355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Реликвата » Текст книги (страница 1)
Реликвата
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 14:03

Текст книги "Реликвата"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън

Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 26 страниц)

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата

На Чарлз Кръмли

Д. П.



На Лучи, за това, че тръгна с нас в пътешествието.

И в памет на Нора и Гага.

Л. Ч.


Благодарности

Авторите поднасят благодарност на хората, отделили щедро от своето време и/или познания, за да стане „Реликвата“ такава, каквато е: Кен Годар, Том Дохърти, Боб Глийсън, Харви Клингър, Ана Маги, Камий Клайн, Денис Кели, Жоржет Пилиджън, Майкъл О’Конър, Карина Дилиън, Фред Зиглер, Боб Уинкот, Лу Перети и Хари Тръмбор.

Въведение

1

Поречието на Амазонка,

септември 1987 г.

По обяд скупчилите се на върха на Керо Гор до облаци се разцепиха и се разпръснаха. Уитлеси огледа златистите слънчеви багри в горните етажи на горския балдахин. Над главата му се мятаха и кряскаха животни, вероятно маймуни, а един огромен пъстър папагал се спусна по-ниско и изкрещя противно.

Уитлеси спря до едно паднало джакарандово дърво и изчака своя плувнал в пот помощник Карлос да го настигне.

– Ще спрем тук – каза му на испански. – Остави сандъка.

Уитлеси седна върху падналото дърво и събу десния си ботуш и чорап. Запали цигара и започна да докосва с върха й впилите се в пищяла и в глезена му кърлежи.

Карлос свали от гърба си един стар военен сандък с непохватно привързания към него дървен кош.

– Отвори го, ако обичаш – каза Уитлеси.

Карлос размота въжетата, отвори няколко малки месингови закопчалки и вдигна капака.

Плътно натъпканите пакети бяха покрити с някаква местна растителност. Уитлеси я отмести и отдолу се показаха няколко предмета, малка растителна преса и оплескан кожен дневник. Поколеба се за момент, после извади от джоба на военната си куртка миниатюрна изящно издялана статуетка на животно. Измери с ръка тежестта й, възхищавайки се на изкусната изработка и неестественото за размерите й тегло. След това я постави неохотно в коша, покри всичко с растителността и отново затвори капака.

Уитлеси измъкна от раницата си нагънат лист хартия и го разгъна върху коляното си. Извади от джоба си очукана златна писалка и започна да пише:

„Горен Ксингу

17 септември 1987 г.

Монтегю,

Реших да изпратя обратно Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако с мен се случи нещо. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Статуетката, която изпращам, намерихме в изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.

Всичките ми записки са в този бележник. Той съдържа и подробно обяснение за неуспеха на експедицията, за който неминуемо вече ще си узнал, когато това съобщение стигне до теб.“

Уитлеси поклати глава, припомняйки си разигралата се предишния ден сцена. Това шибано копеле Максуел! Единственото, за което се грижеше, беше да изпрати невредими в музея намерените експонати. Уитлеси се изсмя безмълвно. Древни яйца! Сякаш бяха нещо повече от нищо и никакви семенници. Максуел би трябвало да се занимава по-скоро с палеобиология, вместо с физико-антропология. Каква ирония, че бяха прекъснали работа на някакви си хиляда метра от собственото му откритие!

Така или иначе, Максуел вече беше заминал, а останалите тръгнаха с него. Бяха останали само Карлос и Крокър и двама водачи. А сега само Карлос. Уитлеси продължи да пише:

„Използвай бележника и предметите както намериш за подходящо, за да възвърна добрата си репутация в музея. Но преди всичко друго се погрижи за тази статуетка. Убеден съм, че стойността й за антропологията е неизмерима. Случайно я открихме вчера. Изглежда тя е сърцевината на Мбунския култ. Наоколо няма никакви други следи от живот. Това ми се струва необичайно.“

Уитлеси спря. Не беше описал намирането на статуетката в топографските си бележки. Дори сега съзнанието му отблъскваше спомена…

Крокър се беше отклонил от пътеката, за да огледа по-подробно една птица джакамар. Иначе никога не биха попаднали на скритата пътека, която се спускаше стръмно надолу между обраслите с хлъзгав мъх стени. И после онази примитивна колиба, полузаровена сред вековните дървета във влажната долинка, където почти не проникваше дневна светлина… Двамата ботокудски водачи, които почти не спираха да бърборят на тупийски, моментално млъкнаха. Когато Карлос им зададе въпрос, единият измърмори нещо за някакъв пазач на колибата и за проклятие над този, който се опита да оскверни тайните й. Тогава Уитлеси за първи път чу да изричат думата „котога“. Котога. Народът на сянката.

