Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 26 страниц)
60
Смитбек сграбчи въжето от колани и го издърпа още няколко инча към групата. Водата се издигаше още по-бързо. На всеки три-четири минути прииждаха нови вълни и макар течението да не се засилваше, ревът в дъното на тунела ставаше все по-оглушителен. Най-възрастните, немощни и слаби плувци се намираха точно зад гърба му, стиснали импровизираното въже. Останалите се бяха скупчили малко зад тях, плувайки отчаяно в изправено положение. Никой не проронваше нито звук – не бяха им останали сили нито да хленчат, нито дори да говорят. Смитбек вдигна очи: още две педи и щеше да успее да сграбчи стъпалото.
– Отвън сигурно е невиждана буря – промълви Д’Агоста, който подкрепяше една възрастна жена съвсем близо до Смитбек. – Провървя му като по вода на това откриване – изсмя се той.
Смитбек само повдигна очи и включи фенерчето. Още педя.
– Смитбек, престани да святкаш и гасиш това фенерче! – каза с раздразнение Д’Агоста. – Ще ти кажа кога да провериш.
Смитбек усети прииждането на нова вълна, която го блъсна в тухлената стена на тунела. Няколко души изохкаха, но никой не изпусна коланите. В противен случай всички щяха да се издавят за трийсетина секунди. Опита се да пропъди мисълта.
Кметът започна да разказва нещо на останалите с изтощен, но убедителен глас. Ставаше дума за някои известни личности от общината. Независимо че му замириса на сензация, Смитбек усети, че му се доспива. Сигурен симптом за хипотермия, спомни си той.
– Хайде, Смитбек. Провери стълбата.
Прегракналият глас на Д’Агоста го разсъни.
Смитбек насочи светлината нагоре и сенките затрептяха. През последните петнайсетина минути водата се беше вдигнала и вече почти можеше да достигне стъпалото. Той изсумтя от задоволство и подаде още въже към групата зад него.
– Ето какво ще направим – каза Д’Агоста. – Ти ще се изкатериш пръв. Аз ще помагам тук отдолу и ще тръгна последен. Разбрано?
– Разбрано – отвърна Смитбек и се разтърси, за да дойде на себе си.
Д’Агоста изпъна въжето, сграбчи Смитбек през кръста и го повдигна нагоре. Той се протегна и хвана най-ниското стъпало със свободната си ръка.
– Дай ми фенерчето – каза Д’Агоста.
Смитбек му го подаде и сграбчи стъпалото с две ръце. Изтегли се малко нагоре и отново се отпусна, усетил мускулите на ръцете и гърба му да се стягат конвулсивно от усилието. Пое дълбоко въздух, изтегли се отново нагоре и успя да хване второто стъпало.
– Сега ти хвани стъпалото – чу той Д’Агоста да казва на някого.
Смитбек се подпря на стълбата, задъхан от напрежението. Погледна нагоре и хвана третото стъпало, после четвъртото. Размаха леко крака, за да стъпи на първото стъпало.
– Внимавай да не стъпиш върху ръцете му! – предупреди го отдолу Д’Агоста.
Нечия ръка насочи крака му и той най-после успя да се закрепи върху стъпалото. Усетил опора под краката си, изпита невероятно облекчение. Протегна ръка надолу и улови възрастната жена. След това погледна отново нагоре и се заизкачва, усещайки, че силите му се завръщат.
Стълбата стигаше до отвора на широка хоризонтална тръба, където се събираха сводестият таван и стената на тунела. Прехвърли се внимателно в тръбата и запълзя в мрака.
Облъхна го остра миризма на гнило. Канализация, мина му през ума. Неволно спря за момент, но отново продължи напред.
Тръбата свършваше в непрогледен мрак. Протегна внимателно крак напред и надолу. Докосна с обувките си твърд и стабилен пръстен под на около трийсет сантиметра под отвора на тръбата. Не можеше да повярва на сполетелия ги късмет: между подземието и долното ниво се простираше помещение с неизвестни размери. Вероятно архитектурна останка, отдавна забравена вследствие на някоя от многобройните реконструкции на музея. Измъкна се от тръбата и направи няколко малки крачки напред, след това още няколко, тътрузейки крака по пода в мрака. Вонята наоколо беше непоносима, но не беше на звяра, а това беше причина да изпита истинско задоволство. Някакви изсъхнали неща – съчки? – хрущяха под краката му. Зад себе си чуваше шумовете от приближаването на останалите по тръбата.
