Текст книги "Реликвата"

58

Напуснаха зоната за сигурност и се изкачиха безшумно по някакво стълбище. Пендергаст се обърна към Марго и с пръст пред устните си посочи кървавите петна по пода. Тя кимна: звярът беше минал оттук, след като побягна от насочената към него светлина. Спомни си, че предишния ден беше на горния край на същото стълбище, когато със Смитбек се спотайваха от пазача. Тръгна след Пендергаст, който изгаси миньорската лампа, открехна внимателно вратата към първия етаж, пропусна я и пристъпи зад нея с вързопа влакна върху рамото.

Агентът спря за момент и вдъхна дълбоко.

– Не усещам никаква миризма – прошепна той. – Накъде да тръгнем за командния пункт и компютърната зала?

– Мисля, че трябва да завием наляво – отговори Марго. – След това ще прекосим Залата за древни бозайници. Не е далеч. Точно зад ъгъла след командния пункт е дългият коридор, за който говореше доктор Фрок.

Пендергаст включи фенерчето за момент и освети коридора.

– Няма следи от кръв – измърмори той. – Боя се, че е продължило нагоре покрай тази площадка право към доктор Райт. – Той се извърна към Марго. – Как предлагате да го подмамим тук?

– Да използваме отново влакната – отговори тя.

– Предишния път не се хвана на номера.

– Но този път не се опитваме да го хванем в капан. Само искаме да го примамим зад ъгъла. Ще застанете в дъното на коридора готов за стрелба. Ще пръснем само няколко влакна в единия край и ще устроим – как го наричате? – в другия край.

– Примамка?

– Точно така – примамка. И ще се спотаим в тъмното. Когато се появи, ще насоча миньорската лампа насреща му, а вие ще стреляте.

– Става. А как ще разберем, че се е появило? Ако коридорът е толкова дълъг, колкото твърди доктор Фрок, може да не усетим навреме миризмата му.

Марго не отговори.

– Рисковано е – съгласи се накрая тя.

Известно време никой не каза нищо.

– В дъното на коридора има стъклена витрина – обади се Марго. – В нея се излагат нови книги от служителите в музея, но госпожа Рикман не полага особени грижи да я поддържа. Сигурно не е заключена. Можем да поставим вързопа вътре. Съществото може да търси кръв, но се съмнявам, че ще устои на изкушението. Щом се опита да разбие витрината, стреляйте.

– Съжалявам – отговори след кратка пауза Пендергаст, – но ми се струва прекалено нагласено. Отново трябва да си зададем въпроса: ако аз се натъкна на подобна клопка, ще се досетя ли, че е капан. В този случай отговорът е положителен. Трябва да измислим нещо по-хитро. Всеки следващ капан, в който използваме влакна за стръв, ще предизвика съмненията му.

Марго се облегна на хладната мраморна стена.

– Притежава остър слух и силно обоняние – каза тя.

– Е?

– Може би най-простият подход е най-добър. Ще използваме самите себе си за стръв. Ще вдигнем някакъв шум. Ще разговаряме на висок глас. Да му се сторим лесна плячка.

Пендергаст кимна.

– Като яребица, която се преструва, че крилото й е счупено, за да заблуди лисицата. А как ще разберем, че е там?

– Ще включваме от време на време фенерчето. Ще го размахваме, осветявайки коридора. Ще използваме слабата степен – може да го подразни, но няма да го прогони. А ние ще можем да го забележим. То ще си помисли, че се оглеждаме за посоката. И когато се насочи към нас, аз включвам миньорската лампа, а вие започвате да стреляте.

Пендергаст се замисли.

– А ако се появи от противоположната посока? Зад нас?

– Коридорът свършва до служебния вход на Залата на тихоокеанските народи – обясни Марго.

– Значи ще сме заклещени в края на коридора без изход – неодобрително каза агентът. – Това не ми харесва.

