Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 26 страниц)
Д’Агоста не отговори нищо, после гласът му отново прозвуча:
„Виж какво, Пендергаст, трябва да кажем някои от тези неща на Кофи. Изпраща вътре няколко мъже, но ми се струва, че няма никаква представа какво ги чака.“
– Ще направя всичко възможно. Но първо да обсъдим как да ви измъкнем оттам. Звярът може да ви нападне.
„Като нищо.“
– Мога да ви изведа, но няма да е лесно. Тези чертежи са много стари и може да не са напълно достоверни. Може да има вода.
„В момента газим във вода до глезените. Сигурен ли си в това, което казваш? Навън явно бушува страхотна буря.“
– Трябва да избирате между водата и звяра. Там сте четирийсет души – вие сте най-вероятната цел. Трябва да се придвижите, и то много бързо – това е единствената ви възможност.
„Може ли да ни пресрещнеш?“
– Не. Решихме да останем тук и да го подмамим надалеч от вас. Сега няма време за обяснения. Ако планът ни успее, ще се срещнем по-късно. Благодарение на чертежите открих повече от една възможност за проникване в подземието от клетка две.
„За Бога, Пендергаст, внимавай!“
– Така и смятам. Сега чуй внимателно. В дълъг и прав коридор ли се намирате?
„Да.“
– Много добре. На разклонението тръгнете надясно. След около стотина метра би трябвало да стигнете до ново разклонение. Тогава ми се обади. Разбрано?
„Разбрано.“
– Късмет! Изключвам.
Пендергаст смени честотата.
– Кофи, тук Пендергаст. Чуваш ли ме?
„Тук Кофи. По дяволите, Пендергаст, опитвам се да се свържа с теб…“
– Сега няма време за излишни приказки. Смяташ ли да изпратиш спасителен екип вътре?
„Да. В момента се готвят да тръгнат.“
– В такъв случай се погрижи да са въоръжени с тежкокалибрени автоматични оръжия, здрави каски и защитни жилетки. Вътре има много силно смъртоносно опасно чудовище, Кофи. Видях го. Има достъп до клетка две.
„А бе вие двамата с Д’Агоста… Пендергаст, ако се опитваш да ме…“
Пендергаст заговори бързо:
– Предупреждавам те за последен път. Имаш работа с нещо чудовищно. Много рискуваш, ако го подцениш. Изключвам.
„Не, чакай! Заповядвам ти…“
Пендергаст изключи радиостанцията.
52
Нагазиха във водата, а слабият лъч на фенерчето зашари напред и назад по ниския таван. Въздушната струя продължаваше да се носи леко насреща им. Това притесни Д’Агоста. Звярът би могъл да се приближи откъм гърба им, без да усетят задушливата воня.
Той спря за момент, за да изчака Бейли да го настигне.
– Лейтенант – каза кметът, леко задъхан, – сигурен ли сте, че оттук има изход?
– Разчитам единствено на агент Пендергаст, сър. Той има чертежи. Но съм дяволски сигурен, че не бива да се връщаме назад.
Закрачиха отново напред. От иззидания под формата на рибена кост таван се отцеждаха тъмни мазни капки. Мазилката по стените беше напукана. Всички мълчаха, само една жена тихичко хлипаше.
– Извинете, лейтенант – чу се мъжки глас.
Беше дългият младок Смитбек.
– Да?
– Искам да ви попитам нещо?
– Давай.
– Как се чувствате в момент, когато сте отговорен за живота на четирийсет души, включително и за живота на кмета на Ню Йорк?
– Какво? – Д’Агоста спря и погледна през рамо. – Само не ми казвай, че сред нас има и някакъв проклет журналист!
– Вижте, аз… – започна Смитбек.
– Обади се в управлението и си уреди среща с мен.
Д’Агоста насочи светлината напред и видя разклонението на тунела. Тръгна по десния коридор, както му каза Пендергаст. Имаше лек наклон и водата потече по-бързо, като мокреше крачолите му. Раната на главата му пулсираше. Щом групата се изниза иззад завоя, той с облекчение установи, че вятърът вече не духа в лицата им.
Водната струя довлече подпухналия труп на умрял плъх, който се заблъска между краката на хората като билярдна топка. Някой извика и се опита да го изрита, но никой не протестира.
– Бейли – извика Д’Агоста назад.
