Текст книги "Реликвата"

56

Лепкавата вода стигаше вече до кръста на Смитбек. Беше изтощително дори да пази равновесие. Краката му отдавна бяха вкочанени и целият се тресеше.

– Водата се покачва ужасно бързо – каза Д’Агоста.

– Поне няма да се боим от съществото – обнадежден отвърна Смитбек.

– Вероятно си прав. Знаеш ли – продължи Д’Агоста, – преди малко прояви страхотна съобразителност, когато залости вратата с фенерчето. Спаси живота на всички.

– Благодаря – отвърна Смитбек.

Д’Агоста му ставаше все по-симпатичен.

– Не позволявай да стигне до главата ти – извиси глас над бълбукането на водната струя Д’Агоста. След това се обърна назад към кмета. – Всички ли са добре?

Кметът имаше изтощен вид.

– Едва се крепят. Няколко души може всеки момент да припаднат от ужас или изтощение, или и от двете. Оттук накъде?

Той не откъсваше напрегнатия си поглед от тях.

Д’Агоста се поколеба.

– Всъщност не съм съвсем сигурен – отговори най-после той. – Двамата със Смитбек ще опитаме първо по дясното разклонение.

Кметът изгледа групата зад себе си и се приближи до Д’Агоста.

– Чуйте ме – прошепна умолително той. – Знам, че се заблудихте. И вие го знаете. Но ако тези хора отзад го разберат, не мисля, че ще успеем да ги накараме да продължат по-нататък. Тук е адски студено и водата се издига все повече. Тогава защо не опитаме всички заедно? Това е единствената ни възможност. Дори ако решим да се върнем назад, половината не биха могли да тръгнат срещу течението.

Д’Агоста го погледна и помълча.

– Добре – отговори накрая и се обърна към групата. – Чуйте ме внимателно – извика той. – Ще тръгнем по десния тунел. Всички да се хванат за ръце и да образуват колона. Дръжте се здраво. Придвижвайте се близо до стената – течението в средата е много бързо. Ако някой се подхлъзне, викайте, но не се пускайте при никакви обстоятелства. Всички ли ме разбраха? Да тръгваме.

Тъмният силует влезе през рухналата врата, пристъпвайки като котка по натрошените парчета дърво. Кътбърт усети, че краката му изтръпват. Поиска да стреля, но ръцете му не се подчиняваха.

– Моля те, махни се – промълви той с толкова спокоен тон, че се изненада от себе си.

То спря и се втренчи право в него. Кътбърт не виждаше нищо друго на слабата светлина, освен огромния мощен силует и малките червени очички. Стори му се, че излъчват интелигентност.

– Не ме наранявай – продължи умолително той.

Съществото не помръдваше.

– Въоръжен съм – прошепна Кътбърт и се прицели внимателно. – Няма да стрелям, ако се махнеш – добави тихо.

То пристъпи бавно встрани, без да отделя очи от него. В следващия миг се извъртя рязко и изчезна в мрака.

Кътбърт се дръпна уплашен назад и лъчът на фенерчето му зашари като обезумял по пода. Завъртя се около себе си, парализиран от ужас. Цареше абсолютна тишина. Миризмата на животното изпълваше помещението. Неочаквано се озова в Залата на динозаврите и тръшна вратата зад себе си.

– Ключът! – изкрещя той. – За Бога, Лавиния!

Заоглежда изтръпнал потъналата в мрак зала. Насред нея се извисяваше огромен скелет на тиранозавър. Пред него беше приклекнал мрачният силует на трицератопс с приведена глава, чиито огромни черни рога блещукаха в сумрака.

Чу хлипане, усети да пъхат ключа в ръката му. И светкавично заключи вратата.

– Да вървим – каза той и двамата се отдалечиха от вратата, заобикаляйки окончаващия с нокти крак на тиранозавъра.

Навътре мракът беше още по-плътен. Кътбърт дръпна Рикман рязко встрани и я накара да се сгуши в един ъгъл. Втренчиха се напрегнато в мрака. Залата на динозаврите тънеше в злокобна тишина. Дори шумовете на проливния дъжд не проникваха в това светилище. Единствената светлина се процеждаше през високите прозорци на централния купол.

Отвсякъде ги заобикаляха зловещи щраусовидни скелети, подредени в отбранителен полукръг пред чудовищния скелет на един месояден дриптозавър, привел глава със зейнала челюст и протегнал ноктите на огромните си лапи напред. Кътбърт винаги беше харесвал внушителната с размерите и експонатите си зала, но сега тя го плашеше. Той вече познаваше усещането да бъдеш преследван.

Зад тях входът към залата беше блокиран от тежка аварийна стоманена врата.

– Къде е Уинстън? – прошепна Кътбърт.

– Не знам – простена Рикман и сграбчи ръката му. – Успя ли да убиеш съществото?

– Не улучих – отвърна шепнешком той. – Моля те да ме пуснеш. Трябва да стрелям точно.

Рикман го пусна, запълзя назад между два скелета и се сгуши в един ъгъл, разтърсвана от сподавени ридания.

– Млъкни! – изсъска Кътбърт.