Обърна се, приклекна до отвора на тръбата и започна да помага на оплесканите с нечистотии хора да се измъкнат навън, насочвайки ги да отстъпят встрани.
Допълзяваха един по един, отпускаха крака внимателно върху пода и заставаха покрай стената, отмалели от изтощение. Никой не проронваше нито дума – долавяше се единствено насеченото им дишане.
Смитбек най-после чу гласа на Д’Агоста откъм тръбата.
– Господи, каква е тази воня? – измърмори той. – Проклетото фенерче най-после угасна и го пуснах във водата. – Хайде, народе – повиши тон той и се изправи. – Искам да се преброим.
Звукът на процеждаща се вода сепна Смитбек и сърцето му заблъска учестено, но в следващия миг си даде сметка, че Д’Агоста изстисква подгизналото си яке.
Един по един изредиха имената си с изтощени гласове.
– Добре – каза Д’Агоста. – Сега да разберем къде се намираме. Може да се наложи да потърсим по-високо място, ако водата продължи да се изкачва.
– Не би било зле да се измъкнем оттук – чу се глас в тъмнината. – Вони отвратително.
– Ще бъде трудно без светлина – каза Смитбек. – Ще трябва да се придвижваме в колона по един.
– Имам запалка – обади се някой. – Да проверя ли дали работи все още?
– Внимателно! – предупреди друг. – Ако питате мен, мирише на метан.
Смитбек премигна при проблясването на жълтото пламъче, което освети помещението.
– О, Господи! – изпищя някой.
Помещението отново потъна в непрогледен мрак при неволната конвулсия на ръката, която държеше запалката. Но Смитбек все пак беше успял да зърне за миг ужасяващата гледка наоколо.
Марго се беше втренчила в сумрака, шарейки бавно с лъча на фенерчето из коридора, като се стараеше да не го насочва право срещу приклекналия на завоя звяр, който ги наблюдаваше съсредоточено.
– Още не – за пореден път прошепна Пендергаст. – Изчакай напълно да се покаже.
Съществото не помръдна цяла вечност, неподвижно като каменна статуя. Марго не можеше да отдели поглед от втренчените в нея малки червени очи в сумрака. От време на време те угасваха при премигванията му и отново проблясваха.
Съществото направи още една крачка и отново замръзна, сякаш обмисляше нещо. Напрегнатата вцепенена стойка излъчваше ужасяваща мощ.
Втурна се внезапно към тях по коридора със странни смразяващи кръвта скокове.
– Сега! – изкрещя Пендергаст.
Марго вдигна миньорската лампа и целият коридор се обля в ярка светлина. Почти в същия миг чу оглушителния трясък от пистолета на Пендергаст. Съществото спря за момент и Марго забеляза как присвива очи срещу светлината, разтърсвайки глава. После я наведе, сякаш за да захапе бута си, където го беше улучил куршумът. Марго изпита усещането, че разсъдъкът й помътнява при гледката на приведената, издължена като в кошмар глава, белезникавата рязка от куршума на Пендергаст над очите, мощните предни крайници, обрасли с гъста козина и завършващи с издължени, способни да разкъсат всичко нокти, покритите с набръчкана кожа задни крака с по пет пръста с остри нокти. Козината му беше сплъстена от засъхнала кръв, а по плочките на задните му крайници блещукаше прясна кръв.
ТРЯС! Десният преден крак на съществото отскочи назад и то нададе оглушителен яростен рев. Извърна се отново към тях и препусна напред с провиснали от устата му отвратителни струйки лига.
ТРЯС! – гръмна отново пистолетът, но не улучи и съществото мълниеносно продължи напред.
ТРЯС!
Като на забавен каданс Марго видя как левият крак отскочи конвулсивно назад и съществото залитна на една страна. В следващия миг се окопити и с нов оглушителен рев и настръхнала по краката му груба козина продължи насреща им.