Уитлеси не повярва. Беше се наслушал за проклятия – обикновено преди всяко настояване за по-високи надници. Но когато излезе от колибата, водачите бяха изчезнали.

… След това онази старица, която се измъкна от гората. Вероятно беше яномано и явно не беше котога. Но знаеше за тях. Беше ги виждала. Проклятията, за които беше намекнала… И начинът, по който потъна обратно в гората, по-скоро като малко на ягуар, отколкото като седемдесетгодишна старица.

Тогава насочиха вниманието си към колибата.

Колибата… Беше подпряна с две каменни плочи с идентични изображения на приклекнал на задните си крака звяр, сграбчил в ноктите си нещо разкъсано и неразличимо. Зад колибата се простираше обрасла градина, странен ярък цветен оазис сред зеленината.

Подът на колибата беше хлътнал надолу и Крокър едва не си строши врата, щом пристъпи в нея. Уитлеси се приближи внимателно, докато Крокър стоеше на колене в преддверието. В мрака миришеше на влага и гнила пръст. Уитлеси включи фенерчето си и видя в средата на колибата поставената върху висока купчина пръст статуетка. В основата й забеляза голям брой причудливо рисувани каменни дискове. Обходи с лъча на фенерчето стените.

По стените висяха човешки черепи. Уитлеси огледа няколко от най-близките и забеляза по тях дълбоки драскотини, които в първия момент не можа да си обясни. Зеещи върху темето нащърбени дупки. Тилната кост в основата на много от черепите беше раздробена и скършена, а тежките люспести кости напълно липсваха.

Ръката му потрепна и фенерчето угасна. Преди да го включи отново, зърна бледата светлина, която се процеждаше през стотиците очни кухини, и бавно плуващите сред застоялия въздух прашинки.

Крокър реши, че има нужда от кратка разходка – да остане за малко сам, както обясни. И не се върна.

„Тук растителността е твърде необикновена. Палмите и папратите изглеждат почти праисторически. Жалко че няма време за по-задълбочено проучване! Използваме изключително жилав вид за опаковъчен материал в сандъците. Дай възможност на Йоргенсен да хвърли едно око, ако прояви интерес.

С нетърпение очаквам след месец да сме заедно в Клуба на изследователя, за да отпразнуваме успеха с двойно сухо мартини и добро маканудо. Дотогава знам, че мога да ти поверя този материал и собствената си репутация.

Твой колега,
Уитлеси“

Той пъхна писмото в облицовката под капака на сандъка.

– Карлос – каза Уитлеси, – искам да отнесеш този сандък в Порто де Мое и да ме изчакаш там. Ако не се върна до две седмици, говори с полковник Сото. Кажи му да го изпрати със самолет в музея заедно с останалите сандъци, както сме се разбрали. Той ще ти изплати надниците.

Карлос го погледна.

– Не разбирам – каза той. – Оставаш сам тук?

Уитлеси се усмихна, запали втора цигара и продължи да обгаря кърлежите.

– Някой трябва да занесе сандъка. Сигурно ще настигнеш Максуел преди реката. Трябват ми два-три дни, за да потърся Крокър.

Карлос се плесна по коляното.

– Es loco! Не мога да те оставя сам. Si te dejo atras, te moririas. Тук в гората ще умреш, сеньор, и само маймуните ще оплакват костите ти. Трябва да се върнем заедно, така ще е най-добре.

Уитлеси нетърпеливо тръсна глава.

– Дай ми живачния хром, хинина и сушеното месо от раницата си – каза той, докато нахлузваше мръсния чорап и ботуша.

Карлос се зае да вади нещата от раницата си, но продължи да протестира. Уитлеси не му обръщаше внимание, чешеше се разсеяно по врата от ухапванията на насекомите и се взираше към Керо Гордо.