– Дори да не сме заклещени – отвърна Марго, – няма да успеем да се спасим, ако не го улучите. Според екстраполатора може да се придвижва със скоростта на хрътка.

Пендергаст отново се замисли.

– Знаете ли, Марго, този план може и да успее. Измамно елементарен е като натюрморт на Сурбаран или симфония от Брукнер. Щом това същество е унищожило цял спецекип, вероятно има самочувствието, че хората не биха могли да му сторят кой знае каква злина, и няма да е особено предпазливо.

– При това е ранено, което може да го забави.

– Да, ранено е. Предполагам, че Д’Агоста го е прострелял, а може и някой от екипа да го е улучил един-два пъти. Може би аз също успях да го уцеля. Не мога да бъда сигурен. Но ако е ранено, това го прави още по-опасно. Бих се изправил по-скоро срещу десет здрави лъва, отколкото срещу един ранен. – Той разкърши рамене и посегна към пистолета си.

– Да вървим, моля ви. Не съм спокоен сред мрака с този вързоп на гърба. От сега нататък ще използваме само фенерчето. Бъдете много внимателна.

– Защо не ми дадете миньорската лампа, за да ви е по-лесно с оръжието? – предложи Марго. – Ако го срещнем неочаквано, ще се наложи да го прогоним със светлината.

– Ако е тежко ранено, надали нещо ще е в състояние да го прогони – отвърна Пендергаст и й подаде лампата.

Тръгнаха безшумно по коридора, завиха на ъгъла и влязоха през служебната врата в Залата на древните бозайници. На Марго й се струваше, че тихите й стъпки отекват като изстрели върху излъскания каменен под. Подредените в редици стъклени витрини отразяваха слабата светлина на фенерчето: гигантски лос, котки с остри като саби зъби, страховити вълци. В средата на галерията се извисяваха скелети на мастодонти и мамонти. Двамата се приближиха крадешком към изхода на залата. Пендергаст беше насочил пистолета в готовност за стрелба.

– Виждате ли вратата в дъното с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“? – прошепна Марго. – Зад нея е коридорът, в който се намират командният пункт, служебните помещения и компютърната зала. Зад ъгъла е дългият коридор, където можете да устроите своята примамка. – Тя се поколеба. – Ако съществото е вече там…

– По-добре да бях останал в Ню Орлийнс, госпожице Грийн.

Двамата влязоха през служебния вход в сектор 18 и се озоваха в тесен коридор с множество врати. Пендергаст освети пространството пред тях: нищо.

– Ето там – каза Марго и посочи една врата вляво. – Командният пункт.

Докато минаваха покрай вратата, тя чу гласове.

Минаха покрай друга врата с надпис „ЦЕНТРАЛЕН КОМПЮТЪР“.

– Тези вътре са много лесна плячка – каза тя. – Няма ли да…

– Не – прекъсна я той. – Нямаме време.

Завиха зад ъгъла и спряха. Пендергаст освети коридора с фенерчето.

– Какво е това там?

По средата на коридора на светлината на фенерчето насреща им насмешливо проблясваше масивна стоманена аварийна врата.

– Добрият доктор сбърка – измърмори Пендергаст. – Клетка две разделя коридора на половина. Това там е краят на периметъра.

– На какво разстояние е? – тихо попита Марго.

Пендергаст присви устни.

– Доколкото мога да преценя – най-много петдесет метра.

– Достатъчно ли е?

– Не. Но трябва да стигне. Хайде, госпожице Грийн, да застанем на позиция.

В подвижния команден пункт беше задушно. Кофи разкопча с рязък жест горното копче на ризата и разхлаби вратовръзката си. Влажността сигурно беше сто и десет процента. От двайсет години не беше виждал такъв дъжд. Канализациите изригваха като гейзери и водата стигаше до главините на колелетата на аварийните коли.

Задната врата се отвори и на входа застана мъж в униформата на спецекипа.

– Сър?

– Какво има?

– Хората искат да знаят кога се връщаме вътре.