ТРЯС! – отекна поредният гръм, но съществото не намали скорост. В този момент Марго осъзна с вцепеняваща яснота, че планът им няма да успее, че разполагат с време само за още един изстрел и че нищо не е в състояние да спре звяра.
– Пендергаст! – изкрещя тя, политайки назад и лъчът на миньорската лампа се метна като обезумял нагоре, отклонявайки се от втренчените право в нея червени очи, които излъчваха тържествуваща ярост.
Гарсия седеше на пода и се питаше дали наистина беше чул някакъв глас. Дали отвън имаше и друг заклещен в този кошмар човек, или това беше само слухова халюцинация – плод на изтерзаното му съзнание?
В този момент зад вратата изтрещя гръм – съвършено различен от предишните трясъци! След това още един… и още един.
Той се понадигна. „Не може да бъде.“ Затършува за радиостанцията.
– Чу ли го? – каза някой зад гърба му.
Последва нов гръм – двукратен… Тишина… И отново.
– Кълна се в Бога, в коридора някой стреля! – изкрещя Гарсия.
Надвисна дълга вцепеняваща тишина.
– Спряха го – успя само да прошепне Гарсия.
– Улучиха ли го? Улучиха ли го? – изскимтя Уотърс.
Тишината стана непоносима. Гарсия сграбчи автоматичната пушка, чиято ръкохватка и предпазител на спусъка бяха хлъзгави от потта му. Беше чул само пет или шест изстрела. А съществото беше ликвидирало цял тежко въоръжен спецекип…
– Улучиха ли го? – отново попита Уотърс.
Гарсия се ослуша съсредоточено, но не долови никакъв звук откъм коридора. Това беше най-ужасното: краткотрайното проблясване и внезапното помръкване на искриците на надеждата. Той зачака.
Вратата се разтресе.
– Не – прошепна Гарсия. – Върна се.
61
– Подай ми запалката! – изрева Д’Агоста.
Препъвайки се назад, Смитбек видя проблесналото пламъче и инстинктивно закри очи.
– О, Господи… – изпъшка Д’Агоста.
Младежът се дръпна конвулсивно, усетил някой да го сграбчва за рамото и да го вдига на крака.
– Виж какво, Смитбек – изсъска в ухото му Д’Агоста, – сега не е моментът да си почиваш. Трябва да ми помогнеш да удържа тези хора.
Смитбек открехна с усилие очи и устата му зина от ужас. Подът пред него беше осеян от кости: малки, едри, някои натрошени и крехки, други с все още прилепнали към заоблените им краища хрущяли.
– Не са съчки… не са съчки – заповтаря той шепнешком като замаян. – Не, не, не са съчки.
Светлината в ръката на Д’Агоста угасна.
След миг жълтеникавото пламъче отново заблещука и Смитбек се заоглежда като обезумял. Онова, което беше подритнал встрани с крак, бяха останки от куче – приличаше на териер – с изцъклени очи, светла козина и малки кафеникави, провиснали в две редички цицки от двете страни на изкормения търбух. По пода около тях се въргаляха още трупове: котки, плъхове и всевъзможни други животни, прекалено деформирани и прогнили, за да бъдат разпознати. Зад него някой пищеше пронизително.
Светлинката помръкна и отново просветна на известно разстояние, тъй като Д’Агоста се беше отдалечил.
– Смитбек, ела до мен – чу се гласът му. – Всички да гледат право пред себе си. Да вървим.
Смитбек запристъпва бавно напред, поглеждайки бегло към краката си, за да не настъпи някоя гадост. Забеляза с периферното си зрение някакви контури и извърна глава към стената от дясната си страна.
На височината на раменете си различи останки от водопровод или канализационна тръба, която очевидно отдавна беше рухнала върху пода, заровена до половина в боклуците. Тежките метални подпори на тръбопровода бяха закрепени върху стената със стърчащи като остри зъби болтове. Върху някои от тях бяха закачени човешки трупове, които се полюшваха на мъждукащия потрепващ пламък на запалката. Сякаш като в кошмарен сън Смитбек с ужас забеляза, че всички трупове са обезглавени. По пода покрай стената бяха разпръснати натрошените им на дребни парченца глави.
