Текст книги "Реликвата"

16

Няколко етажа по-нагоре лейтенант Д’Агоста беше седнал в един огромен кожен диван в кабинета на уредниците. Млясна доволно, нагласи масивния си крак върху коляното на другия и огледа наоколо. Пендергаст се беше настанил в креслото зад едно от бюрата, задълбочен в една книга с литографии. Над главата му в златна рамка в стил рококо висеше огромна рисунка на Одюбон 33
  Одюбон, Джон Джеймс (1785–1851), американски орнитолог и художник; „Птиците в Америка“. – Б.пр.


[Закрыть], изобразяваща копулационния ритуал на снежнобели чапли. Стените бяха облицовани с покрита със столетна патина дъбова ламперия. От гладкия ламаринен таван висяха изящни позлатени абажури от ръчно издухано стъкло. Сложно изваяна камина от доломит запълваше единия ъгъл на кабинета. „Красиво кътче – помисли си Д’Агоста. – Стари пари. Старият Ню Йорк. Висока класа. Не е място, в което да изпушиш пура за двайсет цента.“

Той запали.

– Два и трийсет минава, Пендергаст – обади се той, издишвайки синкавия дим. – Къде ли, по дяволите, се бави Райт?

Пендергаст вдигна рамене.

– Опитва се да ни сплаши – отвърна той и прелисти нова страница.

Д’Агоста се загледа в агента от ФБР.

– Тези важни клечки от музея си мислят, че всички са длъжни да ги чакат – отвърна накрая той, очаквайки реакцията му. – От вчера сутринта Райт и приятелчетата му се държат с нас като с второразредни граждани.

Пендергаст отгърна следващата страница.

– Нямах представа, че музеят притежава сборник със скиците на Форума на Пиранези – измърмори той.

Д’Агоста изсумтя тихичко. „Трябва да е интересно“ – мина му през ума.

Около обяд се бе обадил на няколко свои приятели от Бюрото. Оказа се, че не само бяха чували за Пендергаст, но знаеха и различни слухове за него. Завършил с отличие някакъв английски университет – това по всяка вероятност беше истина. Офицер от специалните сили, пленен във Виетнам, по-късно успял да се измъкне от джунглата, единственият оцелял от камбоджански лагер на смъртта – в това Д’Агоста не беше убеден. Но все пак ревизира мнението си.

Най-после масивната врата се отвори безшумно и през нея влезе Райт, последван по петите от директора по сигурността. Райт седна точно пред агента.

– Предполагам, вие сте Пендергаст – въздъхна директорът. – Да приключваме по-скоро.

Д’Агоста се облегна, предвкусвайки забавлението.

Последва дълга пауза, защото Пендергаст продължаваше да прелиства страниците. Райт се размърда.

– Ако сте ангажиран – каза с раздразнение той, – можем да дойдем по-късно.

Обемистата книга скриваше лицето на Пендергаст.

– Не – измърмори най-после той. – Тъкмо сега е моментът.

И прелисти спокойно поредната страница. И следващата.

Д’Агоста наблюдаваше развеселен поруменялото лице на директора.

– Директорът по сигурността е излишен на тази среща – измърмори Пендергаст иззад книгата.

– Господин Иполито участва в разследването…

Очите на детектива надникнаха над книгата.

– Аз отговарям за разследването, господин Райт – тихо го прекъсна Пендергаст. – Ако господин Иполито е така любезен…

Иполито нервно погледна Райт, който му махна с ръка да напусне.

– Вижте, господин Пендергаст – започна директорът, след като вратата се затвори. – Имам твърде много грижи по ръководството на целия този музей и не разполагам с много време. Надявам се да приключим бързо.

Пендергаст постави внимателно отворената книга на бюрото пред себе си.

– Често съм размишлявал – изрече бавно той, – че ранният класицистичен период на Пиранези е най-добрият. Съгласен ли сте?

Райт изглеждаше напълно изумен.

– Не виждам – смотолеви той – какво общо има…

– По-късните му произведения са интересни, разбира се, но прекалено ексцентрични за моя вкус – допълни Пендергаст.

– Всъщност – отвърна директорът с лекторски тон, – винаги съм си мислел…

Книгата се затвори, сякаш изтрещя изстрел.

– Всъщност, доктор Райт – заговори отсечено Пендергаст без капчица любезност, – крайно време е да забравите всичко, което сте си мислел досега. Сега ще изиграем една малка игра. Аз ще говоря, а всички вие ще слушате. Ясно ли е?