– Да се връщате вътре ли? – изрева Кофи. – Да не сте се побъркали? Четирима от вашите току-що бяха убити, разкъсани на парчета като хамбургери!

– Но, сър, вътре все още има заклещени хора. Може би ще успеем…

Кофи се нахвърли срещу мъжа с обезумял поглед и от устата му полетяха слюнки.

– Ти не разбираш ли? Не можем да се разхождаме вътре, както ни скимне. Изпратихме толкова хора, без да знаем какво им предстои. Трябва да се възстанови електрозахранването и да се включат системите, преди да…

Някакъв полицай надникна през вратата на фургона.

– Сър, току-що ни съобщиха, че в река Хъдсън плава труп. Забелязали са го край Боут Бейсън. Изглежда струята го е изхвърлила през някоя от големите канализационни шахти.

– На кой, по дяволите, му пука…

– Сър, трупът е на жена във вечерна рокля, която е разпозната като една от изчезналите по време на откриването.

– Какво?

Кофи изтръпна. Не беше възможно.

– От групата на кмета ли е?

– Една от затворените вътре. Единствените все още неоткрити жени очевидно са се спуснали преди два часа в подземието.

– Заедно с кмета ли?

– Предполагам, че е точно така, сър.

Кофи усети, че му прималява. Не можеше да е вярно.

Този шибан Пендергаст! И проклетия Д’Агоста! За всичко бяха виновни те. Не му се подчиниха, провалиха плана му и пратиха всички тези хора на сигурна смърт. Кметът мъртъв! Щяха да му светят маслото за това.

– Сър?

– Изчезвайте – прошепна Кофи. – И двамата изчезвайте.

Вратата се затвори.

„Тук Гарсия. Някой чува ли ме?“ – изграчи радиостанцията.

Кофи се завъртя и заби пръст в бутона.

– Гарсия! Какво става?

„Нищо, сър, освен че все още сме без електрозахранване. До мен е Том Алън. Иска да разговаря с вас.“

– Дай ми го.

„Тук Алън. Започваме леко да се притесняваме, господин Кофи. Нищо не можем да направим, докато не възстановят електрозахранването. Батериите на предавателя на Гарсия отслабват и го държим изключен, за да пестим енергия. Бихме искали да ни измъкнете навън.“

Кофи се изкикоти пискливо. Агентите пред контролните уреди се спогледаха неловко.

– Искаш от мен да ви измъкна навън? Слушай, Алън, вие генийчетата забъркахте тази каша. Проглушихте ми ушите, че системата ще работи безотказно, че всички програми имат заместители. Така че сами измъкнете задниците си оттам. Кметът е мъртъв и загубих повече мъже, отколкото… Ало?

„Отново Гарсия. Сър, тук е тъмно като катран и имаме само две фенерчета. Какво стана със спецекипа, който изпратихте?“

Смехът на Кофи рязко секна.

– Гарсия! Мъртви са! Чуваш ли ме! Мъртви. Червата им висят вътре като новогодишни гирлянди. И виновен за това е Пендергаст, виновен е Д’Агоста, а по всяка вероятност и ти. Сега тук работят хора, които се опитват да възстановят електрозахранването. Казват, че ще стане, но ще отнеме няколко часа. Разбра ли? Ще пипна онова проклето нещо вътре, но по мой начин, когато дойде моят момент. Така че си стойте на задниците. Нямам намерение да излагам на явна смърт още мъже, за да ви спасявам.

Някой почука.

– Влизай – излая агентът и изключи радиостанцията.

Влезе един агент и се приведе над Кофи. Потрепващата светлина на мониторите обагри лицето му в синьо.

– Сър, току-що ми съобщиха, че заместник-кметът е тръгнал насам. На телефона чака служител от кабинета на губернатора. Искат последни сведения.

Кофи затвори очи.

Смитбек вдигна очи към стълбата. Ръждясалото й най-долно стъпало висеше на метър и двайсет над главата му. Вероятно би могъл да го достигне със скок, но при стигащата до кръста му вода беше невъзможно.