Най-отдалечените трупове бяха закачени най-отдавна – бяха останали само скелетите им. Извърна глава, но го връхлетя ново ужасяващо досещане: върху покритата все още с плът китка на най-близкия труп имаше необикновен часовник под формата на слънчев часовник. На Мориарти!
– О, Божичко… О, Божичко! – заповтаря той. – Горкият Джордж!
– Познаваше ли го? – попита навъсено Д’Агоста. – По дяволите, това започва да пари!
Запалката отново угасна и Смитбек се закова на мястото си.
– Какво е това кошмарно място? – изкрещя някой зад тях.
– Нямам никаква представа – измърмори Д’Агоста.
– Аз имам – глухо промълви Смитбек. – Килер за храна.
Пламъчето отново заблещука и той отново закрачи напред – вече по-бързо. Чу зад себе си гласа на кмета, който с безизразен тон увещаваше останалите да продължат.
Светлинката отново угасна и журналистът замръзна на едно място.
– Стигнахме до разклонение – чу се в тъмното гласът на Д’Агоста. – Единият коридор се спуска надолу, а другият се изкачва нагоре. Тръгваме нагоре.
Запали отново и продължи напред, следван от Смитбек. След известно време миризмата започна да намалява. Подът под краката му стана влажен и мек. Смитбек долови – или си въобрази, че долавя – лек хладен полъх по бузата си.
Д’Агоста се засмя.
– Господи, това вече е по-приятно!
Подът подгизваше все повече. В края на тунела се озоваха отново пред стълба. Д’Агоста пристъпи напред и протегна запалката над главата си. Смитбек енергично се приближи, вдъхвайки свежия вятър. До слуха им достигна някакво трополене, чу се гръмотевица – гръмотевица! – и над главите им проблесна ярка светлина. Отгоре плющеше пороен дъжд.
– Люк! – изкрещя Д’Агоста. – Успяхме! Не мога да повярвам! Успяхме, по дяволите!
Той се изкатери по стълбата и се опита да повдигне кръглия капак.
– Не мога да го помръдна – с пъшкане каза той. – Двайсет души не биха могли да го помръднат. Помощ! – изкрещя Д’Агоста, прилепил уста до една дупка. – Някой да ни помогне, за Бога!
И избухна в неудържим смях, вкопчи се в металната стълба и изпусна запалката. Смитбек рухна на пода, разтърсван от неконтролирани спазми на смях и ридание.
– Успяхме! – не спираше да повтаря през взривовете от смях Д’Агоста. – Смитбек! Успяхме! Целуни ме, Смитбек! Обичам те, шибано журналистче! Пожелавам ти да натрупаш милиони от всичко това!
Смитбек чу глас от улицата над тях: „Чу ли някой да вика?“
– Ей, човече! – изкрещя Д’Агоста. – Искаш ли да спечелиш награда?
„Чу ли? Долу има някой.“
– Чуваш ли ме? Измъкнете ни оттук!
„Колко?“ – попита друг глас.
– Двайсет долара! Извикай пожарникарите да ни измъкнат!
„Петдесет долара, мъжки, или си тръгваме.“
Д’Агоста не можеше да укроти смеха си.
– Тогава петдесет! А сега ни измъкнете, да ви вземат дяволите!
Той се обърна и разпери ръце.
– Смитбек, всички да се приближат. Приятели, кмет Харпър, добре дошли отново в Ню Йорк Сити!
Вратата отново изтрещя. Гарсия притисна приклада върху бузата си и изхлипа тихичко. Онова пак се опитваше да влезе. Пое дълбоко въздух и се опита да укроти пушката в ръцете си.
В същия момент осъзна, че трясъците всъщност бяха почукване.
Чу се ново по-силно почукване и глух глас:
– Има ли някой вътре?
– Кой е? – дрезгаво попита Гарсия.
– Специален агент от ФБР Пендергаст.
Гарсия не повярва на ушите си. Открехна вратата и видя в сумрака висок слаб мъж със светла коса, който го огледа спокойно и съсредоточено. В едната ръка държеше фенерче, а в другата – огромен пистолет. Върху лицето му имаше струйка кръв, а ризата му беше оплескана с парчета плът. До него стоеше нисичка млада жена с кестенява коса, а над челото й беше закрепена миньорска лампа. Лицето, косата и пуловерът й бяха покрити с тъмни влажни петна.