– Да?
– Виждаш ли нещо?
– Пръв ще го научиш, ако се случи.
– Добре. Ще се обадя горе, за да разбера какво става с тока.
Извади радиостанцията.
– Кофи?
„Чувам те. Пендергаст току-що изключи връзката. Къде сте?“
– Под подземието. Пендергаст има чертежи. Насочва ни по радиото. Кога ще пуснат осветлението?
„Д’Агоста, не върши глупости! Той ще ви изтрепе до един. По всичко изглежда, че скоро няма да възстановим електрозахранването. Върнете се в Небесната зала и чакайте там. След броени минути през покрива влиза спецекип.“
– Тогава би трябвало да знаеш, че Райт, Кътбърт и директорката за връзки с обществеността вероятно са някъде горе на четвъртия етаж. Това е единственият друг изход, към който води това стълбище.
„Какви ги приказваш? Не ги ли взехте със себе си?“
– Не пожелаха да тръгнат с нас. Райт реши на своя глава. Другите двама тръгнаха с него.
„Значи са имали повече мозък от вас. Кметът добре ли е? Дай ми да говоря с него.“
Д’Агоста подаде радиостанцията.
„Добре ли сте, сър?“ – притеснено попита Кофи.
– В сигурните ръце на лейтенанта сме.
„Категорично смятам, че трябва да се върнете в Небесната зала и да изчакате помощ. Изпращаме спецекип да ви спаси.“
– Напълно се доверявам на лейтенант Д’Агоста. Както би трябвало да постъпите и вие.
„Да, разбира се, сър. Бъдете сигурен, че ще ви измъкна невредим оттам, сър.“
– Кофи!
„Сър?“
– Тук има четирийсетина души освен мен. Не го забравяйте.
„Но аз само искам да ви уверя, сър, че полагаме изключителни…“
– Кофи! Мисля, че не ме разбрахте. Животът на всеки човек тук заслужава всички ваши усилия.
„Да, сър.“
Кметът върна радиостанцията на Д’Агоста.
– Аз ли греша, или този Кофи е пълен идиот? – измърмори той.
Д’Агоста напъха радиото в калъфа и продължи надолу по коридора. Скоро спря и насочи лъча на фенерчето към изпречилото се в мрака пред тях препятствие. Беше затворена метална врата. Мазната вода изтичаше през скарата в долната й част. Той се приближи. Приличаше на вратата в края на стълбището: дебела, двойно облицована, осеяна с ръждиви нитове. Беше заключена със стар зеленясал меден катинар, закачен върху дебела халка. Д’Агоста сграбчи халката и дръпна, но тя не помръдна.
– Пендергаст? – обади се Д’Агоста.
„Чувам те.“
– Подминахме първото разклонение, но стигнахме до заключена метална врата.
„Заключена врата? Между първото и второто разклонение?“
– Да.
„И завихте по десния коридор?“
– Да.
„Един момент.“
Чу се някакво шумолене.
„Винсент, върнете се до разклонението и тръгнете по левия тунел. Побързай.“
Д’Агоста се обърна.
– Бейли! Връщаме се до предното разклонение. Всички да тръгват. С бърза крачка!
Всички се обърнаха уморено и зашляпаха с мърморене през мастиленочерната вода.
– Чакайте! – чу се гласът на Бейли отпред. – За Бога, лейтенант, подушваш ли това?
– Не – отговори Д’Агоста и добави наум „Мамка му!“, щом долови смрадливото зловоние. – Бейли, ще се наложи да се посбием! Идвам напред. Стреляй по кучия син!
Кътбърт беше седнал пред работната маса и почукваше разсеяно по ожуления й плот с гумичката на един молив. Райт седеше неподвижен в далечния край на масата, отпуснал глава върху ръцете си. Рикман се беше надигнала на пръсти пред едно прозорче и насочваше лъча на фенерчето през решетката от външната страна на стъклото, като включваше и изключваше светлината.
Кратък проблясък очерта стройния й силует, след което се чу тътен на гръмотевица.
– Вали като из ведро – каза тя. – Не виждам нищичко.
– И теб никой не те вижда – с отпаднал глас измърмори Кътбърт. – Само изтощаваш батерията. Може да ни потрябва по-късно.
Рикман въздъхна шумно и изключи фенерчето. Помещението отново потъна в мрак.
