожда безпрепятствено из музея, а вие не сте в състояние да го пипнете?

Фрок се изкашля.

– Марго, приближете ме, ако обичате – помоли той.

Марго приближи количката до сандъците. Той се приведе със сумтене, за да огледа счупените дъски.

Всички го погледнаха.

– Благодаря – каза той, след като се надигна.

После обходи с поглед присъстващите един по един.

– Моля да обърнете внимание, че дъските са надраскани не само отвън, но и отвътре – обяви накрая той. И след пауза добави: – Господин Пендергаст, няма ли да направим едно заключение?

– Никога не правя заключения – с усмивка отвърна агентът.

– Вече направихте – настоя Фрок. – Всички заключихте, че някой или нещо е проникнало във вътрешността на сандъка.

В помещението се възцари внезапна тишина. Марго усети във въздуха миризмата на прах и стърготини.

И изведнъж стаичката се изпълни с оглушителния хриплив смях на Кътбърт.

Докато се връщаха обратно към кабинета му, Фрок беше необичайно оживен.

– Видяхте ли отливката, Марго? Характерни птичи особености и морфология на динозавър. Това би могло да е самото нещо!

Той не можеше да скрие възбудата си.

– Но, професор Фрок, агент Пендергаст е убеден, че е изработено като някакво оръжие – отвърна моментално тя.

И в същия момент си даде сметка, че й се иска да убеди самата себе си.

– Глупости! – изсумтя Фрок. – Докато гледахте отливката, не изпитахте ли усещането за нещо болезнено познато и същевременно безкрайно далечно? Пред нас е еволюционна анормалност, реабилитацията на моята теория.

Щом влязоха в кабинета, Фрок моментално измъкна бележник от джоба на сакото си и започна да пише.

– Но, професоре, как е възможно подобно създание…

Марго млъкна, усетила дланта на Фрок върху ръката си.

Той я стисна необичайно силно.

– Мило мое момиче – изрече Фрок, – има по земята и небето много неща, както казва Хамлет. Не винаги е задължително да анализираме. Понякога е достатъчно само да наблюдаваме. – Говореше тихо, но се тресеше от възбуда. – Не бива да пропуснем тази възможност, чувате ли? Проклет да е този мой стоманен затвор! Трябва да станете мои очи и уши, Марго. Трябва да сте навсякъде, да дебнете във всеки миг, да сте продължението на пръстите ми. Не бива да пропуснем този шанс. Съгласна ли сте, Марго?

Той стисна още по-силно ръката й.

19

На Смитбек му се струваше, че старият товарен асансьор в двайсет и осми участък на музея винаги вони на мърша. Опита се да диша през устата.

Асансьорът беше огромен като манхатънско ателие. Операторът го беше обзавел с маса и стол и го беше украсил с фотографии, изрязани от издаваното от музея списание: търкащи шиите си жирафи, съвокупляващи се насекоми, надупен песоглавец и туземки с провиснали гърди.

– Допада ли ви малката ми художествена галерия? – попита операторът с непристойна усмивка.

Беше около шейсетгодишен и носеше оранжева перука.

– Приятно е да срещнеш човек, който проявява интерес към естествената история – саркастично отвърна Смитбек.

Щом излезе от асансьора, в носа го удари още по-силна воня на гнила плът.

– Как я понасяш? – едва поемайки си въздух, запита той оператора.

– Какво да понасям? – отвърна мъжът, докато спускаше вертикалната решетка.

– Добре дошъл! – долетя жизнерадостно подвикване откъм коридора.

Надвиквайки шума на климатичната инсталация, застаряващият мъж стисна ръката на Смитбек.

– Днес има готвено само от зебра. Пропуснал носорога. Влизай все пак, влизай!

Смитбек знаеше, че силният му акцент е австрийски.

Джост фон Остер завеждаше препарационния отдел по остеология, в чиято лаборатория от животинските туловища оставаха само кости. Беше над осемдесет, но заради розовичкия му, жизнерадостен и закръглен външен вид много хора го смятаха за доста по-млад.