– Те ще се учудят, сеньор. Ще помислят, че съм те оставил. Ще стане много лошо за мен – продължи да бърбори Карлос, докато нареждаше нещата в раницата на Уитлеси. – Мухите кабури ще те изядат жив – продължи той и се захвана да привързва капака на коша. – Пак ще хванеш малария и този път ще умреш. Оставам с теб.

Уитлеси се загледа в снежнобелия кичур коса, прилепнал върху запотеното чело на Карлос. До вчера, преди да надникне в колибата, косата му беше абсолютно черна. Карлос срещна за миг погледа му и сведе очи.

Уитлеси се надигна.

– Adios – каза той.

И потъна в храсталака.


Късно следобед Уитлеси забеляза плътни ниски облаци да забулват отново Керо Гордо. Беше изминал няколко километра по древна следа с неизвестен произход, която лъкатушеше между храсталаците. Пътеката отвеждаше през осеяната с мочурища местност към подножието на обраслото като джунгла плато, което се извисяваше в далечината. Изглежда като утъпкана от хора, помисли си Уитлеси. Беше прокарана в определена посока, а животинските пътеки обикновено криволичеха. Напредваше към стръмна клисура в едно разклонение на платото. Крокър би трябвало да е тръгнал по нея.

Спря да размисли, докосвайки механично талисмана си – кръстосани златна и сребърна стрела, – който бяха закачили на врата му още като дете. През последните няколко дни не бяха забелязали никакви следи от човешко обиталище, освен колибата и отдавна изоставено селище от струпани коренища. Само котога биха могли да прокарат пътеката.

Щом доближи платото, забеляза няколко ручея, които подскачаха по стръмните му склонове. Реши за нощта да си устрои бивак в подножието, а сутринта да изкачи високия около километър склон. По всяка вероятност беше стръмен, кален и опасен. Ако срещне котога – е, ще го хванат.

Нямаше никакви основания да смята племето котога за свирепо. В края на краищата всички местни митове приписваха убийствата и свирепостта на онова създание Мбун. Странно непознато създание, контролирано – по общо мнение – от племе, което никой не беше виждал. „Възможно ли е Мбун да съществува?“ – запита се Уитлеси. Може би в тази безкрайна джунгла някои от тях са оцелели. На практика областта не беше изследвана от биолози. За пореден път му се прииска Крокър да не беше взел със себе си неговата манлихера, напускайки лагера.

Най-напред трябваше да открие Крокър. Едва след това можеше да потърси котога и да докаже, че не са измрели преди столетия. Щеше да се прочуе – откривател на древен народ, който живее в дълбините на Амазония в нещо като каменната ера върху плато, извисило се над джунгла като в „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл.

Нямаше причини да се страхува от котога. Ако не беше онази колиба…

Внезапно го облъхна тръпчива воня и той спря. Нямаше никаква грешка – умряло животно, при това голямо. Направи още няколко крачки към все по-силната миризма. Пулсът му се учести от предположението, че вероятно котога са заклали някакво животно наблизо. Може би са оставили някакви предмети наоколо – инструменти, оръжия, а защо не и обредни принадлежности.

Продължи да се промъква напред. Сладникавата отвратителна смрад се усилваше. Видя кръпка от слънчева светлина сред балдахина от листа високо над главата си – сигурен знак, че наближава полянка. Спря и пристегна раницата, за да не му пречи, ако се наложи да хукне.

Лъкатушещата сред храсталаците пътека се изправи и внезапно зави към разкрилата се пред него поляна. Уитлеси забеляза животинското туловище на срещуположната й страна. В основата на ствола на дървото, на което беше подпряно, имаше ритуално издълбана спирала, а в горната част на зеещия, покрит с мазнина кафяв гръден кош беше оставен сноп яркозелени пера от папагал.

Приближи се и забеляза, че туловището е облечено с риза с цвят каки.

Облак тлъсти мухи жужеше и се носеше около гръдния кош. Уитлеси забеляза, че отсечената лява ръка е привързана към ствола на дървото с конопено въже, а върху отворената длан личи дълбока рана. Около трупа се виждаха множество гилзи. Накрая видя главата. Беше напъхана с лицето нагоре под мишницата на трупа, тилът на черепа липсваше, очите се взираха с мътен поглед към небето, а бузите бяха подпухнали.

Беше намерил Крокър.