Пендергаст най-после се усмихна и само промълви:
– Успяхме!
От усмивката му Гарсия разбра, че петната по тях не бяха от собствената им кръв.
– К-как…? – заекна той.
Двамата пристъпиха покрай него в стаята. Изправени под тъмната схема на музея, няколко мъже ги гледаха втренчено, вцепенени от ужас и изумление.
Пендергаст насочи лъча на фенерчето към един от столовете.
– Седнете, госпожице Грийн – предложи той.
– Благодаря – кимна Марго и миньорската лампа над челото й се олюля. – Това се казва кавалер.
Пендергаст също седна.
– Някой има ли кърпа? – попита той.
Алън пристъпи напред и извади кърпичка от джоба си.
Пендергаст я подаде на Марго, тя изтри кръвта от лицето си и му я върна. Той също избърса грижливо лицето и ръцете си.
– Безкрайно съм ви задължен, господин…
– Алън. Том Алън.
– Господин Алън.
Пендергаст подаде окървавената кърпа на Алън, който понечи да я напъха обратно в джоба си, но се отказа, пусна я на пода и погледна Пендергаст.
– Мъртво ли е? – попита той.
– Да, господин Алън. Абсолютно мъртво.
– Убихте ли го?
– Двамата го убихме. По-точно госпожица Грийн го уби.
– Наричайте ме Марго. Господин Пендергаст беше този, който стреля.
– О, Марго, но вие ми казахте къде да насоча изстрела! Никога не би ми хрумнало. На всички едри зверове – лъвове, бизони, слонове – очите са разположени странично и когато нападат, не можеш да се прицелиш в тях. Такъв изстрел е просто невъзможен.
– Това същество – обясни Марго на Алън – има лице на примат. Очите са разположени отпред и зрението му е стереоскопично. Единственият пряк път към мозъка поради невероятно плътния череп. Успееш ли да улучиш окото му, започва да се върти в кръг, докато се изтощи и рухне.
– Убихте го с изстрел в окото? – недоверчиво попита Гарсия.
– Щях да го улуча няколко пъти – отговори Пендергаст, – но беше прекалено силно и разгневено. Все още не съм го огледал подробно – мисля да го направя, след като мине достатъчно време, – но със сигурност мога да кажа, че никакъв друг изстрел не би могъл да го спре навреме.
Пендергаст намести възела на вратовръзката си с тънките си пръсти – неуместна изтънченост, помисли си Марго, имайки предвид кървавите петна и парчетата сивкава плът по бялата риза. Никога нямаше да забрави гледката на пръсналия се през разрушената очна кухина мозък на звяра – едновременно ужасяваща и прекрасна. Всъщност тъкмо очите му – излъчващи вцепеняваща ярост – бяха причина за внезапно хрумналата й отчаяна идея, докато отстъпваше назад, сякаш за да се скрие от задушаващата воня и смрадливото му дихание.
Неочаквано сграбчи лицето си, разтърсена от конвулсивни гърчове.
Пендергаст кимна на Гарсия да свали униформеното си яке, което наметна върху раменете й.
– Успокойте се, Марго – тихо каза той, прикляквайки до нея. – Всичко приключи.
– Трябва да изведем доктор Фрок – помръдна посинелите си устни тя.
– След малко, след малко – успокоително добави Пендергаст.
– Да докладваме ли? – попита Гарсия. – В батерията е останала енергия за още едно съобщение.
– Да. И трябва да изпратим спасителен екип за лейтенант Д’Агоста – добави Пендергаст. И се навъси. – Това вероятно означава, че ще разговаряме с Кофи.
– Вероятно не – отговори Гарсия. – Очевидно са сменили командването.
Пендергаст повдигна едната си вежда.
– Наистина ли?
– Наистина. – Гарсия му подаде радиостанцията. – Някой си агент Слейд твърди, че е поел командването. – Защо не му поднесете почитанията си?