– Чудя се какво е направил с трупа на Монтегю – обади се глухо Райт. – Изял ли го е?
Смехът му разцепи тъмнината.
Кътбърт продължи да почуква с молива.
– Изял го е! С малко къри и ориз може би! Пилаф Монтегю!
Райт отново се изкикоти.
Кътбърт се изправи, посегна към директора и измъкна магнума от колана му. Преброи патроните и го пъхна под своя колан.
– Върни ми го веднага! – настоя Райт.
Кътбърт не каза нищо.
– Ти си грубиян, Ян. Винаги си бил грубиян, ограничен завистлив грубиян. Първото, което ще направя в понеделник сутрин, е да те уволня. Всъщност вече си уволнен. – Райт се надигна неуверено. – Чуваш ли ме, уволнен си?
Кътбърт се беше изправил пред централната врата на лабораторията и се ослушваше напрегнато.
– Какво, има? – попита тревожно Рикман.
Кътбърт рязко вдигна ръка.
Тишина.
Най-после той се извърна от вратата.
– Стори ми се, че чух нещо. – Погледна към Рикман. – Лавиния? Би ли дошла за момент?
– Какво има?
Кътбърт я дръпна настрана.
– Подай ми фенерчето – каза той. – Сега слушай. Не искам да те тревожа, но ако се случи нещо…
– Какво искаш да кажеш? – прекъсна го тя почти шепнешком.
– Онова, което уби всички тези хора, все още е на свобода. Не съм уверен, че сме в безопасност.
– А вратата! Уинстън каза, че е дебела пет сантиметра.
– Знам. Може би всичко ще е наред. Но вратите на изложбата бяха още по-дебели… Бих искал да предприема някои предпазни мерки.
Той се обърна към директора.
Райт го изгледа с помътени очи.
– Уволнен! Освободи бюрото си до пет часа в понеделник.
Кътбърт сграбчи Райт и го премести насила в един от столовете. С помощта на Рикман избутаха масата пред дъбовата врата на лабораторията.
– Това все пак ще го позабави – каза Кътбърт и изтупа сакото си. – Достатъчно, за да го улуча няколко пъти, ако имам късмет. Забележим ли нещо обезпокоително, искам да влезеш през задната врата в Залата на динозаврите и да се скриеш. След като долу защитните врати са спуснати, към залата няма никакъв достъп. Това означава, че между теб и онова там ще има цели две врати. – Кътбърт отново се огледа неспокойно. – Междувременно нека се опитаме да счупим този прозорец. Така все пак някой може би ще чуе виковете ни.
Райт се изкикоти.
– Не можеш да счупиш стъклото, не можеш, не можеш! Устойчиво е на удар.
Кътбърт обиколи лабораторията и най-накрая намери парче желязо. Опита се да го напъха вертикално между пречките на решетката, но то отскочи от стъклото и се изплъзна от ръцете му.
– По дяволите! – измърмори той, разтривайки дланите си. – Можем да счупим прозореца с изстрел – добави той. – Имаш ли скрити патрони някъде?
– Вече не разговарям с теб – отсече Райт.
Кътбърт отвори шкафа и затършува в тъмното.
– Няма нищо – каза след малко той. – Не можем да си позволим да хабим патрони за прозореца. Останали са само пет.
– Нищо, нищо, нищо. Не казваше ли същото и крал Лир?
Кътбърт въздъхна тежко и седна. В стаята отново надвисна тишина, нарушавана единствено от вятъра и дъжда. И от тътена на далечните гръмотевици.
Пендергаст намали звука на радиостанцията и се обърна към Марго.
– Д’Агоста е в беда. Трябва да побързаме.
– Оставете ме тук – тихо каза Фрок. – Само ще ви забавя.
– Много любезно от ваша страна – отговори Пендергаст. – Но се нуждаем от вашия ум.
Той пристъпи предпазливо в коридора и зашари с лъча на фенерчето си в двете посоки. Подаде сигнал, че всичко е чисто, и тръгнаха по коридора. Марго тикаше количката колкото й беше възможно по-бързо.
Докато се придвижваха напред, Фрок прошепваше от време на време кратки наставления. Пендергаст спираше на всяко разклонение с насочено фенерче да се ослуша и да помирише въздуха. След няколко минути пое дръжките на количката от ръцете на Марго, която не възрази. След поредния ъгъл се озоваха пред вратата на зоната за сигурност.