Уитлеси инстинктивно започна да отстъпва. Едва сега забеляза браздите от нокти, прорязали тялото с чудовищна, нечовешка сила. Трупът изглеждаше вкочанен. Може би – ако Бог беше милостив – котога вече се бяха отдалечили.

Ако беше дело на котога.

В този момент установи, че джунглата, която обикновено беше изпълнена с шумовете на кипяща активност, беше притихнала. Обърна се рязко с лице към нея. Нещо помръдваше във високите храсталаци в дъното на поляната и сред листата мерна две тесни като цепнатини очи, които блещукаха като пламъчета. Проклинайки сподавено, Уитлеси избърса с ръкав лицето си и отново погледна нататък. Очите бяха изчезнали.

Нямаше време за губене – трябваше да се спусне по пътеката колкото е възможно по-надалеч от това място. Тя лъкатушеше точно пред него. Трябваше да се втурне към нея.

В същия момент забеляза на земята нещо, което не беше видял досега, и долови сред храстите пред себе си някакъв шум – като от тромаво и същевременно вцепеняващо дебнещо пристъпване.

2

Белем, Бразилия, юли 1988 г.

Този път Вен беше почти сигурен, че пристанищният надзирател го е усетил.

Стоеше на пътеката, притаен в сянката на склада, и наблюдаваше. Лекият дъжд замрежваше масивните силуети на привързаните товарни кораби и пристанищните светлини изглеждаха като върхове на карфици. При съприкосновението на дъждовните капки с нагорещените палуби над тях се издигаше пара заедно с едва доловима миризма на креозот. Зад гърба му се носеха нощните шумове на пристанището: насечен кучешки лай, прекъсвана от тих смях португалска реч, калипсо музика от крайбрежните барове.

Направи добър ход. Пристигна по дългия път, когато в Маями стана напечено. Тук кипеше търговия – по цялото крайбрежие имаше малки товарни кораби. На пристанищата винаги имаше нужда от хамали, а той беше товарил кораби и преди. Представи се като Вен Стивънс и никой не се усъмни. Така или иначе, не биха повярвали, че първото му име е Стивънсън.

Всичко си беше на мястото. В Маями беше натрупал солиден опит и разполагаше с достатъчно време, за да подсили инстинктите си. Сега тези инстинкти му се отплащаха тук.

Умишлено говореше развален португалски – дори със запъване, – така че можеше да разгадава погледите и да преценява отговорите. Райкън, младшият помощник на началника на пристанището, беше последният човек, от когото Вен се нуждаеше.

Получи сигнал за тревога, когато пристигна товар от горното течение на реката. Обикновено му даваха само две имена: входящо и изходящо. Винаги знаеше какво да търси – сандъците винаги бяха еднакви. Трябваше да се погрижи да бъдат разтоварени и складирани благополучно, а после да се увери, че са последният качен на посочения кораб товар, който тръгва към Щатите.

Вен си беше предпазлив по природа. Следеше отблизо пристанищния надзирател. Един-два пъти изпита усещането – като предупредителен сигнал за тревога, – че надзирателят подозира нещо, но и в двата случая успя да разсее тревогите му и след няколко дни предупредителният сигнал утихваше.

Погледна часовника си. Единадесет. Чу как зад ъгъла се отваря врата, после се затвори. Притисна се към стената. Чу тежки стъпки и познатият силует мина под една улична лампа. Когато стъпките утихнаха, Вен надникна иззад ъгъла. Кантората беше тъмна и пуста, както беше очаквал. Огледа се за последен път, заобиколи ъгъла на сградата и тръгна към пристанището.

Празната раница пошляпваше влажно на гърба му на всяка крачка. Докато крачеше, Вен бръкна в един от джобовете си, извади ключ и го стисна силно. В този ключ беше спасението му. Още на втория ден от появяването си на пристанището беше успял да си направи копие.

Мина покрай един закотвен до кея малък търговски кораб, от чиито тежки корабни въжета върху ръждясалия кнехт капеше черна вода. Корабът изглеждаше празен – върху палубата нямаше дори пазач. Забави крачка. Вратата на склада беше точно пред него близо до главния вълнолом. Вен за миг погледна през рамо, врътна светкавично ключа и се промъкна вътре.

Притвори вратата и изчака очите му да привикнат с мрака. Бе на половината път от дома. Само трябваше да приключи тук и да се пръждосва.