– Както желаете – съгласи се Пендергаст. – Радвам се, че не е специален агент Кофи. Ако беше той, боя се, че бих го наругал. Реагирам твърде невъздържано на обиди. – Той тръсна глава. – Много неприятен навик, от който не мога да се отърва.
62
Четири седмици по-късно
Когато влезе, Марго завари Пендергаст и Д’Агоста в кабинета на Фрок. Пендергаст съсредоточено оглеждаше нещо върху една ниска масичка, а до него Фрок му говореше оживено. Явно отегчен, Д’Агоста крачеше из кабинета, сякаш не можеше да си намери място, от време на време вземаше в ръка по някой предмет, за да го огледа, и отново го оставяше на мястото му. Латексовата отливка на нокътя стърчеше върху бюрото на Фрок като някакво кошмарно преспапие. Поръчаната от Фрок огромна торта в чест на предстоящото заминаване на Пендергаст беше поставена в средата на огрения от слънчева светлина кабинет и бялата й глазура беше започнала да омеква.
– Последния път си поръчах супа от раци и беше наистина забележителна – говореше Фрок, сграбчил Пендергаст за лакътя. – О, Марго! – възкликна той, завъртайки количката си. – Елате да хвърлите едно око.
Марго прекоси стаята. Пролетта най-после властваше над града и тя зърна през сводестия прозорец ширналата се синева на река Хъдсън, която се носеше на юг, блещукайки под ярките слънчеви лъчи. Минувачите крачеха забързани по алеята под прозореца.
Върху ниската масичка до варовиковата плоча със следи от изкопаемо беше поставена огромна отливка от крака на съществото. Фрок огледа възторжено двата отпечатъка.
– Ако не е от същото семейство, със сигурност е от същия разред – обяви той. – При това съществото действително имаше по пет пръста на задните крака. Още една прилика със статуетката Мбун.
Марго се приведе, за да ги огледа по-отблизо, но не забеляза кой знае каква прилика.
– Фрактална еволюция? – предположи тя.
Фрок я погледна.
– Възможно е. Но са необходими пространни филогенетични анализи, за да се установи с положителност. – Той направи гримаса. – Естествено, това не е възможно, след като властите отмъкнаха останките с Бог знае каква цел.
През изминалия месец след кошмарните събития в нощта на откриването на изложбата общественото мнение се променяше от ужас и недоверие през изумление до абсолютно одобрение. През първите две седмици пресата не преставаше да публикува истории за звяра, но противоречивите разкази на оцелелите предизвикваха объркване и несигурност. Единственото веществено доказателство, което можеше да разреши противоречията – трупът, – незабавно беше откаран от мястото на събитията в огромен бял фургон с правителствени номера и никой не го видя повече. Дори Пендергаст твърдеше, че не знае къде са го откарали. Вниманието на общественото мнение много скоро се съсредоточи върху свързаните с бедствието човешки жертви и съдебните процеси, които заплашваха производителите на системата за сигурност и в по-незначителна степен полицейския отдел и самия музей. Списание „Таим“ публикува уводна статия под заглавие „Безопасни ли са националните ни институции?“. Няколко седмици по-късно хората бяха започнали да се отнасят към съществото като към единично явление: атавистична аномалия, подобна на динозавърските риби, които от време на време попадаха в мрежите на излезли в открития океан рибари. Интересът беше започнал да избледнява: вече не интервюираха в никое токшоу оцелелите през нощта на откриването, проектът за анимационен сутрешен съботен сериал беше изоставен и механичните фигурки „Музеен звяр“ събираха прах в складовете за играчки.
Фрок се огледа.
– Простете ми липсата на гостоприемство. Някой да иска шери?
Чуха се две „Не, благодаря“.
– Само ако имате и малко севън ъп – обади се Д’Агоста.
Пендергаст се обърна да го погледне.
Д’Агоста взе латексовата отливка на нокътя от бюрото на Фрок и я повдигна.
– Гадост! – измърмори той.
– Изключително противно – съгласи се Фрок. – То действително се оказа отчасти влечуго, отчасти примат. Няма да навлизам в техническите подробности, ще ги оставя на Грегъри Кавакита – възложих му да анализира данните, с които разполагаме, – но изглежда характерните за влечуго гени са му придали сила, скорост и мускулна маса. Гените на примат са допринесли за интелигентността и ендотермичността му. Топлокръвно. Забележителна комбинация!