Райт остана безмълвен. После лицето му почервеня от гняв.

– Господин Пендергаст, не разрешавам да ми се говори по такъв начин…

Пендергаст го сряза.

– Ако случайно не сте прочел заглавията, доктор Райт, през последните четирийсет и осем часа в музея са извършени три зловещи убийства. Три. Пресата намеква, че са причинени от някакъв свиреп звяр. От началото на седмицата посещаемостта е намаляла с петдесет процента. Вашият персонал е крайно разтревожен, меко казано. Направихте ли си труда да се поразходите днес из вашия музей, доктор Райт? Струва ми се, че би било поучително за вас. Усещането за ужас е почти осезаемо. Повечето служители, ако въобще напускат кабинетите си, се движат по двама и по трима. Персоналът по поддръжката се опитва по всякакъв начин да избягва старите подземия. А вие предпочитате да се държите така, сякаш нищо не се е случило. Повярвайте ми, доктор Райт, случило се е нещо изключително.

Пендергаст се приведе напред и бавно кръстоса ръце върху книгата. Отмерените му движения излъчваха такава заплаха, а светлите му очи – такъв хлад, че директорът неволно се дръпна назад в стола си. Д’Агоста несъзнателно затаи дъх. Най-после Пендергаст продължи.

– Сега да обсъдим всеки от трите възможни подхода – започна той. – Вашия, моя и подхода на Бюрото. Досега се налагаше предимно вашият подход. Разбирам, че полицейското разследване изтънчено се възпрепятства. Телефонните съобщения се бавят или въобще не достигат адресата. Служителите постоянно са ангажирани или неоткриваеми. Тези, които са достъпни – като господин Иполито, – не са кой знае колко отзивчиви. Обикновено се закъснява за уговорените срещи. Това е предостатъчно, за да предизвика подозрения. От този момент вашият подход е недопустим.

Пендергаст изчака за отговор. Такъв не последва и той продължи:

– Обичайният подход на Бюрото би бил да затвори музея, да преустанови дейностите, да отложи изложбите. Много лоша реклама, уверявам ви. И прекалено скъпа за данъкоплатците и за вас. Но моят подход е малко по-умерен. Всичко продължава по старому и музеят остава отворен. При известни условия обаче. Първо, държа да ни гарантирате абсолютното съдействие на служителите. От време на време ще се налага да разговаряме с вас и с други висши служители и настоявам за безотказно сътрудничество. Нуждая се от списък на всички в сградата. Налага се да разпитаме всички, които работят или са се намирали поради едно или друго обстоятелство в района на убийствата. Без каквито и да било изключения. Ще бъда доволен, ако поемете лична отговорност за това. Ще направим програма и всеки трябва да се явява в посочения час.

– Но тук работят две хиляди и петстотин служители… – започна Райт.

– Второ – продължи Пендергаст, – от утре ще предприемем ограничаване на достъпа на служители в музея до приключване на следствието – това ще гарантира безопасността на самите служители. Поне така ще им обясните.

– Но в момента се провеждат изключително важни проучвания…

– Трето – насочи безцеремонно Пендергаст трите си пръста към Райт, – ще се наложи за определени периоди да затваряме музея или напълно, или частично. Понякога само за посетители, понякога и за служителите. В някои моменти ще се действа светкавично. Сътрудничеството ви е наложително.

Сега вече Райт избухна.

– Този музей се затваря само три пъти в годината: на Коледа, на Нова година и в Деня на благодарността – натърти той. – Това е безпрецедентно! Ще направи ужасно впечатление. – Той изгледа многозначително Пендергаст. – А и не съм убеден, че имате пълномощия за всичко това. Мисля, че би трябвало…

Той млъкна. Пендергаст беше вдигнал слушалката на телефона.

– Какво правите? – попита директорът.

– Доктор Райт, това става отегчително. Вероятно ще се наложи да обсъдим въпроса с министъра на правосъдието.

Пендергаст започна да набира номера.

– Един момент – каза Райт. – Сигурен съм, че можем да го обсъдим, без да намесваме други хора.

– Зависи от вас – отвърна Пендергаст, след като набра номера.

– За Бога, затворете този телефон! – гневно възкликна Райт. – Разбира се, че ще окажем пълно сътрудничество… в рамките на разумното.

– Много добре! И ако в даден момент отново ви се стори, че нещо е неразумно, ще предприема този вариант.

Той затвори внимателно слушалката.

– Щом като ще сътруднича – добави Райт, – мисля, че имам право да бъда информиран какви мерки са взети след последното зверство. Доколкото мога да преценя, напредъкът ви е твърде незначителен.