В залата надвисна зловеща тишина. Той се заоглежда, втренчен напрегнато в сенките. Надяваше се, че Райт се е спотаил в някой от мрачните ъгли.

– Ян? – чу се глух глас. – Лавиния?

Кътбърт се обърна и се ужаси, като видя как Райт се е облегнал на опашката на един стегозавър. Директорът се олюля, но запази равновесие.

– Уинстън! – изсъска Кътбърт. – Скрий се!

Райт тръгна неуверено към тях.

– Ти ли си, Ян? – попита смутено той. Спря за момент. Подпря се на ъгъла на една от витрините и добави уморено: – Зле ми е.

Внезапен оглушителен трясък разтърси залата, отеквайки в огромното пространство. Последва нов тътен. Кътбърт забеляза в сумрака, че вратата към кабинета на Райт се е превърнала в назъбена дупка, в която стоеше тъмен силует.

Зад него Рикман изпищя и покри глава с ръце.

През ребрата на скелета на дриптозавъра Кътбърт видя как мрачният силует се понесе към сянката на Райт. Двата силуета се сляха.

До слуха на Кътбърт достигна глухо хрущене, писък… И се възцари тишина.

Вдигна пистолета и се опита да се прицели между ребрата на скелета.

Силуетът се надигна, захапал нещо в уста, леко разтърси глава и издаде звук, сякаш смучеше нещо. Кътбърт затвори очи и натисна спусъка.

Пистолетът подскочи в ръката му и изтрещя изстрел, последван от силно тракане. Кътбърт забеляза, че част от реброто на дриптозавъра липсва. Зад него Рикман се задъхваше от неудържими стенания.

Мрачният силует беше изчезнал.

Изминаха няколко секунди и Кътбърт изпита усещането, че започва да губи разсъдък. През високите прозорци блесна светкавица и той ясно видя притичващия покрай близката стена звяр право срещу него, без да откъсва червените си очи от лицето му.

Започна да стреля като обезумял – три изстрела, чиито проблясъци осветиха етажерките с мрачни черепи, зъби и нокти. Истинският звяр препускаше сред останките от свирепи древни създания. Накрая пистолетът защрака в ръката му – петлето напразно удряше по празните гнезда.

До слуха му като в неясен сън достигнаха приглушени човешки гласове иззад старата лаборатория на Райт. Внезапно се втурна към разбитата врата, без да обръща внимание на изпречилите се по пътя му препятствия, прекоси лабораторията и изскочи в мрачния коридор зад нея. Чу собствения си писък, заслепи го ярка светлина, някой го сграбчи и го притисна към стената.

– Спокойно, всичко е наред! Виж, по него има кръв!

– Вземете оръжието му – каза друг глас.

– Него ли търсим?

– Не, казаха, че е животно. Но не рискувайте.

– Престани да се дърпаш!

В гърлото на Кътбърт се надигна нов крясък.

– То е там отзад! – изпищя той. – Ще избие всички! То знае, по очите му се вижда, че знае!

– Какво знае?

– Не си губете времето да му говорите. То е побесняло.

Краката му се подкосиха.

– Има ли някой друг там? – попита командирът, разтърсвайки рамото на Кътбърт.

– Да – успя да отговори той. – Райт. Рикман.

Командирът вдигна очи.

– Имате предвид Уинстън Райт? Директора на музея? В такъв случай вие сте доктор Кътбърт. Къде е Райт?

– То го ядеше – отговори Кътбърт, – ядеше мозъка му. Просто го изяде. То е в Залата на динозаврите – от другата страна На лабораторията.

– Върнете го в залата и медицинският екип да го евакуира – обърна се командирът към двама от екипа. – Вие тримата – с мен. На бегом.

Той вдигна радиостанцията.

– Червен до Дъгаут. Открихме Кътбърт и го изпращаме вън.

– Намират се в тази лаборатория, ето тук – каза инструкторът, сочейки чертежите.

След като проникването беше приключило и екипът беше навлязъл във вътрешността на музея, двамата с Кофи се бяха прибрали на сухо в помещението на подвижния команден пункт.

„Лабораторията е чиста – чу се монотонният глас на командира по радиостанцията. – Напредваме към Залата на динозаврите. И тази врата е разбита.“

– Влезте и изкарайте това нещо навън! – изкрещя Кофи. – Но си отваряйте очите за доктор Райт. И поддържайте линията. Искам постоянна връзка!

Кофи зачака напрегнато, заслушан в глухото съскане и пращене от атмосферните смущения по отворената линия. Чу изщракване на оръжие и някакъв шепот.

„Усещаш ли миризмата?“

Кофи се приведе. Почти бяха стигнали. Той сграбчи ръба на масата.

„Да“ – отвърна някой.

Чу се трополене.

„Угаси светлината и застани в тъмното. Червен седем, покрий лявата страна на този скелет. Червен три, тръгни напред. Червен четири, застани с гръб към стената и покрий далечния сектор.“

Последва дълго мълчание. Кофи долавяше само тежко дишане и приглушени шумове от стъпки.

Изведнъж се чу силен шепот:

„Червен четири, погледни, тук има труп.“

Стомахът на Кофи се сви.