Марго се помоли безмълвно за стотен път планът й да се окаже спасителен, а не гибелен за тях – включително и за групата под подземието, – осъждайки ги на ужасяваща смърт.
– Третата вдясно! – извика Фрок, щом навлязоха в зоната. – Марго, помниш ли комбинацията?
Тя я набра, натисна лоста и вратата се открехна. Пендергаст приближи и приклекна до малкия сандък.
– Чакайте – каза Марго.
Пендергаст спря и повдигна въпросително вежди.
– Внимавайте миризмата да не се просмуче във вас – добави тя. – Увийте влакната в сакото си.
Пендергаст се поколеба.
– Ето – обади се Фрок. – Използвайте кърпата ми, за да ги хванете.
Пендергаст я огледа.
– Е – каза примирено той, – щом професорът жертва стодоларовата си кърпичка, и аз мога да пожертвам сакото си.
Извади радиостанцията и бележника си, напъха ги под колана на панталоните и съблече сакото си.
– Откога агентите на ФБР започнаха да носят ръчно ушити костюми на Армани? – шеговито подхвърли Марго.
– Откакто дипломираните студентки по етнофармакология започнаха да разбират от мода – отговори Пендергаст и разстла сакото си на пода.
Отдели внимателно сноп влакна и ги постави върху сакото. След това добави още няколко снопа. Накрая напъха носната кърпа в един от ръкавите, нагъна сакото на руло и завърза двата ръкава.
– Ще ни трябва канап, с който да го влачим – каза Марго.
– Виждам някакъв шнур до далечния сандък – посочи Фрок.
Пендергаст завърза сакото и повлече вързопа по пода.
– Хубаво сако беше! Жалко че отдавна не са почиствали пода. – После се обърна към Марго. – Миризмата дали ще е достатъчна, за да го подмами?
Фрок кимна енергично.
– Според екстраполатора обонянието му е значително по-остро от нашето. Не забравяйте, че е проследило сандъците чак до това хранилище.
– И сте убеден, че… храната, която е погълнало тази вечер, не го е заситила?
– Господин Пендергаст, човешките хормони са недостатъчен заместител. Убедени сме, че създанието живее благодарение на това растение. – Фрок отново кимна. – Ако долови миризма на голямо количество влакна, ще ги открие.
– Тогава да тръгваме – каза Пендергаст и повдигна внимателно вързопа. – Достъпът до долното ниво е на неколкостотин метра оттук. Ако сте прав, от сега нататък се излагаме на значителна опасност. Създанието ще се насочи към нас.
Побутвайки количката пред себе си, Марго последва агента в коридора. Той затвори вратата и групичката забърза обратно сред тишината на Старото подземие.
53
Д’Агоста пристъпваше приклекнал през водата с насочен към непрогледния мрак пистолет. Беше угасил фенерчето, за да не разкрива местоположението си. Водата се носеше бързо между краката му, а миризмата на водорасли и вар се смесваше с непоносимото зловоние на създанието.
– Бейли, там ли си? – прошепна в мрака той.
– Да – отговори Бейли. – Чакам на първото разклонение.
– Имаш повече куршуми от мен. Ако изникне този кучи син, искам да ме прикриваш, докато мина отзад и се опитам да разбия бравата.
– Разбрано.
Д’Агоста закрачи към Бейли с премръзнали от студената вода крака. Неочаквано чу неясни шумове в мрака пред себе си, последвани от тихо плискане на вода – първия път по-далеч, а после все по-близо. Бейли стреля два пъти, а няколко души зад Д’Агоста започнаха да хленчат.
– Господи! – чу той вика на Бейли, а след това нещо изхрущя.
В следващия миг Бейли изкрещя и Д’Агоста усети водата пред него да се разплисква.
– Бейли! – извика той, но му отговори единствено бълбукането на водата.
Измъкна фенерчето и освети тунела пред себе си. Нищо.
– Бейли!
Няколко души зад гърба му плачеха, а един крещеше истерично.
– Млъкнете! – извика умолително Д’Агоста. – Трябва да чуя!