Фон Остер беше в музея от края на двайсетте години. Работата му се състоеше в препарация и демонстриране на скелети на изложби. Върховното му постижение от онова време беше серия конски скелети ходом, в тръс и в галоп. Говореше се, че тези скелети предизвикали истинска революция в начина на показването на животни. През четиридесетте години Фон Остер се беше заел с пресъздаването на естествената среда и външния облик на различни видове, постигайки абсолютно правдоподобие и в най-незначителния детайл – чак до провисналата от устата лига.

Но „ерата на естествената среда“ беше отминала и заточиха Фон Остер в Залата на бръмбарите. Отхвърляйки с презрение всички предложения за пенсиониране, той с въодушевление беше поел ръководството на лабораторията по остеология, в която всевъзможни животни – предимно от зоологическите паркове – бяха превръщани в чистички белезникави кости за всевъзможни изследвания или изложби. Така или иначе, уменията му като майстор ваятел си оставаха ненадминати и затова го бяха поканили да разработи специална шаманска серия за изложбата „Суеверие“. Смитбек искаше да посвети цяла глава от книгата си тъкмо на тези негови усилия.

В отговор на поканата Смитбек влезе в препарационната зала. До този момент не беше пристъпвал в това прочуто помещение.

– Толкова се радва, че можеш видя моя работилница – каза Фон Остер. – Сега тук не много хора заради тез ужасни убийства. Наистина много се радва!

Работилницата приличаше по-скоро на странна готварница. Покрай една от стените бяха подредени дълбоки цистерни от неръждаема стомана. От тавана близо до цистерните висяха огромни макари, вериги и куки за по-едрите туловища. В средата на пода имаше канализационна скара, в която се беше заклещила дребна строшена кост. В един отдалечен ъгъл на работилницата се мъдреше носилка на колела от неръждаема стомана с едро животно върху нея. Ако не беше завързаната за крака му голяма табела с надпис с ръкописни букви, Смитбек изобщо нямаше да се досети, че вече почти напълно разложената пихтия някога е била „Морска крава от Саргасово море“. Около нея лежаха шила, щипци и малки ножове.

– Благодаря, че ми отдели време – каза Смитбек.

– Няма за какво! – гръмогласно възкликна Фон Остер. – Бих искал да е отворено за туристи, но ти знаеш, че тази зона затворена за тях, което жалко. Трябваше да видиш носорог. Gott 44
  Господ, Бог (нем.). – Б.пр.


[Закрыть], била голяма работа!

Прекосявайки с бързи крачки помещението, той показа на Смитбек цистерната с трупа на зебрата. Независимо от абсорбатора, който изсмукваше изпаренията, миризмата беше много силна. Фон Остер повдигна капака и се дръпна горделиво встрани.

– Какво каже за това!

Смитбек погледна пихтиестата кафеникава течност, с която беше пълна цистерната. Под мътната повърхност лежеше подпухналото туловище на зебрата, чиято плът и меки тъкани бяха започнали да се втечняват.

– Малко е подута – измърмори тихо Смитбек.

– Какво искаш да кажеш е това подута? Прекрасна е! Отдолу е нагревателят. Поддържа постоянна температура на водата деветдесет и пет градуса. Виж, първо изкормваме труп и го пускаме в цистерната. След това накисва и след това издърпваме тапа и всичко изтича в шахта. Остават само тази голяма купчина мазни кокали. Тогава отново напълваме цистерната, добавяме малко стипца и сваряваме тези кокали. Не бива да вариш дълго, защото омекват. – Фон Остер спря да си поеме свеж въздух. – Нали знаеш, също както свари пиле много дълго. Пфу! Лошо! Но тези кокали още мазни, затова измива mit 55
  С, със (нем.). – Б.пр.


[Закрыть]бензин. Това прави чисто бели.

– Господин Фон Остер… – започна Смитбек. Ако не сменеше веднага темата, никога нямаше да се отърве. А и надали би могъл да понесе миризмата още дълго време. – Питах се дали бихте могъл да ми разкажете нещо за шаманската група, над която работехте. Пиша книга за „Суеверие“. Помните ли разговора ни?

– Ja, ja! 66
  Да, да (нем.). – Б.пр.