– Виждаш ли нещо горе? – попита Д’Агоста.

– Не – отговори Смитбек. – Светлината е слаба. Не мога да преценя на каква височина се издига.

– Тогава изключи фенерчето – изпъшка Д’Агоста. – Остави ме да помисля една минута.

Последва дълго мълчание. Смитбек усети да го тласва нова вълна. Водата продължаваше да се издига. Още трийсетина сантиметра и всички щяха да се понесат към… Тръсна глава, пропъждайки ужасната мисъл.

– Откъде, по дяволите, идва тази проклета вода? – запита безадресно той.

– Намираме се под нивото на река Хъдсън – отговори Д’Агоста. – При проливен дъжд сградата пропуска.

– Явно пропуска, вероятно дори се наводнява – въздъхна Смитбек. – В момента има порой. Отвън сигурно си строят Ноеви ковчези.

Д’Агоста не отговори.

– Стига вече! – чу се нечий глас. – Някой да се качи на раменете ми. Ще се изкачим един по един.

– Млъкни! – извика Д’Агоста. – Дяволски високо е.

Смитбек се изкашля.

– Имам идея! – възкликна той.

Настъпи тишина.

– Вижте, тази стълба ми се струва доста стабилна – продължи той. – Ако закачим коланите си един за друг и ги метнем през стълбата, можем да изчакаме водата да се вдигне достатъчно, за да достигнем първото стъпало.

– Не мога да чакам толкова време! – изкрещя някой.

Д’Агоста го изгледа втренчено.

– Смитбек, това е най-шибаната идея, която съм чувал някога – изръмжа той. – А и половината от мъжете тук са препасани с пояси.

– Забелязах, че ти си с колан – настоя Смитбек.

– Така е. Но какво те кара да предположиш, че водата ще се вдигне достатъчно, за да достигнем стъпалото?

– Погледни нагоре – отвърна Смитбек и насочи лъча на фенерчето към стената в основата на металната стълба. – Виждаш ли тъмната ивица? Предполагам, че водата е стигала дотам. Поне веднъж се е вдигала на тази височина. Ако бурята продължи още известно време, както предполагаш, водата пак ще стигне някъде дотам.

Лейтенантът тръсна глава.

– Продължавам да мисля, че идеята ти е налудничава – каза той, – но все пак е по-добра, отколкото да чакаме да измрем. Всички мъже да свалят коланите си и да ми ги дадат!

Д’Агоста събра всички колани и ги закачи един за друг, като започна с най-широката катарама. След тогава ги подаде на Смитбек, който ги преметна през раменете си. Размаха тежкия край, застанал срещу течението, изпъна се назад и го метна към най-ниското стъпало. Четириметровата кожена лента цопна обратно във водата, без да улучи. Отново опита, но отново без успех.

– Дай го на мен – каза Д’Агоста. – Остави мъжката работа на мъжете.

– Да те вземат дяволите! – изруга Смитбек, отстъпвайки рисковано назад и замахна още веднъж.

Този път се наложи да приведе глава, за да избегне увисналата тежка катарама. Напъха края на последния колан в катарамата и изпъна силно закаченото за най-долното стъпало импровизирано въже.

– Чуйте ме всички – извика Д’Агоста. – Успяхме. Искам да се хванете за ръце и да не се пускате. Щом водата се вдигне, ще се приближим до стълбата и ще се катерим един по един… Надявам се тази проклетия да издържи – измърмори накрая той, оглеждайки подозрително закачените един за друг колани.

– Водата се издига доста бързо – добави Смитбек.

– Ако не се вдигне достатъчно, ще те питам какво да правим, господинчо.

Смитбек се обърна да отговори, но предпочете да си спести силите за дишане. Водата вече стигаше до гърдите му, докосвайки подмишниците, и той усети как стъпалата му неумолимо се отделят от гладкия каменен под на тунела.