Колкото е възможно по-бързо. Защото Райкън ставаше все по-алчен и крузейросите изтичаха като пясък между пръстите му. Тази сутрин Райкън и надзирателят си говореха припряно и тихичко, а надзирателят поглеждаше към Вен. Интуицията му подсказваше, че трябва да изчезва.

Постепенно започна да различава неясните очертания на товарните контейнери и сандъци. Не можеше да си позволи да запали фенерчето, но това нямаше значение: познаваше мястото толкова добре, че можеше да се разхожда из него и насън. Пристъпи внимателно напред, промъквайки се между планините от товари.

Най-накрая забеляза онова, което очакваше: купчина очукани сандъци, шест по-големи и един малък, струпани в един отдалечен ъгъл. Върху два от по-големите имаше надписи: МУЗЕЙ ЗА ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ, НЮ ЙОРК.

Преди месеци Вен беше попитал за тези сандъци. Прислужникът на интенданта му разказа историята. Изглежда сандъците бяха пристигнали предишната есен от Порто де Мое. Трябвало да бъдат натоварени на самолет до някакъв нюйоркски музей, но с хората, които разпоредили това, се е случило нещо – прислужникът не знаеше какво точно. Платежното не пристигнало навреме и в последна сметка сандъците като че ли били забравени поради бюрократичните усложнения.

Но Вен не ги беше забравил. Зад тях имаше достатъчно място да струпа товара си, докато товареха заминаващите кораби.

Усети върху изпотеното си чело полъха на топлия нощен вятър през един прозорец със счупени стъкла в горния край на стената. Усмихна се в мрака. Точно преди седмица бе научил, че много скоро сандъците най-после ще бъдат изпратени в Щатите. Но той щеше да е заминал много по-рано.

Провери собствения си тайник. Този път само една кутия, чието съдържание щеше чудесно да се помести в ъглите на раницата му. Знаеше къде са пазарите и как да постъпи. И щеше да го направи – някъде много далеч и много скоро.

Тръгна да се промъква зад масивните сандъци, но внезапно замръзна. Долови някаква странна миризма: нещо животинско, смрадливо, гнило. Много странни товари бяха преминали през пристанището, но нито един от тях не излъчваше подобна миризма.

Инстинктите му се изостриха до пета степен, но въпреки това не долови нищо заплашително или необичайно. Промъкна се напред между музейния товар и стената.

Отново замря. Нещо не беше както трябва. Изобщо не беше както трябва.

По-скоро чу, отколкото видя нещо да се движи в тясното пространство. Острата миризма се втурна насреща му, обливайки го с отвратителната си смрад. Нещо внезапно го метна с ужасяваща сила в стената. Гърдите и коремът му сякаш се взривиха от болка. Отвори уста да изкрещи, но в гърлото му нещо заклокочи, някакъв зашеметяващ като светкавица удар прониза черепа му и наоколо се спусна мрак.

Част първа
Музей за свръхестествени мистерии

3

Ню Йорк, в наши дни

Червенокосият малчуган се изкатери върху подиума, наричайки по-малкото си братче „бебчо“, и протегна ръка към крака на слона. Хуан го наблюдаваше безмълвно, но пристъпи напред, когато детската ръчичка докосна експоната.

– Ей! – извика Хуан и се затича. – Ей, не докосвай слоновете.

Момчето го погледна уплашено и дръпна ръката си. Беше още във възрастта, когато един униформен мъж може да го впечатли. По-големите – петнайсет-шестнайсетгодишните – понякога разочароваха Хуан. Знаеха, че е само обикновен пазач в музея. Противна проклета работа! Много скоро щеше да приключи с всичко това и да си вземе изпита за полицай.

Подозрително проследи червенокосия хлапак и малкото му братче, докато обикаляха покрай стъклените витрини в смрачената зала и разглеждаха препарираните лъвове. Пред витрината с шимпанзетата хлапакът започна да подвиква и да се чеше по ръцете, правейки се на маймуна пред по-малкия. Къде, по дяволите, бяха родителите им?

Червенокосият Били задърпа малкото си братче към залата с африкански експонати. От една витрина насреща им се ухилиха маски с плоски дървени зъби.

– Иха! – възкликна братчето.

– Тъпо е – каза Били. – Отиваме да видим динозаврите.

– Къде е мама? – попита малкият, оглеждайки се на всички страни.