[Закрыть] – Разбира се!

Той се втурна към едно бюро и измъкна някакви рисунки. Смитбек включи портативния си касетофон.

– Първо рисува фон на двойно извита повърхност, за да няма ъгли, разбира? Искаш илюзия за дълбочина.

Фон Остер започна да описва процеса, почти викайки от въодушевление.

„Това ще свърши работа – помисли си Смитбек. – Този симпатяга е мечтата на писателя.“

Фон Остер продължи да говори дълго време, промушвайки въздуха, размахвайки неочаквано ръце, поемайки дълбоко въздух между изричаните със силен акцент изречения. Когато приключи, тържествуващо погледна Смитбек.

– Сега искаш види бръмбари? – попита той.

Смитбек не можеше да откаже. Бръмбарите бяха прочути. Процедурата беше изобретение на самия Фон Остер и сега се прилагаше във всички значителни музеи за естествена история в страната: бръмбарите оглозгваха малки трупове, като оставяха изчистени, съвършено запазени скелети.

„Хранилището“, в което се помещаваха бръмбарите, беше горещо и влажно и малко по-голямо от шкаф. Бръмбарите се казваха дерместиди, бяха от Африка и живееха в бели порцеланови вани с мазни стени, покрити със стъклени плочи. Те бавно пълзяха върху редици от умрели животни с одрана кожа.

– Какви са тези неща? – попита Смитбек, вторачен в покритите с бръмбари трупове във ваните.

– Прилепи! – отвърна Фон Остер. – Прилепи за доктор Хайсманс. Ще трябва десетина дни, за да изчисти тези прилепи.

Той произнесе „дез брилеби“.

Миризмите и бръмбарите му дойдоха в повече. Смитбек се изправи и протегна ръка към стария учен.

– Трябва да вървя. Благодаря за интервюто. Тези бръмбари наистина са интересни.

– Винаги добре дошъл! – възкликна Фон Остер. – Я почака. Интервю, казва. За кого пише тази книга?

Едва сега беше разбрал, че го интервюират.

– За музея – отговори Смитбек. – Рикман отговаря за нея.

– Рикман?

Фон Остер внезапно присви очи.

– Да. Защо? – попита Смитбек.

– Ти работи за Рикман? – повиши глас Фон Остер.

– Не точно. Просто тя най-много се бърка – отговори му Смитбек.

Устата на Фон Остер разцъфна в широка усмивка.

– Ах, тя отрова, таз жена! Защо работи за нея?

– Просто така се случи – добави Смитбек, доволен, че е намерил съюзник. – Няма да повярвате какви неприятности ми създава. О, Господи!

Фон Остер плесна с ръце.

– Аз вярва! Аз вярва! Тя прави навсякъде неприятности! Тази изложба тя прави всякакви неприятности!

На Смитбек му стана интересно.

– Как така? – попита той.

– Тя всеки ден там и казва това добро, това не добро. Gott, тази жена!

– Способна е на това – потвърди Смитбек с мрачна усмивка. – И какво не одобрява?

– Това, което ти нарича племе котога. Вчера следобед аз бях там и тя разкрещяла: „Всички да напусне изложба! Ние внася статуетка на котога!“ Всички прекъснали работа и излезли.

– Статуетка? Каква статуетка? С какво е толкова забележителна?

На Смитбек му мина през ума, че нещо толкова съществено за Рикман би могло да му е от полза някой ден.

– Тази статуетка Мбун голямата работа на изложбата. Не знам много нещо, но беше много притеснена, казвам ти!

– Защо?

– Както казах, заради статуетка. Не чул ли? Много приказки за нея, много, много лоши. Не искам слуша.

– Какви приказки например?

Смитбек изслуша продължителните обяснения на старчето. Накрая напусна работилницата, последван от Фон Остер чак до асансьора. Дори когато вратата се затваряше, той продължаваше да бърбори.

– Ти няма късмет, че работи за нея! – провикна се накрая, точно преди асансьорът да потегли нагоре.

Но Смитбек не го чу, зает със собствените си мисли.

Назад к карточке книги "Реликвата"