– Естествено, докторе – съгласи се Пендергаст. Той огледа листата върху бюрото. – Според показанията на вашите контролни часовници последната жертва Джоли е срещнал смъртта снощи малко след десет и половина. Аутопсията би трябвало да го потвърди. Както знаете, бил е разкъсан като предишните жертви, докато е правел караулната си обиколка, независимо че стълбището, където са го намерили, не е част от обичайния маршрут. Може да се е отклонил заради подозрителен шум или нещо подобно. Възможно е да е спрял, за да пуши. Близо до свода точно пред изхода на стълбището беше открит фас от наскоро изпушена цигара с марихуана. Естествено, ще изследваме трупа за наркотици.

– Господи, само това липсваше! – изпъшка Райт. – Все пак не открихте ли някакви надеждни улики? Какво ще кажете за всички тези слухове за някакъв див звяр? Вие…

Пендергаст вдигна длан и го изчака да млъкне.

– Не бих искал да обсъждам, преди експертите да се запознаят с наличните доказателства – някои от тях може да изберем измежду вашите служители. За протокола, засега не сме открили никакви следи, които да доказват присъствието на животно в близост до местопрестъплението. Трупът е намерен проснат в дъното на стълбището, макар да е очевидно, че нападението е осъществено в горния му край, което личи от кръвта и вътрешностите по стъпалата. Или се е изтърколил по тях, или е бил влачен надолу. Но не се осланяйте на думите ми, доктор Райт – каза Пендергаст и повдигна плик от опаковъчна хартия от бюрото, – вижте сам.

Той извади гланцирана снимка и я постави внимателно върху бюрото.

– Божичко! – изпъшка Райт, вторачен в снимката. – Господ да ни е на помощ.

– Дясната стена на стълбището е покрита с разплискана кръв – обясни Пендергаст. – Ето друга снимка.

Той я подаде на Райт, който моментално я остави върху първата.

– Лесно може да се направи балистичен анализ на разплисканата кръв – продължи Пендергаст. – В този случай доказателствата съответстват на насочен надолу мощен удар, с който жертвата е била изкормена мигновено.

Пендергаст върна снимките в плика и погледна ръчния си часовник.

– Лейтенант Д’Агоста ще контролира заедно с вас дали се спазват условията, които уточнихме – добави той. – Един последен въпрос, докторе. Кой от вашите уредници е най-добре запознат с антроположките колекции тук?

Доктор Райт сякаш не го чу, но скоро отговори с глух глас:

– Доктор Фрок.

– Много добре – каза Пендергаст. – О, още нещо, докторе… преди малко споменах, че музеят може да остане отворен и всичко остава по старому. Но ако между тези стени умре още някой, музеят незабавно ще бъде затворен. Нещата ще излязат извън моя контрол. Разбрахте ли ме?

Райт кимна след продължителна пауза.

– Отлично – продължи Пендергаст. – Осведомен съм, докторе, че откриването на вашата изложба „Суеверие“ е запланувано за този уикенд и че за петък вечерта е насрочен предварителен банкет с многолюдно присъствие. Бих искал нищо да не възпрепятства церемонията по откриването, но всичко ще зависи от това, което открием през следващите двайсет и четири часа. Предпазливостта може да ни принуди да отменим банкета преди откриването.

Левият клепач на Райт затрепка.

– Това е абсолютно невъзможно! Цялата ни рекламна кампания ще пропадне. Отзвукът ще бъде унищожителен.

– Ще видим – отвърна Пендергаст. – А сега, ако няма още нещо, не мисля, че е необходимо да ви задържаме повече.

Райт се надигна с посивяло лице и излезе с вдървени крачки от стаята, без да каже нито дума.

Щом вратата се затвори, Д’Агоста се ухили.

– Разката му фамилията на това копеле!

– Що за език, лейтенант – възкликна Пендергаст, отпусна се в коженото кресло с книгата в ръце и я запрелиства с подновено въодушевление.

– Я стига, Пендергаст! – отвърна изненадан Д’Агоста, оглеждайки съсредоточено детектива. – Забелязах, че си в състояние да зарежеш изтънчените маниери, когато ти отърва.

Пендергаст замига с невинен израз насреща му.

– Съжалявам, лейтенант. Моля да бъда извинен за непристойното ми поведение. Просто не мога да понасям надути бюрократи. Боя се, че понякога ставам твърде рязък с тях. – Той вдигна книгата. – Лош навик, от който не мога да се отърва.