Писъците заглъхнаха. Зашари с лъча по стените и тавана, но не забеляза нищо. Бейли беше изчезнал и миризмата отново беше намаляла. Полицаят може би беше улучил създанието или се беше оттеглило временно заради изстрелите. Насочи светлината надолу и забеляза, че изтичащата между краката му вода е червена. Видя течението да отнася откъснато парче син плат от полицейска униформа.
– Имам нужда от помощ! – изсъска през рамо.
Смитбек мигновено застана до него.
– Насочи светлината по коридора.
Д’Агоста опипа каменния под с ръка. Забеляза, че нивото на водата се е повдигнало: щом се приведе, тя плисна към гърдите му. Нещо мина покрай носа му – парче плът от Бейли – и той се извърна за момент.
Не напипа пистолет.
– Смитбек – каза Д’Агоста, – връщам се да разбия бравата. Не можем да си позволим да се мотаем повече, когато това нещо ни дебне. Потърси пистолета на Бейли във водата. Ако забележиш или подушиш нещо, викай.
– Оставяте ме тук сам? – попита притеснен Смитбек.
– Имаш фенерче. Само за минутка. Можеш ли да го направиш?
– Ще опитам.
Д’Агоста стисна рамото му и тръгна назад. Това журналистче беше куражлия.
Някой го хвана, докато се промъкваше през групата.
– Моля ви – чу той женски глас, – кажете ни какво става!
Той деликатно отклони ръката.
Докато се отдалечаваше, чу гласа на кмета, който се опитваше да успокои жената. Може би следващия път ще гласува за дъртото копеле.
– Всички да се дръпнат назад – каза Д’Агоста, заставайки пред вратата.
Знаеше, че трябва да застане на достатъчно разстояние, за да избегне евентуално рикоширалите куршуми. Но бравата беше много масивна и щеше да му е трудно да се прицели в тъмното.
Приближи се на метър от вратата, насочи дулото към бравата и стреля. Когато димът се разсея, напипа дупката в центъра на бравата. Не беше успял да я разбие.
– Мамка му! – измърмори Д’Агоста.
Насочи дулото право срещу резето и отново стреля. Този път успя. Натисна с тежестта на цялото си тяло.
– Някой да ми помогне! – извика той.
Няколко души моментално се втурнаха към него. Ръждясалите панти изскърцаха пронизително и водата нахлу през процепа.
– Смитбек! Откри ли нещо?
– Намерих фенерчето му! – долетя от мрака гласът на младежа.
– Добро момче. Връщай се веднага!
Д’Агоста прекрачи през входа и видя от другата страна на вратата да виси също такава халка. Върна се и заизбутва останалите през вратата. Преброи трийсет и седем души. Бейли вече го нямаше. Смитбек беше последен.
– Така. Да затворим вратата! – извика Д’Агоста.
Едва успяха да я избутат срещу течението.
– Смитбек! Светни насам. Може би ще успеем да я залостим по някакъв начин.
Огледа я за секунда. Ако можеха да натикат някакъв метален лост през халката, вероятно щеше да издържи. Обърна се към групата.
– Трябва ми нещо – каквото и да е – но метално! – извика той. – Някой носи ли парче метал, с което да залостим вратата?
Кметът се промъкна през навалицата, приближи се до Д’Агоста и тикна малка колекция от метални предмети в ръцете му. Смитбек насочи светлината на фенерчето и Д’Агоста огледа сбирката от игли, бижута и гребени.
– Не вършат работа!
От другата страна на вратата се чу шумно плискане и гърлено сумтене. Въздухът се изпълни със зловоние. Чу се тъп удар и скрибуцане и вратата се открехна.
– Господи! Помогнете ми да затворим!
Няколко души се втурнаха напред и притиснаха вратата. Чу се тропот и силен удар. Вратата се отвори още по-широко и ги изблъска назад.
Д’Агоста изкрещя и още няколко души се присъединиха към групата, която притискаше вратата.
– Натиснете по-силно!
Последва рев и мощният удар изблъска всички назад. Отново натиснаха, но отворът продължи да се разширява – най-напред около десет-петнайсет, а после трийсет сантиметра. Зловонието стана непоносимо. Наблюдавайки разширяващия се отвор, Д’Агоста забеляза иззад ръба на вратата да се провират три дълги нокътя.
Съществото опипа ръба и протегна лапа напред, като изправяше и прибираше ноктите си.
– Исусе, дева Марийо и Йосифе! – чу Д’Агоста ужасения шепот на кмета.