– Да, сигурно – измърмори Д’Агоста и постави отливката върху бюрото. – Но какво беше все пак, по дяволите?
Фрок се изкикоти.
– Любезни ми приятелю, просто все още не разполагаме с достатъчно данни, за да определим точно какво е. А тъй като изглежда е последният представител на своя вид, възможно е никога да не узнаем. Току-що получихме официално проучване за платото, откъдето произхожда това същество. То е абсолютно опустошено. Растението, с което се е изхранвало – между впрочем посмъртно го нарекохме Liliceae mbwunensis, – изглежда напълно е изчезнало. Минната индустрия е отровила всички мочурища около платото. Да не говорим, че целият регион преди това е изпепелен с напалм, за да бъде освободен за минни дейности. Няма никаква следа от други подобни същества, които да обитават горите. Независимо че такива екологични катастрофи ме възмущават, в този случай изглежда сме се отървали от ужасяваща заплаха. – Той въздъхна. – Като предохранителна мярка – и въпреки съветите ми, бих добавил – ФБР унищожи всички използвани за опаковка влакна и растителни мостри в музея. Така че и растението вече е напълно изчезнал вид.
– Как можем да сме сигурни, че е последният представител на вида си? – попита Марго. – Не е ли възможно другаде да е оцеляло още някое?
– Неправдоподобно – отвърна Фрок. – Според всички налични описания платото е представлявало своего рода екологичен остров – уникално място, където животни и растения са развили единствена по рода си взаимна зависимост в продължение на милиони години.
– И в музея с положителност няма повече същества – добави Пендергаст, пристъпвайки напред. – Благодарение на странните чертежи, които открих в Обществото на историците, успяхме да разделим долното ниво на секции и да претърсим всеки квадратен сантиметър. Открихме множество интересни за урбанистичните археолози обекти, но нито следа от съществото.
– Изглеждаше толкова тъжно в смъртта си – промълви Марго. – И толкова самотно. Изпитвам дори нещо като съжаление.
– Действително се е чувствало самотно – каза Фрок. – Самотно и изгубено. Пропътувало е хиляди километри от родната джунгла по следата на последните оцелели мостри от скъпоценното растение, което е поддържало живота му и го е спасявало от болки. Но беше изключително зло и свирепо. Преброих най-малко дванайсет дупки от куршуми върху трупа му, преди да го отнесат.
Вратата се отвори и влезе Смитбек, размахвайки с театрален жест кафяв плик в едната си ръка и двулитрова бутилка шампанско в другата. Измъкна няколко листа от плика и ги вдигна високо над главата си.
– Договор за книгата, приятели! – ухилен обяви той.
Д’Агоста се намръщи, обърна се и отново взе нокътя.
– Получих всичко, което исках, и направих агента си богат – продължи тържествуващо Смитбек.
– Себе си също – измърмори Д’Агоста с такъв тон, сякаш имаше намерение да използва нокътя срещу писателя.
Смитбек се изкашля многозначително.
– Реших да направя дарение с половината от процента за авторското си право за фонд в памет на полицай Джон Бейли. В полза на семейството му.
Д’Агоста се извърна към него.
– Хайде бе! – възкликна недоверчиво той.
– Без майтап – каза Смитбек. – Половината от процента. След като покрия аванса, разбира се – добави припряно той.
Д’Агоста тръгна към него, но внезапно спря.
– Разчитай на помощта ми – тихо каза той, едва помръдвайки устни.
– Благодаря, лейтенант. Мисля, че ще имам нужда.
– От вчера капитан – поправи го Пендергаст.
– Капитан? – възкликна Смитбек. – Повишиха ли те?
Д’Агоста кимна.
– Шефът каза, че е напълно заслужено. – Той протегна заплашително пръста си. – Искам да прочета всяка дума, която напишеш за мен, преди да го дадеш за печат, Смитбек.
– Чакай малко – възрази младежът. – Съществува журналистическа етика, която трябва да се съблюдава…
– Не на мен тия! – избухна Д’Агоста.