„Няма глава“ – чу той. – „Приятна гледка.“

„Ето още един“ – прошепна друг глас. – „Виждаш ли го? Лежи сред онези динозаври.“

Последва щракане, дрънкане на оръжия и задъхано пъхтене.

„Червен седем, покривай изтеглянето ни. Няма друг изход.“

„Може да е още тук“ – прошепна някой.

„Това ни е предостатъчно!“

Кокалчетата на ръцете на Кофи побеляха. Защо не приключат с това нещо, по дяволите? Тези типове бяха компания от дърти моми.

Отново чу дрънчене на метал.

„Нещо се движи! Ей там!“

Гласът прозвуча толкова силно, че Кофи подскочи. Последвалата пукотевица от автоматична стрелба заглъхна в атмосферни смущения от претоварването на честотата.

– Мамка му, мамка му, мамка му! – заповтаря Кофи.

Чу нечий писък и връзката отново се изгуби. Избухна насечена стрелба, последвана от тишина. След това нещо издрънча. Какво? Пръснати кости от динозаври по мраморния под?

Кофи изпита неочакван прилив на облекчение. Каквото и да беше, вече е мъртво. Нищо не би могло да оцелее след стрелбата, която беше чул току-що. Кошмарът беше приключил. Той се отпусна в един стол.

„Червен четири! Хоскинс! Мамка му!“ – чу се крясъкът на командира.

Стакатото на насечена стрелба заглуши гласа му и отново нахлуха атмосферните смущения. Или нечий писък?

Кофи се надигна и се обърна към агента до него. Понечи да каже нещо, но от устата му не излезе звук. В очите на агента прочете собствения си ужас.

– Червен едно! – изкрещя в микрофона Кофи. – Червен едно! Чуваш ли ме?

Отговори му все същото припукване.

– Обади се! Чуваш ли ме? Някой чува ли ме!

Премести като обезумял на честотата на екипа в Небесната зала.

„Сър, в момента изваждаме последния труп – обади се някой от медицинския екип. – Хората от спецекипа току-що качиха доктор Кътбърт на покрива. Преди малко чухме стрелба горе. Трябва ли да евакуираме още някого?“

– Моментално се измъквайте! – изкрещя Кофи. – Спасявайте си задниците! Изтеглете се светкавично и издърпайте въжената стълба!

„Сър, а другите от спецекипа? Не можем да ги оставим така…“

– Мъртви са! Ясно ли ти е? Това е заповед!

Той остави радиото и се отпусна назад. Погледна отчаяно през прозореца – камионетка от моргата се придвижваше на бавна скорост към масивната сграда на музея.

Някой го потупа по рамото.

– Сър, агент Пендергаст иска да разговаря с вас.

Кофи поклати бавно глава.

– Не. Не искам да разговарям с това шибано копеле, ясно ли е?

– Сър, той…

– Не ми споменавай повече името му.

Един агент отвори задната врата и влезе. Униформата му беше подгизнала от дъжда.

– Сър, в момента изваждат мъртъвците.

– Кой? За кого говориш?

– Хората от Небесната зала. Седемнайсет трупа, нито един оцелял.

– Кътбърт? Този, когото измъкнахте от лабораторията? Излезе ли?

– Току-що го спуснаха на улицата.

– Искам да говоря с него.

Кофи излезе навън и притича покрай пункта за бърза помощ. Мозъкът му не можеше да го побере. Как е възможно спецекипът да се окаже така безпомощен?

Приближиха се двама медицински работници с носилка.

– Ти ли си Кътбърт? – попита вцепенения мъж в нея.

Човекът зашари наоколо с помътен поглед.

Един лекар избута Кофи и разкъса с рязък жест ризата на Кътбърт, после огледа лицето и очите му.

– Има кръв – каза той. – Ранен ли сте?

– Не знам – отговори Кътбърт.

– Дишане трийсет, пулс сто и двайсет – съобщи единият от медицинските работници.

– Добре ли сте? – попита лекарят. – Това вашата кръв ли е?

– Не знам.

Лекарят огледа набързо краката на Кътбърт, опипа ги, опипа и слабините му и накрая врата му. След това се обърна към санитарите.

– Откарайте го за преглед.

Двамата затикаха носилката.

Кофи забърза отстрани.

– Кътбърт! Видя ли го?

– Видя ли го? – повтори Кътбърт.

– Видя ли шибаното същество!

– То знае – каза Кътбърт.

– Какво знае?

– Знае какво се случва, знае точно какво се случва.

– Какво искаш да кажеш, по дяволите?

– То ни мрази – каза Кътбърт.

Двамата санитари отвориха вратата на една от линейките. Кофи извика:

– Как изглежда?

– Очите му излъчват тъга – каза Кътбърт. – Безпределна тъга.

– Полудял е – измърмори Кофи на себе си.

– Няма да го убиете – спокойно и убедено добави Кътбърт.

Вратата на линейката се затвори с трясък.

– Няма да го убия, мамка му! – изкрещя Кофи след отдалечаващата се линейка. – Майната ти, Кътбърт! Няма да го убия, мамка му!