Някой започна да припява монотонна молитва. Д’Агоста доближи дулото на пистолета до чудовището и стреля. Чу се оглушителен рев и силуетът изчезна сред разпенената вода.
– Фенерчето! – изкрещя Смитбек. – То ще свърши чудесна работа! Напъхай го в халката!
– Ще останем само с едно фенерче – отвърна задъхан Д’Агоста.
– Имаш ли по-добра идея?
– Не – прошепна Д’Агоста и добави високо: – Всички да натиснат!
Най-после вратата се тресна обратно в металната рамка и Смитбек натика фенерчето в халката. То се промуши и залости резето. Докато се опитваха да си поемат дъх, вратата отново се разтресе, но не помръдна.
– Бягайте! – изкрещя Д’Агоста. – Бягайте!
Всички се втурнаха през водата, като се подхлъзваха и падаха. Някой се стовари върху гърба му и Д’Агоста падна по лице. Изправи се и продължи напред, като се опитваше да не обръща внимание на рева и мощните трясъци, от които човек можеше да полудее. С усилие на волята насочи мислите си към фенерчето. Трябва да издържи! С Божията воля трябва да издържи! Групата спря на второто разклонение. Всички плачеха и се тресяха от ужас. „Време е да се свържа с Пендергаст и да се измъкнем от този лабиринт“ – помисли си Д’Агоста. Посегна към калъфа на радиостанцията и с ужас разбра, че е празен.
Застанал в предния охранителен пост Кофи мрачно се взираше в един монитор. Не можеше да се свърже нито с Пендергаст, нито с Д’Агоста. От периметъра все още му отговаряха Гарсия от командния пункт и Уотърс от компютърната зала. Всички други ли бяха мъртви? При мисълта за убития кмет и заглавията на първите страници на вестниците стомахът му се сви на топка.
Една ацетиленова горелка близо до огромната сребриста метална аварийна врата в източния край на ротондата мяташе призрачни сенки по високия таван. Остра миризма на разтопена стомана изпълваше въздуха. В Ротондата се беше възцарила необичайна тишина.
Хирурзи продължаваха да извършват ампутации до аварийната врата, но повечето гости си бяха тръгнали към домовете си или бяха откарани в близки болници. Най-после успяха да изтикат журналистите зад полицейските ограждения. Из околните улици бяха разположени подвижни екипи за оказване на първа помощ и на всяка крачка се виждаха линейки.
Командирът на спецекипа се приближи, закопчавайки муниционния колан върху черната си униформа.
– Готови сме – каза той.
Кофи кимна.
– Докладвай тактическото задание.
Командирът отмести телефоните за спешна връзка встрани и разстла някакъв лист.
– Нашият инструктор ще ни насочва по радиостанция. Разполага с подробните чертежи. Фаза едно: пробиваме дупка през покрива ето тук и се спускаме на петия етаж. Според спецификацията на системата за сигурност тази врата тук можем да разбием с един взрив. Това ще ни осигури достъп към съседната клетка. След това се придвижваме надолу към ето това хранилище на четвъртия етаж, което се намира точно над Небесната зала. На пода има люк, който работниците от поддръжката използват за почистване и обслужване на полилея. Ще спуснем нашите хора и ще изтеглим ранените в завързани на въжета столове. Фаза две: Спасяваме хората на долното ниво – кмета и групата с него. Фаза три: издирваме останалите, които може да са се пръснали из периметъра. Знам, че има затворени в компютърната зала и командния пункт. Директорът на музея, Ян Кътбърт и неидентифицираната до този момент жена може да са се качили нагоре. Няма ли ваши агенти в периметъра, сър? Мъжът от службите в Ню Орлийнс…
– Оставете на мен да се погрижа за него – отсече Кофи. – Кой разработи плана за действие?
– Ние го разработихме с помощта на командния пункт. Онова приятелче Алън разполага с плана на клетките. Съобразно спецификацията на системата за сигурност…
– Значи вие. А кой командва тук?
– Сър, както знаете, при извънредни ситуации командващият спецекипа…
– Искам да влезете вътре и да убиете кучия син. Разбрано?
– Сър, наш приоритет е да спасим и да измъкнем оцелелите. Едва тогава бихме могли…
– За глупак ли ме смятате? Ако ликвидираме това нещо вътре, решаваме всички останали проблеми. Прав ли съм? Това не е обичаен случай, командире, и изисква творческо мислене.
– При наличие на заложници, ако избавим заложниците на убиеца, го лишаваме от превъзходството му…
– Да не би да сте проспал инструктажа при обсъждане на кризисната ситуация? Вътре може да има звяр, а не човек.
– Но ранените…
– Използвайте някои от хората си, за да измъкнат ранените навън. Но настоявам да откриете това нещо вътре и да го ликвидирате. После измъкваме всички останали, без да бързаме, спокойно и сигурно. Това е окончателната заповед.
– Разбирам, сър. Все пак бих препоръчал…
– Не препоръчвайте тъпотии, командире. Действайте съгласно набелязания план, но си свършете работата като хората. Убийте копелето вътре.
Командирът погледна Кофи недоумяващо.
– Сигурен ли сте, че е животно?
Кофи се поколеба.
– Да – отговори накрая той. – Не знам почти нищо за него, но вече е убило няколко души.
Командирът продължи да го гледа втренчено.
– Ясно – каза най-после той. – Каквото и да е, имаме предостатъчно оръжия, за да превърнем цяло стадо лъвове в локва кръв.
– Няма да са ви излишни. Открийте го и го ликвидирайте.
Пендергаст и Марго огледаха тесния служебен тунел към долното ниво. Пендергаст насочи лъча на фенерчето към черната мазна водна повърхност.
– Става все по-дълбоко – каза той и се обърна към Марго.
– Сигурна ли сте, че създанието може да се изкачи по тази шахта?
– По всяка вероятност – отговори Марго. – Изключително пъргаво е.
Агентът отстъпи назад и отново се опита да се свърже с Д’Агоста по радиостанцията.
– Нещо се е случило – измърмори той. – От петнайсет минути не мога да установя връзка с лейтенанта… откакто стигнаха до заключената врата. – Той отново огледа шахтата и попита: – Как смятате да оставим миризма при толкова много вода?
– Според преценката ви са минали под това място преди известно време, така ли? – попита Марго.
Пендергаст кимна утвърдително.
– При последния ни разговор Д’Агоста ми каза, че групата се намира между първото и второто разклонение – отговори той. – Ако не са се върнали, отдавна са подминали това място.
– Така както си го представям – продължи Марго, – ако разпръснем няколко влакна във водата, течението би трябвало да ги отнесе до създанието.
– Това предполага, че то е достатъчно интелигентно да прецени, че влакната са доплували отгоре по течението. В противен случай може да тръгне надолу по течението…
– Мисля, че е достатъчно интелигентно – обади си Фрок.
– Не бива да го възприемаме като обикновено животно. По всяка вероятност е интелигентно почти колкото човек.
Пендергаст отдели с носната кърпа няколко влакна от вързопа и ги разпръсна във водата.
– Не прекалено много – предупреди Фрок.
Пендергаст погледна Марго.
– Ще пръснем още няколко влакна, за да се получи добра следа, после ще завлечем вързопа обратно в зоната за сигурност и ще изчакаме. Така ще заложим капана.
Той разпръсна още няколко влакна и завърза вързопа.
– При тази скорост на течението – продължи Пендергаст – след броени минути ще стигнат до него. Колко бързо ще реагира?
– Ако екстраполиращата програма е точна – отговори Фрок, – може да се придвижва с голяма скорост. Може би с четиридесет-петдесет километра в час или по-бързо, особено ако е в беда. А нуждата му от влакна изглежда непреодолима. Не е в състояние да се придвижва из тия коридори с пълна скорост – прекъснатата следа, която оставяме, е трудна за проследяване. Но не вярвам водата да го забави много. А и зоната за сигурност е наблизо.
– Разбирам – каза Пендергаст. – Твърде обезпокоително. „Който е решен за битка, нека я започне, защото настъпи моментът.“
– Аха! – възкликна Фрок. – Алкей. 1313
Древногръцки поет от Лесбос, близък сътрудник на Сафо (620–580 г. пр.Хр.). – Б.пр.
[Закрыть]
Пендергаст поклати глава.
– Анакреонт, 1414
Древногръцки поет, възпял любовта, красотата и пиршествата (6 в. пр.Хр.). – Б.пр.
[Закрыть]докторе. Тръгваме ли?