Марго се обърна към Пендергаст.
– Както виждам, това ще бъде едно изключително вълнуващо сътрудничество – прошепна тя.
Агентът кимна.
В този момент се почука и през открехнатата врата надникна Грег Кавакита.
– О, съжалявам, доктор Фрок! – извини се той. – Секретарката не каза, че сте зает. Можем да обсъдим резултатите по-късно.
– Глупости! – викна Фрок. – Влизай, Грегъри. Господин Пендергаст, капитан Д’Агоста, да ви представя Грегъри Кавакита. Авторът на ГСЕ, екстраполиращата програма, която ни позволи да направим изключително точен профил на съществото.
– Поднасям ви своята благодарност – каза Пендергаст. – Без тази програма нито един от нас нямаше да присъства тук в този момент.
– Искрено ви благодаря, но всъщност програмата е интелектуална рожба на доктор Фрок – отговори Кавакита, поглеждайки към тортата. – Аз само сглобих мозайката. А и екстраполаторът не успя да ви посочи твърде много неща. Разположените отпред очи например.
– Какво става, Грег, успехът те е направил скромен? – възкликна Смитбек и се обърна към Пендергаст. – Между впрочем, бих искал да ви задам няколко въпроса. Това изключително шампанско трябва да се заслужи, нали разбирате. – Той се втренчи съсредоточено в агента от ФБР. – Чии бяха труповете в леговището все пак?
Пендергаст леко повдигна рамене.
– Предполагам, че не бих навредил никому, ако ви кажа – макар да не бива да го публикувате без официално разрешение. Пет от осемте трупа са идентифицирани. Два са на улични бездомници, промъкнали се вътре, за да търсят подслон в някоя студена зимна нощ. Един е на чуждестранен турист, когото открихме в списъка за изчезнали на Интерпол. Четвъртият, както знаете, е на Джордж Мориарти, помощник-уредника на Ян Кътбърт.
– Горкият Джордж! – прошепна Марго.
Цели четири седмици беше избягвала да мисли за последните му мигове, за фаталната му среща със звяра. Да умреш по подобен начин и да те закачат като заклано животно…
Пендергаст направи пауза, преди да продължи.
– Петият труп засега е идентифициран по данни от стоматологичната картотека като мъж на име Монтегю, изчезнал преди няколко години служител в музея.
– Монтегю! – възкликна Фрок. – Значи историята се потвърждава.
– Да – отвърна Пендергаст. – Изглежда някои представители на административното ръководство на музея – Райт, Рикман, Кътбърт и вероятно Иполито – са подозирали, че нещо броди из музея. Когато в Старото подземие било открито огромно количество кръв, разпоредили да бъде измита, без да уведомят полицията. Тъй като изчезването на Монтегю съвпаднало с това разкритие, групичката направила всичко възможно да възпрепятства разследването на събитието. Освен това са имали основания да подозират, че съществото е свързано по някакъв начин с експедицията на Уитлеси. Вероятно именно тези подозрения са причина за преместването на сандъците. Погледнато ретроспективно, ужасяващо недалновиден ход – тъкмо той ускори убийствата.
– Имате право, естествено – каза Фрок и придвижи количката си към бюрото. – Знаем, че съществото беше изключително интелигентно. Даваше си сметка, че би било заплашено, ако се разкрие присъствието му в музея. Предполагам, че е наложило контрол над естествено свирепата си природа като средство за самозащита. Когато се е озовало в музея, е изгубило надежда и от умопомрачение е убило Монтегю, когато го е видяло с археологическите образци и растенията. Но след това е станало изключително предпазливо. Знаело е къде са сандъците и е имало достъп до растението – или би го имало поне до изчерпването на опаковъчния материал. Използвало го е пестеливо, за да удовлетворява глада си. Естествено, хормоните в растенията били изключително концентрирани. И звярът ги е допълвал от време на време с лов. Плъхове, избягали от лабораториите котки… един-два пъти дори хора, залутали се прекалено дълбоко сред потайните кътчета на музея. Но винаги е полагало грижи да скрие жертвите си и така в продължение на няколко години останало неразкрито.