– О, загуби се – отвърна Били. – Идвай.

Двамата тръгнаха през огромна ехтяща зала, пълна с тотемни стълбове. В далечния й край една жена с писклив глас и червен флаг в ръката развеждаше последната за деня туристическа група. На по-малкия брат му се стори, че долавя някаква неясна миризма – като пушек и корени на стари дървета. Когато групата се скри зад ъгъла, залата потъна в тишина.

Били си спомни, че при предишното си посещение бяха видели най-големия бронтозавър в света, тиранозавър и трахидент. Поне си мислеше, че се казва трахидент. Зъбите на тиранозавъра бяха дълги най-малко три метра. Най-голямото нещо, което беше виждал някога. Но не помнеше тези тотеми. Може би динозаврите бяха зад онази врата. Зад нея обаче се оказа скучната Зала на тихоокеанските народи, пълна с нефрити, слонова кост, коприни и бронзови статуи.

– Видя ли какво направи – каза с възмущение Били.

– Какво?

– Накара ме да се загубя, такова – отвърна той.

– Мама наистина ще се побърка – смънка малкият.

Били изпъшка. Нямаше защо да бързат да се срещнат с родителите си на голямото централно стълбище, преди да затворят музея. Можеше и сам да намери пътя до изхода – никакъв проблем.

Прекосиха още няколко прашни стаи, спуснаха се по едно тясно стълбище и попаднаха в продълговата мрачна зала. По стените от тавана до пода бяха подредени хиляди препарирани птици, а от слепите им очни кухини стърчаха валма бял памук. Залата беше празна и миришеше на нафталин.

– Знам къде сме – обади се Били окуражен, взирайки се в сумрака.

Малкият започна да скимти.

– Млъквай – скастри го Били.

Хленченето престана.

Залата рязко зави, завършвайки със стена, край която бяха наредени прашни празни витрини. Не се виждаше никакъв изход. Можеха да се върнат единствено през залата с мъртвите птици. Детските стъпки отекваха глухо далеч от останалите неделни посетители. В отсрещния край на залата се издигаше преграда от брезент и дърво, която неуспешно имитираше стена. Били пусна ръчичката на братчето си, приближи се и погледна през преградата.

– Бил съм тук – каза уверено той. – Сега са затворили, но предишния път беше отворено. Бас ловя, че сме точно под динозаврите. Само ще видя дали има изход.

– Не трябва да ходиш натам – предупреди го малкият.

– Виж какво, глупчо, отивам. А ти чакай тук.

Били изчезна зад преградата и след няколко секунди малкият чу скърцане на отваряща се метална врата.

– Ей! – чу се гласът на Били. – Тук има спираловидна стълба. Спуска се надолу, но е страхотно. Ще видя накъде води.

– Недей! Били! – изкрещя малкият, но единственият отговор бяха отдалечаващите се стъпки на брат му.

Момченцето се разрева и тъничкото му гласче отекна в мрачната зала. След няколко минути се разхълца, подсмъркна силно и седна на пода. След това започна да дърпа някакво парченце гума, което стърчеше от гуменката му, докато най-накрая го измъкна.

Внезапно вдигна очи. Залата беше стихнала и задушна. Светлините във витрините мятаха черни сенки върху пода. Някъде избоботи и затътна вентилационна шахта. Били все още го нямаше. Момченцето отново заплака, този път още по-гръмогласно.

Може би щеше да е по-добре да тръгне след Били. Може би не беше чак толкова страшно. Може би беше намерил родителите им и сега го чакаха от другата страна. Но трябваше да побърза. Музеят сигурно вече беше затворен.

Изправи се и се промъкна зад преградата. Залата продължаваше нататък с витрини с потънали в прах и плесен забравени експонати. В единия край зееше леко открехната старинна метална врата.

Момченцето се приближи и надникна през нея. Зад вратата видя най-горната площадка на тясно спираловидно стълбище, което се спускаше надолу. Тук беше още по-прашно и се долавяше някаква странна миризма, която го накара да сбърчи носле. Изобщо не искаше да се спуска по това стълбище. Но Били беше някъде там долу.

– Били! – извика той. – Били, ела горе! Моля те!

Сред пещерния сумрак му отговори само ехото. Момченцето подсмъркна, сграбчи перилото и се заспуска бавно към мрака.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю